Метаданни
Данни
- Серия
- Тамплиери (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Templar Cross, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2022)
Издание:
Автор: Пол Кристофър
Заглавие: Кръстът на тамплиерите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 04.05.2015
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-583-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7122
История
- — Добавяне
5.
Сякаш се бяха озовали във филм с Хъмфри Богарт и всеки миг щеше да се появи Лорън Бакол с характерния присвит поглед и неизменната цигара в ръка и да се огледа за някой кавалер, който да й поднесе запалката си. Интериорът на бар „Маритим“ в марсилския квартал Вьо Порт бе издържан в стила на трийсетте години — кафява ламперия, протрити мебели от онази епоха, декор, на който сякаш не му пукаше какво ще си помислят някои посетители, допълнен от сънлив барман и не по-малко сънливи клиенти, покатерили се на високи столове с чаши с пастис или бутилки „Стела Артоа“ пред себе си. Други, не толкова жадни, колкото гладни клиенти, поглъщаха лакомо escargot или petit quiche[1], загребваха от големи купи с вдигащи пара миди и други морски дарове, които присъстваха неизменно в традиционния bouillabaisse[2] и в почти всяко друго блюдо по Лазурния бряг.
Холидей и Рафи Вануну седяха на малка кръгла маса до витрината и се наслаждаваха на атмосферата. Остатъците от обяда им лежаха пред тях редом с чашите им кафе. Компания им правеше Луи Жапризо, капитан от френската национална полиция, известна в миналото като Сюрте. Жапризо беше нисък, плещест, с широко лице, увиснала гуша, едва набола брада и щръкнали като четина посивели сталински мустаци. На вид бе около петдесет и пет годишен.
Имаше строги черни очи, веждите му бяха копие на мустаците му, а косата му бе подстригана съвсем късо, по военному. Носът му беше чупен и имаше бичи врат. Под омачканото сако на костюма му изпъкваха мощни като на боксьор мускули на ръцете и раменете. Не го свърташе на едно място. Пушеше цигара след цигара — „Житан“ със силен, остър аромат — които изчезваха в огромните му като на касапин лапи.
— Отдавна ли сте полицай? — попита Холидей, като не знаеше какво друго да каже. Жапризо определено не беше най-словоохотливият човек, когото бе срещал, макар да говореше отличен английски.
— От трийсет и една години. Преди това бях в Prevôtales в Алжир.
— В Prevôtales? Военната полиция?
— Да, във военната полиция на Le Légion étrangére, или Чуждестранния легион, както го наричате вие.
— Трудни времена — отбеляза Холидей.
— Да, много трудни — съгласи се Жапризо и вдигна рамене. — Но не чак толкова трудни за мен, колкото за други — промърмори той.
— Какво имате предвид?
Жапризо отново вдигна масивните си рамене.
— Не бях в Диен Биен Фу.
— Да, прав сте — кимна Холидей.
Битката при Диен Биен Фу беше последното голямо сражение с френско участие по време на войната в Индокитай, зловеща репетиция за онова, което очакваше Съединените щати по време на тяхната война във Виетнам. В ожесточената битка загинаха над хиляда френски войници, а други няколко хиляди попаднаха в плен, за да не се върнат никога в родината си.
Жапризо зарея поглед през прозореца и продължи да пуши. Отвъд кея на Вьо Порт се издигаше същинска гора от мачти. Някога основно пристанище на града, днес Вьо Порт бе запазена територия за луксозни яхти и рибарски лодки. От другата страна на тясното пристанище се издигаха построени плътно една до друга бледожълти сгради от XVII и XVIII век. Там имаше и тесен площад, на който се провеждаше ежедневният рибен пазар, а в далечния му край започваше „Ла Канебиер“, красивият широк булевард, който водеше към склоновете на стръмния хълм и стария град и завършваше пред базиликата, построена на самия връх. Единственият епизод от историята на Марсилия, за който Холидей се сещаше в момента, бе убийството на сръбския крал Александър Караджорджевич I, извършено през 1934 г., първото политическо убийство, запечатано на кинолента.
— Всичките ми познания за Марсилия са почерпени от „Френската връзка“[3] — заяви Рафи.
— Този мръсник Попай Дойл[4]! — измърмори Жапризо и угаси цигарата си в големия емайлиран пепелник с емблемата на „Чинцано“ в средата на масата. — Той сякаш прокълна това място.
— Искате да кажете, че нещата не са толкова зле, колкото са представени във филма? — попита Холидей.
— В интерес на истината, положението е много по-зле — отвърна Жапризо. — Понякога си мисля, че виновен за това е филмът с цялата реклама и медийно отразяване, които го съпътстваха. Туристите идват тук и питат дали могат да видят как се прави хероинът. Merde! На каква слава се радва този град! Не е никак добра, нали? В пристанището акостират американски круизни лайнери и туристите си говорят: Джийн Хекман това… Джийн Хекман онова…
— Нима тук не прекарват наркотици? — попита Рафи.
— Разбира се, че прекарват наркотици. Тук прекарват всичко — отвърна Жапризо. — Морфин, порнография, момичета, нелегални африкански имигранти, паста за зъби, цигари. Цигари! Много цигари! Le Milieu търгува с всичко, което й носи печалба. Миналата година хит бяха зъбните протези от Украйна.
— Le Milieu? — попита Холидей.
— Льо Мильо, френският аналог на мафията — обясни Жапризо. — Започнали са навремето като докери, през четиресетте и петдесетте поели контрола над цялото пристанище, сетне завзели и други територии. След войната започнаха да търгуват с наркотици в големи мащаби.
— Нашият човек Валадор член ли е на мафията? — попита Рафи.
Жапризо се изсмя презрително и изпусна цигарен дим през ноздрите си като бик от някое анимационно филмче.
— Малкия Феликс? — попита той. — Феликс Валадор не познава собствените си роднини, да не говорим за някоя важна клечка в Льо Мильо. Дребен мошеник. Понякога прекарва няколкостотин мастербокса цигари на корсиканците, друг път пласира фалшиви ролекси от Хонконг. Може само да си мечтае да се свърже по някакъв начин с Ла Санта, повярвайте ми. Ще извадим късмет, приятели, повярвайте ми, сигурен съм в това.
В тесния залив на Вьо Порт навлезе рибарска гемия. Беше старомоден траулер за крайбрежен риболов, дълъг дванайсет-тринайсет метра, с висока рубка, разположена в самия край на кърмата. Преди години е бил боядисан в бяло и синьо, но сега бе покрит просто с мръсотия — ръждиви следи по металната обшивка, дебел слой масло по палубата. Регистрационният номер на корабчето бе изписан с големи букви и цифри на носа, а на транеца имаше табела с името му. Видяха го изписано върху нея, когато гемията се насочи към покритите с тенти сергии на рибния пазар в другия край на пристанището.
— Ето го! La Fougeuex! Корабът на Валадор — заяви Жапризо. — Мисля, че името му се превежда на английски като „Бурен“ или „Яростен“.
— Какво ще правим сега? — попита Рафи.
— Какво ще кажете за една малка разходка? — предложи френският полицай. Запали нова цигара, надигна се от стола, изтръска пепелта от яркожълтата си вратовръзка и излезе на огряната от следобедното слънце улица. Рафи го последва. Холидей въздъхна, остави на масата три банкноти от по петдесет евро и тръгна подире им. Жапризо не бе демонстрирал ни най-малко желание да плати обяда си, макар тъкмо той да бе поръчал виното. Очевидно услугата, която дължеше на онзи стар адвокат Дюко, не включваше каквито и да било разходи от негова страна.
Рив Ньов, новата част на старото пристанище, като че бе заета изцяло от всевъзможни ресторанти и барове — от ирландски пъб през немска бирария на име „Кантер“ до марокански ресторант, наречен „Хабиб“. Вървяха от сенчестата страна на широката крайбрежна алея, лавирайки между изнесените навън маси с насядали край тях клиенти, които обядваха и се наслаждаваха на хубавото време.
Холидей проследи с поглед как „Яростен“ хвърля котва и се швартова до малък ферибот с черен корпус и две врати — една на кърмата и една на носа, който превозваше пътници от единия до другия край на пристанището срещу няколко евро. На предната палуба на рибарското корабче се появи русокос мъж с яркочервено яке. Беше висок, добре сложен, някъде около трийсетте. След него се появи друг мъж, по-нисък, по-пълен и по-възрастен. Двамата започнаха да редят на палубата петдесеткилограмови дървени сандъци и касетки за риба с въжени дръжки отстрани.
Холидей, Рафи и Жапризо прекосиха Рив Ньов, застанаха край водата и зареяха погледи над бежовата метална ограда, която минаваше покрай вълнолома. Жапризо хвърли фаса от цигарата си в покритите с мазни петна води на пристанището и мигом запали друга. На яхта точно пред тях млада жена по монокини си правеше слънчеви бани. Яхтата бе „Контеса 32“, а собственикът й я бе кръстил „Мръсница“. Жапризо не обърна никакво внимание нито на яхтата, нито на жената.
— Онзи с червеното яке е Валадор — каза той. — По-възрастният е Керим Зитуни. Тунизиец. Някои твърдят, че навремето е членувал в „Черния септември“[5]. Други твърдят, че е работил за Черните костюми, както в Тунис наричаха тайната полиция.
— Важен човек ли е? — попита Холидей.
— Достатъчно възрастен е, за да е работил заедно с Валтер Рауф[6] — отвърна Жапризо.
— Никога не съм чувал за него — сви рамене Холидей.
— А аз съм го чувал — обади се Рафи с унил глас. — Той е убил баба ми и дядо ми. Това е един от нацистите, превърнали обикновени товарни камиони в мобилни газови камери, освен това е отговарял за прилагането на т.нар. Окончателно решение в Северна Африка. Арестувал е всички евреи в Мароко и Тунис и ги е ликвидирал. Ако Ромел беше превзел Египет, следващото назначение на Рауф щеше да бъде в Палестина.
— Какво е станало с него след войната?
— Почина в Чили през 1984 г. Мирно, в съня си — отвърна Жапризо. — Беше на седемдесет и осем. Работеше като съветник по въпросите на разузнаването на Пиночет.
— В такъв случай трябва да приемем, че този Зитуни съвсем не е мил човек — каза сухо Холидей.
— И вероятно е много опасен — кимна Жапризо.
Продължиха да наблюдават кораба, докато Феликс Валадор и тунизийският му приятел редяха дървените касетки с риба на палубата. Когато броят им достигна четиресет, двамата започнаха да ги свалят на тесния площад и да ги качват в стар червен ван ситроен с ръждясали ламарини. От двете страни на колата имаше надпис със златни букви, който гласеше Poissormerie Valador, а под него бе изписан телефонен номер. Валадор натовари първите десет касетки от страничната врата на малкия ван, а останалите — отзад.
— Обърнете внимание на последователността — отбеляза Жапризо, който наблюдаваше как Валадор реди касетите една по една.
— Първи качиха в колата последните касети, които извадиха от трюма — каза Рафи.
— Запомнете това — посъветва ги Жапризо.
— Приключват вече — каза Холидей.
— Bien — промърмори Жапризо. Запрати поредния фас в мръсните води на пристанището, кимна любезно на младата жена на палубата на „Мръсница“ и се обърна. — Attendez-moi — нареди да го последват. Качи се в паркираното под ъгъл тъмносиньо „Пежо 607“, голям седан с четири врати, един от най-често срещаните автомобили по френските магистрали. Колата бе десетинагодишна и приличаше на очукано такси; може би тъкмо това беше целта на полицая.
Рафи се качи отзад, а Холидей се настани до Жапризо. Мигом сбърчи нос. В купето миришеше като в пепелник и дори предното стъкло бе покрито с тънък жълтеникав слой никотин, напластяван с години. Жапризо запали още един житан и завъртя ключа. Двигателят забоботи. Ченгето изчака Валадор да натовари и последната касетка с риба и да размени няколко думи с Керим Зитуни. След края на разговора им Зитуни се върна на борда на „Яростен“, а Валадор запали ситроена и потегли. Жапризо тръгна след грозноватия ван с квадратна предница. Движеха се на изток на известно разстояние от ситроена и не след дълго напуснаха центъра на града.
— Няма да излезе на магистралата — отбеляза Рафи.
Вдясно от тях водите на Средиземно море искряха като огромно синьо бижу, а вълните, които се разбиваха в подножието на острите варовикови скали, отразяваха слънчевите лъчи като фасети на брилянт.
— Няма — потвърди Жапризо. — Ще кара по крайбрежния път.
— И друг път сте го следили, нали? — попита Холидей.
— Bien sûr — отвърна Жапризо. — Няколко пъти.
През целия следобед и ранната вечер следваха ситроена, който обикаляше Лазурния бряг, като спря в малки градчета като Касис и Ла Сиота, но пропусна далеч по-големия Тулон, преди да спре отново в Йер, Брегансон, Райол и Фрежюс.
В Касис ванът спря пред ресторант на име „При Нино“ на крайбрежната улица, Валадор свали касета с риба и продължи. Това се повтаряше във всяко градче, в което се отбиваше. В Сиотат беше ресторант „Кич & Кук“, в Йер — хотел „Сентурон“, в Брегансон — мотел „Лез Палмиерс“, в Райол — вино-бар в рустикален стил, наречен L’Hu_itre et la Vigne, „Стридата и виното“, а във Фрежюс — мрачен, неприветлив на вид марокански ресторант „Ла Медина“. На нито едно от тези места Валадор не остави повече от три касетки с риба; обикновено сваляше само една. Когато слънцето започна да залязва, ситроенът навлезе в предградията на Кан и спря пред продълговатата бяла сграда на „Роял Казино Хотел“ в Мондельо ла Напул, до която се издигаше огромен, висок поне шест етажа неонов знак във формата на слот машина. Късче от Вегас, пренесено на Френската Ривиера.
„Роял Казино Хотел“ беше част от обширен комплекс от свързани помежду си сгради, разположени на самия плаж до речен естуар, който водеше към яхтеното пристанище на Кан и голф игрището на Мандельо. Жапризо спря на паркинга на хотела и тримата проследиха как Феликс Валадор свали от вана транспортна количка, натовари върху нея две касети с риба и я затика към един страничен вход. Вероятно отиваше в кухнята на ресторанта.
Пред главния вход спря синьо ауди, от което слезе добре изглеждащ и още по-добре облечен европеец с вандайкова брадичка, придружен от красива млада жена. Мъжът подаде сгъната банкнота на едно от момчетата, които паркираха колите на гостите. Младежът погледна банкнотата, кимна на онзи с брадичката и се качи в колата.
— Плати му да не оставя колата на големия паркинг — обясни френското ченге и кимна към оживения булевард „Шарл дьо Гол“ зад тях. — Това всъщност си е рекет. Местните хлапета се промъкват на паркинга и понякога избутват колите във водата. P’tit loubards! Малки негодници! Понякога са по-лоши дори от английските футболни хулигани.
Елегантната двойка влезе в хотела, а младежът паркира аудито стотина метра по-надолу в една странична алея. Няколко минути по-късно се появи и Валадор с празна количка.
— Досега е разнесъл осемнайсет касетки с риба на разстояние около сто и петдесет километра — отбеляза Рафи. — Едва ли изкарва много пари от това.
— Важна е последната спирка — отвърна загадъчно Жапризо.
Умореният Валадор се качи в ситроена си и потегли. Пое по сервизния път, който започваше в другия край на паркинга. Не след дълго се скри от погледа им.
— Къде, по дяволите, отиде? — попита Холидей.
— Гледайте, гледайте! — промърмори Жапризо.
Няколко минути по-късно ванът се появи отново. Златните букви от двете му страни бяха покрити с магнитни табели, на които пишеше: Camille Guimard — Antiquaire, 28, rue Felix Fuare le Suquet, Cannes.
— Кой е Камий Гимар? — попита Рафи от задната седалка.
— Феликс — отвърна френският полицай. — В Марсилия Валадор се представя за вмирисан рибар, а в Кан е изискан търговец на антики на име Гимар. Un grandes blague, n’est-ce pas? Хубав номер, нали?
— А Le Suquet? — попита Холидей.
— Нещо като Ел Сук в Маракеш — обясни Жапризо, докато преобразеният ситроен на Валадор минаваше покрай тях. — Старият квартал на града, разположен високо на хълма. — Запали двигателя на пежото и последва ситроена от ненатрапчива дистанция. Десет минути по-късно поеха по крайбрежния булевард „Дю Миди“, навлязоха в Кан и продължиха към Льо Суке с неговия лабиринт от тесни лъкатушни улички, които започваха зад каменните кейове на старото пристанище и достигаха внушителната правоъгълна кула на замъка, построен през XI в. от цистерцианските монаси от Лиран.
— Пак цистерцианци — възкликна Рафи, когато Жапризо привърши с обясненията си за местните забележителности. — Тези са навсякъде.
— Pardon? — попита намръщен французинът.
— Семейна шега — отвърна Холидей.
Последваха ситроена до пристанището, където зави по сенчестия булевард „Луи Пастьор“ и пое нагоре по хълма. После Валадор свърна по улица „Менадие“, прекоси по-широката улица „Луи Блан“ и най-изненадващо зави в една алея, която по всичко изглеждаше, че отново ще ги отведе надолу по хълма. Беше се стъмнило, но Жапризо шофираше само с включени габарити.
— Не мога да се ориентирам — каза Холидей.
— Аз пък мога — отвърна Жапризо.
— Въртяхме се в кръг.
— Улиците са еднопосочни — обясни Жапризо, повдигайки едната си рунтава вежда. — Няма друг начин.
Полицаят намали и тримата видяха Валадор да завива вдясно и да изчезва зад ъгъла.
— Ще го изгубим — обади се Рафи.
— Няма — отвърна спокойно Жапризо.
Свали прозореца, изхвърли угарката и запали нова цигара. Холидей отдавна бе изгубил броя на цигарите, изпушени от едрия полицай, но колкото и странно да беше, започваше да се наслаждава на плътния, наситен аромат на този tabac noir. Останаха в алеята в продължение на десетина минути. Холидей чуваше как Рафи се върти неспокойно на задната седалка. Ченгето пушеше. Накрая Жапризо погледна циферблата на часовника си.
— Bien — каза той и кимна. — On y va. Да вървим. — Включи на задна и бавно измъкна колата от алеята. Ако съдеха по табелките, вече се намираха на „Феликс Форе“, поредната еднопосочна улица, но този път изпъстрена с множество магазинчета. Жапризо намери място за паркиране в далечния край на улицата. На съседната пряка Валадор разтоварваше ситроена. Беше спрял пред склад с тясна витрина, покрита с ролетна решетка, и сваляше последните касетки с риба. Целият ъгъл на сградата до склада бе зает от покритата с тенти фасада на ресторант с ярко осветена жълто-зелена рекламна табела, на която пишеше Huitres Astoux & Brun.
— Стриден бар — каза Холидей, който едва сега осъзна, че от обяда в Марсилия насам не бяха сложили залък в устата си.
Под белите тенти бяха разположени десетина маси, всичките празни. Възпълен мъж с дълга бяла престилка привързваше пластмасовите столове с верига. Ресторантът затваряше.
— А сега какво? — попита Рафи.
Жапризо сви рамене.
— Ще чакаме. Ще пушим. Ще говорим за жени. — Замълча и се усмихна. — Кой знае? Нощта е дълга.
Валадор приключи с разтоварването на вана, заключи го и изчезна във вътрешността на склада. Няколко секунди по-късно зад дървените капаци грейна светлина. Измина почти половин час, след което лампите в склада угаснаха, но няколко секунди по-късно светнаха тези на втория етаж, където явно се намираше апартаментът на Валадор.
— Легна си — отбеляза Рафи, без да прикрива раздразнението си.
— Мисля, че си прав — отвърна Жапризо.
В отговор Рафи изсумтя.
— Прекарахме половината ден, следвайки този тип по петите из цялата Ривиера, само за да видим как разтоварва сандъци с риба? И да проследим как си ляга вечерта?
— Полицейската работа се състои предимно от чакане — отвърна Жапризо. — Много е скучна в интерес на истината. Боя се, че трябва да проявите търпение.
— Рафи е прав — обади се Холей. — Братовчедка ми е отвлечена. Нямаме време да се занимаваме с разни дребни мошеници. Нуждаем се от информация. И то колкото се може по-бързо.
— Бързо? — попита френският полицай. — Колко бързо?
Жапризо повдигна веждите си, наподобяващи космати гъсеници, и му смигна. Холидей се намръщи, но осъзна, че полицаят само го дразни лекичко.
Фаровете на приближаващ се автомобил осветиха задния прозорец на пежото.
— Attendez! — предупреди ги Жапризо да внимават и се смъкна ниско на седалката.
Холидей и Рафи последваха примера му. Колата ги подмина, сетне паркира между две колчета от ковано желязо на тротоара пред празния, потънал в мрак ресторант. На ъгъла имаше уличен стълб в ретро стил и Холидей успя да разгледа колата на светлината на лампата му. Тъмносиньо ауди. От него излязоха двама души: добре облеченият мъж с вандайкова брадичка и привлекателната жена с къса черна коктейлна рокля.
— Това е двойката, която видяхме в казиното — прошепна Холидей. — Какво правят тук?
— Както казват в моята страна, подполковник Холидей, tout vient à point à qui sail attendre. Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.