Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (10)

Глава 8

„… Престрелка в центъра на Москва!“

(„Интерфакс“)

„… Сензационно убийство на нав!! Току-що при престрелка в центъра на града е бил убит най-близкият помощник на комисаря на Тъмния двор, Ортега…“

(„Тиградком“)

* * *

Московско полицейско управление

Москва, улица „Петровка“,

27 юли, 08:23

 

Шустов нахълта в кабинета в осем и половина сутринта, държейки в ръце цял стек — шест бутилки — „Свети извор“.

— Кошмар — промърмори той, оглеждайки задимената стая, — кошмар.

Сивосинкавата мъгла се виеше между масите на чудновати облаци. Климатикът отдавна не работеше и непушачът Шустов, след като остави стека с минерална вода на масата, демонстративно отвори прозореца.

— Кошмар!

— Изглеждаш зле — съобщи от креслото си Корнилов, поглеждайки бегло Сергей. — Тежка нощ?

— Меко казано… Почакай да пийна.

Капитанът гузно седна на мястото си, измъкна от стека една бутилка, отвори я и с наслада започна да я излива в гърлото си.

— Празнува ли нещо снощи? — поинтересува се майорът, вслушвайки се в ритмичното бълбукане.

— Де да беше така. — Сергей постави на масата полупразната бутилка и избърса устните си с опакото на дланта. — Всичко гори — оплака се той и се потупа по големия корем. — Пламти.

— Това го разбрах.

— Нищо не си разбрал. — Шустов отново се пресегна към бутилката. — Галка снощи ме замъкна в поредния ресторант, някакви художници й го препоръчали. Нарича се „За стомаха“. Не си ли го чувал?

— Не. Хубава ли е кухнята?

— Похвалили го. — Капитанът се откъсна със съжаление от бутилката. — Гадове.

Корнилов изхъмка. Сергей беше главният лакомник на полицейското управление, постоянно инспектираше екзотичните московски ресторанти и на практика беше опознал почти всички световни кухни. Галка, неговата пълна и весела съпруга, напълно споделяше страстта на мъжа си към хубавата храна. Тя водеше светската хроника в „Комерсант“ и получаваше информация за ресторантите от най-достоверни източници.

Бълбукането секна и празната бутилка отлетя в ъгъла.

— Знаеш ли — призна си Шустов, замислено притегляйки в ръка следващата бутилка от литър и половина, — снощи прекалихме.

— Нима?

— Е, добре. — Очите на Сергей припламнаха. — Представи си: носят ни двуетажно ястие, ей такова! — Капитанът разпери ръце. — Даже още по-голямо. Отдолу — огън, отгоре — той млясна с устни, — четири вида дивеч, ситно накълцан, зеленчуци, всичко това в сос, шуми, съска, клокочи. Пробвах едно късче — майко мила, огън! Огън! Остро, пикантно, топи се в устата, потресаващо вкусно, но невъзможно за ядене. — Шустов отново отпи от водата, явно спомените бяха разпалили пожара в стомаха му с пълна сила. — Едно късче — една глътка вино, иначе всичко гори, просто те изгаря отвътре! Умът ми не го побира как успяхме да го доядем! Всички сервитьори, че и готвачът, изскочиха да ни гледат!

— Да се простят с вас.

— Явно. — Шустов повъртя бутилката в ръка и въздъхна. — Това е вторият стек, първият го изпихме през нощта. Галка не отиде на работа, лежи и боледува.

Отново се чу бълбукане.

— Как рече, че се казва? — поинтересува се Корнилов.

— „За стомаха“.

— Ястието как се казва, за да не го поръчам случайно.

— А, навски шурк, с меко „к“ накрая.

— Шурк — повтори майорът. — Мексиканско?

— Като че ли асирийско… Не запомних.

— Не е типично за теб.

— Представи си състоянието ми. — Бутилката се изпразни. — Половината нощ не съм спал.

— Аз също.

Капитанът мигновено се окопити.

— На Вернадски ли беше?

— Да. — Корнилов потърка очите си. — Спретнаха ни престрелка.

— По дяволите! Чембърлейн?

— Не знам. — Корнилов се изправи и се протегна. — Почеркът не е неговият. Като прочетеш доклада, ще разбереш.

— А Вивисектора?

— А Вивисектора никой не го е отменял. Нещо повече, ще се наложи да се занимаваш с него сам, защото в близко бъдеще ще съм зает.

— Бива си я новината.

— Започвай да свикваш.

Майорът запали цигара и бавно се приближи към отворения прозорец. Въпреки ранния утринен час, по „Петровка“ сновяха многобройни коли.

— Нямаме много време. Беше ли при дежурните?

— По дяволите. — Шустов виновно разпери ръце. — Извинявай, Кирилич.

— Добре, после ще минеш, сега слушай. — Корнилов си дръпна дълбоко. — Днес имам среща с Молочански, от Воронеж.

— Бащата на онази девойка, която я намериха в Терлецки парк? — смръщи чело капитанът. — Деветата жертва на Вивисектора.

— Точно така. Ще поговориш с него.

— Разбрах.

— Аз днес ще бъда в движение, ако има нещо — звънни на мобилния.

— Има ли някакви следи? — попита Шустов след кратка пауза.

— На Вернадски видях бавареца на Мрънкалото — отговори Корнилов, без да бърза.

Сергей, който отново беше надигнал бутилката, за малко да се задави.

— Той нали никога не се показва?

Престъпник от такъв ранг наистина няма какво да прави на мястото на престрелка.

— Този път се показа. — Корнилов загаси цигарата. — Ще се опитам да се срещна с него днес.

— Кого ще вземеш със себе си?

— Студента.

— Васкин? Не му ли е раничко?

— Нека свиква.

— А къде е той сега, между другото?

— Събира информация за сградата на Вернадски проспект. Да видим как ще се справи.

— Да видим, защо да не видим — съгласи се Шустов. — Реши ли да го оставиш?

— Реших да го наглеждам.

— Разбрах.

— Освен това малко млада кръв няма да ни попречи, ето — някои идват на работа с махмурлук и забравят да минат през дежурните, за да научат последните новини.

— Отивам де, отивам. — Капитанът изсумтя обидено, но не успя да се измъкне от креслото си.

На масата на майора звънна телефонът.

— Почакай малко — промърмори Андрей и взе слушалката. — Корнилов.

— Корнилов, ти днес мина ли през дежурните? — чу той бавния, провлечен глас на генерал Шведов.

— Съвсем не, господин генерал — рапортува майорът по устав, прикри слушалката с длан и изгледа страшно помощника си. Шустов виновно сведе поглед.

— Много работа ли имаш? — поинтересува се ехидно началникът на Московското полицейско управление. — Приятно е да чуя, че не седиш без работа.

Шведов тресна слушалката.

— Бързо при дежурните.

Сергей излетя като куршум от стаята. Корнилов остана при телефона — той прекрасно познаваше навика на Шведов да чете конските на части, постепенно, за да вникнеш по-добре. След две минути телефонът звънна отново.

— Корнилов.

Сега генералът буквално крещеше в слушалката:

— До гуша ми дойде от този Вивисектор! Кметът вчера ми се накара като на малко дете заради липсата на резултати, а днес още един труп!

Отново се разнесе сигнал „свободно“ и Корнилов остави слушалката.

Шустов се втурна в кабинета.

— Кирилович, нова жертва. При „Ходинка“. Тринайсета.

Майорът погледна накриво телефона.

— Изчакай.

Шустов кимна с разбиране и приседна на края на бюрото си. Не се наложи да чакат дълго, поредният звън се разнесе след минута.

— Корнилов, разполагаме най-много със седмица, за да хванем Вивисектора — отрони уморено Шведов. — Седмица — за толкова мога да уговоря кмета. Важното е да не намират трупове всеки ден. Ако през това време не хванем гадината — кмета ще го изядат гласоподавателите, а на нас ще ни се наложи да си търсим по-лесна работа.

— Разбрах — промърмори майорът.

— Появиха ли се някакви следи?

— Незначителни.

— Довечера при мен с доклад.

— Вечерта няма да стане, Аркадий Лвович, утре сутринта.

— В осем при мен.

— Слушам.

Корнилов остави слушалката и погледна капитана.

— Как е там?

— Както обикновено — сви рамене Шустов. — Мъртва девойка, увита в бял плат. — Тръгвам.

— Добре. Да не забравиш за Молочански.

— Обиждаш ме!

Отново звънна телефонът.

— Корнилов!

— Здрасти, Кирилич, как е настроението? Полковник Виноградов, дежурният по град.

— Никакво го няма, Василий Василиевич — призна си майорът. — Нещо за мен?

— На „Покровка“ има престрелка, съобщиха ни, че се вихрят някакви рокери с червени кърпи.

— Проклятие! Благодаря, Василий Василиевич! — Корнилов остави слушалката и се обърна към Шустов. — Има стрелба, тръгвам.

* * *

Замъкът, щабквартирата на Великия дом Чуд

Москва, Вернадски проспект,

27 юли, вторник, 10:07

 

Чудовете бързо въведоха ред в разгромения Замък. Оградата и портата, из околната територия и вътрешното дворче вече не бяха останали никакви следи от нахлуването на Червените шапки. Всичко беше чистичко и спретнато, само дето изглеждаше прекалено ново, и тази театрална подреденост контрастираше рязко с царящото в Замъка настроение. Мрачни, напрегнати лица на многобройните гвардейци, гневни жестове и яростни погледи у бойните магове. Над щабквартирата витаеше мирисът на мъст. На Сантяго не му се налагаше да напряга обонянието си, той прекрасно познаваше този мирис.

Комисарят остави ягуара си при стълбището и съпровождан от мрачния Дьо Гир отиде в тронната зала. Този път го чакаха само подбрани лица: ръководителят на Ордена и магистрите на ложите.

— Каква работа имаш с нас, наве? — поинтересува се великият магистър, без да поздрави.

— Дойдох да поговорим, да видя как са нещата при вас… — отговори Сантяго, разтягайки думите — … след вчерашните събития. Виждам, че вече сте оправили портата. А камазите къде ги дянахте?

Това беше неуместна шега, като се имаше предвид настроението на чудовете. Някой от магистрите тихо изруга, но водачът мълчеше, сякаш признавайки правото на госта да ги упреква за грешките им, и разгорещените рицари недоволно притихнаха.

— Едва ли си дошъл да ни се присмиваш, наве — промърмори глухо Дьо Сент Каре.

Комисарят се усети, че е отишъл твърде далеч, и премина към делови тон.

— Великият дом Нав би искал да знае какви са по-нататъшните ви планове.

— Това е очевидно. — Лицето на великия магистър беше непроницаемо. — Беше ни нанесено оскърбление.

— Правилно — съгласи се Сантяго. — На такива прояви трябва да се отвръща. Но аз на първо място бих помислил как да си върна Амулета.

— Не ни учи… — започна Нелсън Бард, но старецът прекъсна младия магистър.

— Откъде знаеш за Амулета?

Сантяго скромно се усмихна.

— Разбирам — въздъхна Дьо Сент Каре. — Тъмният двор винаги е в течение на случващото се.

— Амулетът — напомни комисарят.

— Когато разбием Червените шапки, ще си вземем обратно Извора.

— А вие сигурни ли сте, че те възнамеряват да се бият с вас? — попита комисарят, спокойно издържайки втренчения поглед на великия магистър. — Южният форт е пуст, доколкото знам. Червените шапки са се разпръснали из града.

— Ще намерим бърлогата на Вестителя — надигна глас Дьо Гир. — Амулетът е у него.

— Така вече е по-добре! — Сантяго погледна одобрително съобразителния чуд. — Но как ще търсите тази бърлога?

— Ще хванем пленници — отсече Нелсън Бард. — Те ще ни кажат.

Навът се намръщи.

— Ние опитахме. За съжаление, редовите Червени шапки не знаят къде е магьосникът, а техните главатари също грижливо се крият. Освен това вие вече се срещахте с Вестителя лице в лице.

— Но този път ще бъдем подготвени!

— Какво предлагаш, наве? — поинтересува се Дьо Сент Каре.

— Вестителя е заплаха за целия Таен град — отговори бавно Сантяго. — Затова моят повелител отново предлага да се договорим.

— А защо трябва да ти вярваме?! — извика Бард.

— Ами например защото на Червените шапки не им се е удало да завладеят Амулета.

— Какво?! Какво говори той? Обясни! — възбудено се разшумяха магистрите.

— Моите наемници го прехванаха — усмихна се обезоръжаващо Сантяго. — Сега съм изгубил връзка с тях, но съм уверен, че Амулетът все още е в ръцете им.

— Ти си следил Замъка?!

Комисарят не успя да отговори.

— Сега това не е важно — промърмори Дьо Сент Каре. — Тъмният двор винаги се е славил със своята предвидливост.

— Благодаря. — Навът се поклони с достойнство. — Мога ли да направя няколко предложения?

Великият магистър кимна в знак на съгласие.

— Настоящата криза, така или иначе, засяга интересите на всички Велики домове — започна комисарят, без да бърза. — Вестителя е дошъл, за да ни унищожи, и ще се стреми да го постигне с всякакви средства. Ние знаем, че той би трябвало да възглави Великия дом Люд. Не е ясно защо това не е станало, следователно е напълно вероятно армията на Зеления дом да застане на негова страна.

Рицарите шумно въздъхнаха: след загубата на Картагенския амулет една война с Велик дом би била истинско самоубийство.

— Затова е много важно да знам дали Тъмният двор може да разчита напълно на Ордена. Ще подкрепите ли всяко наше решение?

— Стига да не навреди на Ордена — незабавно откликна великият магистър.

— Разбира се — успокои го Сантяго. — Рамките на нашия съюз са ми много добре известни. Освен това ви моля да не вършите необмислени постъпки по отношение на Червените шапки. Човите са възбудени от щурма и не се нуждаем от излишна реклама.

— Лесно ти е да го кажеш! — извика Нелсън. — Но ръцете им са изпръскани с кръвта на чудове…

— И на нави! — подхвърли рязко комисарят. — Преди един час Червените шапки убиха помощника ми — Ортега!

Настана зловеща тишина. Убийството на нав беше изключително рядко събитие в Тайния град и винаги се наказваше сурово. Странно изглеждаше, че този път Тъмният двор не бърза с отмъщението.

— На нас са ни нужни не Червените шапки, а Вестителя — завърши навът. — В сърцето му има твърде много сила и ще можем да го изтръгнем само заедно.

— Няма да разгръщаме пълномащабни бойни действия без съгласието на Тъмния двор — рече Дьо Сент Каре.

— Това е мъдро решение — поклони се Сантяго.

— Капитан Дьо Гир ще защитава интересите на Ордена и ще осъществява оперативната връзка — продължи твърдо старецът. — Той трябва да бъде в течение на всичко случващо се.

— Разбира се — отново се поклони навът. — А сега бих искал да чуя най-подробен отчет за битката ви с Вестителя. В светлината на предстоящите събития тази информация е изключително важна.

* * *

Москва, улица „Покровка“,

27 юли, вторник, 10:26

 

„Покровка“ беше напълно затворена. Вместо трите ленти действаше само една и улицата беше запълнена с коли дори по самия Стар площад. Колите бяха навсякъде — по тротоарите, в платното за насрещно движение, във всички околни дворове и пресечки. Принудените да бездействат шофьори бяха крайно изнервени и подкрепяха с гръмки ругатни ужасния вой на клаксоните. Суетящите се полицаи тихо псуваха в отговор, но не можеха да направят нищо — нямаха право да прекъсват работата на експертите, които събираха някакви отломки около разбития ягуар.

Корнилов остави служебната волга на Садовое и се разходи пеша до местопроизшествието — за щастие не беше далеч. Той огледа картината, мълчаливо изслушвайки мнението на някакъв шофьор за взривовете по улиците на града изобщо и за действията на полицията в частност, безмълвно извади пакет цигари, запали си и едва след това повика при себе си един от експертите.

— Бомба?

— Противотанков гранатомет. — Експертът избърса ръцете си о панталоните и погледна весело Андрей. — Кумулативен заряд, стреляли са от противоположната страна на улицата, там и са захвърлили тръбата. Добър ден, Кирилич.

— Добър ден, Льоша — отговори с извинителен тон Корнилов и веднага се поинтересува: — Някой оцелял ли е?

Експертът с охота взе предложената му цигара, запали я, без да бърза, и всмукна от дима.

— Според разказите на очевидците шофьорът е оцелял и сам се е измъкнал от колата. Аз не вярвам в това.

— Трудно е да се повярва — съгласи се майорът. — А после какво е станало?

— Доубили са го някакви типове с червени кърпи. — Льоша се усмихна и подаде на Корнилов плик със странен нож в него. — С ето това чудо.

— А какво е то? — поинтересува се Андрей.

— Нож, обсидианов нож! Виждал съм такива само в музея!

— Обсидианов? — изкриви лице Корнилов. Това не беше по-зле от хеликоптера на Вернадка. — А какво е това по него?

— Хубав въпрос — кимна Льоша. — Сякаш са го потопили в смола, нали?

Майорът поднесе плика с ножа към очите си. Гъстата черна течност върху острието на ножа приличаше на всичко друго, но не и на кръв.

— Така ли го намериха?

— Да. Само че наоколо няма никаква смола.

— А къде е трупът?

— Отмъкнали са го — добродушно сви рамене експертът. — Но това е дреболия. Чу ли какво е станало в моргата? Откраднали са петнайсет трупа.

— Какво?! — попита майорът.

— Да, ти какво, да не си паднал от луната? — изуми се в отговор експертът. — А за хранилището също ли не знаеш? Цялата управа мърмори, комендантските са като на тръни от сутринта! Скандал!

— Какво се е случило? — прекъсна го Корнилов. — Какво са откраднали?

— Всичко, което са докарали от Ленински и Вернадски — заобяснява Льоша. — От моргата са откраднали всички трупове, а от хранилището — всички вещи. И което е интересно, взели са само онова, което са докарали през нощта. Разправят, че в хранилището на един и същи рафт са лежали пушка от Ленински и половин кило кокаин и са взели само пушката, а праха не са го пипнали…

Корнилов ядосано изрита гумата на най-близката кола.

— Как е станало това?

— Никой не знае. Охранителите не могат да кажат нищо, а там има три поста! Мистика!

— Мистика? — изгрухтя майорът в отговор. — Шегаджии, мамка му… Мистика! Друг път! Успали са се и са провалили всичко. Цялата работа — за нищо!

— Кирилич, какво ти става?! — изуми се експертът, той за пръв път виждаше обикновено сдържания Корнилов в такова състояние.

— Всичко е наред. — Андрей вече беше дошъл на себе си. — Добре съм, извинявай. — Той въздъхна дълбоко и с треперещи ръце си запали нова цигара. За пръв път в практиката си се сблъскваше с такива фокуси. — Слушай, Льоша, ти нали си ни майстор по всичко, погледни тази играчка.

Корнилов извади плика с разбития телефон, намерен на мястото на падането на хеликоптера, и го подаде на експерта. Льоша внимателно извади телефона от плика, повъртя го в ръце, изхъмка и извади от джоба на гащеризона си малка отвертка, с която окончателно отвори търбуха на телефона.

— Да не счупиш нещо — промърмори Корнилов.

— Тук вече не е останало нищо за чупене — отговори весело Льоша. — Теб какво, да не са те били?

— Не, изпуснах го от покрива. Какво ще кажеш?

Експертът сладко примлясна.

— Прелест, просто прелест, в него има даже изход за интернет!

— Говори по същество.

— Дай ми го за един ден — и всичко ще ти разкажа.

— Няма да ти го дам — промърмори Корнилов след кратък размисъл. — Дай и ножа тук, нека стои у мен.

— Както кажеш.

Льоша послушно подаде на майора вещественото доказателство.

— Не се обиждай. — Андрей отново запали цигара и се обърна към ягуара. — Колата е стояла до тротоара — рече той. — Значи, шофьорът е дошъл при някого.

— Или се е срещнал с някого на улицата — обади се експертът, без да се обръща.

— Нека да сме оптимисти — въздъхна майорът и огледа близките сгради. — Офисите наоколо не са чак толкова много.

Прекъсна го иззвъняването на мобилен телефон, неговия телефон. Корнилов отговори на обаждането.

— Андрей Кирилович? Мехраб е. Мрънкалото ви кани в ресторант „Златна подкова“ днес в 13:30.

— Ще дойда. Благодаря, Мехраб.

— Винаги е удоволствие да помогна.

Без да бърза, Корнилов се разходи по улицата, ругаейки се за непредвидливостта си. Трябваше да вземе със себе си Васкин, един рейд из офиси би му бил от полза, би набрал опит. Но Васкин го нямаше, така че майорът хвърли цигарата и влезе през най-близката стъклена врата, над която се мъдреха едри букви „ГВ“.

— Аз съм от полицията — съобщи той на надигналия се насреща му охранител с кариран костюм.

— Аха — измуча охранителят. — Какво желаете?

— Какво значи, „какво желаете“? — възмути се Андрей. — Чухте ли взрива?

— Ами чух го.

— Тук ли бяхте? Как се казвате?

— Сергей.

— Е, разкажете, Сергей, какво видяхте, какво чухте и ако може, по-подробно.

— Ама аз вече разказах всичко — отвърна заядливо охранителят. — Или ще продължавате да се точите един след друг?

— На кого сте разказали? — застана нащрек майорът.

— На вашите — поясни Сергей. — Тоест на полицаите. Те вече идваха, интересуваха се. Наистина бяха по-учтиви.

— Полицаи? — Корнилов бързо съобрази: на патрулните това изобщо не им влиза в работата, те няма да тръгнат да ровят из офисите, експертите са при останките, те са затънали в работа до гуша, местните са отцепили района и са се разкарали, а от следователите не е идвал никой освен него, значи… — А къде са те?

— Ами тръгнаха си.

— А кога дойдоха?

— Почти веднага след взрива — усмихна се охранителят. — Даже си помислих, че това е твърде бързо за вас.

— Показаха ли си документите?

— Обикновени значки — сви рамене Сергей. — Какво, да не би да не съм виждал значки?

— За какво питаха? — прекъсна майорът многознайкото.

— Кой е излизал преди взрива, кой е влизал — започна да изброява охранителят. — Първо питаха все за някакъв висок — идвал ли е, не е ли идвал, а после за онзи младеж от първи отдел.

— Какъв е този младеж?

— Ами при него дойде някаква жена точно преди взрива, роднина ли, не разбрах точно. Той после излезе след нея, и веднага — взрив. И се върна с някаква чанта. Те, като чуха това, чак подскочиха. Общо взето, в отдел „Кадри“ има негова снимка и адрес…

Корнилов изскърца със зъби.

— Къде е отдел „Кадри“?