Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (18)

Глава 16

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

28 юли, сряда, 08:09

 

Генерал Шведов, началникът на Московското полицейско управление, обожаваше да организира съвещания рано сутринта, когато още не го е подхванал водовъртежът на всекидневните събития. Всички най-сериозни въпроси и най-важните случаи се разглеждаха до десет сутринта, без да се бърза, обстоятелствено и много подробно. Този път в огромния му кабинет се оказаха Корнилов, Шустов и Васкин. Пръв докладва капитанът.

— Александър Генадиевич Юшлаков, трийсет и шест годишен, фотограф. — Сергей сложи на масата паспортна снимка на оплешивяващ мъж с дребни очички и бузи на булдог. — В Москва е от четири години, заема двустаен апартамент на югозапад и малко студио в мазе на „Плюшчиха“.

— Разследван ли е? — попита Шведов, разглеждайки снимката на заподозрения.

— Точно така, Аркадий Лвович. Преди десет години пробвали да прекарат Юшлаков за безделничество, но успял да се измъкне, уредил се да лентяйства като пазач на някакъв склад.

— Бива си те с жаргона.

— Извинявайте, увлякох се.

— Продължавай — изръмжа Корнилов.

Майорът не обичаше да идва тук: първо, Шведов не пушеше и не позволяваше на никого да пуши в негово присъствие, и второ, Андрей не обичаше ниските температури и седемнайсетте градуса, поддържани от климатика в кабинета на генерала, бяха твърде некомфортни за него.

— По професия Юшлаков е фотограф, но не голям, не знаменит, прехранва се със случайни поръчки — продължи Шустов. — Снима природата за календари, провел е няколко дребни рекламни кампании, но основната му работа са момичетата. — Капитанът сложи на бюрото още няколко снимки. — За всякакви вкусове.

— Наистина интересно — провлачи Шведов, внимателно разглеждайки образците от Юшлаковото творчество. — А не бие ли на порнография?

— На самата граница е — промърмори навелият се през масата Васкин.

— Не се увличай, студенте — промърмори Корнилов. — Продължавай, Сергей.

— Юшлаков няма постоянен доход. Солидните агенции не се ползват от услугите му — не знаят за него или не го смятат за достатъчно добър.

— Семейство?

— Съжителства с Елена Фьодоровна Миткина. — Шустов погледна в бележника си. — Двайсет и седем годишна, като че ли модел.

— Московчанка?

— Не, приходяща, от Рязан. Изпратих до там допитване, обещаха до довечера да изпратят информацията.

— Непременно им се обади пак и им напомни.

— Тъй вярно. — Сергей написа нещо в бележника си. — Интересен факт: Юшлаков има много реклами из регионите, в местните вестници и по радиото. „Професионален фотограф търси момичета за работа в рекламния бизнес.“ А в Москва и Питер — нищо.

— Изводът е прост — обади се Корнилов. — Търси момичета от провинцията, внимава, страх го е да не го проследят. Със сигурност предварително разговаря с предполагаемата жертва и определя доколко е подходяща, а по-нататък — знаете.

— Мислиш ли, че той е Вивисектора? — попита генералът.

— Сигурен съм, че е замесен — избягна отговора Андрей.

— А не е ли прекалено явно? Адрес, телефон. Той трябва да е наясно, че могат да го проследят.

— Искам да напомня, че попаднахме на него случайно — не се съгласи майорът. — Ако Екатерина Молочанска не беше забравила вкъщи тефтера си, и досега нямаше да знаем нищо за него. Във всеки случай няма да бързаме. Юшлаков е под наблюдение, телефоните му вече се подслушват. Знам за всяка негова крачка.

— Е, какво пък — обобщи генералът, — това е вече нещо.

Той огледа доволно отряда на Корнилов, задържайки очи върху всеки от тях, и ехидно се обърна към майора.

— Изпревариха те, а, Кирилович?

Андрей с безразличие сви рамене.

— Ние тук не се състезаваме, Аркадий Лвович, не сме на стадиона.

— Аз просто извадих късмет, господин генерал — отбеляза подчертано официално Шустов. — Всеки от нас можеше да разпита Молочански.

— Добре, добре — широко се усмихна Шведов. — Всеки късмет е резултат от къртовски труд. Корнилов, а самият ти с какво се занимаваш?

— С престрелките — отвърна мрачно майорът.

— С всичките наведнъж? — Пробивът в случая с Вивисектора беше довел генерала до игриво настроение.

— Ще разрешите ли да докладвам?

— Давай! — Началникът се облегна назад в креслото и деликатно се прозина. — Какво изрови?

— Като се започне от понеделник, в града имаше четири големи престрелки. Всичко започна на Вернадски проспект в нощта на…

— Ти докладва, че потърпевшите отричат да е имало стрелба — присви очи генералът, — а в самата сграда не са открити никакви следи.

— Сигурен съм, че лъжат. Имало е стрелба, сериозна стрелба, и именно тя е сложила началото на всички останали събития. „Чуд Inc“ неслучайно се е оказала замесена в тази история.

— „Чуд Inc“ — промърмори Шведов. — Знаеш ли какъв е годишният им оборот?

— Знам.

— Милиарди! И ние с теб живеем от данъците върху тези милиарди. Между другото, обаждаха ми се от кметството да ме питат защо не пазим солидните търговски компании от безчинстващите хулигани.

— Значи, няма да позволите да разследваме тази фирма?

— Имаш ли нещо срещу тях?

— В бизнесцентъра срещу тяхната сграда намерихме снайперистко гнездо. Винтовка, прибор за нощно виждане и всички останали неща.

— Злонамерени типове са следили офиса на фирмата. Какво общо има тук „Чуд“?

— Те са свалили хеликоптера!

— Намери ли зенитния комплекс?

— Не, но…

— Андрей — каза тихо Шведов, — преди да разследваш компания с такъв годишен оборот, трябва да приведеш много основателни причини. Имаш ли ги?

— Не.

— Продължавай нататък.

— По-нататък, в същата тази нощ, имаше престрелка на Ленински проспект, след това, вчера сутринта, на „Покровка“ и през деня на „Красная Пресня“. Общо четири за малко повече от ден.

— По какъв начин са свързани?

— Във всички престрелки са участвали бандити с черни кожени дрехи и червени кърпи на главите. Те не са от нито една от известните групировки.

— Ново поколение? — оживи се генералът.

— Възможно е.

— С кого воюват?

— С „Чуд Inc“ — промърмори Корнилов.

— А ако не е така?

— Ако не е така, не знам. Вчера говорих със свои агенти и с хора на Чембърлейн. Кълнат се, че не им трябва стрелба и никой не знае що за негодници са това.

— Някакви следи?

— Колите, участвали в изброените събития, се водят откраднати. Всички трупове и веществени доказателства са похитени от полицейското управление вчера през нощта. Единствената нишка е този младеж. — Корнилов хвърли на бюрото снимка на Артьом. — Попаднахме на него след престрелката на „Покровка“. В неговата кола има дупки от куршуми, а под стелките намерихме гилза от гюрза.

— Кой е той? — Генералът взе снимката от масата.

— Артьом Сергеевич Головин… Обикновен човек. — Корнилов въздъхна. — Не, не е разследван, не е съден и така нататък. Общо взето, без биография.

— Е, това ще му го уредим.

— Ако го намерим — добави майорът. — Не се е появявал в квартирата си, не се е появявал при родителите си, нито пък при познатите си. Просто е изчезнал.

— А защо е толкова важен?

— Не знам, но червеноглавите активно го търсят и дори вчера са проникнали с взлом в апартамента на любовницата на Головин, някоя си Степанова. За щастие там е бил лейтенант Васкин, който мъжествено отблъснал нападението на бандитите.

— А после и на спецчастите — промърмори под носа си Шустов.

— Виждаш ли, Андрей, какви орли ти подбираме? — усмихна се Шведов.

Васкин скромно сведе поглед.

— Та какви са съображенията относно Головин?

— Разпитахме колегите му. — Корнилов повъртя в ръка запалката си, но под втренчения поглед на генерала със съжаление я прибра в джоба си. — Головин е дошъл на работа с малка черна раница, обадил се е на някого, изчакал да дойде времето за срещата, предал раницата и веднага след това навън започнала престрелката. Не е известно дали той е участвал в нея, или не. После Головин се е върнал в офиса, при това раницата отново е била у него, но не се е задържал там дълго и скоро е изчезнал окончателно. А след няколко минути — майорът вдигна пръст — няколко неизвестни лица, маскирани като сътрудници на полицията, са започнали да разпитват за него. Ще позволите ли да направя един извод?

— Давай.

— В Москва се е появила нова, добре организирана престъпна групировка. Те действат твърдо, агресивно и без да подбират средства. Оръжията им са най-модерни, не са се притеснили да стрелят с гранатомет посред бял ден, задействали са специална свързочна кола, открадната от военен полигон, както и зенитноракетен комплекс. Целите и задачите на групировката са неясни. Не е известно срещу кого воюват, но в града се боят от тях — престъпниците говорят за червеноглавите крайно неохотно, озъртайки се. Вече имам списък с нощни клубове и фирми, контролирани от тази групировка. Бих искал да установя денонощно наблюдение над тях, ще се заемем и с издирването на Головин. Подозирам, че у него има нещо, представляващо интерес за бандитите, може би информация, може би нещо друго. Ако го намерим първи, ще попаднем по следите на цялата банда.

Майорът реши засега да не споменава за мобилния телефон и обсидиановия нож.

— Не си играеш на дребно. — Генералът замислено помасажира върха на носа си. — Денонощно…

— Ако съм прав — каза тихо Корнилов, — предстои нова война между бандите.

— Ако си прав — промърмори неохотно Шведов. — Подготви ли докладна?

— Тъй вярно. — Майорът сложи върху бюрото лист хартия.

— Обади ми се по обяд.

— Слушам, господин генерал. Ще разрешите ли да напуснем?

— Тръгвайте.

Отрядът на Корнилов чинно напусна кабинета и се събра в коридора.

— Сега какво? — поинтересува се Шустов. — Може би да обядваме?

— Аз съм „за“ — незабавно се съгласи Васкин, преглъщайки слюнката си. — Между другото, ти не показа всички снимки. В портфейла имаш цяло тесте.

— Девойките, изобразени на тях — строго отвърна Сергей, — са бъдещи свидетели на обвинението. Предстои ми да се срещна с тях.

— Няма да се справиш сам — веднага реагира Васкин. — Бих могъл да помогна.

— Вие отидете в столовата — реши Корнилов, — а аз — в отдела. Вземете ми някакъв сандвич.

Той се обърна и тръгна към стълбището.

— Какво му става? — попита тихо Васкин.

— Може би се е размърдало нещо — почука се Шустов по челото. — Дошла му е някоя мисъл.

— Тогава, значи, е важно — съгласи се Васкин, гледайки с уважение отдалечаващия се майор. — Те не ни навестяват често.

— Не навестяват вас — поправи го Сергей. — А около нас с Корнилов направо се роят.

 

 

Корнилов бавно, разсеяно кимайки на срещнатите по пътя познати, се качи на етажа си и свърна в лявото крило.

Когато излизаше от кабинета на Шведов, го обзе странна и някак нервна мисъл. Започна да му се струва, че е пропуснал нещо, че нещо не е съобразил. Че е забравил нещо много важно. Едва ли не за пръв път в живота си Корнилов страшно се обезпокои и започна да превърта в главата си своя доклад, изводите, забележките, направени от генерала, но не можеше да намери никъде причината за своята неувереност. Като че ли всичко беше наред, но Андрей не се успокояваше. Интуицията никога досега не го беше подвеждала, значи, все пак някъде имаше някаква грешка.

Той се усети, че наоколо цари пълна тишина. В широкия коридор на управлението беше удивително тихо и пусто. Нито посетители, нито задържани, нито сътрудници. Никой не вървеше по коридора, не пускаше водата в тоалетната и не отваряше някоя от вратите. Безмълвието, възцарило се в сградата, беше плашещо.

Корнилов неуверено натисна дръжката на най-близката врата — заключено, после на следващата — пак заключено, третата водеше към неговия кабинет. Той се спря и избърса избилата по челото му пот. В паметта му изплуваха думите на експерта: мистика, така се беше изразил Алексей за похищението на вещите от хранилището.

В мрачната, неестествена тишина на коридора се разнесе самотен сух пукот. Андрей рязко се обърна. На перваза на прозореца недалеч от него седеше червеникава пухкава катерица и съсредоточено опустошаваше съдържанието на току-що счупен орех. Почувствало погледа, зверчето погледна майора, наклони глава и му намигна неочаквано закачливо.

— Ти пък откъде се взе тук? — прошепна Корнилов.

Катерицата размаха опашка, отхвърляйки настрани празната черупка, и лакомо задвижи челюсти. Корнилов се реши и бавно, много бавно натисна дръжката на вратата си. Той помнеше със сигурност, че е заключил кабинета си, но дръжката лесно поддаде и вратата се отвори. Майорът предпазливо пристъпи в кабинета.

— Извинявайте, че без покана — чу той тих глас. — Но много исках да се запозная с вас.

Зад бюрото, разположило се удобно в любимото кресло на Корнилов и с достойнство вдигнало върху протрития плот дългите си крака в скъпи обувки, седеше конте на около трийсет години с грижливо сресана коса и елегантен, светъл костюм. Контето с любопитство огледа майора.

— Надявам се, че не сте много зает?

— Не — отвърна дрезгаво Корнилов.

— Няма да ви задържам твърде дълго, господин майор — усмихна се жизнерадостно гостът. — Между другото, проветрих стаята. Не мога да понасям тютюневия дим.

Въпреки затворения прозорец, в стаята беше учудващо свежо. Корнилов погледна накриво климатика, счупен преди половин година по време на разпит, но уредът все така не показваше признаци на живот.

— Не, не — улови погледа му контето, — не съм поправял уреда ви. Моят подход е друг.

Между краката на Корнилов в стаята се промъкна дребно пухкаво кълбенце и като рижа мълния се метна върху масата.

Катерицата.

Тя се приближи до контето и нетърпеливо го подръпна за ръкава на сакото.

— Лакомница — прошепна гостът с нежен упрек и извади от джоба си орех. — Дръж!

Катерицата подхвана подаръка и здравата го стисна с челюсти. Разнесе се кратко, сухо изпукване.

— Обича орехи — поясни непознатият, гледайки нежно лакомото угощение на катерицата. — Аз се казвам Сантяго.

— Корнилов — отговори дрезгаво Андрей. — Майор Корнилов.

— Много ми е приятно — кимна учтиво Сантяго. — Седнете, майор Корнилов.

Той свали краката си от бюрото, но продължи да седи удобно облегнат в креслото на Андрей. Майорът кимна неохотно и се настани на стола.

— Вие по повод на престрелките ли? — поинтересува се мрачно той.

— Точно така — потвърди гостът. — И след като вече минахме към работата, искам да отбележа, че вашата версия за появата в Москва на нова престъпна групировка, за съжаление, не е вярна.

— Така ли? — учуди се майорът и извади цигара от пакета си.

— Бих ви помолил да не пушите — рече тихо Сантяго. — Не понасям тютюневия дим.

— Помня — измуча Корнилов, щракайки със запалката. Не изскочи искра. Той опита още веднъж със същия успех и погледна недружелюбно в непроницаемо черните очи на госта си. Запалката беше нова, майорът я беше купил преди два дни, и не можеше да не работи.

— Моля ви — каза меко, но настойчиво Сантяго.

Андрей неохотно прибра цигарата.

— Благодаря.

— Къде дянахте хората? — поинтересува се Корнилов.

— По-правилно би било да попитате къде дянах нас — провлачи гостът, — но при всички случаи обяснението ще отнеме твърде много време, а аз бързам.

— Вие пришълци ли сте? — попита Андрей след кратка пауза.

Той разбираше от тези неща. Първата съпруга на майора беше маниак на тема фантастика и се беше случвало да му чете по нощите откъси от „Войната на световете“. Сега тези познания можеше да се окажат от полза.

— Не, местен съм — отвърна Сантяго. — Представям Тъмния двор, основан около сто хиляди години преди появата на хората в този свят. Сега мястото на нашето обитаване се нарича Тайният град — още по-древно селище, основано от нашите предшественици. Вие го наричате Москва.

— Аз живея в Москва цял живот, но никога не съм чул нищо за Тъмния двор.

— Ние избягваме ненужната реклама. Просто си живеем и се стараем да не се бъркаме във вашите дела.

— И много ли сте?

— Не, жалки трохи, но за щастие живеем много дълго. — Сантяго тъжно въздъхна. — В Тайния град са се събрали останките от цели цивилизации.

— С какво се занимавате?

— Работим, развличаме се, занимаваме се с бизнес, ходим във вашите кина, паркове, на стадионите ви. Повечето от нас не се отличават външно по нищо от хората. По-точно, вие не се отличавате от нас, затова при нас всичко е като при вас.

— Убивате се взаимно.

— Нали казах, всичко е като при вас. — Гостът измъкна от джоба си още един орех и го подхвърли на катерицата. — Не бива да виждате в нас заплаха, майор Корнилов. Хората са просто още една раса. При вас имаше епоха на възход, ще има епоха на разцвет, но рано или късно и вие ще се озовете в Тайния град.

Корнилов мълчеше. Разследването на престрелките от самото начало беше изпълнено със странни, трудно обясними факти, но сега той имаше възможност да ги свърже помежду им.

— За какво ви беше необходима срещата с мен?

— Вие далеч не сте първият, който ми задава този въпрос — усмихна се Сантяго. — Нещо повече, неведнъж ми подчертаваха, че е нежелателно да се срещам с вас, още по-малко пък да ви разказвам за Тайния град. Повярвайте ми, моят проблем може да се разреши и без да общувам с вас, но аз не мога така. Смятам, че сред вас, човите, трябва да има такива, които играят открито.

— Май малко се пообърках — призна си Корнилов. — Какво означава „да се реши проблемът без общуване“? Какъв проблем?

Катерицата най-накрая се засити и пъргаво се изкачи по пердето.

— Да разгледаме ситуацията — предложи Сантяго. — Някой, няма да назоваваме имена, се е добрал до обикновен на пръв поглед уред, предназначен за провеждане на разговори на значителни разстояния. Уредът е донякъде модернизиран и затова може да предизвика интереса както на специалистите по техниката, така и на въпросния някой. В същото време уредът обезателно трябва да се върне на собственика му. Нали не ви е скучно?

— Не, не, моля ви, продължавайте. — На Корнилов му се удаде да напипа стила на разговора.

— Благодаря. Има два изхода от създалата се ситуация. Първият: да се върне уредът на собственика без съгласието на неговия сегашен притежател. — Гостът внимателно сложи върху бюрото пакета с разбития телефон. — И вторият: да бъде помолен тайнственият някой да го върне сам.

Сантяго побутна пакета към Корнилов и замълча. Майорът гледаше слисано телефона. Откакто бяха похитени всички веществени доказателства, той не се беше разделял с него и на практика не го беше изваждал от джоба на сакото си.

— Как се оказа той у вас?

— Нали ви казах — гласът на Сантяго леко охладня, — имам два варианта за решаване на проблема. Можех и да не се обръщам към вас. Просто след известно време нямаше да намерите този уред в джоба си. Сякаш не го е имало. А бих могъл и да ви помоля да ми го дадете.

Очертанията на госта се размиха, Корнилов машинално потърка очи, но осъзнал, че зрението му няма нищо общо тук, се ощипа по ръката: в креслото седеше генерал Шведов.

— Разглезил си се, Корнилов, не донасяш веществените доказателства в лабораторията. Това тук не ти е частна лавка, по дяволите, почвай да вадиш каквото криеш по джобовете!

Илюзията беше пълна, до Андрей достигна дори мириса на любимия одеколон на Шведов. Контурите на генерала отново затрепериха и гостът си върна предишния облик.

— Как го правите? — попита хрипливо майорът. — Хипноза?

— Това се нарича илюзия. Най-простото магическо действие, позволяващо да се скрие истинският облик на предмети или същества.

— А какво още можете?

— Чели ли сте приказки?

— По-големият ми син е на четири години, понякога го развличам.

— Тогава няма да ви преразказвам съдържанието им. Имате обща представа.

Корнилов поклати глава и за пръв път от началото на срещата се усмихна.

— Длъжен ли съм да ви вярвам?

— Точно това не е задължително. Нека първо се договорим за сътрудничеството ни. Повярвайте ми, няма да ви се наложи да вървите против съвестта си или против поети по-рано задължения. Нашите отношения ще бъдат изградени строго върху взаимноизгодни условия, нещо повече, ще можете във всеки един момент да ги прекъснете.

— И тогава какво? — усмихна се накриво майорът.

— Нищо.

Кой знае защо, Корнилов повярва на тези думи.

— Но защо вие, като имате в запас втория вариант, се обръщате към мен? С какво мога да ви бъда полезен?

— Вашата проницателност ви прави чест, майор Корнилов — усмихна се в отговор Сантяго. — Разбира се, далеч не всички мои постъпки могат да бъдат обяснени с етични принципи, понякога се налага да мисля за изгодата.

— В това няма нищо страшно — успокои го Андрей, наблюдавайки как катерицата изучава прашния шкаф в ъгъла на кабинета.

— Знам. Виждате ли, майор Корнилов, Тайният град представлява един истински Вавилон. Няма централизирана власт, няма някаква водеща групировка, а най-голямо влияние имат три клана, за безопасността на единия от които отговарям аз. Сам разбирате, че е много сложно да се работи в толкова разпиляно общество. Множество различни интереси, множество самостоятелни сили, поради това колкото повече лостове на влияние имам, толкова по-лесно ще ми бъде да изпълнявам задълженията си. Следвате ли мисълта ми?

— Напълно.

— Вие ще станете един от тези лостове. С ваша помощ мога да оказвам натиск върху противниците си отвън.

— Какво получавам аз?

— Уверявам ви, че мога да бъда много полезен.

— Тогава защо не се обърнете към хора на по-високи длъжности? От тях ще имате повече полза.

— Разбира се, ние си сътрудничим с вашите лидери, но по принцип не разкриваме истинското си лице. Легалният ни бизнес отвежда нашите представители до много високи сфери.

— „Чуд Inc“.

— Напълно вярно. Не се разкриваме пред лидерите ви, защото ако узнаят с какви сили си имат работа, те могат да ни поставят прекалени условия, с които ние не бихме се съгласили. Но вашият интелект и репутация не ни позволяват да ви използваме по този начин. Аз бих престанал да уважавам себе си, ако се отнеса с вас по-зле, отколкото заслужавате.

Това не беше ласкателство. Корнилов твърде добре разбираше от подобни неща, за да схване, че Сантяго му оказва истинско уважение.

— А ако разкажа за вас?

— И да попълните редовете на градските луди? Мога да очаквам от вас всякакви действия, майор Корнилов, само не и идиотски.

Това също не беше ласкателство. Просто констатиране на факт.

— Ако нямате нищо против, да се върнем към работата.

— Помня, че нямате много време.

— И съм изправен пред малка криза.

— Престрелките?

— Напълно вярно. В града се появи група, способна да достави доста неприятности на всички нас. Радикално крило от нашето общество. И аз се нуждая от известна помощ — въздъхна Сантяго.

— Слушам ви.

— Вие ще ми върнете този телефон.

Корнилов погледна към лежащия върху масата пакет.

— Той е ваш.

— Ще ми върнете и обсидиановия нож. Не бива да се прави анализ на засъхналата върху него кръв.

— Моля. — Към пакета с телефона се прибави още един, с ножа.

— И последно: вие сте успели да попаднете на следите на ето този човек. — Сантяго показа на майора снимката на Артьом. — Той трябва да бъде оставен на мира.

— Сложно е.

— Въпреки това.

— Той жив ли е? — попита Андрей след кратка пауза.

— Да. И също ми помага.

— Добре — провлачи замислено Корнилов. — А какво ще получа аз в замяна?

— В замяна? — Сантяго хитро се усмихна. — Стигнахте ли вече до Юшлаков?

Майорът потрепна.

— Да.

— Ще уредя необходимите доказателства за неговото участие в убийствата.

Известно време Андрей мълча, замислено щракайки с неработещата запалка, после я сложи на масата и спокойно погледна в черните очи на госта.

— Юшлаков не ги е убивал.

— Знам. Той е продавал на Вивисектора девойки.

— Това е съвсем друга работа.

— Работата е друга, същността е еднаква. — В гласа на Сантяго се промъкнаха металически нотки. — Повярвайте ми, майор Корнилов, аз не виждам принципна разлика между вашия фотограф и нашия маниак. Юшлаков не може да не е знаел какво ги очаква девойките, но е продължавал да търгува с тях. Аз смятам, че е длъжен да си плати за това.

— А самият Вивисектор?

— Ние ще го унищожим. А за пред публиката спокойно ще мине версията за побъркалия се на сексуална основа фотограф.

Корнилов отново хвана запалката.

— А кой ще отговаря за престрелките?

— Разбирам. — Комисарят на Тъмния двор замислено погали скочилата на коленете му катерица. — Ще ви дам няколко хулигани за показен процес. Останалите ще отидат на дъното. Договорихме ли се?

— Договорихме се.

— В такъв случай довиждане, майор Корнилов. — Сантяго стана и катерицата пъргаво скочи на рамото му. — Няма нужда да ме изпращате.

 

 

— Кирилич, Кирилич! — Някой разтърсваше Андрей за рамото. — Събуди се!

Корнилов отвори очи и се вторачи объркано в Шустов.

— Къде е той?

— Кой?

— Сантяго!

— Кой Сантяго?

Андрей се огледа. В стаята освен тях беше само Васкин; единствено удивителната за постоянно задименото помещение свежест напомняше за скорошния гост.

— Ние идваме, а ти спиш. Уморен ли си?

— Малко. — Корнилов потърка очи. — Обявен ли е Головин вече за издирване?

— Не.

— Няма и да обявяваме засега.

Майорът извади цигара от пакета си. Запалката се задейства още от първия път.

— Сергей, имаш ли някоя позната от девойките в архива?

— Разбира се, че имам. — Сергей имаше познати навсякъде.

— Нека ми потърси разни странни дела.

— Какво значи, „странни“? — не разбра Сергей.

— Ти гледал ли си „Досиетата X“?

— Ами да.

— Ето такива случаи са ми нужни. В тях да има нещо непонятно в маниера на престъпление, мотивите, в поведението на свидетелите, в края на краищата. Само че наистина непонятно, необяснимо.

— Откъде ти хрумна това изведнъж? Присъни ли ти се нещо?

— После ще ти разкажа.