Пол Андерсън
Прокълнатият меч (10)

Глава 9
В страната на елфите

Събуди се на изографисана с фина резба постеля от слонова кост, отрупана с меки кожи и коприна. Беше измита и преоблечена в нощница. Пред постелята имаше масичка, представляваща сама по себе си произведение на изкуството, а върху нея бяха положени кани с вино и вода, купа с грозде и други сочни плодове. Освен тези неща обаче не можа да различи нищо друго в плътния, синкав здрач наоколо.

След първия оглед спомените нахлуха в нея и тя неудържимо зарида. Плака много дълго. Но дори и въздухът, който дишаше, лъхаше на някакво светло спокойствие, затова — когато сълзите бяха изплакани, се реши да отпие от виното на масата. А то се оказа толкова пивко и омайващо — сякаш топла длан легна на сърцето й… и отново се унесе в сън.

Когато се събуди, усещаше чудесна отмора. А след като приседна на ръба на постелята си, от вездесъщата гълъбова мъгла наоколо неочаквано изникна Скефлок — прекрасен и широко усмихнат.

По него нямаше и следа от предишните рани. Носеше къса туника и шотландска поличка. Мускулите танцуваха под кожата му. Изглеждаше едновременно прекрасен като пролетен ден и мъжествен като буреносна вечер над скалист северен бряг. Седна до нея, взе ръцете й в своите и я погледна в очите.

— По-добре ли сте? — осведоми се той. — Бях разтворил във виното лекарство, което лекува не само тялото, но и душата.

— Добре съм, да… но… къде се намирам?

— В Елфхюф, замъка на Имрик, по елфическите хълмове на север — отвърна Скефлок и като забеляза как зениците й се разшириха, изпълнени с тревога, добави: — Никой тук няма да ви причини зло, всичко ще бъде така, както вие гамата пожелаете.

— Благодаря — каза тя и леко приведе глава. — Благодаря и на Господа, който…

Скефлок бързо я прекъсна.

— Не споменавайте тук свети имена — предупреди я той, — защото елфите ги отбягват, а вие сте техен гост. Във всяко друго отношение сте свободна да правите каквото пожелаете.

— Но Вие… Вие не сте елф — промълви замислено Фреда.

— Да, човек съм, но израснах тук. Аз съм доведен син на Имрик Гуилфул и изпитвам към него повече роднински чувства, отколкото към този, който трябва да ми е истинският баща, който и да е той.

— Как стана така, че именно вие ни спасихте? Бяхме в пълно отчаяние…

Скефлок й разказа накратко за вечната война и подготовката на последния набег в земите на троновете, след което се усмихна и предложи:

— Би било добре да поговорим и за вас. Кой всъщност е щастливецът, на когото му се е родила такава красива дъщеря?

Фреда се изчерви, но започна да му разказва за себе си. Той я слушаше внимателно, но нямаше начин да схване значението на разказа за самия него. Името Орм нищо не му говореше, тъй като Имрик, за да прекъсне всички връзки на приемния си син с човешкия род, му бе казал, че подмяната на децата е станала в някаква далечна западна страна. Освен това с помощта на знанията си беше възпитал Скефлок така, че да угаси в него всякакво любопитство към родителите му.

Колкото до Валгард, Фреда знаеше само това, че беше неин брат, загубил ума си.

Скефлок, от своя страна, бе усетил все пак нещо нечовешко в берсеркера, но имаше толкова други неща, които го занимаваха (особено около личността на Фреда), че не го вълнуваше особено мисълта за Валгард. За всеки случай си имаше едно на ум, че е възможно Валгард да е бил изпратен и от демон, физическата им прилика например можеше да се дължи на огледална магия, направена му от Илрид по ред негови съображения. Още повече че нито един елф, с когото Скефлок бе разговарял по този повод, не изглеждаше да е забелязал някаква особена прилика. Може би защото са били твърде заети със спасяването на собствения живот, а може би защото на него самия просто му се е сторило, че има убедително сходство между чертите му и тези на Валгард.

Приемният син на Имрик отхвърли всякакви мисли за човека трол и скоро го забрави напълно.

Фреда също твърде малко мислеше за сходството между тези двама души, най-вече защото никога не би ги сбъркала. Техните очи, устни, походка, начинът по който докосваха и начинът, по който мислеха, бяха толкова различни, че тя едва забелязваше сходството между техните фигури и лица. Хрумна й, че може би са имали общ прародител — може би някакъв датчанин, доживял дните си в Англия преди стотина години или нещо такова… и скоро изобщо престана да се сеща за това сходство.

Много други неща занимаваха мислите й. Лекарството, което бе изпила, само притъпи ужаса на всичко преживяно, но не го беше изтрило от паметта й. Докато говореше, объркването и изумлението, непозволяващи досега на скръбта й да получи външен израз, отстъпиха пред силата на потресаващия спомен и тя завърши разказа си в ридания на гърдите на Скефлок.

— Мъртви! — надаваше тя отчаяни вопли. — Мъртви! Всички са убити — освен мен и Валгард. Аз… аз видях с очите си как той уби татко и Асмунд, когато Кетил беше вече мъртъв, видях как мама се търкаляше в нозете му, видях секирата в гърдите на Асгерд… Сега останах само аз, а по-добре да бях умряла!

— Не се опечалявайте… Моля… — неловко възрази Скефлок, който никога не беше чувал подобни излияния от устата на елф. — Вие сте жива и здрава, а аз ще намеря Валгард и ще отмъстя за вашите близки. Кълна се! Никой не може да избяга от моето възмездие!

— Това няма да ги върне. Имението на баща ми се въргаля в планина от пепел и целият бащин род погина, освен един луд и една бездомна! — тя се притисна до приемния син на Имрик, разтреперана от облялата я студена вълна. — Ще ми помогнете ли, Скефлок? Презирам се… за това, че се боя… но се боя да остана сама…

Той погали косите й и я погледна право в очите.

— Ти не си сама — устните му внезапно докоснаха нейните — нежни, топли и солени от сълзи. Целунаха се. — Пийни си! — добави след това Скефлок и й подаде чашата с вино.

Фреда отпи глътка, след това друга, все още в прегръдките му. Той продължи да я успокоява с мили думи, доколкото можеше, въпреки че му изглеждаше странно някой отново и отново да се самоизмъчва за непоправими събития. Елфите, сред които бе израсъл, предпочитаха радостните емоции и душевните им рани зарастваха с очевидна пъргавина. Накрая Скефлок се реши да прошепне в ухото на момичето и заклинания, които лекуваха скръбта значително по-бързо от обичайния ход на времето.

И Фреда с връхлитаща твърдост си спомни, че всъщност е дъщеря на Орм Силния, който благодарение на буйния си весел нрав винаги бе оставал мъж, суров дори към самия себе си, и често бе назидавал децата си с думи като тези:

Човек не може да се отвърне от съдбата, но е длъжен да не губи смелостта, с която трябва да следва хода й.

Тя внезапно се успокои, изправи се и каза с усмивка на устните:

— Благодаря ти. Взех се в ръце.

Човекът елф я погледна в упор и на свой ред тъничко се усмихна…

— Време е да се преоблечеш.

Прислугата се появи отнякъде така бързо, сякаш беше подслушвала и изчаквала точно този момент, за да положи на постелята й рокля, тъкана сякаш от лунна коприна. Въпреки че Скефлок се обърна, докато дъщерята на Орм се преобличаше, тя силно се изчерви по повод откритието, че роклята съвсем не бе предназначена да скрива тялото й. Но й стана приятно, когато усети тежестта на златните пръстени (които Скефлок собственоръчно й надяна) и на изящните гривни, които легнаха на китките й. Диадемата, с която той украси челото й, се къпеше в мек, елмазен блясък.

Те преминаха по невидимия под и навлязоха в дълъг коридор, който не се появи отведнъж, а с всяка крачка изплуваше от мъглата пред тях. Колонадите блестяха край мраморните стени, фигурите на богато украсените килими и гоблени се движеха в бавен, приказен танц. Ту тук, ту там се мяркаха роби коболди — същества, представляващи нещо средно между елфи и тролове. Те бяха зеленокожи и ниски. А при вида на страшното жълто същество, шестващо покрай тях с поднос в ръце, Фреда извика и се притисна до придружителя си. Пред съществото подтичваше джудже, въоръжено с твърде голям за собствените му размери щит.

— А това какво е?! — възкликна полугласно Фреда, замряла от изумление.

Приемният син на Имрик закачливо се усмихна:

— Един от китайските шенеи, когото пленихме по време на далечен набег на изток. Той е силен и добър роб, но тъй като създанията от неговия вид могат да се движат само по права линия, докато не се ударят някъде, например в стената, джуджето върви пред него и на всеки ъгъл поставя щита така, че шенеят да се отклони под съответен ъгъл, както прави лъч, отразен в огледало.

Това обяснение накара Фреда да прихне, а той се удиви на чистия й като диамант смях — защото в този на жените елфи винаги беше забелязвал нотка злорадство, докато смехът на Фреда напомняше на безоблачно цъфнало утро.

Скоро седяха един до друг на богато застланата маса и опитваха редки ястия. Въздухът около тях трептеше с пулса на тиха музика.

В най-неочаквания момент Скефлок остави приборите си на масата, за да заяви с артистична изтънченост:

— Препълнените блюда и купите с вино са щастието на шумните пирове, но след като тук сме само двамата — ти и аз — мисля, че трябва, освен стомаха, да нахраним и очите… а най-подходящата храна за любещите очи на Фреда е скъпоценният елмаз!

Момичето сведе поглед, усещайки, че отново се изчервява, но не можа да сдържи усмивката си. Внезапно я загриза съвестта. Тя вдигна погледа си, отново замъглен от мъката на спомените.

— Защо изобщо си позволявам да се веселя след смъртта на близките ми? Скършено е дървото, чиито клони засланяха земята и студеният вятър снове по безплодните поля… — в един момент престана да подбира изискани думи и каза съвсем простичко: — Всички всъщност обедняваме, когато си отиват добрите хора!

Този път Скефлок възрази съвсем решително.

— Ако са били добри, не е нужно да ги оплакваш, защото са напуснали този скръбен свят, за да се върнат назад, при Него. Твърдо съм убеден, че единственото, което може да ги разтревожи там, са твоите ридания, мила Фреда! Нима искаш да изпитат вина за това, че страдаш?

Момичето не можеше да знае, че елфите, за разлика от християните, а дори и от някои езичници, вярваха, че целта на живота е магията на удоволствието, а не на болката и че за тях радостта е основен принцип в цялото мироздание. Но, въпреки че беше изумена от решителния отпор на скръбта й, тя все пак реши за себе си, че в думите на нейния закрилник има немалко истина. Фреда го хвана за ръка и излязоха от столовата.

— Свещениците считат живота за наказание и говорят за смъртта като за нещастие… — разсъждаваше тя на глас, докоснала с длан очите си. — Те бяха моето семейство. Разбираш ли, обичам ги. Умряха невинни и аз ги оплаквам.

Скефлок я целуна по бузата.

— Не си длъжна да обръщаш внимание на бръщолевенето на някакъв самонадеян, кух свещеник. Какво знае той за пружините на мирозданието?

Бяха влезли в помещение с много висок таван. Фреда внезапно забеляза наблизо жена от явен нечовешки произход. В сравнение с нея тя се почувства малка, некрасива и уплашена.

— Както виждаш, се върнах, Лиа — приветствува я Скефлок на езика на елфите.

— Да! — отвърна жената, някак насмешливо. — Без плячка, но със загубата на по-голямата част от хората ти. Наистина славен поход!

— Не е съвсем така! Много сурово ме съдиш — настоя Скефлок. — Загинаха много повече тролове, отколкото елфи. А пленените сънародници, които освободихме, възнамеряват да ни разкажат много полезни неща — след тези думи той обгърна талията на Фреда и я притисна към себе си. Тя покорно се поддаде, изпитвайки боязън от хладната бяла магьосница, която малко сърдито я оглеждаше. — А и ето, виж каква скъпоценност доведох със себе си!

— И за какво ти е? — язвително отсече Лиа. — Да не би да се е събудила човешката ти кръв?

— Може би… — отвърна той спокойно и твърдо.

Лиа се приближи и го хвана за ръката, вглеждайки се в очите му с поглед, изпълнен със синкав здрач и лунна светлина.

— Скефлок! — твърдо заяви тя на елфически. — Отърви се от това момиче. Ако не искаш да бъдеш принуден да убиваш още, прати я у дома.

— Тя няма дом. Ще я обрека на нищета, ако я върна там… а и така достатъчно е преживяла — В устните му се промъкна внезапна насмешка. — Защо пък толкова те вълнува какво правят двама смъртни?

— Вълнува ме… — в гласа на Лиа имаше горчивина. — Чувствам, че предсказанието ми е вярно: тенджерката си търси похлупак… но само не това момиче, Скефлок! Вземи си която искаш смъртна невяста, но… само не тази! Усещам проклятието в нея. Пътищата ви неслучайно са се пресекли и това може да ти донесе голямо нещастие!

— Всяка може да ме направи нещастен, всяка… само не и Фреда! — настоя Скефлок, след което промени темата на разговора. — Кога ще е отново тук Имрик? Кралят го извика на съвет точно когато се върнах от Тролхайм.

— Скоро ще се прибере. Почакай го, Скефлок, защото е много вероятно той да види в нея това, което аз почувствах и сам да те предупреди.

— Аз ли трябва да се боя от едно момиче, аз, който се сражавам с тролове и демони? — изръмжа невъздържано Скефлок. — Ама че врели-некипели!

И той отведе Фреда, без да се сбогува. Поразена, Лиа го проследи с поглед, след което се отдалечи през дългата зала. В очите й блестяха сълзи.

Скефлок и Фреда продължиха разходката по замъка. Бродеха навсякъде.

В началото дъщерята на Орм изпитваше трудност да поддържа разговор със събеседника си поради силната душевна болка от загубата на своите близки. Но билките, които бе изпила, както и произнесеното от Скефлок заклинание постепенно изпълниха сърцето й с топлина. Тя все по-често се усмихваше, понякога се разсмиваше, отпусна се да бъбри и дори започна да се вглежда в него. Той изчака подходящ момент, за да й предложи:

— Хайде да излезем от замъка — ще ти покажа нещо, направено от мен специално за теб.

— За мен ли? — учуди се тя за пореден път в този изпълнен с впечатления ден.

— Да, и ако Норна е благосклонна към нас, сигурно и за самия мен! — разсмя се той.

Те пресякоха двора на замъка и прекрачиха бронзовия му портал. Обливаше ги бяла слънчева светлина, изпъстрена със сини сенки. Наоколо нямаше нито един елф.

Навлязоха в блеснала от лед гора, плътно един до друг, загърнати в мантията на Скефлок. От устата им излизаше пара и се вдигаше към безоблачното небе. Недалечният прибой шумеше и вятърът шушукаше между тъмните ели.

— Студено… — потръпна Фреда. Ярките й червени коси бяха единственото нещо, което излъчваше топлина в целия свят. — Студено е, Скефлок.

— Твърде студено, за да се скитаме по пътищата, просейки милостиня — подкачи я приемният син на Имрик.

— На този свят има хора, които ще ме приемат. Ние имахме много приятели, а и мисля че земята, която сега ми принадлежи, ще бъде… — езикът й натежа — добра зестра…

При споменаване на зестрата Скефлок пренебрежително сви устни, но почти веднага лицето му отново грейна.

— Защо трябва да се търсят приятелите някъде, когато вече са си тук? А колкото до Земята — гледай!

Те скоро достигнаха билото на възвишението, едно от тези, които обкръжаваха долината. А там, долу, между хълмовете, Скефлок беше сътворил… лято!

Там, долу, около неголям, танцуващ водопад се разперваха зелени дървета и ухаеха цветя, полюшвани в прегръдките на мека, зелена трева. Пееха птици, във водата подскачаше риба, а в далечината елен с еленче, подушили въздуха, доверчиво поглеждаха към тях двамата.

Фреда запляска с ръце и се развика от радост. Скефлок разтегли най-широката си усмивка.

— Направих това за теб, защото си родена за лятото, живота и радостта. Забрави за суровата зима, Фреда. Тук си имаме свои годишни времена.

Те се спуснаха в долината, захвърлиха мантията и седнаха до водопада. Ветрецът леко рошеше косите им. Горските ягодки надничаха от тревата, а близкият къпинак сякаш натежаваше от тъмносини гроздове. Скефлок замахна с ръка и цветята, накъсани от Фреда, се превърнаха в перли, които той окачи на шията й. Тя не се страхуваше повече от вълшебство му. Лежеше си в полусън по гръб и хрупаше ябълка с вкус на прекрасно вино — даряваща същото опиянение — надала ухо за напевните слова, с които Скефлок галеше слуха й:

Отлитнал смях от устните на пътя

пришпорва пулса като боен вик.

Но аз скован съм в тежката верига

на сплетените, рижави коси.

И като всеки воин, закрилял свободата

кален от нея в белези и рани —

откривам изумен, че е приятно

да съм пленен от меките ти длани.

И отсега — каквото ще да става!

Съдбата ми е твоя. Повелявай.

Щом крехките ти пръсти ме одраскат,

ще ги стопя в горещи мъжки ласки!

И в този течен огън ще изгрея,

за да повярва моята жена:

животът е игрива светлина!

А аз разбрах и няма да го крия:

жената е най-силната магия.

— Това е неприлично — слабо запротестира Фреда, въпреки че му се усмихваше.

— Защо? Няма нищо по-правилно от това.

— Защото ти си езичник, а аз…

— Нали те бях помолил да не говориш за такива неща! — и Скефлок я целуна. Целувката бе дълга, бавна и нежна в началото, но дива към края. „И питаше с такива тихи устни, с които бурята започва да обича…“, беше казал някакъв поет. В първия миг, когато устните им се сляха, Фреда дори се опита да го отблъсне, но силите я напуснаха и се върнаха едва когато ги почерпи от самата целувка.

— Нима беше толкова ужасно? — засмя се Скефлок, на педя от очите й.

— Не! — прошепна тя.

— Болката ти е още прясна, разбирам. Но болката ще умре завинаги и тези, които са те обичали, няма да се натъжават за теб в отвъдното.

И наистина, скръбта си беше отишла. Остана само нежното чувство към Скефлок и леката тъга по близките. Ако наистина можеха да я видят!

— Трябва да помислиш за бъдещето си, Фреда, и най-вече за кръвта ти, която сега тече единствено в твоите вени. Предлагам ти Богатствата и чудесата на Елфхайм, не желая никаква зестра, освен самата теб, ще те пазя с цялата сила, която притежавам и винаги първият ми утринен подарък ще бъде неугасимата ми любов.

Не, мислеше си Фреда в отговор на тези думи, това, което ставаше между тях, не можеше да се предизвика изкуствено, всичко се получаваше от само себе си… Вълшебното изкуство на елфите само беше подало ръка на зараждащата се любов в гърдите й, само бе освободило кълновете й от ледените прегръдки на скръбта, за да поникнат цветя, за които не е необходимо друго слънце, освен самата младост.

Денят угасна и нощта се спусна върху долината на лятото. Те лежаха до водопада и мълчаливо слушаха песните на славея. Фреда заспа първа.

Скефлок остана буден още дълго време. Лежеше до нея, усещаше лекия допир на топлото й тяло, потънало в обятията му, и, заслушан в тихото й дишане, вдъхваше предпазливо аромата на косите й. Отново и отново премисли за колко кратко време я бе опознал с всички нейни радости и скърби, докато изведнъж не осъзна нещо.

В началото май й беше приготвил клопка, просто така, за едното забавление. Трябваше да си го признае, за да е откровен със себе си. И намерението му май не е било съвсем без основания. Въпреки че самият той бе човек по рождение, по време на многобройните си пътешествия рядко бе успявал да остане с човешки момичета насаме… но всеки път, когато бе успявал… да, всеки път се бе натъквал на разочарование, защото елфоподобния му ум не закъсняваше да прецени поредната човешка девойка като самата тромавост и в тяло, и по душа. Но… Фреда се бе оказала първото човешко момиче, което успя да пробуди в него страстта, и то така неусетно да я пробуди! В началото уж му бе станало просто интересно как обичат смъртните момичета, а ето: сам попадна в собствената клопка!

Но това не го безпокоеше особено. Той лежеше на тревата и замислено се усмихваше на Голямата мечка, която примигваше в своя вечен кръговрат около Северната звезда. Хладнокръвните жени елфи умееха много, но може би защото винаги държаха сърцата си заключени, на нито една от тях не се отдаде да завладее неговото. А Фреда…

Лиа беше права. Всичко се привлича от себеподобното…