Пол Андерсън
Прокълнатият меч (28)

Глава 27
Отново в Англия

Под прикритието на есенната буря Скефлок прекара най-добрите си войски през канала. Той предвождаше сам избраното войнство, защото кралят на елфите остана на континента, за да поеме командването на гарнизоните, които прогонваха последните нашественици от континентален Елфхайм.

Преди раздялата кралят го бе предупредил, че да се отвоюва обратно Англия няма да е толкова лесна задача — и ако троловете успеят някак да отразят нападението, Британия ще се утвърди като техен сборен пункт и база за бъдещо контранастъпление. В отговор Скефлок просто беше свил раменете си.

Мечът ми и победата са едно и също нещо! — гласеше отговорът му.

А кралят на елфите го бе изгледал дълго и мълчаливо, преди да добави:

Бъди нащрек с това оръжие, Скефлок. Досега ти е служило вярно, но все някога ще те предаде. Съдено му е рано или късно да се обърне против този, който го владее. И не е казано, че няма да се случи точно тогава, когато най-много имаш нужда от него. Не е казано, Скефлок.

Младият вожд не обърна никакво внимание на тези думи. Не че се стремеше към преждевременна гибел — в края на краищата, на този свят имаше още с какво да се заеме — но… кой знае… съдбата можеше и да не е решила да го пази жив до края на войната. Изборът си беше неин. Но каквото и там да му готвеше тази господарка на дните, приемният син на Им-рик нито за миг не помисляше да се раздели с кованото от етуна Болверк острие. Прокълнатият меч му даваше това, което нито едно друго оръжие нямаше да му даде. И когато го размахваше в битката, противно на всички очаквания, то не затъмняваше разсъдъка му, а съвсем напротив — чувствата му се изостряха, мислите му ставаха по-бързи и уверени. Душа и тяло се сливаха в един гъвкав, неукротим пламък, който сякаш се отделяше от тленната обвивка на плътта, за да отхвърли самотата й… а заедно с нея и скръбните дилеми на битието и колебанията за това какво извършва, защо и с чия помощ го прави. Сигурно така се чувстват боговете. Подобни усещания, макар и в малко по-друга тоналност, бяха възниквали често по времето, когато беше с Фреда.

В закътани бретонски заливи, надеждно скрити от нежелани очи, той набираше кораби и коне. Прати тайна вест на вождовете на елфите в Англия — да започват обединението на пръснатите военни формации. И насред нощта, когато ветровете хукваха над северния свят, поведе флотата си през пролива.

Лееше се дъжд като из ведро, примесен с едри парцали сняг. Мълниите само от време на време раздираха плътния мрак, придавайки на крайбрежните треви и ситните водни капчици на прибоя призрачно белезникав оттенък. Въздухът вибрираше като барабан от гръмотевичния грохот. Безброй малки смерчове — с тържествени яки от бяла пяна — яхваха вълните, за да се разплискат гръмогласно някъде далеч на брега. Дори елфите не посмяха да вдигнат платна и вместо това подкараха корабите на весла. Остър дъжд и тежки длани от морска вода шибаха лицата на прогизналите воини. По веслата пробягваха малки сини огънчета — като извиващи се драконови глави.

Някъде от тъмнината рязко изплува стръмният английски бряг и с мрачно любопитство се надвеси над корабите. Моряците възбудено гребяха, напрегнали всички сили. На моменти изглеждаше така, сякаш жилите им ей сега ще се пръснат. Вълните се разбиваха в рифовете. Вятърът яростно се нахвърляше върху корабите, с явното желание или да ги хвърли на скалите, или да ги сблъска един с друг.

Скефлок широко се усмихна и каза:

— Хладни, но страстни са целувките, които белоръките дъщери на Рана ни изпращат! — застанал разкрачен на разлюления нос на кораба, той съзря земята, която беше заветна цел на пътешествието му и за миг го обхвана тъга. — Ветрове и градушки ме доведоха пак у дома! — провикна се той. — Отново съм на хвърлей от любимата си Англия! Тя е там, зад ивичката бряг… О, тази благородна млада жена никога няма да напусне мислите ми! — след това се съсредоточи изцяло върху трудното заобикаляне на носа.

Когато това бе постигнато, флотът навлезе в далеч по-тихи води — където можеше да акостира и където на брега вече ги очакваше малък помощен отряд от елфи. Извлякоха корабите на сушата и здраво ги завързаха.

След това екипажите подхванаха трескавата бойна подготовка. Капитанът на флагманския съд се обърна към Скефлок с уместна забележка:

— Все още не сте се разпоредили за това кой ще остане да охранява корабите, предводителю.

— Никой! — последва спокойният отговор. — Хората ми до един са нужни на сушата.

— Тоест — как? Нали троловете могат да се прокраднат и да опожарят съдовете, отрязвайки ни пътя за отстъпление!

— За мен — заяви приемният син на Имрик, — няма да има никакво отстъпление! Жив или мъртъв, повече няма да напусна Англия, поне докато нашествениците не бъдат прогонени! — воините, които чуха това изявление, го изгледаха с благоговеен ужас. Сякаш това не бе един от смъртните, този снажен воин, окован в желязна броня, препасал магьосническия меч на кръста си! Тази горда осанка наподобяваше повече на велик бог, в очите на когото са блеснали две зелени вълчи огънчета. Елфите решиха, че наистина е обречен. Скефлок се метна на седлото на коня си. Вятърът понесе силния му вик:

— Тръбете с роговете! Отправяме се за любима плячка!

Армията настъпи. Почти една трета от елфическото войнство беше на коне. Останалите се надяваха скоро да седнат на седлото. Като французи или нормандци, в отличие от англичани и датчани, на суша елфите предпочитаха да се сражават в конен строй.

Дъждът се лееше като из ведро, под краката им шляпаше мократа шума, над главите им гърмеше и просветваше; всички усещаха дъха на приближаващата се зима. Воините се престроиха в боен клин и синкавите проблясъци осветиха странно усмихнати лица. Сякаш от самите щитове се лееха безбройни неукротими поточета. Роговете подхванаха бойната си песен.

Скефлок яздеше начело на клина без особена радост. От самата мисъл, че скоро ще му се наложи пак неудържимо да убива, леко му прилошаваше. Но знаеше, че щом издърпа вълшебния меч от златната му ножница, чувствата му на мига ще се променят. Затова очакваше битката дори с по-голямо нетърпение от останалите.

Скоро се показа и врагът: тъмна маса, прииждаща към тях. Явно вече осведомени от съгледвачите си за нахлуването на елфите, троловете бяха излезли да ги посрещнат — по всяка вероятност от близката крепост Алфархой. Макар и по-малочислена от елфите, тази войска трябваше да бъде взета насериозно. Преобладаващата част от противника беше на кон.

Скефлок дочу зад себе си весел възглас:

— Ето как ще се снабдя с четириног приятел!

Командирът на десния фланг обаче не изглеждаше чак толкова въодушевен.

— Числено ги превъзхождаме — разсъди той, — но това едва ли само по себе си е достатъчно, за да ги пометем. В не една битка храбри — и дори отчаяни воини — са побеждавали превъзхождащия ги по численост противник.

— Аз не се боя, че ще ни победят. Не се боя дори, че някой от тях ще ни се изплъзне жив! — възрази Скефлок. — Но ще бъде лошо, ако посекат твърде голям брой от нашите… Поради която причина наистина има опасност предстоящото сражение да се окаже първото и последното ни на английска земя. С накърнена боеспособност трудно ще продължим… — той стана мрачен. — По дяволите, къде се бавят основните сили на английските елфи? Трябваше вече да ни пресрещнат! Освен ако вестоносците не са попаднали в клопка…

Роговете на троловете протръбиха бойна готовност. Скефлок издърпа меча и го развъртя над главата си. Острието му ослепително блесна, сляло сиянието си със синия пламък на поредната мълния.

— Напред, воини!! — изрева Скефлок и пришпори коня си. Отново го изпълваше великолепното усещане на Силата. Над главата му прелитаха копия и стрели, невидими и беззвучни в общия вой на бурята. Вятърът се мяташе без определена посока, затруднявайки прицела и от двете страни. Затова скоро зазвъня ръкопашен бой.

Повдигнат на стремената си, Скефлок сечеше наляво и надясно. Някакъв трол налетя непредпазливо. Скефлок му отсече двете ръце. Приближаваше се друг, високо вдигнал брадвата си. Острието на вълшебния меч прободе гърлото му. Оттам изригна гейзер мръсна кръв. Трети се нахвърли с копие. Копието отскочи от железния щит на смъртния воин, а мечът му светкавично го съсече на три тояжки. След това етунският жребец стъпка трола с копитата си.

Секира и меч. Звън и искри. Дяволски танц на мълнии. Разсечени доспехи, разтерзана плът, воини, политнали към земята.

Насред глъчката и острото дрънчене на оръжия препускаше Скефлок, захласнат в диво клане. Нападенията отбиваше ту със щита си, ту с меча, а ударите му дробяха доспехи, плът и кокали. Острието му свистеше по-шумно от воя на вятъра и сблъсъците му отекваха по-силно от гръмотевичния грохот. Никой не можеше да му устои и той, след като си проби път през вражеските редици, последван от хората си, нападна троловете в гръб.

Но противникът продължаваше да се съпротивлява отчаяно. Престрои се в кръгове и зае позиции на стабилна отбрана. Иззад щитовете си обсипа елфите със стрели. Атакуващите коне безнадеждно налитаха на стена от настръхнали копия. Множество елфи паднаха, сразени от секирите и боздуганите на противника. А къде се бави подкрепата? Къде?

Сякаш в отговор на тази тревожна мисъл протръби внезапен рог. После още един. И още един. Военният призив на елфите. Зад градушката от камъни, които невидими прашки изсипаха върху строените в кръгове тролове, от тъмнината изплуваха сенките на стотици атакуващи воини.

— Привет, Елфхайм! — авангардът на настъпващото подкрепление се оглавяваше от Файърспир. По пиката му обилно се стичаше кръв, не по-малко отколкото дъжд по шлема му. Лицето му грееше едновременно от чист възторг и откровено злорадство. След него от тъмнината изникна окървавена секира в ръцете на Флем Оркнейски. Скоро можеха да се различат чертите и на други вождове на елфическото войнство, които сякаш бяха изникнали от самите недра на земята, за да я изчистят от нашествениците.

Сега вече разправата с врага не представляваше никаква трудност. Нито един не се измъкна жив. Телата им се стелеха между пясъчните дюни, образувайки на места все още топли могили от разтерзана плът. Без да слиза от коня, Скефлок устрои бърз военен съвет с новодошлите вождове.

— Пристигнахме по възможно най-бързия начин! — рапортува Файърспир. — Наложи се кратко прекъсване на похода в Рунхил, където вратите на крепостта бяха вече отворени, а вътре сновяха в объркване незначителен брой противници. Незаменима работа вършат жените ни! Мисля, че в Алфархой ще довършат всичко още преди да развеем знамена под бойните му кули! Още повече че преобладаващата сила на алфарския гарнизон от тролове лежи вече тук, в краката ни!

— Много добре! — усмихна се Скефлок. Битката беше свършила. Омагьосаният меч се плъзна в ножницата си… и умората отново легна на гърдите на безмилостния воин.

Високо над бойното поле бурята затихваше. Все още трясваха реки от светкавици, но вятърът бе утихнал и от сивото небе се лееше спокоен дъжд.

— Сидите от Ерин също тръгнаха на война — добави Флем. — Луг стъпи на шотландския бряг, а Мананан с рев й гръм прогони троловете от северните води и острови.

— Виж ти, значи е удържал на обещанието си! — видимо се развесели Скефлок. — Мананан е истински приятел. Всъщност: единственият бог, на когото имам доверие.

— Защото е само полубог. Искам да кажа — вече е само полубог, след като е лишен от основната си сила и заточен във феъри от новия бог… Този на християните.

— Полубог, четвърт бог, осминка бог, просто и само „богоравен“, както бръщолевеше небезизвестният Болверк… — ухили се Скефлок. — Има ли значение какъв е приятелят ти, след като неведнъж е доказвал, че е такъв. Приятелството е най-божествената сила, господа!

— А, бе, така е, но… Не е хубаво да си имаш работа с разните там богове и великани… — измърмори Файърспир. — Във всички случаи не е признак на далновидност.

— Златни думи, Файърспир! — подкрепи го шеговито Скефлок. — Само дето не се отнасят за моя достоен приятел, Бога и Крал на моретата Мананан, а за християните и техния самозванец. Един ден този дързък лицемер, който безсрамно прогонва достойните богове, няма да има ранга дори на полубог, господа, повярвайте ми! — останалите го изгледаха изумено. — Просто така мисля. Не без известни основания.

— Добре — прекъсна спора им Флем. — Да оставим боговете и техните разпри на мира. Важното е, че победихме и ако не губим излишно време в приказки, още до пукването на зората ще успеем да завладеем Алфархой! — и той се усмихна загадъчно. — Днес ще си почиваме на топло. Цяла вечност не съм преспивал в тихо градче, в прегръдките на истинска жена елф!

Скефлок изкриви устните си в нещо, което издаваше горчивина, но не промълви нито дума.

Въпреки че есента през тази година бе настъпила малко внезапно, тя като че ли — за разлика от друг път — предпочете благосклонната мекота пред бурния гняв. Сякаш самата природа приветстваше предишните си любимци. Но мнозина от тях бяха намерили вечен покой в лоното й — там, където само пламтящата кленова шума пазеше спомена за храбростта им.

По размитите във влажна димка хълмове, под спокойното, задрямало небе, дърветата мирно шепнеха с листа, грейнали в стотици оттенъци на златото и бронза. Катеричките игриво събираха скромната си реколта, елените самци разклащаха плетени рога и тръбяха любовния си зов, а в ниското, заедно с отбрулената шума, се приземяваха и прощалните крясъци на отлитащите диви гъски. Нощем небето бе осеяно с такива ярки звезди, че на човек му се струваше, че само ако протегне ръка, може да си гребне цяла шепа — като диаманти от кристалночиста чаша.

Успехът беше станал непоколебим спътник на елфите. Защото те сега имаха не само надеждни съюзници в лицето на сидите, но и укрепващ тил, в който — с напредването на континенталните войски на краля им — почти всяка седмица прииждаха нови и нови свежи попълнения от редовете на собственото им войнство.

Елфите с лекота отвоюваха заграбените си замъци. Този път троловете се оказаха съвършено отрязани в тил, след като Мананан окончателно затвори блокадата на север. В късната есен сред воините дори се чуваха роптания по повод на това, че все по-трудно можеше да се намери боеспособен враг, с който да се подхване вълнуващо сражение.

Скефлок обаче странеше от общото въодушевление. Преди всичко, той запазваше ясно съзнание за коварството на Валгард и си даваше сметка, че видимото отсъствие на врага можеше да скрива вероломен капан.

Ясно му бе, че Валгард трябва да се крие, до заключението, че след като разхвърляните на открито — и по второстепенни крепости — сили на троловете стават лесна плячка за превъзхождащия ги числено противник, той с възможно най-голямата при създадените обстоятелства бързина ги събира зад стените на Елфхюф. Малочислените отряди, оставени за прикритие, явно целяха да отклонят вниманието на елфите и да им пречат да се доберат до центъра на съсредоточаване на основната му ударна сила. И въпреки че Скефлок не се съмняваше в успеха на крайното начинание — в това, че бойната мощ на елфите беше напълно в състояние да съкруши последната твърдина на противника, все пак цената на тази крайна победа можеше да се окаже твърде висока.

Не че тази мисъл го разстройваше кой знае колко, но достойнството на опитния военачалник биваше накърнено от изгледите за една твърде скъпо платена победа и той влагаше цялото си умение на стратег, за да намери по-изящно решение на създадената ситуация. Разсъжденията му протичаха далеч по-прецизно и по-бавно от обикновено и по още една причина…

Тази причина се коренеше в самия мир, който настъпваше с победоносното му настъпление… Жестоките битки се смаляваха до маломащабни сблъсъци, после до кратки единоборства и накрая… до нищо. В началото по цели дни, а после и по цели месеци мечът му спеше… Мечът, който ожаднява за кръв и ако не се напие с нея във вихрена сеч, тогава…

Към тези мисли се прибавиха и събудените спомени. Скефлок дълго бе таил надеждата, че най-дълбоката му рана поне донякъде е зараснала в метежа от подвизи, но един ден бе принуден да си признае, че просто се е самозалъгвал. И не знаеше вече кое му причинява повече страдание — безсънните нощи или мъчителните сънища. Това бе денят в който видя, че повяхналата есен е отстъпила място на зимата.

Но той продължаваше да отговаря неохотно и с недомлъвки на загрижените си приятели, оставяйки ги да правят догадки за характера на душевните му терзания. Те във всички случаи знаеха, че пристъпите на мрачно настроение имат много общо с отсъствието на Фреда, обаче така и не разбраха дали всъщност е пожелал да скрие приятелката си в земите на хората до края на войната, но е обзет от съмнения за постоянството на чувствата й, или просто се е уморил от нея и сега съжалява за някакво необмислено решение.

Краят на всички догадки настъпи една вечер в Дейнло, когато Файърспир, на когото Скефлок не беше казвал повече, отколкото на другите, го потърси специално, за да му подхвърли:

— Може би ще ти е интересно да узнаеш, че така, както си яздех покрай едно недалечно езеро по залез-слънце, съзрях млада жена, която силно напомняше на Фреда, дъщерята на Орм. И която очевидно е бременна. Освен това ми се стори, че е много печална. Но може и да греша… оставям ти да решиш, приятелю.

Скефлок пое съвсем сам през сгъстяващия се здрач. Този път враният му жребец напредваше с нетърпелива крачка — не по-бързо от конете на смъртните. Окапалите листа танцуваха в хладния вятър и прошумяваха между подковите. Тези, които все още трептяха по клоните, бяха съхранили ярката си окраска, сякаш за да свият венец за набръчканото чело на ездача. Тъмнината се сгъстяваше, подсилена от вечерната мъглица в една древна гора, пълна с незамъглени от времето спомени.

Скефлок яздеше с изпъната гръд, безчувствен за тежестта на меча и железните доспехи. Косата му, рукнала изпод шлема, се вееше на вятъра. Грубоватите очертания на тъмното му, обветрено лице бяха застинали в решително изражение, но сърцето му лудо биеше… Пулсът сякаш удряше с чук ушите му, устните му бяха станали неестествено сухи, а дланите — неестествено влажни.

Здрачът окончателно премина в някакъв неспокоен, шумолящ мрак. Копитата на коня приплескаха в някакъв хладен ручей, по който плаваха към морето изопнатите малки ладии на отбрулени листа. Скефлок долавяше ясно нощните шумове — от крясъка на совата до скърцането на клонаците — но дълбоко в него се бе възцарила мъртва тишина, нарушавана само от ударите на сърцето му.

О, Фреда… Фреда, наистина ли си някъде наблизо?

Небето вече бе осеяно със звезди, когато копитата на жребеца стъпиха в двора на Торкел Ерлендсон. Скефлок издаде приглушена команда, от която кучетата беззвучно се разбягаха. В къщата не светеше нищо, освен факела над прага на входната врата.

Скефлок безшумно се спусна от седлото. Коленете му трепереха. Необходимо му бе усилие на волята, за да пристъпи към прага. Входната врата бе залостена отвътре и той произнесе заклинание, което раздвижи и избута резето от застопоряващата гривна.

Торкел беше уважаван и почтен съсед, но не се открояваше с подвизи и водачески качества — затова и гостната му имаше скромни размери. Никой не спеше там при отсъствие на гости. По навик Фреда още бодърстваше до угасващото огнище. Зад нея изникна осанката на Аудун. Очите му горяха по-силно от помръкналия огън в нишата на огнището.

— Не мога да спя! — оплака се той. — А другите могат, и още как… Затова се облякох отново, с надежда да си поговорим на четири очи — той седна до нея на скамейката. В косите на Фреда пробягваха медни оттенъци. Тя не я покриваше, както се полага на зряла жена, а я заплиташе на тежка плитка. — Направо ми е трудно да повярвам на такъв късмет… — добави замислено Аудун. — Само след някой и друг ден баща ми ще се върне и ще се оженим.

В отговор Фреда тъжно се усмихна:

— Първо трябва да родя и да се оправя от раждането… — каза тя. — Въпреки че и това ще се случи само след някой и друг ден… — изведнъж изражението й стана сериозно. — А ти наистина ли нямаш нищо против мен или него? — попита бавно тя, като положи длан върху корема си.

— Как бих могъл! — развълнува се Аудун. — Колко пъти съм ти казвал и колко още трябва да повтарям? Това е твоето дете. Твоето. Не е ли достатъчно, за да бъде и мое?

Аудун я прегърна.

Резето на вратата се отдръпна само. Тя широко се разтвори и в стаята нахлу нощният вятър. Фреда съзря високата, до болка позната фигура, изправена на фона на тъмнината.

Езикът й пресъхна. Без да промълви нито дума, тя се изправи на крака и заотстъпва, докато не опря гръб в стената.

— Фреда! — успя да изтръгне от себе си Скефлок, задавен от вълнение. Гласът му прозвуча като хъркане, почти толкова тихо, колкото слабия пукот на догарящите съчки в огнището.

На нея самата й се стори, че собственият й дъх е стегнат в железен обръч. Дланите й сами се вдигнаха и легнаха върху пулсиращата й гръд.

Скефлок тръгна към нея със замаяната крачка на лунатик. Фреда също направи стъпка напред. И още една…

— Чакайте! — гласът на Аудун сякаш разпори тишината. Бе застанал пред огнището и огромната му сянка прекосяваше стаята. В следващия миг се озова между тях, сграбчил светкавично изправеното в ъгъла копие. — Чакайте, ей! Казвам ви… бе… — обзелата го гневна възбуда пресече дъха му и го накара да заеква. Вените на слепоочията му се бяха издули, а лицето му почервеня като главня. — Нито крачка напред! Кой сте вие, изобщо?! Какво искате?!

Скефлок начерта във въздуха знак и произнесе заклинание. Тези, които спяха във вътрешните стаи, нямаше да се събудят, докато е тук. Той направи това съвсем между другото, сякаш отмахваше муха. А на Аудун не обърна никакво внимание.

— Фреда… — промълвиха отново устните му.

— Кой сте вие, натрапнико?! — изкрещя Аудун. От възбудата гласът му се пречупи в средата на фразата и премина в кратка кашлица. — Какво търсите тук, ви питам! Отговаряйте!

Сам по себе си въпросът бе напълно излишен. Синът на Торкел много добре виждаше как тези двамата мълчаливо се изпиват с очи. Прониза го остра душевна болка.

Скефлок гледаше над рамото му, все още не осъзнал докрай присъствието на юношата.

— Фреда! Мила моя! — каза задъхано той. — Моя скъпа жена! Хайде. Трябва да тръгваме. Разбираш ли? Чака ни път…

Тя заклати глава в рязко отрицание, но направи още една крачка към него.

— Знаеш ли колко време бях в страната на етуните… и се върнах, само за да воювам… с надеждата, че времето и мечовете ще разсекат всичко, което ни свързва… — на един дъх изстреля Скефлок. — Но те не можаха, Фреда, не можаха… Нищо не може да ни раздели! Нито този смъртоносен меч, нито човешките закони, нито боговете, нищо, нищо на тези Девет Свята не може да застане между нас! Хайде да тръгваме, Фреда. Времето не чака.

Тя наклони глава. Лицето й се изопна от вътрешната борба в някакъв странен, застинал гърч. Беззвучно изхлипа нещо, но дори и това усилие създаваше усещането, че гръдният й кош ще се разкъса. От очите й рукнаха сълзи.

— Ей! — закрещя отново Аудун, сега още по-силно. — Ти я рани! Ти я нараняваш! Ах, ти… — той неумело ръгна с копието, което отскочи от желязната ризница, покрила широките плещи на Скефлок, но одра бузата му. Лордът на елфите изпръхтя като рис и сложи ръка дръжката на меча си.

Аудун посегна отново. Този път Скефлок отскочи встрани с нечовешка пъргавина. Нещо изсъска и прокълнатият меч се изниза от ножницата си, за да се озове без време в яката китка на повелителя си, като почти мимоходом скълца дръжката на копието.

— Изчезвай, момче! — успя да извика Скефлок, преди още да е станал едно с меча си. — Не се пречкай в краката ми, защото…

— Я млъкни! — изрева Аудун, вън от себе си от гняв. — Никога няма да оставя невестата си, докато диша и живее, разбра ли, негоднико?! — Вълни на неописуем ужас люлееха юношата, но това не беше страх от противника, а от всичко, което бе успял да прочете в очите на Фреда през последните няколко мига. По бузите му също рукнаха горещи сълзи. Той измъкна ножа си и с отчаян скок се хвърли да прерязва гърлото на съперника.

Преди още Скефлок да успее да се опомни, ръката му, водена от меча, с мълниеносен замах стовари съскащото острие върху главата на обезумелия от ревност юноша. Черепни кости, мозък и рамене зейнаха, разцепени на две половинки. Все още в устрем, момчето прелетя в бръснеща дъга над пода и тупна до стената, където замря като купчина стари дрехи.

Вцепенен, Скефлок дълго не откъсна поглед от окървавеното острие в ръцете си.

— Не… не… не това… — хълцаше той. — Само това не исках… Не! Трябваше… само да избутам момчето встрани… Исках само… Как… как можах да забравя, че проклетият Звяр трябва да се налочи с кръв всеки път, когато оголят острието му! О, не, не! — и бавно повдигна очите си към Фреда. Тя също бе замръзнала в неестествена Стойка, със зейнала от потрес уста. По тялото й преминаха гърчове, сякаш се опитваше да изкрещи нещо, но думите умираха в скованото от ледената хватка гърло.

— Наистина не исках това! — извика Скефлок. Разчорлената му коса падаше на кичури върху потното чело. — Знаеш, че не исках! Но има ли вече някакво значение… Да тръгваме!

Фреда полагаше отчаяни усилия да преодолее вцепенението. Накрая все пак й се отдаде и тя промълви с упаднал глас:

— Махай се! На минутата. Никога повече да не те виждат очите ми.

— Но… — Скефлок напрегнато пристъпи към нея.

Тя се наведе и грабна изпуснатия нож на Аудун. Оръжието диво светна в ръката й.

— Още една крачка… — каза бавно тя, — и ще го забия в гърдите си.

— Направи го! — отвърна Скефлок, застанал в леко олюляваща се разкрачка. Косата му все още падаше върху челото. На сцепената му буза замръзваше струйка кръв. — Направи го… Така ще е най-добре… Какво чакаш…

— Знаеш ли какво чакам? — изсъска Фреда, все още приведена над пода. — Чакам да ме принудиш! Опитай се да ме докоснеш, убиец такъв! Варварин! Езичник, който се въргаля в кръвосмесително ложе със собствената си сестра, като… като звяр… или… гнусен, бездушен елф… Хайде, де! Ела по-близо… Пипни ме! Ела, ела… — със свободната си ръка тя бавно оголи лявата си гръд. — Хубава е, нали… Харесва ти, нали… Искаш да се излокаш с млякото на сестра си, а, звяр? Ела, ела… Нали знаеш къде е сърцето ми? Под тази апетитна гръд е сърцето на сестра ти… Колко пъти си я мачкал, тази гръд? Колко пъти си я смукал, сладострастнико? — Фреда се задъхваше и го стрелкаше с очи, без да се изправя. — Ела, ела, кръвосмесител… Ела да видиш как точно там ще забия ножа на изкуплението! Нали ще му помогнеш с цялата тежест на похотливото си туловище! Какво? Бог ли? Богът, в когото не вярваш? Той ще ми прости по-малкия грях, бъди сигурен в това, защото по-малкият грях ме спасява от по-големия… Но на теб никога няма да прости! Ела, похотливецо… Направи последната крачка към вечния огън на пъкъла!

След тези ужасяващо отблъскващи думи, произнесени от устата на любимата му, Скефлок не можа повече да сдържи гнева, който надделя над парещата болка в гърдите.

— Добре. Хайде! Повикай твоето лицемерно богче! Повикай този човекомразец, да го видим как изглежда! Мислиш, че ме е страх ли? Или че се срамувам от любовта си пред кръстатия враг на всяка истина? Врагът на всяко човешко чувство! Пред този самозванец ли?! — за първи път Скефлок усещаше прилив на ненавист, съизмерима с омерзението му към вероломните тролове. Думите, които произнасяше, му се струваха като точни сребърни стрели, попадащи право в целта. Обзе го усещането, че е на бойното поле, изправен не пред обезумялата си любима, а пред самия враг на мирозданието.

— Хайде, миличка! Давай, миличка! — думите му се забиваха в съзнанието на Фреда като разкалено желязо. — Бълвай сополивите си молитви! Заливай с отровата им любимия си! Разяждай в киселината им най-святото нещо, щом Любовта вече нищо не значи за теб! Не аз съм убиец, не аз, а твоят бог! Този, който за собствено наслаждение те превръща в злокобна вещица! Знаеш ли какъв е твоят бог? Виждала ли си истинското му лице? Паяк кръстоносец е твоят бог, пиявица, която изпива мозъци и снася гнидите си в човешките сърца! Това е твоят бог! Ловим ли се на бас, миличка? Сама ще се убедиш! Не, не само собственото си сърце… ти убиваш и моето! Един ден… Един ден ще разбереш какво си направила. Хайде! Смазвай любовта, в която си се клела! Стоварвай отгоре й мрачната си Библия, докато стане на мърша, докато превърнеш всичко човешко в теб и около теб в димящо, кърваво сечище! На какво те учи тази Библия, а? Да търгуваш плътта и душата си за някакъв измислен, нереален и несъществуващ рай? Да потъпкваш живото, човешкото, в името на някаква бездушна вечност? Евтина, користна и пошла сделка е твоята Библия! Да продадеш себе си, мен и детето ни за късче хляб и две щърбави керемиди… Да развратничиш на дребно… На това ли те учи твоят пресвят бог?! За това ли загърнатите в черни мантии свещеници леят ред сълзи и ред сополи? Какъв пречистващ хленч, няма що! Главата ти е пълна с храчките им и в тях се дави паметта за всичко, в което ти се закле пред мен, живота и красотата на мирозданието!

— Клетвоизменница си ти. И мислиш, че детето ни ще е щастливо с такава вероломна майка и с нейния паякообразен бог?! Не! Не! — той вдигна меча си. — По-добре синът ми да умре сега, отколкото душата му да бъде омърсена пред олтара на насекомото с отровния кръст, пред което се кланяш!

Фреда се изправи на крака и горделиво застина, опъната като струна.

— Сечи, щом така ти изнася! — в пресипналия й глас заклокочи неприкрито издевателство. — Юноши, майки, неродени младенци в утробите: нали всичките са твои врагове!

Ръката на Скефлок потрепери, но волята му този път се оказа по-силна от меча и той рязко го втъкна в ножницата, без да изтрива кръвта от острието му.

В същия миг войнствената енергия угасна. Раменете му се отпуснаха и дори леко се прегърбиха. Главата му с въздишка се склони. Бавно отмахна с длан кичурите от челото си.

— Значи наистина се отказваш от мен? — тихо промълви той, почти дошъл на себе си. — Не аз, а мечът е проклет. Той уби нещастното момче. И той наговори с моя глас всички тези гадости… въпреки че… специално за последното… ще излъжа, ако кажа, че не съм… донякъде съгласен с него… Но аз те обичам, Фреда! Така те обичам, че целият свят ярко блести, когато си наблизо и потъва в мрак, когато те няма. Това е единствената истина. Друго нищо не знам… Не знам какво повече да кажа… Ако искаш, ето… разкайвам се и те моля да се върнеш при мен. Много, много те моля.

— Не… — въздъхна тя. — Изчезвай. Махай се. Вдън земя, ако трябва. При демона на проклетия си меч и сенките на некадърните ти богове! И не се появявай никога повече пред очите ми. Запомни: никога. Тръгвай си сега…

Скефлок постоя няколко мига с отпуснати ръце, в гробно мълчание, след което се запъти към вратата. На самия праг се извърна. Устните му неудържимо трепереха, но иначе изражението му издаваше примирено спокойствие.

— Веднъж те бях помолил да ме целунеш на прощаване и ти отказа. А сега?

Фреда сви презрително устни, приклекна на колене до трупа на Аудун и го целуна в устата.

— Любими мой, миличък мой! — прошепна тя, като заглади с длан окървавената коса и ласкаво придърпа клепките му върху застиналите стъклени очи. — Господ ще приеме душата ти, скъпи Аудун.

— Тогава… прощавай — изрече Скефлок, сякаш в нищото. — И запомни: усещам, че ще има още един, трети път, когато сама ще пожелаеш да ме целунеш на прощаване, но… тогава ще бъде завинаги. — И вече зад прага, промълви силно, но някак… на самия себе си. — Не мисля, че ми остава дълго да живея. Е, и какво? Плюя и на смъртта, и на съдбата. Победа, слава, власт, безсмъртие… Плява! Обичам те!

Той спокойно затвори зад себе си вратата и потъна в прегръдките на нощния вятър.

Щом остана сама, Фреда скочи като ужилена и се притисна до камъните на огнището с прехапани устни. Струваше й се, че тази нощ бе извършено повече от едно убийство. И тя не отправи към небето нито една молитва. Нито една…

Сънната магия, спусната над стопаните на къщата, също бързо се разсея. Хората се събудиха от лая на кучетата и тропота на подкови, препуснали към незнайна цел.

Когато влязоха в гостната, за да загубят ума и дума пред ужасната гледка, Фреда им съобщи, че избягал престъпник е направил опит да я похити, да убие спящите и да се награби с плячка, но Аудун е спасил живота на всички и честта на къщата с геройска саможертва.

И докато помагаше да измият пода от локвите кръв, връхлетяха първите родилни гърчове. Наложи се да роди преди разсъмване. Тазът й беше тесен, а бебето — едро. Затова болките бяха — неописуеми. Забила побелели пръсти в постелките и плувнала в кисела пот, с оцъклени очи и зейнала уста, тя надаваше безмълвни крясъци, без да изпусне нито един звук.

Колкото до произшествието, Торкелови решиха, че след като убиецът е престъпник, в никакъв случай не трябва да се бърза с повикване на свещеник.

При раждането жените помагаха на Фреда по всеки начин, който бе във възможностите им, но лицето на Ааса оставаше сериозно и загрижено.

— Първо Ерленд, а сега Аудун… — мърмореше си тя. — Дъщерите на Орм носят само нещастия… Някаква прокоба има в съдбата им…

С пукването на зората мъжете се впуснаха по следите на убиеца. Нищо съществено не откриха и по залез се върнаха у дома с празни ръце, съобщавайки мрачно, че на другия ден един или двама от тях ще посетят църквата.

Накрая детето се роди — едро, гласовито бебе от мъжки пол, което жадно впи устните си в майчината гръд. Привечер тя вече лежеше — изтощена и трепереща — в една странична стаичка, с бебето в скута си.

Усмихна се на малкия си син.

— Какъв си ми красавец! — полуизмълви, полупропя тя, окъпана в радостни сълзи. Самата тя току-що бе изплувала от здрачните дебри на безсъзнанието и всичко наоколо и се струваше все още недотам реално, с изключение на младенеца в ръцете й. — Красавец си ми ти, намръщен красавец… — нареждаше тя, търкайки бузата си в челото му. — И точно такъв ще се харесаш на баща си, красавец мой, защото си му одрал кожичката, миличък, миличък, миличък… — по лицето й все още се стичаха сълзи, тихи като горска роса, когато в устата й изведнъж нещо накиселя. Бе си спомнила, че бащата на детето е пропъден от самата нея грешник. — Обичам го… — прошепна тя. — Прости ми, Господи, но винаги ще го обичам. А ти, сине мой, си всичко, което остана от тази любов. Такава любов… Такава любов… — и тя прехапа устни в тихи ридания.

Едно окървавено слънце се търкулна зад хоризонта и отново настъпи нощният мрак. Изпъкнал пълен месец надникна измежду гонените от напористия вятър облаци. Утре със сигурност щеше да има буря: дългата есен, приветствала с прехласващи краски завръщането на елфите, накрая отстъпи място на нетърпеливата зима. Дори в стаята се чуваше грохотът на набралия ярост прибой, а близкото езеро настръхна под ниското зимно небе.

Късно вечерта вятърът прерасна в ураган, който понесе в безчислени вихрушки недобрулените листа. Отвреме на време по покрива барабанеше град, навеждащ с нещо на мисълта за тропота на копитата на нощни грабители.

Фреда бодърстваше.

Около полунощ дочу приглушено тръбене на рог. В този звук имаше нещо, от което по гърба й пробягаха мравки. Детето заплака и Фреда здраво го притисна в скута си.

Рогът протръби отново, по-силен и по-близък, като вече надмогваше грохота на прибоя. Неговата странна песен се смеси с воя на възбудените кучета. След миг в ушите на Фреда нахлу и тропотът на бързо приближаващи копита — този път истински тропот, и то толкова гръмък, че изпълваше нощния въздух с припрения си ритъм. Ехото му се търкаляше на вълни по замръзващата земя.

Ездачът… Асгард… Дивия ловец! Фреда лежеше, притисната в железните клещи на страха. Защо никой у дома не помръдва? Възможно ли е да спят, когато собствените им кучета скъсват гърлата си от вой?

Детето изхлипа на гърдите й. Поривите на вятъра зад стъклата на прозорците станаха отривисти като тракане на кости. Страховитите копита се укротиха едва в двора, до самия праг на къщата. Но могъщият рог пропя отново, толкова оглушително, че от рева му стените се разтресоха като от земетресение. Воят на кучетата също бе станал неистов и кънтеше по ъглите като непоносим звън от бронзови и железни камбани.

Стаичката беше странична, но имаше изход към двора. На тази врата се почука. И преди Фреда да успее да издаде звук, резето само се издърпа. Вратата с размах се отвори, а на прага застана Този, чийто плащ плющеше навън дълбоко в мрака на нощта.

Въпреки че беше тъмно, Фреда го виждаше съвсем ясно. Видя и как му се наложи да се приведе, за да мине през прага. Върхът на копието му блестеше, подобно на единственото му око. Сивата като вълча козина коса преливаше в брада със същия цвят, а лицето му оставаше в сянката на широкополата шапка.

Той проговори с глас, в който планинският вятър и ревът на прибоя сякаш отекваха в дълбочината на бездънни небеса.

— Фреда, дъщеря на Орм, дойдох за това, което се закле да ми дадеш.

— Господарю… — тя се наежи под одеялата, но те, разбира се, не предлагаха кой знае каква защита… Ако само Скефлок беше тук… — Господарю, поясът ми е в сандъка, сандъка до стената… Нали за него сте дошли, господарю?

Бог Один се разсмя и смехът му отекна в нощната тъма отвън.

— Нима, смъртна жено? Беше хубава и хитра девойка, сега си хубава и хитра жена. И храбростта ти е завидна между смъртните. Но запази шегите си за тях. Дори и твоят весел нрав познава граници, отвъд които хуморът е плосък. И, между впрочем, същото важи за храбростта ти. Окото ти дори пред трол не мигва, а за любимия би дала и живота си, но-о-о… не пожертва ли живота на любимия от страх пред нещото, което май е нищо? Хайде, няма вечно да отлагам. Под клетва ми дължиш това, което носеше под пояса си. И, както виждам, вече е родено.

— Не-е!!! — разтреперана от ужас, тя почти не чу собствения си вопъл, докато отчаяно се опитваше да прикрие разплакалия се младенец зад гърба си. — Не! Не! Не!!!

Фреда седна на кревата — без да откъсва поглед от Один — зашари трескаво над главата си и сграбчи разпятието, окачено на стената.

— В името на Отца и Сина и Светия Дух!! — изрева тя с цялата сила на изтощеното си гърло. — В името на Господа Бога Исуса Христа, сгини, нечестиво създание! Заклевам земята под краката ти да зейне и да те погълне! Заклевам те да пропаднеш до деветия кръг на ада!

Бог Один хвърли озадачен поглед към нозете си, после с два пръста придърпа надолу периферията на широкополата си шапка. Така придоби вид на някой, който смирено приема по-нататъшната съдба. Втрещена в тази фигура, Фреда очакваше библейското заклятие да влезе в сила.

Това не се случи.

— Пробвай нещо от Стария завет — посъветва я Один с насмешка. Могъщият езир явно се забавляваше. — Твоят бог нещо не бърза да ти се притече на помощ?

Ръцете на Фреда, стиснали здраво кръста над главата й, трепереха. Пот се лееше по челото й.

— Жалко! — прокоментира ехидно Дивия ловец. — Много жалко, че нямаш под ръка достатъчно стар завет, в който да пише нещо и за мен, забравения… Каква обида… — въздъхна той. — Ех, жено, много са ти младички заклинанията. Млада и зелена е вярата ти. Като самата теб. И за голямо съжаление — за твое, разбира се — е само донякъде по-малко смъртна. Въпреки че самата ти вяра си вярва, че е творец на мирозданието. Интересно, след колко незначителни столетия ще повехне и тя, като един отдаден на илюзии живот… Колко време още ще просъществува новият човешки бог? Но това е друга приказка. Хайде, че нямам време!

Фреда не помръдваше, само очите й щяха да изскочат от орбитите им. Единственото око на Дивия ловец бавно се повдигна към нея. Блестеше като нажежена до бяло стомана. Железният кръст в ръцете й се затресе в тази ярка светлина и сякаш се опита да я отхвърли в десетки разнопосочни отражения.

— Окачи разпятието на мястото му, смъртна жено! — продължи Один. — Не изкушавай без нужда собствените си светини. Може да ги повредиш. Нито един бог не обича това. И най-малко — твоят, доколкото ми е известна пословичната му надменност и самовлюбеност. И знай, че този кръст, този помен за погребаната римска скръб, около който страстно сплиташ пръсти, не съдържа повече вълшебство, отколкото, да кажем, днешното бесило, на което все още увисва по някоя жертва на евтината тирания, дори все така — в компанията на разбойници. Нищо ново по земята. Затова хвани в ръцете си не мъртъв кръст, а бесило или гилотина, и ще ме впечатлиш поне с разбиране за истинската мъка. С тази играчка в ръцете ти, смъртна жено, можеш да уплашиш треторазреден демон — което, впрочем, със същия успех би постигнала, ако размахаш и котвата на Мананан, защото демоните се страхуват от всичко божествено и осветено, било то кръстче или котвичка. Можеш да вдъхнеш известен респект и на същества от феъри — като елфи или тролове например, между които, впрочем, май не правиш вече разлика… защото те не обичат да си пъхат носа в божествените работи, но… Бог с бог не можеш да уплашиш! Дори с такъв, който си е въобразил, че е единствен. Е, всеки си има своите странности… Но ти се кле пред мен, пред друг бог, и по същество точно в този случай си се отвърнала от закрилата на собствения. Това е грях дори в моите очи. Друг е въпросът дали грехът ти не е бил продиктуван от една естествена необходимост. Защото… може ли докрай да се разчита на този твой надменен бог? Колко пъти те е удостоил с присъствието си, така, както аз например, колко пъти е благоволил да поприказва с теб? Колко пъти в теб, край теб, насън или наяве, е прозвучавал неговият глас? Той иска много повече от всички други богове, а какво ви дава в замяна? Интересно в какво всъщност вярват днес хората — в някакъв невидим и нечуван бог или в свещениците, които видимо и на всеослушание твърдят, че го представят? Така е, смъртна жено. Давай сега детето!

Богът внимателно, но властно я отстрани и положи младенеца на сгънатия си лакът. Почти в несвяст от объркване и душевна болка, Фреда се изтърколи на пода и допълзя до нозете му. Цялата трепереше.

— Но защо? Защо ти е нужен? — изстена тя. — Какво ще правиш с него?

Богът скитник отговори сякаш от безграничните висини:

— Ористта на детето ти е велика и ужасяваща. Играта между Езир и етуните от една страна, и новите богове — между които е и християнският — от друга, още не е довършена. И Тирфинг, или Егисиаст, мечът, който сега е в ръката на твоя любим, продължава злокобно да сияе върху шахматната дъска на мирозданието. Тор го бе счупил, за да не посече корените на Игурасил, но аз го върнах на бял свят и го поверих на Скефлок, по простата причина че Болверк, този смахнат и малко мрачен великан, който единствен е в състояние да съедини половинките му, никога не би направил това заради Асир или просто за някакъв елф. Но Скефлок можеше и съумя да влезе под кожата му дотам, че дори да станат приятели. Така мечът е отново в действие и — повярвай ми! — наистина е необходим за пропъждане на троловете, тайно подпомагани не от кой да е, а от Утгард Локи. Ако не беше мечът — и то в геройската ръка на Скефлок — то Елфхайм щеше да бъде завладян от този вероломен народ, сключил съюз с враговете на самите богове. Така кръвожадният демон, задомен чрез заклинанията на Болверк в този меч, на практика бива впрегнат за едно съвсем добро начинание. Но тук допираме, разбира се, пак до Скефлок. Този благороден герой не трябва да владее омагьосаното оръжие твърде дълго, защото духът на меча ще го подтиква към пълното унищожение на троловете, което етуните, естествено, няма да позволят, а значи — ще се намесят. Подобна намеса ще означава откровена война между боговете и тогава съдбата на света е наистина поставена на карта. Затова Скефлок ще бъде отстранен от бойното поле, а това дете, заченато единствено и само благодарение на моята хитрост, един прекрасен ден ще поеме фаталното оръжие и ще го понесе до пълното осъществяване на предназначението му. Картини от страшното шествие на този бъдещ воин вече проникват в пророческите сказания на различни народи и прорицатели — дори християните имат за него своето малко зло предсказание — но именно той в крайна сметка ще спаси света. Поне така се надявам.

Фреда не го беше изслушала докрай. Тресеше се цялата, бледа като зимна луна.

— Значи Скефлок ще умре? — тя се вкопчи в нозете на Один. — И той ли?! Нали е благороден, нали е добър, нали е герой?! Не! Моля те! Моля те, Скефлок не трябва да умира!

— А защо му е да живее? — отвърна Один с леден глас, в който се надигаха планини от мразовита ярост. — Защо, невярна жено? Какъв ще бъде животът му, след като е предаден от любимата си? Нима Скефлок ще поиска такъв живот? А ти го предаде, Фреда! И в името на какво? В името на една непоправима грешка на съдбата? В името на един предразсъдък? В името на един бог, който мрази всички останали?

Фреда вдигна очи и посрещна погледа на единственото око на Дивия ловец, което сега искреше като зимен ураган. Но тя някак дори не трепна.

— В името на какво?! — питаше това огромно око. — В името на човешката свобода на избор, с която безмозъчно злоупотребявате, откакто сте се наплодили на тази земя? Норна държи в ръцете си само половината от съдбата ви. Другата половина винаги започва с „ако“ и зависи от вас самите! Ако ти отидеш в Елфхюф, където той сега пристига, ако отидеш там, за да се помириш с него, той с радост ще сложи оръжието. Любовта е по-силна от войната. И този порядък на нещата няма да изисква смъртта му. В противен случай е обречен. Мечът ще го убие! Но не виждам как ще стигнеш дотам навреме. Няма начин…

Дивият ловец с размах се обърна. Развятата му мантия се сля с нощта. Рогът му протръби и кучетата подхванаха неистовия вой, докато тропотът на мощните копита не се разтопи в далечината. След това всичко утихна. Чуваше се само приглушеният стон на вятъра, шумът на прибоя и горчивият плач на Фреда.