Пол Андерсън
Прокълнатият меч (25)

Глава 24
Мрачният отмъстител

Приемният син на Имрик пришпори коня си към далечния Ерлкинг. Гигантският вихрогон го носеше с тежък, но бърз галоп — разкрачката му беше внушителна, а копитата му излитаха високо във въздуха. Облеклото на Скефлок беше наръфано почти на парцали, доспехите — изкорубени и потънали в ръжда, мантията му — протрита до продупчване. Беше видимо измършавял по време на странстванията.

Но седеше изправен в седлото си. Бръчките на опита бяха набраздили лицето му, което бе загубило младата си свежест. Сега то наподобяваше по-скоро лицето на пропъден бог, отколкото на воин в разцвета на силите си. Устните му се разтягаха в едва доловима насмешка, която нерядко преминаваше в пълно равнодушие към всичко наоколо. Млади бяха останали само ярките, развети от вятъра коси. Така би могъл да изглежда Локи, връщащ се от полето Вигрид в последната вечер на мирозданието.

Скефлок пресичаше поредната планина. В ранни зори беше навалял силен дъжд — сега езерата блестяха под слънцето, а земята бе все още мокра и кална. Все още бе студено. Буйни ветрове бродеха из планината и развяваха мантията на воина. Но те бяха пролетни ветрове — шумни и весели, прогонващи зимната умора. Небето беше ясно и синьо около отделните островчета от къдрави облаци, а когато слънцето се застояваше между тях, поляните искряха от капчиците утринна свежест. В далечината проехтя гръм, а в наситения с влага въздух светна дъга.

Високо над дърветата ято диви гъски провъзгласяваха с радостно крякане завръщането у дома. Недалеч, в една млада гора, пробуден дрозд пееше първата си песен. В клоните на едно старо дърво две катерички се стрелваха като две малки огънчета.

Скоро щеше да настъпи времето на топлите дни и на светлите нощи, горите щяха да се раззеленят, а цветята да грейнат с пъстротата си. Нещо трепна дълбоко в гърдите на Скефлок — някаква погребана и забравена нежност. „О, Фреда, ако само беше до мен…“

Слънцето вече клонеше на запад. Човекът-елф се носеше на своя неуморим вихрогон. За етунския жребец обаче това беше просто малко по-бърз ход и затова успяваше пътем да си зобва оттук-оттам по някоя вкусна хапка. Земята се тресеше под копитата му. Вече бяха стъпили в страната феъри и навлизаха в централните провинции на Елфхайм. Скефлок неслучайно бе избрал маршрут през планините — именно тук крал Ерлкинг би могъл да потърси укритие от нашествениците, в случай че е още сред живите.

На места личаха пресните следи на безпощадна война: опожарени стопанства, изпочупено оръжие, оглозгани от зверовете кости. Скефлок стискаше устни до бяло.

Падна нощта. Въпреки съвсем ранната пролет, тя му изглеждаше несвойствено топла и светла в сравнение с нощите на кралството, откъдето се завръщаше. Напредваше, без да престава да се вслушва. Ето, недалече трябваше да има враг, а той го усещаше и чуваше, сякаш беше пред очите му. Изглежда по време на дългата бойна дружба сетивата му се бяха приравнили в някаква степен към тези на богоравния Мананан Мак Лир.

Те бяха цяла шесторка. Черни, мощни фигури, открояващи се на лунната светлина. Видът му ги озадачи — смъртен в доспехи и дрехи наполовина по обичая на елфите, наполовин по обичая на сидите… и на всичкото отгоре възседнал жребец, който можеше да бъде първи братовчед на собствените им коне, само дето бе още по-голям и мощен от тях. Все пак му преградиха пътя с предупредителен вик:

— Стой! В името на Илрид, краля на троловете! Стой, чуваш ли!

— Ще ви дам аз един Илрид, изроди ниедни! — изрева Скефлок в пристъп на бяс, какъвто не бе изпитвал дори към най-свирепите си етунски противници. Но тези тук бяха тролове! Тези бяха тролове… Богове, истински тролове! Мънички, сладки тролчета, които като гладни птиченца отварят мамините устенца, за да нахрускат острието на бръснача! Ах, колко са милички! Колко са невиннички! Ни лук яли, ни лук мирисали! А?! Така ли бе, симпатяги? Отмъщението започваше!

И първата му капка бе по-сладка от мед. Накрая настъпи мигът, в който дълго бленуваното възмездие се сбъдваше. Само какъв миг! Колко дни и нощи, колко месеци — безкрайни като векове — търпеливо и мъчително бе очаквал този сладък, сладък миг!

— Гнусни, смрадливи какавиди! — ревеше Скефлок с пълно гърло, вън от себе си от бяс. — Какъв крал Илрид, изроди?! Тая спечена буца кал — която съвсем скоро ще набуча ей на това копие! — ли дръзнахте пред моите уши да наричате крал, а?! Кой ви е позволил такава мила волност?! Кой, бе?! Аз ли?! Сега ще ми запеете друга песен!! И как ще запеете, като пойни човчици!! Не са ли ви научили още жабешките ви майки, че не просто някакъв си мъртъв, а потрошен, смачкан, накълцан, мръсен трол — е милата гледка за очите ми?! Какъв пропуск! Какви мерзки майки!!

За миг в ума му се стрелна мисълта, че мечът се провиква със собствения му глас, но той бързо я отпъди. Нямаше време за дълги размишления. Освен това бе напълно съгласен с желанията на меча.

Скефлок пришпори етунския си жребец и оръжието за първи път само скокна в ръката му. Острието се озари от синьо сияние в нощния здрач. Приемният син на елфите се вряза с пълна скорост в групата на троловете, прониза един и разцепи на две черепа — заедно с шлема — на друг, преди още да проумеят какво става.

Един от останалите го нападна отдясно с боздуган, а втори се втурна отляво с вдигната секира и силен боен рев. И двамата бяха ликвидирани на мига — мечът на Скефлок издялка спираловидно боздугана така, че да се разпадне на гвоздейчета, а секирата отхвръкна след ответния удар през ръката на ревящия нападател и се заби дълбоко в устата му. Отрязаната му китка все още я стискаше.

Огромният черен кон на смъртния боец изръмжа като мечка в пещера, извърна се и с челюсти раздъвка мозъка на петия трол на пихтия, размесена с надробени кокалчета. Последният от противниците, обезумял до истерия от ужас, се опита да избяга. Сияйният меч изряза в гърба му детелина от съскащи пламъци.

Успокоен, Скефлок втъкна меча си в златната ножница и продължи издирването на Ерлкинг.

По зори се спря на речен бряг, за да подремне. Но много скоро се събуди. Сякаш сетивата на Мананан бяха вдигнали тревога.

Два трола се прокрадваха към него. Скефлок скочи на крака, изтегли меча от ножницата, а троловете се втурнаха да бягат. Разбира се, напразно. Щитът, рамото и сърцето на единия бяха набучени на шиш. Вторият се спря и отчаяно се хвърли с всичка сила върху острието. Скефлок дори не трепна от мощния сблъсък — демоничното оръжие му придаваше необикновена сила.

— Твърде просто бе всичко дотук — каза си той. — Но сигурно ще има и по-интересни схватки. Дано!

Скефлок прекара целият ден на седлото. По залез-слънце се натъкна на пещера, в която спеше подразделение от тролове. Той ги накълца и след това лакомо изяде храната им, като плюеше кокалчетата върху труповете им. Не се вълнуваше, че оставя крещящи свидетелства за покушенията си. Нека само тръгнат по следите му! Нека…

С падането на нощта бе навлязъл в полите на някаква планина. Високи и красиви бяха покритите й със сняг върхове, озарени от последните лъчи на залеза. До ушите му долиташе песента на водопади и шепотът на боровите гори. Странно, мислеше си той, такова мирно и успокояващо място беше станало арена на всеобщо клане. Колко по-справедливо щеше да бъде, ако се разхождаше тук с Фреда, а не с меча на проклятието, на седлото на кръвожаден кон.

Пое нагоре по склона и скоро копитата на коня му затрополяха по ледник. Настъпи една от привичните за него нощи — с ясно, мразовито небе и ярка луна. Сякаш за да потвърди това впечатление, в далечината проехтяха звуците на познат рог. Сърцето му лудо заби и той пришпори етунския си кон в мълниеносен галоп. Вятърът засвири в ушите му, а тропотът на железните копита ехтеше наоколо. Но слухът му все по отчетливо долавяше и други звуци.

Някой се сражава!

Рог на трол разцепи нощта с мощния си рев. Още няколко гигантски скока на етунския жребец и ушите му се изпълниха с бойни викове и звън на оръжие. На косъм от него прелетя стрела. Той изръмжа и се приведе над шията на коня. Нямаше време за оправяне на сметки с някакъв си жалък стрелец — там някъде, отпред, имаше по-едър дивеч.

Той стъпи на гребена на планината и обходи с поглед осветеното от луната бойно поле. Обикновеният човек би съзрял единствено тъмни планински върхове, над които кръжат белезникави снежни демони и — при добър късмет — може би щеше да различи странни звуци в шума на вятъра. Но Скефлок беше приемен син на елфите.

Видя замъка на върха на планината, видя кулите, които се протягаха към звездите. Около стените му бяха опънати многобройни черни палатки и бивакът гъмжеше от войски на тролове.

Една от шатрите бе с необичайни размери и над нея се развяваше черен флаг. А на най-високата кула на замъка се вееше знамето на Ерлкинг. Кралете се бяха срещнали.

Троловете щурмуваха крепостта. Те ръмжаха под стените като кучета, изправяха стълби и се опитваха да се покатерят по тях. Бяха донесли със себе си многобройни военни съоръжения: катапулти за мятане на пламтящи кълба, кули на колела, пълни с въоръжени до зъби войни, масивни тарани за избиване на крепостните порти. Викове, тропот на крака и копита, рев на тръби и рогове се носеха като лавина по заледените полета, които звънко потреперваха в отговор на този ураган от звуци.

Елфите отчаяно се опитваха да отбият атаките на многочисления противник. Блясъкът на мечове, копия и стрели на моменти затъмняваше лунната светлина, стълбите биваха събаряни, огромни котли изливаха кипящ катран надолу по стените. Но троловете продължаваха да атакуват, а елфите бяха твърде малочислени. Очевидно бе, че засадата скоро ще приключи в полза на нашествениците.

Скефлок вдигна високо меча си.

— Ха-а-а!!! — изрева той и пришпори коня си към склона.

На пътя му се изпречи внушителна урва. Скефлок почувства как мускулите на коня под него се напрегнаха и… последвалият скок приличаше на полет — за миг земята се изгуби от очите му и наоколо сияеха единствено звездите. Приземяването от другата страна на урвата обаче беше всичко друго, но не и меко. Етунският жребец тупна с такава сила върху замръзналата земя, че на ездача му причерня и в ушите му ревна неистова сирена. Но успя да запази равновесие в седлото. Жребецът продължи галопа си така, сякаш нищо особено не се беше случило.

Лагерът на троловете беше практически пуст. Скефлок буквално нахлу в него и, прелитайки покрай горящ лагерен огън, в движение подхвана запалена главня. Без да намалява скоростта на бесния галоп, приемният син на Имрик се стрелкаше между шатрите и ги подпалваше като купи слама. Във вихъра на немислимо острите завои етунският жребец се изправяше на задните си крака и се завърташе кръгом с чудовищно цвилене. Играта явно му допадаше. Понякога взимаше завоите, като снишаваше задницата си почти до земята — сякаш е подкосен от чудовищен бич — след което дръпваше така рязко в новата посока, че задните му копита изриваха купища замръзнала пръст, която изригваше в облаци от сняг и градушка от натрошен лед. Огънят скорострелно се разпространи по целия лагер.

Грейнал от задоволство, Скефлок се понесе към портите на замъка.

Както винаги, опитният воин стискаше в лявата си ръка обкования с желязо щит, а в дясната размахваше меч… меч, обхванат от сини пламъци, които танцуваха като северно сияние. Коня си Скефлок направляваше с колене. Рунтавият гигант реагираше и на най-лекото докосване с поразителна схватливост.

Още преди троловете, скупчени пред главните порти, да успеят да го забележат, той обезглави трима от тях. Рунтавият му вихрогон изпотъпка мимоходом поне още толкова. След броени мигове, обаче, ревностни воини се нахвърлиха върху него от всички възможни страни. Мечът му свистеше, извиваше се като змия, кръжеше като снежен вихър, разцепваше доспехите на противника на цяло — от шлема до пояса — и ръсеше градушка от насечено месо и кости. В острието му живееше демон, но в гърдите на Скефлок се беше заселил още един — неистовата омраза към нашествениците. Двата демона се бяха слели в неукротим танц на смъртта, въплътил в себе си всички заклинания на ада. Той не спря нито за миг, не изпитваше никаква нужда да си поеме дъх — и Скефлок косеше троловете като пшеница по жътва.

Те се бяха стълпили около него в нарастващо объркване и неспирно промъкващ се страх, по природа неспособни да се докоснат дори до желязото, с което бе целият обкован. Рядко някой от тях успяваше да се добере до целта, но железният воин не усещаше ударите — танцът на смъртта беше облякъл душата му във втора, още по-непроницаема броня.

Замах — и глави летят като камъни от катапулт. Още един замах — и кръвта на ездач и кон руква със силата на придошла река. И още един. И още един. Червата на изкормените противници съскаха и плющяха като камшици, мятаха се и се извиваха като разтурени змийски кълба. А неизброими пешаци издъхваха под копитата на свирепия вихрогон.

Все по-силно отекваше металният звън. Кръвта се оттичаше на димящи канавки по изпотъпкания сняг, а полумъртвите се удавяха в дълбоките алени локви.

По редовете на троловете премина вълна от паника. Скефлок не спираше да реве неистово:

— На ви, кални гниди! Поздравете от мен краля на червеите, наричан Илрид! — и след това: — Привет, Елфхайм! Привет, светли кралю на елфите! Привет, бойци на светлината! Ха, хааа, самият Баща на Битките днес е с нас! Излизайте, елфи! Излизайте и мачкайте зеленокожите твари!

Когато троловете видяха обгърналия ги обръч на горящия им лагер, окончателно се уплашиха. При това добре познаваха както вихрогоните на Етунхайм, така и този меч. Но защо се сражава против тях?

Скефлок се носеше напред-назад пред портите на кралския замък, а развилнелият се етунски жребец бе в стихията си. В лунните лъчи ризницата на ездача му лумваше като огън от проблясъците на прясната кръв, с която беше напоена. А той се присмиваше на враговете и неспирно призоваваше елфите да напуснат прикритието си и да се втурнат в атака.

По редовете на троловете се разнесе боязлив шепот.

— Один! Самият Один връхлита в мантията на смъртта! Не… този има две очи… Това е Тор! Това е… Локи е разкъсал веригите си! Идва краят на света! Този смъртен е обзет от самия дявол! Този смъртен е самата Смърт…

Бойните рогове на елфите затръбиха за атака, портите на замъка широко се отвориха и войските на Елфхайм бегом връхлетяха върху объркания противник. На брой бяха много по-малко от троловете, но суровите им лица се озаряваха от нова надежда. Начело на това войнство — възседнал бял кон, в бляскава златна корона, сребърна ризница и тъмносиня мантия — яздеше Ерлкинг.

— Не очаквахме да те видим отново, Скефлок! — провикна се той.

— Но ето че съм тук! — отговори смъртният без помен от предишната почитателност в гласа си. И какво толкова можеше сега да му вдъхне страхопочитание? На него — този, който е разговарял с мъртъвци? На него — този, който е пътешествал до края на земята? На него — този, който нямаше повече какво да губи… Така мислеше Скефлок, когато насочи коня си към осанката на краля.

Очите на Ерлкинг се спряха на покрития с руни меч.

— Познавам това оръжие — заяви сдържано той. — И не съм уверен, че да бъде на страната на Елфхайм е чак толкова добра новина. Е… — и без да довърши, се провикна: — Напред, елфи!

Като рояк разлютени пчели воините му налетяха на троловете. Кърваво беше сражението. Мечове и секири се вдигаха и спускаха, напиваха се с кръв и пак се вдигаха, металът звънеше и стържеше. Копия и стрели замрежиха небето, конете тъпчеха труповете и цвилеха неистово от болката на собствените рани, воините падаха като цветя, покосени от градушка.

— Тролхайм! При мен! При мен! — Илрид събра около себе си разбърканото си войнство и с нова сила налетя срещу елфите, разбивайки строя им на две. Черният му жребец ревеше, секирата му не спираше да свири във въздуха и нито веднъж не пропусна противник. Черните му очи горяха, зеленото му лице пулсираше от гняв, проблясвайки като смарагд в лъчите на ясната луна.

Скефлок го съзря и нададе вълчи вой. С всичка сила пришпори рунтавия си вихрогон към краля на троловете. По пътя мечът му оставаше бразда от покосени врагове.

— Ха! Ето го най-сетне! — изрева на свой ред Илрид. — Път! Всички встрани! Той е мой!

Те се засилиха един срещу друг по светкавично освободената за тях пътека. Но когато кралят на троловете съзря покрития с руни меч, трепна и рязко дръпна юздите на коня си. Противниците замряха за миг, вперили един в друг погледи на неистово омерзение.

Изведнъж Скефлок се засмя.

— Да, това е краят ти, гнидо! Никога не си бил истински крал, освен може би на няколко зеленокожи пиявици! В мрак си роден и мрак ще те погълне. Теб и целия ти зъл народ! — нещо от красноречието на Мана-нан неволно проникваше в гласа му. Но омерзителният тон се диктуваше от пламналия меч.

— Не всяко зло на този свят е дело на троловете… — тихо промълви Илрид. — Струва ми се, че като си донесъл отново този меч на белия свят, ставаш оръдие на злодейство, в сравнение с което всичко, каквото съм извършил, е срамежливо цвете в саксия. Каквито и да са троловете, такива ги е създала Норна… а не самите те. Никой от моя народ не би извършил това, което правиш сега.

— Нито един трол не би се осмелил да го извърши! — засмя се отново Скефлок. — Освен това не забравяй, че ти и коварното вероломство на подлата ти сган ми дадохте всички основания да го направя! Ни лук ял, ни лук мирисал, а?!

Скефлок с всички сили срита хълбоците на коня си и с два скока се озова пред краля на троловете. Мълниеносната секира на Илрид се впи в плешката на етунския жребец. Острието й потъна до дръжката, но свирепият вихрогон само изръмжа и рязко се отдръпна. Докато Скефлок се опитваше да се задържи в седлото, Илрид отново го атакува.

Този път Скефлок успя да подложи щита си. И за втори път залитна в седлото от удара. С нов замах Илрид нацели главата му. Шлемът се сцепи и само загадъчната сила на меча спаси смъртния от загуба на съзнание. Последва трети замах. Скефлок отвърна на сляпо. Ударът му беше слаб. Но меч и секира се срещнаха в рояк от искри и с шумен трясък секирата се сцепи на две. Скефлок разтърси глава, за да дойде напълно на себе си. След това със смях отсече лявата ръка на Илрид.

Кралят на троловете се преви на две в седлото си. Острието на пламтящия меч отряза и дясната му ръка.

— Не прилича на един воин да си играе с беззащитен враг… — изстена Илрид. — И не го правиш ти, а мечът!

— Все едно! — изрева Скефлок. — А прилича ли на един воин вероломно да избива, граби и заробва?! Или не ти, а секирата ти искаше да изтреби до крак покрусения ми народ? А?! Зелена пиявица! Каквото повикало, такова се обадило!!!

И Скефлок го съсече. Кралят на тролите падна като повален от свирепа буря вековен дъб.

Като безмилостна болест страхът се разпространи сред войската на троловете. Редиците й отстъпиха в пълен безпорядък. Елфите просто се втурнаха да ги преследват. Шумът на битката проехтя далеч в планината. Ерлкинг яздеше в авангарда на елфите. А Скефлок бе навсякъде — безмилостно изтребваше отстъпващите бойци, вселявайки ужас със синия пламък в ръката си.

Накрая троловете удариха на бяг. Елфите свирепо ги преследваха, притискайки ги към горящия им лагер. Малцина тролове успяха да избягат.

Ерлкинг седеше на своя кон в проблясъците на зората, вперил мълчалив взор в планините от трупове. Скефлок се приближи. Видът му бе уморен.

— Славна победа бе това! — каза кралят. — Тук беше последната сражаваща се крепост на елфите. Навсякъде в Елфхайм гъмжи от тролове.

— Не за дълго — каза Скефлок. — Ще ги издирим. Разсеяли са се на множество незначителни по брой подразделения. Няма да успеят да се организират отново. Освен това много от онези елфи, които се скитат по горите, сега ще се присъединят към нас. Можем да ги въоръжим с оръжието на убития противник. Тежка война. Тежка. Но мечът ми носи победа. И още… — добави той съвсем бавно, вперил поглед в очите на краля. — Погрижил съм се за ново знаме, което ще изнесем пред главния ударен фронт на войската ни. Мисля, че само при вида му враговете ще затракат със зъби.

И той вдигна копието си. На острието му беше забучена отрязаната глава на Илрид. Мъртвите й очи ги гледаха в упор, а устата й се беше разкривила в зла насмешка.

Ерлкинг трепна и поклати глава.

— Мрачно е станало сърцето ти, Скефлок! — рече той. В гласа на краля на елфите прозвучаха печални нотки, така не на място след бляскавата победа над могъщите врагове. — Много си се променил, сине на Имрик. Е, добре, да бъде както искаш…