Пол Андерсън
Прокълнатият меч (3)

Глава 2
Подмяната

Графът на елфите, Имрик, реши да се поразходи по тъмно, за да види какво става сред земите на хората. Беше мразовита пролетна нощ с почти пълна луна. Сребриста скреж проблясваше по тревата и звездите едрееха, толкова ярки, сякаш зимата е забравила да си отиде. Нощната тишина само от време на време се смущаваше от случаен полъх в напъпилите клони и светът наоколо се състоеше единствено от плъзгащи се сенки в хладно, белезникаво сияние. Подковите на коня му бяха от кована сребърна сплав и стъпките се огласяха от висок, чист звън.

Графът на елфите препусна в гората. Нощният мрак плътно обгръщаше дърветата, но в далечината внезапно просветна малко червеникаво пламъче. Когато Имрик скъси разстоянието, стана ясно, че това е светлина, процеждаща се през процепите, служещи за прозорци на колиба от плетена тръстика и покрив, застлан с насмолена слама. Колибата се облягаше на ствола на огромен корясал дъб, от клоните на който — спомни си графът — друидите навремето бяха изцеждали смола. В предчувствие за среща с вещица, той слезе от коня и почука на вратата.

Отвори му жена, която изглеждаше стара и прегърбена колкото дървото, под което живееше. Тя го опипа с поглед, който се плъзна от главата до петите му. Разучаващите го очи примигваха в отблясъците от лунната светлина по шлема и сребристите му доспехи. Сивкавият кон зад гърба му също беше стъпил на лунната пътека и похрупваше на светло заскрежена тревица.

— Добър вечер, майко! — подхвана графът.

— На никого от вас, пасмината на елфите, още не съм позволила да ме нарече „майко“! — изломоти в отговор вещицата. — Вие, които се занимавате само с това да зачевате отвратителни деца за човешките изроди! — довърши тя мъгливото си изявление, но все пак го пусна да влезе и дори пъргаво му наля бира. По всяка вероятност, помисли си Имрик, фермерите, живеещи наблизо й носеха храна и напитки в отплата за незначителните вълшебства, които правеше по тяхна поръчка. Но, за да седне на единствената скамейка в колибата, му се наложи да се приведе и да я поразчисти от купчината кости и всякакви разнообразни боклуци.

След като се настани, той на свой ред я изгледа с бистрите си, леко дръпнати очи, които, както при всички елфи, бяха изцяло с небесен цвят, без бяло около зениците. В тях лунните отблясъци се преливаха със сенките на древни знания, придобити през един дълъг живот на Земята, докато самият той бе оставал неизменно млад. Имаше широко чело, скулести страни, островата долна челюст и тънък правилен нос. Чертите му издаваха меката властност на елфически аристократ. Сребристо-златистистата му, по-тънка и от паяжина коса се разливаше на копринени вълни изпод шлема му към широки, наметнати с пурпурна мантия рамене.

— Май отдавна елфите не са се мяркали сред човешкия род… — подхвърли по-миролюбиво вещицата.

— Да, ние бяхме твърде погълнати от войната с троловете — отвърна Имрик с глас, наподобяващ далечния повей на горски вятър. — Но сега имаме примирие… и изгарям от любопитство да узная какво се е случило по човешкия свят през последните сто години.

— Случи се много, но само малко от него може да мине за добро — каза вещицата — Датчани, наричащи себе си „викинги“, нахлуха от морето, палят, грабят, убиват, завземат постепенно цяла източна Англия… Всъщност това е, което знам.

— И в което няма нищо лошо! — Имрик замислено поглаждаше мустаците си. — Преди тях англите и саксите правеха същото, а още по-рано новокелтите — пикти и скоти, преди тях… римляните, преди римляните… старокелтите: брити и гали, а преди тях… но това е много дълга история, в която датчаните едва ли ще са последната брънка на веригата от завоеватели… Аз, който наблюдавам тази бурна последователност още от началото на времето, не съзирам в нея никаква вреда, най-малкото, защото разнообразява дните ми… тоест нощите ми, де. С голямо удоволствие бих хвърлил пореден поглед и на новите пришълци.

— В такъв случай няма да ти се наложи да пътуваш дълго! — ухили му се старицата. — Орм Силния живее на брега, това е на една нощ път с некадърен кон, а може и да е по-малко.

— За моето вихрогонче си е хвърлей! Тръгвам.

— Почакай малко! — известно време вещицата не помръдна, само устните й мърмореха нещо, а очите й оставаха втренчени в светлината на мъждукащия в огнището пламък, докато две ярки алени езичета не заискряха сред пушека и сенките. Тя се закикоти също така неочаквано и нададе ликуващ вик. — Да, тръгвай, тръгвай, към дома на Орм, там, край морето! Той самият е някъде на път, но жена му с радост ще те приеме! Тя съвсем неотдавна е родила син, който още не е кръстен!

При тези думи дългите заострени уши на Имрик се опънаха.

— Истината ли казваш, вещице? — попита той с нисък, равен глас.

— Кълна се в Сатаната! Имам изпитан метод да узнавам какво става в това проклето леговище! — Старицата се заклати в четирите посоки, така, както си седеше в парцаливите си дрехи пред гаснещите въглени. Огромни и безформени сенки играеха на гоненица по стената. — Тръгвай и ще се убедиш сам!

— Няма да рискувам да взема детето на датския вожд. Може да е под покровителството на Езир, а той е твърде могъщ бог, дори за мен…

— Едва ли. Орм е християнин. Той измени на старите Богове, а в новия изобщо не вярва. Така, че синът му не принадлежи на нито един бог.

— Опасно е да ме лъжеш! — предупреди я елфът.

— Няма какво да губя! — озъби му се вещицата. — Проклетият датчанин опече синовете ми в собствения им дом и моята кръв ще си отиде заедно с мен. Не ме плашат повече нито богове, нито дяволи, нито елфи, нито тролове! Така да си знаеш. Впрочем това, което казвам, е истина.

— Хм… ще отида да видя! — Имрик се изправи рязко. Халките на ризницата му издрънчаха. Пристегна огромната си пурпурна мантия и се метна на белия кон.

Като порив на вятъра, като лунна светлина препусна той през гори и поля. Под необятното небе, осеяно с немигащи звезди, гърдите му запориха тъмата. Задрямала земя, дървета, сгушени сред мрака, в сребриста скреж проблясващи ливади, разстлаха длан пред галопиращия конник.

И тварите, запъплили в нощта, го стрелваха с учудени очи. Пламналите зеници на дива котка, дъхът на вълк, претръпнал в жален вой, и тропотът на мънички нозе под корени от незапомнен век.

И нито един човек.

А само тези, чиито сетива успяваха да им съобщят, че този нощен вятър е граф на елфите и отстъпваха плахо в тъмнината, за да му сторят път.

Не след дълго Имрик се озова в двора на Орм. Конюшните, плевните и другите постройки от недодялани дървеса образуваха нещо като тристранна обграждаща стена. Четвъртата страна откриваше фасадата на къща с островърхи краища на покрива, издялани във формата на драконови глави, вперили взор в звездното небе. Кучетата, подушили пришълеца, настръхнаха и заръмжаха, но още преди да се разлаят, той ги удостои с ужасяващия поглед на всевиждащ слепец и им направи властен знак. Те отпълзяха встрани с жаловито скимтене. Елфът пришпори лекия като ветрец кон и с два скока се озова до самата фасада. По начин, недостъпен за ума на смъртните, отвори близкия прозорец и надникна вътре. Лунен лъч, приплъзнал се към постелята, осветяваше Елфрида, придавайки на безредно разпилените й коси някакъв мъгливосребрист оттенък. Но погледът на Имрик се закова само върху младенеца, притиснат в обятията й. Лицето на елфа оставаше вцепенено като маска, но вътре в себе си той весело се засмя. След което затвори прозореца и препусна обратно на север. Елфрида се размърда и се събуди, усетила странен допир до спящото в прегръдката й дете. В очите й все още се рееше мъглата на тревожни сънища.

В тези времена народът феъри^[1] все още населяваше местните земи, въпреки че нещо странно вече бе надвиснало над владенията му. Създаваше се впечатлението, че народът феъри незнайно защо се е задържал в средата на пътя между смъртния и отвъдния свят; и местата, които денем изглеждаха като самотен хълм, езеро, или гора, сега светеха с тържественото си древно величие. Хората от незапомнени времена избягваха да пресичат тези гористи местности, известни като „Елфически хълмове“.

Имрик се запъти към Елфхюф, който в неговите очи не беше обикновена скалиста шапка на хълм, а замък с високи, стройни кули, бронзови порти, мраморен двор, безчислени стаи и коридори, стените на които бяха украсени с изографисани в умозрителни шарки гоблени от вълшебна тъкан. А по тях разцъфтяваха сияйни цветя. На зелената поляна пред стените на замъка обитателите му танцуваха в лунната светлина.

Имрик премина през централните порти. Тропотът на копитата на коня му отекна с приглушено ехо и към него се втурнаха джуджета-роби, бързащи да посрещнат господаря си. Светлината на множество свещи се сля в плътен сноп, а сиянието на умозрителните мозаечни цветя запулсира с ослепителни отблясъци от злато и скъпоценни камъни. Във всички стаи на замъка се прокрадваше омайваща музика: ту мъркане на арфи, ту кресчендото на тромпети или напевът на флейти, звънки като ромолене на планински ручей. Шарките по килимите и гоблените бавно се раздвижиха, сякаш току-що бяха оживели. Подовете и стените сред високи, кръстообразни сводове, губещи се в синкава мъгла, също издаваха някакво лъчисто непостоянство: във всеки следващ миг ставаха по-различни от предишния, без да е възможно да се определи какво точно се е променяше в силуета им.

От време на време метален звън — както и някой самотен вопъл — се разнасяше из влажните, изсечени направо в Земята коридори. Имрик не им обръщаше внимание. Той се бе отправил надолу, към тъмницата, движейки се — като всички елфи — тихо, леко и свободно. Накрая спря пред дъбова порта с медни резета. Тя беше позеленяла от плесен и потъмняла от времето. Единствен графът на елфите притежаваше ключ за трите обемисти катинара. Той отключи резетата, произнасяйки някакви думи и разтвори широко портата, която изскърца на умряло, защото бяха минали триста години от последния път, когато бе прекрачвал този праг.

В подземието битуваше жена трол. Вместо дрехи обаче носеше само една бронзова верига, толкова тежка, че би могла да държи котвата на кораб. Тя приковаваше трола към стената.

Мътните отблясъци от факела в ръката на елфа откроиха ниска, внушително мускулеста фигура. Зелена кожа обтягаше осанката на жената трол, от плешивия й череп до масивните й пети. Когато тя извърна ужасяващата си муцуна към Имрик, в раззиналата паст блеснаха вълчи зъби.

Пленница на елфа от деветстотин години, тя много отдавна бе загубила разсъдъка си.

Имрик й хвърли бегъл поглед, стараейки се да не среща нейния и изрече меко:

— Нужна ми е подмяна, Гора.

Гласът на трола прозвуча като тътен вдън земя.

— О-о-о-о! — изгъргори тя — Отново е тук! Добре дошъл, който и да си, всякакъв пришелец от хаоса и мрака! Никой ли за триста години не е натрил носа на малоумно разпиления космос?

— Побързай! — отсече Имрик — Трябва да направя подмяната, преди да пукне зората.

— Бързай, бързай, лист отбрулен! Няма кой да те потули! — озъби се Тролката. — Бързат, скършени, листата, да окапят безвъзвратно… Яздят есенния вятър за целувка със Земята! А наблизо сняг прибързан близва мразовити възли по въже, с което дръзва белотата да подхлъзне от небе към пропастта… Път на девствените нрави! Всеки читав сняг го прави… Всичко бързо се снижава… Боговете — към забрава, а животът — към смъртта! — Гласът на безумната гърмеше по коридорите — „Бързай, бързай, лист отбрулен! Само луд ще те потули! Шума лумва в прах и пепел! Кръг в безсмислена вихрушка! Брули хули и ги мушка! Думи в струни! Страх и трепет! Лудият в листа се люшка… И недъг, заврян под шума, поразмътил ума-дума, с бузи стели пищни трели в музика на висши сфери! Глей го — светъл, гален, блеещ, по зори пък се оригва, стряска с низост на равнище! Кацай, петльо, ален петльо! Кукуригай на бунище!“

В отговор Имрик откачи висящия на стената камшик и безмилостно я жулна с него. Тя се наежи, безпомощно свита на пода.

Елфът разчекна бедрата й доста припряно — защото се гнусеше от хлъзгавия и лепкав хлад на кожата й — и стори необходимото.

След това девет пъти я обноди, подпявайки мелодия, която нито един смъртен не би могъл да повтори. Докато извършваше този ритуал, жената трол трескаво трепереше и се издуваше, стенеща от болка. След затваряне на деветия кръг тя изкрещя така, че в ушите на елфа се разнесе остър звън, и роди човешко бебе.

Новороденото не можеше да бъде отличено от сина на Орм — поне що се отнася до човешката му външност — но това същество врещеше в дива ярост и хапеше майка си, досущ като бясно вълче.

Имрик превърза пъпа му и го пое на ръце, където то видимо се успокои.

На пода изнасилената тролка отново заломоти.

— Устните изчезват беззаветно и черепът озъбва черните ченета. А червеите стават врани. Враните излочват и най-малкото. Опустошават очните му ябълки. Оголените кости се обветрят. Вселената е болна от симетрия. Светът е тлеещата плът на черепите… А раждането: размножаване на червеите! — тя все още ломотеше и виеше като хищник, когато Имрик затръшна след себе си портата. — Животът е плява. Плявата изтлява без да сгрява. Но Той ме чака. Чака ме на онзи връх, където ветровете раздират мъглата. От деветстотин години ме чака, Моят Черен гарван!

Имрик дръпна резетата и ги заключи.

Всъщност графът на елфите не обичаше да подменя деца, но такъв сгоден случай — да получи без риск човешко бебе се удаваше толкова рядко, че не би си позволил да го изпусне.

Вече насред двора на замъка си, той забеляза, че времето се влошава. Пълчища от облаци почти бяха погълнали луната. От източния хоризонт се задаваше буря, още в зародиш раздирана от мълнии, които образуваха плетеница от многозначителни руни. Вятърът свистеше и виеше.

Имрик се метна на седлото и препусна на юг. Ездач и кон отново се понесоха по хълмове и скали, през долини и сред люшкани от вятъра лесове. В отблясъците на помръкналата луна графът на елфите приличаше на призрак. А развятата в бързината му мантия — на прилепови крила. Очите и ризницата му се разискряха при всеки сблъсък с лунните лъчи.

Пресече крайбрежието на Земята на датския закон в часовете на прибоя, когато водните маси с грохот се стоварваха върху крайбрежните скали. Политнали капки обстрелваха бузите му, а избухващите мълнии рязко осветяваха клокочещата водна пустиня, след което в настъпилия мрак се разнасяше раздиращ гръм, всеки път по-силно, сякаш колелата на огромна колесница приближаваха със стържене и грохот.

Имрик пришпори коня си в бесен галоп, защото не изпитваше никакво желание да се срещне с бог Тор в такава тъмница. Макар да бяха безсмъртни и могъщи, елфите изпитваха уважение към силата на човешките Богове.

Когато накрая се озова в двора на Орм, той отново отвори с магия прозореца към спалнята на невестата. Тя не спеше, а притискаше събуденото от бурята дете до гърдите си, опитвайки се да го успокои с нежен шепот. Вятърът за секунди я лиши от зрение, замитайки кичури коса върху лицето й. Елфрида ги придърпа обратно с мисълта, че внезапният му порив е разперил прозореца.

Тогава проблесна бяла мълния. Разнесе се гръм, който караше ушите да повярват, че невъобразим боен чук се е стоварил върху доспехите на великан.

А Елфрида внезапно усети, че детето се изплъзва от ръцете й. Тя отчаяно ги размаха във въздуха, докато тежестта на младенеца отново притисна дланите й — така, сякаш някой внимателно го беше положил в тях.

Благодаря ти, Господи! — простена тя. — Не знам какво се случи, но ти върна мъничкия ми син!

С гръмък смях Имрик препусна обратно на север.

Обзелото го веселие преливаше в трясъка и стърженето на бурята, а смесването на гласовете им често прозвучаваше като многослойно кискане. Сякаш ураганът бе решил да му приглася. Това допълнително развеселяваше графа на елфите, докато внезапно не откри, че различава още един смехотворен глас… Имрик дръпна силно юздите и закова коня си на място, а вътре в него всичко се смрази. Ослуша се.

Между облаците се промъкваше бледа лунна светлина и смътно озаряваше необикновена фигура, галопираща по същата пътека. На фона на светкавиците Имрик бързо разпозна чертите на конник с нахлупена шапка и лице, скрито под дълга сива брада, препускащ срещу вятъра на мастит деветокрак кон. Промъкващите се лунни лъчи блеснаха като искри по копието му и в единственото му око.

— Ей, ехей, ех-ех-е-е-ей! — подканваше странният конник войската от мъртви воини и глутницата гигантски виещи ловджийски кучета, които предвождаше. От време на време внушителният му ловджийски рог ги призоваваше да напредват; тропотът на мъртвите копита кънтеше в ушите на елфа като дреб от градушка по покрива. Войската премина и дъждът рукна още по-поройно.

Имрик силно стисна устни. Страховитият конник не предвещаваше нищо добро на тези, които го срещнеха. Елфът не беше и помислял, че ще му се удаде случай така отблизо да зърне едноокия Ловец…

По-бързо трябваше да пристигне вкъщи… Известно бе, че бог Тор беше в състояние да запрати бойния си чук към всеки, неволно изпречил се на пътя му. Дори един граф на елфите можеше да бъде поразен от страховитото оръжие… Имрик стисна здраво сина на Орм под мантията си, заби шпори в хълбоците на бързоногия си бегач и се понесе като стрела. Наоколо блестяха мълнии.

В спалнята Елфрида се огледа и също притисна нежно към себе ревящия младенец, който, сякаш по чудо, отново се бе озовал в обятията й. Трябваше да бъде успокоен и нахранен. Но той не сучеше, а хапеше гърдите й до болка с ярост, съвсем неприсъща на човешко същество…