Пол Андерсън
Прокълнатият меч (27)

Глава 26
Сестри и братя

На север краят на лятото си беше дъждовен. От сутрин до вечер вятърът рошеше върховете на Елфическите хълмове, а светкавиците направо барабаняха по небето. Троловете рядко се решаваха да се покажат зад стените на Елфхюф: бандите от бездомни врагове се бяха нароили, ставаха все по-добре въоръжени и устройваха все по-изтънчени засади.

Троловете се шляеха без конкретно занимание по замъка, пиеха, играеха хазарт и отново пиеха. Бяха мрачни и наплашени и всяка невнимателна дума можеше да стане повод за смъртоносно сбиване. Междувременно и жените елфи, които бяха взели за любовници, ставаха все по-капризни и неверни. Не минаваше ден, през който бивши приятели да не се превърнат в смъртни врагове заради някоя жена. Не малко воини загинаха през тези дни заради подобни караници.

По здрачните коридори на замъка плъпнаха и най-различни слухове. Илрид… да, нашепваха те, нашият крал Илрид е убит и ухилената му глава се съхранява в бъчва със солена морска вода… а в боя… набучена на копие, служи за знаме на враговете! Новият крал Гуро не бе съумял да сплоти войнството на троловете така, както правеше старият крал и всеки негов опит да спре нахлуващия враг завършвал с поражение… Някакъв демон на огромен кон, с меч и сърце, изтъкано от пожарите на пъкъла, донасял на елфите победа след победа дори срещу сили, превъзхождащи ги двойно по численост…

Уендленд падна… шепнеха в коридора, да, страшният вожд на елфите смачкал нашите бойци в челюстите на фатален пръстен… и не допуснал нито един да оживее! Да, казват, че там можело да се преброди широкото бойно поле… от край до край… по трупове на тролове!

Крепостите в Норвегия, Швеция, Готланд и Дания, шепнеха други, са паднали след невиждан щурм, въпреки че са твърдини, строени от елфи, с разчет за дълги и упорити обсади… а паднали толкова бързо, че целокупни гарнизони от тролове били подложени на сеч… Там бил пленен и флотът, който сега враговете използват за набези в самия Тролхайм!

Съюзниците и приятелите си плюли на петите… предатели! Казват, че банда от кръвожадни шенеи връхлетяла върху съюзните тролове в Гардарек и ги разтерзала на парчета! Въстанали коболди опустошили цели три града в самия Тролхайм!

Троловете, подгонени от войските на елфите, отстъпили чак до Валенд, но… отстъплението преминало в чисто бягство и завършило с невиждано клане на брега на морето. По замъка все по-често шестваха и разказите за ужасяващия жребец на демона, тъпчещ воините с копита като канари, след като е откъснал главите им с адските си челюсти… И този меч, който разпарял броните сякаш са женска коприна, без някога изобщо да се притъпява…

От месец на месец самият Валгард ставаше все помрачен. В желанието си да повдигне бойния дух на воините си, той повтаряше до втръсване една и съща реч:

— Елфите всичко на всичко са събрали последните остатъци от гаснещата си сила. Нали сте виждали как отчаяно се съпротивлява човек, който знае, че всеки момент ще умре? Последните им силички са това, но няма начин да им стигнат за нищо! Няма начин!

Воините му обаче знаеха — и което е още по-лошо: виждаха — че все по-малък брой кораби успяваха да се доберат до Елфхюф по канала и от източните морета, а вестите, които донасяха, бяха коя от коя по-лоши… Накрая Валгард се видя принуден да забрани на гарнизоните в крепостта да влизат в разговор с пристигналите екипажи. Забраната се разпростираше и над вести от вътрешността: за това как пръснатите по горите елфи се обединили под командата на Флем и Файърспир, как бръмчащите стрели не давали и пиле да прехвръкне, как ирландските сиди се готвели за безмилостно нападение и как леден страх, малодушие и злоба сковавали дори най-смелите… а жените елфи само наливали масло в трескавия огън на отчаянието. Виж, последната вест нямаше как да бъде отбягната… Добре поне, че Лиа беше по-различна от останалите кучки! Или?!

Валгард се впускаше в дълги разходки из замъка, като ту се изкачваше на най-високите кули — там, където кречеталките заплитаха гнездата си — ту хлътваше в най-дълбоките подземия, където лицето му се покриваше с лепкави паяжини, а ушите му стържеха от квакането на каналните жаби. Понякога си признаваше, че броди като призрак, понякога се опитваше да се увери, че само изпълнява дълга си на главнокомандващ, който проверява дали всичко е под контрол. Но от ден на ден ставаше все по-мрачен и беше готов да удари или да убие първия срещнат в зачестилите пристъпи на сляпа ярост.

Защото все по-силно го обземаше чувството, че е натикан в капан: зад стените с мъгливогълъбово сияние, сред разбойниците, пъплещи зад тях, пред наплива на освирепелите войски на Ерлкинг, в тъмницата на целия този негов неблагодарен живот. И този път нищо не можеше да предприеме. Ето, това беше най-лошото.

Нямаше никакъв смисъл да извежда хората си в открит бой сред коварните усои на тези гори — това е все едно да се сражаваш със сенки: отнякъде ще налети копие, нацелено в гръб, примка ще сдави гърлото на воин, подмолна яма, пълна с настръхнали копия, ще зейне под копитата на коня. Дори на трапезата никой повече не беше в безопасност… все по-често някой се сгърчваше — открито и нагло отровен — а готвачът, дори под заплахата от изтезания, не можеше да даде смислено обяснение… Кошмарът се подсилваше от това, че на теория всеки трол би могъл да бъде виновен за поредния инцидент — по незначителен повод побеснял от омраза към бивш боен другар.

Хитри и търпеливи се оказаха елфите. Те просто изчакваха времето си, набирайки тайничко сила, а грубоватите, праволинейни тролове, като не успяваха да проникнат в тънкостите на стратегията им за оцеляване, постепенно развиваха боязън от тази раса… Тази раса, която почти бяха унищожили, сега… сега всъщност ги побеждаваше… — протичаха мрачните разсъждения на Валгард. Но, естествено, пазеше тези откровени мисли в най-дълбока тайна от своето умствено ограничено и доста непредсказуемо войнство… въпреки явната невъзможност да ограничи слуховете и свадите.

Всичко, което всъщност му оставаше да прави, беше да възсяда надменно креслото на Имрик и да опустошава една след друга винените чаши, които Лиа с готовност му поднасяше. Тя продължаваше да се грижи за него с непоклатимо постоянство и каната му нито за миг не оставаше празна. Той прекарваше вечерите подпрян на масата, тъпо загледан в една точка, докато не рухне на пода.

Но понякога — когато по изключение не беше толкова пиян — се изправяше бавно на крака и със силно залитане пресичаше тронната зала, препъвайки се в телата на мъртвопияните вождове на троловете. Внимателно откачаше някоя от факлите на стената и тромаво се спускаше по безкрайни стълби към хлъзгавите подземия на замъка. Там с трополене, въздишки и дрезгав кикот търсеше вратата на определена тъмница, а когато я намереше, през градушка от ругатни и ритници я отваряше, за да нахълта вътре.

Така стана и днес.

А в тъмницата едно дребно бясче се грижеше мангалът с нажежени въглени, поставен под ходилата на пленения Имрик, никога да не угасва. В здрачно-аленото зарево на въглените се открояваше някога бялата осанка на графа, сега зацапана от сажди и съсирена кръв. Това немощно тяло, невиждало от дълго време храна и вода, висеше вързано за пръстите на ръцете. През кожата му вече прозираха всички кости, езикът бе станал тъмновиолетов, но все пак беше тяло на елф и му трябваше нещо повече от тези мъки, за да умре напълно.

Големите, небесногълъбови очи на графа безмълвно се заковаха върху Валгард. Подхвърленикът по необясними причини всеки път се боеше от този поглед. Затова и сега се ухили, за да прикрие този страх.

— Познай защо съм дошъл! — изломоти той недодяланата шега, която всеки път повтаряше. Гласът му беше дрезгав, а той целият се клатушкаше. Имрик не отрони ни дума. Берсеркерът стовари тежката си длан върху лицето му. Ударът беше толкова силен, че изкънтя в стените, а тялото на пленения граф се залюля на въжетата. — Ако паячетата още не са ти изпили мозъка и жабите не са се заселили в главата ти, ще познаеш защо се отбих миналия път и защо ще намина пак! И пак! И пак! — Той взе в ръка висящия на стената камшик. Очите му блестяха, по бузите му се стичаха струйки пот. Облиза изпръхналите си устни. — Ненавиждам те! — изсъска той и пристъпи към Имрик: — Ненавиждам те за това, че си ме създал, че си ме повикал на белия свят за черна и неблагодарна съдба! За това, че ме лиши от всичко, което ми принадлежи по рождение! Права и наследство! Ненавиждам те за това, което си и което по твоя вина никога няма да стана! Защото ти опустоши съдбата ми! Крадец на съдби си ти, проклет елф! Ненавиждам те за всичките ти злодейства! Ненавиждам те за твоя проклет приемен син, когото нагло постави на моето място и го направи щастлив, щастлив, щастлив! Без да ти е никакъв… татко! Защото ти си истинският ми баща! — потта по бузите на берсеркера се смеси с кисели сълзи. — Виж, виж какво си направил от сина си, татко! — той вдигна камшика. — Съдбата му е камшик!! Ден и нощ: камшик!!! — Валгард ревеше като малко дете. — Не ти ли беше жал за сина ти, татко?! Не, нали? И на него не му е жал за теб, и на него-о-о!!! — подхвърленикът стовари камшика върху голото тяло на Имрик. Огромната змия от преплетени кожени върви изплющя стръвно и се уви около висящото тяло на графа, за да впие в него хищните си пръстени. Човек би казал, че съскащите й извивки издаваха някакво безумно умилкване. Дори дребният бяс, който раздухваше въглените под нозете на Имрик, стъписано отстъпи и с трескава уплаха се сви в ъгъла, загърнат в ципестите си крил е. Графът на елфите не издаде никакъв звук. Но не беше загубил съзнание. Гълъбовите му очи продължаваха да се впиват в зениците на подхвърленика с не по-малка сила от съскащия по плещите му камшик.

— На ти-и-и! — изрева берсеркерът, вън от себе си от гневна възбуда. Последва нов удар. И още един. И още, и още… — На ти, проклет елф, за мен и за майка ми, която изнасили, на ти! Ако още не си познал, ще познаеш кръвта си, защото аз съм не по-малко жесток от теб и по-жесток, и по-жесток, защото съм и елф, и трол, защото такъв си ме създал, татенце!!

Когато дясната ръка на Валгард се умори, той метна камшика в лявата. Когато и тя се умори, захвърли кожената змия на пода и си тръгна.

Няколко часа по-късно берсеркерът продължаваше да кръстосва тронната зала като звяр в клетка. Махмурлукът му отслабваше. Оставаха само главоболието и тръпката на някакъв вътрешен студ. Валгард се приближи до прозореца и се вслуша в рева на вятъра и плисъка на поройния дъжд.

Проклетото лято, което толкова беше очаквал — с мисли за зелени поля и шумящи реки — но което мина ту в безполезни набези срещу невидимия враг, ту в клетката на тези стени, превърнали се за него в тъмница… ненавистното за всички тролове в замъка лято… накрая си отиваше. Но заедно с него угасваше и Тролхайм. От Валенд не пристигаха никакви новини. Последната получена вест бе за поредното клане в някаква валендска равнина.

Нима дъждът никога няма да се извали? Валгард стоеше до прозореца и силното му тяло трепереше от непреодолим студ. Блесна синя мълния и той трепна от последвалия трясък.

Берсеркерът се качи в покоите си. По пътя се препъваше в часови, които… спяха! Всички ли се бяха изродили до пияници и убийци на другари и роднини? Нямаше ли да се намери поне един в тази шумна, ръмжаща пиянска тълпа, на когото да излее душата си?

Той блъсна вратата на спалнята си, но замря — сепнат — на прага й. Лиа седеше на кревата в спокойно очакване. Поне тя… в крайна сметка… Поне тя — настояваше мрачната му мисъл — не се оказа предател като останалите жени елфи. Поне тя не го мамеше.

Избухна поредната мълния. Подът се разтърси от последвалия трясък. Пламъкът на свещите се разлюля. След миг тръпката на стените премина, но вятърът продължи да бушува и звъни в стъклата на прозорците.

Валгард тежко се отпусна на ръба на постелята. Лиа не закъсня да обвие ръце около шията му. Хладните й очи се спряха върху неговите. Усмивката й, ароматът на кожата й го сгряваха по някакъв начин, въпреки че в тях нямаше топлина.

— Какво правеше досега, господарю мой? — меко попита тя.

— Знаеш какво… — измърмори Валгард. — И ми е много интересно защо нито веднъж не се опита да ме спреш.

— Силните постъпват със слабите според волята си, господарю.

Ръката й се плъзна похотливо под ризата му, но той не й обърна никакво внимание.

— Да… — съгласи се берсеркерът, но без помен от ентусиазъм. Дори не се опитваше да скрие, че зъбите му тракат от вътрешния хлад. — Този закон е добър за силните. Но сега… сега, когато троловете изведнъж губят войната, само защото Скефлок… а няма съмнение, че проклетият ми двойник се е появил от нищото с това адско оръжие и мачка всичко на пътя си… какъв е сега смисълът на хубавия закон? — той й отправи унил поглед: — Знаеш ли, това, което най-малко разбирам, е… как така се предават най-силните ни крепости! Дори пълчища от елфи, опиянени от кланета на открито поле, би трябвало да изтрезнеят пред такива стени! Защо ние например не можахме да превземем тези няколко крепости, които елфите наистина отстояваха? Дори когато кучите синове вече умираха от глад? Късмет ли имахме, че повечето им твърдини просто отвориха вратите си без бой, като тази тук? Странно, нали? Добре, да кажем, че не е имало кой да ги защитава, че зад стените са се криели предимно жени — това е така, но ето… шепата крепости, приютили техни гарнизони, с месеци не се предаваха… А нашите… та ние ги претъпкахме с въоръжена до зъби войска! Не, нищо не разбирам! Да падат като по команда, веднага щом армията на Ерлкинг наближи стените им…

Валгард поклати объркано глава:

— Защо, всъщност? — и в пристъп на неопределен гняв я сграбчи за рамото. — Не, Елфхюф няма да се предаде по този женски начин! Само това няма да стане! Ще удържам обсадата докрай, дори самите богове да връхлетят отгоре ми! — Валгард пусна рамото на Лиа и отново смени тона, присвил замислено клепките си. — Женски начин… това ми подсказва нещо, но още не знам какво… Както и да е — и стисна тежкия си юмрук. — Ха, жадувам за сражение! Нищо няма така да ни развесели… и мен, и уморените от бездействие воини, както една пъклена битка! Ще ги смачкаме, чуваш ли? Ще ги смачкаме, твоите елфи! — Валгард скочи на крака, сякаш виждаше картините на предстоящия бой. — Лично аз ще набуча на копието си главата на Скефлок и тя ще стои на върха на тази стена!

— Да, господарю… — промълви Лиа, все още усмихната.

— Силен съм, дявол да го вземе! — изръмжа берсеркерът. — Дори когато бях още викинг, убивах противниците с голи ръце! Не знам що е страх, аз… и съм хитър, ей! Хитър! Побеждавал съм и пак ще побеждавам! — ръцете му се отпуснаха, а очите му почерняха. — Е, и? — прошепна той. — Какво от това? Защо изобщо съм такъв? А? Защото Имрик ме е направил такъв, какъвто съм! Излял ме е по образ и подобие на Орм! С неговата мая ме е заквасил! Затова още живея! Имам и силата, и облика, и ума на… Скефлок! — подхвърленикът отново скочи на крака и протегна ръцете си като слепец. Сякаш опипваше нещо невидимо. — Или съм… Или съм само сянката на Скефлок? Така ли?! Само сянката ли?! — навън блесна мълния, наподобяваща адски огън, изригнал в небесата. Не закъсня и оглушителният трясък. Сякаш уцелен и ранен, вятърът нададе толкова силен вой, че течението угаси свещите. Валгард се мяташе напред-назад в настъпилата тъмнина и очите му проблясваха като две малки адски мълнии. — Ще го убия! — мърмореше той, обзет от внезапна лудост. — Ще пъхна трупа му в чувал с камъни и ще го запратя в открито море! А Имрик, теб и Фреда ще заколя! Ще заколя всеки, който знае, че съм сянка на сянката, дух, натикан в плът, налепена във формата на човешко тяло… но кожата ми е студена… ръцете ми са студени… — поредният трясък разтърси небесата. Валгард нададе неистов вой. — Ах, ти гръмовержецо! Удряй с бойния си чук! Вдигай шум, докато още можеш! Защото с тези студени ръце ще изтръгна подпорите изпод божествените ти чертози! С тези крака ще стъпча целия свят! Ще опожаря всяка крепост на небето и земята, и само пепел ще бележи стъпките ми! Но преди още да се е слегнала, ще се върна пак, нахлул със северните ветрове, за да провъзглася вечна тъмнина и вечен лед до свършека на света!

Някой едва чуто потропа на вратата. Валгард изръмжа като звяр и се хвърли да я отвори. Пръстите му се впиха в гърлото на трола, застанал на прага. Беше вестоносец — уморен и прогизнал до кости. Той се опита да се съпротивлява, но и това, което бе останало от силите му, много бързо го напусна. И едва когато трупът на невинната жертва се свлече на пода, Валгард дойде на себе си. Разтреперан и отмалял се облегна на рамката на вратата.

— Глупаво… — изцеди той, силно задъхан.

— А може и да не е бил сам? — предположи Лиа някъде от леглото с такова хладнокръвие, сякаш нищо не се беше случило. Тя скочи пъргаво, дойде до прага и извика:

— Хей ти, ела тук горе! Графът иска да поговори с теб или с още някой, който току-що е пристигнал!

Втори трол, също толкова изнемощял и изпокъсан като първия, се появи в коридора. От едната му буза струеше кръв.

— Бяхме петнайсет, господарю… — изстена той. — Но само аз и Гру се спасихме. Гонеха ни по петите чак до долу, до самите порти.

— И каква вест носиш? — осведоми се Валгард, който вече си беше поел дъх.

— Елфите са в Англия, господарю! И още чухме… че сидите… начело със самия Луг Дългоръкия са стъпили на шотландска земя!

Валгард разтърси глава. Времето за съдбовната среща бе дошло. И мрачният берсерк бе готов за нея…