Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (21)

Епилог

„Вчера в казиното «Реактивната яребица» се проведе финалът на шампионата на града по покер. Пълна изненада за експертите стана убедителната победа на известния московски едър предприемач Егор Бесяев, вицепрезидент на най-големия руски интернет доставчик «Тиградком»…“

(„МК“)

„… Тъмният двор създава прецедент? Желаейки да успокои човите, Сантяго реши да не възпрепятства ареста на някой от най-активните Червени шапки от семейството на Щураците. Според законите на човите те са заплашени от двайсет години изправителен труд…“

(„Тиградком“)

„… Според пресслужбата на Московското управление на полицията обвинението разполага с неопровержими доказателства срещу арестувания тези дни фотограф Александър Юшлаков…“

(НТВ)

„Сензацията, която не се състоя. Пресслужбата на Великия дом Чуд официално обяви за връщането на стойността на енергията от Извора на предишните й равнища. Снижаването на цената с десет процента, за което съобщихме преди няколко дни, е било проведено в рамките на краткосрочна рекламна кампания, а също така с цел проучване състоянието на пазара. Чуд е спазвал и ще продължава да спазва всички договорености, достигнати с другите Велики домове…“

(„Тиградком“)

* * *

В книжарница „Библио Глобус“ на „Мясницка“ имаше истинско стълпотворение. Огромната тълпа от любители на съвременните криминални романи обсаждаше малка и крехка на вид масичка, зад която красива жена с умно и уморено лице подписваше новата си книга. Книгата се беше появила съвсем наскоро, но след доста голяма пауза, и зажаднелите за любимите си персонажи читатели бяха хукнали към книжарниците. Аналитиците вече наричаха новата творба на писателката бестселър.

— Моля, моля, за Люба Степанова? Или за Люся?

До масата си беше пробила път червенокоса девойка с малко чипо носле и пред писателката се появи поредното томче с хартиена обложка.

— Вашите книги, те са такива… такива… — Девойката беше подготвила фразата предварително, но се обърка и сега се опитваше да измисли нещо свързано. — Наскоро осъзнах, че всичко, за което пишете, е истина! Самата истина! Ох, аз брах такъв страх, но ме спаси истински полицай! Толкова симпатичен! Това е толкова реалистично!

— Радвам се, че ви е харесала творбата ми. — Дежурната фраза, дежурната усмивка, дежурното движение на химикалката. — Много мои сюжети имат реална основа.

— Нали това ви разправям! Всичко е истина! И е толкова обсебващо! Луда съм по вашите книги!

— Благодаря.

Писателката дари с дежурната си усмивка следващия почитател на романите й и пред нея легна поредният том с хартиена обложка.

— Благодаря! Много благодаря!!

Червенокосата девойка я бяха изблъскали от масата, но до писателката още дълго време достигаше гласът й:

— Владик, подай ми ето тази книга! Владик, къде ми е чантата! Нали се разбрахме ти да пазиш ред на касата?

Понякога така се получава — сред какофонията от звуците на тълпата се откроява само нечий глас…

* * *

Пътешествието през портала остави най-приятни впечатления. Усещането за лек, стремителен полет напълно погълна Артьом и едва не го накара да забрави всичките си скорошни неприятности.

След като направи няколко крачки, Артьом се озова в огромна зала, чиито стени плавно преминаваха в гъст мрак, или обратното — тежката тъмнина плавно преминаваше в каменни стени.

— Моля, приближете се — каза Ортега.

След Артьом от портала излезе мокър червенокос мъж с навъсен поглед, а след него — още цяла тълпа червенокоси, подритващи пред себе си седем червеноглави. После се появи човек (най-накрая човек!), на когото Артьом истински се зарадва. Кортес. За едната му ръка се беше залепила Яна, а за другата — Лана. Наемникът изглеждаше доволен като пиян хомяк.

— Кортес!

— Артьом! Радвам се да те видя, приятел!

Артьом погледна към феята и със задоволство видя на скулата й огромна синина.

— Ти ли я халоса?

— Никой не ме е халосвал — промърмори недоволно Лана.

— Артьом, Лана ни помогна — поясни Яна. — Тя остави Амулета в твоята кола, Ортега го взе и го достави на великия магистър.

За своя изненада Артьом почувства облекчение от това, че феята няма да си има неприятности. Той все още пазеше спомена за упойващата горчива целувка.

— Ще ми дадеш ли телефонния си номер?

Лана примижа и в дълбините на изумрудените й очи проблеснаха малки огънчета.

— Може би.

Последни се появиха Сантяго и барон Мечеслав. Явно комисарят го беше извадил от шахтата.

Порталът се затвори, мракът се сгъсти още повече и само три кресла се оказаха осветени от слабо призрачно сияние. Централното, на домакина, беше заето от фигура с безформена хламида и ниско нахлупена над очите качулка. Князът на Тъмния двор. Вдясно от него седеше кралица Всеслава, а вляво — великият магистър. Това беше един от редките случаи в историята на Тайния град, когато всички висши магове се бяха събрали на едно място.

— Червените шапки — рече тихо князът и червенокосите избутаха пленниците си напред.

Седем дребни бандити, настръхнали и изплашени до смърт. Единият от тях, едноок, прошепна:

— Пощафа.

— Те сами се предадоха — изкоментира вездесъщият Ортега. — И ни предадоха главата на моя убиец. Ще отбележа също, че кланът на Шебеците не е вземал участие в нападението над Замъка.

Князът погледна към великия магистър.

— Достатъчно ли заплатиха Червените шапки на Ордена?

— Напълно — реши старецът след кратко мълчание.

— Кралице?

— Не мисля, че трябва да изтребваме това семейство.

— Съгласен съм — рече князът. — Червените шапки имат право на съществуване, но са длъжни да помнят… — Пленниците наведоха още по-ниско глави. — Всяко търпение си има граници.

Изведоха диваците от залата.

— Наемниците.

Явно големите вождове искаха да се избавят по-бързо от пришълците и после спокойно да обсъдят делата си.

— Кортес, Яна и Артьом — представи ги Сантяго. — Те свършиха прекрасна работа и имаха голям принос в разрешаването на кризата.

— Тъмният двор умее да бъде благодарен — каза глухо князът. — Със своите действия човите заслужиха честта да носят знака на Тъмния двор — белег за нашата вечна дружба.

 

 

— Значи, полицаите са сбъркали? Ти не си замесен в престрелките?

— Разбира се, че не — отвърна уверено Артьом. — Те са мислели, че съм изчезнал, че съм се скрил, но изобщо не беше така. Стана ми лошо и си тръгнах към къщи. В метрото съм изгубил съзнание и два дни лежах в болница. Документите ми останаха тук, затова не са могли да ме разпознаят. Жалко за родителите ми, едва не са полудели от притеснение.

— Това е ясно — кимна Костя, с прякор Пушкин.

Интересно какво можеше да му е ясно?

Целият отдел, струпал се около Артьом, слушаше с огромно внимание тази простичка история. Слухът за това, че полицията го издирва във връзка с нашумелите из целия град престрелки от последните дни, не беше позволил на колегите му да спят спокойно. Наложи се да им подхвърлят някакъв кокал.

— А какво стана после? — попита Пушкин нетърпеливо.

— После дойдох на себе си. Съобщих кой съм, откъде съм и веднага ме взеха за разпит. Признавам си, че това здравата ме учуди. Обадих се на родителите си, повиках адвокат, общо взето, наложи се здравата да се поразмърдам.

— А какво те питаха?

— А, всякакви глупости: кой е идвал при мен, къде съм излизал преди взрива. Разпитаха леля ми, която идва тогава. Охранителят я разпозна. В края на краищата в полицията осъзнаха, че нямам нищо общо. А скоро хванаха и престъпниците, така че всичко се изясни окончателно.

— Страшно ли беше?

— А, не, Корнилов е много учтив човек.

— Майор Корнилов?

— Да, той ме разпита.

— А не каза ли нещо за Вивисектора? — намеси се в разговора Галя Дойкина от съседния отдел.

— Галюша — усмихна се Артьом, — той ме разпитва мен, а не аз него.

— Животът стана страшен — обобщи Костик. — Излизаш за пет минути да пушиш по цигара и се събуждаш след два дни в болницата. Между другото, Шурочка ти изпраща поздрави.

— Как е тя?

— Наред е. Куршумът е засегнал само меките тъкани.

Осъзнали, че повече няма да чуят нищо интересно, колегите се разотидоха по работните места, а Артьом се приближи към масата на началник-отдела.

— Льоша, трябва да поговорим.

— Ясно, ясно. — Началникът се облегна назад в креслото. — Искаш отпуска?

— Не позна. — Артьом положи върху масата молбата си. — Напускам.

Алексей не очакваше това и няколко секунди се взираше тъпо в лежащия пред него лист.

— Защо?

— По лични причини. — Артьом машинално поглади лявото си рамо.

Черната татуировка, изобразяваща гризяща орехи катерица, прозираше през тънкия плат на ризата, но за щастие никой не й обърна внимание.

— Трябва да сдадеш поста си — събра си мислите Алексей.

— Извинявай — Артьом погледна часовника си, — но закъснявам.

Всички формалности отнеха двайсет минути. Артьом подписа молбата си, взе си от отдел „Кадри“ трудовата книжка, оправи си сметките в счетоводството и чувствайки се абсолютно свободен човек, излезе от сградата. Настроението му беше превъзходно.

 

 

Артьом отново потърка рамото си, където се чернееше катерицата, метна чантата си през рамо и се приближи до крузъра, край който стоеше Кортес.

— Е, какво, освободи ли се? — Наемникът сгъна вестника си и небрежно го хвърли върху седалката.

— Аха. — Артьом отвори вратата. — Да тръгваме.

Колата направи рязък завой и навлезе в Тайния град.