Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (9)

Глава 7

Общински жилищен блок

Москва, улица „Миклухо-Маклай“,

27 юли, вторник, 07:00

 

Работният ден на Артьом започваше с телевизора. Той отдавна се беше отказал от обикновения будилник, още преди три години, когато забеляза, че резките, пронизващи звуци започват да предизвикват у него бяс. Затова се сдоби с телевизор с таймер и сега всяка сутрин скачаше под звуците на попмузика. Бавно усилващият се звук правеше ежедневния кошмар на буденето по-малко неприятен.

Поредният опус на MTV едва беше започнал да прониква в мозъка му, когато Артьом се измъкна от дивана и сипейки под носа си проклятия, се затътри към банята. Настроението му беше отвратително. Не стига, че му предстоеше съмнителното удоволствие да бръсне клетото си лице и да щурмува сутрешните задръствания, но и нощните приключения не му излизаха от главата. Артьом се пъхна под душа и след като донякъде дойде на себе си, започна да обмисля по-нататъшните си действия.

Въпреки доста конкретните указания на Кортес, през нощта той не се обади на никого. Артьом нямаше намерение да ходи никъде, още по-малко пък да кани някого в дома си, и изобщо той съжаляваше за даденото на Кортес обещание, но вече беше невъзможно да му откаже. След сериозни размишления Артьом реши да се обади от офиса. Фирмата, за която работеше, се намираше в стара сграда на „Покровка“, там винаги имаше много народ и сигурна охрана и всичко това му позволяваше да се чувства повече или по-малко уверено.

Пришпорван от ревящия телевизор, Артьом измъкна от гардероба си бяла риза и докато я обличаше, огледа критично стаята си. Единствена и неподредена. Артьом обикновено въвеждаше ред в съботите, но беше прекарал последните два уикенда с Люся на вилата, така че имаше поводи за критика. Свалените още в неделя дънки лежаха върху креслото, неизпразнената торба с вещите му беше под масата, върху която се мъдреше мръсна риза. В петък Артьом бързаше и не я беше хвърлил в пералнята. Край дивана имаше празна бутилка от бира (напомняща за футболния мач в сряда) и чиния с недояден сандвич (напомняща за спешната вечеря в петък). Затова пък прахта не беше много благодарение на пластмасовите прозорци.

Когато Артьом завързваше вратовръзката си, блуждаещият му поглед се натъкна на малката черна раница, стояща скромно до стената.

„Добре де, ще изпълня обещанието си и точка. Повече никакви игри.“

— Грандиозно шоу в клуб „Гущера“! — пронизително заврещя телевизорът.

Артьом потрепна от изненада и се взря в екрана с недоумение. Досега беше чувал за този клуб единствено от Кортес.

— Неуморният Птиций, най-добрият приятел на московските палавници, е измислил ново развлечение — Танца на феникса! — дереше се през това време телевизорът. — Хванатият в Марина Рошча феникс ще устрои натурално самоизгаряне с последващо възраждане от пепелта! Не пропускайте! Хиляди години сме били лишени от това разтърсващо зрелище!

— Стига бе! — изсумтя смаяно Артьом и погледна адреса на клуба: някъде в Измайловски парк.

Полуразсъблечени девойки се извиваха предизвикателно около мръсночервен птеродактил, навъсено очакващ кладата. Обикновено телевизорът беше програмиран на MTV, но сега в десния горен ъгъл пламтяха друга букви: „ТКГ“.

— За да си резервирате маса, наберете на дистанционното на вашия телевизор комбинацията 777–311. Не забравяйте, че броят места в клуба е ограничен!

На екрана се появи надпис: „777-311. Платена услуга“.

Артьом се зарадва на буйната фантазия на организаторите на шоуто, но телевизорът се изключи; значи, му оставаше съвсем малко време — сутрешните московски задръствания убиват желанието за продължително суетене. Артьом хвърли дистанционното на масата и излезе от квартирата.

В разпределителната кутия за кабелната телевизия се ровеше охранен мъжага с бяла фирмена униформа.

— Работи ли? — промърмори той, без да се откъсва от заниманието си.

— Работи — потвърди машинално Артьом.

— Тогава се разпишете.

Той натика в ръцете на Артьом някакъв формуляр.

— Безплатно ли е?

— Безплатно е — увери го мъжът.

Артьом се подписа.

— Като ме подкараха още по тъмно — оплака се мъжът. По-бързо, та по-бързо… И закъде бързат? Техниката нали си иска да я използват?

— Аха — съгласи се Артьом и кимна към отварящата се врата на асансьора. — Ще дойдете ли?

— Не, имам и поръчка на шести етаж.

Мъжът грижливо сгъна формуляра и го прибра в папката си. На левия ръкав на униформата му се мъдреше емблема с надпис: „ОТМ. Техническа служба“.

В асансьора Артьом по навик провери пейджъра си и смаяно подсвирна: петдесет и шест съобщения за една нощ! Та той и за година не получаваше толкова! Отвори наслука едно от тях.

„Негово Превъзходителство Антоан дьо Кулие, магистър от ложата на Драконите, официално обявява, че се прекратява набирането на наемници за шестата експедиция в търсене на Шамбала. Информация за възобновяване на набирането на наемници ще бъде съобщена допълнително. Депозити се връщат срещу карта на участник в експедицията в офиса на магистъра.“

В това съобщение имаше нещо от вчерашните речи на Кортес. Явно в него имаше и някакъв непонятен засега смисъл. Артьом излезе от блока дълбоко замислен. Новите телевизионни програми и странните съобщения в пейджъра изглеждаха като брънки от една и съща верига. Странна, но все пак логична. И фактът, че аудиосистемата в голфа се оказа настроена на непозната станция, изобщо не го учуди.

— Така че какво се случи вчера на Вернадски проспект? — попита с бащински глас някой в нея веднага след като Артьом излезе на пътя. — Какво означава щурмът на Замъка? И, най-важното, заплашен ли е Тайният град от война между Великите домове?

Тайният град?! Артьом за малко да изпусне волана. Голфът кривна и отдясно се разнесе възмутено рев на клаксон. В паметта на Артьом изникна лицето на професор Серебрянц.

— Тези въпроси задавам на капитан Дьо Гир, любезно съгласил се на ексклузивно интервю за нашата програма — продължаваха да говорят през това време по радиото. — Капитане, как можете да коментирате вчерашните събития?

— Необуздаността и глупостта на Червените шапки отдавна е станала пословична — разнесе се от високоговорителите студен мъжки глас. — Вчерашните събития само потвърдиха това. На някого ще му се наложи да отговаря за бандитската проява.

— На кого?

— На първо място на самите Червени шапки. Днес великият магистър официално им обяви война.

— Но нали войните с цел изтребление са забранени от Кодекса?

— Ние просто възнамеряваме да намалим популацията им до безопасни равнища.

— Тоест вие не смятате, че зад нападението стои някой от Великите домове?

— Уверени сме, че не.

— Вярно ли е, че Червените шапки са успели да похитят Картагенския амулет?

— Това са слухове — отвърна кратко Дьо Гир след малка пауза. — Ако това е била целта им, не са я постигнали.

Артьом бързо хвърли поглед върху малката черна раница, мирно седяща на съседната седалка.

— Благодарим на капитан Дьо Гир за интервюто. За съжаление, представителите на Великия дом Нав и Великия дом Люд се въздържаха от коментари. Надяваме се, че с течение на времето те ще променят мнението си и ще споделят информация с Тайния град. Слушахте извънредното издание на предаването за анализи „Скрити помисли“, с вас беше Карим Томба. А сега следват реклами.

Карим Томба! На Артьом му беше познато това име. Томба водеше ежеседмична програма за анализи в ТВЦ и имаше колонка в „Известия“! Умен и язвителен журналист, за когото не съществуваха авторитети. За Артьом беше страшно неочаквано да чуе такива неща на тази неизвестна радиостанция.

— Уважаеми господа! — жизнерадостно заврещя по аудиосистемата приятен женски глас. — Търговската гилдия има честта да съобщи за пристигането в Тайния град на първия от началото на годината Голям източен керван. Елате в супермаркетите на Гилдията на „Болшая Якиманка“ и на „Кузнецки мост“! Само там ще намерите последните новости от жълтите империи с невероятна десетпроцентна отстъпка! Древни манускрипти и талисмани на манджурските магове, скъпоценни оръжия от гробниците на Виетнамските завоеватели и съвременни лечебни средства, изработени в нелегални тайвански фабрики. Красиви дрънкулки за вашия дом. Ние рискувахме живота си и докарахме при вас всички чудеса на Изтока! Купувачите на едро могат да се свържат с керванбаши още сега. Наберете на пулта на вашето устройство за връзка 777–612 и нашите оператори ще приемат поръчката ви. Услугата е платена.

Аудиосистемата се закашля и Артьом безмилостно я изключи.

* * *

Южен форт,

щабквартира на семейство Червените шапки

Москва, Бутово,

27 юли, вторник, 07:03

 

Рано сутринта, съпроводена от две коли с въоръжени гвардейци, в Бутово навлезе дълга лимузина, чиито врати бяха украсени със златни изображения на застанал на задните си крака еднорог. Франц дьо Гир, майстор на войната, капитан на гвардията на великия магистър, и Нелсън Бард, магистър на ложата на Мечовете, носеха официалния манускрипт, възвестяващ за началото на войната. Съгласно Кодекса нито един Велик дом не можеше да започне бойни действия внезапно.

Кортежът се спря до металната порта на Южния форт и лимузината мигновено беше обградена от изскочилите от ескортиращите коли гвардейци. С усилията на майстора на илюзии върху делегацията беше наложена илюзия и рицарите не се опасяваха, че случайните минувачи ще видят приготвените за стрелба автомати. Съгласно същия този Кодекс посланиците бяха неприкосновени, но чудовете вече не се доверяваха на диваците.

Пръв, примижал срещу яркото утринно слънце, от лимузината се измъкна Дьо Гир и пое от ръката на пажа си сандъчето с манускрипта. След него към портите на Форта се приближи Нелсън, облечен, също както и капитанът, с обикновени човски дрехи: костюм, риза, вратовръзка и украсени с едри токи обувки. Шофьорът на лимузината учтиво даде сигнал с клаксона, опитвайки се да привлече вниманието на Червените шапки, а гвардейците дружно свалиха предпазителите на автоматите. Тези изщраквания, прозвучали неочаквано гръмко на полупразната улица, станаха единствен отговор на сигнала. Южният форт мълчеше и освен сънените обитатели на околните сгради, чиито недоволни лица започнаха да се мяркат по прозорците, никой друг не се заинтересува от появата на чудовете. Франц кимна към малката вратичка в портата.

— Проверете.

Най-близкият гвардеец пъргаво дотича до вратичката и със замах я изрита. Натягането пред началството му струваше скъпо. Вратичката се оказа незаключена, чудът не успя да се задържи на краката си и с грохот влетя във вътрешността на Форта. Посланиците, застанали до портата, чуха кратка, но крайно емоционална фраза.

— Млък! — процеди Дьо Гир в отговор на лекия кикот, преминал през гвардейците.

— Изглежда, диваците са изненадани — отбеляза Бард. — Едва ли са очаквали официално обявяване на война.

— Те знаят правилата — не се съгласи Франц — и знаят, че няма да започнем война просто така.

Вратичката се отвори и в процепа, потривайки бързо подуващата се синина на скулата си, се появи злополучният разузнавач.

— Отключено е.

— И какво? — подигравателно се поинтересува Дьо Гир.

— Нищо — сви рамене гвардеецът. — Просто е отключено.

— А вътре има ли някой?

— Не знам.

— Ами узнай!

Вратичката се захлопна.

— Мисля, че те се предават — изказа предположение Нелсън. — Не са могли да намерят бяло знаме и просто са отключили вратата.

Дьо Гир погледна със съжаление младия магистър, който, за разлика от капитана, не беше участвал в шест военни кампании, и здраво прехапа устна.

— Ако се предадат сега — продължаваше да дрънка Бард, — няма да зверстваме. Най-буйните, разбира се, ще ги обесим, а на останалите ще наложим контрибуция. Какво ще кажете, капитане?

— Прекрасна мисъл, магистре.

От вътрешността на Форта отново се подаде разузнавачът.

— Празно е! — Той вяло разпери ръце. — Там има само жени, старци и деца. Никаква охрана!

Посланиците се спогледаха и в хор изскърцаха със зъби. Откакто Кодексът беше забранил войните с цел тотално изтребление, убийството на цивилни започна да се разглежда като най-сериозното престъпление.

— Страхливи мерзавци — изказа мнението си Нелсън. — Какво ще правим?

— Ще изпълним задачата.

Дьо Гир отмести разузнавача от пътя си, решително пристъпи през вратичката и веднага също толкова решително се спря, опитвайки се да свикне с носещия се из помещението аромат. Червените шапки винаги се бяха гордели с уникалната си миризма.

След като с усилие нормализира дишането си, капитанът се огледа. Беше се озовал в мръсна, слабо осветена стая, където, съдейки по всичко, пребиваше стражата на портата. Единствените мебели бяха дървена маса с полепнали по плота й остатъци от храна, две столчета и прашна купчина празни бутилки. Имаше много народ. Уплашените диваци, чули за пристигането на рицарите, се бяха натъпкали в стаята и към Дьо Гир от всички посоки гледаха напрегнати очи. Разузнавачът беше прав: жени, деца и старци.

— Искам да поговоря с някого — съобщи мрачно капитанът.

Двама гвардейци измъкнаха от тълпата съпротивляваща се старица с червена, отдавна непрана забрадка, изпод която се подаваха няколко прошарени къдрици, и я повлякоха към командира си. Дивачката пъхна в устата си кривия си пръст с дълъг жълт нокът, провери с него единствения си зъб и бързо забърбори нещо на древния диалект на Западните гори. Франц изкриви лице.

— Накарайте я да говори на руски.

Един от гвардейците, желаещ по-скоро да се измъкне от вонящото помещение, шляпна на старицата един зад врата. Притежателката на един-единствен зъб злобно се намръщи, оправи падналата върху носа си забрадка, погледна капитана в очите и изфъфли:

— Вшички ши тръгнаха. Кажаха, че шкоро ще щанем крале!

Тя вирна глава и доволно се изсмя, облъхвайки Франц с плътния си зловонен дъх.

Дьо Гир постави сандъчето на мръсната маса и измъкна от колана си тънък кинжал с изкусно изработена златна ръкохватка. Смехът утихна. Старицата започна да вие с тънък глас, съплеменниците й откликнаха и стаята се изпълни с тънки, жални стонове.

— Великият дом Чуд обявява война на безполезното ви семейство! — гръмко изрече Франц. — Не знам на какво са разчитали вашите фюрери, но те няма да могат да се крият вечно. Рано или късно ще ги намерим и ще ги заставим да отговарят за вчерашната си проява.

Стоновете утихнаха. Разбрали, че няма да ги колят, обитателите на Форта слушаха внимателно посланика.

— Заедно с това великият магистър милостиво обявява, че Червените шапки, които се предадат доброволно, могат да разчитат на снизхождение. А на останалите предайте ето това. — И майсторът на войната заби кинжала до самата дръжка в каменната стена на Южния форт.

* * *

Офиссградата на компанията „ГВ“

Москва, улица „Покровка“,

27 юли, вторник, 08:56

 

Сградата, принадлежаща на фирмата, за което работеше Артьом, се намираше в самия край на „Покровка“, срещу ОВИР^[1]. Главният вход, украсен с помпозната абревиатура „ГВ“, беше откъм улицата и се отваряше точно в девет, затова Артьом, както обикновено, паркира голфа си в двора и се добра до работното си място през служебния вход.

Настроението в офиса беше в съзвучие със зараждащия се ден: ярко, слънчево и топло. Обикновено хапливият охранител сега се усмихваше широко и каза на Артьом, че директорът е отлетял на поредното сафари, оставяйки фирмата на нехайния си заместник. Изпъналите рамене сътрудници като малки деца се радваха на летния ден и цялата предстояща седмица. В офиса цареше атмосфера на истинско братство и взаимно разбиране. Колегите се придвижваха по коридорите плавно, с явна ленивост, а малката стая за кафе на втория етаж беше препълнена. Във всеки друг момент за Артьом вземането на участие в стихийния празник щеше да се разбира от само себе си, но не и днес.

Малката черна раница изгаряше ръцете му.

Артьом се добра до своя отдел, пусна компютъра — нали трябваше да имитира трудова дейност — и неохотно набра съобщения му от Кортес телефонен номер. Веднага отговориха на повикването му.

— Слушам ви. — Гласът на събеседника му беше учтив, но сух.

Артьом се огледа — колегите му обсъждаха бурно отпътуването на директора им и не му обръщаха никакво внимание.

— В мен има пратка от Кортес.

Фразата прозвуча неочаквано по шпионски, но от другата страна на линията се отнесоха много сериозно към нея.

— Прекрасно. При вас ще дойде помощникът ми, който се казва Ортега. Как да ви намери?

Нито дума за това, че са очаквали обаждането му цяла нощ. Артьом обясни как да стигнат до офиса.

— Ще ни отнеме двайсет минути. Моля ви, не отивайте никъде.

Усещайки нарастващо безпокойство, Артьом прекъсна връзката. Предстоящата среща го потискаше.

— Клиент? — поинтересува се Костик, наричан заради къдравата си глава Пушкин.

Той беше щатният зевзек и най-големият шегобиец в отдела. Естествено, Артьом не възнамеряваше да му обяснява нищо, затова само кимна към раницата.

— Леля ми се обади, обещах да й доставя карданен вал.

— Щом не искаш да говориш, недей — обиди се Костик.

Артьом се усмихна насила, съобразявайки как да изглади ситуацията, но го спаси телефонът.

— Извинявай. — Артьом вдигна слушалката. — Ало?

— Очакват ви на главния вход.

Артьом погледна към часовника си: от края на разговора бяха изминали две минути, значи, това беше най-вероятно клиент. Време беше да си спомни за служебните задължения.

— Сега ще дойда.

Във фоайето, все още полупразно, го очакваше висок и слаб тийнейджър с униформена бейзболна шапка и бял гащеризон, на който беше вшита познатата емблема: „ОТМ“. Когато видя Артьом, той подсмръкна и измъкна от чантата си някакъв формуляр.

— Служба за доставки. Имате пратка.

— Нищо не съм поръчвал.

— Това е информация. Безплатна. — Юношата нетърпеливо пристъпи от крак на крак. — Подпишете се.

След като изчака подписа, той прибра формуляра в чантата си и измъкна оттам обемист пакет.

— За Артьом Головин — прочете на глас момчето.

— Точно така. — Артьом придърпа пакета към себе си.

Но нещо не беше наред! Продължавайки здраво да държи пакета, хлапакът въпросително вдигна вежди. Артьом въздъхна обречено и извади портфейла си. Юношата се усмихна и одобрително кимна с глава.

След като получи бакшиша си, той пусна пакета и изчезна вдън земя.

— Реклама? — поинтересува се охранителят.

— Предполагам. — Артьом погледна пакета с подозрение.

— Вече не може да се живее от тях — оплака се охранителят, излезе иззад гишето и оправи карираното си сако. — Не им стига пощата, но даже и на работното място идват.

Както се изясни, в пакета нямаше реклама. По-точно, не само реклама. Първият документ, изваден от Артьом, гласеше:

„Скъпи приятелю,

Днес Вие се свързахте към Обединената телекомуникационна мрежа на корпорацията «Т-Град Комюникейшън» («Тиградком»). От все сърце Ви поздравяваме с това събитие и желаем сътрудничеството ни да бъде дълго и взаимно изгодно.

С уважение,

Егор Бесяев, вицепрезидент на «Тиградком».“

Следващата страница се оказа договор за свързване с ОТМ, предвиждащ неголямо абонаментно заплащане, плюс сметка и приходен ордер. Подпис, печат. Артьом със смайване узна, че вече е заплатил предоставените услуги за месец напред.

По-нататък следваше малка пачка с ярки рекламни брошури. Обикновено Артьом не обръщаше внимание на такива боклуци, но този път ситуацията беше различна.

Гланцови тъмносини букви: „Каним Ви в Единната публична библиотека на Тайния град! Тихи уютни зали, прекрасен подбор на литература по всички интересуващи Ви теми, от периодичния печат до древни манускрипти, много от които нямат електронни версии. Гарантиран локален достъп до затворените библиотеки на Великите домове“.

Гланцови яркожълти букви: „Уникалният метод на брат Ястребус! Амбулаторна корекция на вялотечащите изтичания. Двуседмичен курс може да Ви помогне да се избавите от този неприятен недъг и отново да почувствате вкуса на истинския живот. Предложението важи за всички генетични статуси. Наличие на лиценз за частна практика от Ерлийския манастир“.

Достатъчно. Артьом сложи настрана рекламните брошури и отвори малък и тесен пакет, от който падна малка пластмасова банкова карта с гравиран със златни букви надпис „Тиградком“. На обратната страна Артьом видя своята собствена снимка, отпечатък на палеца си и сложна черно-бяла шарка.

Инструкцията по експлоатация, приложена към картата, беше крайно лаконична:

„Скъпи приятелю!

Универсалната карта «Тиградком» е вашият пропуск в света на ОТМ, а също така и единственият документ за самоличност в Тайния град. Използвайте я за всякакви приспособления и устройства, предназначени за експлоатация на пластмасови карти. В случай на загубване на картата, а също така и за всякаква допълнителна информация се обръщайте на адрес www.t-grad.com или на телефон 777, денонощно.“

— Да не си забогатял? — Костик кимна към картата и направи слаб опит да се пресегне за нея. — Каква е тази банка?

— „Мост“. — Без да обръща внимание на движението му, Артьом спокойно прибра картата в джоба си. — По време на отпуската си ще ходя във Франция, реших да не взимам със себе си пари в брой.

— Красиво живееш.

— Винаги се стремя към това.

— Не думай! — Костик се съсредоточи върху компютъра си.

В последно време работите при Артьом вървяха по-добре, отколкото при Пушкин, той беше успял да сключи няколко доходни договора и отпуската в Париж не изглеждаше невъзможна.

— А с кого се каниш да отидеш в Париж? — незабавно се поинтересува ослепителната Шурочка, най-младата девойка в офиса.

Тя се беше появила в офиса само преди седмица, но Артьом вече беше успял да почувства, че е станал обект на най-голямо внимание от нейна страна.

Без да дочака отговор, Шурочка се облегна назад в креслото си и добави замечтано:

— А аз с удоволствие бих отишла на море! Направо се виждам на плажа, с чаша леден портокалов сок в дясната ръка, а в съседния шезлонг…

Тя погледна многозначително Артьом.

— Шурочка, слънчице — запротестира Костик, — на това място би трябвало да съм аз.

— Аха, и шестте ти деца — промърмори девойката.

— Аз имам само две!

Жизнерадостният Пушкин отчаяно се опитваше да омае младата красавица, но всеки път получаваше съвсем не детски отпор. Въпреки възрастта си, Шурочка добре си знаеше цената. Артьом поклати глава и с широко движение смете в най-горното чекмедже на бюрото си всички получени рекламни материали.

Отново звънна телефонът.

— Очакват ви във фоайето на главния вход.

— Благодаря.

Артьом остави слушалката и тежко въздъхна, ръцете му се разтрепериха. Докато четеше новопристигналата поща, се беше поразсеял, но сега мислите му отново се върнаха към предстоящата среща.

„Спокойно, трябва просто да предам раницата. Нищо не знам и за нищо не претендирам. Трябва просто да предам раницата. Те нямат нищо против мен.“

Но въпреки това ръцете му трепереха.

 

 

— Те ще се срещнат след трийсет и осем секунди, комисарю — съобщи Доминго, без да откъсва поглед от трепкащото пред него пламъче на свещта. — Артьом е силно изнервен.

— Вероятността срещата да се състои е деветдесет и четири процента — потвърди Тамир.

Срещата на Артьом с Ортега се контролираше от най-качествените сили на Тъмния двор, знаменитите „ласвегаси“. Тази двойка аналитици се беше прославила преди три години, когато беше изиграла най-голямото казино в Невада със сто милиона долара. Особено силно впечатление на американците бяха направили шестте поредни победи в Колелото на късмета. Комисарят беше забелязал талантливите момчета и ги беше направил свои лични аналитици. Навът Доминго, слаб и несъразмерен, облечен с тъмен пуловер и черни дънки на „Версаче“, предвиждаше бъдещето, а неговият партньор, шасът Тамир Кумар, изчисляваше с компютъра вероятностите за настъпване на даденото събитие.

Сантяго се надигна от креслото си и се приближи към висящия на стената екран. Камерата, от която идваше изображението, се намираше точно срещу офиса на фирмата „ГВ“ и комисарят виждаше всичко, което става във фоайето на главния вход. Ортега, издокаран със скъп костюм, се беше облегнал на гишето и въртеше в ръцете си слънчеви очила. Компания му правеха двама рошави безделници с тениски и дънки, възрастна жена и охранител с безвкусен кариран костюм.

— Къде са Червените шапки? — попита Сантяго.

— Затварят кръга около сградата на фирмата — съобщи Доминго, при когото постъпваха съобщения от всички наблюдатели, разположени на „Покровка“ от комисаря. — Събрали са се поне трийсет Щураци. Фюрерът го няма.

— Той ще се появи в последния момент — добави Тамир.

— Да почакаме.

 

 

Артьом веднага позна „своя“ посетител. Високият спретнат мъж с елегантен костюм се беше облегнал небрежно на гишето на охранителя и замислено въртеше в ръце слънчеви очила. Освен това във фоайето се намираше възрастна лелка, стиснала омачкана товарителница, и двама инженери по дънки и тениски. Когато видя Артьом, мъжът пристъпи напред и черните му, хлътнали очи се вторачиха в раницата.

— Вие сте приятел на Кортес. — Това прозвуча като твърдение.

Артьом безмълвно кимна, притискайки към себе си раницата.

— Аз съм Ортега.

Мъжът явно предпочиташе простите, кратки изречения.

— Мноого ми е приятно. — Устните на Артьом се изкривиха в полуусмивка.

Ортега кимна и бавно мушна дясната си ръка в джоба на сакото.

„Започна се! Какво да правя? Да бягам? Няма да успея!!“

Артьом трескаво стисна раницата в ръцете си.

— Знакът — рече мъжът и измъкна ръката от джоба си.

На пода със звънтене падна връзка ключове.

Артьом потрепна.

Ортега невъзмутимо се наведе, вдигна ключовете и демонстрира златен ключодържател с изображение на гризяща орехи катерица.

— Пратката?

— Ето я.

Мокрият от студена пот Артьом реши да подкрепи маниера на общуване на своя гост и започна да използва максимално кратки фрази. Раницата се прехвърли в ръцете на Ортега.

— Добре.

Ортега няколко секунди гледа пратката, а после, сякаш спомнил си въпроса, отново вдигна поглед към Артьом.

— Нали контейнерът не беше повреден?

— Не.

— Добре.

Ортега се обърна и излезе от сградата.

 

 

— Амулетът е у нас — съобщи Тамир със спокоен тон, макар че Сантяго и сам беше видял всичко. — Нищо не се случи.

— Червените шапки ще нападнат на улицата — каза Доминго, все така без да откъсва поглед от свещта.

— Вероятността за това е деветдесет и шест процента — потвърди Тамир.

— Артьом ще излезе ли на улицата?

— Да — изпревари Доминго своя партньор.

— И след нападението Амулетът ще се върне при него?

— С вероятност седемдесет процента.

— Хич не е зле.

— Не е точно така — обади се Тамир. — Имаме проблем. Комисарят се обърна.

— Какво се е случило?

— Вероятността Артьом да загине е петдесет и три процента и продължава да расте.

 

 

Всичко се случи някак много лесно, може да се каже обикновено, и съвсем не страшно. Елегантният млад мъж дойде, взе онова, което беше предназначено за него, и изчезна завинаги. Приключението беше приключило.

Артьом почувства огромно облекчение и… разочарование. Всичките му страхове, всичките му вълнения бяха секнали, животът му отново се беше върнал в предишното, обичайно русло, програмирано за много години напред. Какво щеше да стане утре? Същото, каквото и вчера. Работа от понеделник до петък, футбол в събота, отпуска през юли. Само преди няколко минути Артьом очакваше със страх посещението на непознатия, а сега съжаляваше, че всичко е приключило толкова бързо. Той би могъл да направи повече, много повече! И какво толкова беше извършил? Да предаде една пратка и да откара ранен в манастир? Това не са занимания за истински герой.

 

 

— Вероятността Артьом да загине е шейсет и осем процента!

— Доминго, какво става? — изръмжа Сантяго.

— Предпазливостта му се изпарява — обясни аналитикът. — Веднага щом започне престрелката, Артьом ще се хвърли през глава да помага на Ортега и Секирата ще го убие.

— Вероятността Артьом да загине е седемдесет и пет процента!

 

 

— За какво си се замислил? — Шурочка се приближи към него и тръпчивият аромат на парфюма й удари Артьом в ноздрите. — За Париж?

— За това с кого ще отида там.

— Трудно ти е да избереш?

— Шурочка, какво се лепна за този сухар? Нали се канехме да пушим?

Преди два-три месеца, подчинявайки се на модните чужбински влияния, директорът на „ГВ“ се беше включил в активната борба против тютюнопушенето. Сътрудник, хванат в работно време с цигара в устата, при първо провинение се лишаваше от половината си заплата, а при второ — от работата си, независимо от длъжността му. Вероятно по такъв начин ръководството разчиташе да повиши рязко производителността на труда и да получи допълнителна печалба, и същевременно да превърне един отделно взет московски офис в уникална здравна зона. Резултатът беше далеч от планираното. Тъй като пушещият народ не възнамеряваше да се разделя с вредния си навик, петминутните почивки за пушене на цигари се трансформираха в бодри двайсетминутни излизания извън офиса, със задължителното проучване на местността, поставяне на постове и отвличащи маневри във вид на пазаруване в близкото магазинче на безсмислени кутии сок. Същевременно в офиса рязко нарасна броят на любителите на „Стиморол“, „Дирол“ и други видове дъвки.

— Ще дойдеш ли с нас? — Кафявите очи на девойката гледаха право в Артьом. — Хайде!

Ризата му още не беше изсъхнала от потта и Артьом почувства, че след всичките му преживявания не би било зле да изпуши една цигара.

— Да вървим.

 

 

— Червените шапки излязоха на ударна позиция — доложи Доминго. — Засякохме Секирата до кино „Новоросийск“. Престрелката ще започне най-много след двайсет секунди.

— Вероятността Артьом да загине е осемдесет и четири процента — не ги зарадва Тамир. — Ако той остане в същото емоционално състояние, ще умре.

— Доминго, какви са вариантите?

— Наш снайперист е готов да ликвидира Секирата. Това ще предотврати престрелката.

— Не бива. Секирата може да ни отведе до Вестителя.

— Вероятността Артьом да загине е деветдесет и един процента.

— Трябва да върнем нашия човек в изходното емоционално състояние, той трябва да стане предпазлив.

— Простреляйте някой от спътниците му — взе решение Сантяго. — Но не го убивайте.

— Къдравият или девойката? — уточни снайперистът.

— Девойката, това ще е по-въздействащо.

— О’кей.

 

 

Яна се наведе към мерника и хвана на мушката девойката, излязла заедно с Артьом от офиса на фирма „ГВ“.

— Наистина ми се иска да изляза в отпуск — с наслада се протегна Артьом, щом се озова на облятата със слънце улица.

— Ти работиш твърде много — отбеляза Костик със съчувствие. — Искаш ли един нов виц?

— Давай.

— Кръстосали танк с хлебарка. Полученият хибрид забавно мърда и двете си дула.

Шурочка звънко се засмя.

— Ето още нещо. — Довеждайки разговора до познато русло, Пушкин забележимо се ободри. — Един приятел вчера ми разказа…

Така и си остана загадка какво е казал на Костик приятелят му. Шурочка, която крачеше до Артьом, изведнъж се спъна и падна върху него. Артьом машинално подхвана девойката с ръце.

— Какво ти е?

Шурочка изхлипа. На дясното й рамо се уголемяваше червено петно.

— Кръв — прошепна Костик.

Артьом потрепери.

И в този момент проехтя взрив.

Лъскавият яркосин ягуар, който бавно се отдалечаваше от противоположния тротоар, подскочи на място и с глух, неестествен звук се удари в асфалта.

За секунда увисна гробовна, зашеметяваща тишина, а после настана хаос. Наблизо диво закрещя някаква жена, пронизително заврещяха автомобилни аларми, пръснаха се стъкла и на тротоара се посипаха парчета от тях. Хондата, оказала се до ягуара, рязко, със сърцераздирателно скърцане забави скорост и в багажника й се заби бяла „четворка“. Но шофьорите благоразумно не бързаха да напускат колите. Улицата застина, минувачите пъргаво се хвърлиха на земята и Артьом, продължавайки да притиска към себе си Шурочка, бавно падна на колене.

 

 

— Вероятността Артьом да загине е деветнайсет процента — съобщи Тамир.

— И ще продължава да намалява — промърмори Доминго, на челото на когото блестяха капчици пот.

— Вече намалява — потвърди шасът.

 

 

— Тя умря ли? — прошепна от земята Костик.

— Надявам се, че не. — Артьом положи девойката на асфалта. — Улучиха я в рамото.

Артьом не се съмняваше, че престрелката беше само продължение на неговите приключения, но за свое учудване не чувстваше страх или неувереност. Кръвта на Шурочка върху ръцете му го накара да се вземе в ръце.

— Не се надигай! — промърмори той на Пушкин и предпазливо надникна иззад стоящата пред него кола.

Шофьорската врата на ягуара се отвори и на асфалта се строполи Ортега. Лицето му беше облято с кръв, модният му костюм беше разкъсан и обгорен, а дясната му ръка висеше безсилно край тялото. Въпреки това Ортега не се предаваше. С усилие се надигна от земята, измъкна с лявата си, неповредена ръка пистолет от колана си и свали предпазителя му. Движенията на ранения ставаха все по-уверени, но въпреки това той не беше успял да се подготви за нападението.

С лекота прескачайки капака на хондата, към Ортега притича нисък тип с черни дрехи. Спокойно отбивайки встрани ръката с пистолета, дребосъкът извади къс нож и с точен удар разтвори гръдния кош на Ортега. От раната бликна кръв. Ортега извика отчаяно и с последно усилие отхвърли от себе си нападателя. За секунда телата им се докоснаха. Умиращият буквално се хвърли върху съперника си, но онзи с уверено, тренирано движение изтръгна сърцето на Ортега и блъсна безжизненото му тяло върху ягуара.

Когато убиецът гордо вдигна нагоре ръката си със стиснатата в нея пулсираща черна буца, Артьом за малко да повърне, но без да обръща внимание на надигащото се гадене, той започна бавно, без да изпуска от поглед дребосъка, да се снижава към асфалта.

За негово щастие убиецът беше твърде увлечен от победата си. Късокрак, с дълги мускулести ръце, той приличаше на малка маймуна, на която за забавление са надянали черни кожени панталони и елек. Рязко издадената напред долна челюст и малкият сплескан нос само засилваха това впечатление. Голите му ръце бяха покрити с татуировки, а върху лявата му скула беше изобразено едро зелено цвете. Главата на убиеца беше увита с яркочервена кърпа. „Червените шапки“, като че ли така ги беше нарекъл Кортес.

Около разбития ягуар се засуетиха бандити — убиецът не беше сам. Артьом се досещаше какво търсят. Амулета. Корпусът на волгата надеждно го скриваше от очите на Червените шапки, но въпреки това Артьом се снижи още повече към асфалта и застина.

На земята, под пода на колата, лежеше малката черна раница. Цяла и невредима. Нямаше време за размисъл. Червеноглавите, убедили се, че Амулета го няма в ягуара, започнаха трескаво да кръжат между колите и се приближаваха все повече и повече. Всичко беше въпрос на секунди. Артьом сграбчи раницата и запълзя на четири крака назад, към офиса. Приключенията продължаваха. Той отвори със задник вратата и се строполи във фоайето, право в краката на охранителя.

— Какво стана?

— Викай Бърза помощ! Раниха Шурочка!!

— Какво, какво е станало?

— Тихо! — Артьом се изправи на крака.

— Ти как си? Невредим?

— Май да. — Артьом метна раницата си на рамо и се насочи към вътрешността на офиса.

Взривът беше привлякъл всеобщото внимание. Сътрудниците бързо изпълниха фоайето и буквално вибрираха от любопитство. По разбираеми причини те не бързаха да излизат на улицата, а вместо това наобиколиха Артьом и поискаха подробен отчет. Кой, кога и защо? Какво прави полицията и колко са труповете на улицата? Най-адекватните предлагаха да се обадят на пресата.

Артьом с усилие си проправи път през редиците им и се добра до тоалетната, наплиска се с ледена вода и се вторачи в огледалото. Слава богу, наистина беше невредим. Физиономията му беше леко опърлена — е, чудо голямо; косите му бяха разрошени — това беше поправимо; очите му проблясваха леко безумно — житейски удар, къде да се дяваш; на челото му имаше прясна цицина. Какво пък, можеше да е и по-зле. Артьом се среса, скри цицината под бретона си, изми се още веднъж и се застави да се усмихне. Получи се отвратително, но все пак се получи. Следващите му действия бяха повече или по-малко ясни. Трябваше да си измоли отпуск — предвид обстоятелствата нямаше да е трудно да го направи — и да отиде… е, да речем, при Люся, тя точно в момента би трябвало да си е вкъщи. Да поседи при нея до вечерта, а после щеше да решава какво да прави.

За да попадне в отдела си, Артьом трябваше да мине отново през фоайето. Тълпата се беше разпръснала, народът се беше изнесъл на улицата, по-близо до центъра на събитията, и само охранителят си бъбреше с двама мъже с износени сиви костюми. И двамата дребни, и двамата невзрачни, приличащи на рекламни агенти; само преди ден Артьом не би им обърнал внимание, но сега се спря. Нещо тук не беше наред. Защо тези двамата не са заедно със зяпачите при останките на ягуара и не обсъждат увеличилото се равнище на престъпленията? Какво търсят?

Артьом направи малка крачка встрани, излизайки от полезрението на охранителя, и веднага се убеди, че предчувствието не го е излъгало. В ръката на един от така наречените агенти проблесна полицейска значка. Те разпитваха охранителя.

— Потърпевшият е излязъл от вашия офис, точно от тази врата. — Единият от полицаите посочи властно вратата, през която преди няколко минути наистина беше излязъл Ортега. — Вие изобщо не сте прав, като се опитвате да скриете това. Вашата безпомощна лъжа е напълно очевидна за нас. Говорете истината.

— Не знам — изхленчи охранителят. — Тук не е влизал никакъв потърпевш с тъмносин костюм.

Омаяли са го, разбра Артьом, спомняйки си за вчерашните събития. Но откъде полицаите са узнали, че Ортега е бил тук? Свидетели? Съдейки по времето, изминало от момента на взрива, полицията би трябвало едва сега да пристига.

— Хайде, чов, изброй при кого са идвали посетители през последните двайсет минути — нареди вторият полицай. — И по-живо, че бързаме.

„Чов“? Пресипнал глас? Съвпадението беше невъзможно, това бяха Червените шапки. Артьом изстина. Оставаше надеждата, че Ортега беше прикрил и него, но… явно не го беше сметнал за нужно.

Охранителят смръщи чело.

— Идва една жена, някаква несръчна, изпусна си ключовете. Тя чакаше Головин, от първи отдел, той й даде някаква чанта. Между другото, тази жена излезе точно преди взрива…

— Къде е този Головин?

— Искаме да поговорим с този чов!

Почувствалите плячката Червени шапки притиснаха охранителя.

Артьом се обърна и бързо се насочи към служебния изход. Документите, ключовете от голфа, парите — всичко беше останало в отдела, но това не беше толкова важно. Трябваше да се маха оттук.

Премина през двора, излезе на съседната улица и след няколко минути вече беше на околовръстния булевард.

 

 

— Изгубихме го, комисарю. — Доминго за пръв път от началото на операцията откъсна поглед от свещта и погледна Сантяго.

— Какво значи, че сме го изгубили?

— Артьом си отиде. Вече не го усещам.

— Амулетът в него ли е?

— Да.

Сантяго поразмишлява няколко секунди, а после се обърна към Тамир.

— Ще се появи ли Артьом в „Гущера“?

— Вероятността за това е деветдесет и седем процента.

— А вероятността да се натъкне на Червените шапки?

— По-малко от шест процента.

— Значи, ще оставим нещата такива, каквито са.