Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (20)

Глава 18

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

28 юли, сряда, 11:27

 

— Днес в полунощ тук, в казино „Реактивната яребица“, ще се проведе финалът на шампионата на Тайния град по елементарен покер. Напомням, че главната награда ще се разиграе между четиримата водещи играчи: Карим Томба, барон Святополк, владетелят на Перовски домен, вицепрезидентът на „Тиградком“ Егор Бесяев и миналогодишния шампион Бонций Чейс, управителят на „Реактивната яребица“. — Симпатичната девойка бавно се разходи из разкошната зала и се спря при масата за игра. — След приключване на играта ще се състои банкет в чест на победителя. За получаване на покана наберете на дистанционното на своя телевизор комбинацията 777–529.

На екрана просветнаха шестте цифри и надпис: „Услугата е платена“.

— Аз заложих на Бонций — съобщи уйбуят Драката, човъркайки зъбите си с кинжала. — Той е в прекрасна форма, преди две седмици обра „Короната“ с двеста хиляди.

— А Томба е съблякъл едни хванове в „Реактивната яребица“ — застъпи се за своето протеже уйбуят Копитото. — Между другото, дори Бонций не рискува да седне на една маса с него.

— Ти чудно как не си заложил на Бесяев, на чова — отвърна презрително Драката на Щурака. — От вас, фъфляците, може да се очаква.

Шебекът Копитото се намръщи и неуверено посегна към пистолета си.

— Стига сте зяпали телевизора, да ви таковам в ушите! — Секирата щракна дистанционното и погледна мрачно към седящия на масата Вария. — Ти кога ще си тръгнеш? Сега моите момчета дежурят.

— Когато Любомир нарефи — отговори лениво едноокият и отпи от манерката. — На мен също не ми е особено приятно да сефя тук.

— Любомир, Любомир — промърмори Секирата. — Той започва да развива мания за преследване, да се таковам в ухото. Удвоихме охраната, блокирахме асансьора и за какво, се пита, докараха на покрива десет тона чакъл? Казвам ти, нашият магьосник е превъртял, да се таковам в ухото.

Секирата замълча, поглеждайки с очакване към едноокия. Обикновените охранители тихо се разотидоха по ъглите, по-надалеч от фюрерите. Едноокият благоразумно мълчеше.

— Домъкнал е някакъв чов, а и още онази фея, Лана — продължи Щуракът. — Кой знае за какво се договарят с нея? Може би той смята да се върне в Зеления дом, а нас да ни изостави?

На Секирата много му се искаше Шебекът да подкрепи бунтовническите му мисли и да изрази недоверие към магьосника. Тогава с пълно право би могъл да обвини едноокия в предателство и да го убие. Но Варията не се поддаде.

— Любомир знае какво прави. Ние вофим опасна и сложна игра.

Секирата се намръщи.

— Разбира се.

* * *

Москва, улица „Болшая Молчановка“,

28 юли, сряда, 11:29

 

Веднага щом последният рицар се скри във входа, Мечеслав свали сакото си, разкопча ризата си, нави ръкавите си и извади от багажника на своя сааб масивна бойна брадва.

— Отлично нещо за близък бой — обясни той на комисаря. — На Любомир ще му хареса.

— Надявам се. — Навът с любопитство докосна с пръст широкото острие. Съдейки по йероглифите, гравирани върху метала, оръжието беше подготвено от жриците на Зеления дом. — Само я размахвайте по-внимателно, бароне, все пак не сме в гората.

— Не се бой — промърмори покровителствено людът. — Ако искаш, имам още една такава, резервна.

— Благодаря. — Сантяго се усмихна и в ръката му се появи тънък навски стилет. — Имам си всичко.

За разлика от барона, който беше далеч от магията, висшият боен маг на Тъмния двор можеше да си позволи да има само това крехко острие. Мечеслав потрепери. Както тогава, в тронната зала на Зеления дом, така и сега той не успя да види откъде навът измъкна оръжието си.

— Изящна вещ — отрони людът.

— Избирателна. — Комисарят меко прекара ръката си пред себе си и стилетът изчезна. — Насилието е грубо нещо. Стремя се да минимализирам количеството му при воденето на преговори.

Людът с разбиране поклати глава.

— Не обичаш кръвта?

— Не обичам многото кръв.

— А не се ли боиш, че ще си изцапаш костюма? Предстоят ни напрегнати преговори, казано в твой стил.

— Няма страшно — отвърна Сантяго и гледайки отражението си в стъклото на сааба, оправи вратовръзката си. — Имам още много такива.

— Скъп ли е?

— Осем хиляди. Ушиха ми го по поръчка в ателието на Манир Турчи.

— Уха! — поклати глава людът.

Манир Турчи обличаше елита на Тайния град. Красиво, но твърде скъпо. Самият барон беше успял да си позволи само три костюма от Турчи и, естествено, не възнамеряваше да ги облича преди битка. Съдейки по всичко, Сантяго просто нямаше други видове костюми.

Мечеслав извади от жабката на колата си изящна златна кутийка и изсипа върху дланта си няколко сухи листенца.

— Зъбарче? — поинтересува се комисарят.

— Аха. — Баронът върна кутийката в колата и се зае старателно да дъвче листата.

Навът не одобряваше това. За разлика от златния корен, зъбарчето не беше забранено в Тайния град, но се причисляваше към силно действащите препарати. По време на своето действие (от петнайсет минути до шест часа, в зависимост от дозировката) то удесеторяваше силата на воина, но при това правеше поведението му донякъде неадекватно.

— А няма ли да бъде зле с това? — Сантяго се почука с пръст по челото.

— Не — измуча Мечеслав, — всичко е под контрол.

— Надявам се — рече хладно навът и измъкна от джоба звънящия си телефон. — Франц е вече горе, време е.

 

 

— Вече трябва да направиш избор, времето изтече. — Любомир погледна тежко пленника си. — Какво реши, Артьом? С мен ли си?

Лана мълчеше, а Псор, слугата на Любомир, се взираше вцепенено някъде в далечината. Артьом дълбоко въздъхна.

— Както разбираш, Вестителю, в дадената ситуация…

— Не му казвай нищо, той те лъже — неочаквано се обади Лана. — Сантяго е бил прав.

— Какво? — обърна се Артьом.

— Какво?! — изтръпна Вестителя.

— Сантяго е бил прав! — гръмко и с някакво отчаяно злорадство в гласа повтори девойката. — Ти не си пророк, а обезумял от кръвта девственик с Наполеонов комплекс. Ти си закъснял, Вестителю, с твоите методи вече не може да се постигне нищо!

— Тогава за какво беше целият този спектакъл? — Любомир явно беше слисан.

— Нямаше никакъв спектакъл — усмихна се Лана. — Наистина ти карах Артьом, наистина ти карах Амулета, наистина вярвах, че ти си моят император. Достоен владетел на Великия дом Люд. — Лицето на феята презрително се изкриви. — Артьом каза, че работи за Тъмния двор, и когато вече пристигах, реших да се обадя на Сантяго.

— И какво ти каза той? — попита приглушено Вестителя.

— Той не взе да ме заплашва или да ме уговаря — въздъхна Лана. — Той просто ме помоли първо да ти докарам Артьом и да те наблюдавам и едва след това да взема решение. Амулетът е в моя мустанг, Вестителю, но ти не можеш да се добереш до него.

Във въздуха пред масата се появи малка черна точка. Магьосникът отскочи назад. Точката бързо се уголеми и след миг в центъра на стаята танцуваше наподобяващ огромно вретено вихър.

— Портал! — възкликна феята. — Най-накрая!!

От бушуващия мрак на вретеното изникна висок мъж с елегантен светъл костюм.

— Сантяго? — прошепна магьосникът, все още не вярвайки на очите си.

— Здравейте, Вестителю — обаятелно се усмихна пришълецът. — Ще поговорим ли?

Любомир грабна от масата малък дървен жезъл и очерта пред себе си кръг.

— Варди!

Плътна зелена мъгла обгърна вихъра, сковавайки стремителното му движение. Разнесе се грохот, някой изкрещя, нещо се срути, сградата потрепери и се люшна. Порталът изчезна, а на мястото, където току-що се беше намирал, с глух удар падна парче от масивна брадва.

— А сега да поговорим, наве — озъби се магьосникът. — Вече никой няма да ни пречи.

— Много добре — пришълецът отново се усмихна. — Тъмният двор не е съгласен с много от вашите действия, Вестителю, и ме изпрати да се уверя…

 

 

— Ще я отнесе като перушина — обеща Бамбарда, залепвайки на масивната желязна врата пакет пластичен експлозив. — Трябва само да се поотдалечим.

Останали без Извора си, чудовете икономисваха магическа енергия и решиха да разбият вратата по обикновения човешки начин.

Дьо Гир махна с ръка и рицарите се спуснаха половин етаж надолу.

— За какво е всичко това? — изписка Юшлаков. — Защо съм тук аз?

Когато дойде на себе си и откри около себе си странно облечените хора, фотографът изпадна в паника. Докато го караха да тича, подкарван от силни ритници, той мълчеше и едва сега, когато леко успокои дишането си, рискува да зададе измъчващия го въпрос. Отговорът дойде веднага.

— Мълчи, тъпанар — погледна го накриво Кортес и фотографът мигновено се подчини.

— Всички ли са готови? — огледа се за последен път Бамбарда. — Взривявам.

Оглушителен грохот разтърси сградата, вратата изхвърча и от отвора се разнесоха изплашените вопли на Червените шапки.

— Напред! — изкрещя скочилият на крака Дьо Гир и в следващия миг объркано се спря.

Грохотът не стихваше. Той нарастваше така, сякаш от горния етаж към тях лети мощна снежна лавина. Приближаваше се нещо огромно и тежко. Капитанът се заслуша.

— Какво става? — прошепна Бамбарда.

Отгоре им се посипа тънка струйка пясък, падна камъче, а грохотът продължаваше да нараства.

— Спасявайте се! — изрева Кортес, сграбчи фотографа за яката и хукна надолу по стълбите.

След секунда върху площадката, където току-що бяха стояли чудовете, се стовари лавина от чакъл и пясък, зазиждайки надеждно пътя нагоре.

 

 

Мечеслав се стараеше да се движи на крачка след Сантяго. На барона още не му се беше случвало да използва навски портал и той не се чувстваше много уверено. Но всичко се оказа просто. Щом Мечеслав пристъпи в тъмнината на вихъра, мощната сила меко го подхвана и го понесе някъде напред. На барона му се струваше, че продължава да върви, само че почти не беше необходимо да полага усилия за това. Людът беше обзет от необикновено усещане за лекота, той се разсмя и подхвана брадвата по-удобно.

— Ще му покажем, наве! — извика той в гърба на движещия се отпред комисар. — Смърт на Любомир!!

— Здравейте, Вестителю — отвърна гърбът. — Ще поговорим ли?

Мечеслав потрепна, но досетил се, че навът вече е излязъл от портала, решително направи още една последна — както му се струваше — крачка. Той протегна пред себе си брадвата, приготвяйки се за схватка, и в този момент чу гласа на магьосника:

— Варди!

В тъмнината на портала проникна зелена мъгла. Мечеслав рязко се люшна и усети, че пада. Той нелепо разпери ръце, няколко пъти се превъртя и закрещя гръмогласно от изненада. По-нататъшните му спомени бяха неясни и хаотични. Въртеше се на всички страни като перушина, сякаш е в огромна центрофуга, и когато най-накрая, конвулсивно кашляйки, излетя от портала, почувства тежко гадене. Невъзможно беше да му се съпротивлява. Неспособен да види нищо пред себе си, Мечеслав се напрегна, извивайки цялото си тяло, и остатъците от закуската напуснаха организма му. След секунда баронът видя къде точно се е озовал. Пред него стоеше объркан Секирата.

— Ще те убия! — изрева людът и рязко замахна с брадвата си.

„Твърде лека е“, отбеляза си той.

За съжаление, баронът не подозираше, че основната част от оръжието му е останала от другата страна на портала. Замахът, достоен за тежката брадва, доведе до напълно предсказуем резултат — Мечеслав нелепо се пльосна на пода.

— Тревога! — изкрещя Секирата, хвърляйки се под масата. — Людове!

Червените шапки измъкнаха оръжията си и откриха безпорядъчна, но много ентусиазирана стрелба в посока на барона. Помещението се изпълни с барутен дим. Мечеслав се надигна на четири крака и опитвайки се да се спаси от изстрелите, се вряза в стената. Удесеторилото силата му зъбарче му помогна да пробие бетонната преграда с лекота, сякаш минаваше през хартия, и баронът се стовари в някаква яма.

— Тревога, тревога!! — дереше се под масата Секирата.

— Млъкни! — не издържа Варията. — Той беше сам.

Съпроводен от изпълнените с уважение погледи на Червените шапки, едноокият смело се приближи към отвора и предпазливо надникна в шахтата на асансьора. Някъде отдолу се разнасяха ругатните на Мечеслав.

— Фа му изпратим пофаръче — промърмори Варията и хвърли в отвора една граната.

Разнесе се взрив, ругатните утихнаха, но развлечението се хареса на Червените шапки и в шахтата полетяха още няколко гранати.

 

 

— Къде, къде са те? — крещеше Васкин, разтърсвайки Корнилов за рамото. — Къде се дянаха?

— Престани с истерията! — изрева майорът. — Ти офицер ли си, или…

Васкин засрамено утихна и погледна Шустов. Дебелакът мълчеше, но и в неговите очи се четеше аналогичен въпрос.

Ситуацията наистина беше странна. Двете лелки, останали на пресечката, известно време се суетиха около тъмнозеления сааб. После едната от тях, по-високата, извади от сутиена си мобилен телефон, извика в него няколко думи и сътвори насред улицата малко тъмно облаче. Пред очите на полицаите лелките една след друга пристъпиха в него и изчезнаха. Облачето се разсея, улицата опустя и Васкин избухна.

— Странна работа — рече предпазливо Сергей. — Може би тези са някакви хипнотизатори или екстрасенси?

— Може би — промърмори Корнилов, — а може да са циркаджии, избягали от психиатрията.

— Ти такива случаи ли търсеше в архива?

Андрей не успя да отговори.

— Отново — прошепна лейтенантът.

Около сребристия мустанг, паркиран до полицейската волга, се образува още едно черно облаче. Слисаните полицаи безмълвно наблюдаваха как от него спокойно излезе висок, строен мъж с тъмносин костюм, отвори вратата на колата и измъкна от задната седалка малка черна раница.

— Да го спра ли? — неуверено попита Шустов.

Корнилов поклати глава в знак на отрицание.

Мъжът затвори вратата, намигна на седящите във волгата полицаи и се върна в облачето, което мигновено се разтвори във въздуха. Улицата отново опустя.

— Познаваме ли го този? — поклати глава Сергей с недоумение. — Кирилич, на кого от нас намигна той?

— Със сигурност не на мен. — Корнилов погледна накриво Васкин. — Съвзе ли се, студенте?

— Аха — изстена Васкин и в следващия момент подскочи.

В асансьорната шахта се взриви първата граната.

Лана се възползва от това, че Любомир е зает с комисаря, извъртя се ловко и острият й лакът се вряза в лицето на Псор. Дребният слуга залитна. Девойката скочи и го изрита.

— Господарю!! — отчаяно извика Псор, но на Любомир не му беше до него.

Осъзнал, че няма да получи помощ, робът с всички сили се вкопчи във феята и я изблъска в зимната градина.

— Разкарай се от мен, изрод!

Лана нямаше намерение да убива нещастника, но Псор напираше към нея. Кривогледите му очи пламтяха яростно, а дланите му бяха свити в дребни юмруци.

— Псор, осъзнай се, ще те убия!

Лана, все още неспособна да реши как да постъпи с побеснелия роб, направи крачка назад и се озова на вита стълба, водеща някъде надолу.

— Варди! — разнесе се от кабинета гласът на Вестителя и защитните системи на магьосника се задействаха. Стените затрепериха, подът се разтресе, цялата сграда се разлюля. Феята почувства как губи опора, стълбата изчезна изпод краката й и девойката заедно с роба полетя надолу. С невероятно усилие на Лана й се удаде да се извърти по котешки във въздуха и да се приземи донякъде удачно, а обезумелият Псор, който до последния миг протягаше към девойката малките си ръчички, не извади този късмет. С кратък, сух трясък вратът му се счупи и Вестителя остана съвсем сам.

 

 

Шумът на горния етаж нарастваше. Явно там ставаше нещо, но риданията на изплашените пленнички пречеха на Яна да разбере какво казват долитащите оттам гласове. Девойката се концентрира и реши, че моментът е настъпил.

Тя прегриза малката пластмасова ампула, изкриви лице — както й беше обещал Сантяго, разтворът от разковничето беше много горчив, — но без да обръща внимание на това, тя предпазливо, икономисвайки течността, намокри със слюнката си белезниците и тихо ги потърка една в друга. Разтворът със съскане се изля в закалената стомана и за няколко мига превърна белезниците в непотребни железа.

— Как успя да го направиш? — попита смаяно Марина, но не получи отговор.

След като се освободи, Яна внимателно се заслуша: през издаваните от пленничките звуци до нея достигна ясен шум от стъпки. Някой се беше приближил до витата стълба.

Любомир? Девойката приседна; тя се опасяваше от срещата с магьосника. И изведнъж сградата се разтърси, пленничките запищяха, а откъм стълбата се разнесе сърцераздирателен крясък. Нещо меко се стовари върху пода.

Яна предпазливо надникна иззад колоната. На пода, на мястото, където би трябвало да бъде стълбата, седеше светлокоса жена с лекомислено облекло и жално стенейки, потриваше удареното място. Яна се хвърли напред и ловко изрита девойката в слепоочието. Жената рухна в несвяст на пода.

 

 

— Та за какво си дошъл? — поинтересува се заплашително магьосникът.

— Длъжен съм да ви извадя сърцето, Любомире — обясни Сантяго. — Сърцето на Вестител е голяма рядкост в наши дни.

— Също както и сърцето на нав — парира Вестителя. — Наскоро ми доставиха едно.

— За щастие то беше фалшиво — усмихна се комисарят. — Вашите храбри последователи убиха куклата на Ортега.

Магьосникът почервеня.

Подхвърляйки си фрази, съперниците бавно се придвижваха из стаята, избирайки си най-удобното за сражение място. Стиснал в ръка дървения си жезъл, Любомир наподобяваше огромен бял плъх с пронизващи яркозелени очи. В сравнение с високия Сантяго той приличаше на истинско джудже.

— Не можеш да ме спреш!

Навът не отговаряше. Без да изпуска от поглед противника си, той измъкна отнякъде малък черен стилет, протегна го пред себе си и с мека, хищна грациозност започна да се приближава към магьосника.

Те не забелязваха Артьом. Стараейки се нещата да си останат така, той отстъпи към стената и се огледа в търсене на Лана. Но уви! Тя беше изчезнала.

— Няма да се добереш до сърцето ми.

Навът се спря.

— Може би е време да започваме?

— Съгласен.

В този момент Артьом твърдо реши да застане на страната на победителя.

Магьосникът размаха жезъла си. Избухна нетърпимо ярка светлина и към нава полетяха тънки зелени мълнии. Любомир, чието тяло излъчваше зелено сияние, виртуозно въртеше жезъла, пораждайки нови и нови избухвания. Сантяго се държеше. Той леко сви краката в коленете си и плавно започна да прекарва пред себе си невъоръжената ръка, създавайки плътен черен облак, в който изчезваха мълниите на магьосника. Зад гърба му заплашително се кълбеше гъста мъгла.

— Виждам, че си се подготвил добре, наве! — подвикна подигравателно магьосникът. — Мракът ти дава сили.

Огънят в камината избухна по-силно.

 

 

— Няма да минем оттук — възкликна разочаровано Кортес, оглеждайки стълбищната площадка. — Камък.

По-нататъшните думи на наемника, може би дори нецензурни, потънаха в кашлицата му. Прахта се издигаше като стълб.

Чудовете, които бяха избягали на двайсет и първия етаж, за да се спасят от лавината, нададоха разочаровани крясъци. Дьо Гир погледна тъжно своето побеляло от прахта наметало и горестно въздъхна. Чувстваше се излъган.

— Трябва да пробием през тавана — изкашля се най-накрая наемникът и върна Франц към действителността.

— Остана ли взрив?

— Има по-добър начин — изръмжа майсторът на войната. — Донесете маса!

Той начерта върху прашния плот кръг, нарисува в него няколко чудновати руни и внимателно положи в центъра му малък, изискано обработен рубин.

— Кабинетът със сигурност е защитен със заклинание — предупреди го Кортес.

Майсторът на войната изгледа презрително чова, но след като си спомни, че Сантяго го беше нарекъл свой приятел, високомерно обясни:

— Това е „плюнката на дракона“ — ще пробие чак до небето.

— Ами да видим.

Капитанът направи няколко крачки настрани и внимателно гледайки рубина, тихо произнесе кратко заклинание. Камъкът се изпълни с гъст червен сок, леко се издигна и започна бавно да се върти около оста си.

— Аз сънувам, сънувам — прошепна Юшлаков и веднага приседна уплашено под погледа на Кортес.

Рубинът ускори движението си и увеличи размерите си. Сега над руническия кръг бушуваше нагорещено яркочервено кълбо с размерите на футболна топка. Присъстващите в помещението изпитаха нетърпима жега. Дьо Гир махна с ръка и огненото кълбо, успяло да увеличи трикратно размера си, с вой се вряза в тавана, пробивайки в него идеално кръгла дупка, устреми се още по-нагоре, проби всички следващи прегради и оглушително изскочи на чист въздух. Засипаните с мазилка чудове очаровано наблюдаваха полета му. Пръв се опомни Дьо Гир.

— Напред, гвардейци! — извика той, скачайки на масата. — За славата на Ордена!

В отговор на призива му от отвора над главата на майстора на войната, капитан на гвардията на великия магистър, лисна потоп вода.

— Какво беше това? — объркано изрече Франц, гледайки подчинените си, които полагаха усилия да не се засмеят.

Потокът постепенно секна, като първо се превърна в тънко ручейче мръсна вода, а после в едри капки. Подът се оказа покрит с тънък воден слой, в който обречено подскачаха няколко златни рибки.

— Какво беше това? — повтори отново измокреният Дьо Гир.

— Вода — обясни му звънък женски глас и в отвора се показа изящна червенокоса глава. — Изля се от последния етаж.

— Яна!! — извика Кортес.

— Кортес, миличък — жизнерадостно се усмихна девойката — А какви са тези дръвници с теб?

— Аз съм Франц дьо Гир — съобщи с достойнство чудът, опитвайки се едновременно да се изкачи през дупката и да свали мокрото си наметало. — Капитан на гвардията на великия магистър.

— Много ми е приятно, капитане — учтиво отвърна Яна, помагайки му да се изкачи на следващия етаж. — Благодаря, че ни дойдохте на помощ.

— Къде е Любомир? — незабавно се поинтересува Дьо Гир. — И къде сме ние?

— Ние сме в затвор на предпоследния етаж. Кабинетът на Любомир е отгоре. Натам водеше една стълба, но неотдавна тя изчезна.

— Охранителите?

— Отвъд тази врата. Не са се показвали от началото на суматохата.

— Червените шапки?

— Аха.

Дьо Гир се обърна към гвардейците.

— Разправете се с тях.

Рицарите безмълвно се насочиха към стаята на охраната.

— Кортес, а какво ще правим с нашия приятел? — Франц кимна към фотографа.

— Той вече пристигна — промърмори наемникът, приковавайки пленника си към стърчащ от стената метален обръч. — Скоро ще дойдат за вас, Юшлаков, не скучайте.

— Ето какъв си бил. — Яна изгледа с презрение изплашения Алик. — Твар. Между другото, аз също имам нещо.

И Яна гордо демонстрира на спасителите си умърлушената Лана, на чиято скула се оформяше пищна синина.

 

 

Когато сградата престана да се тресе, Секирата се измъкна изпод масата и се огледа. Стаята на охраната представляваше жалко зрелище. Отворът на вратата, водеща към стълбището, беше плътно запълнен с чакъл. Самата врата, взривена от чудовете, лежеше до противоположната стена, затиснала уйбуя Драката. Помещението беше пълно с прах, осеяно с гилзи и облагородено с огромната дупка, през която Мечеслав беше паднал в асансьорната шахта.

— Великите фомове са се обефинили — разнесе се гласът на Варията. — Трябва фа се махаме.

— Ние служим на Любомир — изхриптя Секирата, гледайки с омраза едноокия — и ще се бием, да се таковам в ухото!

— Не бъфи глупак, Секира — усмихна се фюрерът на Шебеците, чиито ръце бавно шареха по бойния му колан. — Нима наистина си мислеше, че ще воювам с Тъмния фвор?

— Не разбрах.

— Колко си тъп! — Варията замахна с ятагана. — За фа стана император на Червените шапки, не е зафължително фа съм с магьосника. Фостатъчно е просто фа отстраня конкурентите. В момента моите момчета колят твоите Щураци из целия граф, а аз ще се разправя с теб.

— Измяна! — Секирата се огледа измъчено, но никой не бързаше да му се притече на помощ.

Червените шапки, които се бяха оказали поравно от двата клана, гледаха предано фюрерите си, изчаквайки кой от тях ще победи.

— Трябва фа ти вифя сметката, пале — решително заяви Варията. — Ще фафем тъпата ти тиква на Сантяго и той ще ни пусне. Ти си този, който уби нава.

Глухото ръмжене показа, че публиката се е отнесла благосклонно към предложението на едноокия. Варията се ободри.

— Бъдещето е за Любомир! — парира Секирата, хващайки ятагана си. — Той ще довърши Тъмния двор, а аз — теб, да се таковам в ухото.

Зрителите започнаха да аплодират:

— Пречукай го, еднооки!

— Залагам петдесетачка на Секирата, той е по-млад!

— Подкрепям!

Червените шапки извадиха парите си и започнаха да залагат. Събра се прилична сума.

Битката се разрази моментално. Натрупалата се в противниците взаимна омраза най-накрая се изтръгна на свобода и единственият възможен изход от схватката беше смъртта на единия от фюрерите. Никой не би се съгласил на по-малко. Особено зрителите, разпалено подкрепящи гладиаторите.

Под гръмките викове и дрънченето на ятаганите чудовете безпроблемно разбиха вратата и нахълтаха в стаята.

— Всички на пода! — Лягайте!

Забравил за битката, Секирата се обърна към рицарите и в този момент Варията ловко замахна с острието си и главата на младия фюрер тупна върху масата.

— Префаваме се — рече Варията, дишайки тежко. — Измамиха ни.

 

 

Когато взривовете в шахтата утихнаха, Мечеслав, олюляващ се върху въжетата, отвори уста, за да изругае, но след като размисли, се сдържа. Можеха да го чуят и да продължат с опитите да го довършат. Вместо това баронът, стараейки се да не шуми, бързо запълзя нагоре, към последния етаж. Инцидентът с охранителите накара Мечеслав да погледне трезво на ситуацията и да се съсредоточи върху най-неотложните проблеми. Нужен му беше Любомир. Той се задържа малко около отвора и когато чу вопли и дрънкане на оръжия, злобно се усмихна.

— Отлично — промърмори баронът, катерейки се с ловкостта на маймуна към последния етаж. — Никой не може да ми попречи да ти изтръгна сърцето, Любомире.

 

 

Докато Сантяго и Любомир, забравили за всичко останало, се замеряха с мълнии, Артьом се поуспокои. Вратите на асансьора в противоположния край на кабинета му подсказваха най-рационалния изход — да избяга. Нека тези ненормалници си изясняват отношенията, а когато ги изяснят, той вече ще бъде далеч.

Притиснал гръб към стената, Артьом бавно се приближаваше към вратите… и с огорчение въздъхна — от шахтата се разнасяше нечие шумно пъшкане. Всичко отначало. Артьом потърси някакво оръжие наоколо, вдигна първото, което му попадна под ръката — малкия метален мангал с едва тлеещи въглени, — и се приготви да посрещне гостите. Пъшкането престана, сменено първо от неясно скърцане, а после от тежък удар. Желязната врата на асансьора се огъна, но устоя. Артьом се усъмни в силите си и стисна още по-здраво мангала. От втория удар металът се скъса като хартия и през получилата се дупка надникна главата на пришълец.

Артьом веднага позна това говедо. Светлокосият бандит с белега, който беше отвел наемниците от „Гущера“. Главата се обърна и Артьом с удоволствие я халоса с мангала. Пришълецът с неразбираем вик полетя обратно в шахтата.

Доволният Артьом пусна огъналото се оръжие и се обърна към биещите се. Сантяго изпитваше затруднения. Любомир беше скочил върху масата и размахваше жезъла като обезумял. Потокът от зелени мълнии се беше усилил и комисарят едва успяваше да ги отбива. Мъглата зад гърба му вече не беше толкова гъста и изглеждаше като лек дим.

— Приготви се да умреш, наве! — изкрещя Любомир.

— Княже — прошепна Сантяго, — време е вече, княже!

 

 

Полицаите нахлуха в сградата с бодър ловджийски ентусиазъм. Те вече знаеха, че престъпниците са заседнали на последните два етажа и че асансьорът е безнадеждно повреден, така че веднага хукнаха по стълбите. Първи се придвижваха специалните части начело с Клим, след тях — следователите, пременени заради конкретния случай с бронежилетки. Всички бяха в бойно настроение и предстоящата операция им изглеждаше като обикновена разходка. Злосторниците нямаше къде да се дянат.

На четвъртия етаж разпалеността им посърна, лицата им почервеняха и станаха съсредоточени, шегите престанаха. Дългите и тесни пасажи от стълбището караха всички, особено следователите, да си пазят дъха. На седмия етаж се спря Шустов. Той съпроводи с недружелюбен поглед тичащите като лосове служители на спецчастите, успокои дишането си и бавно тръгна подире им, чудейки се дали си струва да хвърли тежката бронежилетка.

Той получи отговор на деветия етаж, когато се натъкна на оставеното там снаряжение на Корнилов. Освен бронежилетката Шустов откри там сакото и вратовръзката на началника си. Със самия майор Сергей се срещна четири площадки по-нагоре. Побеснелият Корнилов мрачно пушеше, седнал на мръсен перваз. След като отдъхнаха и се освободиха от снаряжението на Шустов, полицаите продължиха нататък.

На петнайсетия етаж догониха Васкин, който беше изостанал от спецчастите, беше се избавил от бронежилетката и сега се готвеше да изхвърли личното си оръжие. Двамата му се накараха заради малодушието му и с маниакална упоритост продължиха нагоре.

— Умирам — жално хленчеше Шустов, изгубил бройката на етажите. — Още много ли ще продължава това?

— Още два етажа — въздъхна превилият се на две Корнилов. — Смятай, че вече сме стигнали.

Капитанът изруга.

— Корнилов? Да те донесем ли? — разнесе се някъде отгоре гласът на командира на спецчастите.

— Върви по дяволите, Клим — озъби се майорът.

— Ако знаеш какви се вършат тук!

Клим изчака Корнилов да се качи на следващата площадка и изрита чакъла.

— Как са направили това?

— Домъкнали са камъни и са го направили. — Майорът се изкашля. — Някой премина ли нагоре?

— Разбира се, че е преминал! — реагира с ентусиазъм Клим и повлече Корнилов към стаята. — И трябва да се каже, че добре е преминал! — Той посочи отвора в тавана. — Като експрес!

Известно време Корнилов безмълвно изучаваше дупката в тавана, а после, още няколко секунди — мръсната локва под краката си.

— Какво, да не е валяло?

 

 

— Княже — прошепна Сантяго, — време е вече, княже!

Когато чу това, застаналият на масата Любомир се изкиска и широко разпери ръце.

— С властта, дадена ми по рождение, аз призовавам цялото могъщество на Великия дом Люд, цялата сила на Кладенеца на дъждовете, цялата сила на земята…

Фигурата на магьосника затрепери, очертанията й се размиха и започнаха да се променят така, сякаш той е направил илюзия. Беше дошло времето за решителната битка за властта в Тайния град и Любомир събираше в юмрука си цялото си могъщество. Грохотът на сърцето му заглушаваше всичко останало.

Артьом се мушна в тесния процеп между два шкафа, седна на пода и проследи по-нататъшния развой на събитията именно от това място.

Когато магьосникът приключи трансформацията си, на масата се оказа висок широкоплещест воин с хищни черти на лицето. Дългите му бели коси бяха обхванати със златен обръч, украсен с огромен изумруд. Дебелият му елек, обърнат с кожата навън, беше дръзко разтворен на гърдите, а мускулестите му ръце държаха масивна секира. Фигурата на воина беше обгърната от зелено сияние, а по широкото острие на секирата постоянно пробягваха малки зелени пламъчета. В движенията на воина имаше толкова увереност, толкова сила, че не оставаше съмнение — той вече се чувстваше победител. Вестителя леко се усмихна, но студените му, пронизващо зелени очи не предвещаваха нищо добро.

— Ти искаше да получиш сърцето ми, презрян червей?

Сантяго не отговаряше — той също се променяше. Комисарят захвърли настрани стилета си, извика нещо и вдигна ръката си нагоре. Около него започна да се кълби черна мъгла. Тялото на нава се разтвори и навън, разкъсвайки кожата и мускулите му, изскочи нещо зловещо. Когато мъглата се разреди, пред Вестителя се беше озовало истинско чудовище.

Дълбоко хлътналите гарвановочерни очи пламтяха с омраза върху дребно, сбръчкано лице. Черепът с многобройни израстъци и дългите заострени уши извикваха от паметта най-страшните нощни кошмари. Нямаше устни, от устата стърчаха черни бивници, между които като змийче се подаваше тънък раздвоен език. Чудовището беше необичайно високо, очите му бяха на равнището на очите на Вестителя, въпреки че то стоеше на пода. Зад гърба на чудовището стърчаха дребни кожени криле, потрепващи, когато то помръдваше рамене.

— Не очакваше да ме видиш тук, Вестителю? — изхриптя чудовището.

— Значи, Сантяго е аватар? — учуди се магьосникът.

— Сантяго е част от мен — избоботи чудовището, — едно от въплъщенията ми.

— Интересен подход — отбеляза весело Вестителя, прехвърляйки секирата от едната ръка в другата. — Защо да се наемат министри и вицекрале, ако можеш да поставиш на ключовите длъжности собствените си въплъщения? Както и да е, радвам се, че самият ти дойде при мен, княже!

Трансформацията беше приключила и чудовището се почувства много по-уверено. То въздъхна умно, изкарвайки нова порция гъст черен дим, и разпери криле.

— Време е да започваме, Вестителю.

— Да, време е! — Мускулите на воина заиграха. — Какво да ти отсека първо, изрод? Крилете?

— Пробвай да ми отсечеш главата!

— Договорихме се!

Виртуозно размахвайки секирата, Вестителя скочи от масата и тръгна напред. Въпреки че той едва достигаше до гърдите на чудовището, устремът му беше много силен. С всеки замах острието на секирата се приближаваше все повече и повече до чудовището, заставяйки го да кръжи безпорядъчно из кабинета. От секирата се сипеха зелени искри, които политаха като мълнии към княза, но и това не беше достатъчно; те потъваха в черната мъгла, обгръщаща чудовището. Князът отбиваше нападенията на воина с тежките си ноктести лапи, но не успяваше да нанесе сериозен удар. Преобръщайки мебелите, съперниците като вихър кръжаха из кабинета, а от разбитите по време на битката гърнета се вдигаше тежката миризма на застояла помийна яма. Артьом постепенно свикна с царящия наоколо хаос и се опитваше да отгатне кой пръв ще допусне грешка. Както се оказа, това беше князът. Два поредни удара на Вестителя накараха княза да изгуби бдителност. Мълнии разкъсаха защитаващата чудовището черна мъгла и дебели зелени клони се обвиха около княза. Чудовището се олюля и с глух трясък се стовари на пода.

— На мен ми е съдено да бъда първи! — изкрещя Вестителя, вдигайки секирата над главата си. — Моето време дойде!

Смъртта на княза изглеждаше неминуема, той нямаше никакъв шанс срещу белокосия гигант. Артьом видя как широкото острие на секирата започна бавно да се спуска към главата на чудовището. Князът изрева и в този момент силен удар отхвърли Любомир настрани — от появил се в средата на стаята червен вихър пристъпи могъщ рицар, неотстъпващ по ръст на Вестителя.

— Велики магистре! — изрева магьосникът, отмествайки се назад към масата. От раната на хълбока му се лееше гъста кръв.

— Май идвам точно навреме!

Рицарят вдигна над главата си двурък меч, обхванат от пламъци, и направи крачка напред. Червените му доспехи, богато украсени със злато, заблестяха весело сред зелените мълнии.

— Дойде време за разплата, Вестителю! Време е да почувстваш мощта на Картагенския амулет!

Ободрилият се княз скочи на крака и сега двамата започнаха да притискат магьосника заедно. Черна мъгла от едната страна и изгарящ пламък от другата, силите на мрака и силите на огъня; но раненият Вестител не се предаваше. На него му беше нужно време, за да дойде на себе си, и той, неуверено размахвайки секирата, започна да отстъпва към малката вратичка, водеща към градината.

— Не му позволявай да се измъкне, магистре! — извика князът.

— Аз, така или иначе, ще бъда първи! — изхриптя Вестителя и веднага изстена: рицарят с ловък удар изби секирата от ръцете му.

Дългият нокът на княза се вряза в китката на Вестителя, приковавайки го към стената. Магьосникът отново изстена и в другата му ръка се заби огненият меч на великия магистър. Вестителя беше разпънат пред враговете си.

— Мислите, че сте победили? — слабо се усмихна той.

Раната на хълбока му започваше да се затваря.

— Никой няма да спре Вестителя!

— Нужна ни е жрица! — извика великият магистър.

— Знам — изрева князът, — тя идва.

Насред кабинета се появи още един портал и обкръжена от слабо зелено сияние на полесражението пристъпи жрица. Гъстите й коси с цвят на пшеница бяха разпуснати по раменете й, обикновената рокля се спускаше свободно около тялото, а дълбоките й яркозелени очи проблясваха не по-слабо от огромните изумруди, украсяващи диадемата й.

— По-бързо, жрице! — не издържа рицарят. — Едва се справяме!

Жената се приближи към обездвижения Вестител и вдигна над главата му цъфтяща зелена клонка.

— Не! — прошепна Любомир. — Всеслава, не!

Кръвта от раните му заструи още по-силно.

— Призовавам Кладенеца на дъждовете да ми върне силата, отнета от Вестителя — изрече приглушено жената. — Изисквам това с правото на жрица от Зеления дом.

Моментът беше идеално избран. Обезсиленият Вестител не можеше да се съпротивлява на натиска на княза и рицаря и в същото време да контролира напълно Кладенеца на дъждовете. Всеслава теглеше енергия от Любомир, клонката в ръцете й се изпълваше с гъста светлина, а зеленото сияние около победения магьосник започна бавно да гасне. Изтичаха последните му сили.

— Смърт на Вестителя! — изръмжа князът, още по-дълбоко забивайки нокът в тялото на противника. Дясната ръка на магьосника започна стремително да почернява, сякаш попиваше в себе си обгръщащата чудовището черна мъгла.

— Смърт на Вестителя! — повтори великия магистър, наблюдавайки как пламъкът обхваща втората ръка на Любомир.

— Не бива! — магьосникът погледна отчаяно Всеслава.

Кралицата размаха клонката.

— Смърт на Вестителя!

— Не!!

Ослепителен взрив озари полутъмния кабинет.

 

 

Когато Артьом дойде на себе си, всичко беше приключило. Магическата битка беше завършила и всички присъстващи бяха приели всекидневния си облик.

На малко столче до Артьом беше приседнал великият магистър. Той изглеждаше доста възрастен мъж, с благородна прошарена брада и големи, тъжни очи. Битката беше отнела много от силите му; повелителят на Великия дом Чуд дишаше тежко, ръцете му трепереха, а ризата му със златна бродерия беше мокра от пот.

Насред кабинета, отчаяно вкопчил се за масата, се опитваше да се изправи на крака Любомир. Той изглеждаше отвратително: разчорлени коси, неестествено бяла кожа, конвулсивно свити пръсти, зеещи отвори на китките… От страшната рана на левия хълбок на магьосника течеше кръв и щедро се просмукваше в бялата вълнена хламида.

Вестителя умираше. Безумният му поглед се спря върху застиналата край камината Всеслава, устните му затрепериха, от тях излезе кървава пяна. Кралицата тихо изхлипа и отстъпи назад.

— Не му позволявайте да изрече проклятие, Ваше Величество! — промълви нечий глас.

Всеслава сведе поглед.

— Той няма да може.

Гласът принадлежеше на Сантяго. Отново изглеждаше като себе си — високо и стройно конте, наистина с измачкан и скъсан на няколко места костюм и изкривена настрани вратовръзка.

— Къде е князът? — поинтересува се великият магистър.

— Чака ни в Цитаделата — учтиво се усмихна Сантяго. — С ваше позволение аз ще защитавам интересите на Великия дом Нав.

— Нямаме нищо против — въздъхна Всеслава.

— Благодаря.

Нито кралицата, нито Дьо Сент Каре бяха учудени от толкова бързото изчезване на княза — повелителят на Тъмния двор напускаше Цитаделата неохотно, само при извънредни обстоятелства и за кратко. Артьом със смайване осъзна, че висшите магове на Тайния град не бяха видели превръщането на Сантяго в княза и на княза в Сантяго и не знаеха, че двамата са всъщност една личност. Или не са? Артьом се обърка.

— Длъжни сме да доведем делото докрай! — изрече гръмко комисарят.

— Остави го на мира, Сантяго — помоли Всеслава. — Той умира.

— Именно затова — отсече навът. — Длъжни сме да се уверим, че никога повече в Тайния град няма да се роди Вестител.

Великият магистър се изправи от столчето.

— Съгласен съм с комисаря. Длъжни сме да сложим край на пророчеството веднъж завинаги.

Всеслава се извърна. Сантяго вдигна от пода стилета си, приближи се към умиращия Любомир и рязко го удари в гърдите. Магьосникът жално изхлипа.

— Прости ми — прошепна Всеслава и очите и се напълниха със сълзи.

— Трябва ми сърцето ви, Вестителю — сякаш извинявайки се, рече Сантяго. — Докато все още бие.

Използвайки стилета си като лост, навът рязко разтвори ребрата на магьосника и измъкна от малката гръд пулсираща зелена буца. Любомир се просна на пода и тялото му беше обхванато от пламъци.

— Прощавай.

Великият магистър безмълвно хвана Всеслава за ръката. Сантяго се приближи към мангала, хвърли върху въглените биещото сърце на Вестителя и протегна напред ръка.

— С властта, дадена ми от силите на мрака, проклинам това сърце.

Над мангала започна да се сгъстява черна мъгла. Великият магистър застана до комисаря и също протегна ръка.

— С властта, дадена ми от силата на огъня, проклинам това сърце.

Над мангала избухна червен пламък.

— Ваш ред е, кралице.

Трета ръка се простря над пулсиращото в мангала сърце.

— С властта, дадена ми от силата на земята, проклинам това сърце.

Мангалът затрепери. Трите ръце, трите цвята се съединиха над него и из стаята се разнесе тих стон. Сърцето на Вестителя удари още веднъж и умря.

— Е, това е всичко… — Сантяго се изплю в мангала и се огледа. — Ортега, къде сте?

— Вече съм тук. — Въздухът пред комисаря се сгъсти и от образувалия се портал в стаята пристъпи висок мъж с тъмносин костюм. — При мен всичко е готово.

— Съпроводете нашите гости до княза — нареди Сантяго. — Аз ще изчакам останалите.

Ортега кимна и се наведе галантно към жената.

— Моля, Ваше Величество.

Кралицата пристъпи в портала.

— Хубава битка — въздъхна великият магистър. — Не се случва често семействата ни да воюват заедно.

— Това беше интересно.

— Съгласен съм. — Дьо Сент Каре изчезна в мрака на портала.

Артьом неуверено се измъкна иззад шкафа.

— Последвайте ги — кимна му Сантяго. — Вас също ви очакват.

Артьом направи крачка към портала, но се забави и се обърна към комисаря.

— Както разбирам, не искате никой да узнае за вашата тайна.

— Напълно сте прав.

— Можете да разчитате на мен. Но бих искал да разбера…

— Прочутата любознателност на човите, но на мен ми импонира тази черта на вашето семейство. — Сантяго погледна внимателно Артьом в очите. — Князът на Тъмния двор носи голяма отговорност пред навите и пред всички семейства на Великия дом, той не може да си позволи емоции и дребни слабости. Затова, когато се възкачи на престола, князът създаде мен — съд, в който са заключени чертите на характера му, които му пречат. Всичко останало постигнах сам. Доволен ли сте?

— Напълно.

— Тогава, моля, минете през портала. Време е да напуснем това място.

 

 

— Истински затвор — провлачи Корнилов, разглеждайки висящите от колоните вериги.

— Тук е била охраната — извика от отвора на вратата Шустов — и е имало сериозна битка!

— Има ли някой оцелял?

— Не.

— Жалко.

— Патроне, а тук има истинска градина. — В отвора над главата му се появи Васкин. — С басейн! Елате да видите.

— Има ли някой оцелял?

— Не.

— Тогава няма да идвам.

Главата на лейтенанта изчезна, а Корнилов бавно се разходи из залата. Той погледа как спецчастите освобождават ридаещите девойки, внимателно проучи грижливо подредените върху масата хирургически инструменти и най-накрая приседна пред свилия се в ъгъла човек.

Корнилов знаеше, че ще го срещне тук и именно в такава ситуация: прикован към стената в обкръжението на свидетелките на обвинението.

Майорът извади цигара и я запали, без да бърза.

— Не е ли твърде просто всичко това, Кирилович? — тихо попита приближилият се Шустов. — Фотографът е Вивисектора?

— Ще смятаме, че е точно така.

— А ще закрием ли случая?

— Защо не? — сви рамене Корнилов. — Свидетелите са достатъчно.

Шустов доволно потри ръце. Майорът се обърна към фотографа и повиши тон:

— Здравейте, Юшлаков, имам няколко въпроса към вас.