Пол Андерсън
Прокълнатият меч (22)

Глава 21
Домът на Болверк

Задухаха насрещни ветрове, против които нито един друг кораб не би могъл да преплува и един хвърлей. Снегът безмилостно заслепяваше. Все по-неимоверни усилия им костваше да избегнат сблъсъка с айсбергите, които изникваха направо от нищото като опулени чудовища.

Но най-ужасна от всичко бе мъглата — неподвижна, беззвучна, сива пелена, която скъсяваше видимостта до протегната ръка и превръщаше света в белезникаво тресавище. От време на време поръсваше палубата с едри ледени зърна, които като скършени сталактити се отронваха някъде от утробата й, за да тупнат с мъртвешки звън. Успяваше да се промъкне и под дрехите, където пробягваше по кожата до самите ходила — докато не изпреде около тялото сковаващ пашкул, от който нямаше спасение.

Придвижвайки се на опип, треперещи и проклинащи всичко на света, Скефлок и Мананан за хиляден път се опитваха да омекотят климата около себе си с помощта на магия, но както винаги — напразно. Понякога имаха чувството, че Силите са се скупчили някъде над тях и впиват хищни очи в кораба им.

След още две денонощия нескончаем, лепкав ад все пак се добраха до брега и за първи път от дълги часове отново видяха звездите — заковани над гигантски планини и обгърнати в белезникаво сияние ледници. Вълните на прибоя с неукротим бяс шибаха стените на каменисти фиорди, зад които се разкриваше пустош от скали, лед и вятър, полиращ със свистене и рев бронята на вечния сняг.

Мананан посочи брега и кимна сдържано.

— Ето го Етунхайм. Утгард, в чиито околности мислиш, че живее този великан, трябва да се намира някъде на изток от тук.

— Добре — измъмри унило Скефлок, който отдавна беше загубил ориентация. Нито един елф не знаеше, а и не бе чувал за тази земя нещо повече от ужасяващи слухове. Престанал да усеща дори умората, той маневрираше с последни сили, сам заприличал на кораб с изпокъсани платна и потрошено кормило, който плава в някаква посока само защото нищо друго не му остава и никой на борда вече не го интересува дали, кога и как ще потегли към дъното.

Но, както си стоеше разкрачен на палубата, вперил унил поглед в страната на великаните, внезапно му хрумна, че Фреда едва ли е по-щастлива от него. Дори може би по-нещастна, защото той можеше да потърси забрава в преследването на заветната цел, успокояван донякъде от мисълта, че Фреда е в относителна безопасност, докато тя знаеше само, че той е поел смъртоносен път и с нищо не е в състояние да му помогне.

— Как по-рано не се сетих за това… — прошепна си той, чувствайки как сълзите се търкулват и замръзват на бузите му. — Защо досега не помислих колко скръб съм й причинил аз самият?

И отново потъна в себе си.

Мананан не се опитваше повече да го изведе от това състояние, защото бе разбрал, че такива опити нямат смисъл. Корабът се носеше на изток.

Пълна неподвижност продължаваше да цари около тях в пустинята от камък и лед. Но Скефлок усещаше, че някъде наблизо вече се таи живот. Тази земя беше породила тъмните създания като Аса Локи, Утгард Локи, Хел, Фенрир и Гарма (последният възнамеряваше да погълне луната в края на света), които от началото на времето заплашваха боговете на викинги, британци, ирландци, както и народите на феъри.

Дълго криволичеха край брега и Мананан се вглеждаше във всеки фиорд. Кралят на моретата ставаше все по-нащрек, когато нечовешкото му обоняние се задавяше в зловонните вълни от миризмата на черния град Утгард. Те се засилваха с приближаването му.

— Беше ми обяснено, че Болверк живее в планините — подхвърли Скефлок. — Значи трябва да търсим съответната пещера.

— Да, но проклетата планина е надупчена от пещери! — ухили се мрачно Богът на моретата.

— Неговата ще е голяма. С ковашки дим или нещо такова. Някакви следи от ковачница.

Мананан поклати глава и пое управлението на кораба. Насочваха се към брега. И едва когато наближиха плетеницата от тесни фиорди, Скефлок доби представа за същинските им размери. Каменните им стени излитаха толкова нависоко, че от водата нямаше никакъв шанс да бъдат видени върховете им. Създаваше се впечатлението, че всеки момент ще се стоварят върху кораба.

След много часове лутане обследваха плътно стените на един от фиордите. Той се врязваше на неизмеримо разстояние в сушата — безкраен лабиринт от скали и урви, заслоняващ с мрачния си параван звездите. Скефлок обаче улови миризмата на огън, дим и нажежено желязо. Дочуваха се и далечните удари на огромен чук.

Нямаше нужда от думи. Корабът се хлъзна във водите на фиорда. Скоро скалните извивки се затвориха в мъртва хватка зад гърба им като челюстите на огромен катинар. Вятърът стихна и те се хванаха за греблата. Плаваха бързо, вълшебната сила на кораба почти сама го тласкаше напред, но морският каньон беше толкова дълъг, че им се струваше, че стоят на едно място.

Стана още по-тихо. Сякаш естеството на самия звук беше издъхнало и северните сияния танцуваха на гроба му. Редки, сухи снежинки прехвърчаха наоколо. Студът забиваше челюсти все по-дълбоко в плътта на пътешествениците. Скефлок неволно сравни тишината със звяр, приклекнал за скок. Може би защото не го напускаше тревожното усещане, че са наблюдавани.

Сега загребаха по-плавно и по-внимателно. Корабът бавно следваше извивките на скалната линия, приближавайки се към брега. В непосредствена близост до него гладките каменни тъпани предаваха приглушения тътен на вятъра по върховете, който сякаш вилнееше между самите звезди.

Странна гледка представляваше златната статуя на Фанд, откроена на фона на етунхаймските каменни грамади…

Корабът накрая успя да намери по-полегат склон на планината, над билото на който сияеше полярната звезда. Надолу по склона — подобно на гигантски охлюв — припълзяваше към водата ледник, който след няколко дни и нощи щеше да поеме морския път на айсбергите.

— Мисля, че тук можем да акостираме — предложи Мананан.

— Както и да помислим за защитата си — допълни Скефлок.

Надянаха ризниците и нахлузиха шлемовете си. Всеки от тях бе препасал меч. Скефлок за всеки случай стисна в дясната си ръка още един. Мананан държеше огромно копие, в пълна готовност.

Корабът плавно се хлъзна на заледения бряг и замря — най-накрая едно предимство на тази мрачна земя. Не им се налагаше да газят леденостудената вода, за да го издърпат на брега.

Мананан се взря в тъмнината. Оттам се дочуха стържещи звуци, сякаш някой влачеше нещо тежко по крайбрежните скали.

— Пътят е тъмен и смърди на злина — отбеляза Морският крал. — И ще е по-добре ако не правим нещо, което да привлича внимание.

Поеха крадешком между огромните ледени и каменни блокове. Тъмнината се сгъстяваше. Заедно с нея — и зловонната миризма. Стържещият шум се усили, сега съпроводен и от мощно съскане.

На ръба на урвата, от която изпълзяваше ледникът, Скефлок забеляза появата на някакво продълговато, белезникаво същество. Той стисна здраво собственото си копие.

Съществото изпълзя съвсем и затътри талазите си към тях. Камъните се трошаха на чакъл под тежестта му. Скефлок отскочи встрани и когато плоската глава на онова, което приличаше на гигантски червей, се изравни с него, нанесе удар с меча си. Но острието му сякаш удари на камък. Раззиналата паст на червея се изпречи като пещера пред очите му. Размерите на чудовището се губеха в тъмнината, но и от това, което се виждаше, синът на елфите разбра, че може да бъде погълнат без усилие.

Мананан заби копието си дълбоко в тялото на влечугото. Скефлок повторно нацели главата му с меча си. Изригналата гнила воня го задави, но докато кашляше, той нанесе град от удари. Нещо го плисна — кръв или чиста отрова — и безмилостно опари ръката му.

Човекът елф изруга и халоса с всичка сила извиващата се глава. Но мечът му направо се разсипа, скорострелно разяден от кошмарната кръв. Той дочу звука от строшеното копие на Мананан. Скефлок изтръгна от ножницата втория си меч и с ярост връхлетя върху смрадливата твар. Червеят се видя принуден да отстъпи и двамата се втурнаха да го преследват по ледника. На светлия леден фон той се открояваше доста по-ясно.

Противна гледка беше тази гадина. Наниз от бели, слузести пръстени, по-широки от изправен едър кон. Главата на влечугото се извиваше като гъсеница високо във въздуха, изригвайки потоци кръв и отрова. От едното му око стърчеше остатъкът от копието на Морския крал, а другото гледаше свирепо надолу към тях.

Скефлок се подхлъзна. Червеят незабавно връхлетя. Но Богът на моретата се оказа по-бърз от гадината: светкавично простря щита си върху падналия Скефлок, като едновременно с това нанесе мълниеносен удар с меча си. Този път острието му успя да разпори меката долна част на това, което можеше да се приеме за гушата на чудовището, а Скефлок — вече на крака — също нанесе безпощаден удар.

Опашката на влечугото започна да се вие като вбесена змия, помитайки всичко под себе си. Безмилостният камшик запрати сина на елфите дълбоко в околните преспи. Червеят обхвана Мананан в мъртвата хватка на пръстените си, но в последния миг, преди да успее да ги свие и да смачка Морския крал, Манаман успя да втъкне острието си между ребрата му — или това, което се намираше на мястото им.

Този път болката от раните надделя над яростта на чудовищната гадина и тя се хлъзна като мокър сняг в морето. Задъхани и разтреперани от напрежение, пътешествениците дълго не намериха сили да продължат пътя си.

— Май останахме без оръжие… — ухили се мрачно Скефлок. — Няма ли да е по-добре да се върнем на кораба за ново?

— Онзи приятел може да реши пак да побеседва с нас, милорд! — ухили се на свой ред Морският крал. — И да прояви особена настойчивост в обсъждане на качествата на новото ни оръжие…

— Ех, мъдри, мъдри богове… — въздъхна приемният син на Имрик. — Добре. Когато фактите говорят, дори боговете нямат избор.

— И дори Скефлок Упорития се съгласява. Тръгваме ли?

Прегърнати, двамата воини поеха по пътя си с голи ръце. И с леко накуцване.

Внимателно се заизкачваха по хлъзгавия ледник, който осветяваше пътя им със загадъчното си сияние. Сега вятърът донасяше отекващите звуци на ковашкия чук.

Скоро можеха да се придвижват само с пълзене. Задъхани от умора, имаха чувството, че сърцата им ще изскочат навън. Налагаше им се да правят чести почивки и дори — да придремват на голия лед — но за щастие бяха взели достатъчно провизии.

Отново се натрапваше усещането, че наоколо не може да вирее нищо живо, но сега то се оспорваше от засилващото се ехтене на ковашкия чук. И ето: застанаха на горния край на ледника, все още на половината път до върха на планината, но вече на суха и твърда земя. Полярната звезда продължаваше да блести невъзмутимо над главите им. Вляво от тях се оформяше тясна, едва забележима в тъмнината пътека. Тя обаче свършваше под отвесен скален рид.

Пътешествениците се вързаха през кръста с корабно въже и започнаха да изкачват скалната стена.

Неведнъж единият от тях пропадаше, а другият го спасяваше, напрегнал цялата си мускулна сила. За щастие нито веднъж и двамата не стъпиха едновременно накриво. Накрая все пак се изкатериха на площадката, в дъното на която се отваряше обширната ковашка пещера.

Но тук ги причакваше ново зверско изпитание. Пред входа на пещерата се бе разположил огромен червеникав пес. Беше вързан на верига, с каквато би могла да се гордее всяка корабна котва. Скефлок се приготви да го прониже с остатъка от разядения си меч.

— Не-е-е… — докосна рамото му Богът на моретата. — Усещам досадния гъдел под лъжичката, че всяко кръвожадно намерение от наша страна по отношение на това трогателно кученце може да ни донесе нещастия, за които не сме и сънували. Нека бъдем учтиви гости и с подходяща изисканост да се промъкнем покрай него.

За втори път в живота си Скефлок се видя принуден да последва съвет от боговете. Те допряха щитовете си и под образувалия се заслон запълзяха напред и малко встрани като апетитни морски крабове. Гигантското кутре не закъсня да се нахвърли върху тях и да нагризе ръба на щитовете им. Неистовото му хъркане почти ги оглуши. Някак успяха да отпълзят на разстояние по-дълго от веригата му. Зверчето изпрати невижданите пълзящи твари с поглед, издаващ смес от безсилна ярост, гастрономическо разочарование и силна почуда.

В гърлото на пещерата пътешествениците потънаха в пълен мрак. Хванати за ръце, те тръгнаха опипом по линията на хлъзгав, влажен склон, препъвайки се неведнъж в неочаквани ями и остри като бръснач сталактити. В тунела беше по-топло, отколкото навън, но мракът създаваше усещането за още по-хаплив студ.

Отнякъде проехтя грохотът на буен воден поток и за миг им се стори, че това трябва да е една от могъщите реки, отвеждащи в ада. След няколко извивки на тунела грохотът затихна, но ехото от ковашкия чук нарастваше с равномерно постоянство.

Два пъти по тунела проехтя и такъв неистов вой, в сравнение с който врявата, с която червеникавият звяр на входа ги бе посрещнал, наистина изглеждаше като скимтене на кутре. И двата пъти долепяха гръб до влажните каменни стени, приготвени — с разтуптени сърца — за отчаяна схватка. Наистина, втория път нещо голямо и тежко се остърга в рой искри о щитовете им, но така и не разбраха нито какво беше, нито дали щяха да имат силата да го убият.

Накрая тунелът се отвори. В дъното му съзряха алено сияние, наподобяващо сиянието на съзвездието Вълк. Те ускориха хода си и се озоваха в сърцето на ледената пещера.

Тя беше здрачно осветена от скромен за размерите й куп нажежени въглени. В тази светлина с цвят на съсирена кръв бегло се различаваха очертанията на гигантски съоръжения, които, въпреки размерите си, можеха да принадлежат само на една ковачница.

До наковалнята се бе изправил етун…