Пол Кристофър
Кръстът на тамплиерите (12)

12.

Тайдимън шофираше внимателно старата уазка, караше бавно, оглеждаше внимателно пътя пред тях.

— С тази скорост никога няма да стигнем — оплака се Рафи.

— Не скоростта е важна — отбеляза Тайдимън, без да откъсва поглед от терена отпред. — По тези места на първо място идва предпазливостта. Тази част от маршрута е много коварна. Отклониш ли се от пътя, можеш да потънеш в плаващи пясъци. Тогава наистина няма да стигнем никога. — Египтянинът изрече набързо няколко думи на арабски. — В тази страна изразът „да умреш от жажда“ не е просто колоритна фраза, а реална опасност, която трябва да се избягва на всяка цена.

Продължиха в нощта. Единствено по-тъмните участъци, над които облаци бяха скрили звездите, им помагаха да си създадат макар и смътна представа за терена пред тях. Като че ли се движеха в подножието на голям хълм с неправилна форма, разположен от лявата им страна. Отдясно, на стотина метра пред тях, се издигаше друг хълм, наподобяващ надгробна могила. Теренът беше неравен, окачването на джипа проскърцваше недоволно, а Холидей и спътниците му се подрусваха на предната седалка.

Изведнъж стана светло като посред бял ден. Над главите им блесна ярка светлина и озари уазката. Въпреки ослепителното сияние Холидей успя да види, че на стотина метра пред тях е спрял друг автомобил и е блокирал пътя им. Явно хората в него се бяха крили от другата страна на хълма вляво. Тайдимън натисна рязко спирачките. Джипът пред тях бе почти същият като техния, но задната част на кабината му бе изрязана и над нея стърчеше руска тежка картечница „Владимиров“ със заплашително дълга цев. Зад нея стоеше униформен войник. Доколкото Холидей си спомняше, това оръжие бе в състояние да изстреля петстотин куршума в минута и да свали самолет. Това означаваше, че на бърза ръка би превърнало уазката и пътниците й — в непотребна купчина метал. Ярката светлина угасна, заменена от фаровете на насрещния автомобил, които на свой ред заслепиха пътниците в Козлето.

— Какво ще правим? — попита Рафи.

— Не мърдайте — нареди им Тайдимън. — Когато сваля ръце, включете фаровете — инструктира ги тихичко и посочи черното копче на таблото.

— Ясно — отвърна Холидей.

Тайдимън отвори вратата и слезе от джипа с вдигнати във въздуха ръце.

— Мислиш ли, че знае какво прави? — попита Рафи, докато Тайдимън крачеше към фаровете срещу тях.

— Надявам се — отвърна Холидей. — В противен случай сме мъртви.

Тайдимън продължи напред, като вървеше в обсега на светлината, която струеше от двата фара на другия автомобил. Тялото му хвърляше издължени сенки върху земята зад гърба му.

— Какво, по дяволите, прави? — попита напрегнато Рафи.

Холидей не си направи труда да отговори, а постави ръка върху черното копче. Едва овладя паниката си, тъй като не знаеше дали да го натисне, или да го издърпа. Накрая реши да го дръпне и отправи молитва към небесата с надеждата, че това е правилното решение. Вземеше ли грешното решение, двамата с Рафи щяха да се пренесат на бърза ръка в отвъдното.

Тайдимън достигна другия джип и заговори гръмогласно, надвиквайки шума на двигателя. Холидей чуваше размяната на реплики на арабски и не откъсваше поглед от високо вдигнатите ръце на египтянина. Събеседникът му се намираше в джипа. Тайдимън се завъртя бавно.

— Проверяват го за оръжие — обясни Холидей.

Тайдимън завърши пируета си и спря, отново с вдигнати ръце. Някой излая кратка, отсечена заповед. Тайдимън отиде до вратата на шофьора и се наведе леко, за да говори с войника зад волана.

Холидей се напрегна, тъй като почувства, че египтянинът ще нанесе своя удар именно в този момент.

Тайдимън свали рязко ръцете си и в същия миг в ръкава на якето му проблесна нещо.

Холидей включи фаровете.

Сноповете светлина заслепиха хората в другия джип и на Холидей му се стори, че ръката на Тайдимън се стрелва през прозореца. Секунда по-късно в другата му ръка се появи пистолет. Прозвуча един-единствен изстрел, звукът от който приличаше по-скоро на кучешки лай. Войникът зад картечницата нямаше време да реагира, той просто се строполи на място, докато Тайдимън измъкваше ръката си през прозореца на кабината. Фаровете осветиха дългото острие на ножа му, от който капеше кръв. Всичко приключи буквално за миг.

— Мили боже! — възкликна уплашено Рафи.

Тайдимън се отдалечи от военния джип, като избърса в движение ножа в крачолите на панталоните си. Върна се при Козлето и се наведе през отворения прозорец на Рафи. Младият археолог се отдръпна ужасен.

— Ти ги уби!

— Разбира се, че ги убих — отвърна рязко Тайдимън. Изглеждаше ядосан за първи път, откакто го бяха срещнали. — Както те щяха да убият теб. Такава е реалността, приятелю, тук няма място за теории и дебати. В този бизнес няма морал. Те бяха врагът — каза египтянинът и погледна към Холидей. — Ще махна джипа им от пътя, ще го скрия зад онези скали вляво. Трябва ми помощ с телата. Не ги ли погребем, ще дойдат птици и ще издадат мястото. Ако извадим късмет, онези, които ще тръгнат да ги търсят, няма да ги открият толкова лесно и бързо.

— Идвам — отвърна Холидей.

Тайдимън отвори багажника на Козлето и измъкна оттам раницата си, както и нещо, което приличаше на мече за боядисване, последвано от… дръжка на метла. Сглоби двете в странно наглед устройство.

— Това за какво е? — попита Холидей.

— Ще замета следите — отвърна Тайдимън. — Тази идея ми хрумна от разказите на баща ми.

— Наистина ли е необходимо? — попита Холидей. — Няма ли вятърът да заличи следите вместо нас?

— През 1927 година някой си Ралф Бегнолд прекосил Либийската пустиня с автомобил. Той бил първият командир на ГДРП. Човек още може да види следите от неговата експедиция, стига да знае къде да ги потърси — каза Тайдимън и поклати глава. — Най-горният слой пясък е с високо съдържание на сол и е доста ронлив. Някои участъци от пустинята могат да бъдат изключително негостоприемни. — Египтянинът метна импровизираното устройство на рамо и тръгна в мрака. Холидей го последва.

Когато приключиха, вече наближаваше полунощ. Върнаха се в Козлето, където ги очакваше Рафи. Преди да се качи в джипа, Тайдимън извади фенерче от раницата си, включи го и огледа околността. Дирите бяха изчезнали, нямаше и следа от съществуването на другия джип.

— Планът ми не е съвършен, рано или късно ще открият колата — отбеляза Тайдимън. — Но пък ще свърши работа за известно време. — Прибра фенерчето в раницата и се настани зад волана. Този път Рафи предпочете мястото до вратата, вместо да седи рамо до рамо с египтянина. Тайдимън запали двигателя и потегли. Пътуваха без да разговарят. От двете им страни се издигаха стръмни пясъчни хълмове. Луната започна да изгрява на небосклона.

— Колко ни остава? — попита накрая Холидей.

— Малко — отвърна Тайдимън. — Почти стигнахме.

Оказа се прав. Минаха през тесния проход, образуван от две огромни канари от пясъчник с причудлива форма, и в далечината се появи Ал Джагбуб. Градът приличаше на детска играчка, направена от глина — избелели къщи и стени, загладени от времето, някои полуразрушени, от други — останали само камъните в основата. В самия център на града, досущ като огромен скъпоценен камък върху корона, се издигаше куполът на джамията с долепеното до него минаре. Холидей остана смаян при вида на подобно архитектурно бижу на такова затънтено място.

— Джамията на Мохамед ибн Али ас Сануси^[1]. Погребан е тук — каза Тайдимън, прочел сякаш мислите на Холидей. — Градът е бил столица на санусите, а самият Мохамед бин Али е основател на това движение. Днес то е потънало в забрава, но според някои изследователи това е рожденото място на радикалния ислям, предшественик на събитията от 11 септември.

На север се простираше самият оазис, гъста зелена сянка от финикови палми и малки житни ниви. От другата страна на стария град, ограден с крепостна стена, отвъд която нямаше никаква растителност, се простираше Голямото пясъчно море, безкрайна пустош от елегантни, изящни дори вълни, застинали сякаш по волята на някой вълшебник, вълни, които никога нямаше да се разбият в някой бряг, но които напредваха неумолимо сантиметър по сантиметър през вековете. Луната се издигаше високо в нощното небе, откъдето хвърляше безброй студени черни сенки върху златистия иначе пясък.

— Красиво — каза Рафи, който проговори за първи път от смъртта на двамата мъже в другия джип.

— И много опасно… за нас — предупреди го Тайдимън.

— Тогава защо сме тук? — попита предизвикателно Рафи.

— Не сме — отговори му Тайдимън.

— В такъв случай къде, по дяволите, отиваме?

— Никъде — отвърна загадъчно египтянинът. Включи на скорост и зави на югоизток, право към морето от дюни, което следваше лъкатушната извивка на падината. Започнаха да се отдалечават от града.

— Къде по-точно отиваме? — попита Холидей.

— По-точно? — отвърна Тайдимън. — На двайсет и осем градуса четиресет и осем минути и петдесет и пет секунди северна ширина и двайсет и три градуса четиресет и шест минути и десет секунди източна дължина. Точно.

— И какво по-точно ще намерим там? — попита Рафи.

— Казах ви — отвърна Тайдимън със загадъчна усмивка. — Онова, което сърцето ви желае.

Продължиха да пътуват в нощта, като спряха веднъж, за да се облекчат, и втори път, за да сипят гориво. Хранеха се в движение, засищайки глада си с увити във фолио сандвичи от арабски питки и сирене, приготвени в хотела в Сива. Холидей не откъсваше поглед от джипиеса в ръката си и накрая, тъкмо когато слънцето започна да изгрява вдясно от тях, достигнаха координатите, посочени от египтянина.

— Това е мястото, плюс-минус стотина метра — обяви Холидей.

Не се виждаше нищо, освен вълнист пясък и някоя буца пясъчник тук-таме. Тайдимън продължи напред, сетне зави около основата на едно скално образувание.

— Майко мила! — възкликна Холидей, заимствайки един от любимите изрази на Пеги.

Пред тях, досущ като гигантска играчка, омръзнала някому и захвърлена встрани, лежаха останките на катастрофирал самолет, чиято опашка се издигаше под прав ъгъл спрямо фюзелажа. Носът му бе заоблен, направо топчест, изработен от потъмнял с годините плексиглас. Имаше и втора оръдейна кула, разположена точно над пилотската кабина. Холидей знаеше, че самолетът би трябвало да разполага и с още една въртяща се оръдейна кула, монтирана отдолу, но тя бе потънала в пясъка. Това беше бомбардировач В-17 от Втората световна война, звездата и хоризонталните линии от емблемата на американските военновъздушни сили се виждаха, макар и едва-едва, върху крилото на самолета. Върху опашката бе изписан идентификационният му номер: голяма буква G, следвана от няколко цифри и накрая E. Самите цифри се виждаха съвсем ясно: 230336.

Докато приближаваха останките на стария самолет, слънцето започна да се издига над главите им и те успяха да различат рисунката на носа, точно под кокпита: бомба във формата на сърце. Названието на това произведение на воинското изкуство бе изписано с курсив под самата бомба: Желанието на сърцето ти^[2].

— Много забавно — каза Холидей.

— Надявах се да оцените иронията — каза Тайдимън и спря уазката на десетина метра от самолета. — Екипажът трябва да е скочил някъде на север. В самия самолет не са открити никакви тела. Летял е, докато горивото му е свършило, и е кацнал по корем в пясъка.

— И какво общо има това с нас? — попита Рафи, без да прикрива гнева в гласа си. — Не ви плащаме за лекции по история на Втората световна война.

— Мисля, че аз зная — отвърна спокойно Холидей, който надзърташе през един от илюминаторите на стария бомбардировач.

— Има едни стари карти на Либия от 1945 година, на които е изобразена и тъй наречената Френска екваториална Африка, част от която днес е включена в територията на Нигер. Едно място на име Мадама е оградено в кръг, а под него с химически молив са изписани думите Festung и Benzin.

— Картата е немска. На немски Festung означава крепост, а Benzin е гориво. Трябвало е да презаредят там.

— Не разбирам — каза Рафи. — Самолетът е с американски знаци.

— Това е работа на Кей Джи 200 — обясни Холидей. — Или в превод, Бойна група 200. Пилотите й са управлявали пленени вражески самолети — предимно английски и американски. Този самолет вероятно е принадлежал на тяхната първа ескадрила. Били са под шапката на СС. Това е самолетът, който са използвали за пренасяне на плячката на Валтер Рауф.

— Точно така. Четири хиляди килограма злато — поясни египтянинът и се обърна към Холидей и Рафи. — Елате да погледнете отблизо — подкани ги той и без да дочака отговор, слезе от Козлето и тръгна към останките на самолета.

— Знае за златото — прошепна Рафи.

— Очевидно.

— Но как е разбрал?

— Най-добре да разберем — каза Холидей, отвори вратата и последва Тайдимън към Желанието на сърцето.

Опашната част бе откъсната от фюзелажа точно зад картечните гнезда, разположени от двете страни на корпуса, а това осигуряваше доста удобен достъп до самолета. Пясъкът бе проникнал във вътрешността, но въпреки това интериорът се виждаше съвсем ясно.

— Интересно — отбеляза Холидей, който следваше Тайдимън по петите. Беше виждал цял и невредим бомбардировач В-17 по време на посещението си в музея на бойната авиация в Елмира, щата Ню Йорк, затова можеше да прецени, че от Желанието на сърцето е свалено цялото оборудване, което някой е сметнал за излишно. Бяха демонтирани картечните гнезда, както и преградните стени между тях и бомбения отсек. Покрай стените бяха наредени странни на пръв поглед дървени лавици с тесни отвори в тях. Холидей ги огледа продължително, преди да се досети за предназначението им.

— Там са подреждали златните кюлчета, за да са сигурни, че няма да дебалансират самолета — каза той накрая. — Трудно се лети с подобен товар.

— Предполагам — съгласи се Тайдимън и кимна. — Когато са открили самолета, той е имал допълнителни резервоари за гориво, изработени от двесталитрови варели и монтирани в бомбения отсек. Допълнителното гориво, което са носели, е било около две хиляди и петстотин литра, което е натоварило самолета до самия му предел.

Рафи се появи зад тях.

— Явно знаете доста за този самолет — обърна се Холидей към египтянина.

— Така е — отвърна Тайдимън. — Това не би трябвало да ви изненадва, тъй като именно аз го открих.

— В такъв случай ти си преместил и златото — отбеляза Холидей и съвсем небрежно плъзна ръка в джоба на якето си.

— О, не, не — засмя се Тайдимън. — Аз съм един най-обикновен труженик в пустинята, прекарвам контрабандно цигари, понякога и оръжия. Милиард и половина долара в злато биха били равносилни на смъртна присъда за човек като мен. Подобна проява на алчност би означавала да ми прережат гърлото в някоя тъмна уличка в Кайро или в бордеите на Бенгази. Не, не, полковник Холидей, предадох златото в далеч по-сигурни ръце.

— Знаел си кои сме от самото начало, нали? — попита Холидей.

— Разбира се, както зная и още нещо — в десния джоб на якето ти има пистолет. Бъди така добър да го хванеш с палец и показалец и да го извадиш. След което го пусни на земята. — В лявата ръка на Тайдимън се появи собственото му оръжие, старият деветмилиметров револвер, чиято цев опря в слепоочието на Рафи. — Направи го, преди да преброя до три, в противен случай ще разпилея по този хубав чист пясък мозъка на твоя приятел.

— Гадно, коварно копеле! — процеди вбесен Рафи. Гласът му буквално трепереше от гняв. — Подозирах те… от самото начало те подозирах…

— Никой с достатъчно ум в главата не обижда човек, който държи пистолет в ръката си — отвърна Тайдимън и започна да брои, без да откъсва поглед от Рафи: — Едно… две…

Холидей извади малкия четиресет и пет калибров пистолет от джоба си и го хвърли в краката си.

— Изритай го — нареди му Тайдимън.

Холидей се подчини. Тайдимън отстъпи три крачки назад така, че да се озове извън обсега на някоя глупава атака, продиктувана от отчаяние, но без да сваля ръката с оръжието.

— И в чии сигурни ръце предаде златото? — попита Холидей.

Тайдимън извърна глава наляво.

— В техните — каза той.

Холидей и Рафи също се обърнаха.

На стотина метра от тях стояха половин дузина мъже, яхнали камили. Бяха облечени като туареги с дълги индиговосини роби, чалми в същия цвят и кърпи, носени като маски, които закриваха долната половина на лицата им. Петима от тях бяха въоръжени с китайски автомати „Норинко“, разновидност на руския АК-47, но с изнесен напред спусък тип „булпап“. Шестият бе преметнал през рамо гранатомет „Норинко“. От седлото му висяха дълги плетени поводи, които водеха към трите камили зад гърба му. През широките им ноздри бяха прекарани халки, които да гарантират, че животните ще се подчиняват на заповедите му. Камилите имаха доста вкиснати изражения, сякаш им бяха дали да ядат нещо изключително противно на вкус.

— Това са моите братя от Братството на храма на Изида, хората, които отвлякоха вашата приятелка.