Пол Андерсън
Прокълнатият меч (14)

Глава 13
Танцът на мечовете

Междувременно мъжете елфи бяха застанали в две редици с лице един към друг, скръстили над главите си бляскавите остриета. До всеки мъж стоеше по една жена. Изпънатите редици чезнеха в синкавия полумрак на залата, създавайки впечатление за безкраен коридор с настръхнал, остър като бръснач покрив. На свой ред Скефлок се изправи до креслото на графа.

— Добре… Започвай! — провикна се Имрик толкова силно и рязко, че по злата проехтя звън от завибрирали кристални съдове.

С притворени очи Скефлок подхвана пророческата песен:

Войната е копнежът на жестоките!

Напират врагове към този бряг,

и песента на мечове и копия

изприда над вълните тайнствен знак…

С ритъма на гласа му мъжете подхванаха ритуалната битка, но мечовете им съвсем безпощадно зазвъняха. Наистина танцът бе повече от ритуална игра. Жените също се впуснаха напред, като извиваха телата си в такта на гъвкава, ритмична пантомима. Всеки воин беше поел в лявата си китка дясната длан на танцуваща до него жена, която плавно завърташе около себе си във все по-стесняващият, се коридор между редиците им. Скефлок продължаваше да пее:

Щом страстите на повика препуснат

след повея на отшумели струни

и в пулса на омайни мадригали

сред шепота на многолистни руни —

изтръпнат от елфическата радост

на споделения, избистрен, бял нагон,

тогава небесата се разгръщат

и чувственият разум не пропада

във ада на сърдечния погром.

Но страстите на боя са безумни!

Войната — разлютена вакханалия!

Небето е сурово и намръщено,

когато в кал, и в трескава погнуса

вакханските наслади се заплитат

в кълба от червеи… и мерзостта вони

под свода от настръхналите щитове

на кърваво обагрени луни!

В леката стъпка на гъвкав, люшкащ се като вълна танц, жените се стрелваха между бляскавите острия и всеки път успяваха да избягнат фаталната ласка на меча. Двете редици от мъже устремно се събраха, за миг образуваха едно цяло и отново се разделиха, като сега воините бяха разменили местата си. В размаха на светкавичен пирует те отново се извърнаха лице в лице, запращайки мечовете един към друг. Като тежки, свистящи стрели прелетяха остриетата им на косъм от кръшните тела на жените. Скефлок пееше:

Смъртта танцува смешните си сценки.

Смъртта танцува в обръч от ками.

Смъртта танцува. В полудели сенки

незнайна обич тихо ме целува…

В смъртта поне… ще бъдем ли сами?

Танцът вече се вихреше толкова бързо, че човешкото око едва би смогнало да проследи стъпките му. Двуострите мечове се мяркаха като сребърни отблясъци около телата на жените. Внезапно, в трясъка на жестока ударна сила, замряха кръстосани над пода, а жените пъргаво прескочиха хищните ножици. След което всеки от мъжете замахна косо с искрящото си острие към змиевидно извиващото се тяло на партньорката си, от която се очакваше своевременно да отскочи. Залата затаи дъх. Но и този път нищо не се случи, воините подхванаха нова фехтовка, а жените пак се впуснаха в опасните си орбити, фигурата се повтаряше, но може би именно затова напрежението в залата продължи да нараства. Междувременно песента на Скефлок придобиваше още по-конкретна окраска:

Реки от кръв. Мълчание след буря.

Самотен вой на прегладнели вълци.

И труп прегръща труп до цъфнал бурен…

Преситен гарван шията му кълца.

След тази картина, сякаш вдъхновен от издръжливостта и ловкостта на танцуващите, Скефлок отново придаде на гласа си особено тържествени нотки:

Войната е копнежът на жестоките!

Напират врагове към този бряг,

но песента на мечове и копия

изприда над вълните тайнствен знак…

И нека песента да отшумява…

Какво са звук и стон? Прелитащ дъх.

Но в знака им узряваща поява

се пръква като зъл планински връх.

Внезапен и могъщ като вълшебство.

От мислите на силните по-твърд.

Възправен над безсмисленото шествие

на някаква си смешно малка смърт.

Привеждайки се, извивайки се в танца, побеляла като платно от неистовия екстаз, Лиа внезапно подвикна:

— Ей, Скефлок, май няма да е зле ако и твоето момиче, в израз на загриженост и преданост към теб, потанцува малко с нас! Просто за късмет, а?

Скефлок я измери с поглед, но не прекъсна баладата си. За пореден път обаче смени тона:

Този танц е стар и мъдър.

Не с кощунствени игри,

с пример на завидна твърдост

Фреда щедро ще дари!

Но преди още да е изпял тези закачливи редове до край, мрачна тръпка разтърси редовете на елфите… Лиа, следяща с нескрит сарказъм последните думи на песента, беше излязла от ритъм и се беше натъкнала на меч. Люта рана обагри копринените й рамене. Тя намери сили да продължи танца, но опръска с кръв всичко около себе си.

И все пак, освен самата нея, никой друг не бе ранен. Пророческият танц наближаваше края си. Предстояха последните строфи.

И точно тогава още една жена, потресена от случилото се, загуби ритъма и беше ранена. Имрик изрази желание танцът да бъде прекратен, преди някой наистина да падне убит.

Скефлок преглътна заседналата в гърлото му бучка и с усилие на волята изпя заключителните редове. Устата му беше безнадеждно пресъхнала:

Смърт, не бързай да се радваш

на угасващата страст.

Не е ден за твоите сватби.

Тук съдбата заповядва

с непреклонен, властен глас:

„Спрете танца!“ (Тази сцена

май остана нерешена…)

Всичко е съвсем нормално.

Ще се браним предостойно.

Някъде, за някои воини,

битката ще е фатална.

Мен… беда ще ме постигне.

(Да, съдбата има пръст.)

Но… преди с око да мигнеш,

Тролхайм, чакай страшна мъст!

На всички беше ясно, че в успокоителните заключителни редове се промъква силно колебание. Пирът замря. Възцари се неудобна тишина, нарушавана само тук-там от приглушен шепот.

Огорченият Скефлок се оттегли заедно с Фреда в покоите им. Там човекът елф за момент остави любимата си сама, за да донесе отнякъде широк пояс — целият в сребърни шевици — към вътрешната страна на който беше прикрепено малко шишенце. Подаде й го с думите:

— Това е прощалният ми дар, Фреда. Получих го от Имрик, но искам ти да го носиш. Все още мисля, че ще се видим отново, но не мога да бъда напълно уверен след това, което се случи по време на танца…

Фреда мълчаливо пое пояса и се вгледа в шишенцето, а Скефлок допълни:

— Вътре има силен и рядък лек. Ако с теб се случи нещо и попаднеш в ръцете на врага, изпий съдържанието му. Няколко дни ще бъдеш мъртва и всеки враг наоколо или няма да ти обръща внимание, или просто ще те изтъркаля встрани от пътя си. Печелиш от това, че троловете никога не погребват умрелия неприятел. И сигурно ще съумееш да избягаш, когато се съвземеш.

— Защо да бягам, ако ти си мъртъв? — мрачно се осведоми Фреда.

— Може и да си права… но въпросът е там, че троловете едва ли ще убият и теб на мига, знаеш вече как постъпват с пленените момичета. Колкото до християните… самоубийството им е забранено, нали? — на устните му неочаквано разцъфтя закачлива усмивка. — Е, това със сигурност не е най-радостният прощален дар, но е най-подходящото, с което разполагам…

— О, не — въздъхна тя. — Не че няма да го приема, благодаря, но… мисля, че за двама ни има по-добър дар от този.

— Да! — съгласи се радостно той и още известно време те бяха весели и щастливи.

През следващата нощ на север от Елфхюф се състоя първият сблъсък между кораби на елфите и троловете. Имрик — заел заедно със Скефлок позиция на носа на флагманския съд — трепна, когато доби впечатление от размерите на вражеската армада.

— Ние, английските елфи, сме тук с главната флотска сила на Елфхайм, а врагът е двойно по-многочислен… — разсъждаваше той на глас. — О, защо всичките тези господа не ме послушаха, когато им обяснявах, че Илрид моли за примирие само за да се подготви за още по-страшна война! Защо не ме послушаха, когато ги убеждавах, че е необходимо всички заедно да смажем краля на троловете…

Скефлок все пак знаеше нещичко за суетата, съперничеството и леността на онези елфи, които бяха станали причина за общото бездействие. Дори самият Имрик не беше безупречен. Но сега вече бе късно да се обръщат с гняв назад.

— Не може всички да са тролове! — заключи хладно той. — А коболдите и всякаква подобна измет едва ли представляват сериозна опасност.

— Напротив, коболдите не са за подценяване. Съвсем не са лоши воини, особено ако разполагат с подобаващото оръжие! — лунен лъч освети за миг напрегнатото изражение на графа. — Магията няма да върши особена работа на нито една от страните, защото силите ни в това отношение са примерно равни. Съотношението на ударните сили обаче натежава в тяхна полза — Имрик поклати сребристата си глава. В очите му лунните отблясъци синееха. — На последния кралски съвет настоявах да съсредоточим отбранителната си мощ около центъра, отстъпвайки временно на троловете по-далечните провинции… и дори Англия! Но останалите лордове не сметнаха съвета ми за приемлив. Сега имаме всички основания да се убедим в правотата му.

— О, не, техният съвет е бил правилният, господарю! — намеси се Файърспир с нотки на наглост в гласа си. — Как? Да отстъпим на троловете Елфхюф? Така, без бой? Тази мисъл е недостойна за теб, господарю! Ей сега ще клъцнем гръкляна на тези свине! — той грабна копието си и впери настървен поглед в далечината.

Самият Скефлок, въпреки че съзнаваше численото превъзходство на врага, мислеше само за предстоящата битка. Той жадуваше да се изправи лице в лице с Валгард, безумния брат на Фреда, който й беше причинил толкова беди, за да му разцепи черепа. Но в същото време, разсъждаваше си той на ум, ако Валгард не бе довлякъл насила Фреда в Тролхайм, двамата никога нямаше да се срещнат… Значи, в известен смисъл, беше и длъжник на берсеркера и затова само ще го убие бързо, без да го мъчи и без да изрязва на гърба му кървав орел с меча си — като честна отплата за този дълг.

Бойните рогове и на двете страни протръбиха сбор. Платната бяха свити, мачтите изчезнаха и корабите на флотилиите, съединени помежду си с яки въжета, поеха на весла един срещу друг. Когато разстоянието между ударните фронтове се скъси достатъчно, в лунния въздух бръмнаха стрели — като безбройни хищни оси, които успокояваха ураганния си полет само когато забият жило в дърво или плът. Три стрели отскочиха от ризницата на Скефлок. Една избръмча край дланта му. Оглеждайки се, той видя, че не всички бяха имали неговия късмет. Наоколо рухваха покосени елфически воини. Троловете също бяха дали първите си жертви.

Луната надничаше все по-рядко иззад препускащите облаци, но огньовете на свети Елм танцуваха в разлепените гребени на вълните, озарявайки ги с хладен блясък. Имаше достатъчно светлина за поразяване на противника.

Разстоянието между противниковите кораби се скъси още повече. Рояците стрели бяха последвани от дъжд от копия и градушка от тесли и камъни. Скефлок метна копие, което се заби в мачтата на флагманския кораб на троловете. В отговор долетя камък, който със звън отскочи от шлема му. Леко зашеметен от удара, Скефлок се опря на перилата и морето окъпа звънтящата му глава със солена вода. Роговете пронизително завиха и две линии от противникови кораби долепиха плътно бордовете си.

Корабът на Имрик се сблъска с кораба на Илрид. Започна ожесточена схватка. Мечът на Скефлок се стовари върху секирата на някакъв трол и заедно с нея отнесе и ръката му. След това притисна назад цял ред противникови щитове със собствения си щит, върху който се сипеше ураган от оглушителни удари, и докато правеше това, успяваше да поразява противниците си с меча си. Файърспир виеше от ярост, докато се сражаваше вляво от него, размахал едновременно меч и копие, без да обръща никакво внимание на хвърляните Срещу него противникови дротици. От дясната му страна невъзмутимо и мълчаливо напредваше Ангор от Пиктландия, завихрил пред себе си грамаданската си секира. Двете страни си разменяха безпощадни удари и щом някой от бойците, сражаващи се по линията на долепените корабни бордове, рухваше, на негово място светкавично изникваше нов.

Скефлок вече бе успял с наслада да забие меча си дълбоко в гърлото на трол. Преди още същият да се свлече на палубата, Файърспир вече беше успял да прониже с копието си стоящия зад него противник. Скефлок пъргаво прескочи перилата, приземи се право в образувания разрив в редовете на врага и посече трола, озовал се до лявото му рамо. Отдясно напираше друг противник, но светкавичната секира на Ангор, съпроводена от неистовото цвилене на разцепвания от нея въздух, отпрати главата му далеч сред вълните.

— Напред! — изръмжа Скефлок достатъчно гръмко, за да бъде чут от бойните си другари. Опрели гърбовете си, те неспирно посичаха виещите и стенещите около тях тролове. В неистовия рев на битката все повече елфи си пробиваха път на борда на вражеския кораб.

Святкаха мечовете, лееше се кръв. Звънът и дрънченето на метала заглушаваха гласовете на вятъра и морето. На предния фронт на клокочещата битка се извисяваше като мачта осанката на Скефлок, а очите му проблясваха като гълъбовите пламъци на ада. Той трябваше да застава винаги едно рамо пред другарите си, защото желязната му ризница можеше да им причини вреда. Но те пазеха гърба му и докато железният му щит с лекота възпираше налитащите тролове, мечът му се извиваше и поразяваше като демонична змия. Не след дълго враговете се видяха принудени да отстъпят от носа на кораба.

— А сега, към кърмата! — нададе той пронизителен рев. Елфите настъпиха. Троловете яростно отбраняваха всяка педя от палубата. Елфите падаха с разбити черепи, изпотрошени кости и зверски рани, но все пак, педя по педя, троловете бяха притискани назад.

— Валгард! — изрева Скефлок, заглушавайки околния шум. — Къде си, Валгард?!

Подхвърленикът пристъпи напред. От слепоочието му се стичаше струйка кръв.

— Бях зашеметен от камъка на подла прашка, но вече съм готов да се бия с теб!

Скефлок повторно изрева и се втурна срещу него. Отрядите и на двете страни отстъпиха, за да им направят място. Междувременно елфите бяха завзели кораба до самата кърма, троловете се бяха скупчили там и за известно време и едните и другите изглеждаха обезсилени от яростната схватка. Но все нови и нови елфи прииждаха на флагманския съд на противника, а от близкия им стрелкови кораб безпогрешни стрелци сипеха потоци смърт във вид на стрели, стабилизирани от остри сиви пера.

От меча на Скефлок и секирата на Валгард се сипеха искри. Но безумието си някак не успяваше да обземе берсеркера. Той оставаше хладен и спокоен, здраво разкрачен на люлеещата се палуба и твърд като скала. Скефлок успя да нанесе удар върху дръжката на секирата му, но мечът не направи видима вреда на якото, облицовано с кожа дърво. Напротив, дори отскочи назад. Валгард веднага извъртя секирата, отрази с нея връхлитащия железен щит на Скефлок и светкавично нанесе удар по незащитено място.

Бързината може да бъде и недостатък, защото не му бе останало време за истински размах — ударът не успя да разкъса ризницата на Скефлок… но лявата ръка на човека елф безчувствено увисна. Валгард се опита да забие секирата в шията на противника си. На свой ред — с бързината на котка — Скефлок приклекна на едното си коляно, за да поеме тежкия удар върху шлема си. Острието на меча му се стрелна ниско над дъските на пода и от бръснещ полет се впи в крака на берсеркера. Но почти в безсъзнание от съкрушителния удар по главата, той бавно се свлече на пода. Противникът му закуцука встрани с разцепено бедро. Все пак двамата успяха да се доберат до различни укрития, за да си поемат дъх, и отново закипялата схватка ги подмина.

Грум, графът на троловете, поведе своите воини в ответна атака към носа на кораба. Масивният му каменен боздуган раздробяваше черепи наляво и надясно. В един момент обаче се натъкна на Ангор Пиктландски, който се оказа по-бърз и графът на троловете загуби дясната си ръка. Грум улови с вече единствената си ръка падащия боздуган и в ответен размах прекърши шията на Ангор; след което пропълзя в трюма, за да излекува раната си с особени рунически заклинания.

Скефлок и Валгард отново се появиха на палубата, намериха се в суматохата на боя и възобновиха единоборството. Раната на ръката на Скефлок вече бе зараснала, докато Валгард все още умерено губеше кръв. Приемният син на Имрик нанесе съкрушителен удар; острието на меча му скълца ризницата на Валгард и се опря на оголено ребро.

— Това е за Фреда! — изкрещя той. — За всичкото зло, което си й причинил!

— Мисля, че е по-малко от злото, което ти й причиняваш — прокашля се Валгард. Обземаше го слабост, залиташе, но въпреки това успя да стовари секирата си върху пъргавия меч. Острието със звън се пречупи на две. — Ха! — тържествуващо извика берсеркерът, но преди да успее да се възползва от преимуществото си, пред него изникна Файърспир, последван от други воини на Елфхайм. Елфите бяха превзели кораба.

— Сам виждаш, че повече няма смисъл да се остава тук — изхили се берсеркерът. — Надявам се пак да се срещнем, братле! — и той с мрачен кикот се преметна през борда.