Пол Андерсън
Прокълнатият меч (13)

Глава 12
Принц на мрака

Бидейки внук на Илрид и силен воин, способен да държи в ръцете си дори желязо, Валгард зае почетно място в двора на троловете. Но високопоставените гледаха на него изкосо: във вените му течеше и елфическата кръв, беше пристигнал от земите на хората, а освен това му завиждаха — един чужденец, който едва овладя езика им с помощта на специалните заклинания на Илрид, прекадено бързо си беше въобразил, че им е равен. Затова Валгард нямаше приятели в Тролхайм. Но те не му и трябваха. Видът, миризмата и привичките на троловете не можеха да му допаднат.

Те обаче бяха безстрашни и много силни. Матовете им обладаваха мощ, която не се бе и присънвала на смъртните хора. Троловете бяха най-силните същества от народа феъри, ако не смятаме поданиците на Елфхайм. И като цяло положението на нещата напълно устройваше Валгард, защото именно в Елфхайм се намираше обектът на неговата мъст и чрез него той се надяваше да получи това, което му принадлежеше по рождено право.

Илрид го посвети в плановете си.

През времето на цялото примирие ние се готвехме за война — разказа му кралят. — Докато елфите нищо не предприемаха, а само се развличаха. Не сме толкова многочислени като тях, но заедно със съюзниците ни ще превъзхождаме неколкократно редовете им.

— А кой всъщност тръгва с нас? — полюбопитства Валгард.

— В основни линии това са племена на коболди, които или сме подчинили, или наистина сме привлекли за съюзници. Те имат да оправят стари сметки не са с елфите, но и с нас, обаче ние им обещахме плячка, свобода и второ по ранг положение сред народите на феъри, когато станем господари. Коболдите са безстрашни воини, значителни по брой. Имаме и немалко съюзници от далечните страни — байкалските демони, шенеите на Китай, Они Кипангу, дяволчетата от мавританските пустини… и колко още! Разбира се, те ще се присъединят само заради грабежа и на тях не може изцяло да се разчита, но ще съумея да използвам силите им в битката. Ще има и воини-единаци или малки, изолирани групи — върколаци, вампири, упири и други подобни. Разполагаме и с голям брой заробени джуджета, които ще се сражават в обмен за собствената си свобода, а те могат да държат в ръцете си дори желязо. Против всички тези орди елфите ще трябва да се сражават буквално сами. Ще могат да мобилизират съвсем малък брой застаряващи коболди и джуджета, но това е незначителна сила. Най-доброто, на което могат да се надяват, е помощта на сидите. Но успях да подразбера, че последните ще встъпят в бой само ако бъде нападнат собствения им остров, но именно това ще се постараем да не правим, поне в тази война. Разбира се, повелителите на елфите са могъщи и сведущи в магията, но аз и моите вождове не падаме по-долу от тях — Илрид се разсмя. Смехът му звучеше като кашлица. — О, ние ще пречупим Елфхайм като суха пръчка, скършена с коляно! Свършено е с проклетите елфи!

— А не можеш ли да повикаш на помощ и етуните? — попита Валгард, който все още усвояваше имената на обитателите на света, в който бе попаднал. — Те се родеят с троловете, нали?

— Да не си помислил за това! — сряза го Илрид. — Повече никога няма да се осмелим да се обърнем за помощ към проклетите великани, така, както елфите не биха се обърнали за помощ към Езир! — заяви той и трепна. — Не възнамеряваме да ставаме техни заложници в по-голяма степен, отколкото вече сме: заложници на силите, борещи се за самата луна… Дори и да откликнат на нашия призив, нито елфите, нито ние бихме си позволили да повикаме подобни сили, защото ако Езир или етуните открито се спуснат в Мидград, другата страна ще се нахвърли върху тях и тогава ще се състои битката, която ще бъде последна.

— По какъв начин е свързано всичко това с нещата, които ми разправяше за новия бог?

— По-добре да не говорим за тайни, които не сме в състояние да разберем. — Илрид тромаво обходи пещерата, в която се съвещаваха на светлина от факли. — Нито един жител на феъри няма заради Боговете да се реши да се изправи срещу хората, и най-вече срещу покръстените хора. Безобидна магийка, откраднат кон или бебе — това е всичко, което можем да си позволим и то — рядко. Така само от време на време ги стъписваме. Но започнат ли наистина силно да се боят от нас, ще се обърнат към Боговете, които ги покровителстват и със сигурност ще бъдат чути. А най-лошо ще бъде, ако всички вкупом призоват новия бог. Това ще бъде краят на феъри…

Валгард трепна. Още през нощта той се отправи към самотната могила на Асгерд, откопа я и я положи в неголяма лодка. Заплува на югозапад, носен от вятъра, който Илрид го бе научил да предизвиква, докато не достигна до малко шотландско селце. Там понесе загърнатото тяло към местния божи храм. Пропълзя в църковното гробище, изкопа яма в един по-закътан ъгъл и внимателно спусна тялото в новия му гроб. След това го засипа с пръст така, че нищо да не си личи.

— Сега лежиш в свещена земя, сестро, точно както би пожелала. Това, което извърших, беше зло, но може би все пак ще се помолиш за душата ми — прошепна той и хвърли боязлив поглед наоколо… той, който никога от нищо не се страхуваше! — Какво всъщност търся тук? — промърмори сякаш с вътрешния си глас: — Та аз съм същество, родено от магия! Едва ли имам душа…

Наближи време за война. Илрид бе достатъчно хитър да не събира наведнъж всичките си сили и да не дава възможност на разузнавачите елфи да отгатнат същинската им численост. Различните флангове на флотата му потеглиха от десетки отправни точки, но на всеки флагмански съд имаше отговорен магьосник и всички те положиха грижи за това корабите едновременно да достигнат местоназначението. Трябваше да се срещнат в северните английски владения на елфите, където, необезпокоявани от никого на пустите брегове, можеха да започнат десанта. Илрид възнамеряваше с лекота да разгроми малобройните в тази пустош морски сили на елфите, след което масивно да настъпи на юг по вода и по суша, за да стисне в клещи централната им островна територия. Планираше там да остави определен контингент, който да преследва и доунищожава остатъците от разпокъсаната елфическа съпротива, докато главният му флот поеме по канала към южните провинции на Елфхайм. Втора многочислена армия трябваше да стовари мощен удар върху селищата на елфите във Финландия и Уендленд. Крайната стратегия предвиждаше троловете да притиснат краля на елфите от запад и от изток, а щом Англия бъде напълно завоювана, цялата бойна мощ да се отправи на север, за да го смаже.

— Елфите се славят като бързи воини, но този път май троловете ще се окажат далеч по-маневрени! — заключи той.

Валгард реши, че е дошъл моментът да даде гласност на едно дълго стаявано желание.

— Направи ме граф на Англия — помоли той, — и ще видиш, че в моето графство няма да остане нито един жив елф!

— Това вече обещах на Грум — разсъди Илрид. — Но ти, Валгард, ще отплаваш лично с мен и ще получиш втория по значение сан след Грум в Англия.

Валгард заяви, че предложението го удовлетворява напълно. Измери Грум с хладния си поглед и си помисли, че с този трол може да се случи някакво нещастие — защо не! — и тогава той, Валгард, ще стане граф на Англия.

Берсеркът се качи на флагманския кораб заедно с Илрид и кралската охрана — един внушителен съд с високи бордове и нос, специално обкован за абордаж с желязо от джуджетата. Беше целият черен, с изключение на изрязания в носовата част конски череп.

Отделни тролове носеха оръжие от железни сплави, въпреки неприятното усещане, което желязото предизвикваше в тях при допир. Впрочем, масивните каменни остриета в ръцете на повечето от тях, така или иначе прилягаха идеално на силата им.

Черният шлем на Илрид беше украсен със златна корона, а по раменете му се спускаше плащ от драконова кожа, който не можеше да бъде разкъсан дори от стомана. Останалите от кралската свита бяха също богато облечени. Това беше една шумна, самоуверена команда. Само Валгард не изпъкваше с украшения и изразът на лицето му оставаше мрачен — но стоманената му брадва и кованите мулати събуждаха боязън сред самите тролове.

Болшинството от съдовете на флотата бяха зачислени в кралския контингент — без изключение с внушителни размери. От всеки един проехтяваха викове, вой на рогове и тропот на крака. Те бяха по-дълги, по-широки, по-тежки и по-бавни от корабите на елфите, затова утрото ги завари още в открито море. Троловете се укриха под обширни платнища от ненавистните лъчи на слънцето, а корабите им продължаваха да порят вълните, невидими за човешкото око.

На следващата нощ беше спусната заповед флотът да се събере на едно място. Валгард се ужаси. Черните му кораби — като безброен рояк насекоми — скриваха водата от поглед чак до хоризонта и всеки съд бе претъпкан със свирепи воини, изключение правеха само онези кораби, които превозваха масивните, рунтави коне на троловете. Капитаните от флотата бяха опитни и добре запознати с бойните планове на краля им, затова всеки кораб безпогрешно зае отреденото му място.

Но имаше и чужди съдове, и чужди воини, събрани да воюват под флага на Илрид.

Черните, внушителни съдове на троловете заемаха центъра на струпването, оформяйки клин, острието на който се представяше от самия кралски флагман. От двете страни на клина се нареждаха бойните съдове на коболдите — някои от които направени от тролове и неразличаващи се от техните, но повечето коболди отиваха на война, възкачени на собствените си красиви червени фрегати с вити, змиевидни носове; бидейки далеч по-жизнерадостни от троловете, те бяха украсили сребърните си доспехи с фантастични дрехи и наметала, а в ръцете им се стрелкаха олекотени мечове, лъкове и копия.

По фланговите крила на флотата се нареждаха чужденците: шене с огромни, настръхнали копия; они с боздугани, вързани за китките; гъвкави бесове, накацали по галери с гребци роби и захвърлили оръжието си по палубите; крилати байкалски демони, скупчени на салове, обковани с желязо джуджета в лодки-бързоходки, наподобяващи уголемени канута; чудовища от планини, гори и блата, въоръжени единствено със зъби и нокти (но какви!) и натоварени в причудливо сковани съдове.

Всички тези създания бяха поставени под командата на троловете, но само най-надеждните от тях се нареждаха в първите редове. В тил флотът също се защитаваше от тролове: след първия клин следваха още два — последният оформяше флотския резерв.

— Скоро влизаме в сражение — обърна се Илрид към берсеркера — и ще можеш да отмъстиш на когото и както ти е угодно.

Не последва отговор. Валгард се бе втренчил безмълвен в тъмнината.

След неуспешния набег върху Тролхайм Имрик прекара повече от месец в гореща подготовка за отбрана. Всъщност доста малко бе успял да узнае за плановете и разположението на врага, защото магьосниците на троловете успяха да заградят владенията си с непроницаем за погледа и мисълта магически щит, но Имрик беше сигурен, че силите им са съставни и включват разнообразни същества, както и че ще ударят първо Англия. Затова се постара да приведе в бойна готовност цялата налична войска и флот, както и своевременно да изпрати бързи вестоносци до чужди земи с молба за помощ.

Но не бяха много тези, които откликнаха на призива му. Дори се наложи отделните провинции на Елфхайм да се готвят за война самостоятелно: елфите бяха твърде високомерни, за да предприемат такова действие заедно. Изглеждаше, освен това, че почти всички наемни сили на феъри вече са били ангажирани от Илрид още преди години. Обърна се например към силите на Ирландия с уверението за богата плячка след завладяването на Тролхайм, но получи оттам хладен отговор, който известяваше, че вече достатъчно богатства блестят по улиците на Тирн-ан-Ог и в пещерите на леприконите. Накрая графът на елфите трябваше да си признае, че е останал практически сам.

Но и така силите на елфите бяха впечатляващи, и след като от нощ на нощ войската им продължаваше да нараства, нарастваше и радостта им. Никога досега, мислеха си те, такива могъщи сили не са се събирали в Елфхайм. Освен това битката ще бъде на своя територия, до прага на родната къща, по води и брегове, които твърде добре познаваха. Някои от по-младите воини изразяваха убеденост, че английските елфи ще могат без чужда помощ не само да разгромят нахлуващата армадата на троловете, но да постигнат окончателна победа и да наложат на Тролхайм васално подчинение.

От оркнейските и шетлъндските острови пристигна зажаднелият за мъст Флем, синът на същия Флем, който загина по време на последния набег в Тролхайм. Той и братята му се нареждаха измежду най-добрите шкипери на феъри, а пенестата следа, оставяна от поелите им на юг кораби, се оцветяваше в черно.

От здрачните гори и торфените блата на Пиктландия поеха пътя на войната вождове на диви племена — препасани с кожи и нарамили оръжия с кремъчни остриета. Нискорасли и набити в сравнение с истинските елфи, в жилите им течеше кръв и на коболди, и на тролове, а дори и на някои още по-древни народи — както и на жени пикти, похитени преди много десетилетия. Кожата им беше матова, а от кокалестите им глави се спускаха върху раменете и гърдите дълги, катраненочерни коси и бради.

Следваше ги онази част на сидите, които се бяха присъединили към пиктите преди много стотици години; а след тях идваха силните, малко ръбати леприкони, умеещи да скачат като козли; и не на последно място онези високи, красиви воини, маршируващи в блестящи доспехи с високо вдигнати копия, или препуснали на бойни колесници, от колелата на които стърчаха остриета на мечове, способни да покосят десетки врагове в боя.

От юг, от скалистите брегове на Корнуел и Уелс, прииждаха най-древните елфски заселници на острова: на коне и колесници, целите в броня — разветите им знамена разказваха цели саги за потънали в забрава битки и победи; последва ги зеленокос, бледокож народ, обитаващ южното крайбрежие; една група полубогове, създадени от римляните и забравени пак от тях; стеснителните, тихи горски елфи… клан след клан се събираха племена и народи.

Земите на англите и саксите в основни линии пустееха, защото преобладаващият брой същества, населявали ги някога — и в по-нови времена смятани от хората за зли духове — бяха пропъдени или просто сами си бяха отишли. Но тези, които все още населяваха острова, откликнаха на призивите на Имрик. И въпреки че повечето от тях бяха стари и бедни елфи, в боя оставаха непобедими — по простата причина че не малко от тях произхождаха от коляното на Ейленд и дори на самия Один. И тъй като в жилите им течеше и кръвта на джуджетата, те бяха най-изкусните ковачи в цялото графство. Много от тези воини се бяха въоръжили с огромни чукове, изковани от самите тях.

Но все пак най-могъщи и благородни бяха тези, които населяваха околностите на Елфхюф. Аристократите, които Имрик сплоти около себе си, превъзхождаха всички останали не само с произхода си, но и с богатството и мъдростта си. Те се снаряжаваха за битката така, сякаш щеше да бъде сватбено тържество и целуваха копията си като невести. Владееха ужасяващи заклинания, причиняващи неизброими беди на враговете и пазещи приятелите от зла участ. Младите елфи им хвърляха погледи, изпълнени със страхопочитание, което впрочем не им пречеше да се наслаждават на ястията и виното, с които ги гощаваха.

Фреда се омайваше от гледките на събиращата се войска. Видът на тези нечовешки същества, безшумно плъзващи се през мрака на нощта, събуждаше в нея едновременно учудване, възторг, страх и гордост. Нейният Скефлок заемаше високо положение сред тях и разполагаше с повече мощ от всеки крал в която и да е човешка страна.

Но той все пак си оставаше господар на бездушни същества. И всеки път, когато мислеше за това, тя си спомняше и за огромната, мечешка сила на троловете. Ами ако му е съдено да загине в схватка с тях?

Самият той не бе далеч от такава мисъл.

— Може би наистина не е зле да те последвам при твоите приятели в Земята на хората, мила моя… — подхвърли й той веднъж. — Представи си, че наистина стане така — въпреки че не ми се вярва — елфите да загубят сражението… Действително всички предзнаменования са против нас. И ако е съдено да се случи, за теб е по-добре да не оставаш тук…

— Не… не… — тя го погледна с уплашени сиви очи и облегна главата си на раменете му. — Няма да те оставя. Не мога.

Скефлок погали бляскавите й коси.

— И след това ще се върна да те взема — довърши той.

— По-добре не. Може да се случи някой там, някъде, по някакъв начин да ме убеди да не се връщам повече тук… макар и да не знам кой би бил в състояние да го направи… освен може би свещеникът… чувала съм за подобни случаи… — в съзнанието й връхлетя представата за прекрасните жени на елфите и начина, по който поглеждаха към любимия й… Изправи се. В тона й се промъкваше неочаквана решителност. — Няма да рискувам. Оставам с теб.

Скефлок я прегърна с трепетна радост.

Пристигна вест, че троловете са вече в открито море. Преди собственото отплаване елфите устроиха в Елфхюф впечатляващ пир.

Седнала до Скефлок от дясната страна на високото кресло на графа, Фреда едва различаваше с поглед стените на залата. Създаваше се впечатление, че хладната гълъбова мъгла, която елфите така обичаха, плува на къдели наоколо, въпреки че въздухът оставаше чист и благоухаен, с подчертан аромат на цветя. Многочислени свещи в тежки бронзови свещници горяха в сребристи пламъчета и светлината им се отразяваше от златистите брони и огледалните щитове, окачени по стените.

Подноси, съдини и чаши от благородни метали, украсени със скъпоценни камъни, стояха подредени върху белоснежните покривки на масите. И, въпреки че вече беше свикнала с разкоша, сред който елфите се хранеха, Фреда почувства, че й се завива свят от такова разнообразие на изискани ястия: месо, дивеч, риба, плодове, тестени изделия, сладкиши, бира, мед, вино…

Всичко това украсяваше масите тази вечер и всички бяха пребогато облечени. Скефлок носеше туника от бяла коприна, гарнирана със жабо, заслепяващо с богатството на орнаменти. Беше стегнат в пояс, изпъкващ с изкусната си златна бродерия. Ножницата на кинжала му бе украсена със скъпоценни камъни, обувките му бяха скроени от кожата на еднорог, а наметката му поразяваше с такъв пурпур, сякаш беше кръв, стичаща се по раменете му.

Самата Фреда бе облечена в рокля от паякова коприна, тънка и бляскава като паяжина, по която светлината преливаше в дъги със всевъзможни нюанси. На шията и гърдите й искреше елмазена огърлица, талията й беше пристегната в златен пояс, а нозете й бяха обути в бархатени пантофки.

На челата и на двамата бе елегантно прилегнала по една отличителна диадема в знак на това, че тук седят благородник на Елфхайм и неговата лейди. Богатите елфи около тях бяха облечени не по-малко пищно и с не по-малък вкус, но дори и вождовете на по-бедните племена тази вечер искряха в злато. Музиката наоколо трептеше не само в дъха на древните мелодии, така обичани от Имрик, но и в омайните арфи на сидите и палавите тромпети на народите, придошли от далечни западни страни. Разговорите на масите не стихваха — от бързата, лаконична реч на елфите, до разнородните по произход и характер шеги и закачки на гостите. Тук-там до тавана изригваше гейзер от неудържим, весел смях.

Най-накрая настъпи дългоочакваният от дворцовите шутове момент на кратко затишие, позволяващ им да се втурнат напред с премятания, размахване на ръце и палави възклицания. Сред множеството на гостите обаче се раздадоха викове, изискващи да бъде изпълнен танцът на мечовете. Имрик се намръщи, защото не му бе приятно предзнаменованията — по традиция въплътявани в този танц — да стават достояние на всички, но болшинството от гостите продължаваха да настояват и той нямаше как да им откаже.

Присъстващите елфи се наредиха в центъра на залата. Жените съблякоха всичко, а мъжете — само най-тежките одеяния. Слугите снарядиха всеки мъж с меч.

— Какво правят? — озадачи се Фреда.

— Ще видиш старинен боен танц на елфите — поясни любимият й, — танц, който едновременно с това е и пророчески. Дори аз трябва да се въздържам от пряко участие и ще бъда само скалд по време на изпълнението му, тоест ще имам задачата да потъна в пророчески транс, защото все пак съм човек, а нито един човек не би могъл да остане невредим, ако участва този танц, дори да познава отлично такта и фигурите му. Унесени в ритъм и движение, елфите ще въплътят в реалност 99 строфи, които скалдът — в случая аз — съчинява по време на транса си. Ако никой от тях не бъде ранен, това е предзнаменование за неоспорима победа, ако някой от участниците падне убит, знамението вещае не по-малко от поражение и гибел… и дори лекото нараняване има мрачен пророчески заряд. Откровено казано, никак не ми харесва идеята да изпълняват точно сега този танц…