Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (3)

Глава 1

„Пресконференцията в управлението на полицията потвърди най-лошите опасения на журналистите: поредицата от загадъчни убийства, разтърсили Москва, са дело на един-единствен маниак, който, с леката ръка на нашия хроникьор Карим Томба, беше наречен Вивисектора. Напомняме, че жертви на маниака стават предимно млади девойки…“

(„Московски комсомолец“)

„Сензация на пазара за магически услуги! Вчера вечерта пресслужбата на Великия дом Чуд обяви за снижаване с десет процента на цената на енергията на Извора, нарушавайки по този начин достигнатата преди шест години договореност между Великите домове. Контролираните от Ордена магове вече са намалили стойността на крайната продукция, което свидетелства за това, че акцията е била грижливо планирана и насочена към преразпределяне на ключов пазар на Тайния град. Останалите Велики домове запазват мълчание, но ние сме убедени, че дъмпинговата политика на чуловете…“

(„Тиградком“)

* * *

Замъкът, щабквартира на Великия дом Чуд

Москва, Вернадски проспект,

20 юли, вторник, 23:24

 

Великият дом Чуд, или Орденът, както още наричаха този род, заемаше три стройни многоетажни блока, издържани в стил брежневски модерн. Разположени в самото начало на Вернадски, вдясно, ако се идва откъм Москва река, те като елегантни кули противостояха на масивните и безлики общински кутийки, построени от другата страна на проспекта. Високи и тънки, те изглеждаха като три огромни крайцера случайно влезли в малко търговско пристанище, а мощните сателитни антени и поддържаният външен вид само подчертаваха това сравнение.

Вътрешният живот на обитателите на Замъка беше надеждно защитен. Всеки инч от околната местност се контролираше чрез камери за наблюдение, високата стена и пищните корони на дърветата закриваха обширната вътрешна територия от външни погледи, а единствената порта откъм проспекта беше снабдена не с модни бариери, а с тежка стоманена плоча с изображението на застанал на задните си крака еднорог. Никой не знаеше какви други капани са приготвили за неканените гости гвардейците на великия магистър, но Франц дьо Гир, капитанът на гвардията, беше майстор на войната — водещ боен маг на Ордена — и си изкарваше добросъвестно хляба. Мрежите, сплетени от него около Замъка, бяха готови да разпознаят и да изтеглят енергия от всеки магьосник, приближил се към щабквартирата на чудовете с лоши намерения. Замъкът беше истинска крепост, готова да издържи както многодневна обсада, така и стремителен щурм. Винаги готова, въпреки действащото примирие между Домовете.

 

 

Церемонията на официалната среща беше издържана до най-дребните подробности.

Колите на гостите едва бяха пресекли проспект Ломоносов, когато тежката порта започна бавно да се отваря и малкият кортеж, състоящ се от снежнобяла кола на пътнопатрулната служба с включени светлини и два черни ролсройса с класически дизайн, без да намалява скоростта, влезе във вътрешния двор. Тук колите се разделиха. Патрулката и един от ролсовете завиха надясно и се скриха в подземния гараж, а втората лимузина заобиколи плавно централната кула на Замъка и се спря на малко площадче пред широко мраморно стълбище, на което крайно рядък случай — Франц дьо Гир очакваше гостите.

Вляво от стълбата беше строен почетен караул от двайсет гвардейци. По случай терзаещата града жега парадната униформа беше съществено облекчена: броните бяха заменени от червени куртки, украсени със златни изображения на застанал на задните си крака еднорог, а затворените шлемове — с позлатени каски, чиято украса от разноцветни пера се развяваше от лекия ветрец. Всичко останало си беше както обикновено: дантели, бричове, лъскави ботуши и прави кавалерийски саби. От другата страна на стълбището се развяваха щандартите на действащите ложи на Ордена: червено-синият на ложата на Мечовете, червено-черният на ложата на Драконите, червено-жълтият на ложата на Саламандрите, червено-зеленият на ложата на Хермелините и най-големият, яркочервен — щандартът на Великия дом Чуд. Тежките платове гордо се поклащаха в тишината на официалната среща, напомняйки за славната история на Ордена. А зад гърбовете на гвардейците и знаменосците площадчето беше плътно обкръжено от многобройни зяпачи, дошли от целия Замък да зърнат редките гости.

Колата едва се беше спряла, когато пажовете отвориха вратите, отстъпиха и се наведоха в нисък поклон.

Висок мъж с дълъг тъмносин шлифер с тънка златна бродерия на раменете бавно се измъкна от лимузината и тежко опирайки се на черния си жезъл, направи две ситни крачки към стълбището. Лицето на пришълеца беше скрито под ниско нахлупена качулка, китките на ръцете — под дългите ръкави на шлифера и на публиката й остана да се задоволи само с дългурестата фигура на госта.

Външният вид на съветниците на Тъмния двор, висшите йерарси на Великия дом Нав, винаги си оставаше тайна.

От противоположната страна на колата излезе също толкова висок като съветника слаб мъж в костюм с великолепна кройка и скъпа вратовръзка. След като огледа внимателно посрещачите с черните си, дълбоко хлътнали очи, той с леко движение приглади безупречната си прическа, заобиколи бързо ролса и зае мястото си зад гърба на своя спътник. През тълпата пробяга шепот — този нав, Сантяго, комисарят на Тъмния двор, беше недолюбван в Замъка. Той беше наказващата ръка на княза и по негова вина се беше пролял не един галон рицарска кръв.

След кратка пауза Франц дьо Гир леко се поклони.

— Великият магистър очаква посланиците на Тъмния двор!

Вътрешната наредба на Замъка до най-малките подробности отговаряше на вкуса на неговите собственици: груба каменна зидария, сводести каменни тавани, масивни дървени мебели, окачени по стените оръжия и гоблени… Липсваха само кучета и коне. Настенните светилници, стилизирани във формата на факли, само подчертаваха поразителната разлика между съвременния външен вид на сградата и нейния интериор.

След като се качиха на четвъртия етаж, гостите и придружителите им се озоваха в голямо, яркоосветено помещение, украсено с многобройни мраморни барелефи. Чудовете до самохвалство се гордееха със своята история, вследствие на което посетителите на тронната зала бяха принудени да се любуват на отдавна забравени подвизи на славни рицари. Между каменните картини се разполагаха подобаващи по размер щитове с гербовете на всички ложи на Великия дом, включително и онези, споменът за които беше изветрял от рижите глави на самите чудове. Най-големият щит, чийто герб изобразяваше изправен на задните си крака еднорог, висеше над трона. Тук един невъзмутим прошарен брадат мъж с украсена с едри рубини корона очакваше гостите.

Леонард дьо Сент Каре, велик магистър и майстор на майсторите.

Масивната фигура на владетеля на Чуд беше обгърната от пурпурна мантия, обшита с хермелин, в дясната си ръка държеше златен жезъл, а с лявата се опираше върху тежък двурък меч. Около трона се бяха разположили магистрите на ложите, по двама от всяка страна, а покрай стените — водачите на ложата на Майсторите, водещите магове на Ордена. Също както и великият магистър, чудовете бяха в класическото си облекло: наметала, камизоли, широки ремъци с огромни катарами и церемониални кинжали. На фона на това великолепие светската премяна на Сантяго не изглеждаше на място, но това едва ли притесняваше комисаря.

— Съветникът на Тъмния двор! — провъзгласи Франц дьо Гир и сам затвори тежката дъбова врата.

Навите се приближиха към трона, без да бързат, и се поклониха.

— Моят господар, князът на Тъмния двор, желае здраве на теб, велики магистре, и на целия благороден дом Чуд.

Гласът, разнасящ се изпод качулката, беше приглушен и леко съскащ.

— Благодаря — кимна Дьо Сент Каре, — но съм сигурен, че помолихте за аудиенция не за да ми пожелаете здраве. Каква работа ви доведе при Ордена?

Рицарите бяха прочути с умението си веднага да пристъпват към работата. Посланикът на Тъмния двор помълча малко.

— Преди два дни князът посети Дегунинския оракул. Знаците, които се появиха в Огледалото на Нав, изискваха обяснения.

Сред чудовете пробяга шепот на удивление: владетелят на Тъмния двор крайно рядко се нуждаеше от чужди съвети.

— И какво откри Оракулът? — попита заинтригуваният Дьо Сент Каре.

— Причината, заставила княза да отиде в Дегунино, се заключава в това, че равновесието в Тайния град е нарушено. Равнището на магическа енергия в Изворите е нестабилно. Моят господар смята, че ти също си почувствал това.

Великият магистър бавно поклати глава.

— По повърхността на водата винаги ще има вълнение. Равнището на енергия никога не е било постоянно, а малката вълна още не е буря.

— Бурята идва след това и горко на онзи, който не се е подготвил.

— Князът иска да провери готовността на Ордена? — Буйните вежди на Дьо Сент Каре се събраха към основата на носа.

Рицарите зароптаха, впрочем не особено уверено. Предишния път, за да усмирят разбунтувалите се нави, Чуд и Зеленият дом бяха принудени да обединят войските си и да нахлуят в сектора на Тъмния двор от две посоки. Обкръжените нави бяха седнали на масата за преговори, но мнозина бяха убедени, че са го направили съвсем не заради страха от поражение.

— Вашата готовност се проверява от други — продължи съветникът, без да обръща внимание на заяжданията на чудовете. — В Тайния град се е появил много силен магьосник, който застрашава всички Велики домове.

— И се е взел отникъде? — поинтересува се великият магистър.

— Неговата поява се очакваше.

— И кой е той? — Дьо Сент Каре огледа залата с подигравателна усмивка. — Толкова опасен?

Рицарите се заусмихваха.

— Знаем само името му — Любомир.

— Любомир — повтори великият магистър. — Люд ли е? Или може би чов?

Чов магьосник! Рицарите охотно подкрепиха шегата на своя повелител и през залата премина лек смях.

— Люд. — Дори и посланикът на Тъмния двор да беше раздразнен от поведението на чудовете, то това изобщо не пролича.

— В Зеления дом само жените имат магически способности — отсече великият магистър. — Това го знаят дори децата.

— Фактът си остава факт: магьосникът е люд — отговори спокойно съветникът. — Наистина той е бил прокуден от Зеления дом и сега действа самостоятелно.

— Какво би могъл да направи магьосник, изгонен от семейството си — не издържа Антоан дьо Кулие, магистър на ложата на Драконите. — Без подкрепа, без библиотеката на Дома, без енергия. Остава му единствено да гледа на ръка или да отглежда авокадо.

— Получил е подкрепа в детството си, когато с образованието му са се занимавали най-добрите жрици на Зеления дом — обясни сухо навът, — това първо; второ, при неговите възможности няма да му е никакъв проблем да проникне в която и да е библиотека. Между другото, ние временно блокирахме нашето хранилище и препоръчвам вие да направите същото. Що се отнася до енергията, то според нашите оценки Любомир напълно контролира Извора на Зеления дом — Кладенеца на дъждовете — и черпи от него толкова енергия, колкото му е нужно.

— Това е нереално! — извика Нелсън Бард, магистър на ложата на Мечовете. — Само жриците имат достъп до Извора!

— Люд, притежаващ магически способности и имащ достъп до Кладенеца на дъждовете… — замислено провлачи Дьо Сент Каре, без да обръща внимание на най-младия магистър на Ордена. — Нима Вестителя?

— Ние мислим, че да. Огледалото на Нав, Дегунинският оракул и нашите аналитици са съгласни в едно: предсказанието на кралица Изара се е сбъднало и Вестителя е дошъл.

Такова подсилване на людовете предвещаваше голяма война между Великите домове. В залата настъпи тишина.

— Тогава защо той не е начело на Зеления дом?

— Ние смятаме, че кралица Всеслава, опитвайки се да запази своята власт, е решила да убие Вестителя и на него му се е наложило да избяга.

— Но той е можел просто да обяви за идването си и да свали кралицата.

— Ние не знам какво се е случило в Зеления дом и какво се случва в главата на този дегенерат — въздъхна съветникът. — Със сигурност ни е известно само това, че Вестителя е роден, но кралицата продължава да управлява людовете.

— Въпреки това — не се отказваше Бард, — ако той е прогонен, значи, вече не представлява опасност.

— Вестителя е дошъл, за да разруши съществуващия ред и да установи властта си над целия свят. Прогонен или не, той ще преследва тази цел, защото това е предопределението му. Той е реална заплаха за всички Велики домове и на първо място за Чуд.

— Защо за нас?

Посланикът сви рамене.

— За да се покори един Велик дом, е необходимо на първо място той да бъде лишен от Извор. Това ви е добре известно, както и на мен. Вестителя контролира Кладенеца на дъждовете, следователно следващата му цел е Картагенският амулет, Изворът на Ордена.

Навът безусловно беше прав. Умният противник не би пилял силите си в локални сблъсъци, а би нанесъл удар в самото сърце на Великия дом — в Извора, превръщайки бойните магове в безпомощни статисти и лишавайки Великия дом от основното му предимство във войната. Само дето никой не знаеше откъде черпи енергията си Тъмният двор.

— Изглежда, вие сте уверени в своята безопасност — промърмори великият магистър.

— Не. Иначе нямаше да сме тук — отговори студено съветникът. — Ако на Вестителя му се удаде да сложи ръка върху Картагенския амулет, по-нататъшното развитие на събитията ще стане непредсказуемо. Решени сме да не допуснем това.

— Не се и съмнявам.

Повелителят на Ордена сложи жезъла настрани и се замисли, опрял двете си ръце върху меча. Всички разбираха, че навите са длъжни да преминат към основната цел на своето посещение, но Дьо Сент Каре съзнателно отлагаше този момент.

— Добре, но дори всичко, което ти каза, да е вярно и Вестителя наистина да е дошъл, да е взел под свой контрол Кладенеца на дъждовете и да планира да завладее Картагенския амулет, и при това той да е най-великият магьосник, появил се в Тайния град за последните осем хиляди години, дори всичко това да е вярно, той, така или иначе, няма да се справи сам. Всички ние знаем това.

— Той си има помощници. — Навът беше разбрал въпроса.

— Кой?

— Червените шапки.

Рицарите отново се заусмихваха. Червените шапки? Сган от покрайнините, приемаща в своето семейство мелези и дегенерати? В списъка с ранговете на Тайния град те заемаха едно от най-презрените места: веднага пред осовете плъхоловци и летовете хермафродити. Трудно е да се допусне, че може да съществува „по-добра“ компания, с която да тръгнеш да завладяваш света.

— А може би той е наел чови? — поинтересува се Бард.

— Червените шапки се стремят нагоре — отговори съветникът с менторски тон. — Те отдавна се смятат за онеправдани и не бива да бъдат подценявани.

— Слабаци!

— Затова пък са много. А ако ги възглави опитен магьосник, който не изпитва проблеми с енергията…

— Ще разкъсаме тези диваци на парчета!

— Червените шапки — разнесе се из залата гласът на великия магистър — са боклук под ботушите ни, недостоен за споменаване в Замъка. Ако Вестителя се е свързал с тях, то той сериозно е сбъркал; дори и най-силният фокусник не би могъл да превърне тази сган в армия.

Чудовете зашумяха одобрително, оценявайки шегата на своя водач. След като ги изчака да утихнат, старецът продължи:

— А сега да изслушаме предложението на княза.

Погледите на присъстващите се насочиха към съветника.

— Моят повелител, князът на Тъмния двор, ви моли да се отнесете най-сериозно към съобщените от нас сведения. Над Тайния град е надвиснала много сериозна заплаха, с която можем да се справим само ако обединим усилията си. — Навът направи пауза. — Князът предлага Картагенският амулет да бъде пренесен в Цитаделата.

Взрив от кикот заглуши последните думи на посланика. Смееха се всички: магистри, рицари и дори седналият на трона старец.

— Това е толкова смешно — промърмори Дьо Сент Каре, бършейки сълзите си, — че няма да обръщаме внимание на оскърбителния смисъл на твоето предложение, наве. Имаш ли да кажеш още нещо?

— Да. — Съветникът на Тъмния двор си оставаше невъзмутим. — Ще е по-лесно да се съхранява Амулетът в Цитаделата и той ще бъде охраняван непосредствено от вашите рицари. Те ще бъдат допуснати в щабквартирата на Тъмния двор в каквото и да е количество, посочено от вас. Ние ще поемем външната охрана и ще разчитаме, че Любомир няма да рискува да нападне Цитаделата. Амулетът е нужен на Вестителя и той ще го вземе от вас. Така каза Оракулът и вие не можете да отмените предсказанието.

Чудовете се спогледаха с недоумение: да вземе Амулета? Не е ли твърде много за някакъв си фокусник?

— Амулетът се съхранява в Замъка и ще се съхранява в него вечно. Ние сме способни да защитим нашите съкровища! — Гръмовният глас на великия магистър не оставяше съмнения, че решението е окончателно. Но неочаквано за всички Дьо Сент Каре се обърна към втория посланик, който стоеше скромно зад съветника и не беше отронил нито дума по време на аудиенцията. — Имаш ли нещо да кажеш, Сантяго?

Всички, освен съветника, се обърнаха към комисаря на Тъмния двор. Той леко се усмихна.

— Разочарован съм, но не и изненадан. Честно казано, предвиждах подобно развитие на събитията, но поне сме ви предупредили. Не си спомням някой да се е отказвал от помощ, предложена от нав. И никой не пренебрегва съветите на княза. Вие сте първият, Дьо Сент Каре, и всичко, което ще се случи по-нататък, ще тежи на вашата съвест.

Навите се поклониха и с достойнство напуснаха залата.

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

21 юли, сряда, 00:46

 

Градът спеше. Обезсилената от жегата Москва с наслада се беше потопила в прохладата на нощта, застиналите й улици набираха сила пред новия ден, пред новата битка с безпощадното лятно слънце.

Полунощната тишина на Вернадския проспект се наруши от тихо бучене. Масивните порти на Замъка бавно се разтвориха и на сънната улица излезе автомобилен кортеж. Снежнобялата патрулка и двете черни лимузини бързо набраха скорост и се понесоха към центъра. Посланиците на Тъмния двор се връщаха в Цитаделата.

 

 

Изображението на отдалечаващите се коли потрепна и загуби яснота. Магьосникът рязко махна с ръка над тънката порцеланова чинийка, на чиято повърхност едва се различаваше слой вода, и уморено отметна от челото си непослушните бели коси. Картината затрептя и съвсем се изгуби.

— Безсмислено е да се гледа по-нататък — промърмори Любомир, гледайки присъстващите с огромните си яркозелени очи. — Великият магистър не даде на навите Картагенския амулет.

Присъстващите кимнаха, но премълчаха, очаквайки магьосникът да развие мисълта си.

Но Любомир не бързаше. Скръстил на гърдите си малките си, почти детски ръчички, той стана от креслото и бавно се разходи около огромната маса, отрупана с многобройни томове, немити от отдавна колби, реторти и подозрителни на вид медни конструкции. Масата заемаше поне една трета от сводестата стая, слабо осветена от два кадящи факела. Магьосникът мина покрай полиците, отрупани с гърнета и гърненца с най-различни размери, чието съдържание, независимо че те бяха с капаци, придаваше на помещението паметния аромат на селска помийна яма. След като поброди няколко минути из владенията си, Любомир се върна в масивното кресло с висока резбована облегалка и след кратка пауза повтори:

— Великият магистър не даде Амулета на навите… Сабя, когато чу тези думи, трябваше да отмениш нападението над кортежа.

— Да, Любомире, извинявай — сепна се фюрерът на клана на Гнилочите, измъкна от джоба си мобилен телефон и с трескава бързина набра номер. — Не пипайте кортежа… Казах, не пипайте… Не стреляйте… Накратко, омитайте се оттам, че ще ви откъсна главите, тъпанари!

Сабята бързо губеше самообладание. Той единствен от всички предводители на Червените шапки беше получил ятагана на фюрер на клан в наследство от страховития си баща, а не го беше извоювал със зъби и нокти от съдбата, и с всички сили се стараеше да докаже, че е достоен за тази висока титла.

Двамата други присъстващи навъсено мълчаха.

Вляво от Сабята на ниско трикрако столче се беше разположил Секирата — най-младият и според всеобщото мнение най-тъпият от фюрерите. Той беше спечелил мястото си на лидер на втория по големина клан на Червените шапки — Щураците — благодарение на силно развития си инстинкт за самосъхранение и зверската жестокост, проявена по време на последните избори. Облечен, както и останалите фюрери, с черно кожено елече и панталони, Щуракът се отличаваше с изобилие от татуировки върху голите си мускулести ръце и висок за Червените шапки ръст. Секирата беше мелез, наполовина шас, което автоматично го правеше нежелан във всяка една общност освен Червените шапки.

Трети беше Варията — едноокият предводител на най-малобройния клан, Шебеците. Както обикновено, той се беше настанил по-надалеч от останалите на масата и тихичко наблюдаваше случващото, поглаждайки татуираното върху лявата му скула изображение на магарешки бодил — фюрерския знак.

А магьосникът не го сдържаше на едно място. След като изчака да приключи разговорът на Сабята по телефона, той отново напусна креслото, приближи се до малкия мангал и протегна крехките си бледи ръце към въглените. Въпреки че дребната фигура на Любомир беше плътно омотана с тежка вълнена дреха, на него му беше студено.

— Великият магистър допусна грешка — тихо, полушепнешком произнесе най-накрая магьосникът. — Той трябваше да се вслуша в думите на навите и да укрие Амулета в Цитаделата.

— Горфост — промърмори Варията.

Фъфленето на Червените шапки се проявяваше най-силно при Шебеците.

— Да, мой еднооки приятелю — съгласи се Любомир. — Гордост и взаимно недоверие. Великите домове се отнасят с голямо подозрение един към друг, затова нашето мероприятие има доста добри шансове за успех. Два бързи удара и ще изтрием от лицето на Тайния град самото понятие „Велик дом“.

Магьосникът се затопли, бледото му лице леко порозовя, в очите му затрептя огън, гласът му укрепна. Фюрерите слушаха, очаровани. Червените шапки не разбираха много от магия, никога не бяха имали свой Извор, и размишленията на Любомир им изглеждаха като божествено откровение.

— Псор! — извика високо магьосникът.

Отвори се малка вратичка, губеща се сред многобройните рафтове, и в стаята безшумно влезе нисичък роб, облечен с обикновена бежова риза и панталони.

— Чай.

Робът безмълвно склони бръснатата си глава и се скри. Магьосникът никога не беше угощавал никого, но това не беше и необходимо — Секирата, възползвайки се от момента, отпи голяма глътка от малката си плоска манерка и доволно се оригна. Магьосникът не се смущаваше от пристрастието на Червените шапки към евтиното уиски — без него мозъците им просто не можеха да функционират.

— Чудовете са безгрижни като деца — продължи Любомир. — Те са горди и — както ми се струва — силни. Да им се остави Картагенският амулет би било нечувана щедрост.

Магьосникът направи пауза и Червените шапки съобразително се засмяха.

— И тъй като Изворът не е напускал Замъка, нашата задача се опростява.

— Но сега те са префупрефени — отбеляза разсъдливо Варията. Той разкопча кожената си жилетка и почеса покрития си с татуировки корем. — Те ще бъфат нащрек.

— Отново си прав — призна Любомир, — но нима си мислиш, че чудовете са се отнесли сериозно към това предложение? Орденът е един от трите Велики дома! Те управляват живота на Тайния град! Какво сте вие за тях? Нищо! Измет! Вонята, разнасяща се от помийната яма!

— Е, ама защо вонята? — възмути се Сабята.

Гнилочите винаги се бяха гордели с това, че не миришат по същия начин като останалите Червени шапки. Ето и сега миризмата на фюрера надделяваше дори над миазмите на магьосническите отвари на Любомир.

— Магьосникът е прав, да се таковам в ухото! — намеси се в разговора Секирата. — Те не ни забелязват! Какво сме ние за тях? Безродни кучета!

— Не говори от името на всички! — незабавно отбеляза Сабята. — Моят род произхожда от самите Западни гори, поименно.

Очите на мелеза припламнаха с бесен огън.

— От маймуните ли?

Гнилочът скочи на крака.

— Сядай! — Магьосникът недоволно се озъби и вдигна ръка. — Държите се като деца, а после се чудите защо целият Таен град се присмива на вашето семейство.

— Извинявай, Любомире — промърмори Сабята.

Секирата безмълвно седна на столчето си и демонстративно се нацупи. Той беше син на жена от семейството на шасите и на четирима войници от клана на Щураците, позабавлявали се с клетницата преди трийсет години. Всички негови бащи били пребити от навите по молба на отмъстителните шаси, майката умряла при раждането и малкият Секира бил даден на Червените шапки. В Тъмния двор не понасяха мелезите и фюрерът на Щураците дори не знаеше на кой род от семейството на шасите се пада роднина. Наследил от Тъмния двор отвратителен характер и подсилил го със сирашката си жестокост, Секирата беше успял да си проправи път до самия връх — да стане фюрер на клана — и сега почти открито претендираше за императорска титла. Той мразеше Гнилоча.

— И така, драги мои съратници, тъй като всичко върви по план, ще щурмуваме Замъка. Сабя, готов ли си?

Очите на Гнилоча запламтяха.

— Ще ги разкъсаме на парчета, Любомире, кълна се в ятагана си!

— Не се съмнявам, не се съмнявам. — Магьосникът присви очи. — Мероприятието трябва да се проведе преди пълнолунието, когато разположението на звездите ще ми позволи да събера максимум сили, за да нападна Тъмния двор. В този момент Чуд и Зеленият дом вече не би трябвало да представляват заплаха за нас.

— Ще го направя! — Сабята размаха юмрука си със стиснатия в него телефон. — И тогава всички ще видят, че сред Червените шапки има достойни вождове!

Колегите на младия фюрер заръмжаха недоволно — възможното засилване на влиянието на Гнилочите явно никак не ги зарадва.

— Защо точно той? — промърмори Секирата. — Моите бойци ще разкъсат чудовете на парчета, да се таковам в ухото!

— Това не ти е да бомбардираш пивници! — усмихна се злобно Сабята. — Любомир избира най-добрите.

— Вече решихме, че Гнилочите ще се заемат с чудовете — подхвърли уморено магьосникът. Вечните разправии между фюрерите го довеждаха до тих бяс. — Ще напомня само, че сме в самото начало на пътя си и всеки клан тепърва ще получи възможност да се отличи.

Сабята се оригна в знак на съгласие.

— По-късно.

Магьосникът се намръщи. Смрадта на Гнилочите зашеметяваше дори него, свикналия с най-екзотични аромати.

Вратичката се отвори и Псор вкара в стаята мъничка масичка с чаша чай. Любомир изчака робът да напусне помещението, върна се в креслото си, взе в ръце чашата и отново заговори:

— Пълнолунието ще настъпи в сряда, двайсет и осми.

— Фа напафнем във вторник — предложи Варията, — или още по-фобре в сряфа през феня.

— Какфо, какфо? — подразни го Секирата.

Варията злобно го стрелна с единственото си око и се извърна.

— Денят отпада — подхвърли раздразнено магьосникът, — човите могат да ни попречат.

— Значи, в нощта срещу сряда — обобщи нетърпеливо Сабята.

— Също не става. — Любомир остави вече полупразната чаша и взе в ръка късия дървен жезъл, по който постоянно пробягваха зелени пламъчета. — Князът на Тъмния двор усеща наближаващите неприятности. Сигурен съм, че Сантяго е предложил на своя повелител да откраднат Амулета, но те ще се решат на това едва в последния момент.

— Не ми се иска да се сблъсквам с навите в Замъка — призна си Гнилоча.

— Това ми намирисва на война между Великите домове — оживи се Секирата.

Щураците здравата бяха намазали по време на последния сблъсък, заставайки навреме на страната на Ордена. Варията изсумтя: той се беше наел да работи за Зеления дом и Шебеците едва бяха успели да се измъкнат по време на Измайловската касапница.

— Няма да има война — успокои магьосникът фюрерите. — Сантяго е твърде ловък в тези въпроси.

— Ъъъ, Любомире — Сабята смутено потърка челото си, — ако навите защитават Замъка? Няма да ни дадат да вземем Амулета, нали?

— Аз усещам отрано приближаването на нави — отговори уверено младият маг. — Не се притеснявай, няма да те изпратя на безнадеждна мисия.

— Това е добре.

— Следователно щурмът трябва да се осъществи през нощта в понеделник срещу вторник.

— И разярените чуфове ще ни търсят фва фни — подхвърли мрачно Варията.

Любомир се усмихна. Той винаги беше ценял едноокия фюрер заради рядката му за Червена шапка разсъдливост.

— Разбира се, че ще ни търсят. Ще се наложи бойците да се пръснат из Тайния град и да се скрият, и нека да ги търсят! Времето ще работи за нас.

— Добре, ние умеем да се крием. — Сабята погледна с презрение към Варията и се приближи към масата. — Аз тук вече измислих план за щурма, е, общо взето, кое и за какво…

Той измъкна изпод колана си зацапано листче хартия и грижливо го изглади върху коленете си.

— Нахлуваме неочаквано. Да! Неочакваността — това е най-важното. И избиваме всичките!

— Всичките? — попита недоверчиво магьосникът.

— Всичките! — потвърди Сабята, както винаги максималист. — Гвардията, прислугата, всички! Ти през това време се разправяш с маговете им. После спокойно прибираме плячката и си отиваме. Разбира се, за успеха на щурма ще трябва да ми се подчиняват и другите кланове, но това са вече подробности.

Секирата шумно се изсекна в дланта си и после я избърса в кожените си панталони.

— Виждам, че здравата си поработил по този въпрос. — Любомир гнусливо изгледа под око лежащия пред него чертеж. — Някой иска ли да се изкаже?

— Аз — нададе глас Секирата, който току-що се беше изсекнал. — Няма да дам своите момчета на това мамино синче, да се таковам в ухото!

На Щурака му тежеше забраната за междуособици, която им беше наложил Любомир.

— Ще отговаряш за „маминото синче“, кръчмарска твар! — изрева Сабята, посягайки по навик към бойния си колан, но веднага отдръпна ръката си — магьосникът беше забранил да се внася оръжие в покоите му.

— Изглежда, с тази точка всичко е ясно — въздъхна Любомир. — Вария, искаше да кажеш нещо ли?

— Струва ми се — предпазливо се изкашля едноокият, — че фаже обефинени, няма фа можем фа превземем Замъка.

— Браво. — Магьосникът се протегна. — Прякото нападение срещу Велик дом е обречено, колкото и бойци да изпратим. Маговете на Ордена и подготвените от тях воини ще ни разбият на пух и прах. Затова целта на нападението ни е Изворът. Разбра ли, Сабя? Не грабеж и убийства, а завладяването на Картагенския амулет. За трофеи ще мислим по-късно — без Извора си чудовете ще прекратят съпротивата след ден-два и тогава ще отидем и ще си вземем всичко, каквото ни хареса.

— И ще ги избием всичките.

— Това вече както искаш.

— А Тъмният фвор? — Варията се беше подготвил добре за разговора.

— След като извадим от играта чудовете, ще атакуваме Цитаделата в същото това пълнолуние!

— И ще победим?

Любомир се обърна рязко към обадилия се — Секирата.

— А ти как мислиш?

Щуракът почувства, че пропада. Погледът на огромните яркозелени очи на магьосника буквално го беше приковал към столчето.

— Аз не се сссъмнявам…

— Благодаря. — Магьосникът прехвърли погледа си към Гнилоча. — Какво още има в твоя план?

— Ами, ако няма да убиваме всичките — Гнилочът смръщи чело и започна да шари с пръст по хартията, — тогава така: нахлуваме в Замъка, основните ни сили удържат чудовете, а малка група си пробива път към съкровищницата. Там има три сейфови врати, всяка от тях ще ни отнеме по шест минути, общо осемнайсет. Момчетата ми ще издържат толкова.

— Много по-добре, приятелю, много по-добре! — Магьосникът се наведе над масата. — Само дето Амулетът не е в съкровищницата…

 

 

След като изпрати Червените шапки, Любомир направи няколко безцелни обиколки из стаята, а после се спря насред сводестото помещение и започна бавно да се клати, заставайки ту на пръсти, ту на пети, като си подсвирваше под нос някакъв мотив. Очите на магьосника бяха полузатворени.

В стаята боязливо надзърна Псор.

— Господарю, може ли да разтребвам?

— Да. — Зает с мислите си, Любомир погледна през роба. — Струва ми се, че нищо не съм пропуснал.

Псор, свикнал със странностите на господаря си, тихо кимна и се притисна към стената, правейки път на магьосника да мине през вратата.

Втората половина на резиденцията се различаваше поразително от кабинета, в който Любомир беше приел Червените шапки. Голямата, ярко осветена с електричество стая беше превърната в зимна градина. В прозрачната вода на плитък басейн пъргаво плуваше пасаж от златни рибки. Цялото свободно пространство беше запълнено с растения. Храсталак с пищни розови цветя, палми, увили се лиани, бръшлян, скриващ каменните стени, и най-накрая, весело свирукащи птички във високо разположени клетки създаваха усещането за присъствие в истинска открита градина.

Любомир загреба с длан вода и жадно отпи. Днес беше важен ден. Всичко беше решено, планирано и оставаше само да се чака.

Той изтри устни с опакото на дланта си и потрепна: върху мраморния ръб на басейна лежеше огърлица с едри жълти мъниста.

— Пак ли? — Магьосникът прехапа до кръв устните си. — Не искам, не искам.

Притъмня му пред очите. Ръцете му започнаха тихо, неусетно да треперят. Той направи малка крачка встрани, но яркожълтото петно върху ръба го привличаше все по-силно и по-силно. Жадуващото кръв сърце на Вестителя се разтуптя бясно. Любомир знаеше какво ще последва и с всички сили се опитваше да отдалечи наближаващия момент.

Тялото му се сгърчи, карайки го да се превие на две и да издаде кратък, изпълнен с невероятна болка вик.

Вратичката безшумно се отвори и Псор успя да види как Любомир с неуверена походка се насочва към тясната вита стълба, водеща някъде надолу.

В дясната си ръка той стискаше яркожълтата огърлица.

* * *

Москва, 69-и километър, МОАП^[1],

21 юли, сряда, 07:03

 

Когато черната волга, собственост на отдела за специални разследвания, се спря край пътя, Корнилов, който както обикновено седеше на задната седалка, щракна, без да бърза, със запалката, запали цигара, дръпна си. Както всяка друга „сова“, той мразеше ранните сутрешни ставания и през целия път до местопроизшествието дремеше, като главата му непрекъснато клюмаше върху гърдите.

Палич, постоянният шофьор на майора, изключи двигателя, облегна се назад в седалката и отвори вчерашния брой на „Спорт-Експрес“. А седналият до шофьора младичък лейтенант с грижливо изгладена униформа се завъртя нетърпеливо, очаквайки разпореждания, но когато видя сънените очи на Корнилов, се успокои и се притесни да се обади.

Бяха зачислили лейтенанта към Корнилов предишната вечер и майорът още не беше решил как да се отнася към подаръка си. От една страна, не достигаха хора, от друга — неговият отдел се занимаваше с най-нашумелите дела и той беше очаквал от ръководството съвсем различно попълнение.

Корнилов се намръщи. На последното съвещание при генерал Шведов районното ръководство подаде колективна жалба против пробирането на най-добрите следователи за Корниловия отдел. Пресичайки скандала, началникът на Московското управление лично избра първия му попаднал новак лейтенант и го изпрати на Корнилов. Сега това чудо се въртеше на предната седалка.

Цигарата бавно тлееше, изпълвайки купето с кълба дим. Корнилов си дръпна дълбоко и погледна към грижливо подстригания тил на лейтенанта.

— Васкин.

Младокът рязко се обърна.

— Да, господин майор?

Е, това можеше да се очаква.

— Първо, повече да не съм те видял в униформа.

— Тъй вярно, господин майор.

— Второ, никакви „господа майори“, това тук не ти е армията.

— А как да се обръщам към вас? — обърка се лейтенантът.

— Измисли нещо — проточи майорът с безразличие. — Нали ненапразно си учил в академията?

— Може ли „патроне“?

— Може — великодушно разреши Корнилов. — Палич!

— Слушам, Андрей Кирилович — реагира шофьорът, без да се откъсва от вестника.

— Когато приключим тук, ще откараш студента вкъщи, за да се преоблече.

— А вие?

— Шустов ще ме откара. — Корнилов кимна към застаналата малко по-напред черна „деветка“ на неговия заместник и отвори вратата. — Да вървим, студенте, да видим какво става тук.

— Да, патроне — промърмори обидено лейтенантът, измъквайки се от колата.

Обръщението „студенте“, взето на въоръжение от майора, не му харесваше и той си даде дума, че непременно ще протестира против него.

Изобщо Васкин мислеше, че здравата му е провървяло: смяташе се за невъзможно да се попадне „от чиновете“ право при самия Корнилов, в отдела за специални разследвания на градското полицейско управление. В академията смятаха Андрей Корнилов за жива легенда, а и не само в академията. В страната нямаше нито един полицай, който да не е чувал за майора. Нито едно неразкрито дело за четирите години на съществуване на отдела и златната значка, връчена лично от президента, говореха сами за себе си.

Въображението на Васкин рисуваше мъжествения образ на харизматичния герой от Московското полицейско управление: твърд съсредоточен поглед във внимателните очи, плътно стиснати устни, командирски глас, широки атлетични рамене, задължителният кобур под мишницата, а в него непременно… не, не макаров, разбира се, а нещо от рода на браунинг „хай пауър“.

Суровата действителност беше разсеяла този образ в дим.

Първото, което видя Васкин, когато се появи в отдела, беше точно кобурът. Празен, покрит с дебел слой прах, той висеше самотно на закачалката до вратата. Самият Корнилов се оказа кльощав, сякаш изсушен човек, със скромен ръст, още по-скромно телосложение, в смачкан сив костюм. Редките коси с неопределен цвят бяха в лек безпорядък, а вечно полузатворените очи гледаха към света, или поне към Васкин, с откровено безразличие. След като промърмори на лейтенанта двусмислен и нечленоразделен поздрав, Корнилов се понесе по някакви свои дела, като му нареди на прощаване „да се впише в колектива“. Владик се вписваше до края на работния ден, после си отиде вкъщи, а в шест сутринта беше вдигнат на крак от телефонен звън: майорът го взимаше със себе си на оглед.

 

 

Местопрестъплението беше заобиколено с ярко полицейско заграждение и колите на пристигналите — патрулният джип, волгата на Корнилов, „деветката“ на Шустов, фургонът на експертите и пристигналата последна районна катафалка — бяха останали извън пределите му. Отдолу, под склона, гъмжеше от хора, но Корнилов го мързеше да се спуска. Той бавно смачка угарката от цигарата си и съпроводен от верния Васкин, се приближи до патрулните, флегматично примижал към жълто-белия джип под утринното слънце.

— Вие ли намерихте тялото? — разсеяно се поинтересува Корнилов, шарейки по джобовете си в търсене на слънчеви очила.

— Тъй вярно! — докладва по устав изпъналият се като струна сержант.

Андрей поклати глава с разбиране. Откакто беше хванал Саня Пушкин, и не просто го беше хванал, но и го беше изпратил на доживотна каторга за предумишлено убийство, авторитетът му в полицията беше достигнал облачни висоти.

— Отпуснете се, сержант. — Очилата бяха намерени и поставени на носа. — Кога стана това?

— В пет и трийсет и четири сутринта получихме съобщение, че в канавката има странен предмет. — Предложението към сержанта да се отпусне не му беше подействало. — Пристигнахме след десет минути и незабавно ви повикахме.

— Разгръщахте ли вързопа?

— Не.

— А защо решихте, че това е работа на Вивисектора?

— Ами… — Полицаите се спогледаха. — Белият плат, господин майор. Получихме инструкция, че в случай на намиране на труп, загърнат в бял плат, трябва незабавно да повикаме отдела за специални разследвания.

— И нищо да не пипаме — добави вторият патрулен.

— Ясно. — Майорът отмести поглед към постройките, накацали на хълма. — Това Митино ли е?

— Тъй вярно.

Безбройните прозорци на многоетажните сгради блестяха весело под лъчите на утринното слънце.

— Околовръстният е добре осветен — провлачи Корнилов след кратък размисъл, — от прозорците може да са видели спрялата кола.

— През нощта? — осмели се да напомни Васкин.

— Понякога се случват чудеса — сви рамене майорът. — Ти досети ли се вече каква ще бъде първата ти задача?

— Досетих се — въздъхна жално лейтенантът.

— Обиколи всички апартаменти и се поинтересувай не е ли виждал някой кола, спряла на това място тази нощ. Утре ще ми доложиш.

След като уреди Васкин с работа, Корнилов незабавно загуби интерес към него и се обърна към изкачващия се по склона дебелак с мокра от пот каубойска риза и широки дънки.

— Добро утро, Сергей.

— Добро утро, Кирилич. — Дебелакът стисна подадената му ръка и кимна към угнетения лейтенант. — Кой е този с теб?

— Нашият нов колега.

— Капитан Шустов, може просто Сергей.

— Владислав Васкин, Владик.

Масивната лапа на дебелака стисна до болка дланта на лейтенанта.

— Много ми е приятно. — Шустов се обърна към майора. — Отново е той, Кирилич. Отворихме вързопа — абсолютно същото; разрези с тънък, най-вероятно хирургически инструмент. Много прецизно. Вътрешните органи са изрязани.

— Жена?

— Да, както обикновено. Никакви документи. Снехме отпечатъци от пръстите, ще търсим в компютъра.

— Свидетелят?

— Нищо. Човекът спрял да се изпикае, видял вързопа и веднага се обадил в полицията. Пуснах го.

— Трета жертва, Сергей — подхвърли Корнилов, — а той все така не се дъни.

— Умен е, кучето.

Полицаите се отдалечиха малко встрани.

— Първата и втората бяха приходящи. — Шустов се почеса по тила. — Ако и тя е такава, може да говорим за почерк.

— Да работи чрез гарите? — Андрей поклати глава. — Така никога няма да го намерим. Трябва да има нещо, което ги свързва.

— Трябва — съгласи се капитанът. — Ще ни разкъсат заради този случай, Кирилич.

Андрей се усмихна.

— Паникьосваш ли се?

Никой не се учуди, когато случаят със серийния убиец Вивисектора беше даден на всяващия тих ужас сред московските престъпници отдел за специални разследвания. Служебното досие на Корнилов беше твърде чисто.

— Носят се слухове, че някои вече залагат в полза на Вивисектора.

Жизнерадостният дебелак беше свой човек в канцеларията на управлението и снабдяваше шефа си с изключително пресни и проверени клюки.

— Напомни ми фамилиите им, когато се разправим с Вивисектора.

— Дадено. — Сергей кимна към пътя. — Имаме гости.

Откъм Волоколамското шосе към местопроизшествието бързо се приближаваха няколко шарени фургона.

— „Пътен патрул“, „Петровка 38“^[2], НТВ^[3] — определи на око капитанът. — Бързо са се ориентирали.

— Проклятие. — Корнилов свали очилата си. — Как изглеждам?

— Като герой.

— Тогава всичко е наред.

Андрей скри очилата си в джоба и търпеливо зачака репортерите. В началото на кариерата си той обикновено отказваше интервюта, смятайки появата на телевизионния екран за ненужна и безсмислена, но след като възглави отдела, беше принуден да преразгледа възгледите си. Полицията трябва да се отчита пред данъкоплатците и немногословният Корнилов, образцово разкриващ по осем-десет гръмки дела годишно, стана любимият герой на телевизионните репортажи. Наистина след дълъг и сериозен разговор с генерал Шведов.

— Сергей — извика майорът към отдалечаващия се Шустов, — почакай ме, ще отидем заедно в управлението.

— О’кей.

Андрей се обърна към камерите.

— Господин Корнилов, това нова жертва на Вивисектора ли е?

— Не е изключено, ще мога да кажа с по-голяма сигурност след експертизата.

— Но нали тялото е загърнато в бял плат?

— Това нищо не значи.

— Какво смятате да предприемете?

— Да хвана онзи, който го е направил.

— Господин майор, ние знаем, че сте специалист по големите гангстерски групировки. Защо възложиха този случай на вас?

— Аз съм специалист по всякакви боклуци, независимо от това в какво са се специализирали тези боклуци. — Корнилов се усмихна. — Отделът за специални разследвания се занимава с най-важните случаи.

— Казват, че следващата ви мишена е Чембърлейн.

Цяла Москва мечтаеше майорът да хване този престъпник.

— Работя по този въпрос.

— Разследването на случая на Вивисектора няма ли да ви попречи да вкарате зад решетките Чембърлейн?

— Едва ли нещо ще ми попречи да го вкарам зад решетките. Освен ако той не умре.

— Носят се слухове, че Чембърлейн няма нищо против да се избави от вас.

— Прав му път — изкриви лице майорът. — Убийството на полицай все още не е донесло полза никому.

— Това ответна заплаха ли е?

— Заплаха? Аз разследвам случая на Вивисектора и ако нямате повече въпроси, е време да тръгвам.

Без да обръща внимание на протестите на репортерите, Корнилов ловко се плъзна към чакащата го „деветка“ и напусна местопроизшествието.