Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (4)

Глава 2

Лектория на Политехническия музей

Москва, Стария площад,

21 юли, сряда, 20:12

 

— Можеш ли поне да не хъркаш? — прошепна Люся и сръга Артьом с лакът в ребрата.

Ударът се получи доста болезнен, така че Артьом не просто се събуди, а няколко секунди отчаяно балансира върху стола, едва избягвайки унизителното размахване на ръце. След като успя да запази равновесие, той погледна с упрек към Люся (девойката не забеляза това), после оправи вратовръзката си и се огледа.

Беше му скучно. Артьом се беше оказал на лекцията изключително благодарение на Люся, новата му приятелка — голяма любителка на всичко непознато и загадъчно, съществуващо около нас. Хороскопите — китайски, японски, източни, цветни и останалите — ги беше минала още в детството. По-нататък Люся бе преживяла увлечения по народната медицина, екстрасенсите, врачките, предсказателите и филипинската медицина. После беше дошъл редът на НЛО. Домът на Люся се бе напълнил с подозрителни на вид фотографии с изображения на размазани на фона на небето насекоми, тя в захлас четеше мемоари за срещи с летящи чинии, изучаваше анатомията на пришълците и съставяше графици за приземяванията им. В резултат на това девойката беше поискала от родителите си да финансират пътуването й до някаква американска провинция, където, според слуховете, вече повече от петдесет години измъчват в лабораторни условия нашите братя по разум. Те бяха отказали и след като беше поревала демонстративно, Люся си бе намерила ново увлечение — древните цивилизации. Националната библиотека, интернет, списания — Люся търсеше жадно във всички източници на информация споменавания за загадъчни и непременно могъщи племена от миналото, периодично засипвайки приятелите си с поредната доза открития.

 

 

Артьом се прозина, деликатно прикривайки устата си с длан, и се огледа. В аудиторията нямаше много народ, трийсетина души. Пикът на популярността на изнасящия лекцията професор явно беше отминал и сега сбирките му привличаха само най-съмнителните слушатели, повечето от които, подобно на раздърпаната стара мома на първия ред, грижливо конспектираха лекцията.

Артьом измъкна от джоба на сакото си измачкана програмка. „Право на живот. Поредица от семинари. Ръководител — Лев Мойсеевич Серебрянц, професор.“ Деликатно се премълчаваше по какво именно е професор. Плешивият човечец зад катедрата напълно съответстваше на евтината и лошо отпечатана програма. Скромен, малко протрит костюм, старомодни очила, не най-чистата риза… Но въодушевлението, промъкващо се в гласа на Серебрянц, накара Артьом да се заслуша.

— Асурите… Те са властвали непрекъснато хиляди години в света ни. Строили са най-прекрасните градове, реещи се под небесните сводове. В тяхната империя е процъфтявало изкуството, а магията е била въздигната в статуса на наука. Във вселената не е имало тайна, която да не е разгадана от асурите. Търсенето — това бил техният девиз. Асурите са оставили най-ярка следа в историята, споменаванията за тях се срещат повсеместно. За съжаление, в рамките на встъпителния семинар не мога да разкажа повече, но в следващите ни срещи ще изучим много подробно тази най-първа и най-загадъчна цивилизация на Земята.

Професорът направи пауза и поднесе към устните си чаша с вода.

— А какво е станало по-нататък? — попита очаровано старата мома.

— С кого?

— С асурите.

— Това, което е трябвало да стане — отговори философски утолилият жаждата си Серебрянц. — Появили се нови, по-млади раси, готови да се хвърлят в решителна битка за лидерството. Животът не търпи статичността. Животът е движение, той е бушуваща стихия, той е новости, промени, страст, ако щете. Животът е благосклонен към онези, които се хвърлят напред, които посрещат всеки свой ден така, сякаш е последен…

Настъпи мелодраматична пауза. Лев Мойсеевич си го биваше в говоренето.

— Развитието на асурите спряло. Те престанали да се стремят към нещо и започнали все по-често да поглеждат назад, започнали да живеят в миналото: миналите победи, миналите достижения, миналото могъщество, а когато се спреш, е много трудно да се заставиш отново да помръднеш от мястото си. Това се случва с всички раси, с всички империи. На света се появили навите — нова, жадуваща победи раса, и настъпила поредица от жестоки войни. Асурите се съпротивлявали отчаяно, но времето им било отминало. Под напора на навите се рушали крепости и градове, загивали армии и учени, изгаряли храмове и библиотеки. Навите мислели, че са изтребили всичките си врагове, но сбъркали. Асурите успели да издигнат Тайния град, където и отишли, отнасяйки със себе си главното си съкровище — знанията.

Слушателите трепетно попиваха думите на професора, в замъглените им очи се мяркаха отблясъци на жестоките пожарища, погубили великата цивилизация, а в ушите им ревяха бойни мамонти. На Артьом му се привидя нещо по-прозаично, подобно на „Последния ден на Помпей“.

Професорът се развихри.

— След като взели властта, навите основали своя империя — Тъмния двор — и властвали на Земята много векове, но времената продължавали да се променят. Новите раси се появявали една след друга и скоро Тъмният двор повторил съдбата на асурите, при това в буквален смисъл. Навите открили убежището на своите предшественици — Тайния град — и се скрили в него. На тяхно място дошла следващата раса, после още една, и още. Всички те имали възходи, времена на разцвет, но всички те, рано или късно, се озовавали в Тайния град. А после сме се появили ние, хората. Нашите предци провели ожесточена борба за правото да властват на Земята и повалили в прахта последните империи на не-хората.

— Оох! — въздъхна шумно старата мома.

Професорът се усети.

— Нещо се поувлякохме, драги мои. — Той отново отпи от водата и добродушно свали очилата. — Всичко това ще го разгледаме по-подробно на следващите занятия. Древна Гърция, Древен Рим, Атлантида. Именно тогава е била удържана ключовата победа, позволила на човечеството да извоюва господстваща позиция в света. Това са били годините на истинското ни величие, години на подвизи, които сега ни се струват митове.

— Окончателна ли е била победата? — поинтересува се слабичък очилатко, седнал при вратата. Той беше закъснял за началото на шоуто и сега трескаво стенографираше откровенията на Серебрянц.

— Не, разбира се! Получили сме възможност да си отдъхнем, но враговете ни не са се предали. Не-хората предприели следващия опит да възстановят влиянието си в Ранното средновековие. Поголовна неграмотност, непрекъснати войни — човечеството изживявало криза, и враговете ни решили да се възползват от това. Магията започнала да подменя науката, а античовешките култове — религията. Повсеместно се появявали вещици и магьосници и цели области се оказали под тяхна власт. Дяволската активност породила ответна реакция — Светата инквизиция, на която се удало, наистина с доста спорни методи, да реши проблема с прочистването на света. Не-хората претърпели поредното поражение, но отново не завинаги! На следващите семинари ще разгледаме документални свидетелства за вражеската дейност в наши дни. Навите, асурите и други не-хора тук! Те изчакват подходящия момент и ние трябва да сме готови за срещата с тях!!

Светата инквизиция. Артьом погледна със съчувствие към слушателите — те явно бяха закъснели с раждането си.

— Интересно, нали? — прошепна Люся.

— Разбира се, скъпа. — Не желаейки да обижда девойката, Артьом честно опули очи.

— Инквизицията е смятала, че не-хората са създадени от дявола и са се появили след хората — обади се отново очилаткото. — Това не се връзва с вашата теория.

Професорът изсипа в чашата останалата в каната вода и поклати глава в знак на несъгласие.

— Първо, Инквизицията е решавала конкретна задача — пречиствала е света от не-хората. На светите отци им се е налагало да работят в обкръжението на необразовани хора, част от които се намирали под влиянието на вражеските сили. Естествено, че с цел привличането на масите на своя страна, са се използвали всякакви хипотези. Второ, когато инквизиторите са започвали да действат, те са разполагали с много малко информация за врага. Благодарение на усилията на не-хората е била унищожена Александрийската библиотека, съдържаща най-богатите сведения за ранните етапи на нашата борба за съществуване, изчезнала е библиотеката на Иван Грозни и множество други безценни трудове. Времената били тежки и Църквата формирала новия образ на врага от тези материали, които най-ясно съответствали на историческия момент. Но най-важното е — професорът отново отпи от водата, — че е била постигната поредната победа и човечеството извършило поредния скок напред.

— Поредна, но не и окончателна — уточни отново очилаткото.

— За съжаление, да.

— Как мислите, успели ли са древните цивилизации да спасят своите знания в хода на всички тези катаклизми?

Артьом моментално се обърна в търсене на източника на този приятен женски глас. Обаятелна брюнетка с огромни, ослепително сини очи и леко чип мъничък нос учтиво беше вдигнала тънката си ръка със стиснат в юмручето „Паркър“. Кокетната й черна блузка оставяше открити изящните рамене и беше плътно прилепнала…

Артьом погледна под око към Люся.

— Какво? — попита Серебрянц.

— Има версия, че библиотеката на Иван Грозни не е нищо друго освен останките от имперското хранилище на асурите.

— За да отговоря на въпроса ви, трябва първо да се намери тази библиотека — отбеляза професорът. — Аз, разбира се, се занимавам и с това, но главната цел на моите изследвания лежи в малко по-друга плоскост.

— Много жалко — въздъхна разочаровано брюнетката.

— Но къде се крият тези не-хора? — прошепна старата мома — тя явно нямаше търпение да разпали първата клада. — Ако победата не е била окончателна, значи, те все още са сред нас!

Останки от библиотеки, останки от инквизитори — на Артьом му стана тъжно. Самотните възрастни жени с маниерите на нисши офицери от НКВД не го вдъхновяваха.

— Разбира се, че са сред нас — кимна Серебрянц. — Въз основа на фактите, които ми станаха известни, имам пълно основание да заявя, че Тайният град съществува! И в него се крият останките от всички раси, някога населявали Земята.

— Но защо не-хората не се разпръснат из цялата планета?

— Когато са сами, са доста уязвими. Само обединението би могло да им помогне да се спасят.

— И къде е този град? — не издържа старата мома.

— Или поне руините му? — възкликна Люся.

— Защо пък руините? — усмихна се благосклонно Лев Мойсеевич. — Ние знаем къде се намира той.

— Къде?

— На територията на съвременна Москва!

Публиката мълчеше, потресена. Всички погледи бяха устремени към смелия Серебрянц, току-що населил столицата на Русия с множество могъщи същества. А Артьом се възползва от паузата, за да направи две неща: незабележимо да се прозине и да потърси с поглед очарователната брюнетка. За негово огромно съжаление тя вече се промъкваше към изхода. Сензационното за останалите изявление на професора явно не й беше направило никакво впечатление.

 

 

Този Серебрянц не знае нищо.

Яна прибра бележника си и усещайки върху себе си внимателния поглед на симпатичния младеж, съпровождащ червенокосата гъска, започна предпазливо да се промъква към изхода. Отдавна беше свикнала с вниманието от страна на мъжете, но продължаваше да смята, че то непременно трябва да бъде възнаградено. Затова, преди да напусне помещението, Яна се обърна и леко се усмихна на непознатия, който в отговор радостно се озъби. А девойката, след като излезе в коридора, се намръщи.

Нищо не беше наред: хем беше изгубила време, хем не беше узнала нищо ново.

Яна имаше всички основания да бъде недоволна от себе си. Вместо да се занимава с нормални договори, способни да й донесат реални пари, тя отново беше подгонила дивото. Макар и доста привлекателно.

Да се намери библиотеката на асурите, или както още я наричаха библиотеката на Иван Грозни, беше несбъдната мечта на целия Таен град. Великите домове гарантираха на щастливеца всякакви награди, а тяхното тълкуване на думата „всякакви“ имаше само едно значение. Подобна награда предизвикваше ентусиазъм дори в най-мързеливия чов и библиотеката се търсеше много грижливо. Градът беше претърсван нашир и длъж в течение на векове, всички внушаващи дори нищожно подозрение документи бяха изучени и проверени, подземията бяха обходени, свидетелите — разпитани, но никой не беше попаднал на следите на неуловимото съкровище, нито пък на асурите. С всеки изминал век надеждата да се намери библиотеката ставаше все по-призрачна, а източниците на информация — все по-примитивни. Лекцията на Серебрянц беше сред тях. Поредната вятър работа.

След като подхвърли на приближилия се служител на паркинга няколко монети, девойката се качи в „осмицата“ си, свали стъклото до долу, пускайки в нагрятата вътрешност на колата свежия вечерен въздух, и погледна часовника си. Безнадеждно закъсняваше. Срещата трябваше да започне след петнайсет минути, а пътят до „Сокол“ беше поне двайсет минути, ако не се броят задръстванията, и… Яна завъртя ключа в запалителя. Двигателят се изкашля неохотно, промърмори нещо нечленоразделно и утихна. Повторният опит за разбуждане на жигулата също не се увенча с успех, двигателят мълчеше. Девойката започна да се ядосва. Околният свят се беше смрачил и се бе опълчил срещу нея: безсмислени издирвания, безсмислени лекции, стара кола. Начинаещият наемник не можеше да разчита на много в Тайния град.

Яна извади козметиката си от дамската чанта, обърна към себе си огледалото за обратно виждане и започна бавно да се гримира.

До началото на срещата оставаха единайсет минути.

След като приведе в ред устните си, девойката небрежно прекара четчицата по скулите си, прибра козметиката обратно в чантичката, намести огледалото и отново завъртя ключа. Двигателят заработи и „осмицата“, тихо изскимтявайки, се понесе към „Лубянка“.

До началото на срещата оставаха девет минути.

* * *

Ресторант „Максима пица“

Москва, Ленинградски проспект,

21 юли, сряда, 21:43

 

— Кортес, според мен тя ни се подиграва — промърмори навъсено Лебед, поглеждайки часовника си. — Срещата трябваше да е започнала преди десет минути.

— Тя е жена, приятел, просто е длъжна да закъснява — отговори флегматично събеседникът му и отпи малка глътка вино. — Успокой се.

— Бясната Берта също е жена — не се съгласяваше Лебед, — а пристигаше на срещите шест минути по-рано.

— Това показва, че Яна не е бясна. — В кафявите очи на Кортес заиграха немирни пламъчета. — Да почакаме.

Лебед изсумтя недоволно и наля в чашата си нова доза портокалов сок — той не употребяваше алкохол.

— Май тя вече ти харесва.

— Съдейки по препоръките, тя е доста добре подготвена. По-добре от Берта.

— Затова пък Берта има четирийсет и два изпълнени договора.

— А Яна е млада и дръзка. Сигурен съм, че ще успеем да компенсираме липсата на опит у нея.

— Добре — предаде се Лебед. — Да го видим това чудо.

 

 

Мястото на срещата не беше избрано случайно и явно, много явно указваше кой е поръчителят.

„Максима пица“, малък италиански ресторант, се намираше на някакви си стотина крачки от метростанция „Сокол“, в самия център на сектора на Тъмния двор. Яна знаеше, че навите винаги привличат наемници за своите операции, но още не й се беше налагало да работи с тях. Обаче сега я бяха забелязали.

Когато излезе от колата, девойката хвърли бегъл поглед над издигащата се недалеч грамада на Цитаделата — щабквартирата на Великия дом Нав, — тихичко въздъхна, и уверено влезе в ресторанта.

— Добър вечер. Сама ли ще вечеряте? — Младеж, облечен във фирмената зелена блуза и черни панталони, се усмихна професионално. — Мога да ви предложа масичка до прозореца…

— Би трябвало да ме очакват приятели. Двама.

— Те вече са тук — кимна младежът. — Моля, последвайте ме.

Кортес и Лебед бяха заели най-далечната масичка и се бяха притаили в полумрака на залата.

— Ще поръчвате ли?

— Не сега. — Девойката седна на предварително отместения стол. — Първо трябва да поговорим.

Младежът изчезна и Яна, без да бърза, огледа събеседниците си.

— Добър вечер.

— Ако успеем да се договорим — изрече тихо Кортес, — ще ти се наложи да станеш по-изрядна.

Девойката леко наведе глава.

— Все още не сме се договорили.

Мъжът се усмихна и Яна се поздрави за това, че е избрала правилна тактика.

Вдясно от Кортес на масата се мъдреше малка черна пирамидка с гравирана катерица на една от страните. Един страничен наблюдател би могъл да вземе пирамидата за какво ли не: ключодържател, дрънкулка, запалка в края на краищата; всъщност това беше защитен артефакт, талисман на Тъмния двор, номер едно в каталога „Средства за осигуряване на безопасни преговори“. Цялото околно пространство беше надеждно защитено срещу всякакво подслушване, техническо и магическо, и дори фразите, долитащи до съседните маси, изглеждаха като безсмислени дрънканици. Когато видя талисмана, Яна със съжаление констатира, че основният слух за Кортес се беше оказал лъжа — той не беше маг. Иначе би закрил масата с „кълбо тишина“ или дори „балдахин“, а не би се охарчил за скъп артефакт.

— Мислиш си, че няма да се справиш? — ехидно се поинтересува Лебед.

— Всичко ще зависи от условията. — Девойката небрежно сви рамене, със задоволство забелязвайки, че и този жест не е останал без внимание. Началото на разговора явно беше в нейна полза. — Доколкото знам, вие не се занимавате с прости договори.

— Те са твърде скучни — потвърди Кортес, облегна се назад в стола и отпи глътка вино. — И не са особено доходни.

Широкоплещестият, късо подстриган Кортес се смяташе за най-добрия наемник в Тайния град. Не бяха много онези, които можеха да си позволят да се възползват от услугите му, а Кортес отговаряше със съгласие на съвсем малка част от потенциалните работодатели. Беше огромен късмет да се работи с такъв специалист. Яна изчака Кортес да напълни чашата й и попита:

— Всички знаят, че екипът ти е балансиран. Ти и Лебед. Никой в Тайния град не е чувал да сте вземали странични помощници.

— Това тревожи ли те?

— Притеснява ме. Или случаят е твърде сложен дори за вас, или планирате загуби.

— Ако планирах загуби, щях да намеря някой друг. В града има куп второкласни наемници. — Без да откъсва поглед от Яна, Кортес леко се усмихна.

Лекомислена блузка, изящна фигура, искрящи черни коси и очи. Живи сини очи. В тях нямаше умора както в очите на Бясната Берта. Кортес хареса Яна.

— Договорът наистина не е лек, но е доста доходен, досега не си се натъквала на такъв.

Лебед се усмихна. Девойката се изчерви, но не изгуби самообладание.

— Каква е моята роля?

— Нуждаем се от огнево прикритие. Във високо разположена точка ще спретнем уютно гнездо, а на теб ще ти се наложи малко да постреляш. Всичко е повече от безопасно.

— Тогава защо аз? В града е пълно с първокласни снайперисти. Дочух, че Лестър Валд е напуснал гвардията и заработва странично, а той е най-добрият от Хермелините.

— За съжаление, Лестър не е подходящ — меко я прекъсна Кортес. — Първо, той е чуд, второ, не можем да предвидим развитието на събитията и ни се иска да съберем разнополов екип. За всеки случай.

— В такъв случай изборът наистина не е голям. — Яна се почувства значително по-уверена. — Моят дял?

— Два пъти по-голям от обичайния ти хонорар.

— Тоест искаш да кажеш, че операцията е само два пъти по-опасна от обичайните ми договори? — бавно изрече девойката. — Имах доста по-добро мнение за вас.

— И какво искаш?

— Равен дял.

— Може би все пак да вземем Бясната Берта? — не издържа Лебед.

— Може и да я вземем — съгласи се Кортес, без да сваля поглед от Яна. — Ако девойката не успее да обясни защо предявява толкова високи изисквания.

Въпреки че събеседниците й се държаха по един и същи начин, Яна прекрасно разбираше кой тук взима решенията. Всичко в поведението на Кортес — в неговия маниер на говорене и в меките му, уверени движения — издаваше в него лидера, водача.

— На теб не са ти нужни неудачници — отговори студено Яна. — Ако са ти нужни помощници, готови да работят за копейки, тогава наеми Бясната. Само че можеш ли да се довериш напълно на такъв сътрудник?

— А мога ли да се доверя на теб?

— Въпросът трябва да се постави по друг начин. Днес тя не е успяла да проумее колко пари може да измъкне от вас, утре ще се замисли, а вдругиден ще я купят вашите противници. На кого би се доверил повече: на професионалист, който грижливо е проучил всичко и съзнателно прави избора си, или на занаятчия, хвърлящ се лакомо подир всяко кокалче? Не ви плащат заради красивите ви очи и ако ви е нужен сътрудник, готов без никакви съмнения да свърши с вас всякаква работа, аз искам равен дял.

Наемниците помълчаха няколко секунди, без да свалят очи от девойката, после Кортес погледна въпросително към Лебед, който промърмори:

— Аз нямам нищо против.

Кортес се усмихна.

— Е, какво пък, убеди ни. Сега да опитаме и ние да убедим теб.

— Условията на договора стандартни ли са?

— По принцип, да. Авансът е петдесет процента, останалото — според резултатите. Разходите по операцията се поемат от поръчителя.

— Голям ли е кредитът?

— Неограничен.

— Неограничен? — Яна за пръв път се сблъскваше с подобно понятие.

— Абсолютно.

— И кой ти се доверява толкова много?

— Аз. — На масата седна висок чернокос мъж с елегантен бял костюм. — Здравейте, приятели.

Яна само кимна в отговор. До този момент тя беше виждала комисаря на Тъмния двор само три пъти отдалеч и дори не се беше и надявала да се запознае с един от най-добрите бойни магове на Тайния град.

— Доколкото разбрах, приключихте с формирането на екипа? — Навът погледна към Кортес.

— Точно така. Всички сме пред вас.

— Чудесно. — Проницателният поглед на черните очи се премести към девойката. — С вас не се познаваме. Сантяго.

— Яна.

— Много ми е приятно, Яна. — Очите на комисаря проблеснаха. — Доколкото знам, за пръв път сключвате сложен договор?

— Всичко все някога се случва за първи път.

— Съгласен съм.

„В него би било удобно да се стреля — помисли си неочаквано Яна. — Висок, спокоен, а и в този костюм. Прекрасна мишена.“

Помисли го и се усмихна вътрешно — никой не би могъл да се справи с нава чрез студено желязо. Където и да попадне куршумът, резултатът би бил един и същ: Сантяго ще полежи малко в изтичаща, гъста и черна като смола кръв, после ще превърже раните си, ще намери снайпериста неудачник и ще го изкорми. А куршумът може и да остане вътре — навите усвояват студеното желязо с голямо удоволствие, от това само стават по-силни. Виж, обсидианът е съвсем друга работа…

Комисарят се обърна към Кортес.

— Доверявам се на вашия избор. Ще подпишем ли договора незабавно?

— Да.

— Отлично. Договорът е сключен и вашият живот ще бъде залог за изпълнението му.

Това беше древна формула — наемникът поверяваше живота си на поръчителя и в случай на неуспех можеше и да не го получи обратно.

— Договорът е сключен — повтори Кортес — и нашият живот ще бъде залог за изпълнението му.

— Довиждане.

Сантяго се изправи и се понесе стремително към черния вход. Само трите черни пластмасови карти, оставени на масата, свидетелстваха, че изобщо се е появявал.

Наемниците помълчаха няколко секунди.

— Мда… — Яна взе една от картите и я повъртя в ръката си.

Банкова карта на Тъмния двор. Нима наистина беше неограничена?

— Мога ли да я взема?

— Разбира се. — Кортес извади портфейла си и сложи в него своята карта. — Може би да вечеряме? Тук предлагат възхитителна средиземноморска пица.

— С удоволствие. — Настроението на девойката се подобряваше с всяка изминала секунда. — Само че първо кажи — какво трябва да направим?

— Нищо свръхестествено — отговори Кортес, леко провлачвайки думите. — По време на наближаващото пълнолуние Червените шапки ще щурмуват Замъка. Те възнамеряват да похитят от чудовете Картагенския амулет. Нашата задача е да похитим от тях плячката и да я доставим на княза на Тъмния двор. — Гледайки шашардисаната Яна, наемникът широко се усмихна. — Както виждаш, нищо сложно.

* * *

Москва, Садовое колцо,

21 юли, сряда, 21:43

 

— И все пак какъв гадняр си! — изрече емоционално Люска.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Дали не ме бъркаш с някого? — поинтересува се Артьом, леко намалявайки скоростта.

Той не разбираше на какво се е обидила девойката и защо мълчеше, откакто беше свършила лекцията.

— Мислиш си, че не те видях как гледаше чернокосата кукла? За малко да си изкълчиш врата!

Как беше успяла да види?

— Люсенка, та това е просто гимнастика! Бях се схванал след съня и си раздвижвах главата!

— Женкар!

Артьом осъзна, че е закъсал. Вечерта, и без това наполовина пропаднала заради безсмислената лекция, заплашваше да завърши за него с пълномащабни военни действия, а и със самотна нощувка в собствената му ергенска квартира.

— Люсенка, та това дори не е смешно! Като че ли си нямам друга работа, освен да зяпам някакви си там жени.

— Не трябваше да те взимам със себе си.

— А знаеш ли, че в края на лекцията се заинтригувах? — Артьом рязко смени темата, показвайки напълно прилична имитация на ентусиазъм.

— Поне разбра ли за какво става въпрос?

— Разбира се! Само не разбрах как този Тайнствен град може да се намира на територията на Москва?

— Таен град — поправи го Люся.

— Добре, нека да е Таен, но жителите, постройките? А и Москва е само на осемстотин и петдесет години, а както разбрах, става въпрос за хилядолетия!

— В историята на възникването на Тайния град има твърде много бели петна. Кой го е създал? Защо именно тук? Напълно е възможно създателите на Тайния град съзнателно да са издигнали около себе си обикновено човешко селище. С конспиративни цели.

— И са успели да останат незабелязани?

— А защо трябва някой да ги забележи?

— Но нали те са различни? Със сигурност се отличават от нас.

— Разбира се, че се отличават.

— Ето, виждаш ли?

— А ти как ще успееш да узнаеш, че съседът ти има две сърца? И всичките му деца имат по две сърца? И изобщо — всичките му роднини?

— Лекарите биха узнали. Патологоанатомите.

— А ако лекарят също има две сърце? Или ако те си имат свои лекари?

— А при случайна смърт?

— Един-двама свидетели за сто години? Могат да ги подкупят или да ги обявят за ненормални. Или да ги убият.

— Е, добре. — Артьом помълча малко. — Расите са древни?

— Древни са — съгласи се Люся.

— Могъщи?

— Могъщи.

— Със сигурност не са бедни.

— Да, сигурно.

— Тогава защо не управляват света?

Стопроцентова логика. Артьом беше горд със себе си.

— Защо реши така? — усмихна се Люска.

— Не разбрах.

— Нали не знаеш колко сърца има директорът ти? Или президентът?

Артьом наистина не знаеше това.

— Някога ще узнаем всичко и ще ги изкараме на светло.

— А откъде е узнал за Тайния град Серебрянц?

— Може би той е един от случайните свидетели, които не са успели да купят? Освен това за толкова години не-хората не може да не са оставили следи. Слухове, клюки, непредпазливи постъпки. Ако се проучат внимателно летописите, може да се намерят много интересни неща. Лев Мойсеевич е свършил сериозна работа. И толкова увлекателна. Представи си — те са около нас! Не някъде там, в минал живот, а тук, сега! Това е толкова пленително!

— Но нали той няма реални доказателства? Само смътни факти.

— Засега — въздъхна девойката. — Защо спираш?

— Ще купя вода. — Артьом паркира голфа до тротоара срещу малко магазинче. — Ти искаш ли нещо?

— Ледена близалка.

— Може би пица за вечеря?

— Имам с какво да те нахраня — въздъхна Люся и включи аудиосистемата. — Връщай се по-бързо.

Въпреки късния час в търговския пункт животът си кипеше. При тезгяха вдигаха шум купуващи си бира студенти. Когато Артьом влезе, те тъкмо пълнеха с бутилки втора раница. До тях стоеше млада симпатична дама, безуспешно опитваща се да предпази дъщеричката си от излишни сладости. Но прекрасното светлокосо създание, което вече държеше шоколадче, упорито протягаше ръка към карамел на клечка. Последен в редицата стоеше мрачен късокрак рокер с ботуши, черни кожени панталони, жилетка, разкопчана на гърдите, и яркочервена кърпа на главата.

„Интересно кой ли от тях има две сърца?“, усмихна се вътрешно Артьом.

През стъклото на витрината той видя как Люся се задълбочи в брошурата на професор Серебрянц. Много е хубаво да си имаш хоби. Артьом се прозя и премести поглед към застаналия пред него дребосък. Този също си имаше хоби. Шията, раменете и ръцете на рокера бяха покрити с такова количество чудновати татуировки, че от разноцветната смес от дракони, шарки и странни надписи му се премрежиха очите.

Дребосъкът усети, че го разглеждат. Известно време той се въртя нервно, а после бавно се обърна, измери Артьом със ситните си, сближени очи и недоволно се поинтересува:

— Какво, хареса ли ти, чов?

Той фъфлеше забавно — произнесе „какфо“ вместо „какво“.

— Любопитно — сви рамене Артьом. — Сам ли ги направи?

— Не сме в музея, чов, не зяпай! — Долната челюст на дребосъка рязко се издаде напред и рокерът доби вид на малък, породист булдог.

Артьом не обичаше кучетата.

С крайчеца на окото си той забеляза, че студентите си тръгват, а след тях, вдигнала на ръце разочарованото си дете, се изнесе и младата майка.

— Стесняваш ли се? Защо не си сложиш фередже?

Дребосъкът се приближи и огледа откровено оценяващо Артьом, който беше с една глава по-висок и една педя по-широк в раменете. Продавачката се въртеше около касата, очаквайки с тревога развитието на събитията. Пръстите на рокера започнаха бавно да се свиват в юмруци.

— Дълъг език имаш, чов.

— Витя — със слаб глас извика продавачката, — ела тук.

Витя се оказа як товарач със зацапани шорти и разръфани сандали на бос крак. Той бавно излезе от склада, почесвайки с косматата си лапа големия си корем, и даде кратък съвет:

— Ако ще се биете — отвън.

Рокерът се замисли, изплю се на пода и реши да не възразява.

— Добре, чов, отпусни се. — Той се обърна към продавачката и тикна пръст в бутилка евтино уиски. — Ето това, два броя, задръж рестото.

— Напразно се държахте така — промърмори продавачката, когато дребосъкът излезе. — Опасно е.

— Тези с червените кърпи са съвсем побъркани — подкрепи я Витя. — Само дето не хапят.

— Добре де, ние също не сме деца. — Артьом подаде парите. — Бутилка кола и ледена близалка.

* * *

Южен форт,

щабквартирата на семейство Червените шапки

Москва, Бутово,

21 юли, сряда, 22:16

 

— Тези фва фни ще бъфат много тежки за нашия клан.

Варията огледа мрачно седналите около масата му уйбуи десетници и машинално потри татуировката на скулата си.

— Ще ни търсят чуфовете и най-вероятно, навите. Ще ни търсят и ще ни убиват. Вашата зафача е фа съхраните колкото може повече бойци. Ние не сме Гнилочите и не можем фа си позволим ненужни загуби.

— Разбрахме всичко, фюрер — изрази общото мнение един от десетниците. — Ще се скрием много добре.

— Фа се скриете не е фостатъчно. Необхофимо е напълно фа прекратите всякакви прифвижвания из графа. Фа се погрижите за запасите от вофа и храна. Фа не се забърквате в никакви сбивания и фа чакате моите инструкции. Никой, фори аз, не трябва фа знае къфе се намира ефна или фруга фесетка. А вие няма фа знаете къфе се намирам аз. Ако се наложи, сам ще ви намеря. Ясно?

— Да.

— Значи, това е всичко. Разкарайте се оттук!

Уйбуите вкупом се изнесоха в коридора.

След като изчака и последният от тях да затвори зад гърба си тежката скърцаща врата, Варията се надигна от дървеното, покрито с мечешка кожа кресло и се приближи до прозореца. Беше му неспокойно на душата.

Авантюрата, в която магьосникът беше забъркал Червените шапки, не му хареса от самото начало. Предпазливият Вария се боеше от открито противопоставяне на водещите семейства в Тайния град и се опитваше да уговори съплеменниците си да се опомнят. Но перспективата Червените шапки да се превърнат във Велик дом беше заслепила и Гнилочите, и Щураците. Подкокоросвани от Любомир, те се бяха опълчили срещу Варията и ако се откажеше от участие в операцията, той би подписал смъртната си присъда. Винаги имаше предостатъчно уйбуи, претендиращи за мястото на фюрера. Едноокият въздъхна и отново потърка татуировката на скулата си. Изобщо не се знаеше какво ще се случи.

В малкия двор на Южния форт се суетяха Гнилочи. Варията не беше посветен в подробностите относно нападението над Замъка, но подготвителните работи бяха впечатляващи. Сабята готвеше за щурм всички бойци от клана. За напускане на щабквартирата се подготвяха три джипа, шест камиона и няколко мотоциклета. Пришпорвани от уйбуите, бойците товареха в тях последните запаси боеприпаси. Край портата стоеше командирската газела на Сабята и проблясваше с параболичните си антени. Този натъпкан с електроника фургон, предназначен за осигуряване на свръзка по време на битката, се беше появил в Южния форт преди седмица — бяха го задигнали от един от американските полигони. Сабята много се гордееше с този фургон и сега ръководеше бойците си, застанал на покрива. Младият фюрер сияеше.

— Скункс — процеди Варията.

Изскърца вратата. Варията рязко се обърна, машинално полагайки ръка върху дръжката на ятагана.

— Да поговорим? — В стаята предпазливо пристъпи Секирата.

— Влизай — кимна едноокият.

Щуракът внимателно затвори скърцащата врата, приближи се до масата и приседна на едно грубо столче. Варията, без да сваля ръка от ятагана си, се настани срещу него. Няколко секунди фюрерите се пронизваха взаимно с погледи.

— Може би да пийнем? — наруши мълчанието Секирата. — Все пак ще разговаряме.

Едноокият също усещаше нуждата да си накваси гърлото. Стараейки се да не изпуска Щурака от погледа си, той сложи на масата начената бутилка „Уокър“ и две зацапани чаши. На едната от тях се мъдреше отпечатък от пръста на някой от уйбуите.

Секирата се облиза одобрително, жадно сграбчи напълнената чаша и отпи.

— Добре — провлачи той и се усети. — За твое здраве!

Варията не отговори и също отпи. Развеселилият се Щурак забарабани с пръсти по масата.

— Гнилочът се надува като пуяк. За последно съм го виждал толкова щастлив, когато баща му опъна петалата.

— Ще вифим фали Сабята ще се рафва утре.

— Какво имаш предвид, да се таковам в ухото?

— Няма много желаещи фа щурмуват Замъка — усмихна се Варията. — Ти май не напираше особено фа изместиш Сабята за тази зафача?

— Не напирах — кимна Секирата.

— Защото разбираш, че фори Гнилочът фа отмъкне Амулета, неговият клан вече няма фа бъфе най-многобройният. Рицарите ще се защитават отчаяно.

Щуракът се изсекна в дланта си и след като не намери нищо подходящо, изтри ръка в кожените си панталони.

— Винаги съм казвал, че от нас тримата ти си най-умният, да се таковам в ухото — съобщи той. — Добре че ти се е паднал най-малкият клан.

— Затова съм толкова умен — промърмори едноокият.

— Ха… — изкикоти се Щуракът, но веднага стана сериозен. — Първо реших да изчакам, това правилно си го забелязал. Нека, мисля си, Сабята да повоюва, да му понамалеят бойците, а после ще видим кой кого. Кой ще отнесе Амулета на магьосника или на кого кланът му ще е по-голям.

— Сабята не е глупак.

— Тогава защо се натиска? — Секирата се наведе напред. — Едва днес загрях. Той със сигурност се е договорил с Любомир, че в замяна на Амулета ще получи главите ни и ще обедини семейството под своя власт.

— Любомир не би започнал межфуособици префи голямата война — възрази неуверено Варията.

— Готов ли си да заложиш на това? — попита подигравателно Секирата. — На Любомир не му дреме за нашите проблеми, да се таковам в ухото. След щурма Сабята така ще закъса, че няма да има мърдане. Всеки Велик дом би го окачил на въжето, те не обичат парвенютата. А на магьосника така му е добре: вместо трима фюрери — един, и то лоялен.

Варията се замисли. Секирата говореше разумни неща.

— И какво фа правим?

— Сабята не бива да отнася Амулета на Любомир. Ще го убием по пътя.

— Любомир ще ни откъсне главите.

— Какво, уплаши ли се? — презрително изкриви лице Секирата. — Всички вие, фъфляците, сте силни само на думи, да се таковам в ухото.

— Аз фа съм се уплашил? — възмути се Варията и протегна напред дясната си ръка, на безименния пръст на която проблесна разкошен пръстен с изумруд. — Вижфаш ли този пръстен? Вижфаш ли го? Когато фружината на барон Станислав, пофсилена от моите Шебеци, отби шестата пофреф атака на гварфията на великия магистър, право на полесражението, среф труповете и барутния фим, баронът ме прегърна, свали от пръста си пръстена и каза: „Вземи, Вария, ти си фостоен фа команфваш най-фобрата фружина на Великия фом Люф! — Варията избърса потта от челото си. — В тази битка изгубих окото си.“

Само последното твърдение беше истина. Когато гвардейците на великия магистър бяха погнали деморализираните дружини към Соколники, на Шебеците им се удаде да се измъкнат към Яуза. Там някъде Варията беше намерил умиращия Станислав, беше свалил от него всичко ценно и беше избягал, изоставяйки барона на произвола на съдбата. Едноокият беше продал голяма част от ограбеното, а пръстена беше запазил за спомен.

— Не ми говори врели-некипели! — отсече нетърпеливият Секира, който слушаше тази история вече за четвърти път. — С мен ли си, или не?

Варията осъзна, че Секирата се бои да действа сам — Любомир не би изтърпял от него подобно своеволие. Виж, ако против Гнилочите се изправят и двата клана, на магьосника ще му се наложи да се примири.

— Как ще го направим?

— Сабята има само няколко маршрута за оттегляне. — Сега Секирата почти шепнеше. — Ще ги покрием. Ще хвърлим жребии за това кой кои да поеме, а после ще разчитаме на късмета си. Щастливецът ще отнесе Амулета на магьосника.

— Съгласен съм. — Варията потърка скулата си. — Но виж какво, Щурак: ако вифя твои бойци край моята засафа — ще стрелям без префупрежфение.

— Добре, добре, стреляй.

Постигнал каквото искаше, Секирата, без да иска разрешение, наля остатъка от уискито в чашите и вдигна своята.

— За нашето удивително приятелство!