Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Broken Sword, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Бурмов, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Пол Андерсън
Заглавие: Прокълнатият меч
Преводач: Александър Брумов
Година на превод: 2002
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Елф“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2002
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Инвестпрес“ АД — София
Редактор: Адриян Лазаровски; Николай Телалов
Коректор: Катерина Делчева; Десислава Севданова
ISBN: 954-8826-20-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14947
История
- — Добавяне
Глава 28
Последната крепост
През бойницата на най-горното помещение в най-високата кула на Елфхюф, Валгард наблюдаваше сборището на своите врагове. Стоеше със скръстени ръце, неподвижен като скала. Лицето му бе като изсечено от камък и само в очите му, които шареха из околността, имаше живот. Край него се бяха наредили командващите различните поделения в крепостта и предводителите на оцелели части от разбитите армии, намерили убежище в последното и най-мощно укрепление на троловете. Те всички имаха уморен и потиснат вид, а немалко от тях бяха понесли и сериозни наранявания. Наблюдаваха с нескрита уплаха струпването на войски около Елфхюф.
Отдясно на Валгард стоеше Лиа. През бойниците подухваше лек бриз, който рошеше светлорусата й коса и пробягваше на вълни по копринената паяжина на одеянията й. На устните й се бе заиграла усмивка, а в очите й мержелееше неразгадаемият синкав здрач.
Полето под стените на Елфхюф белееше от скреж и ярка лунна светлина. Съвсем ясно се открояваха сбиращите се ударни части на елфите. Тряскаше оръжие, дрънчаха ризници, тръбяха рогове, разиграни копита прозвънваха на безчислени места по замръзналата земя. Щитове хвърляха лунни отблясъци, остриетата на секири и копия искряха на фона на хладното звездно небе.
Елфите устройваха лагера си. Стените на замъка постепенно бяха обхванати в обръча от червеникави отблясъци на разпалени огньове, зад който следваше втори — бодлива ограда от копия. Неясните сенки на отделни воини сновяха между палатките и двата обръча.
От възвишенията се чу шум, наподобяващ грохота на водопад. Скоро се усили, примесен с пукот и скърцане — като буреносен вятър в гористи усои.
В полезрението се появи ярка като слънце колесница с вихрени обръчи от пламтящи мечове, закрепени на колелата й. Тя препускаше, устремно теглена от четворен впряг огромни бели коне, които извиваха нагиздените си с копринени гриви шии и пръхтяха като ураганен вятър.
Тази гледка отново напомни с нещо на песента на тракийския сатир:
… нека да простра десница
към изгарящите спици
на по̀ друга колесница,
взрян във слънчевия бог.
И, в свободната си китка
вдигнал с шеговита строгост…
маската на монолога,
да река на своята свита:
Аз съм плод на късно лято,
друм на песните поел.
Нямам лик, но имам цел.
Воинът, който — изправен в цял ръст, държеше поводите на впряга в дясната си ръка, вдигнал високо лявата, беше облечен в бяло, а на главата си носеше шлем от чисто злато. Тъмните къдрици обрамчваха сериозно и величествено скулесто лице.
Един от военачалниците, скупчени на стената около Валгард, съобщи със запъване:
— Т-това е Луг Дългоръкия от потомството на великата богиня-майка Дану, господарю! Той беше този, който в Шотландия поведе племената й срещу нас! По-нископоставен от Езир и Один е, но все пак е бог! Косеше ни като зряла пшеница. Земята почерня от шотландските врани, които не можеха да литнат от преяждане! Само шепа тролове оцеляхме…
Валгард нищо не каза.
В разкошна сребърна ризница, заметнат с ален плащ, Файърспир пришпорваше коня си в широки кръгове около стените на замъка. Лицето му беше прояснено и красиво, независимо от безмилостно насмешливата усмивка, заиграла се на устните му. Копието му се извисяваше право нагоре така, сякаш смяташе да се домогне до звездите.
— Това е Файърспир, Ловеца! — промърмори някой в обкръжението на берсеркера. — Този, който сбра и поведе срещу нас изгнаниците елфи. Те въстанаха от нищото, от мрака на нощта, невидими и неуловими, за да ни погребат под вихрушка от стрели… Оставиха зад себе си само пожарища и смърт…
Валгард отново не помръдна.
В залетия от лунна светлина залив догниваха останките на доскорошната морска бойна гордост на крал Илрид. Огромните плавателни съдове на троловете бяха разхвърляни хаотично, сякаш титанична буря си е играла с тях. Някои лежаха разнебитени на брега.
А от хоризонта прииждаха все нови и нови кораби, издули платна под разветите знамена на Елфхайм. Те изглеждаха обковани с излъскани щитове, защото бяха претъпкани с воини, искрящи от въоръжение. И повечето бяха взети в плен от бившата армада на троловете.
— Този флот сега е под командването на Флем Оркнейски, но корабите ни отне Богът крал на моретата Мананан Мак Лир — съобщи с пресипнало гърло един от вождовете на троловете. — Да водиш с него битка по море е все едно в гората да си мериш силите с Дивия ловец!
— Знам по-добре от теб кой е Мананан, глупако! — наруши тежкото си мълчание Валгард. — Затова давай по-накратко. Интересува ме само как сте забравили, че е прокуден бог, лишен от по-голямата част от силата си, който е принуден да се сражава почти като обикновен воин от народите на феъри, страхливци такива! Казвай колко кораба ви е отнел и колко останаха?
— Н-нито един не остана, господарю… — заекна морският командир, пребледнял до светлозелено. — С-само един, тоест, който с-си е пробил път през континенталната блокада и… екипажът му разказа, че бреговете на Тролхайм са подложени на опожаряване и грабеж.
При тези думи Валгард сякаш се превърна в скала от тъмен камък.
Междувременно елфите се захванаха да издигат на брега някакъв бърз градеж, който скоро се извисяваше над всичко наоколо. Когато приключиха, към него се отправи ездач на вран жребец с чудовищни размери и ходом заби на върха на градежа бойния си вимпел: прът от копие, който вместо с острие, завършваше с ухилената и съсухрена глава на крал Илрид.
Един от скупчените край Валгард командири прошепна с глас, разтърсен от ледена тръпка:
— Вождът им! Скефлок Смъртния! Никой и нищо не може да му се опълчи. Той ни отхвърли на север като стадо блеещи овни, сеейки всеобща гибел, която изкласи за броени часове и бе овършана от косата на самата смърт! Мечът, който размахва, пори камък и метал, сякаш са от коприна! Дали изобщо е човек, този Скефлок, или е дявол, изпълзял от ада?
Валгард отново се размърда. Очите му жадно поглъщаха адската гледка.
— Дявол ли? Знам го аз… — каза той с неочаквано спокойствие, почти отпуснато и меко. — Никакъв дявол не е. Просто един самозабравил се хитрец. Ще си оправя сметките с него.
— Господарю, не излизайте насреща му! — чу се загрижен глас от множеството около него. — Този пъклен меч…
— Спокойно! — Валгард се извърна и прикова с поглед обадилия се трол, а думите му изсвистяха като удари с камшик. — Глупаци! Страхливци! Подлеци! Именно тези от вас, които най-много се страхуват, трябва да излязат насреща му! Касапинът няма да ви пожали, но поне ще приритате бързичко! Кълбо глисти сте вие! Колкото до мен, аз смятам да му счупя главата точно тук, в Елфхюф! Е? Какво ще кажете?
Вождовете стояха стъписани и безмълвни. Когато отново заговориха помежду си, гласовете им звучаха приглушено, не по-силно от далечния тътен на бойните колесници под стените.
— Тук е последната крепост на троловете в цяла Британия — продължи Валгард. — Все още не знаем как така са паднали толкова лесно всички останали… Отстъпващите из околностите им наши войскови части всеки път съвсем внезапно са съзирали по кулите им отново развяващите се знамена на Елфхайм… Някак! Но — как? Как така? Защо? Отдалеч не са могли да проследят връзката между неочаквания резултат и която й да било очаквана причина! Така че ние не знаем каква е причината, но знаем каква не е, глупаци такива! И тя не е в някакъв недостиг на военна мощ, не е в каквото и да било изфантазирано превъзходство на противника, не е в този самозван палячо и неговия варварски прът с набучената глава на краля ни! Ясно ли ви е, треперливи женски души?! Ясно ли ви е, питам ви? Мълчите? А дали се срамуват кухите ви тикви, затова че са ги надхитрили? А?! Имате ли поне капката разум за логичния извод? Или сте родени не за воини, а за кречетала по сламените покриви на селяците? Вижте, вижте хубаво и знайте: това там долу не е война, а представление, устроено от купчина самозвани актьори там, долу, и целящо да подмокри гащите на шепа потни баби като вас, тук, горе!!! Докато някъде… някъде се крои поредната хитрост. Не знаем още къде. Но знаем, запомнете това, знаем, че тази крепост, този замък още никога, никак не бил превзет на щурм, защото не може да бъде превзет на щурм! И знаем, че тук, именно тук, е съсредоточена наша военна сила, която по численост превъзхожда всички клоуни там долу, събрани на куп и умножени по две! Тази твърдина, на която сте стъпили, осигурява невероятна защита както от пряко нападение, така и от всякакви магически фокуси. Онзи слабосилен хитрец, заедно с дяволската му сламка, не е повече от комар, бръмчащ около стените на тази твърдина. Сламката му може и да дроби крайбрежния чакъл, но ще заседне в магическите стени на това укрепление. Ясно ли ви е? И няма друга причина, освен собствената ви глупост, поради която бихте могли да го загубите! — той светкавично издърпа и размаха над главата си огромната секира, с която никога не се разделяше и след това ловко я окачи отново на кръста си. — Сега просто си вдигат палатките и с това представлението им за днес е свършило. Скоро се съмва и ще се изпокрият като мишки. Чак утре през нощта ще могат да мислят за обсада и да си опитат зъбките с някакъв хилав щурм. Рискуват ли нападение, ще го отразим и ще минем в контраатака. А ако не им стиска да си размърдат задниците по мъжки, първи ще ги нападнем! Да видим къде ще ходят. Ние имаме крепостта зад гърба си! А те? Те нямат нищо. Освен морето, в което ще ги издавим като плъхове!
В гъстата брада на берсеркера блеснаха свирепите му зъби:
— Да, мисля, че ще бъде яка гонитба! Ние сме два пъти повече и всеки от нас е три пъти по-силен от всеки там долу. И ще им свием сърмите, колкото и да върлува онзи комар с вълшебното си жило! Нека побръмчи — за последен път. Освен това той няма да търси вас. Ние двамата ще се намерим, защото изгаряме от много особена братска любов. Не-пре-о-до-лима любов. Ах ти, малък, палав Скефлок, ще ми паднеш! Не, глупаци, нямам никакво намерение да се опълчвам срещу меча му, както вие си мислите… Аз просто ще го убия — как, аз си знам — и ще завладея този меч, който е достоен единствено за мен. Ако този меч наистина е проклет, ако наистина е злият демон, за който го мислите, той ще избере мен, а не него. Скефлок е дошъл тук, за да ми донесе меча. Разбрахте ли ме?
Валгард млъкна и изгледа свирепо командирите си. След кратко мълчание лордът на шотландските тролове попита:
— А сидите?
— Те не са всесилни! — озъби му се берсеркерът. — Няма да могат да надделеят. Не тук и не сега. Не забравяйте, че са прокудени от божествените висини някъде на юг, тук долу, на северната земя, сред народите на феъри. И днес не са повече от един такъв народ. Каквото и величие да помнят, те си дават сметка за това, че сега са низвергнати. Но това май е малко повече, отколкото кухите ви глави и заешките ви сърца могат да предположат. В момента, в който сме претрепали достатъчно елфи, сидите сами ще предложат мир. Тогава Англия ще стане основното владение на троловете, които ще бранят родната земя дотогава, докато не съберем достатъчно сили, за да настъпим отново срещу Ерлкинг — мрачният му поглед се плъзна надолу и се срещна с мъртвите очи на Илрид. — И аз — измърмори той, — аз ще седна на твоя трон. Но какъв ще е смисълът? Изобщо какъв смисъл има всичко това?
Малко след като шумът бе утихнал, един крепостен от домашната прислуга, успял не без усилие да се разсъни, се измъкна от леглото си, взе лампата от близката маса, запали я с въглен от огнището и тръгна на обиколка из дома на Торкел Ерлендсон, за да провери по малко навсякъде какво е положението. Когато надникна в стаята на Фреда, не му беше необходимо много време, за да забележи, че вратата към улицата е отворена, бебето го няма, а тя самата лежи сгърчена в локва кръв на прага.
Той залости вратата и пренесе младата жена до леглото й. Тя остана да лежи там в пристъп на треска и от време на време изкрещяваше в бълнуванията си такива страхотии, от които повиканият свещеник клатеше ужасено глава и усърдно се кръстеше.
Никой не съумя да измъкне от нея и една дума за случилото се. През следващите два дни направи два опита за бягство, но и двата пъти я улавяха и я връщаха обратно — което никак не бе трудно в обърканото състояние, в което се намираше. След това притихна.
И една нощ се събуди с напълно прояснено съзнание. Огледа се. Бяха я оставили сама в стаята. Силите й бавно се възстановяваха.
Полежа малко, обмисляйки някакъв план. След това предпазливо се изплъзна от завивките, стиснала зъби, за да не тракат от студ. Нахлузи вълнена роба, наметна се с дълъг, качулат плащ, взе зимните си ботуши в ръка и по чорапи се промъкна в кухнята, където отряза и опакова малко хляб и сирене.
На обратния път — минавайки през стаята си — целуна разпятието, окачено над кревата.
— Прости ми, ако можеш… — промълви тя. — Но го обичам повече дори от теб самия. Грешница съм, но грехът е мой, а не негов.
Тя излезе под звездите. Бяха неизброими и светеха ярко. Наежена от пронизващия студ, се отправи към конюшнята.
Замъкът беше здрачен и спокоен в края на зимния ден. Лиа обхвана с нежните си пръсти китката на Валгард, отпусната на гърдите й, затаи дъх и бавно я отмести. След това внимателно се надигна и с котешка гъвкавост се плъзна на пода.
Берсеркерът се извърна към нея с тежка въздишка, мърморейки нещо насън. Жизнената му енергия бе съвсем помръкнала. Тялото му приличаше на скелет, облечен в плътна, опъната кожа, която провисваше на торбички под очите и по брадичката. Лиа безшумно го опипа с поглед. В ръката й проблесна нож.
Толкова лесно беше сега да му пререже гърлото! Не, от нея самата зависеше твърде много. Ако случайно нещо обърка с този получовек, наежен като върколаците даже насън, всичко щеше да бъде загубено. Тя се плъзна встрани, тиха като сянка, пристегна халата си и прекрачи прага на спалнята. Графските покои останаха зад гърба й.
В дясната ръка бе стиснала ножа, а в лявата — ключовете от портите на замъка, които мимоходом беше взела от тайника, в който Валгард денем ги оставяше по неин собствен съвет.
На стълбите срещна друга жена елф, прегърнала изнесен от оръжейната тежък наръч мечове. Двете се разминаха, без да проронят дума.
Навсякъде по спалните, коридорите и залите на замъка троловете се мятаха в неспокойния си сън. Бодърстваха само стражите, оставени на ключови места. Лиа преплува покрай полузадрямал караулен, който равнодушно я проследи с поглед, без да й обърне особено внимание. Беше свикнал с такива гледки — жените елфи често сновяха полуголи из замъка, сменяйки спалните или пращани от пияните си господари по някакво поръчение.
С предпазливо ускорен ход Лиа слезе в подземието и отключи тройния катинар на тъмницата на Им-рик. Вечно будното бясче се опули насреща й през маранята над нажежените въглени. Лиа мило му се усмихна, и преди то да успее да се опомни, се нахвърли отгоре му с пъргавината на рис. Бясчето захлопа с ципестите си криле като заклан петел, свличайки се на пода с прерязана глътка. Предсмъртният му крясък остана заседнал под прореза.
След като раздуха огъня, Лиа протегна нагоре гъвкавите си ръце и преряза вървите, на които висеше графът на елфите, който тежко се свлече в ръцете й, а когато го положи на пода, застина като труп. Тя припряно начерта целебни руни на къс обгоряло дърво. Подпъхна дръвцето първо под езика му, след това докосна с него застиналите клепки, отпуснатите ръце и обгорените ходила на графа, нашепвайки подходящи заклинания. Раните се сбръчкаха и почерняха. Черното започна да се люпи, а отдолу видимо порозовя оздравяващата плът. Графът изкрещя от болка, но не издаде никакъв друг звук. Бе отворил невиждащи очи, все още в полусъзнание.
Лиа извади от връзката няколко ключа и ги остави на пода до рамото му.
— Когато дойдеш на себе си — тихо каза тя, — освободи пленените си воини. Троловете са ги натикали в подземието за по-голяма безопасност. Ето, тук оставям наръч ключове за тъмниците им. Оръжието ви е скрито в стария кладенец зад централната кула. Но запомни: ще предприемеш всичко това едва когато сражението е в пълен разгар! Разбираш ли ме, Имрик?
— Да… — измърмори графът с нацепените си от сухата устни. Приповдигна се на лакти и хвърли изучаващ поглед наоколо. Леко тръсна глава и няколко пъти изви шията си, сякаш проверяваше дали всички прешлени са на място. — У-уу-у-ххх! — След това успя да изобрази дори усмивка. — Само да не забравя пътем да си гребна шепа вода, да си гаврътна чашка вино и да си бодна на меча парче еленско или там, глиганско… като първа вноска с лихви от всичко, което ми дължат троловете! Задлъжняха ни троловете, много ни задлъжняха. А може и да си бодна парче тролско, какво ще кажеш? — синкавият огън в очите му се разгоря така ярко и свирепо, че дори Лиа трепна.
— Ще кажа… — Тя се приведе плътно до лицето му: — Всичките: на шиш! И на много бавен огън, да не забравиш. Искам да цвърчат! Само не ги хапвай на гладен стомах, за да не повърнеш. Зелено и краставо. Жабешко. Тролско… — тя разтегли палава усмивка и леко целуна графа по напуканите устни. — Успех, братко!
Имрик примигна съзаклятнически.
— Успех, сестро!
Лиа излезе от подземието, хвърли един поглед наоколо и пое в нова посока. Пристъпвайки безшумно на босите си нозе, тя се плъзна като сянка в кулата на астролозите, която пустееше, защото троловете не знаеха как да я използват и заплува нагоре по витата стълба. Кръг след кръг по спиралата, докато не се озова в помещение, оборудвано със сложни бронзови и кристални съоръжения.
Кулата се издигаше над източната крепостна стена. Лиа излезе на опасващия помещението балкон. Въпреки че оставаше в сянка, залязващото слънце я заслепи с видимите си — и което е още по-опасно — с невидимите си лъчи. Именно невидимият оттенък на виолетовото можеше да изгори за броени минути плътта на всеки елф. За щастие залязващото слънце, потънало в алена мараня, изпращаше незначително количество от тази смъртоносна светлина.
Силно присвила клепки, бореща се с болката в очите, Лиа успя да разпознае под стената фигурата на конник с искряща ризница, отговарящ на описанието в бележката, донесена от пощенски прилеп. Беше сид. Кой точно, не можеше да определи. Но бог или полубог — с нещо й напомняше на Скефлок. Сърцето й трепна. Ами ако е той? Със сигурност не е. Но имаше същата божествена осанка.
Тя рязко се приведе над перилата и хвърли ключовете. След това светкавично се отдръпна в сянката на кулата. Гърдите й пулсираха от вълнение.
Връзката с ключове описа плавна дъга и за миг блесна в лъчите на слънцето. Сидът ловко я улови с копието си. На острието, като мъничко, сребърно знаме, искряха ключовете на крепостта.
Лиа припряно пое обратния път в благодатния полумрак на стълби и коридори. Болката в очите премина. Като устремена птица прелетя през прага на графските покои и кацна до леглото. Тъкмо бе успяла да се изплъзне от дрехите си и да се шмугне под завивките, когато Валгард се събуди.
Берсеркерът скочи на крака, пристъпи към прозореца и трескаво зашари с поглед навън.
— Ей, слънцето почти е залязло! — провикна се той. — Време е да се подготвим за бой!
Със замах откачи висящия на стената рог, натисна бравата, ритна вратата към стълбите и протръби дълъг сигнал. Часовите, които го чуха, предадоха бойната тревога нататък и нататък, до всички ъгли на замъка… без да подозират, че подават сигнал на жените елфи да забият с котешка пъргавина камите си в сърцата на спящите до тях тролове. Всеки, който бе обладал жена през този ден, бе обладал смъртта си.
Фреда периодически губеше съзнание в пронизвания от алени искри мрак на нощта, без обаче да пада от седлото. Идваше отново на себе си само благодарение на пронизващата болка, която минаваше на остри като бръснач вълни през полузаздравялото й тяло. Спечените й устни нашепваха слова на благодарност към тези съживяващи остриета.
Сменяше изтощените коне и безжалостно пришпорваше свежите, а късият, жилав камшик неуморно танцуваше в ръката й. През скалисти хълмове и усойни лесове. Дърветата се стрелкаха край нея като литнали камъни, а ручеите — като полудели стрели. Понякога всичко наоколо и се струваше нереално: сякаш е лабиринт от сенки в кошмарен сън. В главата й се вихреше нажежена мъгла.
Като в просъница си спомняше, че конят й се беше препънал в някакъв пън и тя се беше изтърколила в близкия ручей. Когато продължи дивия галоп, в косите и по дрехите й блеснаха висулки.
Малко по-късно, когато запъхтяното слънце отново залязваше, рухна и вторият й кон. Първият беше издъхнал по пътя. Сега и този не помръдна повече. Фреда продължи пеш. Зрението й, замрежено от алените искри на болката, отказваше да разпознава докрай очертанията на света. И тя напредваше с препъване през усои и бодливи храсталаци, които вкопчваха в дрехите й ноктестите си лапи. Неистовият звън в ушите й ставаше все по-настойчив. Скоро не можеше повече да си спомни коя е и откъде идва. Знаеше само къде отива. Всичко бе загубило значение, освен едно: пътят към Елфхюф.
По залез Скефлок заповяда да тръбят за бой. Елфите наизскочиха от палатките си в червеникавия здрач сред дрънчене на метал и глъч от крясъци, призоваващи към окончателна и безпощадна мъст. Конете риеха с копита и пръхтяха, колесниците звънко дрънчаха по замръзналата земя, а зад разветите знамена се вдигна гора от копия.
Скефлок се метна на етунския си жребец. Мечът, именуван Тирфинг, сякаш сам се размърда на бедрото му. Под шлема лицето му наподобяваше маската на забравен бог на войната — поизтъркана, но безжалостна.
— И ти ли чуваш това, което долавят ушите ми? Тази врява зад стените? — обърна се той към Файърспир с измъчено подобие на усмивка.
— Да! — ухили се зловещо елфът. — Троловете току-що поумняха.
— Добри новини. Макар и необичайни за тях. Но защо така неудържимо квакат! Не могат ли по-тихо да поумняват?
— От радост, сър. Познанието е наслада, науката е слънце.
— Кротка наслада е науката, добри ми Файърспир, не квакаща. А войната е облак, който скрива слънцето и предлага само буреносни наслади. Но това тук изобщо война ли е, или жабешка сватба?
— След малко ще разберем, сър.
— Ако е война, тези зеленокожи твари зад стените още не знаят за какво става дума. Ако е жабешка сватба, вече знаят, че става дума за прекрасни, достойни невести.
— Най-прекрасните, сър. И най-усърдните. Очевидно са помогнали на любознателните жабоци да затънат до гуша в блатото на себепознанието.
— Наистина похвално, Файърспир. Което трябва да означава, че ученолюбивите сватбари накрая са намерили отговора на някаква дълго измъчвала ги загадка?
— Извън всяко съмнение. Току-що проумяха защо всичките им крепости така лесно падат.
— Да умреш глупав, това не е нищо. Да умреш поумнял, вече е нещо. Особено ако си трол. Въпреки че за едно не си докрай прав, Файърспир, повечето от издъхналите сватбари не са имали време да поумнеят.
— Затова пък останалите ходят с подути от мъдрост глави. Особено любимият ти побратим Валгард. Мисля, че дочувам напевния му глас.
— О, да. И аз го чувам. Сбъркал е призванието си. Роден е за бард. Или поне за християнски свещеник. При случай ще му го кажа. Ами ако все пак му хрумне да се отплати щедро на невестите за проявеното усърдие?
Файърспир придоби сериозно изражение.
— Няма начин. В замъка има достатъчно тайни места, където жените могат да се скрият, докато изловим до един проклетите натрапници.
Приемният син на Имрик му подаде един ключ, който досега беше носил закачен на пояса си.
— Ще предприемеш атака в тил, но с таран — още няма да отключваш — разпореди той без съществена необходимост, защото бойният му другар познаваше всяка подробност от щурмовия план. — Така ще отвлечеш вниманието им. Вдигай колкото можеш повече шум. Когато отворим централните порти и голяма част от силите им се прехвърлят за отбрана от нашата страна, пускай ключа в ход. Междувременно Флем и Дългоръкия ще проведат диверсионни атаки отляво и отдясно, което ще ни улесни, когато вече сме вътре. За щурма на централния портал Луг щедро ми предостави авангарда на сидите, а нашият крал Ерлкинг е изпратил отряд елитни гвардейци.
От източния хоризонт над морето изплуваше огромна луна. Лъчите й озаряваха метала, който сякаш оживяваше и зениците, проблясваха като метал. Знамената, ездачите и конете се сливаха в един настръхнал силует. Роговете затръбиха и войската нададе единен боен вик, който отекна многократно между скалите, преди да отлети към звездното небе, след което елфите и техните съюзници се втурнаха в атака.
Роговете на троловете прозвучаха отривисто и някак пресипнало — сякаш даваха израз на всеобщото смайване в редовете им. Воините на Валгард бяха в потрес: та нали една трета от тях погинаха още преди да се събудят, а коварните убийци се намираха още на свобода, притаени някъде из лабиринтите на замъка! Но дори с намалена от злата участ численост, троловете оставаха силни и непреклонни воини и Валгард ги наставляваше с точни заповеди. Стрелците изляха пороен дъжд от стрели върху наближаващата армия на врага.
Човечето стрели отскачаха от щитове и ризници, но все пак редиците на елфите търпяха нарастващи загуби. Един след друг воините падаха покосени, конете им цвилеха, изправени на крака, и възвишенията около стените скоро бяха осеяни с тела на убити и ранени.
Тесен път водеше към централния портал.
Елфите нямаха нужда от утъпкани пътища. Леките им пъргави коне прелитаха над сипеи, урви и заледени снежни погреби — вихрено устремени в атака. Гърлата на ездачите надаваха войнствен рев. Те замитаха куки зад върховете на скалите и пъргаво се изкатерваха по гъвкави въжета, превеждаха конете си през такива стръмнини, които нито една коза не би рискувала да пресече, и накрая — долетели неизвестно от никъде — вихрено се приземяваха пред самите стени на замъка, за да изпратят нагоре дръзките си стрели.
Но Скефлок бе избрал да следва извивките на централния път: така му беше по-лесно да командва огнените колесници на племената на великата богиня Дану. Те препускаха след него с ужасяващ грохот. Колелата им изсичаха искри от насрещните камъни и дробяха с трясък по-едрите от тях. Дори на лунна светлина телата на сидите блестяха като току-що излят бронз под лъчите на южно слънце. И въпреки че смъртоносният дъжд от стрели не спираше да се излива върху шлемовете, ризниците и щитовете им, потомците на великата богиня-майка не претърпяха нито една загуба. Скефлок също не бе ранен и, пришпорил врания си жребец, летеше начело на огнената армада, разпорил като мълния предателски озарената мараня на лунната пътека.
Така елфите се добраха до стените и затвориха обсадния пръстен. Сега ги заливаха с кипяща вода, горящо земно масло и разяждаща киселина. На много места лумна Гръцкият огън. Елфите не издържаха и отстъпиха.
Скефлок диво закрещя и извади от ножницата прокълнатия меч. Отряд елфи — с припрян тропот на неуморни ходила — изтика зад него навес на колела, под прикритието на който той се доближи плътно до централния портал.
Горе, на стената, Валгард направи знак на бойците, обслужващи балистите. Те се засуетиха около натегнатите въжета на каменохвъргачките. Никога още бронзовите врати на този замък не се бяха поддавали на таран, а проклетият навес скоро щеше да бъде погребан под планина от скални грамади.
Скефлок пъхна в ключалката първия ключ и рязко го завъртя, произнасяйки магическата парола. Втори ключ. Трети… Горе Валгард сам помагаше да натоварят балистата с още и още камъни, докато заскърца под тежестта им.
Седми ключ… Осми…
Валгард сграбчи пусковата ръчка.
Девети ключ…
С безшумен размах порталът се отвори!
Етунският жребец напрегна мускулите си за мълниеносен скок…
Камъните смазаха навеса на педя от опашката на врания вихрогон.
Скефлок препусна в галоп по тунела през дебелите крепостни стени и нахълта в озарения от лунна светлина двор на замъка. Зад него проехтяха колесниците на Луг, Дав Берг, Агнус Ог, Зоки, Колл, Кехт, Мак Грайн и Мананан, последвани от останалото войнство на сидите. Порталът беше превзет!
Часовите не закъсняха да се хвърлят срещу него. Секирата на единия се впи в крака на етунския жребец.
Вихрогонът изцвили диво и омеси страшния отряд на кървава кайма.
Мрачно проблесна мечът на Скефлок. Звън и дрънчене на метал, крясъци и свистене на остриета се понесоха към звездите. Земята се тресеше под колелата на огнените колесници на сидите.
Троловете отстъпваха по-навътре и по-навътре. Все още изправен до войник на върха на стената, Валгард нададе зверски вой. Очите му се разискриха със зелен вълчи огън. Втурна се надолу по каменните стълби към двора, прескочи последните стъпала и се сгромоляса като хищна птица върху фланга на атакуващите. Покоен елф, след това втори, третият падна с разцепено лице. Секирата на берсеркера пееше зловещата песен на смъртта.
Около задните порти изникна командата на Файърспир, нагърбила масивен таран.
Троловете го обсипаха с камъни, копия, стрели и двуостри брадви, и това занимание щеше да продължи още дълго, защото Файърспир не поемаше никакъв реален риск, а само дразнеше противника, когато, най-неочаквано за всички, отрядът на освободените пленници, начело с графа на елфите Имрик — измършавели, залети в кръв, но жадуващи за сражение воини — атакува защитниците на задните порти в гръб. Троловете се обърнаха към новите нападатели, а Файърспир само това и чакаше. Воините му захвърлиха камуфлажния таран и той просто им отключи вратата.
— Отбой към централната кула! — изкрещя Валгард. — И я дръжте до последна капка кръв!
Троловете започнаха да си пробиват път към него. Обградиха се със стена от щитове, от която стрелите на елфите отскачаха и в такава формация, невредими, се промъкнаха до вратите на кулата.
Те се оказаха затворени.
Валгард се опита да ги събори със засилка. Не поддадоха. Тогава насече бравите и ги отвори с лекота. Но това му отне малко повече време от допустимото. Елфите стегнаха обръча си около отстъпващите тролове.
А от здрачната вътрешност на кулата към тях полетяха стрели. Валгард едва успя да се отдръпне. От лявата му ръка — между лакътя и китката — стърчеше стрела. От вътрешността на кулата долетя напевен, но злъчен глас, разкривен и усукан от пътя по витите стълби, и размножен на десетки кънтящи отгласи. Беше Лиа, която му говореше сякаш от самата адска бездна:
— Жените на елфите пазят това убежище за истинските си възлюбени! Чуваш ли ме, нещастнико?! Чуваш ли ме, жалко подобие на Скефлок!!!
Валгард пребледня за миг, докато вадеше стрелата от ръката си. Но не тази стрела бе причинила болезнения гърч на лицето му.
В следващия миг берсеркерът нададе най-страховития вълчи вой, който се беше изтръгвал от гърдите му. От разкривените му уста изригна слузеста пяна и протече на лениви мехури по гъстата му, черна брада.
Той се хвърли назад към двора. Секирата му проблясваше в лунните лъчи и ударите, които сееше, проехтяваха като погребални камбани. Не остави нищо живо по пътя си — ни чужд, ни свой. Яростта на берсеркера го бе овладяла, както никога досега.
Някъде от другия край на двора към него си пробиваше път Скефлок. Той се сражаваше с онова хладно спокойствие, което струеше от меча в ръката му и го обливаше с унасящата тръпка на успокояващи вълни. Така той самият оставаше студен и безмилостен, докато огънят на бойната страст бе съсредоточен в обхванатото от синкави пламъци острие. Кръвта излиташе от противниците му като пръските на есенен прибой, главите им се търкаляха по каменната настилка като отбрулена и понесена от вятъра шума. Времето пред очите му сякаш бе забавило хода си и всяко нещо — троловете, пръсналата им кръв и търкалящите се глави — плуваше бавно и лениво в околното пространство. И нито веднъж в ушите му не проникна ни звън, ни вопъл — там се бе възцарила мъртва тишина, нарушавана само от стърженето на копитата на етунския жребец по хлъзгавата от пролятата кръв каменна настилка. Слухът му в тези мигове пропускаше само един звук — този, който по нищо не се отличава от стръвните въздишки на острие, искрящо в ласките на точиларски камък. Разсъдъкът му оставаше хладен и ясен, но самият той се бе възнесъл някъде отвъд себе си. Това бяха мигове на пълно единение с убийството.
А отстрани всичко изглеждаше другояче: сякаш Скефлок изпреварва нормалния ритъм на мирозданието и мечът му коси със скорост, която го прави почти невидим. Изглеждаше така, сякаш пред коня на героя — и в негова чест — невидима ръка постила килим от накълцани тролове.
Луната се издигна първо над морските вълни — които, колкото и да е странно за годишното време, бяха съвсем спокойни — и след това високо над стените на замъка. Лунната пътека — като светлото петно на гигантска лампа — озаряваше в най-различни места най-невероятни гледки: трупове, прободени в предсмъртен ужас, загатнати гримаси на части от посечени лица, изоставени брони — наподобяващи заспали костенурки — и безстопанствени крака и ръце, удавени в лъскави езера от кръв, чиято лепкава повърхност отривистата тръпка на агонизиращи коне надипляше с рубинени вълни.
Война…
Но битката далеч не бе затихнала. Все още се стрелкаха безброй копия, мечове пронизваха хъркащи гърди, секири дробяха кънтящи черепи и последните вопли на стотици воини се събираха и сливаха в напевен химн на смъртта. В този монотонен хор самотни коне със сплъстени от кръв гриви и оцъклени очи се изправяха на задните си крака и неистово цвилеха — като солисти от дъното на преизподнята, които отбиват с копита ритъма на тържеството върху барабан от жива плът. След това безстопанствените жребци се понасяха напред и назад по труповете, за да ги превърнат окончателно в обезобразени късове месо.
Троловете изтръпнаха.
Малцина от тях бяха оцелели.
Елфите ги преследваха не само по всеки ъгъл на замъка, но и далеч зад пределите му — до самите планини. Устройваха ловни хайки за бегълците, сякаш бяха дивеч.
— При мен! При мен, безстрашни воини на Тролхайм! — разнесе се гласът на Валгард, необичайно откроен в затихващата битка. — Тука, тролове, да се сражаваме и, ако трябва, да умрем рамо до рамо!
Скефлок чу този зов и рязко извърна коня си. Някак се бяха разминали с Валгард, но сега го видя съвсем ясно — до самия тунел на портала, облян в кървища от шлема до петите, настръхнал сред могили от трупове на посечени от секирата му елфи.
Няколко трола се опитваха да си пробият път натам, за да поемат рамо до рамо с вожда си предизвикателството на последната битка.
Скефлок премести поглед върху собствения си меч и се усмихна. Ето го Тирфинг — бащата на всяко зло… Валгард, Валгард, идва твоят край! С тази мисъл и с неслизащата от устните му усмивка той пришпори коня си.
Но неочаквано забеляза с крайчеца на окото си долитащ от морето сокол. Дясното крило на птицата бе странно извърнато към луната и в играта на лъчи и сенки изглеждаше като прекършено.
Знамение.
Някакъв хлад повея в гърдите на героя…
Разбра, че е обречен.
Когато подхвърленикът разпозна препускащия към него ездач, застана в разкрачка и се ухили. Опрял гръб на стената, бавно издигна секирата, която стискаше до бяло в яките си ръце. Черният вихрогон се приближаваше, огромен като планински връх.
Подхвърленикът не трепна.
Но миг преди грамадата да го пръсне на части, успя да забие в нея секирата си така, както никога досега не бе удрял, и дори светкавично да отскочи встрани, където се приземи по очи на каменната настилка.
Секирата сцепи черепа на етунския жребец на две. Точно в средата.
Само крепостна стена можеше да спре сега полумъртвото туловище. И го направи. С последния устрем в живота си вихрогонът се вряза в нея. Лавина от раздробени каменни отломъци с грохот погреба агонизиращата грамада, забулена в пелена от ситен скален прах.
Скефлок точно навреме бе излетял от седлото.
Гъвкав като елф, той се преметна във въздуха, за да се приземи на краката си, но не можа да избегне фронталния удар в стената. Щитът и шлемът спасиха живота му, но сблъсъкът го отхвърли назад и навътре в тунела към портала.
Валгард се надигна, избърса с длан кръвта от счупения си нос и от бузите, по които висяха парцалчета одрана кожа, с огромно усилие издърпа секирата от главата на коня — която по една случайност стърчеше между отломъците — и се втурна да довърши врага си.
През това време Скефлок успя да изпълзи от тунела на осветените от луната възвишения, в подножието на които се плискаше прибоят. Дясната му ръка бе счупена на няколко места. Той захвърли щита и пое меча си в лявата китка. И неговото лице беше надрано. При удара в стената ъгълът на щита бе откъснал парче от бузата му. С усилие героят преодоля мъглата на зашеметяването и се изправи, подпрян на меча си. Кръвта от лицето му се оттичаше по изписаното с руни острие. В слепоочията му пулсираше глух тътен, а глътката му с отчаян гърч успя да спре изригващото съдържание на стомаха.
Тъкмо навреме. Валгард излетя от тунела и спря да си поеме дъх на няколко крачки от него. Гърдите му със свистене се вдигаха и спускаха.
— Много неща ще имат свършек тази нощ! — извика той на пресекулки, забърсвайки отново рукналите кървища от счупения си нос. — В това число и твоят живот, Скефлок!
— Родени сме в една и съща нощ — отвърна героят, като леко се олюляваше, не по-малко задъхан от противника си. Кръвта наводни устните му и той шумно я изплю. — Едва ли ще изтече много време между моята и твоята смърт! — и Скефлок се засмя. Смехът му завърши с фъфлене и той отново изплю кървава храчка. — Ако умра — продължи приемният син на Имрик, все така саркастично ухилен, — как ще живееш ти, сянко моя, безстопанствен и бездомен на земята? Не е ли редно първи да изчезнеш, а, как мислиш? Такъв е редът на нещата, злощастно подобие на човек! Защото ти си само ехо на моето „аз“, обърнатото в ада отражение на същността ми! Да, там си обратната половина на доброто, о, там си цялото възможно зло и там ти е мястото, сенчице! Защото тук си само въздух, облечен в кожата на Скефлок. Нищо и никакъв въздух! Без всякакво значение за хора, елфи, тролове, или Богове! Не си ли го разбрал още, глупако? Ела, ела, сенчице, ела да ти помогна да се разтопиш и след това последно светло начинание да си умра, спокоен за делата си!
Валгард изрева от обида и унижение. Развъртя секирата си и се хвърли напред. Скефлок вдигна меча си. Острието на Братоубийцата се срещна с пламтящите руни на Тирфинг и сякаш две чудовища се захапаха в нечовешка целувка.
Секирата на берсеркера не издържа на тази страст и се разсипа в рояк от нажежени искри.
Все пак ударът имаше невероятна сила. Скефлок се олюля, но съумя да се задържи на краката си. Валгард също се олюляваше — обезоръжен. Зверското ръмжене беше заседнало в пресъхналото му гърло.
— Е? — изцеди той. — Отиваме ли в ада? Ако пристигна пръв, ще те очаквам за последната прегръдка, братле. Хайде, недодрана кожо, на когото съм бил образ и подобие! Не ми губи времето. Искам да се срещнем и на друго място!
Скефлок вдигна меча си.
— Не-е-е-е-е!!! — донесе се отнякъде вопъл, толкова пронизителен, че долу, под скалите, морето сякаш трепна. Приемният син на Имрик веднага позна този глас и се извърна в посоката, от която идваше. Беше Фреда. Тичаше към тях с препъване, цялата в дрипи и самата тя окървавена. — Скефлок!!!Скефлок, миличък! Любими мой, Скефлок!
— Виж ти, сестричката… Тая пък откъде се взе? — изсъска Валгард.
— Скефлок, Скефлок!!! Идвам!!! Връщам се!!!
— Точно навреме! — ухили се берсеркерът. — Щастие и радост за всички по света.
— Не мърдай! — озъби му се Скефлок.
— И не помислям — отвърна подхвърленикът. — Вече съм добра сянка и няма да засенчвам щастието. Само ще ви пазя от слънцето, може ли? О, забравих, че сте смъртни и прекарвате безсънни дни, за сметка на много сънливи нощи… Не, сбърках, извинете. С такава жена безсънието трябва да е поголовно. Поне до време.
Героят не му обръщаше внимание. Фреда вече беше на няколко крачки от тях.
— Скефлок! Обичам те! Връщам се! Обичам те повече от всичко на света!
— О! — подхвърли Валгард. — Каква заразяваща любов. Май и аз започвам да го обичам. Ей така, без да искам…
— Не го убивай, Скефлок! Той е само един нещастник.
— Правилно. Сестричката винаги ме е разбирала. Особено сега.
— Дълбоко в себе си сигурно е добър, Скефлок!
— Ще заплача… — хлъцна Валгард. — Как съм могъл да пренебрегвам християнското милосърдие? Обещавам още на разсъмване да се покръстя.
— Ако го убиеш, Скефлок, мечът ще е изпълнил последната ти задача и веднага ще се обърне срещу теб!
— Така ли? — наостри уши подхвърленикът.
Приемният син на Имрик мълчаливо изслушваше любимата си.
— Това не го казвам аз, Скефлок, това са думи на Самотния ловец!
— Виж ти… — прошепна Валгард. — Каква била работата…
Троловете са победени, Скефлок. Сложи сега оръжието и мечът няма да те убие. Такова е условието на боговете. Троловете ще се оттеглят във владенията си и Валгард ще им стане крал. А ние с теб ще изградим нов живот.
— Мечът… няма да го убие… Може би не. Но аз — може би да… Такова е моето условие!!! — изрева подхвърленикът и с един светкавичен скок изтръгна прокълнатото оръжие от ръката на забравилия всичко враг.
— Валгард, не-е-е-е!!! — вопълът на Фреда прокънтя в скалите.
Подхвърленикът замахна и нанесе удар. Но не много силен. Сякаш нямаше намерение да убива омразния си съперник докрай… или поне веднага.
Без да промълви дума, Скефлок се свлече на земята. Беше още жив.
Берсеркерът отново вдигна меча. Острието с руните се озари от синкави пламъци. Той го развъртя над главата си и закрещя:
— Победииих!! Аз победииих! — виеше той. — Аз съм властелинът на света и ще го стъпча под краката си! Мрак, ела, Мрак!
Мракът сякаш се вслуша и като че ли мълчаливо и много мрачно преценяваше нещо.
Валгард продължи да размахва Тирфинг над главата си. В един такъв замах дръжката на меча се изплъзна от хлъзгавата му, окървавена длан, превъртя се във въздуха и падна с острието надолу право върху него. Сблъсъкът с тежкото оръжие го извади от равновесие. Валгард залитна назад, вдигнал главата си нагоре. Мечът прониза гърлото му и в следващия миг го прикова към земята. Берсеркерът остана така — като бръмбар на карфица — втренчил поглед в пламтящото острие над себе си. Животът изтичаше от него, заедно с кръвта му. Той направи последно усилие с голи ръце да изтръгне Тирфинг от гърлото си. Двуострата стомана преряза вените му и това беше краят на Валгард Подхвърленика.
Наблизо Скефлок лежеше с разсечено рамо и сцепени гърди. Лицето му изглеждаше спокойно, но бледо и опечалено в лунната светлина. С треперещи пръсти Фреда се склони над него и го погали по челото. Той посрещна ласката й с усмивка.
— Скъпа… — прошепна Скефлок, — ти си твърде добра за злодей като мен, твърде хубава за един мъртвец и твърде чиста за горчилката на сълзите… Забрави ме!
Но от очите й вече се бяха търкулнали малки, светли зрънца, които се затичаха по бузите й, преодоляха педята разстояние между двамата и като капки пролетен дъжд оросиха устните му.
— Никога… Никога…
— Ще ме целунеш ли на прощаване? — попита той.
Устните му вече изстиваха, когато любимата му долепи своите до тях — силно и всеотдайно. Клепките й бяха притиснати в последна, сладостна тръпка. Когато отвори очи, Скефлок беше мъртъв.
Фреда не намери веднага сили да склопи неговите.
Те сякаш й казваха още много, много неизказани неща.
— Скефлок… — прошепна тя.
Фреда…
… Защо лицето ти е цялата природа? Защо мълвиш във всички ветрове? Коя си всъщност и къде ме водиш — през стихналите векове?
— Скефлок!
… Дали сред тях ще мога да си спомня каквото беше… и което бях… Ще имам ли онази тиха скромност… стаена в длани… погледи… и смях… с която вечно зреещите чувства цедят от сока на случаен плод следите на наивното изкуство, наричано от смъртните „живот“?
Фреда…
… Ще минат мигове. Не трябва да забравям, че си била и вечно ще те има! Безбройни мигове… които ще повтарят онези от щастливата ни зима.
— Скефлок…
… И с ритъма на спрялото ни време, дарило пулс на всички времена, ще търся малкото в съдбата на големите, ще пея за незримата жена, която бе застанала на прага… в нозете на обветрения впряг… Очите й — от заскрежена влага… Косата й — от февруарски сняг…
— О, Скефлок…
… В едно неделно утро, в една студена сутрин, поднесе ми, усмихната, замръзналия плод. Но как ли ме намери зад сумрачните двери на рухнало доверие в един разбит живот?
— Скефлок, скъпи…
… Нощта ли беше лунна и аз ли бях безумен, когато ме целуна обреченият праг? А беше по-красиво от всичко, всичко живо, когато се съблече момичето от сняг.
— Скефлок!
Фреда…
… И беше много бледа, когато ме поведе по пътища на веди към снажния ми кон. И беше много бяло красивото й тяло, и беше много странен дълбокият му стон.
Приближаващи стъпки изтръгнаха за малко дъщерята на Орм от необикновения й унес. Бяха Имрик и Лиа. Изправиха се мълчаливо до тялото на Скефлок. Лиа срещна мъртвите му очи и трепна, сякаш усети, че все още говорят.
… Но лъхнала омраза напъпи в бавен спазъм, а любовта ми каза: „Препускай и погазвай в развихрената сеч! И ако се събудиш, когато ме загубиш… бяла пеперуда ще стане твоят меч!“
— Скефлок… — прошепна на свой ред Лиа.
… Защо така посърнах, преди да се разгърна, когато се извърнах в очите със печал? И беше… много слаба съсухрената баба, и беше много черен ужасният й шал! И лъхнала поквара гърдите ми опари, а любовта прокара ръцете си в пръстта: Ще трябва да забравиш това, което правя, защото аз съм стара, по-стара от смъртта! И няма да се скараш със собствената мяра… не ще ти коства труд… Сега и ти си силен, а силата е: СТУД!
Фреда избухна в ридания, все още приведена над тялото на любимия си.
— Тя уби Скефлок, тази смъртна… — каза сестрата на Имрик и вдигна очи към брат си. — Не мога да разбера защо настояваш да лекуваме раните й… защо изобщо трябва да я прибираме? Мястото на тази малка лицемерка е в ада, при Валгард. Да се пържат заедно, докато свят светува.
— Не го уби тя, а проклятието му, сестрице — възрази Имрик. — И да й помогнем, е наистина последното, което можем да направим за Скефлок. Елфите не познават любовта, но живеят по правилата на Удоволствения принцип и като приберем Фреда, ще доставим удоволствие на нашия приятел, в каквито и светове да броди сега.
— Не познават любовта ли? Ха?! — възкликна Лиа, но толкова тихо, че никой не я чу. И добави: — Мъдър си, Имрик, но дори твоята мъдрост не е безгранична… — и отново повиши тон. — Бих ли те попитала, братко, дали малката смъртна възнамерява през целия си кратък живот да бръщолеви лицемерни молитви към бога на безразличието, или подлежи все пак на превъзпитание… особено ако иска някога да се сприятели с мен? Впрочем, можеш да си спестиш отговора. — Погледът й отново се плъзна към Фреда, която — просната на заскрежената земя — прегръщаше Скефлок и му пееше приспивната песен, с която бе възнамерявала да приласкава сина си. — Щастливка е тя в сравнение с мен — заключи Лиа.
Имрик си даде съвсем нарочно вид, че не схваща последното възклицание. Но поклати глава:
— Всички човешки същества са по-щастливи от жителите на феъри… И от боговете, в интерес на истината — уточни той. — По-добре живот като падаща звезда, блеснала за миг в нощното небе, отколкото здрача на съществуване без начало и без край… — След това хвърли поглед върху острието на Тирфинг, все още обгръщащо в сини пламъци гърлото на последната си жертва. — Не е на добро всичко това, Лиа — каза той. — Усещам проклятието и над себе си… и над теб… над всички народи на феъри. Не е далеч денят, когато ще последваме Скефлок… и по-лошо… Дори самият Ерлкинг ще се отправи в Нищото… ще изчезнат и боговете. За много дълго време. Може би — завинаги.
— А може би — не? — очите на Лиа грееха с неземен плам.
— И което е най-лошото — продължи замислено Имрик, — изобщо не ми се струва несправедливо, че безсмъртните също няма да живеят вечно…
— Но и смъртните няма вечно да се размножават — каза Лиа.
— Тоест? — повдигна веждите си Имрик.
— Чрез нас — уточни тя, — именно чрез нас смъртните познават любовта. А не чрез самозвания бог на страданието, който се кани да завладее света им. Защото в легендите за нас, за нашата красота, нашата радост и нашето вълшебство дреме онова, което смъртните наричат „надежда“. Без тези легенди те ще забравят да обичат себе си, природата и цялото мироздание. Без тях са безсилни пред покварата. Затова все някога ще ни възкресят. И ако не някой ужасно мъжествен бог, то поне някоя хитра богиня, може би самата Норна, ще изплува от небитието, за да им помогне да го направят.
— Доста смело казано — отсече Имрик.
— Женска смелост — усмихна се Лиа. — Не твърдя, че ще е без война. А какво смяташ да правиш с този мил малък демон? — тя кимна по посока на Тирфинг.
Графът на елфите предпазливо се доближи до меча.
— Колкото до това — обърна се той към следващото го по петите джудже, — заповядвам да се опакова добре и да се зарие зад някое по-далечно море. Въпреки че ползата едва ли ще е голяма. Волята на Норна не може да се измени. Мечът просто не е довършил последното си зло.
Графът сам последва отряда от джуджета до лодката им, за да се убеди, че изпълняват точно указанията му.
Междувременно Мананан Мак Лир излезе от замъка, за да отдаде последна приятелска почит на Скефлок, да се прости с Фреда и да прибере тялото му за тържественото погребение, разпоредено от Имрик. Слънцето скоро щеше да изплува над хоризонта и трябваше да побързат. Сините очи на Лиа вече леко я наболяваха.
Тя приклекна и сложи ръка на рамото на Фреда, която все още ридаеше. В това докосване нямаше и следа от ненавист. Погледите им се срещнаха. Фреда разбра какво искат от нея и бавно склопи клепките на Скефлок. Двете жени за последен път се вгледаха в лицето на мъжа, когото и двете бяха обичали. Сякаш смъртта му ги беше сближила. В пълно мълчание…
… И така, животът ми е презимувал кълн. Младостта… посока в кръговрат. Даже истината да е сън във сън… битието й е свят във свят. Сън… Сън… Сън…
Имрик се върна с бавна крачка от брега. Мананан Мак Лир избърса очите си с длан и леко вдигна тялото на бойния си другар с могъщите си ръце. Всички заедно — богове, елфи и хора, поеха към Елфхюф в първите лъчи на зимната зора…
… Така завършва сагата за Скефлок — приемния син на елфите. Но сказанието за меча Егисиаст, наречен по-късно Тирфинг, острието, изковано от ковача-трол Трейн в Зората на времето и поправено от великана Болверк, продължава…
Юли 1956 г. Пенсилвания