Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (2)

Пролог

— Защо се тревожиш? — рязко се обърна момчето.

Не успя да я свари неподготвена.

— Аз? — Жената учудено повдигна тънката си черна вежда.

Момчето се смути.

— Чувствам го. Нали знаеш, че усещам ясно аурата. Ти си силно обезпокоена.

Жената едва забележимо се усмихна. Съвсем леко, само с крайчеца на устата, буквално заставяйки го да търси усмивката на красивото й, слабо лице.

— В теб е заложена огромна сила, Любомире, нищо не може да се скрие от теб. Това ще е от полза на бъдещия владетел на Великия дом. Къде е сандъчето ми?

Изящната златна кутийка, съхраняваща само най-любимите скъпоценности, лежеше върху масичката вдясно от креслото, в което седеше жената. Трябваше само да протегне ръка.

Момчето бързо заобиколи креслото, взе сандъчето и отвори капака. На вид беше тринайсетгодишно. Светлокосо, невзрачно, възслабо, направо хилаво според стандартите на Зеления дом, то би изглеждало дори смешно, ако не бяха очите му. Огромните, яркозелени очи на Любомир приковаваха към себе си, хипнотизираха, отразяваха неимоверната сила, заложена в сърцето му. Силата на дива, първична магия, сила, на която би завидял всеки маг от Тайния град.

— Бъди така добър да подържиш сандъчето.

Този път жената дари момчето със съвсем истинска усмивка. Пълните, ясно очертани устни се разтвориха, разкривайки равни редици от дребни бели зъби, около устните й заиграха мънички трапчинки, а в яркозелените очи за миг лумнаха ослепителни и леко безумни пламъчета. Любомир залитна — усмивката й действаше не по-слабо от наркотик, караше го да забрави за всичко на света и да чака, да чака, да чака кога в очите на жената отново ще се промъкне този чуден, опияняващ пламък. Той направи малка, съвсем незабележима крачка и сега ги разделяха някакви си пет-шест инча. За момента непреодолимо препятствие.

— Трябва да се подбере нещо, което да не бие много на очи — замислено провлачи жената, разглеждайки богатата си колекция.

Любомир не сваляше поглед от загорелите й рамене, стройната шия и гъстите, светли, почти бели коси, сплетени в сложна прическа. Неспособен да се бори със себе си, той леко се наведе и улови идващия от косите й лек аромат на жасмин.

— Не е ли прелестен? — Жената поглади нежно току-що сложения пръстен. — Как ти се струва?

Момчето кимна машинално.

— Много е красив.

Пръстенът наистина беше изработен с вкус. Тънката златна ивица, покрита със заплетен орнамент, беше увенчана с голям, необичайно обработен изумруд, който изглеждаше сякаш е способен да блести даже нощем, под светлината на звездите. Беше й го подарил Мечеслав, широкоплещестият барон Мечеслав, владетелят на домена Соколники. Любомир беше виждал как жената разцъфтява при появата на този глуповат бияч и всеки път скулите му се сковаваха от безсилна ярост, която го караше да стиска дребните си, крехки длани в също толкова дребни, крехки юмручета.

— Харесва ми как си играе със светлината — произнесе тихо жената, гледайки замислено изумруда. — Чия ли душа живее в него?

— На герой или красавица — усмихна се Любомир, — или може би на бижутер.

Той мразеше този пръстен.

Сандъчето се върна на масичката. Любомир направи няколко неуверени крачки и се спря насред стаята.

— Ти не обясни причините за безпокойството си.

Тя вече беше изучила момчето достатъчно добре, за да е наясно, че той няма да забрави въпроса си.

— Не го смятай за преувеличение, Любомире, но днес е велик ден за нашия народ, който сме чакали много дълго. Някои даже са престанали да вярват, че пророчеството ще се сбъдне и ти, Вестителю, ще дойдеш. Че отново ще се появи надежда за нас. — Тя бавно обходи с нежния си поглед крехката фигура на момчето. — Днес е един от най-важните дни в живота ми, предстои ми да съобщя на народа на Зеления дом великата новина. Нима мислиш, че мога да бъда спокойна?

— Но голяма част от народа ще остане в неведение относно моята поява. — Любомир отново рязко се обърна.

— И ще продължи да е в неведение — подчерта жената.

„Не си ли твърде умно за своите тринайсет години, пале?“

— Длъжни сме да пазим тайна.

— И защо?

— Имаме твърде много врагове. — Жената прехвърли поглед към отражението си в огледалото. Всичко изглеждаше наред, макар че… Тя леко вирна глава и внимателно поправи с нокът измъкнал се кичур коса. — Нима Ярослава не ти е разказвала?

— Не.

— Странно, обикновено тя е доста приказлива.

— Задължен съм за много неща на жрицата Ярослава — намръщи се Любомир. — Тя е до мен практически от самото ми раждане…

— Да, спомням си.

„Как тази шмекерка изобщо е узнала за раждането ти? Проклета интригантка.“

— Ярослава каза, че трябва да бъда представен на народа, но ти настояваш само кралският съвет да узнае за идването на Вестителя.

— Имам си основания за това.

— Бих искал да ги науча.

„Само Ярослава може да му го втълпи. Тя няма да се успокои, докато не ме измести от трона.“

— Бароните на Зеления дом са длъжни да знаят, че предсказанието се е сбъднало и Вестителя е дошъл. — Жената разсеяно взе от масичката пух за пудрене, но почти веднага го остави. Гримът й беше нанесен идеално. — Бароните са само осем и ние можем да разчитаме на тях. Ако целият народ разбере за появата ти, то неизбежно ще плъзнат слухове из Тайния град. След два, най-много три дни аналитиците на Великите домове ще открият появата ти и ще започнат лов. А е възможно дори да обявят война.

Любомир мълча няколко секунди, застанал насред стаята и гледащ някъде в тавана. През това време жената не сваляше поглед от отражението му в огледалото.

— Какво искат от мен? — попита най-накрая момчето. — Аз не желая война.

— За съжаление, твоята поява е вече достатъчен повод за началото й. Великите домове няма да чакат да пораснеш, да се научиш да управляваш силата си и да ги унищожиш. Те ще се постараят да те изпреварят. На тяхно място ти би постъпил по същия начин.

Любомир потрепна.

— Аз не съм на тяхно място.

— Това няма значение. Хилядолетията преследвания са изострили инстинкта ни за самосъхранение, ние усещаме заплахата по-добре от който и да било на този свят. Предсказано е, че ти ще възродиш империята ни. Зеленият дом ще се издигне и танцуващият жерав ще властва във всяко кътче на Земята. За останалите Велики домове това означава смърт.

— Аз нося война — изрече тихо момчето. — Нося смърт за Великите домове.

До момента той рядко се беше замислял за предопределението си и жестоките думи на жената го извадиха от равновесие. Сърцето на Вестителя заби по-силно.

— Съдено ти е да възглавиш похода. — Тя отново се усмихна. Весело, истински. — Имаш велико бъдеще, Любомире, велико предопределение.

— Излиза, че те имат повод, за да ме убият.

— За убийство винаги ще се намери повод — отсече жената. — Но не се притеснявай. Великият дом Люд умее да пази своите тайни, а в краен случай ще те защитим, докато не укрепнеш.

— Аз съм Вестителя — изрече твърдо момчето.

Сърцето му се беше успокоило и сега биеше с редки, тежки удари.

„Вестителя!“

Прекрасните очи на жената припламнаха яростно. За пръв път от десет хиляди години сред людовете се беше родил мъж, притежаващ магически способности, и то именно сега. Тя беше още толкова млада, пълна със сили, имаше толкова планове, толкова идеи…

— Имам подарък за теб, Любомире. — Жената се изправи и звънна с малка златна камбанка.

Тя лесно си върна самообладанието. След като беше разбрала още при първата им среща, че зверчето е способно да почувства и най-малките промени на настроението, тя беше станала много предпазлива.

На подноса, който държеше появилата се придворна дама, лежеше тънък златен обръч, украсен с едър изумруд.

— Това е първата ти корона, мой малък принце.

Жената сама надяна украшението върху приведената глава на Любомир и нежно го целуна по челото; ароматът на жасмин отново обгърна момчето. Любомир беше почти щастлив. Подозренията, с които го беше подхранила жрицата Ярослава, се разсеяха.

— Днес ще видиш за първи път поданиците си, Вестителю.

— Няма да ги разочаровам.

— Ваше Величество — чу се през открехналата се врата, — време е.

Красавицата Всеслава, кралица на Великия дом Люд, върховна жрица на Зеления дом и пазителка на Кладенеца на дъждовете, погледна за последен път отражението си и леко кимна на момчето.

— Чакат ни, Вестителю.

 

 

Тронната зала на Зеления дом сияеше с онази безсмислена, превзета пищност, с която винаги се отличават тържествените, но никому ненужни мероприятия. Наистина това можеше да се усети само от постоянните присъстващи. А виж, клетият посетител на големите кралски приеми или неизкушеният от изтънчения етикет представител на простолюдието биха били разтърсени от великолепието на обстановката. Тъмнозелената мозайка на пода плавно преминаваше в меките маслинени тонове на облицованите с коприна стени, прорязвани от ярките мълнии на устремените към високия таван малахитови колони. В специални лехи покрай стените цъфтеше гъст храсталак, създавайки в залата неповторим аромат от успокоителна свежест, а огромен полилей от планински кристал, подпомаган от многобройни свещници, заливаше помещението с ослепително ярка светлина. Кралският трон, елегантен, украсен с едри изумруди, се намираше на нисък подиум, а точно зад него, върху голям щит, изящно беше разперил криле танцуващ жерав — гербът на Великия дом Люд.

Тронната зала правеше впечатление, не би могла да не прави, но гостите, събрали се днес, бяха постоянни присъстващи на кралските приеми и, разбира се, забелязаха отсъствието на онази лека атмосфера на необуздано и безгрижно веселие, с която винаги се е отличавал Зеленият дом при управлението на кралица Всеслава. Пищността беше подчертано делнична, тържествеността — подчертано официална и дори лакейските усмивки — подчертано дежурни. Нейно Величество в непринудена форма даваше да се разбере, че събитието, заради което нейните поданици са се събрали в двореца, не е празник.

— А ако не е празник, то за какво е всичко това? — тихо промърмори под нос барон Светломир. — Текущите въпроси трябва да се решават в работна обстановка, кълна се в брадата на Спящия.

Баронът отдавна беше навлязъл в седемнайсетата си десетилетка и диалозите със самия себе си за него бяха по-скоро правило, макар че, от друга страна, никой не подлагаше на съмнение колосалния му опит и житейската му мъдрост. Обикновено в обкръжението на Светломир присъстваше някой от многобройните му внуци, който тактично прекъсваше владетеля на Измайловския домен, не позволявайки диалогът да прерасне в спор или — което беше съвсем недопустимо — в скандал. Но този път бяха допуснали в тронната зала само избрани лица и сподвижниците на Светломир, както и всички останали поканени, очакваха своите вождове в преддверието на двореца. След като изпи чаша шампанско, Светломир почувства необходимост от по-живо общуване. Той напето засука побелелите си пухкави мустаци и се обърна към застаналия наблизо барон Святополк.

— Кръгът на поканените днес е удивително тесен, синко, не намираш ли?

Като по-млад от Светломир поне с половин век, Святополк съвсем не се обиди от толкова фамилиарното обръщение.

— Ако Нейно Величество се беше ограничила с поканването само на бароните, би ни се наложило дълго да се търсим един друг в тази зала. Признавам си, никога не съм мислел, че е толкова голяма.

Светломир недоволно поклати глава.

— Говори по-бавно, синко, изяждаш си думите.

Владетелят на Измайловския домен нямаше намерение да си признава, че просто не успява да следи хода на мислите на младия си събеседник.

— Съгласен съм с вас, бароне — изрече Святополк едва ли не сричка по сричка. — Толкова малоброен прием не е в стила на нашата кралица.

Младият барон се огледа. Поканените се чувстваха неуютно в обширната зала, предвидена за кралски приеми. Нямаше пищни свити, надути виконти и префърцунени дами. Нямаше ги привичната суета и глъчка, гордите погледи и високопарните речи. Водачите на Великия дом Люд — осемте барони и осемте жрици на Зеления дом — се бяха разпръснали из великолепната зала и само рядко подхвърляха кратки фрази.

Святополк погледна с неудоволствие обикновените, закопчани догоре рокли на жриците и затвори очи. Кралските приеми винаги са празник. Дамите се състезават по пищност на тоалетите, бароните с важен вид пийват винце и поглеждат под око младите феи, на които строгите правила на вълшебниците от Зеления дом все още позволяват по-разголващо облекло. Според всеобщото мнение Всеслава, дори и след като беше станала жрица, бе останала по душа буйна и разкрепостена фея, което някои смятаха за недостатък, затова пък мнозина други — за много голямо предимство. На приемите феите са в центъра на вниманието. Около тях постоянно се навъртат дворянските младежи — виконти войводи и дори шумни рицари от Великия дом Чуд. От тяхната компания се разнася гръмък смях, винаги има в запас достатъчно дръзки епиграми и двусмислени шеги, а накрая младите лейтенанти чудове непременно се договарят за дуели с младите виконти людове. Вдясно, при малахитовите колони, обикновено се групират пришълците от Тъмния двор: солидните шаси с дълги тъмносини облекла — мургави и дългоноси любители на хубавите коняци; хлевоустите ерлийци — родени лекари и големи чревоугодници; и най-накрая навите — високи, слаби, изучаващи с непроницаемо черните си очи чуждата за тях пищност. Никой не знае дали навите получават удоволствие от кралските приеми, но те винаги пристигат навреме, без нито веднъж да оскърбят с отказ честта на Зеления дом, строяват се близо до стената и започват да сипят комплименти и да опитват колекционерските вина. Странен е все пак този нав Сантяго…

Святополк се отърси от видението.

— Дочух, че по някаква причина Всеслава не е искала да свиква официално големия кралски съвет — мърмореше през това време Светломир. Старецът беше успял да обърне още една чаша шампанско и беше поруменял. — Затова са ни изпратили поименни покани за тази „аудиенция“. Какво мислиш за това, синко?

— Тя явно крие нещо.

— Кралица Всеслава винаги скрива нещо, но този път нейната потайност е за добро — отрони преминаващата покрай тях Ярослава, една от жриците на Зеления дом.

Тонът, с който беше произнесена думата „кралица“, не оставяше съмнения в нейното отношение към владетелката на Великия дом Люд.

Мъжете се поклониха учтиво на високата жрица и се спогледаха.

— Тя явно е в течение — отбеляза Святополк.

— Жриците винаги са в течение, за разлика от нас, бароните — въздъхна Светломир. — Те просто си бършат с нас краката, кълна се в брадата на Спящия. Аз вече не мога дори да кихна в своя домен, без да поискам разрешение от тази… жрица. Девойката си е наумила да ме учи какво да правя, кълна се в брадата на Спящия. Аз събирам данъци и аз…

— Не мисля, че всичко е чак толкова лошо, уважаеми Светломире — отбеляза разсъдливо младият барон. — В края на краищата мъжете от нашия род не владеят магията.

— Магия — изсумтя старецът. — Трябва да вземаме пример от човите: никаква магия! И не си живеят лошо, кълна се в брадата на Спящия. Ако мъжете не владеят магията, значи, тя не е нужна!

— Разбира се, разбира се. — Святополк грижливо потърка изумруда върху баронската си верижка и реши да смени темата. — Между другото, не забелязахте ли известна опозиционност в гласа на уважаемата жрица Ярослава?

— И ти ли го забеляза, синко? — живо се отзова Светломир. — Мисля, че тя все още не може да преглътне кралските избори. Нали си спомняш, Ярослава също претендираше за трона.

— Но нали минаха вече две години.

— Какво от това, синко? — Светломир се усмихна многозначително. — Ярослава е убедена, че резултатите от изпитите са фалшифицирани, кълна се в брадата на Спящия.

— Сплетни — заяви със спокойна увереност приближилият се неочаквано барон Мечеслав. — Всеслава е по-млада и по-умна от Ярослава. Изборът на жриците беше напълно оправдан.

— Съгласен съм — закима Светломир. — Глупав слух. Не знам защо си спомних за него.

— Едва ли подобни разговори са от полза за Зеления дом. — Мечеслав погледна с присвити очи към застаналата наблизо групичка от жрици, сред които се открояваше високата фигура на Ярослава.

— Абсолютно вярно — наведе глава Святополк.

Всички знаеха за особените отношения между Нейно Величество и широкоплещестия владетел на домена Соколники, така че би било крайно неблагоразумно да се проявява неуважение към кралицата в присъствието на Мечеслав. Баронът се смяташе за най-добрия фехтовач във Великия дом Люд.

— За съжаление, кралицата има много завистници — обобщи Мечеслав.

— Цената на властта — потвърди Святополк. — Между другото, бароне, не знаете ли случайно за какво сме се събрали?

— Разбира се, че знам — запази самообладание Мечеслав, взирайки се в събеседника си с мътнозелените си очи. — Желаейки да консолидира нацията, Нейно Величество е взела решение за увеличаване на данъците с една четвърт и оскъпяване на стойността на енергията от Кладенеца на дъждовете. Днес ще бъде съобщено официално за това.

Лицата на бароните рязко се изопнаха.

— Сериозно ли говорите?

— Това не може да бъде. Ние и без това едвам свързваме двата края!

— Никой не би предположил, съдейки по вида ви! — Доволен от оказания ефект, Мечеслав едва сдържаше кикота си. — Вижте ме мен — ето кой е изпаднал в нужда!

Бароните прехапаха устни. Доменът Соколники беше най-богатото владение на Зеления дом, но неговият владетел беше прочут с удивително небрежното си облекло. Ето и сега костюмът му беше доста посмачкан, а от скъпоценностите присъстваше само масивната златна гривна на дясната му китка. Мечеслав беше пренебрегнал дори баронската си верижка.

— Шегичките ви… — промърмори недоволно Светломир.

Мечеслав го потупа по рамото, но не успя да каже нищо; в залата влезе надут лакей.

Шумът утихна. След като изчака малко, лакеят важно огледа присъстващите и с гръмък, добре школуван глас провъзгласи:

— Нейно Величество кралицата на Зеления дом Всеслава!

Противно на очакванията на повечето присъстващи, Всеслава се появи не от главния вход, за да направи шествие през цялата зала, съпроводена от многобройните си дворцови дами и пажове, а излезе от малка, практически незабележима вратичка зад трона. Последва моментно объркване и едва след това бароните, съгласно етикета, се наведоха в дълбок поклон.

— Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми.

С махане на ръката Всеслава освободи лакея и остана със своите васали. Изправили се, бароните и жриците опулиха очи — за пръв път от възкачването си на престола кралицата изглеждаше толкова скромно, толкова приличаща на жрица. Обикновена тъмнозелена рокля, подчертаваща идеалната фигура на Всеслава и оставяща открити крехките й рамене, изумрудена диадема и само един пръстен — това беше още по-необичайно, отколкото странната „аудиенция“. Обхванати от смътни предчувствия, присъстващите се скупчиха около трона.

— Мои верни поданици — започна Всеслава, която така и не беше заела законното си място, — новината, която искам да ви съобщя, е достойна за свикването на големия кралски съвет. Но след като обсъдих всички нюанси с някои от жриците на Зеления дом, реших да се отклоня от приетите правила с цел запазване на тайна. Всеки от вас, мои храбри барони, е получил поименна покана за аудиенция. В своите домени ще кажете, че е ставало въпрос за промяна в данъчната политика на короната.

— Както желае Ваше Величество — покорно склониха глави изгарящите от любопитство присъстващи.

Всеслава се приближи към трона и обърната в профил към залата, леко прокара ръка по тапицирания със зелено кадифе подлакътник.

— Властта — изрече замислено тя — е могъщество. Помним ли ние какво означава това? Времената на истинското величие на Зеления дом отдавна са отминали. Много векове има, откакто нашата империя е управлявала този свят и сянката на жеравните криле е лежала върху цялото му пространство. Сега ние сме принудени да се гушим в този мъничък град, да съжителстваме с дребни раси, да обсъждаме с други неудачници незначителни проблеми, да делим с тях жалките трохи, които достигат до нас, и да се спотайваме, криейки истинската си същност. Животът ни се е превърнал в безсмислено суетене. Живеем само колкото да се каже, че живеем. Всяка сутрин посрещаме слънцето като тъпи фермери: с благодарност и покорност към съдбата, и всеки изминал ден нашите деца си спомнят все по-малко за величието на своята раса. Появяват се все повече и повече мелези. Ние се израждаме.

Бароните се притесниха. Кралицата за пръв път повдигаше толкова сериозен въпрос. От времето на последната война между Великите домове бяха минали вече няколко години, нима отново?

— Помнете ми думите, тепърва ще им дадем да се разберат на тези негодници, кълна се в брадата на Спящия! — заяви радостно поруменелият от изпитото Светломир и гръмко извика: — Води ни, кралице! С теб сме!

— С какво можем да се гордеем? — продължаваше през това време Всеслава. — Какво ни очаква? Какво ще оставим на децата си?

Явно война! Бароните започнаха да се споглеждат крадешком.

Война? Но с кого? С Тъмния двор? Едва ли. Всеслава е млада жена, но не и побъркана. Отново с чудовете?

— Време е да установим в Тайния град нашите правила! — не се успокояваше Светломир. — Кълна се в брадата на Спящия, щастлив съм, че доживях до този ден.

Святополк, на когото му беше омръзнало да удържа разпасалия се старец, безмълвно допи затоплилото се шампанско. В предишната война неговият Перовски домен беше пострадал здравата от нашествията на рицарите и баронът не изгаряше от желание да се замесва в нова битка. Но той беше в явно малцинство, всички останали внимателно попиваха всяка дума на Всеслава.

— Аз не ви призовавам към война!

През залата премина въздишка на разочарование. Кралицата се усмихна.

— Засега. Призовавам ви да си спомните старото предсказание, направено преди осем хиляди години.

Преди осем хиляди години кралица Изара, последната владетелка на великата империя Люд и най-великата сред жриците в историята на Зеления дом, предчувствайки надвисналия упадък, беше събрала всичките си сили за заклинанието Велико пророчество. Последното и най-силно заклинание в живота й.

Всеслава вирна глава и със затворени очи цитира:

— „И ще настане време, когато от мрака на разрухата ще блесне лъч надежда за някога великия род; ще се роди мъж, превъзхождащ жените в магията, и името му ще бъде Вестителя. Велика ще бъде силата на Вестителя, никой няма да може да се сравнява с него нито в магията, нито във вещерството, нито в черната магия, нито в бялата, нито в магията на огъня, въздуха, водата или земята. И няма да има врагове, достойни за него. Велик император ще стане Вестителя и ще управлява два века без една година, и след управлението му Люд ще управлява света, докато не се пробуди Спящия.“

Кралицата замълча и отвори очите си.

— Преди тринайсет години Вестителя се роди.

В залата се разнесоха викове. Ярослава гордо се изпъна, в очите й заигра тържествуващо пламъче. Светломир избърса потеклите сълзи.

— Най-накрая мъж магьосник, кълна се в брадата на Спящия, мъж! Войната наближава! Да живее Великият дом Люд!

— Смърт на враговете на Зеления дом!

— Война!

— Да живее Вестителя!

Кралицата се олюля, яростта на бароните я ужаси.

Вратичката зад трона отново се отвори и в залата пристъпи слабичък юноша, облечен в обикновена зелена риза до коленете и панталони, напъхани в къси ботуши. Дългите светли коси на момчето бяха обхванати от тънък златен обръч с едър изумруд.

В настаналата пълна тишина Вестителя се приближи към трона и бавно огледа присъстващите. Сърцето му биеше бавно и с всеки негов удар главите на властниците на Зеления дом се скланяха все по-ниско.

— Предсказанието на кралица Изара се сбъдна — обяви Всеслава. — Вестителя дойде!