Пол Андерсън
Прокълнатият меч (12)

Глава 11
Ловът на Файърспир

Файърспир пое по залез-слънце на следващия ден. Той и дузината съпровождащи го бяха облечени в зелени ловджийски туники, над които се вееха черни наметала. Върховете на стрелите и копията им бяха от сребърна сплав. Пред конете стремглаво препускаха бързоноги кучета — огромни свирепи животни, с червени и черни гриви, горящи като въглени очи и заострени кътници, от които капеше слюнка. В жилите на тези зверове течеше кръвта на Гарм, Фенрир и кучетата на Дивия ловец.

Рогът на Файърспир често избучаваше, докато се носеха напред. Барабанната дроб на копитата се разнасяше между хълмовете. Като вятър прелиташе свитата му между покритите със скреж дървета в нощната тъма. В този полет на сенките се мяркаха само отблясъците от сребро и скъпоценни камъни в украсата на ефесите им, както, разбира се, и кърваво озъбените муцуни на кучетата. Нищо повече не беше видимо за човешките очи в хода на устремното войнство, но шумът от галопа му все пак се разнасяше нашироко през горите, които елфите пресичаха. Човешките ловци, въглекопачи и разбойници, чувайки шума, трепваха и си спомняха за свещените символи на тяхната религия — кръст или чук, а дивите зверове се впускаха в бягство.

Вещицата също чу приближаващия се отряд. Тя седеше в укритието, което бе построила на мястото на опожарения си дом. Приела формата на плъх, тя пропълзя до щипавия огън и измърмори:

— Елфите ловуват тази нощ-с-с-с!

— Да-с-с-с — просъска в отговор приятелят й, който беше истински плъх, а когато шумът се приближи, добави: — И мисля, че плячката сме ние.

— Ние ли? — трепна вещицата. — Защо… Защо мислиш така? — и за всеки случай прие отново човешки вид.

— Те яздят право към нас-с-с, а ти си враг на С-с-кефлок, следователно и на Имрик — в уплахата си плъхът се вкопчи в гръдта й. — По-бързо, майчице, по-бързо! Викай, ГО, иначе отиваме по дяволите-с-с.

Вещицата нямаше време за обреди и жертвоприношения, но припряно запелтечи заклинанието и чернота, по-тъмна от самата нощ, закри с пелената си огнището.

След това се просна по очи. Студени гълъбови пламъци я осветиха.

— Помогни! — изстена тя — Помогни! Елфите са тръгнали насам! — чифт очи се бяха вперили в нея без гняв, но и без милост. Тропотът на лобния отряд се приближаваше. — Помогни-и!! — запищя тя.

ТОЙ проговори. Гласът му звучеше като вятър и сякаш извираше от бездънна дълбочина.

— Защо ме призоваваш, вещице?

— Те… те искат живота ми…

— Е, и? Чувал съм те да казваш, че животът нищо не означава за теб, старо.

— Но отмъщението ми още не е приключено! — изстена вещицата. — Не мога да умирам точно сега, преди да съм узнала дали се е изпълнило това, за което платих с душата си! Господарю, помогни на предания си слуга!

Ловците се приближаваха. Вече се усещаше как земята се тресе под копитата на конете.

— Ти не си ми слуга, а робиня! — прошумя гласът. — Какво ме засяга дали си изпълнила това, което ти се е искало, или не? Аз съм повелител на Злото, едно от имената на което е „пресметливост“. Сигурно мислиш, че ме беше призовала някога, за да сключим сделка? Сключихме ли? Не, ти просто тръгна по кривия път, това е всичко. От живота ти сега аз нямам никаква изгода. Смъртните не ми продават душите си. Те ми ги даряват. Запомни това, дърта дрипо! — и повелителят на мрака изчезна.

За миг вещицата постоя като вцепенена, после закрещя и си плю на петите. Кучетата зад гърба й се разлаяха и диво се замятаха, усетили киселата й миризма. Тя припряно се превърна в плъх, за да се завре в дупката под дъба на друидите.

— Тук е някъде! — провикна се Файърспир — И… Ха-а! Миризмата й се усеща!

Глутницата се хвърли към дъба. Разлетяха се буци пръст. Кучетата откопаваха жертвата си, разкъсвайки корените на дървото с лай. Вещицата изскочи от дупка в пръстта, превърна се във врана и махна с крила. Но звънна тетивата на лъка на Файърспир и враната рухна на земята… само за да се превърне мигом на бързоног елен. Тогава пъргавите гончета усетиха, че е техен ред. Политнаха като стрели към него, последвани от възбудените ездачи. Плъхът приятел на магьосницата скочи от гърдите й, но бе смачкан на каша от конските копита.

Ожесточената глутница хрътки разкъса вещицата с лай, хъркане и мляскане. В последния момент обаче тя успя да кресне в лицето на елфите:

— Проклинам ви! Нека върху Елфхайм да се стоварят хиляди беди! И предайте на трижди проклетия Имрик, че Валгард Подхвърления е жив и здрав, и знае всичко за ужасното му дело…

Това бяха последните й думи.

— Лесен лов — заключи Файърспир. — Боях се, че ще ни се наложи да я търсим дълбоко в чуждите земи — и след като подуши въздуха, добави: — Щом е така, можем добре да се позабавляваме през останалото време на нощта.

Имрик щедро награди своите ловци, но когато с тревога му съобщиха за проклятието на вещицата, леко сбърчи вежди.