Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (16)

Глава 14

Лабиринтът

Москва, някъде под земята,

28 юли, сряда, 01:31

 

Под крака му отново се разнесе възмутен писък и меката буца се изгуби в тъмнината на коридора. Артьом вече беше престанал да отдръпва крака си, но все още потрепваше, когато се натъкваше на тях — не можеше да свикне с тези твари.

— Дълго ли още ще се скитаме?

— Когато пристигнем, ти си първият, на когото ще кажа — заяви Кортес, без да се обръща.

Все пак характерът му беше отвратителен.

За Артьом оставаше загадка как наемникът се ориентираше в този вонящ лабиринт. Тъмни, оскъдно осветени от редки лампи коридори, мръсотия, отвратителна смрад, плъхове. Ако Артьом беше сам, не би останал и десет минути тук, би излязъл на повърхността, без да му пука, че го търсят. Но Кортес продължаваше да крачи невъзмутимо из тази клоака, периодично подканяйки Артьом с язвителни фрази.

Както и беше предсказал наемникът, людовете и моряните не слязоха под земята. Въпреки това той караше двайсет минути Артьом да тича по слабо осветените коридори, да се спъва, да ругае и да рита ревящите плъхове. После преминаха към бърз ход. Даже твърде бърз, според Артьом, но в отговор на предложението да не се увличат, Кортес само изхъмка и продължи да върви със същото темпо. Артьом едва успяваше да го следва, чувствайки, че всяка крачка може да стане последна за него. Най-накрая, след като избра сухо и осветено място, Кортес се спря и промърмори:

— Почивка.

Артьом веднага приклекна, стараейки се да успокои възмутения си организъм. Застоялият въздух на канализацията влизаше в дробовете, но излизаше обратно с големи усилия, слепоочията му пулсираха, сърцето се беше преместило в главата и яростно искаше кислород, пред очите му плаваха разноцветни кръгове.

— Добре потичахме — изхриптя Артьом, опитвайки се да намери слюнка в устата си.

— Радвам се, че ти е харесало — отговори Кортес, като междувременно откъсна от ризата си най-горното копче и го стисна в юмрука си.

Артьом вече беше свикнал с трансформациите. Юмрукът на наемника беше обгърнат от мъничко облаче, което след миг се кондензира, и върху дланта на Кортес се озова малка, не повече от половинкубикова спринцовка.

— Какво е това?

— Стимулатор. — Кортес ловко изпразни спринцовката във вената си и затвори очи. — Не съм напълно излекуван.

Той се отпусна, позволявайки на наркотика да проникне във всички кътчета на измъченото му тяло, и бавно се плъзна по стената към земята.

— Ще отдъхнем пет минути и продължаваме нататък. Трябва да бързаме, кълна се в Спящия.

Упоритостта му не знаеше граници.

— В кого се кълнеш? — не разбра Артьом.

— Спящия — това е местният бог — обясни вяло Кортес. — Прародител на всички живи същества. Казват, че спи някъде между световете, а когато се събуди, ще устрои последния съд.

— И те му се кланят?

— За какво? Та той нали спи.

Можеше само да се завиди на прагматизма на обитателите на Тайния град.

— Кортес, а какви са тези моряни?

— Малко семейство в състава на Зеления дом, бивши хора с неустойчиви генетични вериги — накратко казано, върколаци. От една страна, прекрасна жена, от друга — ноктесто, шипесто същество, полубезумно чудовище. Моряните предпазват Лосиний остров от натрапници.

— Да, в Москва има какви ли не жители.

— Свиквай. Между другото, Артьом, къде дяна Амулета?

— Той е в сейф на Киевската гара.

— Колко просто — леко се усмихна Кортес. — Любомир никога няма да се сети.

Наемникът отново затвори очи.

— Как мислиш, Яна измъкнала ли се е?

— Не знам.

Безразличието му вбеси Артьом.

— Та нали сте делови партньори?

Кортес отвори очи.

— И Какво?

— Как… — Артьом не намираше думи. — Как какво? Та ние я изоставихме!

— И в какво се изразява това? — полюбопитства наемникът.

— Ние избягахме!

— А нима не беше това целта ни?

Артьом се замисли.

— Точно така — отново се усмихна наемникът. — Людовете ще я пуснат. На тях им трябваш ти.

— Да, трябвам им аз.

„На всички в този град им трябвам аз.“

Артьом реши да се отвлече от тягостните мисли.

— Кортес, а ти как попадна в Тайния град?

Наемникът помълча малко, явно чудейки се дали си струва да отговаря, а после каза неохотно:

— Служех във военното разузнаване.

— Резидент?

— Не. Занимавах се с деликатни задачи.

Можеше и да не обяснява по-нататък. Навиците на новия приятел на Артьом ясно говореха що за задачи са били това.

— Преди девет години имах уговорена среща в Ню Йорк с един джентълмен. При преговорите ни той посочи къде са скрити интересуващите ме материали и аз отидох на съответното място. Оказа се, че в скривалището има метално куфарче, а в него освен документите — старинна книга. Моят клиент беше заклет книгоман. Когато се върнах в Ню Йорк, там вече ме чакаше Сантяго. Джентълменът възнамерявал да предаде книгата на него, но заради преждевременната си кончина не успял. — Кортес замислено се усмихна. — Представи си как се почувствах: бях провел преговорите идеално, не бях оставил никакви следи и ме намират с необяснима лекота.

— А как те е проследил?

— Открил в дома на джентълмена мой косъм и извършил отдалечено търсене. Един квалифициран маг може да намери когото и да било във всяка точка на планетата.

— Сантяго поиска ли да върнеш книгата?

— Сантяго е добре възпитан реалист и зачита правото на собственост. Той ми предложи доста добри пари за книгата и аз му я продадох.

Наркотикът вече беше подействал. Гласът на Кортес укрепна и в очите му отново заиграха пламъчета.

— След това не изгубихме връзка. Сантяго ме потърси няколко пъти и постепенно ми разказа за Тайния град. Преди две години се уволних и той ми предложи да проведа операция в Москва. И така се започна.

Добрите професионалисти никога няма да останат без работа.

— Забравих да попитам: има ли закони в Тайния град?

— Право на частна собственост — изсумтя наемникът.

— И само това?

— Има Кодекс, но той по-скоро регламентира начините на преминаване на собствеността от едни ръце в други. Споровете се разрешават от арбитражен съд. Затвори не са предвидени, виновната страна плаща или глоба, или с кръвта си. Но всички гледат да избягват убийствата, освен при крайна необходимост — жителите са твърде малко…

— Кортес, а има ли магьосници сред хората?

— Сред човите? — провлачи наемникът без особен ентусиазъм. — Общо взето, срещат се.

Нещо в тона му не се хареса на Артьом.

— Нещо не е наред с тях, така ли?

— Как да ти кажа… — усмихна се Кортес. — Тъй като хората нямат свой Извор, тези, които са се примъкнали към Тайния град, работят със Зеления дом — ние имаме сходно ДНК с людовете, — а останалите теглят енергия от своите.

— Енергетични вампири?

— Не се притеснявай. Нахлуването в другите личности е забранено. Ако се появи чов, смучещ енергия от хората, рано или късно го посещават момчетата от Зеления дом и му обясняват, че енергията трябва да се купува, а не да се взима наготово. Конкуренцията на пазара за магически услуги е сериозна и магьосникът няма избор. Или започва да работи с Кладенеца на дъждовете, или го убиват.

— Защитавайки печалбата си.

— На първо място защитавайки свободата на личността.

— Но…

— Тихо!

Кортес вдигна ръка и се вторачи някъде в коридора.

Артьом проследи погледа му и изтръпна. Огромен колкото куче плъх седеше до стената и се взираше оценяващо в хората с черните мъниста на очите си, а в полумрака на коридора се различаваха силуетите на още няколко чудовища. Изглежда, те се готвеха за закуска. Артьом почувства как косите на главата му панически се размърдаха, краката му омекнаха, а по гърба му потекоха струйки студена пот.

— Откъде се взеха?

— Това е ловджийска глутница на осовете — прошепна наемникът. — Проследили са ни.

По всичко личеше, че той също не се зарадва. Без да сваля напрегнатия си поглед от плъховете, Кортес сви устни и нежно изсвири. Това явно се хареса на плъховете и за да чуват по-добре, те стесниха кръга. Сега хората бяха обкръжени от шест мърдащи с устни чудовища.

— Успя да им привлечеш вниманието — похвали Артьом спътника си. — А сега какво?

Кортес не отговори. След като избърса потта от челото си, той повтори опита и в отговор се чу подобно тихо, мелодично свирукане. Плъховете се спряха. Чуждото свирукане се повтори и от тъмнината се появи дребната фигура на ловец. Кортес въздъхна с облекчение.

— Господарят дойде.

— Глутницата не е проследила тази плячка, която трябва.

Ловецът излезе на светло и Артьом за пръв път в живота си видя ос.

Нисичък, мършав, със сива кожа, малка глава и непропорционално големи очи, осът беше облечен с чудовищно мръсни панталони и нещо, наподобяващо риза. Както и целият Таен град, той беше въоръжен — иззад рамото му стърчеше сноп копия, а на колана му висеше къс нож.

— Това е Чуя, провървя ни — усмихна се Кортес. — Здрасти, Чуя! Помниш ли ме?

— Великите воини осове никога не забравят своите приятели, дошли на помощ в момент на огромна опасност, когато жесток враг се е готвел за Оскверняване. Поетите на осовете са възпели тази славна победа в не една балада.

— По дяволите — изруга Кортес в отговор на тези дрънканици. — Нашият приятел пак се е объркал.

Той събра мислите си и отговори в тона на дребосъка:

— Щастлив съм, че великата победа и моят скромен принос в нея не са се изтрили от паметта на осовете и винаги слушам с удоволствие баладите, съчинени от забележителните им поети.

— Да ти ги изпея ли? — веднага попита ловецът.

— Имам ги на записи — отказа твърдо наемникът.

— Всички ли? — недоверчиво се поинтересува осът.

— Всички — отговори още по-твърдо Кортес и кимна към спътника си. — Запознайте се, Чуя, това е Артьом.

Плъхоловецът кимна с достойнство.

— Приятно ми е да се запозная с теб, приятелю на великия воин. Несъмнено в твоя живот е имало немалко подвизи, достойни за тях да бъдат съчинени балади от великите поети на осовете. — Чуя бързо се спусна на земята и се вторачи в Артьом с големите си изпъкнали очи. — Разкажи ми за тях!

Той имаше яркочервени „котешки“ зеници, които ту се уголемяваха, ту плавно се свиваха, когато върху тях падаше светлина.

— Артьом все още говори зле руски — притече му се на помощ Кортес. — Когато понаучи езика, той несъмнено ще намине през тази клоа… хм… ще ти дойде на гости, Чуя, и ще ти разкаже за своите подвизи.

Осъзнал, че Кортес е настроен делово, Чуя покорно въздъхна, едва чуто подсвирна, карайки плъховете да се изгубят в тъмнината, и се поинтересува:

— Какво е довело великите воини в Лабиринта?

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

28 юли, сряда, 01:51

 

Проклети стени, омразни стени, мълчаливи, злобни свидетели. Какво сте видели? Какво още искате да видите? Какво?!

Какво?!!

Какво?!!

Сърцето на Любомир биеше бясно и той заудря с юмруци студения мрамор.

„Проклети стени, проклета кутия, защо съм длъжен да седя тук, в този каменен капан? Искам в гората, върху тревата, под дърветата! Мразя каменните стени, безмълвните каменни стени, враждебни по своята същност. Къде е моята гора? Моята гора. — Любомир си спомни за малката си гора, зимната си градинка, жалка утеха за един изгнаник. — Е, нищо, нищо. — Той успокои дишането си. — Ще имам гора. Истинска гора. Моя гора. Моят дворец ще се разполага в сърцето й, сред най-големите дървета, той ще израства от най-гъстата трева, под най-синьото небе, на брега на най-чистото езеро. А дотогава, дотогава…“

Вестителя трескаво се огледа. Погледът на помътнелите му зелени очи се плъзгаше по мраморните колони с висящите на тях тънки вериги. Нищо не беше останало. Дишайки тежко, магьосникът се приближи към най-близката колона и опря ръце на нея. Тук беше онази, най-дребната, със смешната бенка на лявото рамо. Или не беше тук?

До коляното на Любомир се допря масичката с грижливо подредените тънки инструменти. Достатъчно беше магьосникът да я погледне и масичката услужливо изви повърхността си, позволявайки му да избере някое от оръжията, и се притисна още по-силно към него.

Безмозъчна твар! Любомир злобно я изрита с крак. Масичката, обидено подрънквайки с инструментите, избяга при стената и застина там като вярно куче, очакващо кога стопанинът му ще го повика отново.

„А аз ще я повикам — помисли си магьосникът, — ще я повикам. Кога съм се сринал отново? Преди час? Преди два часа? Не помня. Всичко е заради напрежението, заради проклетото напрежение. Войната изсмуква всичките ми сили, нужен ми е отдушник. И то все по-често. Защо тук няма никой?“

Любомир се огледа, очите му отново помътняха, а сърцето му се разтуптя.

„Определено си спомням, че беше останала още една пленница, тази същата, най-дребната със смешната бенка на лявото рамо, не, на дясното. Къде е тя? Къде? Къде?!! Охранителите са я откраднали, гадини, скотове, приискало им се е да се развлекат? Сигурно се забавляват с нея в стаята на дежурните. Какъв е този шум там? Секирата? Не, Секирата си отиде, това са някакви пешки.“

Магьосникът се приближи към плътно затворената, звуконепроницаема врата, водеща към стаята на дежурните, и се заслуша.

— Да сваляш мадами в „Яребицата“ е умряла работа. Там курвите са скъпи, те свалят играчите, по-добре в „Гущера“… — Разнесе се характерно бълбукане — разказвачът подкрепи думите си с чаша уиски. — Там преди седмица срещнах такова момиче, кълна се в брадата на Спящия, светът не е виждал такива виртуозки. Какви работи направи на плажа! Едва не ми поникна коса!

Слушателите учтиво се засмяха, но събеседникът на любителя на „Гущера“ не остана по-назад.

— Да, в „Яребицата“ момичетата са скъпи, но си струват парите. Водят със сто точки пред онези на Птиций, без да се напрягат. Аз веднъж преспах с една…

Проклятие. Любомир изстена, гласовете на охранителите се разтвориха, превръщайки се в слаб, едва различим шум.

Всички мислят за едно и също. Всички разговори се свеждат до едно и също. Кой с кого спи? Как? Какво чувства при това? Мерзавци, боклуци. Магьосника го обзе вълна от див бяс, прииска му се да влети в стаята на дежурните, да види изопнатите лица на тези маймуни и да одере кожата от тях, да изкорми вътрешностите им, да се наслади на гаснещия живот в очите им, да се потопи в горещата им кръв, да успокои сърцето си, да се избави от угнетяващия студ.

Масичката с инструментите, подчинявайки се на несъзнателния импулс на магьосника, отново се потри в коленете му. Без да я поглежда, Любомир взе от повърхността й тънък, хищно извит скалпел и рязко го прекара през китката си. От раната мигновено изби кръв. Магьосникът няколко секунди я гледаше, изпразнен от всякакви мисли, а после бавно поднесе ръка към устата си и облиза солената течност. Раната бързо се затваряше. В главата му просветна. Но не толкова, че да се почувства добре. Трябваше му повече, много повече.

— Телефонът! — рязко нареди Любомир.

Майната й на предпазливостта.

Масичката избяга нанякъде, а когато се върна, върху инструментите лежеше малка черна слушалка. Магьосникът я взе и набра номера.

— Птиций.

— Познах ви — отговори предпазливо управителят. — С какво мога да ви помогна?

— Имаш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Приготви се. Днес ще дойде Секирата.

* * *

Лабиринтът

Москва, някъде под земята,

28 юли, сряда, 02:16

 

В Москва винаги бяха копали много и с удоволствие. Откакто на тази земя беше израснала първата къща, стотици трудолюбиви хора ловко бяха пробивали, взривявали и прокопавали, прокопавали, докато не бяха създали под града огромния, изпъстрен с многобройни проходи, тунели, бункери, реки и езера Лабиринт. Нови равнища го отвеждаха все по-надълбоко под земята, нови коридори се преплитаха със старите и никой не би могъл вече да опише тези катакомби. А и не би искал. Малцина смелчаци се осмеляваха да се промъкнат в търбуха на чудовището. Хората, както често се случва, бяха започнали да се страхуват от собственото си творение.

И Лабиринтът заживя свой собствен живот. В него дойде цивилизацията: електричеството и метрото. Появи се негова собствена флора: плесени, гъби, водорасли, и собствена фауна — плъхове, мокрици, скитници, и дори разумни обитатели — осовете. Никой вече не можеше да каже точно кога се е заселило в Лабиринта това малко полудиво племе от самотни ловци. Осовете шареха из Лабиринта в търсене на препитание за себе си и своите плъхове, съчиняваха странни меланхолични балади и много рядко излизаха на повърхността. Навремето бяха претендирали за световно господство, но в годината на Втората подземна война им бяха преподали малък урок и ловците на плъхове бяха станали доста по-скромни. Те удивяваха жителите на Тъмния град със своята жизненост и с непретенциозността си към храната. Носеха се слухове, че осовете могат да се хранят с всичко, включително и с химически отпадъци.

— Киевска е далеч — мърмореше крачещият отпред плъхоловец. — Глутницата отдавна не се е хранила, но Чуя обеща. А когато Чуя обещае, той винаги държи на думата си.

Наоколо делово сновяха плъховете, грижливо душейки и оглеждайки тъмния коридор. Мърморенето на ловеца не ги дразнеше. Чуя замълча, но буквално след две крачки заизвива:

И блуждаейки в мъглата, той видя звезда,

чудо невиждано беше това.

Идвам при теб, братко, идвам при теб…

Раждаше се поредната балада.

Като уговори Чуя да го съпроводи до Киевската гара, Кортес се сдоби с най-добрия водач в Лабиринта, но в същото време и със страхотен досадник. Свикналият със самотата плъхоловец коментираше всичко случващо се наоколо и вече четири пъти се беше опитвал да съчини нова балада. Засега на Кортес му се удаваше да блокира тези опити. Артьом се обърна към крачещия до него наемник.

— Те всичките ли са такива високопарни?

Кортес погледна към оса и след като се убеди, че малкият плъхоловец е достатъчно далеч, прошепна:

— Мозъкът им не е много сложен. И компенсират това със словоблудство.

— Ясно. — Артьом се прозина.

— Всъщност ни провървя, че дойде Чуя — продължи Кортес, — хем глутницата му е дресирана, хем ме познава.

— А има ли и други?

— Биха могли да възникнат неприятности — сви рамене наемникът. — Плъховете са непридирчиви към храната.

Изминаха няколко секунди, докато Артьом се усети.

— Те какво, ядат ли хора?

— Всички ние ядем все някого.

Артьом не намери какво да отговори, но сега слабата фигура на плъхоловеца вече предизвикваше у него сложни чувства. Кортес се усети, че е прекалил.

— Сам разбираш, че ако в Лабиринта започнат да изчезват хора, това ще привлече излишно внимание, така че обикновено те се сдържат. По-добре да си гладен, отколкото мъртъв.

Известно време повървяха мълчаливо.

— Глутницата е изгладняла — отново чу Артьом унилия глас на ловеца. — Глутницата усеща храна!

Плъховете наистина се засуетиха. Те ускориха хода си и отчаяно писукайки, се устремиха към тъмнината на коридора.

— Какво се случи? — изхленчи въпросително Чуя към плъховете. — Враг?

Той внезапно приседна, поставяйки пред себе си копието, и без да се обръща, извика:

— Враг отпред!

Кортес мигновено измъкна ножа си и се притисна към стената, Артьом отстъпи назад. Няколко секунди всички напрегнато се вслушваха.

Вода, усети се да мисли Артьом, някъде наблизо капе вода. Незатворен кран?!

— Война!! — изкрещя Чуя, хвърляйки се в тъмнината.

Тишината се раздра от викове на болка и ужас. Глутницата разкъсваше някого.

— Стой тук. — Кортес се хвърли след ловеца.

Ругатните и шумът, достигащи до Артьом, не оставяха съмнения, че неговите спътници са се замесили в сериозна битка. Какво да прави? Погледът му се спря на неголямо парче тръба, лежащо до стената, и въпросът беше решен. Артьом го вдигна и направи лек замах.

— Стой, герой!

Нечия космата лапа грубо го дръпна за рамото и го завъртя на сто и осемдесет градуса. Артьом се слиса: пред него подскачаше кривокрак дребосък с кожен гащеризон и яркочервена кърпа на главата. Секунда двамата се измерваха с погледи, а после червеноглавият бавно разтегна в усмивка тънките си устни.

— Не те ли търсим теб, чов?

Той не беше забелязал тръбата. Или не й беше обърнал внимание.

Артьом не си спомняше много добре какво се случи след това. Като че ли изкрещя нещо и удари врага по главата. Може би дори неведнъж. Очите на дребосъка се опулиха и той като чувал се отпусна на земята. Продължавайки да крещи, Артьом го удари още няколко пъти, пусна окървавеното желязо и хукна да бяга.

 

 

Глутницата засече жертвата отдалеч. Самотен, явно заблудил се пътник.

Плъховете с удоволствие усетиха неговата напрегнатост и лекия му страх и решиха да нападнат. Обикновено те следяха дълго жертвата си, за да се убедят, че е сама, и едва тогава я нападаха. Така искаше господарят им. Но сега глутницата беше гладна и забрави за предпазливостта.

Острите зъби се впиха в плътта, няколко плъха едновременно се нахвърлиха върху плячката, за да не й позволят да окаже съпротива. Дотичаха и останалите. Жертвата отчаяно закрещя, неловко се обърна и падна под тежестта на бързите тела. Отново се чу отчаян вик, само за миг изпреварвайки вливането на зъбите на една от тварите в гърлото на жертвата, и върху мръсния под на коридора шурнаха потоци кръв. Плъховете се наслаждаваха на победата. Писукайки от възбуда, те се впиваха в плячката си, блъскайки се един в друг, и пропуснаха момента, когато в коридора изскочиха спътниците на жертвата. Заблудили се в Лабиринта десетина Червени шапки. Ниските, жилести воини с черни кожени гащеризони измъкнаха оръжията си и яростно ругаейки, се нахвърлиха върху плъховете. Глутницата извика за помощ.

Пръв от тъмнината на Лабиринта изскочи господарят й. Почувствали присъствието му, плъховете с удвоена енергия се нахвърлиха върху враговете. Чуя метна копието си, после още едно, измъкна ножа си и се хвърли в мелето. След него в коридора се появи сивата сянка на Кортес. Ругатните и виковете се смениха с пъшкания и стонове. В тясното пространство на подземието Червените шапки не можеха да се възползват напълно от численото си преимущество. Те бързо загубиха трима бойци, но се опомниха и след като видяха, че противниците им са само двама, озверяха. Притиснати един към друг, Чуя и Кортес се отбраняваха, едва успявайки да парират ударите на враговете си. Обезсилените плъхове се притискаха към краката на господаря си.

— Не убивайте чова! — нареди уйбуят, благоразумно отстъпил зад гърбовете на бойците си. — Това е Кортес!

Почувствали победата, Червените шапки усилиха натиска. Струпали се около вяло отбраняващите се противници, те не забелязаха как от страничния коридор се подаде заострената муцуна на гигантски, колкото куче плъх. Тварта невъзмутимо огледа полесражението с черните си, немигащи очи и безшумно се разтвори в мрака.

— Край, плъхоловецо! — Забелязал, че ножът на оса се е счупил, уйбуят хвана по-удобно ятагана си и тържествуващо се озъби. — Прости се със зверовете си.

Чуя отстъпи, докосвайки рамото на тежкодишащия Кортес, и измъчено се огледа. Уйбуят се закикоти и веднага се задави — от гърлото му стърчеше малко копие.

— Война! Война!!

От страничния коридор изскочи нова глутница и още един ос се включи в битката. Всички отново се омешаха. Обсадените Червени шапки бяха обречени и след няколко минути последният воин рухна на земята.

— Здрасти, Бзик — каза Чуя. — Благодаря, че дойде.

— Ловувах — обясни Бзик. — Търсех храна за глутницата.

— Тук има много храна — щедро махна с ръка Чуя. — Ще стигне за всички.

Ловците погледнаха към труповете и едновременно се усмихнаха.

— Много — съгласи се Бзик, но Чуя вече не го слушаше.

Той бързо отхвърли встрани тялото на уйбуя и горестно извика — на земята лежеше безчувственият Кортес.