Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (5)

Глава 3

„… Вчера в Манежа беше открита нова изложба на знаменития художник и скулптор Алир Кумар. Сред гостите бяха забелязани известните…“

(„Профил“)

„… Според сведения от неофициални източници тези дни от военния полигон в Кубинка е бил похитен автофургон «Газела» с най-модерна система за управление, разработена по поръчка на Министерството на отбраната специално за улични размирици. Представителите на ФСБ не потвърждават, но и не опровергават тази информация, подчертавайки, че всички най-големи разузнавания в света са проявявали интерес към системата.“

(„Московски комсомолец“)

„… След известно отсъствие в града отново се появи известният наемник Кортес. Вчера са го видели в клуб «Гущера» в компанията на цяла група влиятелни шасове от рода Турчи…“

(„Тиградком“)

* * *

Офисът на компанията „Помпено оборудване и съвременни багети“

Москва, Вернадски проспект,

26 юли, понеделник, 23:24

 

Зданието на бившия научноизследователски институт по градостроителство, намиращо се точно срещу Замъка, беше преоборудвано в модерен бизнесцентър. Навремето чудовете не бяха успели да противодействат на построяването на тази висока сграда до самата им централа и сега бяха принудени да наблюдават внимателно обитателите му. Седемдесет процента от акциите на бизнесцентъра принадлежаха на „Чуд Инкорпорейтид“ и всички фирми, разположени в нея, се подлагаха на най-грижлива проверка.

Тази седмица комендант на зданието беше Рик Бамбарда, стар опитен воин, боен маг клас „рицар отмъстител“, лейтенант от гвардията на великия магистър. Той посвещаваше повече от два часа на вечерния си обход.

Точно в двайсет и един часа Рик излизаше от кабинета си, разположен на първия етаж, и съпровождан от мълчаливия капрал Греъм дьо Мар се изкачваше до последния етаж, пъхайки дългия си нос във всички кътчета на бизнесцентъра. Той не пропускаше нито един кабинет, нито един склад и искаше документите на всеки срещнат по пътя. Заядливостта на стария лейтенант беше всеизвестна и единствено Дьо Мар, флегматичен както всички останали от ложата на Драконите, можеше да издържи целия обход заедно с него.

— Защо тук все още не е почистено, Греъм? Предупреди ли ги? — Лейтенантът гледаше възмутено покритата с неизсъхнала блажна боя врата на офиса на последния етаж. — Бизнесцентърът ни е солиден и не върви тук да се устройва бардак!

Дьо Мар погледна бележките си.

— Фирма „Помпено оборудване и съвременни багети“. Наели са помещението тази седмица.

— И все още ремонтират?! — възмути се Бамбарда.

Лейтенантът внимателно заобиколи оставената нахално на площадката мръсна кофа с остатъци от боя и натисна бутона на интеркома.

— Тук е комендантът на зданието, отворете!

След кратка пауза на площадката бавно излезе висок охранител с маратонки на бос крак, спортни шорти и разгащена зацапана тениска. Някъде от вътрешността на офиса истерично гърмеше телевизор. Рик се навъси.

— Кога приключвате ремонта?

— Не знам. — Младежът лениво се прозина. — Искате ли бира?

— Не искам. — Бамбарда го блъсна с рамо и влезе в офиса. — Превърнали сте бизнесцентъра в дявол знае какво.

Охранителят изхълца в знак на съгласие.

Огромното преддверие, на което явно му предстоеше да стане разкошна приемна, беше затрупано с многобройни подвижни стълби и кутии с боя. Миришеше на разтворители и шпаклована мазилка, наоколо бяха разхвърляни мръсни ръкавици, четки, парчета от тапети и други атрибути на активно провеждащ се ремонт. Беше очевидно, че стопаните на офиса са подходили напълно сериозно към оформянето на новия си пристан.

— Така или иначе, още не са докарали багетите — сподели последните новини охранителят. — Разправят, че бразилските доставчици са объркали нещо там, така че собствениците не бързат.

— Бразилски?

— Фирмата е солидна.

— Да бе.

Бамбарда се насочи към вътрешността на офиса, леко изостаналият от него Греъм рязко ускори крачка и… За чест на капрал Дьо Мар трябва да се каже, че той не беше виновен за случилото се. Хитроумното скеле от тънки летви със сигурност щеше да се срути ако не от краката на Греъм, то от самия Рик или от охранителя.

— Внимавай!

Но беше късно. Греъм се спъна и кофата с яркочервена блажна боя се катурна върху новите, украсени с лъскави токи обувки на Рик. Дьо Мар се разтрепери.

— Извинявайте, лейтенанте, не исках…

— Заплес! — избухна Бамбарда.

Гъстата течност бавно се стичаше в чорапите му.

— Виноват! — изрева Дьо Мар, сграбчи парче мокет и се хвърли към обувките на началника си. — Всичко ще оправя!

— Махай се оттук!!

Най-накрая разстроеният Греъм излетя като куршум на стълбищната площадка, като пътьом събори още една кутия с боя. Рик се обърна към охранителя.

— Аз…

— Вземете си разтворител — посъветва го онзи. — Тук има много.

Бамбарда безмълвно взе предложената му бутилка разтворител и се насочи към изхода, оставяйки след себе си яркочервени следи.

— Ще намина утре! Виж ги ти, решили да правят две седмици ремонт! Омазали целия бизнесцентър с боята си!

Ядното мърморене на лейтенанта продължи да се разнася, докато вратите на асансьора не се затвориха след него.

 

 

— Нашият приятел Бамбарда е крайно недоволен от проточилия се ремонт — съобщи гръмогласно Лебед, влизайки в стаята.

— Той едва не влезе тук — промърмори Кортес.

— Няма да влезе — изсумтя Лебед. — Утре случайно ще катурна върху него… е, например кофа с течни тапети. От скелето.

При мисълта за това наемникът се облиза. Той отговаряше за това охраната на бизнесцентъра да не проникне по-навътре от преддверието и се забавляваше, както можеше.

— Ще отида да нахвърлям плана. Ако има нещо, съм в стаята си.

Вътрешните помещения на бъдещия офис рязко се отличаваха от затрупаното със строителни отпадъци преддверие. Няколко удобни кресла, маса с телевизор и шкаф създаваха ако не уют, то поне усещането за обитаемо помещение. Един от складовете беше приспособен за кухня и из офиса се носеше аромат на току-що сварено кафе. Още три стаи, снабдени с меки дивани, играеха ролята на спални. Единственият недостатък беше отсъствието на баня, което предизвикваше справедливото възмущение на Яна, затова след кратък, но крайно емоционален скандал тя си издейства разрешението да се отлъчва от офиса за по три часа дневно.

Получил неограничен кредит за разходи, Кортес не се зае да издребнява и нае за фирмата „Помпено оборудване и съвременни багети“ целия последен етаж в бизнесцентъра. Фирмата беше съвсем истинска, регистрирана някъде на Каймановите острови и предназначена специално за подобни цели. Помещението в бизнесцентъра беше освободено навреме от друга солидна фирма, контролирана от шасите. Сантяго уреди това. Височината на сградата позволяваше да се наблюдава практически цялата територия на Замъка, правейки позицията на наемниците максимално изгодна.

За няколко дни непрекъснати наблюдения Кортес изучи прекрасно обекта, системата му за охрана и всички „неочаквани“ ходове, които предприемат гвардейците против неканени гости. Действаха строго по разписание, както например в момента. Кортес прехвърли поглед на часовника: 23:23. Караулът на портата се беше сменил преди двайсет и три минути и беше дошло време за допълнителния патрул. Наемникът погледна през прозореца и доволно изсумтя: портичката се отвори и двама червенокоси охранители тръгнаха бавно покрай високата стена на Замъка. За двайсет и седем и половина минути те щяха да преодолеят периметъра и отново да стигнат до главната порта, където точно при появата им щеше да се отвори портичката. Пунктуалността на чудовете отдавна беше станала пословична и Червените шапки едва ли ги очакваха някакви изненади. Кортес изпрати с поглед гвардейците до ъгъла и се усмихна: макар всекидневната тъмночервена униформа на охранителите рязко да се отличаваше от пищната парадна униформа, чудовете все пак я бяха украсили с обилно количество лъскави токи и копчета, към които питаеха непреодолима страст.

Наемникът отново огледа Замъка, широкия проспект, бляскавата кутийка на кино „Звездно“ и се извърна от прозореца. Той намести кобура си на рамото и бавно се разходи из стаята. Въпреки солидното снаряжение движенията на наемника бяха плавни и меки.

23:30, сега трябваше да се появи Яна. Когато си спомни за девойката, наемникът отново се усмихна. Разсъдливата, спокойна Яна лесно намери общ език със сътрудниците си и дори Лебед, който в началото се отнасяше към нея с подозрение, смени гнева си със снизхождение и сега сам тренираше девойката в стрелба.

Входната врата изскърца, Кортес престана да се усмихва, приближи се до прозореца и взе в ръце бинокъла.

— Върнах се! — Яна се спря на вратата. — Кой е разлял боя в преддверието?

— Лебед. Избави ни от поредния обход. За утре планира кофа с течни тапети.

— Това ще бъде интересно — усмихна се Яна, настани се в едно от креслата и извади от чантата си шарено списание. — Ако няма нищо спешно, ще дочета статията.

— За какво е?

— Предимно за Вивисектора.

— Още ли не са го хванали?

— Не. Намерили са дванайсета жертва. — Девойката въздъхна. — Градът е в паника. Моите приятелки например просто се боят да излязат на улицата.

— Доколкото си спомням, той убива само приходящи жени.

— Девойки, Кортес, девойки. Най-младата е била на шестнайсет.

— Дори и да е така — прозина се в отговор наемникът. — Пак приятелките ти няма от какво да се боят.

— Когато видиш такова нещо — девойката му показа цветна снимка на жертвата, заемаща почти цялата колонка, — щеш, не щеш, ще се изплашиш.

— Анатомичен театър. — Кортес взе в ръка списанието и няколко секунди разглежда картинката.

Репортерът здравата се беше постарал. Той беше улучил момента, в който полицаите са разгърнали белия плат, загръщащ тялото, и беше успял да направи наистина шокиращи кадри. Жертвата беше разрязана с плашеща прецизност. Не беше останал нито един вътрешен орган, над който маниакът да не беше поработил с тънките си инструменти.

— Едва ли е било необходимо да се публикува такава снимка — произнесе присъдата си Кортес, връщайки списанието на девойката.

— Това е бизнес — сви рамене тя. — Нали трябва да вдигат тиража.

— В дадената ситуация тази снимка ще предизвика още една вълна ненужна паника. А как реагира полицията?

— Тук има интервю с Корнилов. — Яна прелисти няколко страници. — Да си го кажем направо, безрадостно.

— Корнилов, Корнилов… Позната фамилия.

— Майор Корнилов — напомни девойката — е началник на отдела за специални разследвания. Сещаш се, той хвана онези момчета, които продаваха оръжие на шасите.

— Ааа… — Кортес потри челото си. — Този е упорит.

— Смятат го за най-добрия полицай в страната.

— Надявам се, ненапразно. — Наемникът погледна часовника си. — Повикай Лебед, моля те, негов ред е да дежури.

Девойката послушно стана от креслото.

Кортес взе от стола мобилния си телефон и бавно набра един номер.

— Аз съм. — Той се протегна. — Засега нищо не се случва… Чакай! — Наемникът се хвърли към прозореца. — Щурмът започна! Да, всичко е по плана! Ще се обадя пак. — Той прекъсна връзката. — Яна, Лебед! Тревога!

Чакането беше приключило.

— Яна, знаеш какво ни е нужно! — Кортес бързо надяна късо кожено яке. — Лебед, след мен!

Мъжете изскочиха от офиса, гръмко затръшвайки вратата. Яна се намръщи, надяна на главата си обръч с наушник и малък микрофон, закрепи за колана си предавателя и го включи.

— Кортес, чуваш ли ме? Проверка на свръзката.

— Всичко е наред! Какво става в Замъка?

— Нахлуха. — Яна поднесе бинокъла към очите си. — Битката се води в зданието.

Девойката отвори бутилка минерална вода и отпи няколко малки глътки.

* * *

Замъкът, щабквартирата на Великия дом Чуд

Москва, Вернадски проспект,

26 юли, понеделник, 23:44

 

Четирите пожарни камаза, изскочили на Вернадски откъм Ломоносовски, отнесоха масивните порти на Замъка. Както и беше разчитал Сабята, гвардейците не успяха да реагират и да попречат на нападението. Камионите пробиха портите с бясна скорост и в Замъка нахлу ударният отряд на Червените шапки.

Гнилочите прекрасно разбираха, че изненадата е единственият им коз. Зашеметената стража загина мигновено, а охранителната мрежа, сложена около Замъка от бойните магове на Ордена, не се задейства. Вестителя беше разчистил пътя на своите наемници. Червените шапки мълниеносно прекосиха двора, не позволявайки на гвардейците да задействат картечните гнезда, и проникнаха на първия етаж на Замъка. Началният стадий на операцията беше приключен, по-нататък Гнилочите се разделиха на два потока. По-малкият, около десет бойци, се насочи към мазето, към прочутата съкровищница на Ордена. Според слуховете именно там, под надеждната охрана на сейфовите врати и на подбрани рицари се криеше главното имущество на Великия дом Чуд — Картагенският амулет.

По-голямата част от бойците, пришпорвана от уйбуите, се хвърли на горните етажи на Замъка — тяхната задача беше да задържат окопитилите се гвардейци.

В просторните помещения се завърза ожесточена битка. Червените шапки, чието настъпление беше пресечено на третия етаж, сега отстъпваха под натиска на значително по-добре обучените чудове, но въпреки това се биеха отчаяно на всеки метър. Широките коридори на щабквартирата се изпълниха с приглушени взривове на гранати, свирепи откоси и хрипливи ругатни.

 

 

— Глупак, глупак! — Великият магистър яростно стискаше златния си жезъл. — Какъв глупак съм!

Той се изкачваше с асансьора в пълна самота. Всички, способни да носят оръжие, отбиваха щурма и Леонард дьо Сент Каре чувстваше с кожата си отгласите от битката: взривовете, ожесточената стрелба, виковете и стоновете на ранените.

— Тепърва ще усетите тежката ръка на Ордена! — прошепна старецът, произнесе кратко заклинание и видя през едната стена на асансьора разгромения двор на Замъка. Взривеният фонтан, почернелите от сажди дървета, догарящите коли и сновящите покрай стените Червени шапки му докарваха нови пристъпи на гняв, но сега към яростта, обхванала предводителя на Великия дом Чуд, се добави и срам. Дьо Сент Каре проклинаше гордостта си. Той, опитният воин, беше станал жертва на собственото си неблагоразумие. Беше си позволил да игнорира предупреждението на навите и кръвта, пролята в Замъка, тежеше на неговата съвест.

Нищо не можеше да се поправи, но той беше длъжен да отмие този позор. Вратите на асансьора се разтвориха и великият магистър пристъпи върху покрива на Замъка. До него веднага се озова Франц дьо Гир, майсторът на войната, а малко по-нататък, при малката арка, под която се намираше Картагенският амулет, се тълпяха бойните магове на Ордена: военните командори, узурпаторите и отмъстителите. Червени наметала, рицарски вериги, а в очите — пълна обърканост, недоумение, а при някои страх. Дьо Сент Каре за пръв път виждаше най-добрите си воини в толкова жалко състояние.

— Не разбирам какво става, повелителю мой — изрече бързо Дьо Гир. — Загубих двама военни командори и рицари узурпатори. Мрежата ги удари. Наредих…

— Разкажи по-подробно.

— Няколко минути преди щурма защитата полудя, тя почти напълно се изразходва. Дежурните магове се опитаха да активизират дублиращата мрежа, но тя удари тях самите! Всяко наше заклинание действа против нас!

— Това е той — изрече тихо великият магистър, — Вестителя!

— Ти си изумително досетлив, старче!

Дьо Сент Каре се сепна. Бойните магове моментално образуваха около него плътен кръг, но наоколо беше тихо и дори ветрецът не нарушаваше спокойствието на лепкавия летен въздух, само високо над Замъка се рееше самотна птица.

— Приготвихте ли се?

Въздухът недалеч от чудовете затрептя, сгъсти се и се превърна в дребен белокос магьосник с пронизващи яркозелени очи.

— Изглежда, имаш проблем, старче.

Дьо Сент Каре не отговаряше, гледайки с омраза врага си. Любомир зиморничаво настръхна и с любопитство огледа изсечения от единствен къс рубин еднорог — Картагенския амулет.

— Дошъл съм за Извора.

— Как? — изхриптя великия магистър. — Как успя да се добереш дотук?

— А, това ли? — разсмя се магьосникът. — Защитата в Замъка е наистина добра, старче, затова дойдох само частично.

Дьо Сент Каре се реши, приближи се към врага си и го бодна с жезъла си. Металът лесно проникна през рамото на Любомир.

— Виждаш ли? — Гласът на Вестителя стана хладен. — Така че извинявай, старче, няма да се получи да те убия днес. Такива са обстоятелствата.

Магьосникът рязко изхвърли ръцете си напред и те, превръщайки се в дълги зелени клони, оплетоха ръцете и краката на великия магистър.

— Пале!

Дьо Сент Каре лесно се освободи от призрачната хватка и вдигна жезъла си. Огромният рубин, който го увенчаваше, пламна като ослепителна яркочервена звезда.

— Сега ще почувстваш мощта на Амулета!

Звездата се превърна в огромен величествен еднорог. Хвърляйки искри върху каменните плочи на покрива, чудовището се втурна на помощ на своя повелител.

— Не е зле, старче, не е зле! — извика Любомир.

От очите му излетя поток от зелени мълнии и се вряза във войнственото животно, изтръгвайки от него дълъг, пронизителен вик. Мощен вихър завъртя звяра върху покрива. Великият магистър отново замахна с жезъла си и около магьосника се затвори кръг от разярени зверове. Грифони и камелопарди, дракони и мантикори, саламандри и василиски яростно атакуваха ожесточено отбраняващия се Любомир. За миг магьосникът се изгуби във водовъртежа от извиващи се тела, но скоро с див рев изскочи отново навън. Фигурата му рязко увеличи размерите си, обгърна я плътна зелена мъгла… и там, където току-що беше стоял белокос дребосък, се появи внушителен млад варварин с кожени панталони и къс елек, обърнат с хастара навън. Той стискаше в дългите си мускулести ръце масивна бойна брадва, остра като бръснач.

— Чудесен зоопарк, старче! Но не е достатъчно за Вестителя!

Дьо Гир не успя да се сдържи и насочи към магьосника жезъла си, но излетялото от него огнено кълбо се взриви точно пред капитана. Франц падна на земята.

Тежката брадва не оставяше на войнството на Дьо Сент Каре нито един шанс. Всеки замах на Вестителя отваряше в редиците му огромни процепи. Падаха грифони, гърчеха се на земята василиски и саламандри и само няколко дракона успяха да излетят и закръжиха над покривите, издавайки продължителни унили крясъци.

След няколко секунди всичко беше свършило. Треперещият от напрежение старец се облегна на арката, срещу леко помътнялото изображение на Любомир. Двамата дишаха тежко и безмълвно стоящите магове чуваха отчетливо тежките, приглушени удари на сърцето на Вестителя.

— Знаеш ли — промърмори най-накрая магьосникът, — ти си по-силен, отколкото си мислех.

— Бъди проклет! — закашля се великият магистър.

— Отдавна вече съм — усмихна се Любомир. — Не си оригинален, старче.

Дьо Сент Каре погледна окървавения Франц и изскърца със зъби.

 

 

Сабята не вземаше непосредствено участие в битката. Той се беше разположил удобно на покрива на командирската газела, паркирана на сто метра от Замъка, и ръководеше щурма чрез трима оператори, седящи в натъпкания с електроника фургон. Уйбуите бяха в постоянна връзка с щаба и Сабята получаваше на всеки три минути доклад за развитието на събитията. Гнилочът беше почти щастлив.

Всичко се получаваше. Всичко вървеше по плана, разработен от него и единствено от него. Магьосникът, разбира се, здравата беше помогнал, но военната част от операцията беше заслуга само на него, на Сабята. Сега на Любомир окончателно щеше да му стане ясно кой от фюрерите му е истински верен и кой клан трябва да стане главен. Гнилочът погали нежно зеления магарешки бодил, изкусно татуиран на лявата му скула. Сега той беше просто един от няколкото фюрери и дори едноокият Вария му беше равен по статус, но скоро на това щеше да бъде сложен край. Магьосникът беше обещал, че Сабята ще стане император и магарешкият му бодил ще се налее с кървав пурпурен цвят, и за пръв път в своята история Червените шапки щяха да се обединят под единна власт. Властта на Гнилочите!

Младият фюрер с копнеж се протегна и примлясна. Картината, разкрила се пред погледа му, беше удивително хубава. Сабята измъкна от джоба си мобилния телефон и се почеса с него под дясната лопатка. Навикът постоянно да се почесват беше останал у Червените шапки от времената, когато са живеели в Западните гори и са били напълно покрити с козина. След като се справи със сърбежа, фюрерът измъкна със зъби антената и набра добре познатия му номер.

— Любомир? Сабята е, проникнахме в Замъка и се опитваме да отворим съкровищницата. След час ще ти донеса Амулета.

— Изненадващо навреме се обаждаш — отвърна тихо магьосникът.

— Най-важното е да удържиш обещанието си, кълна се в ятагана си! Ще ми дадеш главите им в замяна на Амулета.

— Ще ти ги дам — промърмори Любомир. — Викай хеликоптера.

След като чу сигнала за край на връзката, Сабята се обърна към подалия се от фургона оператор.

— Какво стана?

— Всеки момент ще отстъпим от трети етаж, фюрер. Гвардейците напират.

Гнилочът смръщи чело.

— А какво става в мазето?

Операторът не успя да отговори — кънтящ взрив разтърси околностите на Замъка. Огромното здание потрепери и Сабята едвам се задържа на покрива на щаба си.

— Какво стана?!

— Взривихме първата сейфова врата — съобщи операторът, притискайки слушалките си с ръце.

Сабята вдигна победоносно ръце и веднага се поинтересува:

— Колко воини останаха в резерв?

— Двайсет.

— Всички в Замъка, на горните етажи.

Операторът се прибра във фургона, а Сабята отново набра някакъв номер.

— Започвайте!

 

 

— Какво чакаме, фюрер? Щурмът е в самия си разгар! — Уйбуят Тапата нетърпеливо се размърда и погледна Секирата. — Да ударим сега и Амулетът е наш!

— Тапа, ако не млъкнеш, ще ти изкормя червата. — Секирата лениво се почеса под мишницата с късия си крив кинжал и се изплю през отворения прозорец. — Сабята няма къде да се дене, сам ще ни донесе Амулета.

Според договорката с Варията Щураците бяха покрили посоката южно от Замъка, затова Секирата, Тапата и още четирима бойци вече час и половина очакваха фюрера на Гнилочите на Ленински проспект. Грамадният юкон беше паркиран при пресечката с улица „Удалцов“, а самият Секира постоянно получаваше информация от разузнавачите за случващото се в Замъка.

— А ако не на нас, а на Варията? — Дребните черни очички на уйбуя се бяха вперили в лицето на фюрера. — Ако Сабята тръгне в другата посока?

На Секирата изобщо не му харесваше как Тапата се взира в зеления магарешки бодил, украсяващ лявата му скула. В последно време из клана бяха плъзнали слухове, че уйбуят е престанал да се изказва почтително за личността на фюрера и дори го е нарекъл мелез…

— Какво ще правим тогава? — не се отказваше Тапата.

— Тогава — отговори бавно Секирата — ще го хванат момчетата на уйбуя Драката, които следят Варията.

— Не знаех нищо за това! — съобщи Тапата напълно не на място.

Секирата спокойно прибра кинжала си в ножницата и погледна леко подигравателно самозабравилия се уйбуй.

— Не е и трябвало.

Нетърпеливият и глупав Тапа сам си беше подписал присъдата. Фюрерът вече знаеше кого ще убие най-напред в предстоящата престрелка.

— Но ако Драката следи Варията — продължи да размишлява уйбуят, — то и Шебеците може да наглеждат нас.

— Могат — сви рамене Секирата и въздъхна със съжаление. — Никога не съм се доверявал на едноокия.

 

 

Уйбуят Чинията свали бинокъла и бавно раздвижи схванатия си врат.

След като получи заповед от Варията да следи фюрера на Щураците и да бъде готов да му разпори червата, Чинията страшно се зарадва — в последната междуособица Секирата лично беше разстрелял родния му брат и уйбуят се беше заклел да отмъсти. Но ето че вече час и половина Щураците не напускаха черния си юкон и Чинията постепенно започна да си умира от скука. Той слезе от харлито и направи няколко клякания. Бойците му, седящи върху моторите си, го погледнаха с разбиране. Засадата беше омръзнала на всички.

„Ако след десет минути не започне нищо — реши Чинията, — ще убия Секирата просто така, а после все някак ще се оправдая пред Варията.“

 

 

Бойните магове на Ордена наблюдаваха в безсилна ярост как изскочилият от хеликоптера дребосък притича към арката и измъкна от черната си раница малък сребърен контейнер. Вестителя размаха ръка и гордият еднорог беше обхванат от зелено облаче.

— Плачете, защото това е последният ден на Великия дом Чуд! — подвикна подигравателно Любомир.

Еднорогът се смаляваше пред очите им. Дребосъкът изчака обгърнатия от зелено сияние Извор да достигне нужния размер и го сложи в контейнера, метна раницата с плячката на гърба си и се хвана за въжената стълба. Хеликоптерът стремително се издигна във въздуха. Вестителя вдигна присвитите си очи и се загледа към самотно реещата се птица.

— Нави, вие видяхте всичко — треперете!

От очите му излетя тънка зелена мълния и пламналият разузнавач полетя като камък надолу.

— Сбогом, рицари!

Любомир се стопи във въздуха.

 

 

— Към покрива се приближава хеликоптер — съобщи Яна и отпи от минералната вода.

— Точно така — отвърна Кортес. — Амулетът ще бъде в него.

Наемниците бяха изкарали хамъра на проспекта, но не се приближаваха към Замъка, очаквайки указания от девойката.

— Надявам се, че няма да му провърви — промърмори Лебед, имайки предвид Любомир.

— Тогава ще останем без работа — сви рамене Кортес.

Любомир се замисли за секунда над това заявление, после рязко промени мнението си.

— Надявам се, че ще му провърви. — Той се изплю през отворения прозорец.

— Аз също — кимна Кортес. — Яна, какво става там?

— Бият се.

Девойката хвърли бинокъла в креслото, отвори прозореца и се приближи към шкафа.

— Ще се видим в „Гущера“? — попита тя за всеки случай Кортес.

— Вече се уговорихме — промърмори той. — Недей да нервничиш.

— Всичко е наред.

Яна извади от шкафа снайперска винтовка, грижливо увита в мек велур, разгъна я и нежно прокара пръст по ложата й. „Лайт фифти“. Далекобойна, едрокалибрена, пригодена за картечни патрони 5,0 „браунинг“, тази винтовка подхождаше идеално за задачите, поставени от Кортес. Яна се усмихна, спомняйки си колко грижливо наемникът й беше обяснил каква е ролята й, взе от полицата три пълнителя и се насочи към прозореца. Три пълнителя плюс един вече зареден — четирийсет и четири бронебойно-осколъчни запалителни APEI. На Червените шапки щеше да им хареса.

Девойката бързо закрепи винтовката върху триножник и започна да наблюдава събитията през мощния мерник с двайсетократно увеличение. След няколко секунди хеликоптерът, неподвижно увиснал над Замъка, направи вираж и се спусна на покрива на кулата.

— Хеликоптерът взима плячката.

— Знаеш какво да правиш.

Стоманената птица рязко се издигна във въздуха и девойката ясно видя вкопчилия се във въжената стълба нисък и набит боец с черна раница на гърба.

— Виждам целта — промърмори Яна и плавно натисна спусъка.

Едрокалибреният куршум експлодира в главата на воина и той, нелепо размахвайки ръце, полетя като камък надолу.

— Триста метра на юг от Замъка, Амулетът е в черна раница.

— Разбрах.

Хамърът потегли от мястото си.

В хеликоптера също забелязаха загубата. Той стремително се обърна и започна да се снижава.

Яна хвана на мушката главата на пилота, но не успя да стреля. В един от прозорците на предпоследния етаж на Замъка се появи гвардеец със ЗРК на рамото. Чудовете, изгубили съкровището си, бяха престанали да пестят средства. Прогърмя изстрел и Яна машинално се скри под перваза. Ракетата с оглушително свистене се вряза в хеликоптера и нов взрив разтърси околността. Пламтящата машина рухна на земята.

Яна вдигна глава и потърси застреляния от нея боец. Към тялото му бързо се приближаваше черна газела.

 

 

— Направих го! Направих го! — извика Сабята, наблюдавайки как хеликоптерът напуска покрива на Замъка. Амулетът е мой!

Победа! Гнилочът затвори очи в сладко прималяване.

— Той пада! — вряза се в мозъка му истеричният вик на оператора.

— Кой? — сепна се Сабята.

— Амулетът! Боецът с Амулета падна от хеликоптера!!

Към земята бавно се приближаваше малка черна точка.

— Но защо падна?

— Не знам!

Тялото още не беше достигнало земята, когато от Замъка с вой излетя зенитна ракета и хеликоптерът, захождащ за кацане, се превърна в огнено кълбо. Сабята бързо прецени ситуацията и скочи в кабината на газелата.

— Натам! — изрева той, посочвайки мястото на падането на боеца.

Фургонът моментално набра скорост.

— Простреляли са го — трескаво бърбореше фюрерът. — Явно са го простреляли, кълна се в ятагана си. — Сабята се огледа. — В бизнесцентъра има снайперист! — извика той на шофьора. — Обърни фургона, тъпако!!

Газелата се спря, напълно лишавайки Яна от видимост. Под прикритието на железния фургон Червените шапки бързо издърпаха вътре тялото на воина.

— Дайте тук раницата. — Сабята извади плячката и въздъхна с облекчение. — Щурмът е приключен, отбой.

Под акомпанимента на барабанящите по корпуса куршуми операторите предадоха на уйбуите заповед да се оттеглят.

Фургонът се понесе към Ленински проспект.

 

 

Яна успя да вкара в газелата три пълнителя. Тя буквално го заля с олово, но не успя да го спре. Затова пък двамата мотоциклетисти, съпровождащи фургона, не успяха да се спасят от точните изстрели на девойката. Когато газелата окончателно излезе от обсег, Яна отстъпи от прозореца и извика в радиостанцията.

— Амулетът е в черна газела, тя отива към Ленински!

— Разбрах. — Кортес свали обръча със слушалките и микрофона и се обърна към колегата си.

— Търсим черен фургон.

Лебед кимна и натисна газта.

Хамърът се озова на Ленински почти веднага след газелата. Без да обръща внимание на светофарите, колата се понесе към МКАД. Разстоянието между тях неумолимо се съкращаваше: на правата част на проспекта фургонът не можеше да си съперничи по скорост с бързия джип. Кортес извади изпод седалката си къс калашник, свали предпазителя му и го сложи до Лебед.

— Успех, брат.

— Успех, командире.

Кортес извади втори автомат.

— Спри ги.

— Тъй вярно.

Джипът започна бавно да заобикаля носещата се по проспекта газела. Цялото внимание на наемниците беше приковано в това преследване и те твърде късно видяха новите играчи.

— Пази се!! — изкрещя Лебед и отчаяно натисна спирачките.

В летящата пред хамъра газела се вряза появил се неясно откъде грамаден юкон. Силата на удара беше толкова голяма, че фургонът падна на една страна, пързаля се с пронизващо скърцане още двайсет метра по асфалта и застина край пътя. Юконът се завъртя и свистящият със спирачките си хамър го отхвърли към средата на пътя.

Настъпилата на мястото на аварията тишина се наруши от скърцане на отваряща се врата. Полузашеметеният Кортес се измъкна от разбития джип и вдигна автомата.

 

 

Сабята, все още неразбиращ какво се е случило, опипа с окървавените си ръце раницата с Амулета.

 

 

Секирата с видима наслада вряза кривия си кинжал в гърба на уйбуя Тапата.