Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (11)

Глава 9

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

27 юли, вторник, 12:13

 

Дъждът беше спрял съвсем скоро и едрите капки, събрали се върху листата, с безмилостна честота падаха върху Любомир. Магьосникът не им обръщаше внимание и само понякога, когато водата попаднеше във врата му, върху незащитеното му тяло, той потрепваше, смешно раздвижвайки слабите си, остро открояващи се под бялата хламида рамене, и зиморничаво се прегърбваше.

На Любомир му беше студено. Беше му студено почти винаги, но тук, в гората, дори най-слабото подухване на вятъра предизвикваше у него противно потреперване. И това въпреки плътната вълнена хламида, топлото бельо и заклинанията, с които се опитваше да се сгрее. Студът терзаеше душата му, заставяйки сърцето му да тупти все по-силно и по-силно.

Сега, докато седеше сам на брега на реката, Любомир се занимаваше с неживата материя — най-сложните опити за магьосниците людове. След напускането на Зеления дом той беше принуден да се занимава със самообразование, събирайки знания капка по капка. Всеки друг магьосник, прокуден от семейството си, не би имал шанса да достигне върховете на могъществото си, но не и Любомир. С бясна, неукротима енергия той усъвършенстваше способностите си и ставаше все по-силен и по-силен. Омразата го водеше напред. Любомир не беше успял да се ориентира в заплетените от Всеслава интриги и се готвеше да отмъщава на всички: на Великия дом, който го беше отхвърлил, на жриците, които го бяха предали, и най-сетне на самата Всеслава — жената, която той обичаше и която желаеше смъртта му.

Подчинявайки се на погледа на Любомир, кръглото мраморно кълбо бавно плаваше над водата. Магьосникът вече го беше карал да прави кръгове, да се издига десетки метри нагоре, да се потапя във водата и сега се готвеше за най-сложния номер.

След като накара кълбото да увисне неподвижно във въздуха, магьосникът за секунда се отпусна, потърка слепоочията си и вниманието му беше привлечено от тихо бръмчене на двигател. Любомир недоволно се огледа; недалеч от него на брега беше спряла голяма лъскава кола. Магьосникът се намръщи. Той знаеше защо тук, в уединеното горско кътче, идват такива самотни коли. Веднъж, много отдавна, той се беше приближил незабележимо до такава кола и дълго време беше наблюдавал с какво се занимават пътниците й на задната седалка. Видяното не се хареса на магьосника. Потните, разгорещени тела и животинската страст, лъхаща от човите, предизвикаха у Любомир отвращение. Тогава той осъзна за какво е заменила Всеслава неговата чиста, възвишена любов и съжали, че не е успял да убие барон Мечеслав. И кралицата…

Забравил за натрапниците, Любомир отново съсредоточи вниманието си върху кълбото. Под негово влияние контурите на мраморния монолит затрептяха и започнаха бавно да се разливат. Очите на Любомир се превърнаха в два дълбоки тъмнозелени кладенеца, той трескаво сви юмруци и стисна зъби. Бавно, неохотно кълбото се раздели на осем еднакви къса, всеки от които започва на свой ред да се свива в кълбо. Магьосникът възторжено скочи на крака и протегна напред тънките си ръце. Получи се! Над водата кръжаха в чудноват танц осем малки мраморни кълбенца.

Любомир издаде къс хриплив вик. Направил беше още една крачка, още една мъничка стъпчица към достигането на огромно могъщество. И скоро, много скоро Тайният град щеше да затрепери и да започне да повтаря със страх името му.

Кълбенцата послушно се сляха в едно голямо кълбо, което легна меко върху протегнатата длан на магьосника.

— Всеслава. — Любомир претегли в ръка тежкия мрамор. — Чакай ме, кралице на Зеления дом.

Вик на уплаха накара магьосникът рязко да се обърне. Недалеч от него, в храстите, стоеше миловидна блондинка на двайсет години. Роклята й беше в пълен безпорядък, червилото й беше размазано около устата, а върху гърдите й имаше груба огърлица с яркожълти мъниста.

— Какво става, Ленка? — От колата излезе висок, късо подстриган младеж с цигара в ръка. — Защо викаш?

— Той ме гледаше! — закрещя с негодувание жената, сочейки магьосника. — Той ме следеше!

Младежът се обърна към Любомир и го измери с презрителен поглед.

— Какъв си ти, извратеняк?

— Изобщо не съм я гледал! — изкриви лице магьосникът. — Притрябвало ми е!

— Той е видял всичко! — не се отказваше жената. — Той ни е видял в колата!

— Ах ти, мерзавец!

Любомир безмълвно се обърна, но младежът хвърли цигарата, с два огромни скока настигна магьосника, хвана го за рамото и рязко го обърна към себе си.

— Къде тръгна?

— Цапни го, Дима! — окуражи го жената. — Цапни го!

— Пусни ме! — изсъска Любомир.

Без да пуска рамото на магьосника, младежът бързо, без да замахва, го удари в лицето. Любомир се дръпна, от разбития му нос рукна кръв.

— Обичаш да гледаш, а, извратеняк?

Но магьосникът не го слушаше. Струята гореща кръв беше достигнала устните му и Любомир усети сладникавия й вкус. Обзе го дива ярост, която го накара конвулсивно да свие пръсти; почувства върху слепоочията си натиск като от нагорещен обръч. Пред погледа му падна зелена пелена, а сърцето му буквално се разкъсваше от плашещо бързите удари.

— Цапни го, цапни го! — викаше жената.

Кавалерът й замахна широко, но магьосникът рязко се освободи и с лекота отблъсна противника от себе си. Младежът излетя в храстите.

— Дима! — изпищя жената.

— Ах ти, гад…

Здравенякът с лекота скочи на крака и в този момент мраморното кълбо полетя към главата му. Лицето на Дима се превърна в кървава каша. Жената запищя диво.

— Млъкни! — изрева магьосникът. — Млъкни!

Нагорещеният обръч продължаваше да притиска слепоочията му, а жената не млъкваше.

— Млъкни!!

Тя хукна към гората, но гъвкавите зелени мълнии, излетели от очите на магьосника, я догониха, притиснаха я към близкото дърво, омотаха се около ръцете и краката й, впивайки се в еластичната кожа. Жената продължаваше да крещи.

— Млъкни!!

Сега Любомир виждаше пред себе си лицето на Всеслава. Точно тя беше изкривила отчаяно устни, точно нейните безумни очи молеха за пощада, точно в нейната стройна шия се впиваше яркожълтата огърлица. Все по-силно и по-силно…

 

 

Магьосникът отметна мокрите си коси от челото.

Тези спомени… Епизодът в гората завинаги се беше врязал в паметта му, всяка подробност, всеки жест. Кръвта по ръцете му, яркожълтите мъниста, гаснещият поглед и тежките, умиротворяващи удари на сърцето. В този момент на магьосника му беше станало наистина топло.

Любомир протегна ръце към мангала и погледна мрачно едва топлещия огън. Студено. Беше му студено и дори през лятото, в топлия кабинет, му се налагаше да се обгръща с широка вълнена хламида, а през зимата… Любомир потрепери. Той мразеше зимата. Лепкавите снежни парцали, изгарящите мразове и влажният, достигащ чак до костите вятър го докарваха до истерия. Той на практика не се отделяше от разпалената камина, жадно попивайки горещината й и чувствайки яростния студ, готов всеки момент да погълне крехкото му тяло. Да скове сърцето му.

— Студено — прошепна магьосникът.

Спомняше си за зимата, когато беше в най-лошо разположение на духа. Любомир се приближи към огромната маса и погледна мрачно към сложната бронзова конструкция.

— Защо все пак не се получава?

Той провеждаше отдалечено търсене на човек по генетичния му код — проста, елементарна операция. По негова заповед Секирата беше посетил квартирата на предполагаемия помощник на Кортес, някой си Артьом Головин, и беше доставил оттам гребен и четка за зъби. Магьосникът не се беше съмнявал, че след пет, максимум десет минути ще знае точно къде се намира човът, а следователно и Амулетът. След като сложи образци от тъканите в специалното устройство, Любомир без да бърза, с академична небрежност направи необходимото заклинание. В центъра на бронзовата конструкция припламна огънче, което освети полутъмния кабинет със слабо зелено сияние, но противно на очакванията, изображението на чова не се появи. Заклинанието не подейства. Изоставяйки гордостта си, Любомир се захвана за работата истински, като в детството си. Изпробва седем различни варианта за търсене, но всичко беше напразно. След половин час безполезни усилия магьосникът осъзна, че човът е недостъпен. Мощна пелена скриваше от Любомир жертвата му.

Магьосникът заобиколи огромната маса и се разходи покрай полиците с отвари. Мангалът послушно следваше господаря си, готов във всеки момент да се подложи под крехките му ръце.

„На чова му помага някой. Но кой? Орденът и Зеленият дом отпадат, те нямат сили за такава защита. Чудовете се лишиха от Амулета, а жриците изгубиха достъпа си до Кладенеца на дъждовете. Навите? Но нали те самите го търсят! Или не?“

Любомир се намръщи. Единственото, в което изоставаше от противниците си, бяха познанията по психология. Той беше израснал в самота, откъснат от всички, и се ориентираше зле в интригите.

„Явно навите са успели да защитят наемника си от издирване още преди нападението на Червените шапки, после са го изгубили и сега го търсят. Добре. Да видим кой ще успее да го намери пръв.“

Магьосникът взе от масата телефона и набра номер.

— Секира, не мога да намеря чова. Пречат ми.

— И какво да правим? — объркано се поинтересува Щуракът.

— Ще го търсим по стария начин — обясни магьосникът. — Така както би го търсил по-рано, когато не ти помагах.

— Ти и сега не ми помагаш особено — озъби се фюрерът.

— Сега — не — лесно се съгласи магьосникът, — но на мен ще ми се наложи да воювам с Тъмния двор, а не на теб. Моля те да не забравяш това.

— Помня — отвърна навъсено Секирата.

Тонът, с който говореше Любомир, не му хареса, но фюрерът разбираше, че няма къде да се дява. Убивайки нава, той беше направил най-големия залог в живота си — и беше заложил на магьосника. Сега щеше да остане с него до края.

— Ами чудесно. — Любомир помълча малко. — Този чов ми трябва жив, ясно ли е?

— Да — промърмори Секирата, прекъсна връзката и огледа злобно застиналите пред него уйбуи. — Трябва да намерим чова. — Фюрерът хвърли на масата тесте снимки, копирани от взетия в отдел „Кадри“ на компанията, „ГВ“ оригинал. — Сигурен съм, че Амулетът е у него. Обявете из целия Таен град, че търсим това пале. Искам да го търсят всички! Всички! Наемници, скитници, всички, които ходят по улиците! И да няма никакво насилие. Ще откъсна главата на всеки, който дори го одраска.

* * *

Ресторант „Макдоналдс“

Москва, улица „Красная Пресня“,

27 юли, вторник, 12:58

 

„В полицията! В полицията!! В полицията!!

Да предам раницата на властите и нека те сами се оправят с тези чудове, юдове, престрелки, Червени шапки и целия останал героизъм. А аз ще се оттегля, ще си измоля отпуск от работата и ще отскоча за седмица до морето, а когато се върна, всички тези бандити ще се любуват на небето от вътрешността на голяма килия.“

Пейджърът изпиука разярено. Артьом машинално го измъкна от калъфа му на колана и бързо прочете съобщението:

„Червените шапки издирват Артьом Сергеевич Головин, чов, двайсет и седем годишен. Ръст около сто и осемдесет сантиметра, сиви очи, прав нос, руси коси, къдрави, сресани на път отстрани. Снимката му може да се види на сайта на Червените шапки. Човът трябва да е в състояние да отговаря на въпроси. Стойност на възнаграждението…“

Цифрите просветнаха пред очите му. Сумата, на която Червените шапки бяха оценили главата му, не беше никак малка.

Артьом върна пейджъра в калъфката му и въздъхна обречено. Ако сега се предадеше, щеше да подпише присъдата си. Артьом не се съмняваше, че полицаите знаят за наградата, и не се осмели да предскаже как ще се държат, когато попадне в ръцете им. Парите бяха твърде много.

Не биваше да се прибира у дома. При родителите? Не биваше. При Люся? Не биваше. Артьом не възнамеряваше да замесва близките си в своите собствени неприятности. Оставаше му само една възможност: клуб „Гущера“. И единствената надежда, че приятелите на Кортес ще му помогнат.

Но какво да прави до вечерта? Да се скита по улиците, през цялото време да бъде в тълпата — така щеше да е безопасно. Наистина Червените шапки знаеха как изглежда, а и портфейлът му беше останал в офиса…

Артьом почеса върха на носа си и започна да се рови из джобовете си. В резултат на краткото претърсване намери четири рубли плюс дребни и пластмасовата карта „Тиградком“. Артьом замислено изгледа под око най-близкия банкомат.

„Използвайте картата във всякакви устройства, предназначени за пластмасови карти“, изплува в главата му откъс от инструкцията. „Да опитаме.“

Артьом изчака момент, в който близо до банкомата няма хора, и мушна картата в прореза. Разнесе се тихо бръмчене, екранът приветливо светна и в центъра му се появи емблемата на „Тиградком“.

„Моля, притиснете към екрана палеца на дясната си ръка. Това е необходимо за идентифициране в ОТМ.“

Артьом се подчини.

„Идентифицирането приключено:

Обект — Андрей Головин.

Генетичен статус — чов.

Социален статус — наемник.

Кредит — хиляда и петстотин.

Възможно превишаване — десет процента.“

Неизвестните, свързали Артьом към ОТМ, добре се бяха постарали — сумата съответстваше точно на банковата му сметка, но Артьом нямаше време да се замисля за това.

След като получи парите в брой, той незабавно се зае да променя външността си. Буквално за час стана притежател на широка шарена хавайска риза, леки бежови панталони и меки обувки, а вратовръзката, бялата риза и останалите офисни глупости загинаха в един контейнер за боклук. Както всеки уважаващ себе си беглец, той не купи отникъде повече от една дреха и не се преобличаше пред продавачите. Във фризьорския салон се лиши от пищните си къдрави коси, превръщайки ги в популярната през лятото къса прическа тип „таралеж“, която в съчетание със слънчевите очила го направи просто неузнаваем. След като поразмисли, Артьом добави към екипировката си евтин плейър, съобразявайки, че един тресящ главата си под такта на музиката студент би приличал на всичко друго, но не и на изплашен беглец.

След като се поуспокои, Артьом се разположи удобно на една от масичките на близкия „Макдоналдс“, изяде два хамбургера и решавайки да хвърли поглед на причината за всичките си беди, извади от раницата контейнера.

Общо взето, остана разочарован. Това беше именно контейнер, а не някаква кутия или сандъче, украсено например със скъпоценности. Беше сребърен, тежък, но съвсем обикновен, а единствената гравировка върху гладките му полирани страни представляваше загадъчни руни. Контейнерът беше напълно лишен от каквито и да било ключалки, резета или потайни бутони — той по никакъв начин не искаше да се отваря и да показва какво носи в себе си. Беше просто един гладък блок и Артьом без съжаление го върна в раницата. Остана да измисли къде да го дене. Не му се искаше да го взима в клуба и изобщо беше глупаво да носи със себе си вещ, заради която могат просто да го убият посред бял ден. Поразмисли и реши, че не може да се намери по-добро място за опасна раница от сейф за съхранение на някоя гара.

Той посегна към поредния хамбургер и застина.

В ресторанта, оживено разговаряйки помежду си, влязоха четирима дребосъци, облечени в черна кожа.

 

 

Патрулният джип караше бавно по оживената улица. Изтощените от жегата полицаи лениво оглеждаха сновящите по тротоарите минувачи, търсейки, както беше посочено в инструкцията, „ниски хора, облечени с черни кожени дрехи и с червени кърпи на главите“. Във връзка с това, че заподозрените бяха особено опасни, а за събитията от предишната нощ не знаеха само глупавите и мързеливите, патрулните бяха въоръжени с къси автомати и имаха негласната заповед да открият огън първи. В столицата не беше ставало подобно нещо от деветдесет и трета година.

Когато застъпиха на дежурство, полицаите приеха информацията максимално сериозно, но всекидневната рутина и особено жегата, която на душни вълни се вдигаше от асфалта, доста разсейваха вниманието им.

— Какъв кретен трябва да си, за да облечеш черна кожа в такова време! — повтори отново шофьорът, намествайки черната си бронирана жилетка.

— Добре поне, че не ни казаха да ловим хора по шорти — промърмори в отговор лейтенантът. — Ето тогава щяхме да се измъчим.

Двамата патрулни на задната седалка се усмихнаха леко на шегата.

— А вярно ли е, че градът води преговори с федералното правителство и ще ни изпратят на помощ батальон десантници? — поинтересува се единият от тях.

— Какво, не можем ли да се справим с престъпниците?

— Петдесет и шести, Петдесет и шести, отговорете — изхриптя радиостанцията.

— Аз съм Петдесет и шести — промърмори лейтенантът, взимайки в ръка микрофона. — При нас всичко е спокойно.

— На пресечката между „Пресненски вал“ и „Ходинка“ има голяма катастрофа. Проверете.

— А ние какво общо имаме? — възмути се полицаят. — Нека пътната служба се оправя.

— Те ще се оправят — обеща му радиостанцията. — А дотогава провери.

Връзката се прекъсна.

— Съвсем са превъртели — изруга лейтенантът. — След тази катастрофа на Ленински сега ще проверяваме всяко ПТП. Обръщай.

Патрулният джип едва се беше скрил зад ъгъла, когато при черната будка на ъгъла между „Красная Пресня“ и „Пресненски вал“ спряха три тъмночервени волвота. От първото излезе нисък червенокос мъж с бежови панталони и черно кожено яке, скриващо под себе си бойния колан на рицар.

— Добър ден, Мехраб — поздрави студено мъжът стария обущар, наведен над една обувка. — Трябва да поговорим.

Старецът измъкна някъде от брадата си мъничък гвоздей и без да вдига глава, започна да го забива с чука. Червенокосият въздъхна и потупа стареца по рамото.

— Мехраб, нямам много време.

Почувствал нахлуването, обущарят вдигна глава и се усмихна с присвити очи.

— Ааа, Нелсън… Отдавна не сме се виждали, отдавна. Седни, щом си дошъл.

Нелсън Бард, магистърът на ложата на Мечовете, приседна на малкото столче до обущаря.

— Аз исках…

— Чу ли какъв майтап? — прекъсна го старецът. — Снощи някакъв чов е изял в „За стомаха“ порция навски шурк. По недоглеждане са му дали истинско меню. Голям смях!

Нелсън потрепери.

— Оцелял ли е?

— Разправят, че да.

— Бива си го.

— Човите са издръжливи.

Старецът поклати глава и отново се наведе над обувката си.

— Слушай, Мехраб, ние тук търсим… — Думите на магистъра бяха прекъснати от удар на чукчето — обущарят забиваше поредното гвоздейче.

Нелсън пребледня, но се сдържа. Старецът беше уважаван член на семейство Шас, един от старейшините на рода Турчи, и би било необмислено да се кара с него. Както и останалите представители на Тъмния двор, шасите имаха проклет характер и се налагаше всички да се примиряват с това.

Бард стисна зъби и след известна пауза се поинтересува:

— Можеш ли за малко да ми обърнеш внимание?

— Работата е много — промърмори Мехраб, поглеждайки накриво едрите токи на обувките на магистъра. — Трябва да си храня семейството.

— Търсим Червените шапки.

— Защо ли не съм изненадан.

— Виждал ли си ги напоследък? — Чудът реши да не обръща внимание на ехидния тон на обущаря.

— Кого именно?

— Който и да е.

— Тук идва много народ — съобщи Мехраб, разглеждайки обувката. — Не можеш да забележиш всички.

Нелсън отвори портфейла си.

— Стотачка?

— Червените шапки са едни такива мънички… — оплака се старецът. — За да ги разгледаш, се налага здравата да напрягаш зрението си. А знаеш ли колко взимат ерлийците за нови очи? Просто грабеж, никакви пари не стигат.

Чудът измъкна две стотачки и ги подаде на обущаря.

— Не те ли е срам да ругаеш ерлийците?

— Добави още една стотачка и никога няма да кажа лоша дума за тях пред теб.

Нелсън въздъхна и побърза да затвори портфейла си. Мехраб огледа внимателно банкнотите под светлината, грижливо ги сгъна и ги скри под престилката си.

— Приятно е да си имаш работа с щедри господа — изрече той емоционално. — Това е голяма рядкост в Тъмния двор. — Старецът отново взе чукчето в ръка. — А и кожата им в последно време просто не става за нищо.

— Та какво за Червените шапки? — промърмори раздразнено Нелсън.

— А, да… — След като беше получил парите, Мехраб беше загубил всякакъв интерес към случващото се. — Ето ги, дошли са за кльопачка.

Бард се обърна. От разположения от другата страна на улицата „Макдоналдс“ към тротоара слизаха четирима дребосъци, окичени с пакети храна.

 

 

Стрелбата започна веднага, щом Червените шапки се приближиха към тротоара.

От западната кола на отсрещната страна на улицата изскочиха мъже с автомати и без да се притесняват от никого, откриха ураганен огън по дребосъците. Настана паника, минувачите побягнаха хаотично, а Артьом още при първите изстрели обърна масата и се скри зад нея, притискайки раницата към гърдите си. Без да обръщат внимание на изплашените хора и свистящите спирачки на колите, нападателите се устремиха към Червените шапки, които, нахвърляли хамбургерите и пилешките крилца, се опитваха да организират съпротива. От юкона, очакващ ги на тротоара, се разнесоха няколко единични изстрела, но нападателите отговориха с толкова мощен огън, че след няколко секунди цялата лява страна на колата се оказа на решето от куршумите, а останалите в джипа Червени шапки не даваха никакви признаци за живот. Трима от излезлите от заведението дребосъци се гърчеха в различни пози върху тротоара, а последният спринтира ужасен към „Планета Холивуд“, но никой нямаше намерение да го оставя жив. Един червенокос мъж настигна дребосъка и в движение стреля с пистолет в тила му.

Цялата престрелка продължи не повече от трийсет секунди. След като приключиха с враговете си, нападателите бързо се качиха в колите си и офейкаха.

Артьом се измъкна иззад масата и по заобиколен маршрут, през парка, се насочи към метростанцията.