Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (12)

Глава 10

Москва, МКАД,

27 юли, вторник, 13:16

 

— Какво научи, студенте? — попита най-накрая Корнилов, когато волгата излезе на околовръстния.

През целия път от управлението насам майорът гледаше разсеяно през прозореца, игнорирайки терзаещия се на задната седалка Васкин, и едва сега прояви интерес към събраните от него сведения. Лейтенантът живо се обърна и измъкна от джоба на дънковото си яке бележник.

— Много интересна информация, патроне, много. В зданието, което заема „Чуд Inc“, по-рано е имало секретен институт. ЦНИИ „Светло бъдеще“.

— КГБ ли го е направил?

— ГБ или военните — не се знае. После, по време на Перестройката, институтът изчезнал някъде, сградата внезапно и много бързо била приватизирана и сега с пълно право го владее фирмата „Чуд Инкорпорейтид“. Внос, износ, финанси, инвестиции. Не дават помещения под наем, вътре са само техни хора, включително дъщерната охранителна фирма „Чуд бронирани жилетки АД“. — Васкин се изкикоти. — Лицензът им е в ред, генералния директор го знаете — Франц Францевич дьо Гир.

— Червенокосият. — Корнилов си спомни за макленбургския акцент на началника на охраната и уточни: — Фирмата чуждестранна ли е?

— Родна е, на сто процента. Регистрирана е в Москва през хиляда деветстотин осемдесет и девета година, ежемесечният оборот е около милиард.

— Колко?

— Милиард. Те работят по целия свят, но не вдигат голям шум около себе си.

Корнилов замислено си дръпна от цигарата и пусна в купето струя дим. Такива компании не може да нямат много високопоставени покровители и беше по-вероятно да не позволят да бъдат атакувани фронтално.

— Има ли оперативни разработки срещу тази „Чуд“?

— Не, нито една. — Васкин отново погледна в бележника си. — И с данъчните всичко при тях е наред, и с митниците, дори с пожарната. Нямат никакви дългове, харчат по десет милиона годишно за благотворителност. Образец за водене на бизнес.

— Чисти като първия сняг — заключи Корнилов. — А откъде са парите им?

Въпросът беше основателен — корпорации от такъв ранг не се появяват от нищото.

— Тук е по-сложно. — Лейтенантът помълча малко. — През хиляда деветстотин осемдесет и осма на Бахамите е бил създаден инвестиционен фонд „Чуд“, после парите са били преведени във вече съществуващата тук „Чуд Банк“, която е била и един от учредителите на „Чуд Инкорпорейтид“.

— Странно — промърмори майорът.

В края на осемдесетте години, в епохата на ширещия се върху отломките на империята хаос е било много смело решение да се внесе такъв капитал в Русия. Икономическите реформи едва са започвали, не се е наблюдавало уважение към частната собственост, никой не си е плащал данъците и е било трудно някой да си представи, че от тази държава ще се получи нещо смислено.

— Това ли е всичко, което успя да изясниш за половин ден?

— Разбира се, че не, патроне — усмихна се Васкин. — Поработих на Ленински.

— И какво свърши? Има ли следи?

Лейтенантът се навъси.

— Малко. Юконът принадлежи на някаква охранителна фирма, води се откраднат.

— А втората кола? Хамърът?

— Намерена е заедно със собственика й. — Лейтенантът измъкна снимка. — Игор Данилович Лебедев, двайсет и девет годишен, безработен.

— Какво около него?

— Сирак, веднага след детския дом е отишъл в армията. Служил е в специалните части.

— Кога се е демобилизирал? — веднага застана нащрек Корнилов.

— Уволнил се е — поправи го лейтенантът. — Останал е на свръхсрочна служба. Не е известно с какво се е занимавал в армията, личното му досие е засекретено. Трябва да помолим в управлението да притиснат военните.

— Ще се заема сам с това.

— Лебедев е получил паспорта си преди две години, издаден е в Москва. Веднага след уволнението си е купил апартамент в Новие Черемушки. Хамърът е третата му кола. Предишните два джипа се водят откраднати.

— Не си живее зле безработният служител от спецчастите — промърмори майорът.

— Не е попадал в полезрението ни до вчера.

— Неговото тяло също ли е изчезнало?

— Не, лежи си в моргата.

— Непременно да се следи кой ще дойде за него.

— Разбрах.

— Специалните части. — Майорът загаси цигарата си. — Добре. Намери ли още нещо?

— Гнездото на снайпериста, както и предположихте, е било на последния етаж на офиссградата срещу „Чуд Inc“. Помещението е било наето от фирмата „Помпено оборудване и съвременни багети“. Вътре е пълно с отпечатъци от пръстите на Лебедев и още двама. Винтовка „лайт-фифти“ — сериозна играчка, между другото, бинокъл, прибор за нощно виждане, кухня, три спални. Общо взето, пълен комплект.

— А за самите „Багети“ какво е известно?

— Нищо. За сътрудниците на фирмата също никой не знае нищо. Два-три пъти са виждали охранителите и са се натъквали в асансьора на някаква девойка. Опитваме се да съставим фоторобот, но няма големи надежди.

Волгата свърна от МКАД и се спря на паркинга на ресторант „Златната подкова“.

— За тук ли сме? — учуди се лейтенантът.

— Вчера на Вернадка видях една кола — обясни Корнилов. — Трябва да поговоря със собствениците й.

— А аз какво да правя?

— Предимно да си мълчиш — отсече майорът и после се усмихна меко. — Гледай да не убиеш някого.

— Ще се постарая — обеща Васкин, докато излизаше от колата. — Собственикът престъпник ли е?

— Съвсем истински.

За любителите на хапването на чист въздух в „Златната подкова“ бяха предвидени няколко изящни дървени беседки, в крайната от които двама мъже очакваха полицаите.

— Закъснях — изсумтя Корнилов, сядайки на масата. — Запознайте се, това е лейтенант Васкин.

— Ти винаги закъсняваш — отговори весело един от мъжете. — А къде е Шустов?

— На задача — съобщи майорът и след кратък размисъл добави: — Лови бандити.

— Предай му много поздрави — поклати глава мъжът и се обърна към Васкин. — Аз се казвам…

— Този приказливият е Мрънкалото — прекъсна престъпника Корнилов, — а другият е Готвача.

Подражавайки на маниера на майора, Васкин бавно огледа бандитите. Чевръстият Мрънкало беше дребен, слаб и беше сресал на път редките си коси. Елегантният костюм и скъпият часовник го правеха да прилича повече на успешен брокер, отколкото на криминален авторитет.

— Добро момче — каза Мрънкалото на Корнилов, улавяйки погледа на Васкин. — Прилича на теб на млади години, същият е такъв нахакан. Не намираш ли, Готвач?

— Най-обикновен боклук — не се съгласи вторият престъпник. — Но след като сме се събрали, давай да свършваме по-бързо и който от където е.

Готвача много повече приличаше на образа на злодей от киното. Масивен, широкоплещест, с разкопчана на дебелия врат риза, под която се виждаше дебел златен ланец, той беше настроен към новодошлите значително по-недружелюбно, отколкото крехкия му приятел.

— Изглеждате зле, Андрей Кирилович — обърна се със съчувствие към Корнилов Мрънкалото. — Станало ли е нещо?

— Не съм си доспал. — Корнилов шумно отпи от чашата си с портокалов сок и се вторачи в бандита. — Висях половината нощ на Вернадка.

— Преследвахте ли някого?

— Да, някакви момчета вдигнали шум, спретнали стрелба, обезпокоили гражданите.

— Случва се — подкрепи го Мрънкалото. — В последно време народът съвсем е обезумял, гърмят наляво и надясно, колят се, а какво се върши по пътищата — няма да повярвате, в пиковите часове е страшно да шофираш.

Помълчаха малко.

— Хванахте ли някого? — поинтересува се разговорчивият престъпник.

Корнилов поклати глава в знак на отрицание.

— А боклуците да не са луди да си слагат главата в торбата — обади се Готвача. — На тях им дай само да си придават важност.

— Готвач, не си прав — застъпи се за полицаите Мрънкалото. — Както показват статистиката и средствата за масова информация, господин майорът, за разлика от множество свои колеги, прекрасно се справя със задълженията си. Действа професионално и в същото време сърдечно. Помня, че когато ме арестувахте последния път, Андрей Кирилович, чак ми се сви сърцето.

Готвача изхъмка мрачно.

— Само че този път господин майорът е сгрешил — продължи Мрънкалото. — На нас не ни е известно нищо за събитията на Вернадка. И по принцип ние не обичаме да се шуми около нас.

— А как тогава сте го допуснали? — учуди се майорът. — Районът май е ваш? И видях твоя баварец.

— Баварецът? — попита Мрънкалото. — А кой от тях?

— Той има два — ухили се Готвача.

— Не ми пука кой — отвърна спокойно Корнилов. — Щом съм казал, че съм видял твоята кола на Вернадски проспект, значи, е така и няма нужда да ми се правиш на клоун. Нямам много време.

Готвача погледна въпросително към Мрънкалото, но той сви рамене — резкостта на Корнилов не го беше засегнала.

— Отначало ми се искаше да лепна на вас тези престрелки — усмихна се майорът. — Но осъзнах, че това е твърде голямо дори за Чембърлейн. Хеликоптер, специална свързочна кола, гранатомети. Излиза, че в града се е пръкнала нова банда, а това не ми трябва нито на мен, нито на вас, затова казвай какво знаеш, Мрънкало, а аз ще се постарая да се справя с червеноглавите, преди да са се добрали до вас.

— Ти на нас не ни говори за тези дребосъци, боклук. Ако те тръгнат против Чембърлейн, цяла Москва ще се надигне срещу тях — промърмори мрачно Готвача.

Мрънкалото извади кесията си с тютюн, ловко си сви цигара, пусна във въздуха струя ароматен дим и замислено се усмихна.

— Да, Корнилов, защо реши, че ни е страх от тях?

— Защото ви познавам.

Мрънкалото изсумтя.

— Може и да ни познаваш, но не виждаш по-далеч от носа си.

— Например?

— Червеноглавите живеят в града, откакто се помня. Своеволничили са още при съветската власт, но това са дреболии, хулиганщини. Обаче момчетата, срещу които те са тръгнали, са значително по-силни. На тях не им дреме нито за вас, нито за нас.

— Така ли? — присви очи Корнилов.

— А ти опитай ей така, за спорта, да получиш заповед за обиск на „Чуд Inc“. Ще се учудиш.

— Ако се наложи, ще получа — намръщи се майорът. — Какво знаеш за тях?

— Чух за тази сграда преди пет години. Едни момчета решиха да ги рекетират. Отишли при собствениците, така и така, искаме дял. Е, знаеш как стават тези работи. Възможностите им бяха реални, естествено, но не им се получи. Общо взето, повече никой нищо не чу за тези момчета, сякаш потънаха вдън земя. Цялата бригада.

— Как така цялата бригада?

— Ами така. Изчезнаха не само тези, които са отишли да рекетират, но и всички останали момчета. Общо трийсетина души. За една нощ — и се приключи.

— Търсили ли са ги?

— Не, обикновено те сами се появяват — някой изплува от реката, друг го намерят в гората. А тук — нищичко. Умът ми не го побира къде са дянали трийсет души. Тогава си помислих, че замъка го владее някой много сериозен човек. Така да се каже, има си родов замък с малка частна армия. Но и това не е.

— И защо не?

— Такива неща не можеш да ги запазиш в тайна, майоре. Някой непременно ще разкаже, някой ще намекне, а ние и досега не знаем нищо нито за тази сграда, нито за собствениците й.

— „Чуд Inc“ — рече замислено Корнилов.

— Много затворена фирма — кимна Мрънкалото. — Не можахме да се доближим до тях. Не взимат на работа никой външен. Службата им за безопасност си е тяхна собствена. Банката им си е тяхна. Накратко, след онази история с рекета не сме се и опитвали особено.

— Те ли са единствените такива?

— Не. В Москва има и други места, където няма достъп нито за нас, нито за вас.

— Клубове — вметна Готвача.

— Клубове също — съгласи се Мрънкалото. — Има няколко заведения, в които момчетата изобщо не ги пускат.

— И вие търпите това? — изуми се престорено Корнилов.

Мрънкалото присви очи ядосано, а неразбралият иронията Готвач сви рамене.

— Сети се, Корнилов, на никой не му трябват излишни неприятности. Те не са балъци.

— И как си обяснявате това?

— Обясняват на децата в училище, а ние на теб ти разказваме как стоят нещата — ядоса се Мрънкалото. — Питаш какво е станало на Вернадка? Моля. В сградата са нахлули сто души, разбили целия двор на пух и прах, натръшкали сума ти народ, и изведнъж — всичко е спокойно.

— Как така? — не разбра Корнилов.

— Ами така. Веднага щом се чуха сирените, тези, червеноглавите момчета се разбягаха. Сякаш се стопиха във въздуха. Но най-интересното започна, когато дойдоха вашите. Целият двор изведнъж… стана същият както преди нападението. Само камазите останаха.

Корнилов си спомни за неестествената пустота в спретнатия вътрешен двор на „Чуд Inc“ и поклати глава.

— А ти какво правеше там?

— Интересно ми беше — сви рамене Мрънкалото. — Трябва да се знае какво става в града.

— А откъде узна?

— Случайно. — Престъпникът погледна Корнилов право в очите. — Честно, майоре, прибирах се вкъщи.

— Ясно. — Андрей се изправи. — Благодаря за компанията.

— Ето тук един списък. — Мрънкалото сложи лист хартия върху масата. — Клубове, фирми, общо взето, навсякъде, където нямаме достъп. Виж го.

— Ще го видя — обеща майорът и излезе от беседката.

* * *

Москва, Киевска гара,

27 юли, вторник, 13:45

 

Тя пристъпи леко върху перона, рязко се спря и объркано се огледа. Блъсканицата и пълният хаос, съпровождащи пристигането на всеки влак, мигновено я извадиха от равновесие, а изобилието от хора я порази. Изглеждаше, че са стотици, хиляди — бързащи по своите си дела суетливи и нервни обитатели на този безумен град. С внезапно обзела я тъга тя си спомни сънното малко градче, в което беше преминал целият й живот. Градчето, в което четирима събрали се на сянка колхозници се наричаха „тълпа“ и предизвикваха повишения интерес на местния полицай — пълния и ленив чичо Петя.

— Това е Москва, Марина, столицата.

Тя се обърна — пълната кондукторка гледаше с добра усмивка обърканата провинциалистка. Девойката преглътна и тръсна глава, сякаш се отърваваше от видение.

— Моята Москва!

Висока, сивоока, с дълги гъсти коси и стройни крака, тя с престорена дързост погледна кондукторката.

— Това ще стане моят град!

Кондукторката поклати глава, а Марина се усмихна.

— Благодаря, лельо Маша.

— Няма за какво. — Гласът на кондукторката стана сериозен. — Да не забравиш да се обадиш на майка си, обещала си.

— Помня — леко се нацупи девойката. Тя вече почти съжаляваше, че е разказала на тази жена простичката си история.

— Ще успееш.

— Всичко хубаво, лельо Маша.

Марина подхвана малкия си куфар на идиотски жълто-сини райета и се насочи към сградата на гарата. Суетливият човешки поток я подхвана, провери здравината й чрез няколко железобетонни рамене и след като размисли, я прие в сплотените си редици. Леля Маша остана далеч назад.

Стихията, в която се озова Марина, й беше напълно непозната. След няколко минути пътешествие по бурната човешка река на девойката й се струваше, че вече никога няма да успее да се измъкне от силните й обятия. Марина се паникьоса. Тя се обърка, изгуби се и многобройните указатели, украсяващи стените и стълбовете, не можеха да й помогнат, буквите престанаха да се подреждат в думи, а стрелките и знаците се размиваха пред очите й. Марина започна отчаяно да се опитва да се измъкне от потока.

— Пуснете ме, пуснете ме! — Девойката почти плачеше.

— По-внимателно!

— Нахалница!

Плътната стена около девойката поддаде и тълпата я изплю от себе си.

— Къде се буташ?! — Марина налетя право върху малка масичка, обсипана с пожълтели вестници със съмнително съдържание. Плешив мъж със зацапана тениска с усилие удържа работното си място от срутване върху изпонаплютия асфалт и изгледа с неприязън виновницата за случилото се. — Да не си кьорава?

— Извинявайте — смутено се усмихна девойката. — Знаете ли къде мога да се обадя по телефона?

Мъжът я изучаваше за секунда, чудейки се струва ли си да отговаря, а после неопределено кимна с глава.

— Там.

— Благодаря, извинявайте още веднъж.

— Добре де. — Сърцето на търговеца окончателно се смекчи. — Само че трябва да купиш телефонна карта от онази будка.

— Благодаря!

Марина виждаше за пръв път такива апарати. Тумбестите сини кутии с лъскави металически бутони, дисплей и изобилие от сложни инструкции бяха най-яркият символ на новия за нея свят. Девойката поклати глава със съмнение, направи крачка към тези достижения на цивилизацията и веднага се изкриви от остра болка — върхът на нечия обувка бодро се вряза в незащитения й с нищо палец на крака.

— Ох! — Девойката приклекна.

— Извинявайте — машинално промърмори късо подстриган младеж.

Погълнат от мислите си, той, изглежда, дори не беше забелязал към кого се е обърнал — към мъж или към жена. Това възмути Марина.

— Вие не си ли гледате в краката!

Младежът се спря, свали слънчевите си очила и се обърна към девойката.

— Какво?

— Трябва да сте по-внимателен!

Палецът ужасно я болеше и на него бързо се оформяше кървава синина. Марина се разстрои окончателно.

— Вие дори не ме погледнахте! А мен ме боли!

Младежът виновно се усмихна.

— Извинявайте, красавице, бях се замислил и не ви забелязах. — Той прехвърли малката си черна раница от дясната ръка в лявата и отново се усмихна. — Така по-добре ли е?

— Да.

— Повярвайте ми, красавице, че ще ви блъскат много често, но невинаги ще ви се извиняват. Днес ви провървя, прощавайте.

Младежът върна очилата си върху носа и се изгуби в тълпата.

За девойката не беше сложно да се ориентира в това как работи телефонът. Тя намери в бележника си нужния номер, набра го и заеквайки от вълнение, каза:

— Може ли да говоря с Алик?

— Аз съм.

Какъв приятен баритон, отбеляза девойката и се представи:

— Аз съм Марина, помните ли, договорихме се да дойда.

За секунда от другата страна на линията замълчаха и девойката със замряло сърце се вслушваше в угнетяващата тишина. Сърцето й удари веднъж, втори път, то беше готово да изскочи от гърдите й, а самата девойка — да се разридае.

— Мариночка? Разбира се, че помня. — Гласът на Алик звучеше развеселено. — Кога пристигна?

— Току-що, право от гарата звъня, от Киевската…

— Прекрасно. — Мъжът не я остави да довърши думите си. — Идвай при мен в студиото, на „Плюшчиха“.

— А къде е това?

— Съвсем наблизо. Ще преминеш през Бородински мост, после покрай дълга тухлена сграда, ще завиеш надясно — и това е „Плюшчиха“. Номерът на сградата…

— А къде е този мост? — неуверено се поинтересува девойката.

— Попитай. Чакам те, добре дошла.

Марина измъкна картата от телефонния апарат и замислено я повъртя в ръка. Да се обади вкъщи или не? Тя си представи майка си, с надежда хвърляща се към телефона при всяко позвъняване, и тръсна глава. Нямаше време да слуша нейните оплаквания. Като получеше работата, щеше да й се обади.

След секунда самотната стройна девойка със старичък куфар в ръка вече питаше минувачите за пътя към Бородински мост.

* * *

Общинска жилищна сграда

Москва, улица „Пречистенка“,

27 юли, вторник, 14:00

 

— А сега да измерим пулса за десет секунди.

Синди Крофорд се усмихна ослепително от телевизионния екран, призовавайки всички жени на света да станат още по-красиви, стройни и сексапилни.

Потната Люся стисна зъби и се хвана за китката. Аеробиката вкъщи, разбира се, не е същото нещо като в клуб, при присъствието на опитен инструктор, но в краен случай вършеше работа. Помагаше в борбата със скуката. Откакто Люся беше взела последния си изпит в института, абсолютно нямаше с какво да се занимава. Празните летни дни се превърнаха в истинско мъчение. „Сребърният бор“, кафенето и купоните вече й бяха писнали, а дългоочакваното пътуване до морето, което й беше обещал Артьом, започваше да й се струва несбъдната мечта. Люся даже съжаляваше, че не е отишла с родителите си на вилата. И това ми било последното лято на детството! В следващата година тя завършваше института и край. Щеше да й остане само да съжалява за пропиляното време.

— А сега да се заемем с мускулите на краката.

„И виновният е Артьом.“ Люся изтри потта от челото си и с ожесточение заразмахва крака. „Навярно съм му отпуснала юздите. Зойка е права, с мъжете трябва по-строго. Че какво ли не измисля: на театър — не му е сезонът; на концерт — не му е сезонът; с отпуската все отлага и отлага. Обеща море — и къде е то? Дори не ми се обади след снощи.“

Артьом винаги й се обаждаше в единайсет — единайсет и половина сутринта, за да си планират вечерта. Днес не беше благоволил да го направи.

„Сигурно се е обидил. Нека! Парцал! Имам си работа, имам много работа! Позьор! Канех се да отида в Крим със Зойка — не ме пусна, а тя вдругиден вече ще бъде в Алуща!“

Люся едва не заплака от жалост към себе си.

„Край, днес ще му поставя въпроса ребром — или ще вземе отпуск, или да си търси друга глупачка!“

Желанието да спортува беше изчезнало, прииска й се да вземе душ. Люся превключи телевизора на НТВ.

— Днес сутринта в центъра на Москва, на улица „Покровка“, се разрази ожесточена престрелка, има и жертви. — Гласът на диктора беше изпълнен с трагизъм. — Нашият кореспондент Денис Соладиков предава от мястото на събитието. Денис, моля.

На екрана се появи млад репортер с бяла риза и вратовръзка.

— Всичко се случи преди няколко часа срещу офиса на компанията „ГВ“. Бандитите са взривили паркиран до тротоара ягуар, а след това е започнала престрелка.

Камерата показа направената на решето западна кола, гъсто покрита със застинала пяна, а на заден план Люся видя познатата й емблема „ГВ“. Там работеше Артьом.

— Според нашите сведения шофьорът на ягуара е загинал. При завързалата се престрелка са пострадали случайни минувачи. Девойка, сътрудница на компанията „ГВ“, е била откарана в болницата с огнестрелна рана.

— Денис, вече знаете ли кой стои зад тази акция? — отново се включи в разговора дикторът от студиото. — Полицията съобщи ли подробности?

— За съжаление, не. На местопроизшествието пристигна майор Корнилов, но неговите отговори бяха повече от уклончиви. Улицата е отцепена, получи се огромно задръстване, наложи ни се да носим апаратурата от Садовое колцо…

— Благодаря, Денис. — Картината се върна в студиото на НТВ. — Напомням ви, че тази престрелка е вече третата за последните няколко часа, и много наблюдатели предсказват нов цикъл на гангстерски войни. След половин час в Московското управление на полицията ще има извънредна пресконференция, която ще предаваме пряко…

Люся изключи телевизора и продължи да гледа неподвижно празния екран още няколко секунди.

Артьом досега още не й се беше обадил! Люся приседна на крайчеца на дивана. По новините бяха казали, че е ранена девойка, работеща в „ГВ“. А ако Артьом също беше ранен?! Той нали винаги звънеше сутрин. Зави й се свят и Люся не можа веднага да чуе звъненето на вратата. Какво да прави?

На вратата отново позвъниха настойчиво. Девойката потрепери и внимателно, на пръсти, излезе в антрето. Погледна през шпионката.

— Кой е там?

В полумрака на коридора стоеше симпатичен младеж с риза и дънково яке.

— Полиция! Тук ли живее Любов Владимировна Степанова?

— Аз съм Любов Владимировна — преглътна Люся. — Степанова.

— Лейтенант Васкин, отдел за специални разследвания — представи се младежът. — Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Покажете си значката.

— Разбира се. — Пред шпионката се появи полицейска значка. — Сега ще отворите ли?

— За какво ще ме разпитвате? — доби кураж Люся. — Какво се е случило?

— Какво значение има? — учуди се младежът. — Отворете!

Вратата на апартамента беше здрава, метална, с три ключалки и засега на Люся не й се искаше да я отваря.

— Няма да отворя. Нека да дойде тук участъковият ни, него го познавам.

Васкин въздъхна.

— Момиче, трябва да поговоря с вас за Головин. Артьом Головин. Познавате ли го?

— Да допуснем. Какво е станало с него?

— С него — нищо. Искам да си поговорим за него.

Люся се реши и отвори вратата.

— Влезте.

В осветения апартамент чернокосият лейтенант изглеждаше още по-симпатичен, отколкото й се беше сторило през шпионката? Той учтиво събу маратонките си, влезе в стаята, седна на предложеното му кресло и извади от джоба на дънковото си яке малък бележник.

— Отдавна ли се видяхте с него за последен път?

— Снощи — отговори машинално Люся, гледайки стърчащата изпод дънковото яке на Васкин дръжка на пистолет. — А какво значение има? Какво е станало с Артьом?

— Аз… Ние разследваме престрелката на „Покровка“.

— Чух за нея в новините.

— Вашият приятел е бил свидетел и бих искал да го намеря.

— А няма ли го в работата му?

— Отишъл си е. — Лейтенантът се почеса с химикалката по главата. — Няма го вкъщи и при родителите му. Не знаете ли къде може да е отишъл? Дали не ви се е обаждал?

 

 

— Тя живее тук — прошепна уйбуят Копитото, посочвайки масивната желязна врата със златиста табелка с надпис „22“. — Отваряй!

Бронята, един от бойците от неговата десетица, измъкна мъничко аерозолно флаконче с шестпроцентен разтвор от разковниче (номер 24 в каталога „Технически средства за проникване в затворени помещения“, стопроцентова гаранция за унищожаване на всякакви ключалки, изпраща се по куриер), но уйбуят хвана ръката му.

— Не убивайте никого. Хващаме всички живи, ясно ли е?

— Ясно — потвърдиха шепнешком Червените шапки и дружно изтракаха със своите пушки помпи.

— Отваряй!

Копитото се отдръпна от вратата и Бронята пусна струя от разтвора; във въздуха рязко замириса на етер. Капките разковниче бързо се всмукваха в метала, превръщайки ключалките в развалини.

 

 

— А на какво мирише тук, при вас? — поинтересува се Васкин, непринудено премятайки крак връз крак.

Девойката нямаше какво да му разкаже за Головин, но той засега не бързаше да напуска уютната й квартира. Девойката беше красива, червенокоса, наистина доста слаба, но на Владик му харесваха такива — спортен тип.

— Може би съседите са започнали ремонт? — Люся също усети миризмата на някакъв разтворител.

Тя се обърна към антрето и извика: тежката метална врата по непонятен начин се беше отворила и в квартирата нахълтаха няколко въоръжени мъже с кожени дрехи.

— Не мърдай!!

— Лягай!

— Стой на място!

— Млък!!

— Ще стреляме!!

Васкин скочи от креслото и измъкна пистолета си.

— Назад!

Но беше късно. Един от нападателите удари лейтенанта по ръката, а друг ловко го нацели в главата с приклада на оръжието си. Владик рухна като торба на пода.

— Копито, хванахме го!

— Аз го хванах, идиот!

— Аз пръв го видях!

— Да бе, ти го уби!

— Млъквайте, тъпаци! — Уйбуят Копитото бавно влезе в стаята и без да обръща внимание на застиналата в ужас Люся, обърна Васкин по гръб. — Това не е той.

— Как не е той? — учуди се Бронята. — Нали той беше тук!

— Е и какво? — Копитото погледна в зацапаната снимка, подритна Васкин с крак и погледна Люся. — Кой е този?

— Полицай.

— А къде е Артьом?

 

 

Сега, след като беше оставил Амулета на сигурно място, Артьом се почувства значително по-спокойно. Който и да го намереше — а в това, че рано или късно някой непременно ще го намери, Артьом не се съмняваше, — нямаше да го убие веднага. Първо щеше да се опита да узнае къде е проклетата раница. Настроението му се подобри, слънчицето напичаше, а в плейъра му зазвуча мелодичен шлагер:

Ти двукратно ми отказа,

не искам, каза ти.

Да, такова се оказа

момичето на моите мечти.

„Люся! — спомни си Артьом. — Винаги й се обаждам сутрин. И родителите ми… Интересно, знаят ли вече за престрелката? А може би ме търсят?“

Артьом се спря при най-близкия телефон и набра номера на девойката.

 

 

— Не те съветвам да си несговорчива — промърмори многозначително Копитото, измъквайки пистолета си. — На много чови подобна глупост им е излизала през ноздрите.

— През носа — поправи го девойката.

— И не те съветвам да се правиш на умна.

— Аз не се и опитвам — призна си Люся. — Така се получава.

Бронята изхъмка. Копитото погледна злобно подчинения си и се почеса по гърба с дулото на пистолета. Васкин, когото Бронята беше приковал с белезниците към радиатора, изстена.

— Той какво, съвзе ли се? — попита уйбуят.

— Не, здравата го измлатихме — озъби се Бронята. — Още двайсет минути не му мърдат.

— Откъде се взе той тук? — поинтересува се Копитото.

— Какво значение има? — прозина се Бронята. — Да го очистим, и готово.

— Не, няма да очистваме чови. Варията ще ни откъсне главите.

— А какво ще правим?

— Ще мислим.

Бронята погледна смаяно уйбуя.

— Какво?

— Млъквай.

Продължавайки да се чеше по гърба с пистолета, Копитото се опита да обмисли ситуацията, но му идваха наум какви ли не глупости: неудачният залог, направен на последните надбягвания, голямата загуба на покер и раздразненото лице на фюрера на Шебеците. В опит да оживи умствената си дейност Копитото измъкна плоска манерка и отпи няколко глътки уиски. Не му помогна. Отърва го иззвъняването на телефона. Червените шапки се спогледаха.

— Отговори — нареди Копитото на девойката. — Ако е Артьом, попитай го къде е.

Люся послушно взе слушалката.

— Ало?

— Люсенка, здрасти, аз съм.

— Здрасти — усмихна се девойката. — Къде си?

Артьом се запъна.

— На работа.

— Няма те там. Къде си.

— Ти си ми се обаждала?

— Не. Къде си?

Въпросът, механично повтарян от девойката, най-накрая постигна нужния резултат. Артьом се напрегна.

— Полицията ли е при теб?

— Не. Къде си?

Артьом изстина.

— Люсенка, скъпа, разбрах кой е при теб. Дръж се. Кажи им, че отивам на вилата на Льоха. Ще повикам полицията, мила, не се бой, всичко ще бъде наред.

Той прекъсна връзката.

— Артьом е на Ленинградската гара, отива на вилата на най-добрия си приятел от училище.

— Къде е вилата?

 

 

Артьом се изплаши истински за Люся. Червените шапки — а той не се съмняваше, че са дошли именно те — можеха да направят какво ли не. Можеше да помогне на девойката само по един начин. Артьом набра „02“.

— По-бързо, помогнете, съседа го убиват!

— Говорете по-точно.

— Съседите ми са търговци, имат си фирма! Току-що в апартамента им нахълтаха четирима бандити, видях ги, те удариха Сергей по главата, жена му крещи, чувам ги в кухнята през отдушника!!

— Кажете ни къде е това?

Артьом продиктува адреса на Люся и прекъсна връзката.

 

 

— Къде са те? — Васкин огледа стаята и вяло подръпна тръбата на радиатора.

— Тръгнаха си — сви рамене Люся. — Те също търсеха Артьом.

— Проклятие. А къде ми е пистолетът?

— На масата. Казаха, че тази играчка не им върши работа — съобщи Люся. — Боли ли те главата?

— Боли — излъга Владик и веднага с удоволствие почувства мекото докосване на ръцете й. — Благодаря, Люся.

— Ти си толкова смел, Владик — усмихна му се девойката. — Как се нахвърли върху тях!

— Това ми е работата, Люся — отвърна скромно Васкин и се настани по-удобно на пода, доколкото му позволяваха белезниците.

— За пръв път виждам истински герой — прошепна Люся. — Да ти направя ли кафе?

— Ммм… май да.

 

 

Черният полицейски автобус остана на съседната улица. Няколко души заеха позиции под прозорците на апартамента, а Клим и шестима служители от спецчастите влязоха в сградата и се качиха на съответния етаж. Желязната врата, тапицирана с черна кожа, със златист номер „22“, беше леко открехната, а ключалката явно беше разбита.

— Възможно е още да са в апартамента — прошепна Клим през черната си маска.

Прозвуча неясно, но служителите от спецчастите кимнаха с разбиране. Те, така или иначе, не чуха думите, но в автобуса командирът им беше казал, че в апартамента може да има заложници, и явно им напомняше за това. Лейтенант Изюборов, застанал най-близо от всички до вратата, леко приклекна и стиснал в ръка тежкия АПС, изпъна рамене. За разлика от мнозина свои колеги, Изюборов си оставаше верен на този стар и надежден модел автоматичен пистолет.

Клим вдигна нагоре длан с разперени пръсти. Пет секунди до щурма.

 

 

Из апартамента се носеше упойващ аромат на кафе и на Васкин му потекоха слюнки.

— Да ти направя ли сандвичи? — извика Люся от кухнята.

— Да! — Владик не беше ял нищо от сутринта.

— С кашкавал или шунка?

— Да!

— Добре. Между другото, на пода ли ще ядеш?

— Нали съм закопчан?

— Ключът от белезниците е на перваза.

 

 

— Три!

Люся вече беше свалила джезвето от огъня. Васкин се надигна и напипа ключа на перваза. Изюборов вдиша дълбоко и започна бавно да изпуска въздуха — той винаги постъпваше така преди щурм. Клим почувства как го изпълва вълнение от предстоящата схватка.

— Две!!

Люся се обърна към масата, на която стояха приготвените чашки и чинията със сандвичите. Ключът по никакъв начин не искаше да се превърта, Владик тихичко изруга и увеличи натиска. Изюборов вдигна пистолета.

— Едно!!

Един сержант рязко отвори вратата.

— Не мърдай!!

— Лягай!

— Стой на място!

— Млък!!

— Ще стреляме!!

Изюборов нахлу в апартамента и хукна напред по коридора.

Грохотът в коридора накара Люся да подскочи от изненада. На вратата се извиси пълна фигура с черна полумаска.

— На място!

Девойката изписка и плисна в очите на нападателя кафето от нагорещеното джезве. Оглушителният рев огласи съседните няколко етажа. Изюборов се хвана за лицето.

— Убиха лейтенанта!

— Съпротивата е безполезна! — извика Клим и стреля в тавана.

 

 

Грохотът в коридора накара Владик да подскочи. На вратата се появиха няколко еднакви фигури с черни полумаски. Люся изпищя, след това се разнесе зловещ крясък и проехтя изстрел. Васкин се хвърли като тигър към масата, сграбчи пистолета и стреля няколко пъти към коридора. Разнесе се звънтене на счупено стъкло и гръмка ругатня. Фигурите изскочиха от стаята.

— Съпротивата е безполезна! — разнесе се от коридора и Васкин стреля още два пъти в тази посока.

От кухнята се разнесе силен удар и победоносният вик на девойката:

— Пипнах го!

Васкин трескаво презареди пистолета.

— Люся, жива ли си?

— Да! Пипнах го!

— Обкръжени сте! — разнесе се от стълбището. — Полиция!

— Как полиция? — Владик се огледа озадачено. — Хей, не стреляйте, аз съм от вашите!

— Хвърли оръжието и излез с вдигнати ръце!

— Ама нали няма да ме биете? — поинтересува се Васкин.

В коридора се замислиха.

— А ти кой си?

— Лейтенант Васкин, отдел за специални разследвания. Обадете се на Корнилов, той знае, че съм тук.

Този път на стълбището размишляваха по-продължително.

— А кой е с нашия лейтенант?

— Жив е — съобщи от кухнята Люся. — Само го цапардосах с тигана по главата.

— А защо крещеше?

— Залях го с кафето.

На стълбището гръмко изругаха.

 

 

Клим погледна сержанта, застанал на площадката с мобилен в ръката.

— Е, какво?

— Корнилов потвърждава, че е изпратил тук лейтенанта си. Казва, че пречим на разследването му. Ругае.

Клим въздъхна тежко.

— Добре, Васкин, влизаме, не стреляй.