Питър Хамилтън
Освободеният Юда (9)

7

Патриша Кантил и Даниъл Алстър напуснаха Сената и пътуваха заедно с експреса до Керенск. Макклейн Гилбърт ги чакаше при портала, за да ги придружи. Тримата взеха флотска совалка до Бабуян Атол. Полетът продължи двадесет и пет минути.

— Дори след всичката подготвителна работа, която свършихме, не мога да повярвам, че сме достигнали до този етап — каза Патриша. — Няма нужда да ти казвам, че президентът е изключително развълнувана от това развитие.

— Като всички нас — каза Мак. — Това може да е повратната точка.

— Разполагаме ли с достатъчно кораби според адмирала? — попита Даниъл.

— Ще ви каже сам — каза Мак. Той посочи към дебелите стъкла на тавана на каютата. — Както виждате, не сме си губили времето.

Космосът около Висшия ангел ставаше все по-пренаселен. Вече имаше три носещи се свободно пристана, свързани с Керенск. Оттам совалките поемаха пътниците и малките товарни пашкули и ги пренасяха до новите военни съоръжения, както и до индустриалните станции на архипелага. Деветте платформи за монтаж на бойни кораби бяха много по-големи от първоначалните модели, които бяха използвали, за да построят първото поколение разузнавателни кораби. Всяка от тях разполагаше с по пет гигантски квазиметални фабрични сфери, подредени около централна зона, в която се намираше червеева дупка, свързана с Керенск. Корпусните участъци и компоненти вече се движеха на конвейер право към високотехнологичните кибернетични системи, които щяха да ги сглобят.

Една от квазиметалните топки на платформа четири беше отворена и в нея се виждаше как един от корабите от новия клас „Москва“ се подготвяше да излети. „Лондон“ беше дълъг сто и петдесет метра, ръждивокафявият му корпус представляваше двойна сфера, като предният глобус беше по-малък от задния, а от средата му стърчаха седем подобни на рапири термални радиатора. Този път във формата нямаше и намек за аеродинамичност. Съдовете от клас „Москва“ бяха проектирани единствено и само като оръжейни кораби.

— Изглеждат внушително — каза Патриша.

— Всеки от тях разполага с достатъчно оръжия, за да разруши всички планети в Слънчевата система, включително и Юпитер — каза й Мак. — Този път поне огневото преимущество е на наша страна.

— Надявам се да са предвидени защити срещу неоторизирана стрелба — каза Даниъл.

Мак го погледна малко накриво.

— Ракетите „Дювоа“ са снабдени с тройни кодове за активиране. Трима от членовете трябва да потвърдят изстрелването им, преди то да може да се осъществи.

— Ами ако корабът е ударен и на борда има само двама души? — попита Патриша.

— Това не може да се случи — увери я Мак. — Всичко, което е достатъчно мощно, за да премине през силовото поле, пазещо корабите от клас „Москва“, ще унищожи целия кораб.

— Разбирам.

Патриша се обърна отново към грамадния извънземен звезден кораб, към който се приближаваше совалката.

 

 

Адмирал Кайм посрещна топло гостите си, когато те пристигнаха в офиса му на върха на Пентагон-II. На Бабуян Атол беше нощ и обширният кристален купол беше чист. Икаланийз се виждаше като тънък, жълт като кадмий сърп, който потъваше към ръба на парка. Останалата част от видимия космос над него беше плътно запълнен от ярките сребърни форми на архипелага, чиито изследователски лаборатории и проблясващи макроглавини вече изглеждаха завършени благодарение на присъствието на новите флотски станции и платформи. Стотици совалки се рояха около тях. Йонните им ракети оставяха разредени електриковосини следи, които увисваха като мъглявини в празнотата.

След като поздрави Кайм и Колумбия, Патриша седна до Оскар.

— Поздравления.

— Благодаря. — Той й се усмихна немощно. — Съжалявам, че не станах. Точно сега се чувствам изключително слаб и замаян заради гравитацията.

— Моля те, не се извинявай.

— Дразнещото е, че изпълнявах прилежно програмата с упражнения, която ни предписаха, и взех всички биогенни лекарства. Няма никакъв ефект. По дяволите, мразя свободното падане.

— Президентът ме помоли да предам личните си благодарности на теб и на екипа ти. Откриването на Портата на Ада е най-важното събитие и може да обърне хода на кампанията.

— Просто си вършех работата — измънка Оскар.

Мак се приближи зад стария си приятел.

— Скромността също е страничен ефект от свободното падане. Не се тревожете, ще се излекува, докато дойде време да се раздават медали. Мислиш ли, че президентът ще награди лично Оскар? — попита искрено той.

Патриша се засмя.

— Сега като се замисля, добрият ни вицепрезидент Биклу поизневери на обичайното си приповдигнато настроение, когато името ти беше споменато в кабинета.

Оскар успя да събере сили, за да се усмихне.

Уилсън призова за вниманието им. Димитри Леополдович, който говореше тихо с Рафаел, седна до Ана, а Мак се настани от другата страна на Даниъл. Технически те представляваха съветът за стратегически прегледи на флота, но Уилсън мислеше за него просто като за среща на най-близките му съветници и правителството, представлявано от Патриша и Даниъл. Задачата им бе да стигнат до план за действие, който да предложат на Военния кабинет.

— Ще започнем с очевидното — каза Уилсън. — Местоположението на Портата на Ада.

Холограмен портал на бюрото му проектира единична звездна карта. Звездната система, в която Оскар бе засякъл гигантската червеева дупка, се намираше на около триста светлинни години отвъд Елан.

— Всички сте виждали този запис на сензорите — каза Оскар. — Не може да има грешка; това са те.

— Вероятността е малка — каза Димитри, — но трябва да обмислим дали не може да е примамка.

— Би била дяволски скъпа примамка — каза Мак. — Знаем, че правилата на икономиката, каквито ги познаваме ние, не важат за Първите, но от гледна точка на необходимите ресурси изграждането на близнак на Портата на Ада би представлявало огромна инвестиция. А и с каква цел биха го направили? В най-добрия случай може да им спечели няколко месеца спокойствие.

— Или пък са построили втора гигантска червеева дупка — каза весело Димитри. — Може би повече от една? Знаем, че ги характеризира четворната симетрия; би било разумно да предположим най-лошото.

— Ти винаги го правиш — каза тихо Патриша.

Тъжна усмивка се появи на бледото лице на Димитри.

— Това ми е работата.

— Да не би да предлагаш да отложим атаката? — попита Рафаел.

— Не, сър. Това, което аз и колегите ми от Института за стратегически проучвания препоръчваме, е разузнавателните полети да продължат. Всъщност трябва да направим нов полет около Дайсън Алфа. Това ще покаже ясно дали там работят други гигантски червееви дупки.

— Рисковано е — каза Уилсън.

— Рискът е същият като при нападението на Портата на Ада — отвърна Димитри. — Каквито и защити да са разработили Първите, можете да сте сигурни, че няма да бъдат ограничени до родната им система. Портата на Ада е от жизнено значение за тях. Ще бъде защитена от най-доброто, с което разполагат.

— Несъмнено ще извършим разузнавателни мисии след това — каза Уилсън. — Нуждаем се от възможно най-много информация за намеренията им.

— Намеренията им продължават да остават неизвестна величина — каза Димитри. — Както капитан Гилбърт каза, икономическият им модел не напомня на никой от разбираемите за нас. Както и да го гледаме, инвазията на Федерацията просто не си струва цената. Заключението ни е, че сме изправени срещу нещо като религиозен поход.

— Това е абсурдно — каза Даниъл.

— Извинете ме, сър, но не е. Очевидно е, че дори не знаем дали те имат богове или религия, но фундаменталният принцип е приложим. Не правят всичко това, водени от някаква логика, затова фанатизмът трябва да присъства до някаква степен като фактор. Кръстоносните походи са човешкият еквивалент, независимо дали те изхождат от религия, или от някаква идеология. Историята ни е ставала свидетел на множество подобни походи.

— Това има ли отношение към атаката срещу Портата на Ада, която ни предстои да подготвим? — попита Патриша.

— Трябва да вземем предвид подразбиращите се изводи — каза Димитри. — Надяваме се да нанесем сериозен удар срещу враг с огромна мощ. Ако мотивите им да започнат инвазия на Федерацията се основават на ирационални подбуди, ако техният бог или политически лидер е решил, че хората трябва да бъдат изличени от галактиката, това няма да ги спре. Ще ги забави, но няма да сложи край на кампанията им. Те ще отвърнат на удара. Трябва да се подготвим за тази възможност.

— Ако загубят Портата на Ада, ще им отнеме много време да я построят наново и да ни ударят — каза Рафаел. — Всеки кораб в орбита около Изгубените23, всяко съоръжение, което са построили във Федерацията, ще остане уязвимо за нас. Можем да ги изличим напълно, преди да пристигнат подкрепленията им.

— Извинете, адмирале — каза Димитри, — но Изгубените23 получиха твърде подходящо име от медиите. Ние наистина ги загубихме, завинаги. В момента силите, които сме разгърнали там, отклоняват голяма част от ресурсите на Първите; в мига, в който успеем да разрушим Портата на Ада обаче, Изгубените23 вече няма да бъдат от значение. Не трябва да пращаме корабите си да водят продължителни битки.

— Аз съм „за“ — каза със сарказъм Мак. — Ще ходим на бой, само ако знаем, че няма да пострадаме. — Той се усмихна безрадостно, почти със съжаление, към Димитри. — Това е война, човече; няма начин да не загрубее и със сигурност ще понесем жертви. Трябва да го приемеш.

— В момента сме в процес на разработка на оръжия, които ще гарантират победата ни — каза Димитри. — Ще изчакаме, докато не бъдат построени, и след това ще ги използваме. Не трябва да се опитваме да ги победим частица по частица. Твърде големи са. Не можем да го направим.

Никой не отговори. Уилсън огледа разтревожените им лица. Всички тук знаеха за квантовия разрушител на проекта „Сиатъл“, но това беше последният им вариант — оръжието на Страшния съд, за което се молиш на Бога, който почиташ, да не ти се наложи да го използваш. Никой разумен човек не можеше да прибегне първо до него.

— Единственият начин оръжието на проекта „Сиатъл“ да ни донесе тази гаранция е да го използваме, за да причиним геноцид на Първите — каза той.

— А какво смятате, че ни причиняват те, адмирале? Преглеждал съм докладите на взводовете, спуснати на Изгубените23. При всеки случай на среща между оцелели и Първи, хората са убивани. Не можем да открием човешка логика и мотиви в поведението им; не правете грешката да приемате, че на тях им пука за нас. Те ни искат мъртви и несъществуващи. Всеки анализ, направен от Института, се свежда до едно просто твърдение: те или ние.

— Използването на оръжията на проекта „Сиатъл“ е политическо решение, което ще бъде взето от Военния кабинет — каза Рафаел. — Вече постигнахме съгласие по този въпрос. Не е част от стратегията, която обсъждаме днес.

— В такъв случай предлагаме да стане такава — каза Димитри. Той се наведе напред в стола си, за да се обърне директно към Уилсън, и върху бледото му чело проблеснаха няколко капки пот. — Не искам да омаловажа нещата, но ние вече им показахме ръката си. Това, което „Десперадо“ направи, беше наистина велико; забавиха напредъка на Първите и по този начин позволиха на милиони хора да избягат. Само че Първите вече са виждали приложението на технологията на хипердвигателите. Сигурно са успели да я разработят. Още по-важното е, че сигурно са разработили контрамерки — знам, че ние го правим. Ако ударим Портата на Ада с релативистични оръжия, нямаме гаранция, че те ще успеят.

— Нищо в тази война не е сигурно — отвърна Уилсън. — Това не означава, че трябва да се предаваме.

— Не предлагам да се предаваме, а да спечелим пълна победа.

— Корабите на Първите започнаха да напускат Дайсън Алфа в рамките на час след падането на бариерата — каза Оскар. — Вече са на свобода във вселената, като дух, излязъл от бутилката. Трябва да подходим към тях на базата на това знание.

Димитри отметна назад увиснал кичур коса.

— Съжалявам, ние от института в Санкт Петербург не смятаме, че към тях може да се подходи по какъвто и да било друг начин. Който и да се е сблъскал с тях преди нас, очевидно е бил на същото мнение, затова е издигната бариерата. Ние не разполагаме с този лукс.

— Благодаря ти, Димитри — каза Уилсън. — Мнението на Института ще бъде изложено пред Военния кабинет. Засега ще започнем с плановете за конвенционална атака срещу Портата на Ада. Ана?

— Производството на корабите от клас „Москва“ се ускорява — каза тя. — След като вече произвеждаме масово всичко с изключение на корпусите и компонентите от Големите 15, ни отнема около две седмици да сглобим един от начало до край. Процесът се основава в много по-голяма степен на отделни модули, отколкото при строителството на разузнавателните кораби. В момента разполагаме с дванадесет функционални единици, но това ще се промени рязко. Деветата ни монтажна платформа вече е готова; произвеждат се части за платформите от номер десет до номер петнадесет, а те трябва да бъдат готови до месец. Свързването на платформите чрез червеева дупка право с Керенск се оказа голямо предимство, що се отнася до строителните дейности. В разрез с интересите на председател Гал е, но тя беше достатъчно дипломатична и си замълча. Осъзнава, че Висшия ангел няма право да настоява за монопол в подобни времена. Освен това по-голямата част от пристанищните работници още живеят там.

— Колко кораба можем да изпратим срещу Портата на Ада? — попита Патриша.

— До края на тази седмица — петнадесет. Ако изчакаме още една седмица, ще имаме двадесет и два. Ако изчакаме още една седмица, ще разполагаме с над четиридесет, а след това ще можем да изкарваме по четиридесет и пет на всеки две седмици.

— От колко се нуждаем за успешен удар, такъв, който ще затвори Портата на Ада?

— По моя преценка най-малко от двадесет — каза Мак. — Присъствието им в онази звездна система е страховито. Портата на Ада е само част от нея. Там са и всички генератори на червееви дупки, които водят към Изгубените23, а те още изпращат огромни количества оборудване към Федерацията. Според преценката ни по време на нашествието разгърнаха над четиридесет и пет хиляди кораба срещу нас. Ако планират второ нашествие, трябва да предположим, че в момента там се намират поне толкова. Вероятно са доста повече.

— Двадесет кораба срещу четиридесет хиляди? — каза Патриша разтревожено.

— Няма да се сражаваме с тях така, както над Изгубените23 — каза Уилсън. — Корабите от клас „Москва“ ще спрат на разстояние и ще изстрелят ракетите си „Дювоа“ от ръба на звездната система, в която се намира Портата на Ада. Никой кораб, който е по-бавен от скоростта на светлината, няма да успее да ги достигне.

— Двадесет кораба? — каза Патриша.

— Най-малко — каза Мак.

— Добре, още една седмица е приемлив период.

— Трябва да почакаме още — каза Димитри. — Не можете да хвърлите всичко, с което разполагаме, срещу тях, трябва да оставим резерви. Първите несъмнено ще отвърнат на удара.

Патриша го погледна раздразнено.

— Димитри е прав — каза Рафаел. — Това трябва да бъде обмислено добре. Колкото и да не искам да го кажа, трябва да вземем предвид възможността за неуспех. Тъй като отговарям за защитата на оцелелите планети на Федерацията, не мога да не поискам някои от корабите да бъдат отделени за защитни дейности.

— Уилсън? — попита за мнението му Даниъл.

— Съгласен съм, това е най-разумният план за действие. Знам, че хората нямат търпение да отвърнем, но това не е нещо, което да съобразяваме с политическите нужди. Партизанската война, която провеждаме, напредва добре. Можем да се възползваме от възможността и да увеличим броя войници на Изгубените23, докато продължаваме да произвеждаме кораби. Знаем, че стратегията работи добре. Ако влеем нови сили в нея, това трябва да задържи Първите заети.

— За колко дълго? — попита Патриша.

— Две седмици — каза й Ана. — За това време ще разполагаме с по двадесет кораба за всяка от задачите. Това трябва да е достатъчно.

— Добре, ще го предам на президента.

 

 

Оскар остана на мястото си, докато останалите си казваха довиждане и напускаха офиса. Безпокойството караше стомаха му да се преобръща, усещане, което беше далеч по-неприятно от всички вторични неудобства, причинени от нулевата гравитация. Не му харесваше идеята да излъже Уилсън само за да прикрие собствения си задник, не и за нещо толкова важно. Само че Уилсън трябваше да знае това при всички случаи, а той вероятно щеше да открие останалите замесени.

Мак и Ана си тръгнаха последни. Оскар забеляза как тя бързо сви рамене към Уилсън, преди да затвори вратата.

— Питие? — попита Уилсън.

— Да, благодаря. Уиски с малко лед, без вода.

Уилсън го погледна малко изненадано, но все пак прекоси белия офис до сферичния шкаф с питиетата.

— Определено ми разбуди любопитството. Официална и лична среща.

— Имаме проблем — каза Оскар.

Уилсън се усмихна някак разсеяно, докато наливаше уискито в кристална чаша.

— Хюстън.

— Какво?

— Нищо. Извинявай, продължавай.

Оскар прие питието, а в същото време се презираше, че се налага да търси кураж в него.

— Преди известно време с мен се свърза някой, който таи подозрения относно определени аспекти от мисията на „Втори шанс“.

— И с теб ли?

— Говорили са с теб? — попита Оскар изумен.

— Да кажем, че наоколо се вихрят доста политически акции. Какво искаше този някой от теб?

— По-лесно ще ми е да ти покажа. Ето.

Той нареди на е-конома си да се свърже със записите от дневниците, направо със защитените данни на флота. Порталът на бюрото на Уилсън проектира записа, който показваше совалката в началото на пътя й до Наблюдателната кула.

— Виждаш ли главната чиния? — попита Оскар, след като спря образа на пауза. — Някой е изпратил сигнал до родния свят на Първите.

— Копеле. — Уилсън се отпусна в стола си, взирайки се в картината, която изпълваше половината от офиса му. — Сигурен ли си?

— И двамата знаем, че чинията не трябваше да е активна в този етап на мисията. Направих някои груби изчисления, това е посоката, в която сочи.

— Копеле мръсно. Кой, по дяволите, е бил?

— Не знам. Записите ни са изключително подробни, но който и да е дал инструкции на чинията, очевидно е заобиколил управляващите програми. Това е единственото доказателство за случилото се.

— Не разбирам — някакъв предател ли? Защо? Какъв мотив би могъл да има?

— В унисферата се разпространяват множество доста смели теории — каза предпазливо Оскар. — Така и не разбрахме защо бариерата се спусна веднага щом пристигнахме. Мисля, че можем да бъдем до голяма степен сигурни, че това е причината за срива в комуникацията ни с Боуз и Фербеке.

— Някой от екипажа — прошепна шокирано Уилсън. — Но аз ги подбрах всички… ние двамата ги подбрахме. Ти и аз.

— Да — каза посърнало Оскар.

— Исусе. — Уилсън все още се взираше в образа на чинията, сякаш беше някаква физическа заплаха. — В това няма никакъв смисъл. Никой не може да спечели от война. Във всеки случай никой не знаеше какво има отвъд бариерата.

— Силфените вероятно са знаели.

— Не. Не и те. Не мога да го повярвам. — Той се обърна към Оскар, очите му се присвиха. — Кой те помоли да прегледаш тези материали?

Оскар не отклони поглед от неговия.

— Пазителите на себесъщността. Свързаха се с мен чрез някой, когото познавах едно време.

— Мамка му, Оскар! Тези копелета се опитаха да унищожат „Втори шанс“.

Оскар кимна към образа.

— Може и да са имали добри основания.

— Звездния странник, в когото вярват ли? Не може да говориш сериозно.

— Може би не съм сериозен — каза предпазливо Оскар. — Не знам. Някой на борда обаче е действал срещу нас по най-ужасяващия възможен начин. Заради този полет водим война, която може да загубим, и да ни се наложи да се изправим срещу всички последствия, които ще ни сполетят като вид. Както каза: къде е мотивът? Не е политически.

— Не, прав си, не е. Трябва да има някакво външно влияние. Който и да е направил това, е извършил предателство спрямо вида ни. По дяволите, не мога да повярвам.

— Знам.

— Казал ли си на Пазителите за това?

— Не, разбира се. Виж, ще те улесня. Ще си подам оставката.

— Как ли пък не! Трябва да открием какво се случва, и то бързо. Предстои ни да изпратим флотилия до Портата на Ада и Бог да ни е на помощ, ако атаката се обърка.

— Нали не мислиш…

— Някой ни е предал, докато сме летели на „Втори шанс“. Ако този някой е все още наоколо, може да го направи отново и сигурно ще го направи.

— По дяволите, не се бях сетил за това. Какво искаш да предприемем?

— Да потърсим помощ. Паула Майо знае всичко, което може да се знае за Пазителите. Ще се допитам до нея.

 

 

Мелани наруши обещанието си. Не се настаниха в шикозен лосанджелиски хотел. Вместо това тя намери евтин тристаен апартамент точно зад Венис Бийч. Сградата беше стара и очукана. Приземният й етаж беше отдаден на малки евтини магазини, които продаваха тениски, ръчно изработени бижута, домашни роботи втора ръка, скейтове със захранване и спортни дрехи. През нощта от всеки от тях се носеше шумна музика. Прозорците на горните два етажа бяха покрити с дървени капаци и редици от древни климатици, които свиреха и съскаха под жежкия поглед на слънцето.

Апартаментът до техния беше нает от мъж и жена, които се караха всеки път, когато се уцелеха вкъщи между смените си. Над тях някаква проститутка вкарваше клиентите си през аварийния изход и им осигуряваше дневната порция телесензорно развлечение на усилен до дупка звук.

В собствените им стаи водоснабдяването беше непостоянно. Хладилникът беше застинал на най-студените възможни настройки и всичко, което сложеха вътре, замръзваше. Мебелировката беше отпреди петдесет години. Боядисаните в пурпурно дъски на пода скърцаха шумно.

Хазяинът на сградата беше изключително доволен от плащанията им в брой. Не съществуваха следи, че живееха тук.

Странно, че сред тази бъркотия Дъдли беше най-спокоен, откакто бяха заедно. Когато се прибираше от посещенията си до студиото на Микеланджело, Мелани често го заварваше да готви изтънчени ястия или да седи пред сградата с бира в ръка, наблюдавайки карнавала на уличното движение. Подозираше, че това новооткрито удовлетворение се дължи на факта, че Мортън се намираше на двеста светлинни години и тя нямаше как да се свърже с него.

Вечерта след като получи записа с унищожението на Рандтаун, тя облече една обикновена рокля и отиде пеша до плажа. Носеше в ръка маратонките си, докато крачеше по пясъка към кея Санта Моника.

Виртуалната й ръка активира еднократния адрес и Адам Елвин се отзова веднага.

— Не успях да открия и следа от тримата адвокати от „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ — каза му тя. — Със сигурност не са се свързали със семействата си. Наблюдателните програми, които приятелят ми инсталира, щяха да засекат нещо подобно.

— Не се съди твърде строго, Федерацията е голяма — каза Адам. — Всичко това доказва, че Звездния странник е финансирал наблюденията на Боуз. Няма нужда да се задълбаваме допълнително.

— Но те трябва да са свързани по някакъв начин с Барон. Искам да го открия.

— Оценяваме това, но Барон е по-важна за теб, отколкото за нас.

— Мислех, че искате следа към агентите на Звездния странник и мрежата му. Има ли значение къде и кой ще сочи към нея?

— В крайна сметка няма.

— Какво тогава?

Тя премина покрай една от зоните, отделени за волейболни игрища. Над пясъка бяха включени лампи, качени на високи мачти, и светлината им падаше върху двата мача, които се играеха. Един от мъжете й викна да се присъедини към тях. Тя му се усмихна със съжаление.

— Все пак не можем да ти помогнем за това — каза Адам.

— Добре, какво ще кажеш за това: приятелят ми Мортън е установил контакт с извънземно, което разполага със спомените на Дъдли Боуз, онзи Боуз от борда на „Втори шанс“.

— Мамка му, сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Можеш ли да ни осигуриш достъп до тях?

— Не и директен. СИ не иска да ми помогне да ги прехвърля от Елан, а аз не знам как да се върна обратно на астероида на Ози сама. Предполагам, че не разполагате с работещ генератор на червееви дупки?

— Не, съжалявам.

— Така си и мислех. Ако имаш някакви въпроси към Боуз, ще се радвам да ги предам.

— Ще се свържа с Йохансон веднага. Флотът знае ли за това?

— Още не. Помолих Морти да го пази в тайна засега.

— Справяш се страхотно, Мелани.

— Не напредвам особено. Чувствам се като мишена, която чака да бъде застреляна от хората на Барон.

— Сигурен съм, че можем да нагласим парченцата от пъзела, преди това да се случи. Скоро говорила ли си с Паула Майо?

— Не. Нямам информация, която да използвам в преговори с нея, освен Морти, а това със сигурност е нелегално. Бях заета с опитите да проследя онези адвокати и с работата си за Микеланджело. Като стана дума за това, разполагаш ли с някаква вътрешна информация за спасителните кораби, които богаташите строят, особено за тези на Шелдън?

— Само слуховете от унисферата. Според тях най-евтиният билет ще струва един милиард земни долара. Мислиш да ни изоставиш ли, Мелани?

„Милиард долара? Исусе, Пол Крамли наистина ли си мисли, че струвам толкова много?“ Идеята беше изключително ласкаеща.

— Още не — каза тя. — Все още искам да помогна.

— Оценяваме го. Ето още трима агенти на Звездния странник, за които трябва да знаеш: Изабела Халгарт и родителите и Виктор и Бернадет. Ако видиш някой от тях, скрий се.

— Благодаря. Откъде знаеш това?

— Брадли работи по мрежовата стрелба, според която Дой е агент на Звездния странник. Не беше наша работа. Изабела е помогнала за осъществяването й. В момента се е покрила, което е сигурен знак, че й предстои да стане по-активна. Сформирали сме малки екипи, които да наблюдават родителите й; ако забележат нещо, което може да бъде от полза за твоята работа, ще ти кажа веднага.

— Оценявам го. Понякога… чувствам се самотно през голяма част от времето.

— Вероятно те разбирам по-добре от повечето хора. Вече от десетилетия живея този параноичен полуживот.

— Как се справяш?

— Не много добре, предполагам; това е лесният отговор. Преди вярвах в това, което правех, бях като истински кръстоносец, отдаден на идеалите си. Тези дни събитията просто ме влекат след себе си. Като теб съм, Мелани, чакам всичко да се разреши. Ако е някакво утешение, не мисля, че остава още много.

— Надявам се да си прав. Лека нощ, Адам.

— При мен почти се разсъмва. А това си е жалко, нощта тук е доста красива.

Мелани напусна разговора с леко съжаление. Зачуди се кое ли е това красиво място, на което се намираше Адам. Разговорите с него винаги й помагаха да се чувства по-малко самотна. Никога не бяха се срещали и вероятно никога нямаше да се срещнат, но когато обсъждаха работата, това възвръщаше увереността й. Той беше професионалист, работеше за делото заради убежденията си; одобряваше усилията й, предлагаше й дребни съвети. От това се заформяше странно приятелство, но по някакъв необичаен начин тя имаше много повече доверие в него, отколкото в който и да било друг човек в живота й точно сега.

Пред нея ярките многоцветни светлини на кея Санта Моника се простираха над водата, а зад морето небето притъмняваше все повече. Тя погледна замечтано към увеселителните съоръжения, преди да се обърне и да тръгне обратно по пясъка. Дъдли щеше да започне да нервничи, ако не се върнеше скоро.

Венис Бийч беше кварталът, в който живееха и излизаха чуждопланетните работници на договори в ЕлЕй. Макар и да не беше богат като преобладаващата част на Лос Анджелис, беше безопасен, при условие че човек се придържа към обществените места. Някои от клубовете по плажа вече оживяваха след залязването на слънцето зад океана, през вратите им се процеждаха музика и холограмни проекции. Една малка част от съзнанието й си пожела сега да се прибира вкъщи при някой като Адам Елвин. Не че се нуждаеше просто от мъж. Само че Адам щеше да изисква толкова по-малко усилия от Дъдли и неговата несигурност, параноята и ревността му. Адам, въобразяваше си тя, щеше да е много по-спокоен и окуражителен; някой, с когото може да говори за всичките си проблеми със Звездния странник и притесненията да не я разкрият. Той щеше да разполага с отговори и решения, стратегии, които да й помогнат да се справи с тях.

Дъдли седеше на каменните стълби пред сградата на апартамента им. Усмихна се, когато я зърна, и забърза към нея.

— Направих някои проучвания — каза нетърпеливо той.

— Браво — отвърна механично Мелани. Въртящите се прожектори, които излизаха от холограмните емблеми на магазините, изпращаха червеи от розова и кехлибарена светлина, които шаваха по лицето му. Тя се намръщи. — Дъдли, това нов ОВ-татус ли е?

Той се ухили и докосна ухото си.

— Да. Нарисуваха ми го в едно от ателиетата до плажа.

Тя погали червените и златни завъртулки с пръсти, имплантите и програмите й анализираха органичните вериги. Представляваше много евтин усилвател на сетивата с добавъчни функции за телесензорни предавания, които увеличаваха киберсферния му интерфейс с цял нов набор от софтуер за персонализиране. В протоколите за контрол нямаше скрити функции или шифрован код. Кожата му вече почервеняваше около изящните спирали — инфекция, която беше сигурен знак за непрофесионална изработка.

— Лицензирана марка ли беше? Видя ли лиценза, преди да ти го изрисуват?

— Мелани! Ти си моето момиче, не си майка ми. Правил съм си достатъчно ОВ-татуси, за да знам какво правя.

— Добре. — Тя се отправи нагоре по стълбите. — Какво проучване си правил?

— Космически кораби. — Той се усмихна, горд като ученик, който предава домашната си работа, убеден в шестицата си.

— Какви точно? — попита тя.

Той отвори вратата на апартамента и я подкани да влезе вътре, но не преди да погледне скришом към празната площадка на стълбището.

— Августа разполага с няколко орбитални фабрики за електроника и екзотични микроматериали. Разполагат с космически самолети и което е по-важно — с вътреорбитални влекачи.

— И?

— Проверих характеристиките и направих някои изчисления. Почувствах се добре, използвайки познанията си по астрономия за нещо с практическа стойност. Ако наемем един от вътреорбиталните влекачи и го напълним с реакционно гориво, без да носим какъвто и да е товар освен нас, с него можем да стигнем до външния газов гигант на системата Регулус.

— И защо ще искаме да стигнем дотам? — попита тя. Двамата в съседния апартамент отново си крещяха. За щастие отгоре беше тихо.

— Там трябва да се намира астероидният дом на Ози Айзъкс — каза Дъдли. — Астероид с подобни размери е изключително необичайно нещо. Довери ми се, има много по-голяма вероятност да е малка луна.

За малко да го скастри както обикновено, но ако го оставеше да работи сам по някоя нова мания, сигурно щеше да си спести време, вместо да се тревожи какво е намислил. Затова каза:

— Не знам… — гласът й звучеше предпазливо.

— Убеден съм, че е системата Регулус. Оттам би имал лесен достъп до Августа, откъдето трябва да са дошли строителните системи. Всички смятат, без да се замислят, че ТСП и Августа принадлежат изцяло на династията Шелдън; забравят, че Айзъкс е съосновател и разполага с равен дял.

— Предполагам, че е така. Но се съмнявам, че можем да си позволим да наемем космически кораб. Не разполагам с толкова пари.

— Предаването на Микеланджело трябва да плати разноските. След като стигнем до дома на Айзъкс, ще можем да се доберем до червеевата му дупка. Ще можем да приберем Мортън и подвижния от Елан.

„Прави всичко само заради него.“ Мелани беше наясно с това. Откакто Дъдли бе разбрал за странното извънземно, идеята за среща с него го бе обсебила. Беше благодарна, че мрази флота и няма никакво доверие на адмирал Кайм, в противен случай щеше да отиде право при тях и да поиска подвижния да бъде върнат.

— Ще се наложи да им отправя страхотно предложение, за да се разделят с такива пари — каза тя. — Ще трябва да си напълно уверен във възможностите на космическия кораб.

— Уверен съм. Можем да го направим. — Дъдли потърка ухото си. — Още няколко ъпгрейда като този, няколко импланта със спомени и ще мога да го пилотирам и сам.

— Добре. Ако събереш данни, много подробни данни, Дъдли, ще си помисля.

— Да! — Той удари юмрук в дланта си и се усмихна широко. — Ще се заема веднага.

Мелани свали презрамките на роклята през раменете си и позволи на дрехата да се плъзне върху древните дъски на пода.

— Не знаех, че Ози притежава половината от ТСП.

— О, да. — Дъдли се взираше, сякаш никога не бе виждал тялото й. — Основали са компанията заедно. Шелдън винаги е бил директорът й, изпълнявал е комерсиалната част от партньорството им. Затова той винаги прави изявления пред медиите. Въпрос на асоциация е.

— Интересно. — Тя разкопча сутиена си.

Като по сигнал Дъдли започна да се бори с ризата си, опитвайки се отчаяно да я изсули презглава, като в бързината съвсем се оплете в нея.

— Знаеш ли, никой не го е виждал от години.

— Кого? Ози?

— Да. Открих го, докато правех проучването си. Не че е нещо необичайно — той винаги е пътувал през Федерацията. Казват, че е посещавал всички планети и има деца на всяка от тях.

Мелани се измъкна от бикините си и тръгна право към банята. Включи душа и благодари наум, че водата още е сравнително топла.

— Ако е толкова важен, странно, че не е казал нищо относно Първите. Нали знаеш, върху предаването на Барон беше оказан сериозен натиск да не се споменава нищо за астероидния хабитат. Чудя се какво ли е станало с него.

— Такъв си е Ози — напълно луд пич. — Дъдли се опитваше да свали панталоните си; наложи му се да се хване за рамката на вратата, за да не падне. — Иска ми се да бях като него.

— Ако е толкова непокорен, колкото твърдят всички, може и да ни позволи да използваме червеевата му дупка.

— Първо ще трябва да го намерим.

— Ще поразпитам из офиса. Някой може и да знае къде е.

Дъдли най-сетне свали панталоните си и се отправи към душа.

— Чакай там — каза му рязко Мелани. Той спря по средата на малката баня.

Тя започна да втрива гъстия гел-сапун в тялото си.

— Първо ме наблюдавай. Ще ти кажа кога може да дойдеш при мен.

Дъдли засмука долната си устна и изскимтя.

 

 

Найджъл последва тримата си телохранители през портала. В гигантския кух астероид на Ози беше ден, приятният въздух носеше сладкия аромат на цветя. Широк бял сенник от зебло висеше над портала и позволяваше на посетителите да привикнат постепенно към странния извит пейзаж, докато излизаха изпод покривалото. Той пристъпи напред и пред него се разкри още от цилиндричната пещера. От двете му страни се ширнаха две зелени крила, които ставаха все по-стръмни и в крайна сметка се извиваха като арки във височината. От гредата, разположена по оста, блестеше силна бяла светлина и скриваше повърхността право над него. Високи внушителни чукари стърчаха от извития пейзаж под всякакви ъгли. Фантастичната перспектива, която създаваха, беше объркваща. Гледката, комбинирана с гравитационното поле, предизвикано от ротацията, предизвикваше кратко усещане за гадене, което разтрепери краката му. Един от телохранителите дори се препъна и падна на колене. Колегите му го вдигнаха на крака, опитвайки се да потиснат смеха си.

— Оттук — каза Найджъл и се насочи по чакълената пътека, която се отдалечаваше от ръба на скалата, където беше монтиран порталът. Недалеч пееха птици.

Вътрешността беше почти същата каквато я помнеше. Бяха се променили дърветата; вече всички бяха пораснали и това придаваше допълнителна елегантност на панорамата. Не искаше да се замисля колко ли десетилетия са минали, за да се отвори такава бездна между последните му спомени от астероида и днешния ден; съдейки по височината и горите, като нищо можеше да е минал и век.

Няколко градински робота се занимаваха с рододендроновите храсти и малки групички от брези на поляната. По нищо не личеше, че неотдавна няколко хиляди души се бяха изсипали тук като неудържим прилив: нямаше отпадъци, нямаше изпомачкани растения.

В края на пътеката малкото бунгало беше точно каквото го помнеше. В градината под разперен червенолист бук стоеше сгъваем стол и чакаше завръщането на собственика си. Във виртуалното зрение на Найджъл изскочи обаждане от Даниъл Алстър. Той въздъхна и отвори връзка.

— Съжалявам, сър — каза Даниъл. — Появи се нещо, за което реших, че трябва да знаете.

— Давай — каза той, тъй като знаеше, че е нещо важно. Бе поверил на Даниъл задачата да пресява по-голямата част от информацията в политическия офис на династията.

— Халгарт току-що са се сдърпали зверски с Бърнели в един от комитетите.

— Хм, кой комитет?

— За надзор на сигурността.

— Наистина? — Както винаги, Даниъл се бе оказал прав. Комитетът по надзор на сигурността обикновено беше имунизиран срещу политическите маневри и свадите между фракциите в Сената; във време като това трябваше да е недосегаем за тях. Каквото и скарване да бе станало по време на заседанията му, трябва да бе нещо наистина сериозно. — Какво се е случило?

— Валета Халгарт се е опитала да изхвърли Паула Майо от Отдела по сигурността на Сената тази сутрин.

Изведнъж любопитството на Найджъл се възбуди. Династията многократно бе имала поводи да бъде признателна на следователя; след един случай той дори й бе благодарил лично. Не че в работата й имаше политически мотиви. Замалко да се намеси, когато от политическия офис го уведомиха, че Рафаел Колумбия е организирал отстраняването й от флотското разузнаване; тогава се бе намесил Гор и неговата намеса се бе оказала ненужна.

— Какво е направила този път, за да подразни Халгарт?

— Не сме сигурни, вероятно въпросното нещо се случва в момента. Бърнели са разтревожени от факта, че Халгарт увеличават властта си в йерархията на флота.

— Не са само те. Продължавай.

— Причината, изтъкната от Валета, е, че Майо се бърка в операции на флотското разузнаване. Очевидно Майо е отправила молба до стария си офис в Париж за наблюдение на Алесандра Барон.

— Какво е направила Барон според Майо?

— Не знаем.

— Вероятно няма отношение към Халгарт; както казваш, това е пряка борба за надмощие. Ще говоря с Джесика. Мисля, че трябва да започнем да наблюдаваме по-отблизо Халгарт и плановете им за флота.

— Да, сър.

Разговорът приключи и Найджъл спря, за да обмисли това, което бе чул. Телохранителите го изчакаха почтително. Ако можеше да е сигурен за нещо относно Паула Майо, то беше честността й; тя нямаше да постави Барон под наблюдение по политически причини, независимо колко силно настояват за това Бърнели. Трябваше да вземе предвид и шокиращото убийство на Томпсън, което все още оставаше напълно неразрешено. Повторната поява на убиеца на ЕлЕй Галактик също не бе получила задоволително обяснение. Нещо ставаше на ниво, което засягаше династиите и Великите фамилии, и колкото и неприятно да му беше, той не знаеше какво е то. Беше почти безпрецедентен случай. Виртуалната му ръка се пресегна и докосна иконата на Нелсън.

— Имам задача за теб, трябва да посъбереш малко информация — каза той на началника на отдела по сигурността на династията.

 

 

Найджъл разбра, че бунгалото е пусто, още преди да пристъпи под отворения свод. В необитаемите домове имаше нещо, което говори направо на човешкото подсъзнание. Въпреки това той се провикна, крачейки през хола:

— Ози, тук ли си, пич?

След подробно разследване с цел да бъде открит Ози, Нелсън не бе стигнал до абсолютно никакви резултати. Найджъл се бе подготвил да чуе новини, че Ози си е устроил дом на някоя от Изгубените23. Но не, последната следа, която отделът на Нелсън откри, беше билет до Силвъргалд. Екип от агенти на династията се бяха спуснали на Лидингтън, за да открият каквото могат. Градът беше в състояние на хаос заради огромния брой бежанци, които заливаха Силвъргалд заради вярата, че силфените ще защитят света си от Първите. Нямаше електронни записи, които да прегледат. Това им оставяше възможността да използват пари и алкохол, за да развържат езиците и да пробудят неуслужливата памет на местните. Ози бе минал през града; собственикът на една от конюшните твърдеше, че му е продал кон и лонтрус. Не бил останал дълго. Според собственика на една таверна бил тръгнал по дълбоките пътеки на силфените в горите. Никой в Лидингтън не го бе видял да се връща.

Предвид легендите за Ози този разказ беше правдоподобен, достатъчно митичен и епичен за него. Найджъл не беше толкова сигурен. Ози се бе престорил на незаинтересован от бариерата около Дайсън Алфа, но това си беше обичайното му поведение. Направи проверка — това беше единственият път, когато Ози се бе появявал на среща на ЕкзоПротектората. Приятелят му беше заинтересуван, нямаше съмнение; енигматичните извънземни обекти с гигантски размери бяха нещо, което Ози просто обожаваше. Да изчезне в гора, пълна с елфи, беше нещо, което трудно можеше да си обясни.

Имплантите на Найджъл усетиха активирането на няколко системи в хола. Точно пред него холограмен портал проектира образ на Ози в цял ръст. Приятелят му беше облечен в опърпана жълта тениска и намачкани шорти; съдейки по уморените му очи, сигурно току-що се бе събудил с махмурлук.

— Здрасти, Найдж — каза образът. — Съжалявам, че ти се налага да си тук. Предполагам, че съм изчезнал за по-дълго и си се разтревожил. Е, това е запис, който направих, за да те уверя, че съм добре. Обожавам идеята за строежа на звезден кораб, мой човек, това е толкова яко. Ей, обзалагам се, че в крайна сметка и ти ще се озовеш на този полет, все ще си намериш някакво извинение.

— Сбърка — прошепна Найджъл към образа на приятеля си.

— Аз реших да пробвам да разбера какво става по друг начин. Знаеш ме. Цялата работа със сферата на Дайсън е много шантава, знаеш ли? А силфените трябва да знаят нещо за това. Никога не съм си падал по всичките тия мистични гуру дивотии. Ще проследя тези техни пътеки и ще открия какво има в центъра на горите им. Обзалагам се, че е нещо подобно на нашия малък хитрец — СИ. Надявам се да ми дадат някакви отговори. Затова не се тревожи за мен, ще се видим, когато се върна. Още повече съжалявам, ако ти трябвам, за да реша някой голям проблем, като в старите дни. Бъди спокоен.

Образът угасна.

— О, по дяволите, Ози — каза разтревожено Найджъл. — Глупак такъв.

 

 

Паула огледа набързо огромния, богато обзаведен офис; доколкото можеше да види, нищо не се бе променило. Всеки от златистокафявите мебели си беше там, където си го спомняше. Дори помощниците бяха същите. Именно затова беше още по-странно, че зад бюрото, на фона на прозореца, гледащ към хоризонта на Вашингтон, седеше Жюстин.

— Благодаря, че намери време да ме видиш — каза Паула, когато сенаторът стана, за да я поздрави. Нещо в движенията на Жюстин накара Паула да я огледа малко по-дълго, отколкото беше учтиво.

— Няма проблеми. Басирам се, че си събрала някой и друг поглед, докато си се качвала нагоре.

— Няколко — каза Паула.

Седнаха на едно от големите кожени канапета. Един от помощниците вече им беше донесъл сребърен сервиз за кафе. Жюстин наля чаша от немодифицирано ямайско за Паула. Тя самата пиеше вода.

— Баща ти е открил огромно количество финансови нередности в сметките на „Бромли, Уотърфорд и Гранку“. Изглежда компанията се използва за разпределение на пари на няколко личности и компании, чието съществуване не може да бъде потвърдено. Много пари са дошли през нерегистрирани клиентски сметки и бързо след това са изчезнали. Също така изглежда, че има не по-малко нелегални дейности в „Денман Манхатън“, които управляват сметки на „Бромли, Уотърфорд и Гранку“.

— Отлично. Тази задача е лесна за Гор, той го правеше още преди да се родя, за Бога. Какъв ще е следващият ти ход в такъв случай?

— Предварителният ни анализ сочи, че „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ са действали като финансов посредник за мрежата от агенти на Звездния странник. Разбира се, те знаят, че фирмата е била компрометирана. Затова Сийтън, Далтра и Помански са изчезнали. Финансирането на мрежата е прехвърлено към друг център за дистрибуция. Въпреки това Гор ще уведоми Дирекцията за финансова регулация; очевидно има много връзки там. Дирекцията ще подложи както „Бромли, Уотърфорд и Гранку“, така и „Денман Манхатън“ на съдебна проверка. Ще бъде значително по-подробна от всичко, което Сенатът може да направи. Има шанс да намерят източника на всички тези мръсни пари и някои от неоткриваемите личности, към които са били насочени. Ще бъде трудно; който и да е организирал това, е знаел какво прави, а, разбира се, адресите за еднократно ползване си остават проклятието за правораздавателите.

— Сигурна съм, че „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ е била затворена, но знам, че на Дирекцията за финансова регулация ще й отнеме месеци, за да завърши разследването си.

— И аз съм на същото мнение — каза Паула. — Този аспект от разследването обаче, скоро може да се превърне в маловажен и точно затова съм тук лично.

— Не се доверяваш на кодираните обаждания?

— Така или иначе бях до източното крайбрежие, за да се видя с баща ти, а това е изключително важно. Уилсън Кайм се свърза с мен. Помоли ме да посетя Висшия ангел, за да прегледам някаква информация. Съобщението му беше много кратко, но, изглежда, е разкрил някаква аномалия, която се е случила по време на мисията на „Втори шанс“.

— Да ме удари мълния, ако това не е истинска изненада — прошепна Жюстин.

— Именно. Да убедим Уилсън Кайм, че нещо не е наред, може да се окаже повратна точка за нас. В такъв случай трябва да знаем колко силна е политическата ни поддръжка. Отбелязвате ли някакъв напредък?

— Нещата са по-добре, отколкото очаквах. Без съмнение мога да преборя вот срещу теб в комитета, когато Валета Халгарт го внесе на дневен ред. Цялостно гласуване в Сената обаче ще бъде нещо съвсем различно. Ако смятаме да започнем официално разследване на Звездния странник, трябва да разполагам с непоклатими доказателства не само че съществува, но и че манипулира човешките политици, точно както твърдят Пазителите. Както и двете знаем, другарите ми сенатори няма да реагират добре на подобно обвинение, особено Халгарт.

— Ами Шелдън?

— Все още не съм установила намеренията им. Съжалявам.

— Бих искала да предложа стратегия — каза предпазливо Паула. С Гор бяха дискутирали идеята по време на срещата си. Не беше точно тактика, която одобряваше — да насадят някой в опасна позиция. Особено предвид подозренията й за моментното физическо състояние на сенатора. Това обаче бяха необичайни времена, а нейните действия не включваха нищо незаконно. Това беше единствената линия, която никога нямаше да прекоси — дори и за да се изправи срещу Звездния странник. „Макар и тези дни линията да е толкова неясна.“ — Според Пазителите Звездния странник ще се завърне на Далечината, когато Федерацията бъде разрушена.

— Не знаех това.

— Споменава се в няколко от техните мрежови стрелби. Изучавала съм съдържанието им задълбочено през изминалите десетилетия. Изглежда Йохансон е дълбоко убеден в това. Всъщност подозирам, че този факт е тясно свързан с необичайното оборудване, което напоследък се опитват да вкарат контрабандно на Далечината.

— Добре, значи то иска да се върне на Далечината; как ни помага това?

— Връзката чрез две червееви дупки до Далечината получава огромно спонсориране от Федерацията. Трябва да предложиш финансирането да бъде прекратено и червеевите дупки да бъдат спрени, като по този начин ще попречиш на Звездния странник да се завърне.

— О! — Жюстин се усмихна дяволито и се загледа във вътрешността на чашата си. — Това ще ги ядоса.

— Това е целта, особено важни са Халгарт и Шелдън. Реакцията им ще ни разкрие много. Без съмнение ще ни разкрие политическите им съюзници.

— Вероятно мога да го включа като предложение към законопроекта за финансирането на флота, който ще се гласува следващата седмица. Оправдано действие е, тъй като ще отклони средства от Далечината към флота. Нека да говоря с Криспин. Той винаги е бил противник на субсидиите за Далечината.

— Благодаря ви. Трябва да добавя, че това може да включва значителен риск за теб самата. Брат ти Томпсън беше убит, защото се намеси в транспортните разпоредби, касаещи Далечината. Може би няма да е зле да помислиш дали да не помолиш сенатор Голдрайх да предложи допълнителната клауза вместо теб, предвид… състоянието ти. — Тя не успя да скрие леката руменина по бузите си, макар и да не отклони поглед от този на Жюстин.

— И какво е това състояние?

— Мисля, че си бременна. Налице са очевидни признаци. Освен това ми каза, че ще дадеш на Казимир единствения подарък, който все още можеш да му дариш. Предполагам, че това е истинската причина тялото му да бъде транспортирано до семейната ви клиника в Ню Йорк.

Жюстин сведе поглед.

— Да. Права си по всички обвинения. Ще те помоля да запазиш това за себе си.

— Разбира се. Само че рискът… на практика ти ще си примамката.

— Предполагам, че с баща ми сте го предвидили.

— Личната ти сигурност ще бъде засилена още преди внасянето на предложението за Далечината. Отделът по сигурността на Сената разполага с няколко агенти, които са подготвени да се справят с убиеца, изпратен от Звездния странник.

— Значи всичко ще е лесно като детска игра.

— Надали.

— Ще си уговоря среща с Криспин. Можеш да започнеш работа по засилване на охраната ми.

— Благодаря, сенаторе.

 

 

Жюстин остана седнала на канапето дълго след като следователят напусна. Шансът Кайм да повярва в Звездния странник беше невероятен пробив. Колкото повече обмисляше последиците от това, толкова повече се тревожеше. В момента беше съвсем сама в Сената, което я правеше изключително уязвима. Предлагайки идеята, че Звездния странник е истински, щеше да се разкрие пред Халгарт, които може би действаха заедно с Шелдън. Наистина се нуждаеха от неопровержимо доказателство, преди да обявят това пред обществото.

„Но пък, така или иначе, това винаги е бил големият ни проблем.“

Иконата на кода, който Казимир й бе изпратил мигове преди смъртта си, все още представляваше лазурна точка в периферията на виртуалното й зрение. Беше постоянно изкушение. Виртуалният й пръст се пресегна и я докосна. Обвини хормоните.

 

 

Както се полагаше на водача на африканската фракция, офисът на Рафаел ДБ всъщност беше по-голям от този на Томпсън. На стените бяха увесени древни щитове и кожи; холограмни портали показваха обширни пейзажи от всеки африкански свят. В самата среда най-голямата снимка показваше панорамна гледка към Килиманджаро, заснета преди век, когато ледниците на върха отново бяха завзели територии и бяха възвърнали миналото величие на планината. До нея имаше по-малка снимка с Рамон на върха на вулкана, облечен в термални дрехи за поход. Беше застанал до ръба на ледника и се усмихваше гордо към фотоапарата.

Жюстин наклони глава настрана, докато я разглеждаше.

— Знаеш ли, бих се заклела, че бях до теб, когато е правена тази снимка. Колко странно, сигурно си отишъл там без мен. Със същите дрехи.

— Аз… Ъъъ… Това е политически офис — каза той боязливо. — Всичко тук трябва да има символична връзка с избирателите ми, онези, които представлявам и които се нуждаят от помощта ми.

— А какво може да е по-символично от това да си вземеш бяла жена? Съюз между две култури и раси. Изграждане на мост. Партньорство, основано на любов. Да покажеш, че всички сме надживели конфликтите на миналото. Да създадеш Федерация на равенство и честност. Федерация, в която цветът на кожата просто не…

— Добре, добре! Схванах. Господи, жено!

— Значи ще я смениш с истинската? Ще прекратиш несъществуването ми като човек? — Някак си успя да запази сериозно изражение. Беше трудно, той изглеждаше толкова виновен. Това винаги изкарваше на преден план уязвимостта му, която тя толкова обожаваше. Винаги се забавляваше, когато дразнеше Рами.

— Несъмнено ще го обмисля — каза той с престорена сериозност.

— Ами благодаря много, сенаторе. Можете да разчитате на гласа ми.

— Имаше ли причина да дойдеш, освен да ме тормозиш?

Насмешката изчезна от лицето й.

— Да. Нуждая се от сериозен съвет.

— И си дошла при мен? Поласкан съм. Този сериозен съвет политически ли е, или личен? Знам, че не може да е корпоративен. Спомням си мнението на Гор за моята идеология. Как ме наричаше той?

— „Хленчещ левичар и неориентиран либерал, който си няма ни най-малка представа как работи истинският свят“. Сигурно е единственото, което мога да повторя в толкова символичен офис като този.

Рамон се засмя и я целуна по бузата. Притесни я колко студена беше неговата, както и тънкият слой пот по челото му.

— Няма нужда да се притесняваш, трябва ми политически съвет — каза тя, след като се настаниха на дълга тикова пейка, върху която бяха резбовани фигури на антилопи. Стомахът й отново закипя и гърлото й се сви. Нямаше как да предотврати тръпките, които пропълзяха по тялото й.

— Добре ли си? — попита Рамон, а челото му се смръщи от неподправена загриженост.

— В по-добра форма съм от теб. — Тя му се усмихна немощно. — Доста по-добра. — Стомахът й запротестира отново и тя вдигна ръка към устата си.

Рамон я изучаваше съсредоточено. Наведе се малко по-близо към нея, сякаш не можеше да повярва съвсем на това, което вижда.

— Мили Боже, ти си бременна!

— Да.

— Аз… Това е… Поздравления.

— Благодаря, Рами. — Тревожеше се, че ще се разплаче. „Проклети хормони.“

— Наистина си бременна. Той трябва да е голяма работа. Дори за мен не направи това. Нашето дете израсна в маточен резервоар.

Нямаше как да им попречи. Сълзите просто потекоха.

— Той е мъртъв — изхлипа тя. — Наистина мъртъв, Рами. И то по моя вина.

— Мъртъв? — Беше я прегърнал и двамата бързо заеха удобната стара позиция — нейната глава на рамото му, бузата й притисната към врата му. — За онова момче на ЕлЕй Галактик ли говориш? — попита той.

— Да.

— Значи така си решила да се самонакажеш.

— Не. Той е нашето дете, искам то да е в безопасност. По този начин мога да съм сигурна.

— Познавам те — каза утешително той. — Това е покаянието, което си си отредила.

— Може би. Не знам.

— Сигурно е бил много специален.

— Беше. А аз бях достатъчно глупава да се намеся. — Тя се отдръпна назад и подсмръкна, като бършеше очите си с ръце. — Всичко е толкова дяволски объркано.

— Той е бил млад мъж с кауза, в която е вярвал. Всички, които са живели повече от век, завиждат на това. Може и да сме способни да си купим млади тела чрез подмладяване, но честността и енергията на младостта са само вечно избледняващ спомен.

— Ти не разбираш. Той наистина беше убит от Звездния странник.

Рамон настръхна леко и я изгледа проницателно.

— Не го мислиш наистина.

— Напротив. Затова съм тук. Някои от нас са убедени, че той съществува, че Пазителите са прави.

— О, Жюстин, не. Не трябва да правиш това. Реагираш на загубата, също както с бременността. Искаш да повярваш в това, в което е вярвал той.

— Не съм само аз, Рами. Мнозина споделят това мнение; освен това предстои към нас да се присъедини много важен играч.

— Трябва да обсъдиш това с баща си. Той бързо ще разсее всички заблуди. Така прави той.

— Гор повярва преди мен.

— Гор вярва на това?

— Да.

— Мили Боже! Значи за това искаш съвет.

— Разбира се. Как точно да предложа пред Сената идеята, че някои от членовете му са изменили на човешкия вид?

Рамон се облегна назад, по лицето му бавно се разля весела усмивка.

— Внимателно. Много, много внимателно. Значи това всъщност е проблемът, свързан с Паула Майо? Битката между теб и Халгарт.

— Да.

— Разбирам. Ще споделиш ли някакви доказателства с мен?

— Много от тях са косвени. Трябва да си на мястото на жертвите, за да ги оцениш подобаващо. — Докато го казваше, осъзна колко немощно звучат думите й. — Би трябвало да разполагам с неопровержимо доказателство до няколко дни. Затова сега подготвям основите за следващите действия.

— Те нарекоха Дой агент на Звездния странник. Самия президент.

— Тя не е агент. — Жюстин си припомни разговора, който току-що бе провела с Брадли Йохансон. — Това е било част от дезинформационна кампания, за да бъдат дискредитирани Пазителите.

Той щракна с пръсти.

— Интересът ти към уикенда в Сорбонската гора. Това също е част от тази работа.

— Бяхме манипулирани.

— Подготвяли са ни за война. Да, сега разбирам. Точно както твърдят Пазителите.

— Казваш го толкова скептично.

— А ти на сляпо ли последва убеждението на баща си?

— Не — призна тя.

— Тогава, моля те, позволи ми сам да преценя фактите. Засега не си ми посочила никакви.

— Ако го направя, ако ти покажа доказателство, което не може да бъде оспорено, ще ми помогнеш ли в Сената?

— Жюстин. Най-скъпа от всичките ми жени. Мразя, когато ми се налага да гледам как страдаш така. Първо шокът от убийството на Томпсън. Сега вината за смъртта на любимия ти. Била си там и си мислиш, че си отговорна.

— Наистина съм отговорна.

— Всичко това те прави емоционално уязвима. В подобни времена човек се хваща за най-невероятната надежда за изкупление. Хора като Пазителите знаят как да експлоатират това. Култовете са подобрявали методите си за набиране на последователи през вековете, докато не са превърнали в майсторство способността си да изстискват отдаденост и пари от наранените си членове в замяна на собствената им визия за спасение.

— Е, благодаря ти, мили; никога нямаше да се сетя сама. — Тя го прикова с раздразнен поглед. — Рами, аз разпознавах търсачите на съкровища и измамниците инвеститори още преди прабаба ти и прадядо ти да са се познавали. От това не могат да се направят пари. Това не е измама. Не е изкривена религия. Това е най-голямата заплаха за човешкия вид, срещу която някога сме се изправяли, при това най-неуловимата.

— Винаги се възбуждам, когато си ми ядосана.

— Стига!

Той се нацупи.

— Рами, няма значение дали смяташ, че съм превъртяла от мъка. — Ръката й се плъзна към корема. — Предвид състоянието ми това е напълно простимо. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми угаждаш. Ще бъде добра терапия. Искаш да се възстановя, нали?

— Ах, ти, дяволска жена. Никога няма да мога да спечеля срещу теб, нали?

— Бракът беше твоята победа. Най-голямата.

— Ах, как те мразя.

— Рами, моля те, съсредоточи се; ако доказателството съществува, ще ми помогнеш ли?

— Ще трябва да го видя, преди дори да си помисля да отговоря на този въпрос. И, Жюстин, ще трябва да бъде неопровержимо доказателство. Трябва да видя как Звездния странник забременява незаконната малолетна дъщеря на папата; всичко, в пълнокръвен телесензорен запис. Нищо друго няма да свърши работа. Дори тогава не гарантирам нищо.

Тя му се ухили.

— И тя ли трябва да е висока блондинка?

— Зла жена! — Той отново я прегърна нежно. — Сега искам да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Ако това доказателство не се появи, ще отидеш при някой, който може да ти помогне да преодолееш мъката.

— Шегуваш се. Аз и психиатър?

Погледът му не се отмести от нея.

— Лесно е да обещаеш, ако знаеш, че си права. Така никога няма да ти се наложи да го направиш.

— Научила съм те добре, а?

Той сви скромно рамене.

— Имам ли думата ти?

— Имаш я.

— Благодаря ти. — Той се наведе и я целуна по челото. — Ако се нуждаеш от някого по време на раждането…

— О, Рами. — Сълзите заплашваха да се завърнат. — Не бих помолила никой друг.

 

 

Жюстин едва бе стигнала до асансьорите в края на дългото източно крило на Сената, когато алармата се задейства. Тя се обърна и видя как всички врати по продължение на широкия коридор се отварят, а членовете на различните екипи гледат объркано случващото се. Над вратата към офисите на Рамон ДБ присвяткваше ярка кехлибарена светлина.

— Не — промълви задъхано тя. Шокът вледени мускулите й; не можеше да помръдне. „Това е той. Убиецът. Той е тук.“

— Спешно обаждане от сенатор Рамон ДБ — каза й е-кономът.

— Пусни го — каза задъхано тя през свитите мускули на гърлото си.

— Жюстин.

— Рами! Рами, какво има?

— О, мамка му, боли.

— Какво? Да не те застреля?

— Застреля ли? Гърдите ми. Мили Боже! Ударих си главата, като паднах. Виждам кръв.

— Гърдите ти?

— Да. Митчан се опитва да ме накара да пия вода. Проклет глупак.

— Остави го да ти помогне.

— Не и ако донесе дефибрилатор, не и тогава.

Жюстин се затича през огромния поток от хора, които пълнеха коридора. Беше преполовила разстоянието, когато трима парамедици се появиха от товарния асансьор и се развикаха на всички да се отдръпнат от пътя. Зад тях се понесе автоматизирана носилка, следвана от два медицински робота.

— Екипът за бърза помощ е тук, Рами. Идват.

— О, добре. Най-накрая някакви свестни лекарства.

— Как можа да позволиш да се стигне дотам? Казах ти, предупредих те да спазваш диетата си. Защо никога не ме слушаш?

— Мрън-мрън-мрън. Не е толкова зле. Поне тази сутрин се сетих да презаредя клетката си с памет.

Парамедиците нахлуха през вратата, която водеше към офисите на Рамон. Жюстин ги последва забързано през приемните, където разтревожени младши помощници и стажанти бяха замръзнали объркано по праговете на стаите. Лицата им бяха сковани от страх. Рамон лежеше на пода пред тиковата пейка, на която бяха седели преди малко. При падането главата му се беше закачила за страничната облегалка. Кръв, стичаща се от рана точно под окото му, попиваше в килима. Митчан, главният му помощник, бе коленичил до него. Очите му бяха навлажнени от сълзи. На земята беше паднала стъклена чаша и водата от нея разреждаше кървавото петно.

Един от парамедиците избута помощника настрани. Робата на Рамон беше разхлабена. Парамедиците започнаха да налагат пластмасови модули върху кожата му. От медицинските роботи се развиха малки ръце и започнаха да притискат дюзи и игли към плътта на Рамон.

Жюстин застана зад носилката и вложи всичките си усилия, за да не се поддаде на паниката. Виждаше колко трудно му е да диша. Всеки път, когато гърдите му се надигаха слабо и разтреперано, той трепваше. По бузата му се стичаше лига, наситена с мехурчета. Погледите им се срещнаха.

— Тониея Гал ще поеме водачеството на африканската фракция — изхриптя болезнено той.

— Не говорете, сенаторе — каза една жена парамедик и покри лицето му с кислородна маска. Той я избута настрана.

— Внимавай с нея — каза той, докато се взираше съсредоточено в Жюстин.

Парамедичката притисна настоятелно кислородната маска и задържа ръцете си.

— Сенаторе, претърпели сте нов инфаркт.

— Нов! — викна Жюстин. Беше му бясна и уплашена.

Рамон я погледна тъжно над маската.

— Ще ви направим упойка, сенаторе — каза парамедичката. — Вече ще трябва да преминете през подмладяване. Сърцето ви не може да ви поддържа повече. Докторът ви го каза.

Във виртуалното зрение на Жюстин се появи текст. „ГАЛ НЕ Е СЪЮЗНИК. НЕ И ЗА ТЕБ. ТЯ ИСКА ПРЕЗИДЕНТСКИЯ ПОСТ.

НЕ БИ СЕ ЗАМЕСИЛА В СПОРНИ ВЪПРОСИ, НЕ И В ТАКИВА МАЩАБИ.“

— Разбирам — каза меко тя.

„СЪЖАЛЯВАМ, ЖЮСТИН. ЩЯХ ДА ТИ ПОМОГНА, ЗНАЕШ ГО. ОТИДИ ПРИ КРИСПИН, НО БЪДИ ВНИМАТЕЛНА, ТОЙ Е ЛУКАВ СТАР ЯЗОВЕЦ.“

— Да, Рами, ще го направя.

Един от медицинските роботи плъзна иглата си в сънната му артерия. Той премигна рязко.

„ЕЛА ДА МЕ ПОСЕТИШ, КОГАТО СЪМ ОТНОВО МЛАД.“

— Обещавам, всеки ден.

Рамон погледна объркано офиса си за последен път и затвори очи. „ЩЕ СЕ ВИДИМ СЛЕД ОСЕМНАДЕСЕТ МЕСЕЦА.“

 

 

Прекара ден и половина, опитвайки се да проникне в системите на огромния блок на Парк авеню. Никога нямаше да успее сам; наложи му се да използва няколко помощници, които бяха по-умели в манипулирането на човешките електронни системи. Богатите човеци приемаха сигурността си много насериозно и използваха най-напредналите и усложнени системи, за да се предпазят от останалите.

След като фалшивата информация беше поставена на място, той пристигна с такси до блока. Двама портиери стояха пред широкия вход, чийто сенник се бе надвесил като крило на чайка. Носеха традиционни униформи — дълги палта с месингови копчета и бели ръкавици. Те го поздравиха, докато минаваше през въртящата се врата към мраморното фоайе, изпълнено в стил ар деко. Сериозният рецепционист зад бюрото не се отнесе така приветливо към него. Наложи се да му сподели сегашната си самоличност, както и с кого трябва да се срещне, което веднага бе проверено в списъка с програмата за деня. Когато легитимността на посещението му бе потвърдена, служителят си позволи кратка усмивка, преди да го придружи до един от асансьорите.

След като огледалните врати се затвориха, той бързо постави ръката си на и-точката и промени инструкциите на асансьора. Отведе го чак до четиридесетия етаж.

Вратата към апартамента на сенатор Жюстин Бърнели се бе оказала най-голямата трудност пред помощниците му. Великата фамилия бе инсталирала собствени системи в апартамента, а те бяха дори по-сигурни от тези на блока. Той застана пред нея и изчака търпеливо сензорът да го сканира. Вратата изщрака и се отвори.

Той закрачи през грамадните стаи и колекцията от мебели и произведения на изкуството, достойна за някой музей. Докато беше в тъмната трапезария, в чийто център се намираше петстотингодишна махагонова маса, роботите камериерки започнаха ежедневното си почистване. Дузини от тях излязоха от нишите си в стаята за поддръжка точно до кухнята и започнаха да прахосмучат, да полират и дезинфектират. Не му обърнаха внимание и просто го заобикаляха, докато той продължаваше да оглежда. В апартамента не живееха хора служители, които да наглеждат работата им; сенаторът винаги ги водеше със себе си от имението на фамилията в Рай Каунти. Често оставаше сама през нощта.

Когато се върнеше, с нея щеше да има телохранители, или от фамилията й, или от Отдела по сигурността на Сената. Щяха да внимават за опасност отвън. Той просто трябваше да изчака, докато всичко се успокои и настъпи нощта.

В крайна сметка реши, че спалнята на сенатора е най-доброто място, където да я изчака. Седна на леглото и започна бдението си.

 

 

Беше чакал над двадесет и четири часа, когато системата за управление на апартамента получи кодирана заповед от сенатора да пропусне екип техници от Отдела по сигурността на Сената. Те пристигнаха два часа по-късно, трима от тях носеха по два куфара, пълни с допълнителни охранителни системи. Той ги наблюдава през сензорите на блока, докато паркираха в подземния гараж и се качваха със служебния асансьор.

Когато стигнаха до четиридесетия етаж, той влезе в кухнята. Хладилникът беше вграден в стената — метален шкаф, висок два метра и снабден с двойни врати. Той ги отвори и бързо извади всичката храна, след това махна рафтовете и ги подпря настрана. Натрупа хранителните пакети заедно на дъното. Дори така имаше достатъчно място, за да се събере вътре. Активира силовото си поле на най-ниско ниво, за да поддържа телесната си температура, и седна върху купчината храна, затваряйки вратите зад себе си.

Чу как екипът влиза в апартамента, как куфарите им се придвижват на колелцата си зад тях.

— Исусе, погледни това място — каза един от тях. — Все едно е на някоя кралска особа от едно време.

— Скивай гледката.

— По дяволите, мой човек, аз дори не мога да си позволя телесензорно посещение на това място.

— Богати копелета, всички са от един дол дренки.

— Хайде, хора, имаме да вършим работа, ясно? Спестете си чувството за морално превъзходство и наблегнете на работата.

— Звучиш като един от тях.

— По-скоро като един от помощниците им. Сенаторите, които съм срещал, не са толкова зле.

— От всичките ми се гади. Знаеш ли, че Пиалани сменя по четири момичета на седмица? Внася от етап три проститутки с изчанчени препрофилирани черти. Дори се водят на сметката й за забавления. Всичко е платено от джоба на данъкоплатеца.

— Майтапиш ме.

— Фанатиците са още по-зле. Виждал ли си как се отнася Дануол с хората от екипа си?

Техниците се придвижваха все по-навътре в апартамента, изработвайки оценка на жилището, както и схема за инсталация. Отне им седем часа, за да подсилят сигурността на апартамента. Допълнителните системи бяха съчетани с вече наличните, а към мрежата бяха свързани помощни сензори. Направиха обновяване на софтуера.

Той не можеше да използва собствените си активни сензори, за да определи точното естество на инсталираните от тях системи, но чу достатъчно, за да е наясно с основните системни параметри. Всеки, който използваше асансьорите, мигновено щеше да бъде подложен на проверка от Отдела по сигурност на Сената. Птиците, които прелитаха навън, щяха да бъдат проучени. Дори гостите щяха да бъдат наблюдавани постоянно, докато се движеха в апартамента.

Новите скенери бяха все активни модели; единствено металната обвивка на хладилника го скриваше от тях. Ако излезеше навън, алармата щеше да се активира мигновено. Не можеше да се свърже с киберсферен възел, за да каже на помощниците си какво се е случило. Системата щеше да засече емисията и новият софтуер щеше да пренасочи всяко обаждане през ОИ на Отдела по сигурността на Сената.

Всичко, което можеше да направи, бе да остане в хладилника. Не му пречеше, беше скрит и се намираше на правилното място, разполагаше с храна за няколко дни. Човекът, който някога се бе наричал Брус Макфостър, зачака целта си.

 

 

Тази сутрин повечето от новинарските предавания раздухваха новината за неочакваното принудително подмладяване на сенатор Рамон ДБ. Алик Хоугън пусна Алесандра Барон на един от порталите на бюрото си и нагласи звука на ниско ниво. Тя бе поканила трима анализатори от Уошингтън в студиото си и сега разговаряха за политическите последици от станалото. Изказваха се предпазливо; в условията на малко или много обединена реакция на Сената спрямо заплахата в лицето на Първите, социалната и икономическата политика на практика беше оставена встрани. Спекулираха най-вече по темата кой ще застане начело на африканската фракция. Очевидно Тониея Гал беше фаворит за поста, макар династията Мандела да не бе застанала публично зад нея.

Тарло почука на вратата и влезе направо.

— Нещо, което сигурно ще искаш да чуеш, шефе.

— Благодаря — каза Хоугън. Е-кономът му заглуши Алесандра Барон. Откакто Отделът по сигурността на Сената бе подал молбата за следене, Алик бе започнал да гледа предаването й. Каква беше причината Паула Майо да иска новинарката да бъде следена, все още не можеше да проумее. Предаването на Барон всъщност беше изключително добро. Включваше както разследвания в разгара на събитията, така и обичайните обществени клюки, а тя несъмнено разполагаше с някои изключително високопоставени политически контакти. Собствените й разследващи бяха не по-малко неумолими от полицейски детективи, когато уловяха намек за скандал или финансови измами. Нищо от това не можеше да е причина за мисията по проследяването й. Въпреки че имаше доверие на адмирала, който опяваше как молбата представлявала нарочна провокация от страна на Бърнели, той просто не можеше да повярва на това. Паула Майо не беше човек, който действа, подтикван от злоба. Това бе една от причините, заради която всъщност се бе погрижил акцията да протече както трябва. Въпреки мръсните политически игри, в края на деня наяве можеше да излязат резултати и той искаше парижкия офис да сподели заслугите. Ако се окажеше, че е пратен за зелен хайвер, нямаше как да го обвинят в похабяване на ресурси.

Тарло седна пред бюрото. На загорялото му лице имаше широка усмивка.

— Получих резултат от проучването на „Шоу-Хемингс“. Този път може и да сме се натъкнали на по-съществена следа. Парите са дошли от обменяеми правителствени облигации на ДРНГ, които са като банкноти за по милион долара; можеш да ги носиш навсякъде със себе си, но ти трябва оторизационен код, за да ги използваш. Били са доставени ръчно в офиса на финансовата компания на Толака. Според записите им кодът за оторизация е бил свален в офиса на управителя им.

— Не знаех, че хората все още използват подобни методи.

— Шефе, финансистите разполагат с повече тайни начини да придвижват пари, отколкото всеки чернотърговец на оръжие.

— Защо не са използвали сметка за еднократно ползване?

— Могат да бъдат използвани многократно. Поради тази причина можем да се доберем до сметката със заповед. Гледай сега, тези облигации на ДРНГ са били издадени преди тридесет години.

— Колко студена е дирята в такъв случай?

— Пазителите си мислят, че е ледена, което е огромна грешка. Трезорът на ДРНГ е пословичен с неохотата си да издава на правораздавателни органи достъп до записите си. Само че в днешната обстановка… Трябва да подадем директна молба до трезора, което можете да осъществите през финансовия им министър. Мислех си, че от офиса на адмирала могат да попитат. Можем също така да се поинтересуваме дали са продавали от облигациите на същия купувач.

— Добре, ще се заема с това. — Той погледна към екрана и предаването на Барон. В студиото за интервю беше дошла сенатор Лий Ки. На двете изглежда им беше удобно и спокойно, сякаш бяха на среща. — Колко дълго смяташ, че ще продължи тази работа с трезора?

Тарло сви леко рамене.

— Честно казано, не мога да си спомня да съм си имал работа с тези брънки от веригата. Може би ни е излязъл късметът с тези облигации. Твърде рано е да се каже.

— Добре. — На Алик му се искаше да чуе, че са на ръба да разплетат случая, че цялата финансова структура на Пазителите ще бъде разкрита и така ще ги лишат от всичките им сили. „Колко детинско“, помисли си раздразнено. Погледна през вратата към открития офис, напрягайки се да различи отделните екипи, които работеха. Над половината от бюрата бяха празни. — Как се държи Рене?

— Хайде де, шефе, знаеш, че тя е най-добрият следовател, с който този офис разполага.

— Добре. Оценявам лоялността ти. — Алик му се усмихна дружелюбно. — Има ли някакъв напредък по случая с Марс?

— Съжалявам, нищо. Никой не може да измисли за какво им е трябвала тази информация. Предадохме целия проблем на техническия екип, който бяхме сформирали, за да се опита да разгадае пратката, задържана на Буунгейт. Двете не може да не са свързани, нали така? Може би информацията от Марс ще им помогне да разберат нещо за онези странни компоненти.

— Добра идея.

Тарло се усмихна.

— Рене го предложи.

— Добре. — Алик се усмихна благо, признавайки поражението си. — Хайде, завличай си задника обратно на работа. Ще те уведомя относно записите на трезора на ДРНГ до края на деня.

— Благодаря, шефе.

Начинът, по който казваше „шефе“, почти караше Алик да му вярва.

 

 

Уличката се намираше в занемарена местност в Париж. Беше тясна и стара, не по-различна от още дузината други в този квадратен километър. От всяка страна имаше високи търговски сгради, осеяни със залостени прозорци и обезопасени метални врати пред товарните помещения. По средата й имаше врата, по-малка от останалите, направена от здрави орехови дъски и покрита със сива боя, е-защитена от вътрешността. През деня приличаше на вход към стар склад на магазин, макар и винаги да беше затворена. Всъщност беше вход към клуб. Навън нямаше знак, нищо не показваше какво представлява. Всеки, на когото му се налагаше да пита какво има отвъд нея, не беше достоен да влезе вътре.

В два и половина сутринта опашката от изпълнени с надежда чакащи се простираше до средата на тясната мръсна уличка. Сексапилните, важните клечки, известните и просто богатите се разтъпкваха заедно навън и се оплакваха от студа и унижението, инжектираха си, поглъщаха, вдишваха и си наливаха какви ли не наркотични вещества, пикаеха по стените и чакаха някое малко чудо да им осигури вход в клуба. Нямаше да го получат. Невпечатляващата сива врата беше пазена от двама огромни биячи, съблечени до кръста, за да се виждат добре стилните, изпъкнали хромови покрития на металните им импланти за подсилване на мускулите. Приличаха на някакви ретро футуристични киборги.

Паула тръгна право към челото на опашката, което предизвика еднакви количества на удивен шепот и враждебност. Един от телохранителите се усмихна учтиво и повдигна кадифеното въже пред нея.

— Приятна вечер, г-це Майо — каза той с гръмотевичен шепот.

— Благодаря ти, Печ — каза му тя, докато минаваше покрай него. Беше почти два пъти по-висок от нея.

Музиката беше нетърпимо шумна, почти болезнена; около нея черните стени, под и таван създаваха мрак, който караше окото да премигва, докато прожекторите над диджея не пламнеха с ослепително силни холограмни пулсации; телата се мачкаха едно в друго толкова плътно, че потта на другите се отъркваше в тялото й, докато минаваше покрай тях; жега като в Сахара; питиетата бяха неимоверно скъпи; дансингът беше толкова претъпкан, че единственото възможно движение беше напомнящ на секс гърч — но не и за петимата в средата. Като че ли нямаше никой на повече от двадесет и пет; момчетата бяха облечени в шикозни костюми; момичетата бяха в оскъдни дизайнерски дрешки.

Паула си проби настъпателно път до бара. За щастие не й се наложи да дере гърлото си, за да си поръча нещо за пиене. Барманът й кимна за добре дошла и веднага й забърка един прасковен залез.

Тя отпи от него и се изправи на пръсти, за да огледа необичайните скъпи прически в тълпата. Сред цялата тази демонстрация на висша мода униформата на Тарло се забелязваше моментално. След още две минути блъскане тя се добра до него и извика:

— Здрасти!

Високото чернокожо момиче, към което той се притискаше, я погледна с презрителната усмивка на сериен убиец. На едно толкова зашеметяващо красиво лице не му отиваше такъв поглед.

— Шефе! — Тарло се ухили с изненада и радост.

— Трябва да говоря с теб.

Той целуна мръснишки момичето и извика нещо право в ухото й. Тя кимна неохотно, погледна кръвнишки Паула за последно и се оттегли, поклащайки се на високите си токчета.

Тарло и Паула стигнаха до другия край на бара. Тя си взе още един прасковен залез; почти усещаше, че се обезводнява. Вътре беше горещо като в ада.

— Какво правиш? — извика Тарло.

— Лазя по нервите на адмирал Колумбия.

Тарло вдигна охладена бутилка с бразилска бира и я допря до усмихнатите си устни.

— Най-добрата работа в галактиката.

— Горе-долу. Трябва ми малка услуга.

— Изобщо не е нужно да ме питаш, шефе, знаеш го.

— Има един стар случай, който искам да прегледаш заради мен. Спомняш ли си влизането с взлом в дома на Дъдли Боуз? Стана преди полета на „Втори шанс“.

— Смътно.

— Проверихме го тогава и сякаш нямаше нищо. Сега не съм толкова сигурна. Била е въвлечена някаква благотворителна организация, „Кокс“, която може би е била фасада за пране на мръсни пари. Мисля, че може да е била използвана от престъпен синдикат с политически връзки.

— Сигурна ли си?

— Три от пълномощните й лица изчезнаха, когато започнахме разследване. Можеш ли да прегледаш записите в парижкия офис заради мен?

— Какво трябва да търся?

— Всякакви несъответствия. Разполагам с външен финансов експерт, който преглежда сегашните им документи, но искам да зная колко назад се простира това. Може да е имало намеса в официалните записи. Ако е така, то онези в Париж ще са единствените доказателства, с които разполагаме.

— Добре. Утре ще се заема.

— Благодаря.

— Какво те накара да се усъмниш след толкова време?

— Получих подсказване от информатор; това е причината да се съсредоточим върху Барон.

— Тя е замесена?

— Информаторът ми твърди, че е взела участие в прикриването на следите. Не сме сигурни. Още не. И, Тарло, не казвай това на Хоугън и останалите. Колумбия вече се опита да ме спре във връзка с това; трябва да получа доказателство без вмешателство.

— Хоугън си няма никаква представа какво се случва в офиса. Не се тревожи, можеш да ми имаш доверие.

Тя го целуна сестрински по бузата.

— Благодаря ти. Мисля, че е най-добре вече да се връщаш при приятелката си. Така може и да оцелея до сутринта.

Паула го проследи с поглед как се плъзна обратно в потната прегръдка на тълпата, където момичето го чакаше с нетърпение. Вътрешно тя почувства как възелът от напрежение се разхлабва. Като че ли се бе хванал на номера с услугата между стари приятели. Или беше това, или той беше страхотен актьор. Не след дълго щеше да знае със сигурност.