Пол Андерсън
Прокълнатият меч (11)

Глава 10
Човек и Бог

След няколко дни Скефлок се отправи сам на лов. Той се носеше на вълшебни ски, които литваха като вятър през планини, долини, замръзнали реки и потънали в сняг гори и по залез-слънце вече беше на шотландска земя.

Хвърли доволен поглед назад. На раменете му се поклащаше пронизана от стрела кошута. И тъкмо се канеше се да продължи лова, очите му съзряха просветващи между дърветата пламъци. Отправи се натам, държейки копието си в готовност.

Вече от по-близо различи могъща фигура, приклекнала на пръсти, която печеше на шиш огромно парче конско месо. Сякаш напук на ледения вятър, непознатият бе наметнат само с една вълча кожа. Секирата му, просната до него на Земята, блестеше с неземна яркост.

Скефлок усети свръхестествено присъствие, а когато видя, че непознатият има само една ръка, мравки пробягаха по гърба му. Да срещнеш сам в нощта, и то лице в лице бог Тор, най-могъщият от Езирите, не се считаше за особена радост.

Но бе твърде късно да избяга: Богът го бе забелязал.

Скефлок изплува в светлината на огъня и погледна в упор тъмните, жълти очи на Тор.

— Привет, Скефлок! — поздрави го Асгард Тор. Гласът му наподобяваше рев на буря. Продължаваше да пече месото.

— Привет, господарю!

Скефлок се чувстваше не съвсем на себе си. Елфите не почитаха Боговете в човешкия смисъл, защото те самите не притежаваха човешка душа, но в същото време нямаше нищо враждебно между тях и Езир — а напротив, много от тях бяха васално подчинени дори на самия Асгард.

Тор поклати глава и направи знак на човека елф да смъкне от раменете си товара и да поседне до лагерния огън. Мълчанието траеше дълго, само езиците на пламъците съскаха нещо помежду си, осветявайки огромното, мрачно лице на Тор. Накрая все пак богът проговори:

— Мирише ми на война, Скефлок. Троловете се готвят да нападнат Елфхайм.

— Ние също знаем за това, господарю — отвърна приемният син на Имрик — Елфите са готови да ги посрещнат.

— Тази война ще бъде по-тежка, отколкото предполагаш, Скефлок. Троловете сега си имат съюзници — Тор мрачно се вгледа в пламъка. — На картата днес е заложено повече, отколкото знаят елфите и троловете, взети заедно. Краищата на много нишки са вплетени от Норна в тъканта на тези предстоящи дни — и отново настъпи мълчание, докато могъщият син на Асгард не го наруши сам. — Да, враните кръжат ниско и Боговете се скланят над света, който се тресе от стъпките на крачещото отгоре му Време. Ето какво ще ти кажа, Скефлок: ще ти бъде необходим дарът на Езир. Обезпокоени са самите Богове. И за това аз, Богът на битките, съм днес тук долу, при хората. — Вятърът развяваше черните му коси, горящият му поглед срещна очите на човека — Длъжен съм да те предупредя, въпреки че се боя, че моето предупреждение не може нищо да измени против волята на Норна. Кой беше същинският ти баща, Скефлок?

— Не знам, господарю, а и това малко ме вълнува. Но бих могъл да попитам Имрик.

— Не е нужно. Всичко, за което трябва да го помолиш, е да не споделя с никого това, което знае, и преди всичко — да не го споделя с теб. Защото денят, в който ще узнаеш, кой е бил твоят баща, ще бъде черен, Скефлок, и това, което ще се случи в резултат на това знание, може да стовари нещастие върху целия свят. Голямо нещастие!

Богът отново поклати глава и Скефлок бързо се отдалечи, оставяйки плячката си като отплата за съвета. Но когато побягна към къщи и вятърът засвистя в ушите му, започна да се пита доколко трябва да вярва на предупрежденията на Тор; мъчеше го въпросът за това кой всъщност беше той самият… а нощта наоколо гъмжеше от демони.

Скефлок летеше все по-бързо и по-бързо, без да обръща внимание на пронизващия го вятър и пак не можа да избяга от съмнението, което сякаш го преследваше по петите, подобно на най-бързия от всички демони. „Само Фреда…“, мислеше си той всеки път, когато си поемаше дъх, „Само Фреда може да отпъди вселяващия се в гърдите ми страх…“

Още преди зазоряване пред него изникнаха стените и кулите на Елфхюф — те се издигаха като дим високо в небето. Елфите съгледвачи, които наблюдаваха пътищата, без самите да бъдат забелязвани, протръбиха високо сигнален рог за входната стража. Скефлок препусна през разперените порти в терасовидната градина на замъка. Хвърляйки ските, той тичешком нахълта в главната кула.

Рано вечерта Имрик се завърна в замъка и, по желание на Лиа, проведе насаме разговор с нея.

— Е, и какво от това, че Скефлок се е увлякъл по смъртно момиче? — сви рамене той, след като я изслуша. — Това си е негова работа и не мисля, че е кой знае каква глупост. Ти какво, ревнуваш, а?

— Да! — откровено заяви сестра му. — Но не е там работата, разбираш ли? Моля те да хвърлиш един поглед върху това момиче. Непременно самият ти ще почувстваш, че тя по някакъв начин може стане оръдие против нас.

— Х-м… да! — Графът се намръщи. — Разкажи ми какво знаеш за нея.

— Ами, казва се Фреда, дъщеря на Орм, и е от унищоженото семейство, живеещо на юг, в Земята на датския закон…

— Фреда… дъщеря на Орм… Какво-о?! — Имрик остана поразен. — Но това… това означава, че…

В този момент в стаята нахълта Скефлок. Неговият изтощен вид още повече ги обърка. Трябваше известно време, за да събере мислите си и да започне да говори; след това разказа за случилото се с него.

— Какво имаше предвид Тор?! — провикна се той в края на разказа си. — Кой съм аз всъщност, Имрик?

— Да-а… разбирам какво е имал предвид… — тежко въздъхна графът на елфите. — И затова тайната на твоето раждане остава при мен, Скефлок! Всичко, което мога да ти кажа, е, че си с добър произход и можеш да не се срамуваш от кръвта си… — и продължи да говори по своя мек, спокоен, многозначителен начин, докато Скефлок и Лиа не си тръгнаха успокоени.

Но когато се отдалечиха, Имрик зарови длан в косата си и започна нервно да се разхожда, мърморейки си под носа: „Някой по някакъв начин ни е тласнал по най-коварния от всички пътища!“ После здраво стисна зъби. „Добре е да се отървем от момичето… не… не, Скефлок ще я защитава с всичка сила… и ако тръгна против него… тогава именно бързо ще разбере, и… Не, тайната трябва да бъде съхранена. Скефлок в обозримо време няма чак толкова да се разтревожи за момичето. Тук той мисли като елф. Но ако узнае нещо, то и момичето няма да закъснее да разбере, че са нарушили най-суровия закон, даден на човечеството от Съзидателите. В отчаянието си тя ще бъде готова да направи какво ли не, а Скефлок ни е толкова, толкова нужен!“

Имрик премисляше в ума си всякакви планове. Предположи, че би могло да се направи опит Скефлок да бъде съблазнен с друга жена… Но не, приемният му син е достатъчно прозорлив да отгатне всякакви хитри намерения, и, освен това, даже Боговете нямат власт над любовта. Ако тази любов умре от само себе си, то тайната няма да има повече никакво значение. Но Имрик не смееше да се надява, че всичко така просто ще се реши. Истината за родителите на Скефлок трябва да бъде погребана, и колкото по-бързо, толкова по-добре…

Графът на елфите се зае усърдно да преравя паметта си. (Доколкото това му се удаваше — трудно се преглеждат спомените от стотици преживени години.) Но все пак си спомни, че освен на него, всичко е известно и на още една личност… Човешка. От женски пол.

Той прати да повикат Файърспир, отличен воин, все още млад със своите двеста години, но хитър и силен магьосник.

— Преди около двайсет години в горите на юг живееше една вещица — съобщи му той. — Може би тя вече е умряла или живее някъде на друго място, но ти повелявам да я намериш, и, ако случайно още е жива, да я довършиш.

— Разбира се, господарю — кимна в отговор Файърспир. — И ако мога да взема със себе си няколко ловци и хрътки, бихме могли да се впуснем в търсене още тази вечер.

— Взимай всичко, каквото ти е нужно и тръгвайте по-скоро. Не ме питай за причините за моята заповед и не споменавай за нея пред никого. Дори и пред мен!

Фреда посрещна връщащия се Скефлок с ликуване. Въпреки удивлението й от великолепието на Елфхюф, обземаше я уплаха, когато Скефлок не беше наблизо, макар че се опитваше да запазва присъствие на духа. Обитателите на замъка — високи, бляскави елфи и техните жени е безсмъртна красота, плюс джуджетата, коболдите и даже по-древните същества (вюферните), които им служеха и с които ходеха на лов, лъвовете и леопардите, отглеждани като домашни животни — всичко това й беше чуждо. Дори грацията на конете и кучетата им. Докосването на елфите бе студено, лицата им приличаха на лица на статуи и в същото време бяха не по човешки подвижни… говорът, облеклото, самото устройство на живота, бита им, привичките, формирани през многобройни столетия, всичко това я отблъскваше. Мрачният аромат на замъка, който едновременно представляваше и голо било на хълм, магията, плуваща в бездънната топлота на вечния му здрач и съществата, които живееха наоколо — по върховете, в горите и във водата — я угнетяваха с необяснимата си странност.

Но когато Скефлок беше близо до нея, й се струваше, че Елфхюф се намира на седмото небе. (Да й прости бог за подобни усещания и за това, че без самата да знае защо, в такива моменти не би сменила искрящия, магически и необуздан езически свят със свещения хлад в здрача и на най-достойните Му манастири!). Нейният любим бе весел и палав и тя не можеше да не се смее заедно с него. Той пееше песни (всички в нейна чест!), а неговите ръце и устни събуждаха безумство, което не се прекъсваше дотогава, докато веселието не разтвори в потоците си самата плът, за да претопи и двамата в едно пеещо, пулсиращо кълбо. Тя бе виждала любимия си в сражение и знаеше, че малко са тези измежду смъртните — и дори измежду съществата феъри — които биха могли да му се противопоставят в битка, и това я изпълваше с гордост. В края на краищата, тя сама произхождаше от род на воини. И беше не само една дъщеря или сестра, нали? А и млада жена, която имаше свой живот. Чаровете на този живот така бързо стопяваха мъката й, за да я изпълнят със щастие. Тя нямаше избор: езичникът Скефлок едва ли би чакал, докато изтече годината християнски траур, а пък и кой ли би могъл да бъде по-добър и по-силен баща на внуците на Орм и Елфрида от него? При това беше винаги толкова нежен!

Фреда бе сигурна, че Скефлок я обича. Иначе защо би отделял за нея толкова голяма част от времето си — той, който можеше да има която си поиска измежду красивите жени-елфи? Но тя не смееше да прави догадки защо и доколко дълбоко е проникнала в душата му, която по-рано нищо подобно не бе изпитвала. Скефлок не бе осъзнавал своята самота, докато не срещна Фреда. Той знаеше, че ако не плати определена цена (а той никога нямаше да го направи), все някога щеше да умре. Неговият живот щеше да бъде само кратко пламъче в дългата памет на елфите. Беше приятно да имаш до себе си някой, който прилича на самия теб.

Още от първите дни, прекарани заедно, те предприемаха много неща заедно: яздеха бързи коне, плаваха с изящни лодки и избродиха много хълмове и гори. Фреда беше сръчен стрелец с лък: Орм винаги бе държал жените от неговото семейство да могат да защитят себе си в случай на нужда. Когато тя скиташе между дърветата с лък в ръка и косите й блестяха с медни оттенъци, Фреда приличаше на млада богиня на лова.

Те гледаха фокусниците и актьорите, слушаха музикантите и скалдовете, които развличаха елфите, въпреки че техните изкуства често бяха твърде хитри и изтънчени за човешкото ухо и око. Понякога гостуваха у приятелите на Скефлок: при гномите, които живееха под корените на дърветата, при стройните бели водни феи, при стария сатир с печалните очи и при разни диви животни. Въпреки че Фреда не можеше да разговаря с тях, тя винаги ги наблюдаваше с интерес.

От време на време тя мислеше и за бъдещето. За това, че все някога бе длъжна да заведе Скефлок в Земята на хората и да покръсти благото му деяние, заради което неговите сегашни грехове, разбира се, щяха да бъдат опростени. Но не сега. Още не. В Елфхюф времето сякаш не съществуваше и тя не усещаше как минават дните и нощите…

Всеки път с нова радост се спускаше в обятията му. И всяка грижа, всяка тревога в гърдите му, независимо от повода на възникването й, изчезваха когато очите му я зърнеха: млада, стройна, гъвкава, с дълги нозе, по-скоро момиче, отколкото зряла личност — и в същото време — негова жена.

А тази вечер във вихъра на ласките я прегърна през кръста и я подхвърли във въздуха, за да се приземи в пружиниращите му обятия като на пухена възглавница. И двамата се смееха високо.

— Пусни ме! — задъха се Фреда. — Пусни ме, ей, за да те целуна.

— Сега — Скефлок отново я подхвърли и произнесе заклинание. Тя изведнъж стана съвършено безтегловна и увисна във въздуха, размахвайки крака, сега съвсем без дъх от радост и учудване. Човекът елф с едно пръстче я придърпа към себе си. Плавно увиснала на нивото на устните му, тя нежно и без усилие ги целуна. — Ето, не е нужно да си кълчим врата! — заяви артистично той, сам стана безтегловен и с няколко завъртания на дланта си измайстори от нищото… облак. Не влажно, мъгливо кълбо пара, а нещо, приличащо на островче от бели пера.

Седнаха на облака. От средата му израсна дърво, клоните на което бяха натежали от различни плодове. Сред листата му просветваха дъги.

— Някой път, шемет такъв, ще объркаш рецептата на някой от фокусите си и ще се сгромолясаш на Земята, за да се разбиеш на хиляди парченца! — подкачи го Фреда, натиснала с палец носа му.

Той я намести по-близо до себе си и погледна в упор сивите й очи. Облакът леко се поклащаше. След това преброи луничките на носа й, и за всяка една палаво я целуна. А те бяха доста…

— Трябва да те изчертая като леопард — предложи накрая той. — За да мога да те целувам без край…

— Имаме ли нужда от поводи за любов? — меко възрази Фреда — Аз и така съм твоя, скъпи, скъпи мой! Как мина ловът ти?

Скефлок се сети за преживяното и се намръщи:

— Добре…

— Нещо те безпокои, миличък. Какво се е случило? През цялата нощ се дочуваше тръбене на рогове, тропот на крака и копита. Всеки ден виждам все повече въоръжени елфи в замъка. Какво всъщност означава това, Скефлок?

— Нали знаеш, във война с троловете сме — смотолеви той в отговор. — Ние изчакваме да ни нападнат тук, на наша земя, защото в планините ще ни бъде трудно да използваме бързината си, докато те могат именно там да използват силата си.

Фреда трепна.

— Троловете!

— Не се бой — Скефлок се опита да преодолее едно малко неприятно чувство. — Ние ще ги пресрещнем на брега и ще ги разбием. Който и да нахлуе неканен в нашите земи, ще си остави тук кокалите — имаме достатъчно пръст, за да ги закопаем. А след това, когато главните им сили бъдат сломени, няма да е трудно да разрушим и Тролхайм. О, схватката ще бъде весела, Фреда! Елфхайм не може да не победи! — и унесено допълни в мерена реч:

Не бой се, девойко, за вожда.

От вчера вожда не прохожда!

От вчера само с теб е мил.

Той доста битки е избродил,

и във всяка — победил.

Но ако все пак се боиш,

приемам този страх със радост,

защото сам е вест от любовта.

А тя е царствена особа.

И царственият вестоносец

— ако почтен е, а това личи! —

не пренебрегва златното покритие.

Без дарове вестта е гола вест.

Приемам в дар: пожарът на косите ти

и блясъкът на твоите очи,

с поклон за тази чест!

Едновременно с омайващите думи той започна да развързва пояса й. Фреда се изчерви.

— Не те ли е срам? — попита тя и се прикри с дрехите му.

Скефлок повдигна вежди.

— Защо? От какво толкова трябва да се срамувам? — и продължи заниманието си. С тих смях Фреда се отпусна в прегръдките му…