Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (13)

Глава 11

Москва, Ленинградски проспект,

27 юли, вторник, 14:41

 

Корнилов дойде с метрото на тази среща. След като изпрати Васкин при приятелката на Головин, а Палич в управлението, той се придвижи до „Сокол“, излезе на улицата, запали цигара, подхвърли на една стара просякиня подмятаща се из джобовете му монета от петдесет копейки, обиколи, без да бърза, грамадната жилищна сграда, построена още по времето на Сталин, и се озова в уютен московски двор, гъсто засаден с тополи и люлякови храсти. Благоприличните старици при входа обсъждаха горещите московски новини, две млади майки, поклащащи количките си, прелистваха последния брой на „Космополитън“, а в пясъка си играеше шумна тайфа деца. Мирно лятно дворче, остров на спокойствие в стремителния поток на столичния живот.

На пейка, скрита в гъстите сенки, седеше дребен съсухрен старец със скромен сив костюм и смачкана шапка и чакаше Корнилов. В едната си ръка държеше старомодни слънчеви очила, а с другата лениво драскаше по прашния асфалт с дълга тънка пръчка. Самотен пенсионер, укрил се в тиха градинка от градската суета. Може би разхождащ внука си или очакващ стар приятел за партия шах. Нито един поглед не би се задържал върху стареца за повече от секунда. Корнилов хвърли цигарата в най-близкото кошче и седна на пейката. Той никога не си позволяваше да закъснява за редките им срещи. Този „пенсионер“ имаше твърде плътен график на работа.

— Добър ден, Хенрих Карлович.

— Здравей, Андрюша, здравей — меко отговори старецът, продължавайки да чертае върху прашния асфалт чудновати фигури. — Ти още ли не си отказал цигарите? Нали имаш малки деца.

— Не пуша вкъщи — призна си Корнилов.

— И на други места не бива. — Старецът повдигна към Корнилов своите обезцветили се очи. — Нали вече три пъти ги отказва?

— Четири — поправи го Андрей. — Не се получава.

— Странно — отвърна меко Хенрих Карлович. — Според мен имаш достатъчно силна воля.

— Може би просто не искам? — предположи майорът.

Старецът поклати глава, Андрей се усмихна.

На семейството на Корнилов често му идваха гости. Неговият баща, главен конструктор в голям военен завод, беше много запален по театъра, обожаваше веселите празненства, с други думи, не позволяваше на близките си да скучаят. Поети, артисти, учени, четене на нови произведения, оживени обсъждания и горещи дискусии на всякакви теми обкръжаваха Андрей още от детството му. В това ярко общество сухият и винаги спокоен мъж със странното име Хенрих Карлович се отличаваше освен с великолепното владеене на английски и немски език, също така и с умението да цитира в оригинал не само класиката, но и съвременната чуждестранна литература. С какво се занимава той, Корнилов научи в последната си година в училище, когато тихият Хенрих Карлович предложи на сина на най-добрия му приятел да свърже по-нататъшната си кариера с военното разузнаване. Андрей отклони предложението, но оттогава се вслушваше в съветите на стареца с особено внимание.

— Прегледах документите, за които ме питаше — премина към същността на разговора Хенрих Карлович. — Лебедев наистина е служил в ГРУ Не сме го мъчили много в спецслужбите, само около година, а след това го е взело друго подразделение. Той е говорел прекрасно френски и испански, рядък случай за момче от детски дом. Намерили са му работа, където би могъл да приложи знанията си.

— Значи, определено няма да видя личното му досие — въздъхна Корнилов.

— Можеш да питаш мен.

— Защо ви е напуснал?

— Всички все някога си отиват.

— Знаете ли с какво се е занимавал като цивилен?

— Лебед не е отишъл при престъпниците, това е сигурно — отговори бавно старецът. — Игорек беше възпитан съвсем иначе.

— Лебед?

— Така го наричаха.

— Той е загинал при престрелка.

— Престрелките невинаги са свързани с престъпния свят, Андрюша.

— Това ваша операция ли е било? — попита мрачно майорът. — Имам предвид стрелбата на Вернадски проспект и всичко, свързано с нея.

— Ние много рядко се намесваме във вътрешните дела, а и действаме значително по-фино.

Корнилов вярваше на думите на стареца. Макар че беше леко разочарован. Ако Хенрих Карлович беше отговорил по друг начин, всичко щеше да си застане на мястото и случаят моментално щеше да бъде закрит. Майорът се замисли.

— Той не е участвал сам в тази престрелка.

— Лебед беше отборен играч. С разработките и ръководството на операциите по принцип се занимаваха други хора.

— Имате ли предположение с кого може да е бил?

Хенрих Карлович се усмихна.

— Винаги съм твърдял, че загубихме много, когато отказа да ни сътрудничиш. Хватката ти е желязна.

Корнилов посегна за цигарите си, но се спря и разсеяно поглади с длан сакото си.

— И все пак?

— Игорек напусна системата ни заедно с командира си. Много ценен играч, ако тези термини все още се използват.

— Един от резидентите?

— Не. — Хенрих Карлович леко прехапа устни. — Управлението, за което работеха, се занимава с изпълнението на деликатни мисии.

Андрей очакваше подобен отговор. Дързостта, с която бяха действали нападателите на Ленински проспект, свидетелстваше за професионализъм на убийци и за богат жизнен опит.

— А този играч как е с възпитанието? Той би ли могъл да отиде при престъпниците?

— В никакъв случай. Това е нещо твърде дребно за него.

— Вчера през нощта — каза Корнилов, бавно подбирайки думите си — вашият специалист по деликатни мисии е повалил на Ленински проспект единайсет души.

— Единайсет? А колко общо са били?

— Били са точно единайсет.

— Тогава всичко е наред.

— Той е опасен, Хенрих Карлович.

Старецът поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Но дори и да стане нещо извънредно, ще успеем да го неутрализираме.

— И все пак аз много бих искал да поговоря с този човек.

— Намери го и поговори — предложи старецът. — Извинявай, Андрюша, но тук аз не съм ти помощник. Искам само да добавя, че този, с когото искаш да разговаряш, е обявен за безсрочно издирване в шест държави. При това го търсят по име и по външни белези, които отдавна са променени. Той не оставя следи. Но дори и да ти провърви, системата ще го защити.

— „Много ценен играч“?

Старецът се усмихна.

— Системата — това е завинаги.

— Как се казва? — попита Корнилов, давайки си сметка, че едва ли ще чуе отговора.

— Това няма да ти кажа. И още един съвет, Андрюша: не подавай официално запитване в Генералния щаб. Днес сутринта премахнах от досието на Лебедев всички ненужни подробности. Няма да узнаеш повече от това, което ти разказах.

Старецът се изправи, но не си тръгна.

— Имам една молба към теб, Андрюша.

— Да, разбира се. — Корнилов също се изправи. — Слушам ви.

— Бих искал да прибера тялото на Игор — рече тихо Хенрих Карлович. — Той трябва да бъде погребан с воински почести.

— Утре — изкашля се майорът. — Нека момчетата ви дойдат утре.

— Добре. — Старецът захвърли пръчката настрана и без да си взима довиждане, се насочи към улицата.

Останал сам, Корнилов запали цигара и гледайки тънкия виещ се дим, тихо поклати глава. Отново нищо. Системата не издава своите, значи, трябваше да забрави за следата към спецчастите. Андрей извади от джоба си плика с обсидиановия нож и отново, за кой ли път, замислено го повъртя в ръце.

* * *

Частно фотостудио

Москва, улица „Плюшчиха“,

27 юли, вторник, 14:50

 

Марина лесно намери вратата на студиото. Тежка, металическа, тапицирана с черна изкуствена кожа и украсена с нагла кръгла шпионка, тя се намираше в крилото на стара сталинска сграда. Вдясно от нея на стената беше надраскана къса ругатня на английски и на Марина й стана леко обидно за московчаните. В родния й град предпочитаха да ругаят на руски, което придаваше доста по-голяма тежест и позволяваше повече разнообразие. Тя оправи блузката си, въздъхна и решително натисна бутона на звънеца.

Вратата се отвори веднага. Мъжът на прага погледна внимателно девойката и се усмихна.

— Марина?

— Да, здравейте.

— Аз съм Алик. Влизай.

Девойката беше леко разочарована. Впечатлилият я приятен баритон се оказа най-ярката черта на фотографа. В останалото стопанинът на студиото беше малко по-пълен, малко по-плешив и малко по-нисък, отколкото беше очаквала. При това беше обут с износени дънки и бял потник, оставящ разголени заоблените му рамене.

Девойката пристъпи неуверено в полумрака на коридора.

— Внимателно, тук има стъпала.

— Благодаря. — Марина едва не падна по малкото стълбище.

Студиото се намираше почти под земята. В тръбите, точещи се по дължината на коридора, шуртеше вода, а в тъмния ъгъл нещо подозрително шумолеше.

— Мислех, че работите в мансарда.

— Това е важно за художниците — обясни Алик. — Светлината, нали разбираш. А за фотографите е по-лесно, светлината, така или иначе, е изкуствена.

— Разбирам.

Прекосиха дългия коридор, обзаведен със стари прашни мебели, и се озоваха в просторно, яркоосветено помещение с малък подиум пред девствено бяла стена.

— Разполагай се. — Мъжът неуверено се засуети. — Искаш ли кафе?

— Да, благодаря.

— Ей сега се връщам. — Той влезе в съседната стая. — Чувствай се като у дома си.

Марина остави куфара си до дивана и се огледа. Няколкото професионални фотоапарата, наредени на стативи пред подиума, и мощното осветително оборудване предизвикаха уважението й. Тя плахо прокара пръст по матовата повърхност на най-големия фотоапарат и поклати глава. Девойката се озоваваше за пръв път в толкова сериозно студио. Освен оборудването, дивана, малката масичка и няколко кресла в стаята нямаше нищо, затова пък свободните стени бяха щедро украсени със снимки, които предизвикаха повишен интерес. Блондинки и брюнетки, кестеняви и червенокоси, пищни красавици и тънки, гъвкави пантери, весели, тъжни, съблазнителни, секси. Някои дори твърде секси, фотографът явно беше балансирал на границата на порнографията, и Марина леко се изчерви: нейният опит като модел не се простираше по-далеч от снимките по бански.

— Изучаваш конкурентките си? — Алик влезе в стаята. — Някои от тях са във висшата лига: „Елит“, „Ред Старс“, обложките на „Космополитън“ и „Вог“, подиумите в Париж…

— В Париж? — погледна го недоверчиво Марина.

Алик се приближи към стената, клатушкайки се, и тикна пръст в снимката на прелестна блондинка, изящно извила се върху черен стол.

— Работи с „Версаче“. Аз я открих. Гордея се с това.

Марина внимателно се вгледа в снимката.

— А с какво тя е по-добра от мен?

— Правилно — изкикоти се Алик. — С какво? С нищо! Някога и тя дойде тук, в това мазе, без пукната пара в джоба, без минало, без настояще, но с огромни, искрящи очи. Сега тя има всичко.

Марина погледна още веднъж блондинката, която имаше всичко.

— Тя работеше като луда — продължи фотографът, приближавайки се към фотоапарата, — едва ли не нощуваше тук. Изтормози ме до смърт, но постигна каквото искаше. Приближи се. — Марина се обърна. Проблесналата светлина ярко освети подиума. — Застани в центъра.

Девойката се подчини.

— Откъде си?

— От Сморчанск.

Щракане на фотоапарата.

— Сморчанск, Сморчанск. — Фотографът сякаш пробваше името на вкус. — Някъде към Украйна?

— Почти на границата.

Щракане на фотоапарата. Ярката светлина удряше право в лицето й, тя с усилие различаваше белите рамене на фотографа.

— Не замижавай. На колко години си?

— На осемнайсет.

Щракане на фотоапарата.

— Оправи косите си.

Девойката вдигна ръка.

— По-бавно, задръж така.

Щракане на фотоапарата.

— Застани в полупрофил, гледай към обектива.

Щракане на фотоапарата.

— Разкопчай блузата си.

Колебание. Алик погледна спокойно към смутената девойка.

— Проблем?

— Под нея нямам нищо.

— Знам — кимна фотографът. — Повярвай ми, ще чуваш често тази фраза, и то именно тогава, когато нямаш нищо отдолу. Наклони глава, леко отвори уста и бавно, с две ръце, разкопчай блузката. Разбра ли ме?

Девойката кимна.

— Направи го.

Вдървените й пръсти едва се справиха с непослушния цип.

— Разтвори я широко.

Щракане на фотоапарата.

— Усмихни се!

 

 

Малко по-късно, когато седяха в креслата един срещу друг, Алик запали дълга черна цигара и се усмихна.

— Снимките, които направихме сега, нямат художествена стойност. Те са просто така, за проба.

— Разбирам — каза тихо Марина.

— Исках да видя как се държиш пред камера. Разстроена ли си?

— Не.

— Имаш тъжни очи.

— Не е заради това.

Фотографът тръсна пепелта и погледна внимателно девойката.

— А какво се е случило?

— Нищо.

— Няма да ти влизам в душата, но поне нещичко трябва да знам за теб. Родителите ти знаят ли къде си? — Марина мълчеше. — Значи, не.

Той безмълвно допуши цигарата си, смачка я в пепелника и тихо се поинтересува:

— Баща ти много ли пие?

— Пастрокът. Да, пие. Жал ми е за мама, но ще й се обадя да й кажа къде съм.

— Разбира се. — Алик се протегна. — Къде си отседнала?

— Не съм мислила за това.

— Имаш ли познати в Москва? Или роднини?

— Не.

— Добре, ще измислим нещо. — Фотографът се изправи. — Сега ще ти донеса кафе, че се получава неудобно — предложих ти кафе, а забравих, като последния глупак.

Марина се усмихна. Докато Алик домакинстваше, тя успя да приведе дрехите си в ред и окончателно се успокои. Сега закръгленият Алик почти й харесваше. Наистина очите му бяха мазни, но това, явно, беше професионална деформация. Малкото фотографи, с които й се беше налагало да общува, всичките имаха същия лепкав поглед. Разсъбличащ.

„Добре — каза си Марина, — това е просто още една крачка.“

Девойката отново намери с поглед снимката на блондинката на стената. „Аз също ще отида в Париж. Ще пробия.“

— Трябва да го изпиеш по-бързо — докато е горещо. — Алик неочаквано изскочи от кухнята, карайки девойката да потрепне.

Той внимателно остави на масичката поднос с две чаши кафе и чиния със сандвичи.

— Хапни.

— Благодаря. — Марина се върна в креслото. — А как я забелязахте?

— Коя? — учудено вдигна вежди фотографът. — А, нея… Дълга история. Наблегни на сандвичите, може би за последен път ядеш за свое удоволствие.

Кафето беше много силно.

— Защо?

— Фигурата, Мариночка, фигурата. Това е твоят капитал.

— Има ли нещо, което да не ми е наред? — неочаквано кокетно се поинтересува девойката.

— Точно обратното. — Дребните очички бързо пробягаха по нея. — Но така трябва да бъде винаги, докато си в нашия бизнес.

— А аз вече в бизнеса ли съм?

— Разбира се, но засега само с единия крак.

— Кой от тях? — Марина се засмя и протегна стройните си крака.

В главата й зашумя. Само преди ден тя, самотна, малка, избягала от къщи провинциалистка, плачеше в опушения коридор, гледайки как влакът я отнася към неизвестното, а той, както се оказваше, я беше носил към мечтите й. На Марина й се искаше да се засмее.

— Ето този. — Алик се приближи към креслото й, приклекна и погали лявото бедро на девойката.

Докосването беше приятно, но лицето на фотографа кой знае защо започна да се размива.

— Аз нещо… — заплитайки език, изрече Марина, — аз…

Чашката се изплъзна от отслабналите й пръсти и остатъкът от кафето се разля върху креслото. Главата на девойката клюмна безсилно върху гърдите й. Алик се усмихна, вдигна чашката, остави я на подноса и измъкна от калъфа на колана си мобилния си телефон.

— За абонат 16661 — рече тихо той, когато чу гласа на оператора на пейджър компанията. — Да се обади спешно на Алик.

Фотографът отнесе мръсните съдове в кухнята и отново запали цигара. Той винаги нервничеше, когато в студиото лежаха упоени девойки.

Абонат 16661 се обади доста бързо, след по-малко от пет минути. Той винаги се обаждаше бързо.

— Имам пратка — съобщи Алик.

— Много добре, ще дойдат за нея до половин час.

Абонат 16661 никога не лъжеше и щом беше казал „половин час“, значи, Алик разполагаше точно с трийсет минути. До секундата.

Алик се стараеше да не мисли по въпроса за какво са му нужни на абонат 16661 девойките. Единственото, което вълнуваше фотографа, беше да не реши поръчителят да се избави от Алик, защото знае твърде много. Поради тази причина фотографът беше много внимателен при избора на момичета и не задаваше излишни въпроси на поръчителя. Алик не възнамеряваше да излиза от бизнеса доброволно. Не беше глупак.

 

 

Фотографът познаваше хората, които дойдоха. При него винаги идваха тези двамата — здрави руси момчета. Без да го поздравяват, без дори да кимнат на отворилия вратата Алик, те влязоха в студиото и огледаха девойката.

— Колко ще спи? — попита онзи, който беше малко по-висок.

Той винаги задаваше този въпрос.

— Още два часа.

Вторият здравеняк му подаде плик.

— Пет. Босът каза, че договорът… — Той замълча, фотографът изстина. — Договорът се удължава. Работи.

Той винаги изричаше фразата си точно по този начин, с пауза, карайки Алик да застива в очакване да чуе: „Договорът се прекратява. Прощавай“.

Младежите измъкнаха Марина от креслото, подхванаха я и с лекота я помъкнаха към изхода на студиото. Фотографът не отиде да ги изпрати.

След като входната врата се хлопна (те винаги хлопаха силно вратата, карайки Алик да потрепва), фотографът измъкна плика и преброи парите. Точно пет хиляди, не беше зле за час работа.

Усмихвайки се, той отвори фотоапарата и освети заснетата лента.

* * *

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

27 юли, вторник, 16:10

 

Докато разпитваше роднини и близки приятели на потърпевши, Шустов не изпитваше емоции. Не, по време на разговора им съчувстваше, подкрепяше ги, можеше да пусне и някоя сълза в края на краищата, или да помълчи двайсет-трийсет минути, държейки разтърсения човек за ръката, но това бяха само външни прояви. Отвътре Сергей си оставаше студен професионалист, безстрастно фиксиращ интересуващите го факти. Той беше на работа. Нужна му беше информация, а не болката на тези хора.

Мъжът тихо подсмръкна. За пръв път от петнайсет минути, през които полицаят се правеше, че се рови из книжата, събеседникът му показа признаци на живот. Това вече беше нещо. Шустов безмълвно постави на масата бутилка „Свети извор“, натисна с коляно бутона на скрития под масата диктофон и погледна отново в разположените пред него документи.

Лев Василиевич Молочански, петдесет и две годишен, собственик на доста преуспяваща воронежка търговска къща. Шустов вдигна поглед: скъп костюм, хубава вратовръзка, златен часовник. Опаковката съответстваше, но самият Лев Василиевич изглеждаше доста зле. Сива, насечена с резки бръчки кожа, подпухнали очи, безволево лежащи върху масата ръце. Единствена дъщеря. Шустов наведе поглед към лежащата пред него анкета: точно така, Екатерина Лвовна Молочанска, осемнайсетгодишна, приложена снимка. Сергей отново погледна събеседника си. Нищо общо с баща си. Впечатляваща брюнетка, ръст сто осемдесет и два, намерена в Терлецки парк. Деветата жертва на Вивисектора. Както и в предишните случаи, напълно изрязани вътрешни органи. Приложена снимка. Самоличността установена по пръстовите отпечатъци. Девойката беше замесена в история с наркотици, но отървана от богатия си татко.

— Ще си пийна. — Молочански с треперещи пръсти си наля вода в чашата, но забрави за нея.

Шустов измъкна протокола за разпит и нанесе необходимите данни: име, фамилия…

— Той дори не е докоснал момичето ми — рече глухо Лев Василиевич, сякаш това не му се побира в главата, — дори не я е докоснал… Защо я е убил? Защо?

Капитанът също би искал да знае това. Вивисектора никога не изнасилваше своите жертви, макар че винаги избираше млади и сексапилни девойки. Той само изрязваше вътрешностите им, докато са живи, наслаждавайки се на мъченията и крясъците. Психиатрите, към които се обръщаха полицаите, предлагаха различни теории, а Вивисектора продължаваше да убива.

Тринайсет жертви.

— Катенка казваше, че ще бъде известна, че ще се усмихва от кориците — продължаваше Молочански. — Аз не исках това, не го разбирах, и сега не го разбирам. Тя си отиде… на практика избяга.

„Романтика — помисли си Шустов, кимайки с глава, — пак тази проклета романтика. Девойките се нуждаят от успех, от Париж. Те идват в Москва заради подиумите, а попадат в моргата.“

— Знаете ли при кого е дошла? — попита внимателно капитанът. — Тук нали е имала познати, приятелки?

— Нищо не знам. Преди няколко месеца Катенка каза, че иска да се пробва в модния бизнес, а аз й наредих да си изхвърли тази мисъл от главата. Повече не е говорила с мен за това.

Шустов повъртя молива си.

— А съпругата ви? Може Катя да е била по-откровена с нея?

— Тя получи инфаркт. Сега не може да говори.

— Извинете.

Молочански изведнъж вдигна очи и погледна втренчено Шустов.

— А какво ще стане с този боклук, когато го намерите?

Сергей спокойно издържа пронизващия поглед на събеседника си, трескаво размишлявайки как да отговори така, че Лев Василиевич да му повярва.

„Ти знаеш нещо — досети се полицаят — и избираш към кого да се обърнеш: към нас или към престъпниците. Кой ще ти помогне да си отмъстиш?“

— Какво ще стане с него? — повтори бавно Молочански. Сергей изключи диктофона.

— Корнилов каза, че няма да хващаме мерзавеца жив. — Шустов си наля вода. — Надявам се, сте чували за майор Корнилов?

Няколко дълги секунди бащата на загиналата девойка пронизваше полицая с поглед, а после бавно, без да бърза, допи водата в чашата. Ръцете му вече не трепереха толкова силно. Шустов отново включи диктофона.

— Вярвам ви — рече най-накрая Лев Василиевич. — Затова ще ви разкажа каквото знам.

Той извади от джоба на сакото си черен бележник и го сложи върху масата.

— Катенка забрави вкъщи тефтера си, а в него беше ето тази хартийка.

Върху бележника се появи малко листче с надраскани върху него московски телефонен номер и името „Алик“.

— Бих могъл да го намеря и сам, нали разбирате, но ви вярвам.

* * *

В тъмнината

Москва, 27 юли, вторник, 16:16

 

Беше й все едно. Чувствата й бяха загинали. В обкръжаващата я тъмнина тя вече не усещаше ничие дихание, не чуваше ничии въздишки, ничии шепоти. Някога, много отдавна, те бяха четири или пет, тя вече не помнеше точно. Случвало се беше тихо да си говорят, стараейки се да се подкрепят взаимно в тази кошмарна, миришеща на жасмин тъмнина, докато чакат да се появи Той. Те не знаеха кой е Той, само се досещаха и безумно се бояха от тази догадка.

Всички те бяха чували за Вивисектора.

Сега тя беше останала сама, съвсем сама, и й беше все едно. Свила се на кълбо, тя седеше до мраморна колона и тъпо гледаше към тънките вериги, спускащи се от китките й. Дължината им й позволяваше да седи на пода и дори да прави по една-две крачки покрай колоната, раздвижвайки схванатите си мускули. Със същите вериги бяха оковани и краката й. Много отдавна, когато тъкмо я бяха довели в тази ужасна тъмна стая, тя се беше опитала да се избави от оковите. Като обсебена търкаше неподатливия метал, нарушавайки тишината с яростен, скърцащ звук, но всичко беше напразно; въпреки привидната крехкост, веригите бяха много здрави.

Светлина. Някой се спускаше по витата стълба, носейки в ръката си лампа.

Тя вдигна глава и погледна с присвити очи през сплъстените си коси към ярките, пронизващо ярките лъчи, и промърмори нещо.

— Здравей, мила, здравей — рече тихо Той. — Само ти ми остана.

Мекият, ласкателен глас разбуди мозъка й, напомни й нещо важно и много страшно. Той винаги идваше по стълбата, носеше със себе си светлина, а после се разнасяха писъците на приятелките й. Страшни, подлудяващи писъци. Сега беше дошъл нейният ред.

— От какво се изплаши, мила?

Тя почувства как се обтегнаха веригите и се изправи. Ръцете и краката й с лекота поеха в различни посоки и девойката се оказа разпъната върху студения мрамор на колоната. Тя искаше да закрещи, но пресъхналите й устни не се подчиняваха, от тях се изтръгна само хриптене.

— Пийни си, мила, пийни.

Тя жадно се притисна към поднесената чаша и ледената изворна вода изгори устните й, потече по брадичката и гръдта й, донасяйки й блажено облекчение.

— Ето така, добре. — Той търпеливо чакаше девойката да се напие. — А сега ще те избършем. Гледай колко си разляла.

Тя почувства как Той, ловко боравейки с ножицата, внимателно, почти нежно я освобождава от дрехите й. Под краката й, тихо шумолейки, паднаха останките от леката блуза, полата и тънките дантелени бикини. Гола, разпъната върху студения камък, тя остро чувстваше своята беззащитност под втренчения му поглед.

— Студено ти е — тънко се засмя той. — Виж, кожата ти е настръхнала.

Той нежно отметна косите й настрани и закопча върху шията й тежка огърлица. После погали с ръка малките й гърди, задържайки се върху розовите й зърна, неочаквано се наведе и нежно ги обходи с език, заставяйки ги да се напрегнат, да се втвърдят и да изпратят топла вълна в долната част на корема й. Зашеметена и уплашена, тя почти несъзнателно се поддаде на ласките на непознатия. Доловил това, Той леко, почти безтегловно прокара ръце по бедрата й и бавно се спусна на колене пред пленницата си. Младото тяло бързо реагира на действията му, девойката се изпълни с желание. Тя чувстваше, че всяко докосване я довежда все по-близо и по-близо до сладък, ослепително прекрасен изблик на рязка наслада. Прехапа устни и задиша тежко.

— Много добре, много добре — тихо прошепна Той.

Но девойката не чуваше нищо. От устните й се изтръгна протяжен стон. Тя потрепна и бавно се отпусна.

— Много добре — заключи Той.

Когато видя тънката струйка кръв, спускаща се от долната й устна, Той отначало се намръщи, а после широко се усмихна.

— Страстна девойка, страстна. Чуваш ли ме?

Тя плахо кимна с глава.

— Почувства ли това?

Тя кимна повторно.

— Чудесно. — Усмивката му стана тъжна. — Значи, ще почувстваш и ТОВА.

Тя наведе очи и видя при краката си малка, неясно откъде появила се масичка, върху която бяха прецизно подредени тънки, хищни инструменти с изкусно издялани от слонова кост дръжки. Скалпели, ланцети, странни на вид кукички… Пръстите на Вивисектора разсеяно пробягаха по тях.

— Готова ли си?

— Не бива. — Тя с ужас следеше приближаващата се стомана.

— Готова ли си? — попита маниакът, опивайки се от животинския й страх. — Ти все пак чувстваш, момиче, готова ли си да почувстваш ТОВА?

И тя запищя.