Пол Андерсън
Прокълнатият меч (19)

Глава 18
Обещанието

Притаена в гъсталака, Фреда наблюдаваше онази част от залятата в лунна светлина гора, която се простираше по посока на Елфхюф. След две нощи, прекарани в напразно очакване, беше толкова премръзнала, че студът сякаш бе станал част от самата нея. Опита да се свие между конете под навеса, но те също бяха хладни и миришеха на елфи. У дома конете бяха топлокръвни… Странно, при спомена за конете на баща й, тя усети остра самота. Започна да й се струва, че е единственото живо същество в този незатоплен от никого свят от лунна светлина. Но не се осмели да заплаче. Скефлок, Скефлок! Жив ли си още? Отнякъде задуха вятър и подгони гъстите облаци. Луната просветваше между тях така, сякаш бяга от хищни, черни дракони, които се опитват да я глътнат, и ако едните не успеят докрай, следващите опитват късмета си. Вятърът стенеше и ревеше, плющеше по дрехите й, хапеше през тях.

„Хиюю, хиюю!“, пееше той на неразбираем език, заграждайки я с преспи.

„Бууу! Бууу“, внезапно му отговориха роговете на троловете.

Фреда се вцепени. Страхът я прониза като кинжал. Троловете бяха излезли на лов! А какъв ли дивеч можеха да преследват в тази пустош, освен…

Не след дълго отчетливо чуваше и лая на хрътките. Все по-близо и по-близо… Огромни черни кучета с тлеещи въглени вместо очи. О, Скефлок! Фреда се втурна напосоки, оглушала дори за собствените ридания. Скефлок! Обгърна я мрак. Удари се в ствола на някакво дърво и в пристъп на отчаяна ярост го обсипа с ритници: „Махай се! Махай се от пътя ми, нужна съм на Скефлок!“

И тогава… Току-що появилата се иззад облака луна освети пред нея…

Беше непознат. Невероятно висок, но все пак не бе великан. Не и трол. Не и елф. Приличаше на човек. Мантията му се вееше, разперена като призрачно крило. Но нямаше вид на призрак. Беше стар. Косата и брадата се спускаха до гърдите му и на лунната светлина сивееха като вълча козина. Но не можеше да бъде и човек, защото копието, което носеше, не би могло да принадлежи на човек. Широкопола шапка засенчваше лицето му, но тя успя да зърне блясъка на единственото му око. Гласът му беше плътен и могъщ — сякаш повей от вихрения вятър, но се разпростираше плавно и тежко като ледник:

— Дойдох с добро, а не със зло. Искаш ли мъжът ти да се върне?

Фреда инстинктивно падна на колене.

И внезапно, в примигващата лунна светлина пред себе си, съзря като мираж това, което се случваше зад пелени от сняг и далечни, мразовити мили: видя хълм, по склона на който се катереше Скефлок… обезоръжен и залитащ от умора, а хрътките на троловете го настигаха по петите му, неистовият им лай ехтеше в самите небеса.

Видението изчезна също така внезапно, както се беше появило. Фреда бавно измести погледа си към непознатия старец, скриващ лицето си под широкополата шапка.

— Ти… си… Один! — прошепна тя с треперещи устни. — Махни се! Не искам да имам нищо общо с теб! Ти си езически бог!

— Да. И единствено аз мога да спася твоя любим, не на последно място: защото е езичник. Боговете са склонни да помагат на езичниците — където, както и ако е необходимо — без да е чак толкова нужно някой да си кълчи езика в молитви. Не вършим работата си за хвалби и словоизлияния. Просто я вършим! — Фреда имаше чувството, че ще се вкамени в блясъка на единственото му око. — Но не даваме нищо даром. Готова ли си да платиш цената?

— Какво искаш от мен? — попита задъхано тя. Бе взела решението си. — Какво искаш?! Бързо, хрътките ще го разкъсат! Ще платя! Разбира се! Аз…

Той поклати глава — може би с усмивка…

— Закълни се в душата си и във всичко, което ти е свято, че тогава, когато отново те потърся, ще ми дадеш това, което носиш под пояса.

— Кълна се! — извика Фреда. Собствените й сълзи почти я заслепяваха За миг разсъдъкът й прошепна, че Один не може да бъде толкова настойчив само заради лекарството, подарено й от Скефлок… но нямаше никакво време за размисъл. — Кълна се, господарю, и нека небето да се срине върху мен, нека Земята ме погълне, ако наруша клетвата си!

— Добре! — съгласи се миролюбиво Один. — Така да бъде. Ето: троловете тръгнаха по фалшива следа, а Скефлок е тук. Помни, жено, своето обещание!

Облаците отново скриха луната и околността потъна в мрак. При следващото просветляване странникът пече го нямаше.

Но това малко интересуваше Фреда. Тя прегръщаше любимия Скефлок. А той, все още изумен от свръхестествения начин, по който се беше отървал от зъбите на хрътките — и попаднал право в обятията на любимата — неудържимо я целуваше.

Цели два дни си почиваха в пещерата, преди Скефлок отново да тръгне на път.

Фреда повече не плачеше. Риданията бяха заседнали в гърлото й.

— Скъпи мой, знам, мислиш, че наближава зората… — каза му тя на втория ден. — Но усещам, че започва най-дълбоката ни нощ.

— Първият час на деня е винаги нощен час — отговори той, но съобрази и попита като ужилен: — Какво имаш пред вид?

— Меча. Пропит е със зло. И това, което мислим да направим, също е зло! Нищо хубаво няма да излезе от него.

Той сложи ръката си на рамото й.

— Разбирам, че не желаеш да тревожиш съня на своите роднини. И аз не желая. Но кой друг от мъртвите е в състояние да ни помогне? Остани тук, ако не можеш да понесеш тази среща, Фреда.

— О, не. Ще бъда до теб, ако трябва и в гроба. Недей да мислиш, че се боя от близките си. Живи или мъртви, ние всички се обичаме. А ти… обичаш мен. — Фреда наведе глава, устните й трепереха. — Това са пак лошите предчувствия. Съветът на Лиа не може да бъде добър съвет.

— А защо й е да ни мисли злото? — в отговор Фреда само поклати глава. — От своя страна, трябва да ти призная — бавно продължи Скефлок, — че и твоята среща с Один никак не ми харесва. Съвсем не му е в нрава да иска такава ниска цена. Какво ли всъщност му е нужно?

— И меча, Скефлок, извинявай, че се повтарям: и меча! Ако това счупено острие бъде съединено, някакво страшно зло ще се пръкне.

— Зло за троловете! — Скефлок рязко се изправи. В очите му светнаха гълъбови пламъчета: — Друг път няма, въпреки че този, на който сме стъпили, ще бъде тежък. Никой човек не може да избяга от предизвикателствата на съдбата, така че — по-добре да ги посрещнем смело и открито, лице в лице!

— Ще бъда винаги до теб! — каза тя през сълзи и отпусна главата си на гърдите му. — Имам само една молба, обич моя.

— Да?

Не заминавай днес. Почакай още един ден, само един, и двамата заедно ще тръгнем на път. Само един ден, не повече, Скефлок.

Той неохотно кимна с глава.

— А защо?

В прегръдките й въпросът остана без отговор.

Но Фреда помнеше. Дори — притисната до него, дори когато отблизо чуваше ударите на сърцето му… помнеше. И това придаваше на целувките им известна горчивина.

По някакъв неразбираем за самата нея начин тя знаеше, че прекарват последната си нощ.

Слънцето се вдигна, но оскъдните му лъчи с труд си пробиваха път през пелената от облаци, навявани откъм морето. С вълчи вой вятърът смазваше вълните върху скалистия бряг. Те завършваха пътя си в гейзери от ледени пръски. А когато отново се стъмни, над скалите се разнесе тропот на далечни копита, лай и неистово скимтене. Даже по гърба на Скефлок полазиха мравки. Защото някъде там препускаше не друг, а Дивия ловец. Один…

Оседлаха два от конете, а останалите натовариха с провизии и всичките си вещи, защото не възнамеряваха повече да се връщат тук. На гърба на Скефлок висеше счупения меч, омотан във вълчи кожи, а на кръста му — меч, изкован от елфи. В лявата си ръка стискаше копие.

Ездачите носеха шлемове и ризници.

Фреда хвърли сетен поглед към пещерата, преди да препуснат по дългия път. Студена и мрачна беше тя, но в нея се бяха докоснали до щастието. След това твърдо погледна напред.

— Хайде! — извика Скефлок и те препуснаха.

Вятърът пееше вълчите си песни. Дъжд, сняг и водни пръски проблясваха в белезникавата лунна светлина. Бушуващото море гасеше яростта си върху рифовете и крайбрежните камъни. Когато разбитите вълни се отдръпваха от брега, чакълът стържеше и стенеше като ранено чудовище.

Цялата нощ бе изтъкана от бури, сняг, разгромени вълни и разбягващи се по небето облаци.

Луната се извиси с нескрито любопитство и не изоставаше дори на крачка от бясно препускащите ездачи.