Технически Военният кабинет трябваше да проведе срещата си в президентския дворец на Ново Рио, тъй като именно президентът беше председател и нейна беше последната дума, от която зависеше политиката на Федерацията. Това беше структурата, определена от конституцията на Федерацията. Реалната политика беше по-различна.

На нито един от водачите на Междузвездните династии, които присъстваха — Найджъл Шелдън, Хедър Антония Халгарт, Алан Хътчинсън и Ханс Браунт — не му допадаше идеята да отсъства за дълго от собствената си планета. И тъй като Земята поддържаше директни влакови връзки с всички Големи 15, това беше предпочитаният им избор на свят. Сенаторите — Жюстин Бърнели, Криспин Голдрайх и Рамон ДБ — така или иначе се бяха устроили на Земята. Двамата адмирали, Кайм и Колумбия, със сигурност не разполагаха с влиянието да изберат различно място, не и след унищожителните обществени атаки, които флотът понасяше заради Изгубените23 — колкото и несправедливи да бяха.

Патриша Кантил не разполагаше с друг избор, освен да се подчини на мнозинството. Флотът понасяше основния удар на критиките в медиите, но анкетите в унисферата разкриваха, че значителен процент поставят под съмнение цялостното ръководство. Колкото и да я бе подразнило това, тя уреди срещата да се проведе в Сената във Вашингтон, Колумбия.

Участниците се събраха в една от обезопасените подземни стаи, толкова обичани от всички правителства, когато им се наложеше да изграждат аварийни системи и помещения. В ера, в която силовите полета можеха да отклонят без особени трудности изстрели от атомни лазери и взривове от стотици мегатонове, Патриша не виждаше причина да се дълбаят подобни зайчарници на стотици метри под остаряващия Сенат. Ако се изключеше липсата на прозорци, стаята можеше да мине за заседателна зала от най-високо равнище в която и да е корпорация. Върху смарагдовия килим с огромен герб на Междузвездната федерация имаше дълга маса от тарново дърво. Към нея с различни изражения на превъзходство се взираха портретите на всеки първи министър на Сената от миналото. Всички изглеждаха изключително мрачни и скъпи; нещо типично за бюджет, който никога не минаваше под лупата на обществото.

Всички членове на Военния кабинет се изправиха, когато Илейн Дой влезе в стаята. Патриша с тихо задоволство установи, че удостоиха с жеста и нея. Тя вървеше на две стъпки след президента. Истинските сили във Федерацията все още признаваха формалните процедури — засега. Никой от членовете на кабинета не бе взел помощниците си със себе си; Патриша беше единствената. Не можеше да си спомни да се е намирала в присъствието на толкова много играчи от най-висше ниво. Беше си плашещо, дори за някой дотолкова запознат с процеса на управление като нея. Знаеше, че Илейн е нервна; поне веднъж не само за собствения си мандат. Последните статистически резултати след атаката на Първите бяха шокиращи.

Илейн зае мястото си начело на масата и подкани останалите да седнат. Патриша седна отляво на нея, а от дясната й страна се настани първият министър, Оливър Там. Високата двойна врата се затвори и помещението бе мигновено екранирано. Всички загубиха контакт с унисферата.

— СИ няма ли да присъства? — попита не особено изискано Криспин.

Илейн погледна Патриша и кимна леко в знак на позволение.

— Не и на този етап — каза Патриша. — Макар и да изглежда също толкова обезпокоен, колкото нас, от нашествието и да ни осигури огромна помощ по време на самата атака, все още не можем да сме напълно сигурни в лоялността му. Тъй като ние, хората, сме изправени пред основния удар на атаката на Първите, смятаме, че изборът как да отговорим трябва да е само наш. Разбира се, ако решим, че се нуждаем от помощта или съвета му, ще го помолим за това. Дотогава процесът на взимане на фундаменталните решения трябва да бъде ограничен само до нас.

Ако Криспин се бе подразнил от отговора, не го показа.

— Благодаря ти — каза Илейн. — Откривам тази първа среща на Военния кабинет. Тук днес трябва да определим естеството на отговора ни спрямо неоспоримата и смъртоносна заплаха, пред която сме изправени в лицето на Първите. Не мисля, че ще омаловажа мащабите на задачата, ако кажа, че резултатите от тази среща могат да са съдбовни не просто за бъдещето на човечеството като вид, но и за това дали изобщо ще се радваме на бъдеще. Решенията, които трябва да вземем, ще бъдат изключително трудни и без съмнение непопулярни в някои среди. Аз самата съм напълно готова да пожертвам възможността за популистки действия, за да взема правилните и необходими решения. Искам да дам думата на адмирал Кайм, за да обобщи накратко ужасната атака, на която бяхме подложени, и да представи анализа на флота за това, което можем да очакваме от Първите за в бъдеще. След като вече сме наясно с тази информация, ще дам свобода за обсъждане и взимане на политически решения. Адмирале.

— Благодаря, мадам президент. — Уилсън Кайм огледа хората около масата, натъжен от липсата на приятелски лица. — Всички знаем, че беше тежко. Знаем мащабите на цивилизацията на Първите в Дайсън Алфа и с какви ресурси разполагат. И все пак първоначалната ни подготовка беше напълно неадекватна. Причината за това е съвсем проста — отказвахме да приемем, че атака с подобни мащаби може да се случи. Рационално обяснение за нея просто липсва. Видяхме със собствените си очи, че индустриалните възможности на Първите вероятно са равни или дори по-големи от тези на цялата Федерация. Ако се нуждаеха от космос за експанзионистки цели или от още материални ресурси, щеше да им излезе много по-евтино да експлоатират звездните системи в съседство с тяхната, вместо да нападат нашите. Въпреки това те предпочетоха да не следват това логично развитие на нещата. Разбраха за нас от Боуз и Фербеке и почти първото нещо, което направиха, бе да построят поредица от червееви дупки, за да ни достигнат. Сякаш най-лошият сценарий от начертаните във връзка със забулването се оказа верен — някой е издигнал бариерата около Дайсън Алфа, за да ги държи затворени вътре.

— Ами Дайсън Бета? — попита Алан Хътчинсън.

— Това остава неизвестна — каза Уилсън. — Както и причината за падането на бариерата около Дайсън Алфа. Това, пред което трябва да се изправим днес, са последиците от освобождаването на Първите. В резултат на атаката им човешките смърти на Изгубените23 наброяват приблизително тридесет и седем милиона.

Около масата се спусна абсолютна тишина. Повечето от членовете на кабинета се бяха втренчили в лъскавата дървена повърхност, нежелаещи да срещнат погледите на останалите.

Уилсън прочисти неловко гърлото си и продължи:

— Съдейки по естеството на атаките и разузнавателната информация, която събрахме впоследствие, изглежда, че целта на Първите е да си осигурят индустриалните възможности на Изгубените23. За разлика от нас, те явно не се интересуват от запазването на планетарната околна среда. Това, което видяхме на техния собствен свят, поддържа тази теза; системата им беше силно индустриализирана, а замърсяването беше многократно по-голямо от това, което сме преживели на Земята и в най-лошите години на двадесет и първи век. Следва да заключим, че приоритетите им се различават напълно от нашите. Това ги прави изключително трудно предвидими. Все пак те вече се откриха и ние можем да наблюдаваме пряко действията им, можем да предположим какви са следващите ходове, които ще предприемат. Например, трябва да изградят окупационните си сили на Изгубените23, за да ги оползотворят ефективно и да ги защитят от нашите контраатаки. Освен това ще нанесат втори удар срещу Федерацията, след това трети и четвърти. Ще продължат да атакуват и да ни изтикват все по-назад на все по-малко светове, докато не изгубим всичките.

— Защо си толкова сигурен? — попита Хедър.

— Във война сме — каза Уилсън. Забеляза, че начервените устни на Хедър се свиват при употребата на фразата, от безупречната й кожа сякаш се понесоха цензуриращи феромони. Въпреки че беше облечена в стилен официален тъмносин костюм и червеникавата й коса беше хваната в спретната плитка, нищо не подсказваше за властта, с което разполагаше. Хедър беше единствената жена сред главите на Междузвездните династии, женствеността й беше тънко наметало, което тя носеше върху безмилостната си амбиция и острия като бръснач политически инстинкт. Също като него и всички останали около масата, тя мразеше да получава лоши новини.

— По самото си естество войната не може да бъде статична ситуация — продължи той, посрещайки спокойно погледа й. — Те знаят, че ние никога няма да приемем загубата на тези двадесет и три планети. Или ще продължат да се разпростират на територията на Федерацията, изтривайки ни от галактическата история, или ние ще направим същото с тях.

— Нима предлагаш да извършим геноцид над тях? — попита невинно Рамон ДБ.

— Ти да не би да предлагаш да се превърнем в жертви на геноцид? — контрира го Уилсън. — Това не е война по правилата, по които сме воювали преди. Това не е стратегическа борба за ключови ресурси; не се сражаваме за контрол над племенни земи или търговски маршрути към нови колонии. Както ние, така и Първите са междузвезден вид, а в галактиката няма недостиг на който и да е ресурс. Те са дошли тук с една цел — да ни убият и да пленят световете ни.

— В такъв случай може да се каже, че вече сме преживели аналогична война в историята ни — каза Ханс Браунт. — Сякаш провеждат религиозен поход срещу нас.

— Може и да си прав — каза Уилсън. — Религията или някакъв идеологически неин вариант като причина определено са по-популярните теории сред екипите от стратегически анализатори. Мотивацията на Първите не може да бъде лесно обяснена по друг начин.

— Нека се тревожим за причината по-късно — каза Найджъл. — Получихме сбит преразказ на позицията ни. Какъв ще е следващият ход на флота? От какво се нуждаете?

— Предлагаме да посрещнем агресията на Първите с тристъпков подход. Първо, масирана инфилтрация и саботаж на Изгубените23; ще ангажираме Първите на всяка планета, ще ги забавим, ще отклоним ресурсите им от подготовката на следващата им атака, докато се подготвяме за етап две.

— Любопитно ми е според вас сили от какъв порядък ще успеят да постигнат това? — каза Алан Хътчинсън.

— На Изгубените23 ще бъдат спуснати командоси през червееви дупки, които ще се отворят за много кратък период от време. Те ще причинят максимални поражения, комбинирайки атаката си с подробна разузнавателна дейност. Засега знаем много малко за Първите. Това ще ни помогне да разширим сериозно познанието си. Надяваме се да извършим няколко мисии по пленяване, за да можем да започнем разпити и процедури по четене на паметта им.

— За какви цифри говорим? — попита нетърпеливо Алан. — За да нанесем някакъв ефективен удар, ще се нуждаете от много от тези партизански бойци.

— Планираме да изпратим първоначални силови части от по десет хиляди войници на всяка планета.

— Десет хиляди… Исусе! Та ти предлагаш да съберем армия от четвърт милион души.

— Не смятаме това за проблем — включи се умело Рафаел. — Разбира се, новите наземни войскови части на флота ще бъдат отворени за доброволци от цивилното население; а историята е показала, че няма да липсват желаещи. Дори хора на по няколко живота обикновено стават агресивни, когато са заплашени. А и за всеки случай разполагаме с огромен резерв от хора, които могат да бъдат убедени доста по-лесно; хора, които всъщност са много по-подходящи от останалите за такава работа.

Той разтвори ръцете си в жест, с който ги призоваваше да мислят разумно.

— Моля ви, последните няколко дни бяха прекарани в обмисляне на стратегиите и анализ на тяхната постижимост; не ви подхвърляме панически идеи. Разгръщането на тези войски не е просто възможно, а жизненоважно. Трябва да си върнем инициативата.

— Много добре — каза Ханс. — Какъв е етап две?

— Флотилия — каза с равен глас Уилсън. — Много голяма флотилия от бойни кораби. Не като тази, с която разполагаме сега. Трябва да подходим към ситуацията откъм радикална перспектива. Трябва да погледнем на звездни кораби като „Втори шанс“ и „СвАсаф“ като на нашите бебета ястреби. Тогава бяхме мързеливи, сглобихме ги от компоненти, взети почти от масовия пазар.

Той хвърли поглед към Найджъл.

— Не те критикувам; те бяха подходящи за онзи момент, но вече сме в нова ера, която може да види унищожението ни, ако не разпознаем опасността. Нуждаем се от бързи кораби. Не хипердвигателите от клас пет или шест, които в момента съществуват само на чертеж. Трябват ми клас десет или повече, кораби със скорост, която може да ни отведе до Дайсън Алфа за седмица. Трябва да са добре защитени, да имат щитове със силата на първоначалната бариера Дайсън. Трябва да разполагат с истински оръжия, не ядрени глави, не енергийни лъчи; дайте ми релативистични атакуващи дронове. Всеки кораб трябва да е натоварен с ято от сто от тези проклети неща и всяка машина да е способна на удар, равен на освободения от „Десперадо“. И най-вече, нуждая се от хиляди като тях. Не дузини, не стотици, а хиляди — достатъчно, за да затрудним проклетата армада от обикновени кораби, с които разполагат Първите. По време на атаката на Изгубените23 те пратиха над тридесет хиляди кораба през онези червееви дупки, а в родната си система разполагат със сто пъти по толкова. Ако смятаме да се изправим срещу тях, ще ни трябват индустриални мощности с еквивалента на Големите15 зад начинанието, трябва да произвеждаме оръжията, сякаш са коли или влакове.

Двигателите със свръхсветлинна скорост са единственото преимущество, с което разполагаме над Първите точно сега. Те нямат такива. Ако успеем да накараме тази напреднала технология да работи за нас и я разгърнем в космоса, ще имаме шансове. С подобна възможност за бързоподвижна атакуваща сила можем да ги победим с маневреност на стратегическо ниво. Можем да блокираме следващата им атака — това е втори етап. След това ще прочистим космоса между нас и Дайсън Алфа, ще открием къде се намира онази Порта на Ада и ще я унищожим — етап три, премахване на заплахата.

— На мен ми звучи добре — каза Найджъл и кимна одобрително. — Най-малкото говориш по същество, разсъждаваш извън установените граници. Изпитваме болезнена нужда от такъв подход.

— Доста скъпи думи — измърмори Криспин.

— Не мога да повярвам, че каза това — нахвърли му се Жюстин. Неочакваната острота на тона й накара всички да се обърнат и да я погледнат. Чиста проба Гор Бърнели.

— Тридесет и седем милиона мъртви, а ти се оплакваш за цената на собствената ни защита. Не чу ли какво каза току-що адмиралът? Алтернативата е смърт. Истинска смърт, не просто удобният сън, докато клиниката клонира новото ти тяло. Ще умреш, Криспин. И това ще продължи вечно.

— Не исках да кажа, че ще е прекалено скъпо, мила моя. Просто исках да изтъкна, че финансирането ни ще трябва да премине през подобно радикално преструктуриране, за да платим за подобен план. В случай че тази прекрасна нова технология може да бъде подкарана.

Той погледна многозначително към Найджъл, а след това и към Уилсън.

— Теорията е перфектна — каза спокойно Найджъл. — Да я накараме да заработи… ами, Криспин, там се намесват парите ти.

— За това ще трябва да бъдат вдигнати вашите данъци — отбеляза той.

— Мислиш ли, че на който и да е от нас му пука дори малко за това точно сега? Накарай от Трезора да избистрят цифрите, прасни двадесет или четиридесет процента върху данъците, изчисли заемите и облигациите, които ще трябва да пуснем. На никой не му пука за инфлацията или рецесията, или прекомерния растеж, който това ще предизвика. Нищо от тези лайна няма да има значение, ако загубим. Ако не разполагаме с парите, нужни, за да може планът да заработи, няма да има финансов пазар. Ще сме мъртви; трябва да признаем това, дори никога да не го изречем публично.

— Тук не става дума само за финанси — каза Хедър. Тя кимна към Уилсън. — Харесвам как мислиш по въпроса.

— Усилието е на целия ми екип — изсумтя той.

— Разбира се, но екипът ти е поел в правилната посока. Трябва да мислим изключително нестандартно и да си сътрудничим, поне този път. Това, което ме плаши, е опитът да преструктурираме производствените си мощности в такива мащаби. Нещата няма да протекат гладко, но въпреки това трябва да бъде направено.

— СИ вероятно може да ни помогне — каза Оливър Там.

— Вероятно — каза Хедър. Прозвуча като учителка, подразнена от намесата на непослушен ученик. Размени погледи с другите трима водачи на династии. — Ще трябва да привлечем останалите към каузата.

— Те са достатъчно умни — каза Найджъл. — А и имаме сключени спогодби помежду си.

Хедър сви леко рамене.

— Ами проблемът с бежанците? — запита Рамон ДБ. — Какво е тяхното място във всички тези планове? В този момент всички оцелели от Изгубените23 насищат останалата част от Федерацията. Нямат домове, нямат работа, нямат живот. Разчитат на нас, на правителството, за да ги поведем, да им влезем в положението. Стотици хиляди заливат Силвъргалд, която не може да ги поеме. Казаха ми, че околностите на Лидингтън са започнали да приличат на някакъв средновековен лагер за бежанци. Няма вода, няма канализация, а храната е съвсем малко. Съществува и друг проблем, който никой от вас не повдигна досега — този с преселването на населението. Хора от всеки свят на разстояние от сто светлинни години от Изгубените23 ходят на ваканции на планети от другата страна на Федерацията или пък се опитват да продадат имота си и да закупят къща на свят, където смятат, че ще са в безопасност. Страхуват се и имат основание. Какво ще правим с това? Трябва да им покажем, че знаем за проблемите им и ги разбираме. Че ще се постараем да ги разрешим.

— Не днес и не тук — каза президент Дой.

Каза го толкова решително и твърдо, че предизвика изненаданите погледи на няколко души около масата. Самият Рамон зяпна изненадано.

— Това е Военният кабинет, сенатор Рамон — каза тя. — Тук решаваме военната ни стратегия, това е всичко. Преселването на населението е проблем, с който трябва да се справя Министерството по гражданските въпроси, а може би дори да се предизвика обширен дебат в Сената.

— Само че тези въпроси имат пряко влияние върху военните дела — каза Рамон. — Ще се отразят на цялата икономика.

— Не — каза бързо Илейн. — Броят е огромен, признавам. Но когато говорим в проценти, ефектът едва ще се усети. Няма да позволя работата на този кабинет да се затлачи с проблеми, които не го касаят директно. Не сте прав, сенаторе. Моля, отстъпете думата на някой друг.

Алан изобщо не се опитваше да прикрие усмивката си. Един или двама от другите изглеждаха умерено изненадани. Категорично и решително държание от страна на Дой бе нещо, с което не се сблъскваха особено често. Осъзнала внезапно добития си авторитет, тя попита:

— Адмирал Колумбия, предвиждате ли някаква промяна в настоящата политика на планетарна защита?

— Никакви промени, мадам. Силовите полета бяха изключително успешни, дори на Изгубените23. Планираме да подобрим всички градски и цивилни силови полета в очакване на втората атака на Първите. Производителите на бойни аероботи също увеличават продукцията си по наша заявка. Машините се оказаха безценни по време на предхождащата инвазията бомбардировка. Системите за електронна война също са с приоритет. Това обаче са системи с изцяло защитен характер. Могат само да намалят щетите по време на атаката. За да спрем нападението, се нуждаем от флотилия.

— Разбрано, адмирале. Мисля, че можем да продължим с гласуване на общата стратегия.

— Бих искал да спомена и етап четири — каза Колумбия.

— Етап четири?

— Да, мадам. Проект „Сиатъл“. Оръжието, което ще ни позволи да пренесем войната в самата Дайсън Алфа.

— Мислех, че все още не сме се доближили дори до прототип.

— Надяваме се да разполагаме с такъв до няколко месеца — каза Уилсън. — Знаете какви са физиците, не обичат крайните срокове. Не че някога ги спазват.

— Значи не е нещо, което изисква вниманието ни веднага? — попита президентът.

— Не — съгласи се предпазливо Уилсън. — Адмирал Колумбия обаче е прав. В крайна сметка ще трябва да решим за използването му.

— Можем да се борим срещу тях с бойни кораби — каза Колумбия. — Можем да ги забавим, можем дори да ги отблъснем, макар че една продължителна война ще се окаже изключително скъпа за нас, и то не само във финансови измерения. Ако обаче агресията им се окаже необратима, независимо от причината, ще се наложи да го използваме.

— Геноцид — прошепна Илейн Дой. — Мили Боже!

— Решението ще бъде общо — каза й Ханс. — Ще го вземем заедно и ще споделим тежестта с теб.

— Проектът „Сиатъл“ ще продължи да се ползва с върховен приоритет — каза Колумбия.

— Да — каза нерешително президентът. — Добре, ако това е всичко, бих искала да гласуваме предложението на адмирал Кайм за тристепенен подход срещу заплахата на Първите.

— Предложено — каза Хедър.

— Подкрепено — каза Алан.

— Много добре — каза президентът. — Гласуващите „за“?

Тя преброи вдигнатите ръце.

— Решението е взето единодушно.

Извън залата малки групички от помощници се размотаваха из дългия коридор и си разменяха клюки. Когато вратите се отвориха, всички притихнаха и зачакаха шефовете им да ги подминат, за да се прикрепят към тях като многобройни железни стружки към магнит. Жюстин почти бе стигнала до Сю Пайкън и Рос Гант-Уейнрайт, двамата старши служители, които бе наследила от Томпсън, когато Рамон ДБ я настигна.

— Не приличаше на себе си там вътре — каза меко той.

Жюстин спря и го погледна нетърпеливо, на косъм бе да му отвърне рязко. Яркото осветление над тях се отразяваше от малките капчици пот по челото му. Черните му като нощта ОВ-татуси се виждаха отчетливо по бузите и ръцете му, тъй като абаносовата му кожа бе избледняла до сивкавочерно. Тя погледна бързо надолу и видя колко здраво е изпъната широката му роба. Раздразнението й намаля.

— Изглеждаш уморен — каза тя и постави ръка върху неговата. — Сигурно не ти понася лесно.

Той се усмихна нежно.

— А на теб?

— Моето тяло отново е в ранните си двадесет години. Мога да се справя с работата до късно през нощта и със стреса. Ти не можеш.

— Моля те, не ми напомняй за тялото си в тази ми възраст. — Той игриво сложи ръка на гърдите си. — Сърцето ми не може да понесе толкова много. Между другото изглеждаш неотразима в черно.

— Рами! Виж тези пръстени. Никога няма да можеш да ги свалиш, пръстите ти са се надули толкова много.

Тя хвана ръката му и разгледа бижутата, които бяха почти погребани под меката плът.

Той се загърчи като виновно дете.

— Не ме тормози, жено.

— Не те тормозя. Казвам ти го в лицето: или ще започнеш да се грижиш за себе си, или лично ще те изтърся в клиниката, за да те подмладят.

— Сякаш някой от двамата може да си позволи свободно време точно сега. — Той замълча, несигурен в себе си. — Чух за ЕлЕй Галактик. В трапезарията на Сената се говори, че си познавала убитото момче.

— Да, познавах го. Именно аз го издадох на флотското разузнаване.

Рамон изгледа подозрително черната й рокля.

— Надявам се, че не се виниш за смъртта му.

— Не.

— Забравяш, мила, че наистина те познавам.

— В трапезарията на Сената знаеха ли, че момчето беше убито от същия човек, който уби Томпсън?

— Да. Оказваме тих, но настоятелен натиск за резултати върху Отдела по сигурността на Сената. — Той снижи гласа си до шепот. — Доверието и в двата клона на флота не е особено силно точно сега.

— Ще се подобри.

За миг Жюстин се поколеба дали да му каже за Звездния странник. Рамон щеше да се окаже невероятно силен съюзник в Сената, но наистина не беше в добра форма, а това само щеше да увеличи бремето му. „Още не“, помисли си тя.

— Съжалявам, задето Дой те отряза — каза тя. — Наистина смятам, че трябва да вземем проблема с бежанците предвид.

— Всъщност беше права — каза той и се усмихна широко. — Просто не съм свикнал президентът да се държи така настойчиво. Може да се окаже, че сме си взели довиждане с политика и в замяна сме получили държавник. Ето това ще бъде нещо ново.

— Ще видим. Не съм сигурна, че точно сега мога да повярвам в някаква епоха на чудеса. Но ще те подкрепя в Сената относно някакъв пакет от помощни мерки за бежанците. — Тя зърна Уилсън, който си говореше с Криспин, наведе се напред и бързо целуна Рамон. — Трябва да вървя. Ще се видим в трапезарията, нали?

— Разбира се.

Жюстин се приближи припряно до Уилсън, докато двамата с Криспин се здрависваха. Няколко помощници чакаха, за да се прикрепят към тях. Тя видя Колумбия, който излизаше от кабинета. Не беше в настроение за нов сблъсък с него точно сега.

— Адмирале, може ли да поговорим за момент?

Уилсън кимна учтиво.

— Разбира се, сенаторе.

— Насаме. Съвсем наблизо има конферентна стая.

Колебанието на Уилсън едва пролича.

— Добре.

Е-кономът на Жюстин подаде код за отваряне на вратата. Помощниците й бяха запазили стаята веднага щом всички разбраха къде ще се проведе срещата на Военния кабинет. Уилсън я последва в стаята, на лицето му бе изписано учтиво любопитство. Тогава видя седналата Паула Майо и се намръщи.

— Какво става? — попита той.

— Съжалявам, че те поставям в трудно положение, Уилсън — каза Жюстин. — Сигурно знаеш обаче, че адмирал Колумбия и аз имаме разногласия по определени въпроси относно сигурността. Освен това той уволни следовател Майо от флотското разузнаване.

Уилсън вдигна ръка.

— Съжалявам, сенаторе, но Рафаел се ползва с пълното ми доверие. Не се занимавам с офисна политика, не и на това ниво. Ако не сте забелязали, в момента се води война и ние може да загубим.

Той се обърна към вратата.

— Пазителите са провеждали операция на Марс в продължение на двадесет години — каза Паула.

Уилсън замръзна на място, ръката му остана леко изпъната, за да отвори вратата. След миг той каза:

— На Марс няма нищо. Повярвайте ми, знам го.

— Бил си там за десет часа преди триста години — каза Жюстин. — Наблюдавах телевизионното излъчване на живо. Спомням си Люис, Орчистън и теб, когато стъпихте на повърхността. За пръв път от много години се почувствах горда със страната си. Тъкмо опъвахте флага, когато Найджъл се появи.

Уилсън се обърна, по бузите му избиваха петна от яд.

— Е и?

— Пазителите използват станцията на Арабия Тера, за да изпращат информация на Земята.

— Каква информация?

— Не сме сигурни. Флотското разузнаване направи опит за диагностика на оборудването там. Изглеждат като стандартни сензори за наблюдение на околната среда.

— Не разбирам. — Уилсън поклати глава, явно раздразнен. — Пазителите са терористи. Какво общо имат с някакви си данни за околната среда на Марс.

— Не знаем — каза Паула. — Офисът в Париж обаче спира разследването.

— А, ясно. — Уилсън погледна презрително към Жюстин. — Искате да окажа натиск върху Рафаел, за да продължи разследването.

— Озовавали сте се от неприятната страна на операция на Пазителите — каза Паула. — Знаете колко отдадени и ефективни могат да са те. Почти унищожиха „Втори шанс“. Двадесетгодишна операция не е нещо, което биха предприели без сериозна причина. Било е изключително важно за тях. Трябва да открием за какво става дума.

Уилсън издиша през зъби.

— Може би. Но ако наистина е толкова важно, не мисля, че Рафаел не би му обърнал внимание. Може да е агресивен, амбициозен, емоционален и непрощаващ, но не е глупав.

— Всички имат слепи петна, Уилсън — каза Жюстин. — Паула беше уволнена по политически причини, защото разследването й не дава резултати достатъчно бързо.

— Според моите виждания сто и тридесет години работа по даден случай са си доста основателна предпоставка за освобождаване от длъжност — каза Уилсън. — Не искам да те обидя.

— Чу ли за инцидента на ЕлЕй Галактик? — попита Жюстин. — Убиец елиминира куриер на Пазителите, който носеше информацията от Марс. Същият убиец, който се погрижи за контрабандиста на оръжия на Венис Коуст. Също така уби брат ми. Той не работи за правителството и няма как да работи за Пазителите.

— За кого тогава? — попита Уилсън.

— Добър въпрос. От офиса в Париж може и да успеят да открият отговора. Ако продължат да търсят.

Уилсън погледна към Жюстин и след това към Паула.

— Какво искате от мен?

— Да помолиш Рафаел да продължи с флотското разследване на марсианския проблем, да не се отказва.

— Може би — каза Уилсън. — Ще трябва да помисля за това.

След инвестиция, продължила двадесет и пет години, повечето от планетите в космоса от етап едно вече бяха свързани с експресни маглеви линии, които осигуряваха бърза и ефективна услуга. На базата на този успех от ТСП усилено разгръщаха мрежата на планетите от космоса от етап две. Въпреки имагинерната си важност като свързващ свят към Далечината обаче, Буунгейт все още не разполагаше с маглева линия. ТСП се изказваха мъгляво относно плановете за полагането й.

На стандартния експрес от Париж му отне четиридесет минути, за да достигне гарата на ТСП на Буунгейт. Плъзна се плавно до перон 2 в двадесет и два часа местно време. В главния терминал имаше само пет перона, но всеки от тях гъмжеше от пътници, когато Рене и Тарло слязоха от двуетажния вагон първа класа. Навън валеше и от влака капеше вода върху релсите. Мразовит нощен вятър духаше под големия арковиден стъклен покрив и караше хората да пристъпват от крак на крак и да закопчават догоре палтата си. Полисветлинните ивици над главите им хвърляха светлина със син оттенък, озарявайки дъждовните капки, които се сипеха отвъд ръба на покрива като сиви искри.

— Малко е късно за път, а? — каза Тарло, докато вървяха към края на перона. Не обръщаше внимание на любопитните погледи, които флотските им униформи привличаха.

Рене вдигна яката на сакото си, за да се предпази от студа, и огледа хората върху перона. Всички се скупчваха на семейни групички, а унилите, прозяващи се деца седяха върху купчините багаж. Няколко охранители на ТСП патрулираха наоколо.

— Зависи колко нетърпелив си да напуснеш — отвърна тя. За пръв път виждаше наяве доказателство за преселването на населението, което беше толкова централна тема в унисферните предавания напоследък. Осъзна, че ако това наистина се случва някъде, то трябва да е тук. Повечето от съседите на Буунгейт бяха сред Изгубените23.

Пробиха си път през също толкова препълнения централен площад и откриха офиса по сигурността на ТСП. Офицерът им за свръзка беше Едмънд Ли, местен офицер-техник от полицията, който бе прехвърлен във флота и назначен в новия отдел за инспекция на товарите на Далечината. Бяха изминали петнайсет години от първото му подмладяване и той още имаше доста гъста черна коса, която като че не бе подстригвана от няколко месеца. За разлика от нея обаче, тънкият му черен мустак бе грижливо оформен и добре си пасваше с черните ОВ-татуси във формата на гръцки букви по тясното му лице. Не си бе направил труда да облече флотската си униформа, носеше обикновен гълъбовосив офисен костюм. Рене всъщност му завиждаше за това; под тъмната туника кожата й сякаш винаги я сърбеше. Това й напомни за времената, когато Паула все още командваше парижкия офис.

Очакваше ги кола, която ги откара на осем километра, до сектора от гаровия двор, отделен за Далечината. Докато Едмънд Ли ги уведомяваше за последните спрени стоки, Рене погледаше навън през покритото от дъжд стъкло. Стотици светлини блестяха върху високи стълбове из обширния гаров двор и разкриваха големите празни площи между релсовите линии и далечните индустриални сгради. Те бяха наследство от изгубената амбиция от дните, когато Буунгейт бе хранил надежди да се превърне в кръстопътен свят за нарастващия сектор от космоса от етап три. Някои от товарните депа бяха отворени — зад големите правоъгълни врати се виждаха паркирани влакове с пълни догоре вагони, а крановете и автоматичните вдигащи механизми разтоварваха пратките. Рене видя дълга редица товарни локомотиви „Ейбълс RP5“, подредени до огромна инженерна работилница. Не бяха използвани, откакто атаката на Първите бе нанесла тежък удар на икономиката на Федерацията, и още чакаха възстановяването на нормалните търговски операции.

Слаба червеникавокафява светлина мъждукаше в другия край на склада за товари за Далечината и хвърляше отблясъци върху релсите, които се извиваха навън като змии.

— Това порталът към Междинна станция ли е? — попита Рене. С приближаването на колата полукръгът от бледа луминесцентна светлина се показваше иззад високата тъмна сграда. Приличаше на уморена луна, която потъва зад хоризонта.

— Да — каза Едмънд Ли. — След атаката на Първите няма кой знае какъв трафик натам. Повечето е стока за компании и големи земевладелци, както и за Института, разбира се. Няма много лични пратки. Всеки, който е смятал да емигрира, е отложил плановете си, а и туристическата им индустрия е спряла напълно.

— Ами трафик оттам насам? — попита Тарло.

— Разбира се. Много хора искат да се разкарат оттам. Кой няма да иска? Дяволски близо са до Дайсън Алфа, но пътуването от Далечината до Буунгейт е много скъпо. Повечето хора там не разполагат с толкова пари. Не знам още колко дълго гражданският съвет на Федерацията ще поддържа портала отворен.

Колата паркира извън склада и те се отправиха забързано през дъжда към малкия офис, пристроен като тухлен придатък до главната сграда. Вътре офисът представляваше прост, неразделен от стени правоъгълник с девет бюра в средата. Конзолните системи на седем от тях бяха покрити с пластмасови калъфи против прах. Тарло ги изгледа любопитно, докато минаваше покрай тях.

— Колко души работят в отдела?

— Двадесет и петима на заплата — каза безизразно Едмънд Ли.

— Ясно. А колко идват на работа?

— Вчера бяхме четирима. Утре — кой знае?

Тарло и Рене се спогледаха многозначително.

— Мисля, че на това му се вика да кръшкаш без позволение — каза Тарло. — Адмиралът сигурно ще поиска да ги разстреля.

— Първо ще трябва да ги намери — отвърна Едмънд Ли. — Съмнява ме, че са на този свят. Имат семейства.

— Защо тогава ти си още тук? — попита Рене. — Това надали е най-жизненоважната работа във Федерацията точно сега.

— Роден съм на Буунгейт. Предполагам, че заради това ми е по-лесно да остана, отколкото на другите. А и в този живот още не съм започнал да градя семейство.

Той избута вратата, която водеше към склада. В подобното на пещера помещение беше мразовито. По протежение на тавана единична редица полисветлинни ивици хвърляше самотната си светлина върху голите метални рафтове по цялата дължина на ензимноподсиления бетонен под. Дъждът, който се сипеше по слънчевите панели на покрива, произвеждаше силен барабанящ шум, отекващ из почти празната сграда.

— Малко е неприятно да работиш тук — каза Едмънд Ли. Той пристъпи върху чифт релси, които минаваха през средата на стаята и стигаха до огромна врата в края на склада. — Физически се намираме най-близо до портала на Междинна станция. Ако Първите наистина преминат, ще го разберем преди всички останали. Чувстваме се в истинска опасност. Наистина не виня другите, че си тръгнаха.

Стигнаха до двойка открити товарни вагони, които си стояха на релсите. Бяха натоварени с големи сиви щайги. Сензорен обръч за дълбоко сканиране опасваше релсите на двадесет метра разстояние. Няколко бюра бяха разположени около основата му. Екраните и системите бяха до една тихи и тъмни. Широк работен плот до тях беше покрит с няколко роботизирани машинни уреда. Три от щайгите се намираха върху плота. Бяха отворени.

— Уриен ги откри вчера — посочи към тях Едмънд Ли. Щайгите за пакетиране съдържаха обемисти машинни части, които работните инструменти бяха разделили. Почти всичката електроника беше извадена и пръсната върху плота в бъркотия от оплетени кабели и модули в черни кутии.

— Добре, какво е това? — попита Тарло.

— Машините в тази пратка са все селскостопански. Мултифункционални жътварки, трактори, сонди, напоителни системи. Пренасят ги на части като тези и ги сглобяват на Далечината. Сканират се бързо и лесно. Извадихме късмет, че Уриен беше на смяна, когато е минавала точно тази пратка. Той е от семейство земевладелци на Дунедин. Познава фермерските машини. Сторило му се, че е забелязал нещо странно в електрическите системи, особено при положение че всички машини се захранват от дизел. Оказа се, че е прав. — Едмънд вдигна един от кабелите, който беше дебел колкото китката му. — Свръхпроводник от висок клас. А тези модулатори на ток имат огромна мощност.

— Не съответстват на производствените спецификации ли? — попита Тарло.

— Не, за Бога. Това е предназначено за нещо, което използва феноменални количества електричество.

— Някакви идеи?

Едмънд Ли се усмихна и поклати глава.

— Нямам никаква представа. Затова се обадих във вашия офис. Помислих си, че веднага ще се досетите.

— Благодаря за комплимента. Закъде е била пратката?

— Адресът сочи ранчото Паламаро в окръга Талионг, това е много на изток от Армстронг Сити. Казват, че там са барсумианците.

— Добре. Това, от което наистина се нуждаем, са пратката и финансовите детайли. Кой е агентът? Коя банка е използвана? Къде са опаковани машините?

— Да. — Едмънд Ли се почеса по тила и погледна неуверено бъркотията от машинни части. Дъждът, който млатеше по покрива, се усили още повече и отгоре се заизсипва порой. — Вижте, сигурен съм, че на Земята този тип информация е подредена, форматирана красиво и е готова за незабавен достъп. Нещата тук са малко по-различни. Като за начало някои от частите вече липсват.

— Липсват? — възкликна Рене. — Какво имаш предвид?

— Каквото казах. Всички знаят, че тук съхраняваме скъпи стоки през нощта. Огледайте се, милейди. Да виждате роботи пазачи, които патрулират във вътрешността? Разполагаме със сензори, но дори и алармите да се включат, най-близкият агент от отдела по сигурността на ТСП се намира на осем километра оттук, при терминала, а точно сега са страшно заети с контролирането на тълпите. Полицията е още по-надалеч, а на тях им пука дори по-малко.

— По дяволите! — изсъска Тарло. — Успяхте ли да опишете всичко, което открихте в пратката?

— Да, почти сигурен съм, че Уриен направи опис. Разполагаме поне със запис на дълбокия скенер, ако не друго. Просто информацията още не е качена в официалната ни база данни. Вероятно се намира в конзолата му за временно съхранение.

Рене с усилие потисна растящия си гняв. Нямаше смисъл да се кара на Едмънд Ли, имаха късмет, че изобщо си беше направил труда да им се обади.

— Ами допълнителната информация, за която попита Тарло? И тя ли е запазена в някоя папка за временно съхранение?

— Не. Още не съм започнал да я обработвам. Не би трябвало да отнеме много време. Голяма част от инвентара и оторизациите ще са отчетени в офиса за контрол на износа към Далечината.

— Как са с персонала там? — попита кисело Тарло.

Едмънд Ли просто повдигна вежда.

— Хоугън ще подивее — каза Рене. Още една спънка. Този случай наистина бе омагьосан.

— Е, поне няма смисъл да обвинява нас — каза Тарло. — Само че започвам да разбирам защо шефката никога не попадна на прилични улики тук.

— Работата изпадна в такова състояние едва след началото на атаката — каза Едмънд Ли. — Фактът, че по това време операцията едва прохождаше, изобщо не помогна. Не мога да се оплача от липса на пари. Проблемът е в липсата на хора.

— Ясно — каза решително Тарло. — Рене, няма смисъл и двамата да стоим тук. Ти се връщай в Париж. Аз ще остана и ще направя проверки на пратката. След като открием първоначалния източник, маршрута и финансовата информация, ще започнем операция по проследяване от Париж.

Рене огледа преценяващо за последен път сумрачния зеещ склад.

— Съгласна. Най-добре уреди да изпратят на Земята каквото е останало от пратката. Криминалистите ще започнат работа по него. Може да успеят да ни кажат за какво служи.

Тарло й подаде ръка.

— Десет долара, че не могат.

— Не, благодаря.

Официално беше наречен Уестминстърския дворцов музей на демокрацията, но всички неизменно го наричаха Биг Бен на името на известната часовникова кула, която стоеше на стража в единия му край. Адам Елвин използва кредитната си татуировка, за да заплати стандартната такса вход и премина през богато украсената каменна арка на „Сейнт Стивън“ срещу абатството. С дългите си коридори, издължени прозорци и гол каменен интериор старият британски парламент винаги му бе приличал на незаконно присвоена катедрала. Фоайето между двете главни зали беше обзаведено с нелепа дървена мебелировка, която се бе сгушила отбранително между големите бели статуи, а златистата светлина се изливаше през купола от стъклописи и очертаваше дърворезбите по продължение на всяка стена. Наоколо се щураха групички от бърборещи малки ученици, които се оглеждаха през интерфейсните си очила, а програмата екскурзовод описваше историческото значение на всичко, върху което съсредоточаваха погледа си. Вратите към Камарата на общините бяха отворени. В нея холограми избледняваха и се завръщаха към живот над зелените пейки на залата, възпроизвеждайки образите на поредица от политици от пределектронната ера чак до последния английски парламент от 2065 година. В Камарата на лордовете с призрачно великолепие и блясък се разиграваше цялото възкачване и падението на британската монархия от времето на Вилхелм Завоевателя и битката при Хейстингс до подписването на акта от крал Тимъти, с който поданиците му получаваха абсолютен суверенитет.

Адам не обърна внимание на готическото великолепие от Викторианската епоха и завързаните исторически уроци и продължи напред към кафето на терасата, която се намираше успоредно на Темза. Беше дълга двеста метра, почти колкото цялата дължина на сградата, и винаги се бе славила като популярно място както за туристи, така и за местни. Топъл пролетен бриз откъм широката река изшумоля през високите чадъри до масите, чиито изящни емблеми изобразяваха крепостните порти. Сервитьорките се нижеха из тесния лабиринт, разнасяйки подноси и вземайки поръчки. Наложи му се да глътне корема си и да се плъзне тромаво покрай столовете, отбягвайки раздразнени погледи, за да достигне една определена маса, която се намираше до самия парапет на терасата.

Брадли Йохансон му се усмихна от мястото си.

— Адам, толкова е хубаво, че те виждам, стари приятелю.

— Да, точно така — изсумтя Адам и седна до Брадли.

Млада сервитьорка, облечена в копие на момчешки костюм от ерата на Тюдорите и смарагдовозелени панталони, които очертаваха дългите й крака, дойде до тях и се усмихна с надежда.

— Още един следобеден чай за приятеля ми — каза й чаровно Брадли. — С кифлички със сметана и чаша от онова прекрасно шампанско „Гифорд“.

Усмивката й засия по-ярко.

— Да, сър.

— За Бога! — измърмори Адам, след като тя се отдалечи. Сигурно всички гледаха към тях.

— Не започвай отново с болшевишките разговори — смъмри го Брадли. — Когато си в Рим и така нататък. Освен това са с истинска корнуолска сметана.

— Хей, направо не мога да повярвам.

— Хайде стига, Адам, превърнали са това древно седалище на класово привилегированите в прекрасна чайна за обикновения човек. В това трябва да се крие някоя и друга метафора, не мислиш ли? Мислех, че ще му се насладиш.

Адам никога нямаше да си го признае, но винаги изпитваше леко възхищение от начина, по който Брадли винаги уреждаше срещите им на най-крещящо публичните места. В това държание имаше показност, която сенчестият параноичен занаят на Адам никога не можеше да си позволи.

— На Казимир щеше да му хареса — каза Адам. — Историята на този свят винаги го е удивлявала. Почти всяка сграда, в която влизаше, беше по-стара от Далечината.

Добродушното изражение на Брадли стана някак сурово.

— Какво стана, Адам? Информацията е от жизненоважно значение.

Ръката му удари яростно по масата. Някои от хората се обърнаха към тях. Усмивката на Брадли се завърна и посрещна извинително погледите им.

Адам рядко го виждаше разярен. Не беше особено приятна гледка.

— В крайна сметка събрахме парчетата от пъзела. Измъкнал се е да се види с момичето си преди куриерската мисия. Очевидно са се срещнали много отдавна на Далечината. Оказа се, че е доста по-важна от средностатически турист.

— Коя е тя?

— Жюстин Бърнели.

— Сенаторката? — Брадли примигна изненадано. — В името на бленуващите небеса! Нищо чудно, че флотът го следеше. Мислех, че е по-умен, много по-умен.

— Казимир беше убит от агент на Звездния странник на име Брус Макфостър. Той и Казимир са израснали заедно.

— Да, спомням си. — Брадли вдигна малък сребърен нож с дръжка от кост и намаза малко сметана върху една от кифличките. — Брус не се завърнал от една от атаките им преди няколко години. По дяволите, постоянно натяквам на клановете да внимават какво може да стори Звездния странник на всеки изоставен.

— Същото, което е сторил на теб?

За частица от секундата на лицето на Брадли се изписа огромна болка.

— Почти — каза дрезгаво той.

— Знаеш ли, вече дори не се съмнявам в съществуването на Звездния странник. Наблюдавах записите на младия Кийран Максоубъл дузина пъти. Казимир се радваше да види приятеля си отново. А Брус просто го застреля.

— Съжалявам, Адам.

— Съжаляваш? Мислех си, че ще се зарадваш на новия си вярващ.

— Това не е врата, която можеш да отвориш с удоволствие. Зад нея има малко надежда, но най-вече мрак и болка. Затова основах Пазителите, за да защитават човешката раса от онова, което се таи там. За да могат да продължат да живеят красивите си дълги животи в мир. В известен смисъл ти не си мой вярващ, ти си поредната му жертва.

— Ей, не се тормози за душата ми. Аз избрах пътя си преди много време. Това е просто още една камениста пътека.

— О, Адам, само ако знаеше колко ти завиждам за оптимизма. Ах…

Той се усмихна отново, когато сервитьорката донесе подноса със следобедния чай на Адам.

— Вземи си и ти.

Адам взе ножа и разряза една от кифличките.

— Колко добро е шифрирането? — попита Брадли.

— СИ може би ще го разбие, но като изключим него, няма опасност.

— Това ни дава известна свобода. Флотът проведе широкомащабни диагностични тестове на марсианската екипировка, което няма да им разкрие абсолютно нищо. Ще се опитват отчаяно да открият някаква уловка.

— Наблюдавахме тялото след това, знаеш. Сенатор Бърнели го отнесе в клиника в Ню Йорк, собственост на фамилията й. Малката ми приятелка Паула Майо я придружаваше. Доколкото можем да преценим, Отделът по сигурността на Сената и флотът не получават еднаква информация по случая.

— Хмм. — Брадли вдигна кристалната чаша с шампанско и заизучава балончетата, които съскаха под слънчевите лъчи. — Мислиш ли, че Паула, а не флотът, се е сдобила с кристала?

— Това е доста далечно предположение, но признавам, че е възможно.

— Чудя се дали не може да проработи в наша полза.

— Не виждам как. Ти се нуждаеш от информацията, а тя е у тях.

— Това им дава изключително скъпа разменна монета, макар и още да не го знаят.

— Имаме ли нещо, което те искат?

— Да. — Брадли отпи от шампанското. — Ти и аз като начало.

— Не е смешно, по дяволите. — Адам натъпка кифличката в устата си и си наля от чая.

— Изглежда, нямаме. Само че трябва да помисля как да си върнем информацията. Нуждаем се от нея, Адам, не можем без нея. Цялото отмъщение на планетата зависи от нея.

— Не виждам как ще си я върнем. Аз определено не знам как да проникна във флотското разузнаване или Отдела по сигурността на Сената. Ами онзи твой високопоставен източник?

— Опасявам се, че не съм получавал вести от него от доста време.

— Значи това е всичко? Край на играта? — Някак си идеята му се струваше невъзможна.

— В никакъв случай не е приключила — каза Брадли. — Просто стана много по-трудна. Информацията от Марс щеше да ни помогне да подобрим контролиращата програма, за да можем да я използваме уверено. Пак можем да продължим, но сега ще трябва да разчитаме в по-голяма степен на цифрово моделиране, отколкото им се иска на дизайнерите на проекта. Резултатите ще бъдат изключително несигурни.

— Хората ти ще я накарат да проработи, каквото и да става. Всички изглеждат толкова отдадени.

— За което благодаря на бленуващите небеса. Хората, изглежда, наистина притежават забележителни ресурси в толкова много сфери. Нищо чудно, че Звездния странник и Първите са толкова разтревожени заради нас.

— Ако Звездния странник разкрие плана за отмъщението на планетата, може ли да ти попречи да го изпълниш?

Брадли погледна към реката и се загледа замислено към високите чинари на срещуположния бряг.

— Да го спре — не. Само че лесно ще му се изплъзне. Времето на изпълнение ще е от критично значение. Много малко от нас обаче знаят цялата стратегия, а аз поддържам контакт с всички тях. Засега сме извън опасност.

— Надявам се, че си прав. Те знаеха за куриерската мисия на Казимир. Това подсказва, че са проникнали във флота. Вече би трябвало да знаят, че обсерваторията е приемала информация в продължение на двадесет години. Ако Звездния странник знае това, може ли да разгадае с какво възнамеряваш да го удариш?

— Малко вероятно е. Въпреки всичко нищо от това няма да е от значение, ако не прекараме останалите физически компоненти на Далечината. Цяла пратка е била прихваната от флотските инспектори на Буунгейт.

— Да, наистина ще се наложи да направим нещо по този въпрос. — Адам пусна няколко бучки захар в чая си и го разбърка разсеяно. — Разполагаме с чернова за пробив на блокадата. Предполагам, че е време да й вдъхнем живот. Не че за това се иска много работа. Самата идея е доста грубовата.

— Добре. Това означава, че по-малко неща могат да се объркат.

— А мен наричаш оптимист.

— Още съм любопитен как Брус е успял да избяга след това. Откри ли нещо във връзка с влака, на който е скочил?

— Не. В отдела, който контролира трафика на ТСП, използват изключително сериозно шифриране. — Той се усмихна. — Поради някаква причина се тревожат, че хора като мен може да проникнат в информацията. Доколкото знаем, е бил товарен влак. Не знаем накъде е отивал, само че е бил на точното място в точното време. За да се уреди това, трябват доста усилия. Впечатлен съм.

— В такъв случай е логично да предположим, че е организирано от някой изключително високопоставен в ТСП. Чудя се кого ли в тази организация е покварил Звездния странник.

— Предполагам, че няма да разберем, преди всичко това отдавна да е приключило и утихнало.

Брадли измънка неуверено в съгласие.

— Да, за нещастие. Само че някой на толкова висок пост може да нанесе големи вреди. Предполагам, че ще помогнат на Звездния странник в плана му да се завърне на Далечината.

— Убеден ли си, че това ще се случи?

— Без съмнение. Не може да си позволи да остане в капана на Федерацията, особено ако Първите успеят да посеят унищожението си. Когато войната е в разгара си, той ще се опита да се завърне при собствения си вид. Тогава ще ударим ние.

— Ще прекараме останалата част от съоръженията, не се тревожи.

— Не се тревожа, Адам, вярвам силно в теб и екипа ти. Просто ми се иска да можех да убедя и останалата част от Федерацията. Може би подходих по грешния начин от самото начало. Само че никой не ми вярваше тогава. Чувствах се, сякаш бях с гръб, опрян в стената. Какво друго можех да направя, освен да отвърна с физическа сила? Беше толкова смехотворно човешка реакция. Такива реакции винаги разкриват колко несигурни се чувстваме, колко малко сме се отдалечили от животните. Създаването на Пазителите, за да атакувам Института, беше съвсем инстинктивно действие. Може би трябваше да опитам да подходя политически.

— Като спомена това, напълно ли си сигурен, че Илейн Дой е агент на Звездния странник?

Брадли се наведе над масата.

— Това не го пуснахме ние.

— Моля?

— Много добре стъкмен фалшификат. Трябва да призная, че Звездния странник започва да води все по-заплетена кампания срещу нас във физическото измерение Брус и тези като него причиняват много скъпоструващи щети, а дезинформация като тази подронва правдоподобността на думите ни. Точно когато бяхме започнали да привличаме значителен медиен интерес, да не говорим за политическа поддръжка. Но за това виня себе си, трябваше да очаквам подобен ход.

Адам най-сетне отпи от шампанското „Гифорд“, за да преглътне по-лесно една от кифличките.

— Знаеш ли, това може и да се окаже опасен ход от тяхна страна.

— В какъв смисъл?

— Ако някой се заеме да разследва това както трябва, вероятно ще се натъкне на следи. Звездния странник може така да е открил част от действията си пред официалните власти.

— Струва си да се помисли над това. Беше изключено да се отрека от изявлението с нова стрелба. Така щяхме да излезем глупаци в очите на обществото. При всички случаи ще престана с пропагандата чрез стрелба. Твърде близо до края сме, за да постигнем някаква истинска промяна в общественото мнение.

— Освен ако не представиш истинско доказателство.

— Точно така. — Брадли изглеждаше изключително неуверен. — Предполагам, че си струва да направим няколко допълнителни проучвания относно стрелбата, свързана с Дой.

— Не мога да отделя никой от екипа си, особено след като повика обратно Стиг.

— Съжалявам за това, но се нуждая от услугите му на Далечината. От него израсна страхотен лидер, заслугите за което са изцяло твои.

— Значи не разполагаме с човек, който да се занимае със стрелбата и да разбере кой я е организирал?

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Уилсън не обели нито дума по време на обратното пътуване до Висшия ангел. Беше се изгубил във виртуалното си зрение, издърпваше файлове от офиса на флотското разузнаване в Париж и преглеждаше ситния зелен текст, докато той се спускаше във въздуха пред него.

— Мина добре — каза Рафаел, когато директният експрес се плъзна извън Нюарк. — Очаквах борбата да е много по-сериозна. Те са политици все пак.

— Дой се държа изненадващо — призна Уилсън и отклони вниманието си от доклада на Хоугън за убийството на ЕлЕй Галактик. — Не очаквах да бъде толкова праволинейна.

— Налагаше се. Нуждаем се от някой с топки на върха на цялата работа. Всички там бяха наясно с това. Династиите и Великите фамилии щяха да оттеглят подкрепата си, ако тя не бе оправдала доверието им. Изглежда, че ще получим корабите.

— Да.

Рафаел сви рамене в отговор на липсата на комуникация и се върна към собствената си работа във виртуалното си зрение.

Уилсън си помисли, че цялата история с бягството на убиеца е откровено невероятна. Ако това беше образец за работата на офиса в Париж, изобщо не се учудваше, че Рафаел бе уволнил Майо.

Погледна през призрачните линии, колони и графики към седналия срещу него Рафаел. Да, той беше амбициозен, но независимо колко големи амбиции и връзки имаш, за да стигнеш до това ниво, трябва да си и кадърен. Хоугън беше назначен от него, но Майо беше известна в цялата Федерация. Не изглеждаше като ход, основан изцяло на дребнавите нужди на офисната политика. Не бяха замесени предразсъдъци или просто маневриране. Работата на Майо не бе дала резултати. Трябвало е да си отиде.

И все пак веднага след това беше назначена към Отдела по сигурността на Сената — ход, зад който стояха Бърнели. А Жюстин бе влязла в сблъсък с Рафаел.

Уилсън си припомни последния път, когато срещна главния следовател сред руините на изпитателната зала на Аншун след атаката на Пазителите срещу „Втори шанс“. Тогава тя му се видя истински професионалист, без съмнение заслужаваше репутацията си. Определено не се бе изкачила до поста си в Дирекцията благодарение на фамилните си връзки. Вършеше работата си плашещо добре. Бе разрешила всичките си случаи с изключение на един. Дори сега като че ли продължаваше да работи по него, просто го атакуваше от различен ъгъл, ако той правилно разчиташе случващото се.

Виртуалните му ръце издърпаха друг файл от парижкия офис. Майо бе придружила тялото на Макфостър до биомедицинската клиника, където бе извършена аутопсията му. Трудно му беше да повярва, че тя ще застраши което и да е разследване, само за да натрупа точки срещу Рафаел. Мозъкът й просто не работеше по този начин, благодарение на Фондацията за изследване на човешката структура.

Това означаваше, че зад появата на този убиец се таи нещо по-дълбоко. Той издърпа последните няколко доклада по случая от флотските файлове, беше му любопитно да види на колко високо ниво е ограничен достъпът им. Имаше само петнадесет души в правителството на Федерацията, които можеха да ги видят.

Паула Майо, изглежда, вярваше, че Звездния странник съществува.

— По дяволите!

Рафаел го погледна изненадано. Уилсън поклати глава малко смутено и се облегна в креслото. Политическите му инстинкти му казваха да стои далеч от сблъсък между Бърнели и Халгарт, особено за нещо подобно. Само че щеше да е наистина невероятно, ако Майо дори обмисляше възможността, след като сто и тридесет години се бе опитвала да спипа Пазителите. Всички знаеха, че главният следовател не е способна на лъжа. Всеки път, когато следеше делата й, предаванията по унисферата повтаряха процеса на родителите й като доказателство за непокваримостта й.

Прииска му се просто да си беше излязъл сутринта, когато Жюстин го помоли за миг внимание. Знаеше обаче, че това не е нещо, което може да пренебрегне. Червената планета резонираше в съзнанието му със сила, която никога не би могъл да пренебрегне. Каква работа, по дяволите, имаха Пазителите на Марс?

Докато издърпваше последните файлове по разследването, му стана ясно, че флотското разузнаване няма ни най-малка представа. И точно както бе отбелязала Майо, слагаха край на този аспект от случая.

— Е-кономът ми е отбелязал интересен доклад — каза небрежно той. — Какво са правили Пазителите на Марс?

Фокусът на Рафаел се завърна към истинския свят.

— Не знаем. Куриерът на Пазителите беше убит, а каквато и информация да е носил със себе си, тя е загубена. Нека си остане между нас, но мисля, че се намира в Отдела по сигурността на Сената. Интересът на сенатор Бърнели към случая не е чисто професионален.

— Наистина? Ще видя дали не мога да поговоря с Гор за това. Дължи ми няколко услуги отпреди доста време.

— Ще го оценя. Понякога не съм сигурен, че работим на една и съща страна. Проклетите Велики фамилии все търсят финансови изгоди.

— Няма проблеми. Но бих искал да продължиш разследването на Марс. Имам специален интерес към това място, вярвам, че ме разбираш.

Рафаел се усмихна незаинтересовано.

— Разбира се.

Апартаментът на Уилсън и Ана на Бабуян Атол беше в сграда, която приличаше на малка пирамида от гълъбовосиви мехури. Намираше се близо до ръба на кристалния купол, което им предоставяше чиста гледка към космоса, когато вътрешното осветление отслабваше. Когато Висшия ангел се намираше в най-голяма близост до Икаланийз, слабата светлина от колосалната облачна покривка на гиганта беше достатъчна, за да хвърли бледи сенки по стените и пода. Тя често бе подкрепена от нарастващата и намаляваща лунна светлина от главните сателити на газовия гигант.

Уилсън редовно прекарваше вечерите си на овалната тераса пред дневната стая, седеше във фотьойла си с чаша вино в ръка и наблюдаваше внушителните планети, които се плъзгаха над него. Дори тогава се потапяше във файлове и приоритетни дела от офиса, които е-кономът и виртуалното зрение му предоставяха. Нощта, в която се върна от срещата на Военния кабинет, беше различна. Просто не можеше да изхвърли Марс от мислите си.

— Очаквах да си по-щастлив — каза Ана, когато излезе на терасата. За пръв път от доста време си бе направила труда да се измъкне от униформата си след работа. Беше се облякла в жълти бикини и полупрозрачна жълта роба. Заради тъмната й кожа материята изглеждаше ярка на светлината, която падаше от различните луни. Сребърни и бронзови ОВ-татуси по цялото й тяло оживяваха в дълги, бавни извивки, които подчертаваха движенията на мускулите под кожата й.

Ефектът беше достатъчно еротичен, за да отклони мислите на Уилсън от Марс. Той подсвирна възхитено, докато тя се наместваше на ръба на креслото.

— Не съм те виждал така от доста време.

— Знам. Изглежда, напоследък пренебрегваме някои съвсем основни човешки нужди. Тези дни си играем само на господин и госпожа Никакви Забавления за Военни Офицери.

— Колко основни нужди имаш предвид?

Тя погали с пръст бузата му.

— Накарах моите подопечни да съставят списък. Ще се свържат с твоите хора и ще започнат да преговарят.

— Скоро ли ще е това? — Той плъзна ръка около кръста й и нареди на е-конома си да й донесат чаша вино.

Тя се отпусна в прегръдката му и се загледа през тавана на купола.

— Това новата монтажна платформа ли е?

Уилсън проследи погледа й и видя сребърно петънце сред звездите.

— Ъ… да, мисля, че е тя. Нали знаеш, че космосът ще стане доста претъпкан през следващите няколко месеца.

— Ако разполагаме с месеци.

Той я прегърна по-силно.

— Те не са неуязвими. Дори за миг не си го помисляй. Видяхме родната им звезда. Знаем, че разполагат с крайно количество ресурси, които могат да хвърлят срещу нас.

— Може и да са краен брой, Уилсън, но са много повече от това, с което разполагаме ние.

Един робот камериерка се изтъркаля до тях, понесъл чаша вино. Уилсън я пое от електромускулното пипало и я подаде на Ана.

— Ако можеха да нападнат всяка планета на Федерацията едновременно, щяха да го сторят. Но не могат. Налага им се да опитат да ни погълнат парче по парче. Не казвам, че не бива да се страхуваме от тях, но ако трябва да си извлечем изводи от тази първа атака, заключението е, че и те имат своите ограничения. Усилията им да се установят на Изгубените23 ни дават свобода на действие. Ще накараме онези лъскави нови кораби да заработят; ще съберем армия от хора, свързани неврологично с най-страховитите оръжия, които можем да измислим, и ще изритаме Изгубените23 изпод четирикраките им туловища. След това ще използваме проекта „Сиатъл“, за да им внушим страх от Бога. На нас ще се падне да решим дали да живеят, или не. Тези копелета ще проклинат деня, когато бариерата около тях се спусна.

— Еха! Наистина вярваш, че сме способни на това, нали?

— Налага се. Няма да позволя на човешката раса да се превърне просто в стара легенда от тази част на галактиката.

— Можеш да разчиташ на мен. — Тя го целуна леко.

— Знам. — Той допря чашата си до нейната. — Тост. За една успешна кампания и за политиците, които всъщност не прекараха цялата среща на кабинета в опити да отбележат точки едни срещу други.

— Пия за това.

Уилсън опита виното и погледна към база Едно, която се носеше близо до Висшия ангел.

— Виждал съм идеите на физиците и проектантите. Дяволски внушителни са.

— Да се надяваме, че медийните предавания ще спрат да критикуват всяко наше действие.

— Ще спрат. Барон и другите просто са в шок като всички останали. След като се отрезвят и разберат какви са алтернативите, ще ни подкрепят. Виждал съм го и преди.

Тя потърка гальовно косата му.

— Такъв старчок си. Предполагам, че затова ти се доверявам толкова много. Имаш толкова много житейски опит. Мисля, че няма ситуация, с която да не можеш да се справиш.

— Не бъди толкова сигурна. Имам изненадващи слабости. Не мога да повярвам колко много ме притеснява Марс. Жюстин наистина натисна правилните бутони.

— Какво мислиш, че са правили Пазителите там през цялото това време?

— Стоях тук и мислих в продължение на час, но просто не мога да го измисля. Затова помолих Рафаел да остави екипите си да работят по разследването. Но имайки предвид идиотските политически маневри, които са въвлечени в това, не мисля, че ще бъде свършена много работа.

— Какво ще кажеш да се превърна в твой буфер по този въпрос? Разполагам с влиянието да придвижа нещата в разузнаването, а ти ще останеш настрана от дребните битки в офисите.

Уилсън изпъна шия и я целуна.

— Това ще е просто прекрасно.

— Правя каквото мога.

ОВ-татусите по тялото й започнаха да набират скорост, отразявайки светлината на блесналите луни в линии от припламваща стомана.

— Какво ще кажеш да забравим за подопечните и да преговаряме тук и сега?

Ана се закикоти, докато той се наместваше в креслото, за да може да я прегърне с две ръце.

Напълно неочаквано и внезапно в паметта на Найджъл се отключиха стари спомени. Около него оживя сцена, все едно се беше свързал към телесензорно предаване с висока резолюция. Озова се обратно пред телевизора в юношеството си, когато след всяка мащабна катастрофа политиците правеха „посещения за повдигане на духа“ в болниците или пунктовете за помощ в палатковите градове. След метеоритния удар и последвалото цунами в Мексиканския залив през 2048 студентите в кампуса бяха напечатали карти като онези на доброволците дарители на органи, само че техните гласяха: „В СЛУЧАЙ НА БЕДСТВИЕ ДРЪЖТЕ ПРЕЗИДЕНТА ДАЛЕЧЕ ОТ МЕН“.

Докато наблюдаваше как Илейн Дой и обкръжението й си проправяха път през опашката пред временния медицински пункт, Найджъл се чудеше колко ли от бежанците тук с удоволствие биха носили онези карти. Нямаше много усмивки на благодарност, само навъсени изражения на безпомощност и гняв. Гневът все още обаче не беше насочен към нея.

Ретиналните му импланти отдалечиха картината и му представиха планетарната гара на Уесекс в пълен план. Като всички гари на ТСП на световете от Големите 15, тази в Нараби се простираше върху няколкостотин квадратни километра и включваше дворове за сортиране, центрове за мениджмънт, инженерни отсеци, товарни складове, малък град от блокове с офиси и пътнически терминали. Като последица от нашествието на Първите, тя се беше превърнала в сборен пункт за всеки бежанец от Изгубените23 — всичките четиридесет милиона. ОИ, който управляваше влаковете на ТСП, бе използвал всяко релсово возило в регистъра на Федерацията, за да се справи със ситуацията. От старомодните вагони до модерните маглеви екпреси. Дори парният локомотив, който обслужваше линията до Хъксли Хейвън, бе влязъл в употреба няколко пъти. Евакуацията беше истинско героично усилие, неумолимо и изтощително за всеки: от мениджърите, изправени пред катастрофа, която не си бяха представяли и за която изобщо не бяха подготвени, до персонала на гарата, който помагаше на цели планетарни населения. Те се изсипваха като потоп през порталите, докато над главите им експлодираха ядрени оръжия и домовете им пропадаха обратно в каменната ера. Някак си всичко беше сработило. Найджъл никога не се бе чувствал по-горд със служителите си.

В началото, когато релсовата мрежа се намираше в състояние на истински хаос, хората се тълпяха пред порталите на Изгубените23; но само след няколко часа ТСП възстанови релсовите връзки и подкара евакуационни влакове. Бяха разтоварвали бежанци на светове от етапи едно и две на ротационен принцип. Влаковете оставяха обърканите и уплашени човешки пратки на гарите, където грижата за тях беше прехвърляна на местните правителства. Не искаха разрешение да стоварват хора от невъобразимо различаващи се етнически групи, култури и религии на неподготвени светове, уплашени за собственото си бъдеще. ТСП го правеше просто защото беше най-практично.

От офиса на мениджъра на гарата в Нараби Найджъл виждаше струпване от хора, които се движеха без цел пред огромните сгради в инженерния сектор. Поправките и поддръжката на Уесекс в момента бяха невъзможни, грубо стъкмени спални помещения и импровизирани кухни изпълваха всеки квадратен метър свободно пространство. Дори при наличие на всички импровизирани условия, които бяха осигурили спешно, хигиената там долу не беше особено добра. Поне големите инженерни складове осигуряваха покрив над главите на хората за през нощта. Още десетки хиляди живееха в импровизирани лагери в сградите на терминала и опустошаваха заведенията на всички вериги за бързо хранене на планетата. Други пък обитаваха нелегално празни складове. Според най-прецизните оценки на персонала на ТСП и на правителствените представители на Уесекс, които работеха тук, на гарата бяха останали два милиона души. Социалните работници, доведени от петдесет планети, и местни доброволци от Нараби работеха с деца, разделени от родителите си. Над тридесет процента от тези деца току-що бяха станали сираци и се намираха в състояние на силен шок. Сред тълпата се случваха прояви на нежност и тих героизъм, които щяха да останат скрити завинаги, въпреки натрапчивото медийно отразяване на ужасните последици за хората след нашествието.

— Не съм виждал нищо подобно от началото на двадесет и първи век — каза Найджъл.

— Да, спомням си Африка и Азия по онова време — каза Алан Хътчинсън.

— Това не е съвсем същото.

Найджъл погледна любопитно към третия глава на династия в офиса. Хедър Антония Халгарт безстрастно се взираше в изтощените бежанци, без да продума.

— Правим всичко, каквото можем — каза Найджъл. — Не би трябвало да отнеме повече от няколко дни, за да транспортираме тези хора оттук.

— Накъде? — попита Алан. — Сенаторите ми започват да се оплакват. Някои светове смятат, че на тях са се паднали твърде много бежанци, с които трябва да се справят.

— Трудно е — каза рязко Найджъл. — Не можем да ги зарежем на светове от етап три, там няма инфраструктура. Етап едно и две ще трябва да се справят, физически и финансово.

— Но не и Земята — промърмори Хедър.

Найджъл й се усмихна безрадостно. Тя наближаваше времето, по което обикновено се подлагаше на подмладяване, биологична възраст някъде в средата на петдесетте. Това й придаваше натрапчиво величие. Червеникавата й коса започваше да изсветлява и по бузите й се появяваха бръчици. В този период той винаги я оприличаваше на висша жрица: тиха, мъдра, хитра и абсолютно безкомпромисна.

— Не — каза той. — Не и Земята. Те ще получат няколко символични пълни влака, но наистина бих предпочел Великите да не ми опяват как нежелани новодошли влошават атмосферата на добросъседски отношения. Ще блокират унисферния ми адрес със съобщенията си за цяла година напред. Вместо това могат да плащат за настаняването на хората; ясно дадох на Криспин да разбере това.

— Добър човек е този Криспин — каза Хедър.

— Ще му се наложи да бъде — каза Алан. — Оправянето на тази каша ще струва трилиони; и ще отнеме десетилетие, ако не и повече. Дявол да го вземе, тези извънземни копелета изтриха почти петнадесет процента от пазара ми.

— Може да се наложи да се изправим срещу стопроцентова загуба на пазара по-скоро, отколкото сме очаквали — каза Хедър с глас, натежал от презрение. — Все още не съм убедена, че новият ни флот е способен да се противопостави ефективно на заплахата на Първите. Това, което видях досега, изобщо не ме изпълва с увереност. Загубата на двадесет и три планети в рамките на един ден е просто неприемлива.

— Съгласихме се да подкрепим създаването на флот — каза остро Найджъл. — Не знам какво друго бихме могли да сторим.

— Да — изсумтя Алан. — Не бих казал, че получават оскъдно финансиране.

— Това е относително понятие, когато говорим за военен поход с цел изтребление на цял вид, а си имаме работа точно с това. Мисля, че можеше да вложим повече усилия.

Найджъл кимна към групата хора около Дой.

— Трудността е от политическо естество.

— Заради това ги изхвърляме на всеки пет години — каза Хедър. — Ние вземаме решенията, ние тримата и останалите династии. Дой ще прави каквото й се каже, както и Сенатът.

— Не всички — каза Найджъл. — Не бъди толкова арогантна.

— Ние построихме тази цивилизация — каза Хедър. — Ти повече от всички нас, Найджъл. Не можем да стоим на заден план, когато трябва да се вземат трудни решения.

— Както и да е, всичко това е просто академичен спор — контрира я Найджъл. — Вече изгубихме тези планети. Програмата ни за строеж на бойни кораби не може да бъде чувствително разширена в продължение на месеци, без значение колко много се нуждаем от нови такива.

— Нуждаем ли се от още кораби? — попита кротко Хедър. — Налице е проектът „Сиатъл“.

— Да извършим геноцид над тях? — Найджъл се изненада от предложението й; винаги бе смятал, че тя е в подкрепа на не толкова драстично решение. Не че му бе хрумнало такова.

— Мисля, че с действията си вече доказаха, че ще оцелеят или те, или ние, не е ли така?

— Да, агресивни са, но геноцид… Хайде де, това трябва да е последната ни възможност. Не мисля, че сме вече на този етап.

— Отнасяш човешките си скрупули към нечовешки проблем. Следващата им атака ще е по-мащабна и по-тежка. А всички знаем, че ще има такава, нали?

— След като флотът открие изходната точка на масивната червеева дупка, която Първите са създали, ще можем да ги блокираме — каза Алан.

Хедър му се усмихна разочаровано.

— Да елиминираме Портата на Ада? Би ли заложил на това? Защото в момента го правиш.

— Върви на майната си! — изсъска Алан. — Именно моята територия е на фронта.

— Нека да се успокоим — каза Найджъл. — Хедър, той е прав, трябва да дадем шанс на флота да направи това, за което го създадохме. Не съм подготвен да дам одобрението си за геноцид над цял вид, колкото и войнствен да е той.

— А след като следващият удар помете половината от космоса от етап две?

— Тогава сам ще натисна бутона.

— Радвам се да го чуя. Междувременно, аз ще се заема със същите защитни мерки, които ти подготвяш през последните няколко месеца.

Найджъл въздъхна. Трябваше да се сети, че останалите династии в крайна сметка ще открият с какво се занимава.

— Ами просто играя на сигурно.

— Доста скъп начин да играеш на сигурно — каза Алан. — Колко харчиш за тези кораби? За Бога, Найджъл, дупката в бюджета на Августа беше достатъчно голяма, за да я открием.

— Затова не мога да разбера защо си неуверен по отношение геноцида на Първите — каза Хедър; звучеше истински любопитна.

— Нарича се морал. Всички го притежаваме, повече или по-малко.

— А твоят морал включва това да отлетиш и да зарежеш останалите в лайната, така ли?

— Ако някога използвам тези кораби, то ще е когато сме преминали отвъд възможността за избавление. Няма да има Федерация, която да защитавам.

— Надявам се, че няма да ни откажеш равноправен достъп до хипердвигателната ти технология.

Найджъл не успя да сдържи проблясъка на неодобрение, който се промъкна по лицето му.

— Генератор на прогресивни червееви дупки.

— Моля?

— Свръхсветлинните кораби използват генератори на прогресивни червееви дупки.

— Да — каза объркано Алан. — Както и да е. Нуждаем се от тях, Найджъл. — Ръката му махна надолу към бежанците. — Предвид тази каца с лайна, започвам да подготвям бягството на династията си. Всички ще го направят.

— Ще получите генератори за корабите си — каза Найджъл. — С радост ще ви ги продам.

— Благодаря ти — каза Хедър. — Междувременно най-добре е да координираме обединен фронт, с който да подкрепим Военния кабинет и Сената. — Тя кимна към президента. — Тя трябва да получи сериозна инжекция увереност. Хората ще се обърнат към нея, винаги го правят по време на криза. Ако видят, че командва твърдо, това ще удържи паниката.

— Разбира се — сви рамене Найджъл.

— Ами Уилсън? — попита Алан.

— Какво за него? — попита Найджъл.

— О, хайде де! Двадесет и три свята бяха завладени и самият Уесекс беше сред целите им. Този задник позволи това да се случи. Той е отговорен.

— Направи най-доброто в случая — каза Найджъл. — Смени го ти.

— Засега няма — каза Хедър. — Но при още една издънка ще го изхвърлим.

Той я погледна неодобрително.

— И ще го замениш с Рафаел?

— Той подкрепя геноцида. Това печели гласа ми.

— Не се нуждаем от игри точно сега, Хедър.

— Кой играе? Изправени сме пред унищожение, Найджъл. Ако решението на проблема изисква флотът да премине под мой контрол, точно това ще се случи.

Найджъл не можеше да си спомни нещата между тях да са загрубявали толкова. Проблемът с Хедър беше, че тя можеше да мисли единствено в рамките на всичко, което се бе случило преди. Притежаваше удивителна воля и политически умения. Не можеш да създадеш династия без тези качества. Найджъл винаги бе смятал недостатъка й за липса на оригиналност. Дори сега тя виждаше ситуацията с Първите единствено в контекста на ефекта, който тя имаше над династията й.

— Ако това е единственото решение, което виждаш, тогава действай.

Това привлече подозрителния й поглед. Той не му обърна внимание. Ако тя не можеше да види как да разреши проблема, той определено нямаше да й каже.

Въпреки триумфа си на Елан Мелани изпита силна неувереност, когато пристъпи пред тъмната дървена врата на парижкия апартамент на Паула Майо. Фактът, че самата идея да се изправи отново срещу нея предизвиква такова усещане, говореше много за жената от Кошера. Мелани вече знаеше, че е специална, че имплантите на СИ имат огромни сили, че всъщност разполага с куража да застане пред подвижните войници на ПланинаНаЗората и да ги свали долу — е, СИ го бе направил през нея, но това не променяше факта, че тя не бе подвила опашка. „Защо тогава съм толкова нервна?“

Тя погледна към масивната кутия на интеркома, която бе на стотици години, и натисна излъскания от времето керамичен бутон на апартамента на Майо. Някъде отвътре се чу звънец. Е-кономът й веднага я уведоми, че Паула Майо я търси на унисферния й адрес. Мелани устоя на инстинкта да се огледа за камера. Дори сензорът да беше достатъчно голям, за да го види, беше късно вечерта и слънчевата светлина почти избледняваше, потапяйки тясната улица в дълбоки сенки. Над нея прозорците, които гледаха от високите стени, до един бяха покрити с щори. Светлината на няколкото улични лампи по неравния тротоар далеч не успяваше да разпръсне мрака.

— Да? — попита Паула Майо.

— Трябва да те видя — каза Мелани.

— А аз не.

— Но аз направих това, което ми каза. Говорих с Дъдли Боуз.

— И какво общо има това с мен?

Мелани се втренчи ядосано във вратата.

— Беше права, наистина открих нещо интересно.

— И какво беше то?

— Звездния странник.

Последва толкова дълга пауза, че Мелани си помисли, че Майо е затворила. Наложи се да провери виртуалното си зрение, за да се увери, че каналът все още е отворен.

Ключалката изщрака шумно. Мелани едва успя да изправи рамене, преди вратата да се отвори. За тази среща бе смекчила външния си вид, бе избрала някои от по-деловите дрехи от личната си модна линия: бургундово сако с ръкави до лактите и подхождаща му пола. Беше по-дълга от обичайното, ръбът й стигаше почти до средата на бедрата й. Този подбор на дрехите трябваше да подчертае колко сериозна и професионална е напоследък.

Единичен полисветлинен кръг беше прикрепен към тавана на силно извитата арка, която водеше до централния двор на блока. Силуетът на Паула Майо се очертаваше в жълтеникавото му сияние. Беше облечена в обичайния си бизнес костюм с консервативна кройка. Мелани не бе забелязвала досега, че е по-висока от Майо.

— Влизай — каза Паула.

Мелани я последва до средата на древния павиран двор. Огледа покритите с мазилка стени и тесните прозорци. Над половината от тях бяха с вдигнати щори и разкриваха гледки към стаите зад тях. Отвътре проблясваше бледозелена светлина, докато холограмни портали показваха вечерните унисферни новини и развлекателни програми. Тъжната истина за обитателите на сградата беше, че използваха този тип блокове просто за да си починат между браковете си. Стерилни малки апартаменти, където можеха да се отпуснат между работата и забавленията, които иначе отнемаха целия им ден.

— Тук е добре — каза Паула. — В безопасност сме, ако не говорим твърде високо.

Мелани не бе сигурна в това, но не искаше да спори.

— Знаеш за него, нали?

— Да не би Алесандра Барон да те е изпратила по следите на ексклузивна новина? Затова ли си тук?

— Не. — Мелани се засмя нервно. — Вече не работя за нея. Провери в продуцентската компания, ако не ми вярваш.

— Ще го направя. Защо си напуснала? Предполагам, че е била доста доходоносна работа и репортажът ти от Рандтаун ти е помогнал да подсигуриш звездния си статус.

— Тя работи за Звездния странник.

Паула наклони глава на една страна и се вгледа в Мелани.

— Това е интересно обвинение.

— Не виждаш ли, че се връзва идеално? Тя винаги е критикувала флота. Просто разпространява пропагандата на Звездния странник, създава неприятности на единствената организация, която може да ни защити.

— Ти използва предаването й, за да критикуваш мен. Това прави ли те агент на Звездния странник?

— Не! Виж, искам да помогна. Знам за „Кокс“. Така научих за Барон. Когато й казах, тя подправи регистрите.

— Съжалявам, вече ме изгуби. Какво е „Кокс“?

Малко пламъче на гняв накара Мелани да докосне устните си. Разговорът не се развиваше по начина, по който си го бе представяла. Мислеше си, че следователят ще приветства предложения за помощ от всеки, който знае за Звездния странник и огромната заплаха, която той представлява.

— Благотворителната организация, която дава пари за образование — каза язвително тя, това трябваше да събуди паметта на жената от Кошера. — Онази, която е финансирала наблюдението на Дъдли.

— Влизането с взлом — каза Паула, четейки нещо във виртуалното си зрение. — Пазителите са подозирали, че цялото проучване на Дъдли е умишлена манипулация.

— И са били прави.

Веждите на Паула се повдигнаха леко.

— Наистина?

— Знаеш, че е така — изсъска Мелани.

— Не знам.

— Трябва да знаеш. „Кокс“ е пълна измама.

— Не и според нашите разследвания.

— Но… — Мелани усети, че кожата на тила й се охлажда рязко. Изобщо не разбираше реакцията на Майо. Освен ако Звездния странник не се бе добрал и до нея. — Съжалявам. Губя ти времето. Аз… На Елан беше тежко.

Тя се обърна и тръгна забързано към вратата. Да бяга от хора, на които бе свикнала да се доверява, се превръщаше в лош навик.

— Почакай — каза Паула.

Мелани замръзна, изведнъж я полази страх. Прегледа иконите във виртуалното си зрение, опитвайки се да прецени дали би могла да използва някой от имплантите на СИ, за да се измъкне, ако нещата загрубеят. Проблемът беше, че още не разбираше и половината от тях. Налагаше се да повика СИ на помощ. Златната змийска кожа на виртуалната й ръка увисна над иконата му.

— Мислиш, че знам нещо за „Кокс“ — каза Паула. — Защо?

— Ти ми подсказа да потърся Дъдли Боуз. Трябва да си знаела, че ще открия това.

— Насочих те към него, защото съпругата му някога се е срещнала с Брадли Йохансон. Очаквах по този път да стигнеш до Звездния странник. Медийните съюзници щяха да ми бъдат от полза. Според единствените доклади за обира, които си спомням, фондацията „Кокс“ беше легитимна.

— Не е. Е, не беше. Барон промени записите в регистрите.

— Интересно. Ако ми казваш истината, тогава истината за „Кокс“ не е стигнала до мен.

— Казвам истината — протестира Мелани. За малко да каже: „Попитай СИ.“ Само че това щеше да разкрие твърде много. Все още не се доверяваше на Паула.

— Добре — каза Паула. — Ще го проверя.

— И след това?

— Защо дойде тук?

— За да разбера какво правиш и за да помогна.

— И покрай това да се сдобиеш с най-великата история.

— В тайна ли щеше да я държиш?

— Ако всичко е вярно, не. Но не мисля, че някаква медийна звезда, която се мъкне по петите ми, би ми била от полза, а ти?

„Дори не е способна да каже «репортер» — помисли си Мелани. — Кучка.“

— Добре. Както и да е.

Тя натисна голямата врата и отвори път към относителната сигурност на улицата.

— Ако откриеш нещо конкретно, моля те, потърси ме — каза Паула.

— Не и флота.

— Правилно.

Мелани направи няколко крачки навън и спря, за да събере мислите си. Знаеше, че е обезпокоила Паула, но колкото и да бе приятно това, не беше целта, която искаше да постигне. Точно сега се нуждаеше от някой, към когото да се обърне с ужасното знание за Барон и Звездния странник, някой с власт, някой, който ще направи нещо по въпроса. „Досущ като хлапе, което тича при родителите си.“

Е, ако великата Паула Майо беше подозрителна или не можеше да се реши да действа, значи тя трябваше да реши проблема сама. С тази мисъл Мелани кимна уверено и се отправи към най-близката станция на метрото.

Зората завари Хоше Фин на терасата му, отпуснат в евтин пластмасов стол, загледан към проблясващата решетка на града. Слънцето на Дъбов лес се плъзгаше над източните квартали на Дарклейк Сити, обгръщайки върховете на кулите от мрамор и стъкло в енергично розово сияние. Шарени птици започваха да чуруликат от вътрешността на високите вечнозелени дървета около основата на блока му, а градинарските роботи се движеха по продължение на тесния ров от напоени с роса градини, вършейки рутинните си задължения.

По някое време през малките часове отново се бе събудил посред съня си. Сепна се рязко, облян с пот, а в същото време мракът на стаята попиваше твърде истинските образи на сриващи се сгради и тресяща се земя. Всяка нощ от атаката на Първите насам беше същото. Отказваше да ги нарече кошмари. Това беше просто подсъзнанието му, което се опитваше да приеме случилото се. Всичко това беше един здравословен процес. Разиграваше отново всичко по време на съня си, позволяваше на всички малки гадни детайли да напуснат съзнанието му, където бяха натъпкани като защитени файлове в кристална матрица. Като например жената, която беше разкъсана на две от срутилата се подпора на мост — бе погледнал за миг към нея, докато носеше Инима. Децата пищяха пред димящите останки на къщата им, изгубени и замаяни, оцапани с прах, кал и кръв.

„Да, напълно здравословен начин да се справя с всичко това.“

Затова бе извадил стария си кехлибарен халат и бе изкуцукал на балкона, за да наблюдава спящия град. Като някое уплашено хлапе, той смяташе, че може би сънищата идват само в спалните на хората. Бе дремал пресекливо през остатъка от нощта, а изгарянията му пулсираха и лепкавата болка в гърба му пращаше ту студени, ту топли тръпки по цялото му тяло. Дори ромът и топлият шоколад не помогнаха; от тях само му се догади.

Това, от което се нуждаеше, беше Инима. Спокойствието, което присъствието на тялото й му носеше нощем; търпението, примесено с леко раздразнение, което проявяваше към него всеки път, когато боледуваше или се размотаваше в лошо настроение из къщата, вместо да ходи на работа. Само че докторите нямаше да я пуснат от болницата поне още десет дни. Той все още се напрягаше, щом си помислеше за нея. Спомняше си как я издърпа от разбития джип на Слиго, как краката й бяха изкривени и черни, как от подобната на катран кора, в която се бяха превърнали дънките й, капе течност. Тихите й хлипове, които само тежко ранените издават. Няколко неясни спомена как се оказва първа помощ прелетяха през мозъка му, напълно безполезни, докато гледаше втренчено жена си, неспособен да повярва, че нещо такова може да се случи. Ругаеше се през цялото време, задето беше толкова безпомощен.

Бяха на почивка на Слиго, за да видят цветния фестивал. Шибан цветен фестивал. Извънземна армия се спусна от небето и прати целия свят по дяволите.

Някой позвъни на вратата на апартамента. Хоше се обърна инстинктивно и се намръщи заради внезапните болки, които преминаха през тялото му. Мърморейки като някакъв старец, той се дотътри до вратата и я отвори.

Там стоеше Паула Майо, спретната както винаги, във въгленовосив костюм и алена блуза. Косата й беше сресана до блясък и падаше свободно зад раменете й. Наблюдаваше го внимателно. Той внезапно се смути от външния си вид, от факта, че не бе устоял на атаката така, както го бяха направили други хора.

Вместо да му изнася лекция или да отправи някакъв изтъркан коментар, Паула го прегърна нежно.

Хоше реши, че е прикрил изненадата си от тази нейна проява на нежност доста добре, предвид обстоятелствата.

— Наистина се радвам, че си добре, Хоше — каза Паула.

— Благодаря. Ъъ… влез.

Той хвърли един поглед към всекидневната, докато тя минаваше покрай него. Роботите камериерки бяха поддържали апартамента чист, но беше очевидно, че е прекарал много време вътре. От стаята почти се носеше аура на ерген. По масата бяха разпилени кристали памет, чаши, чинии и дълги хартиени екрани, щорите бяха смъкнати наполовина, дрехите бяха натрупани на един стол.

— Донесох ти това — каза Паула и му подаде луксозна на вид кутия с билков чай. — Реших, че цветята няма да са удачни.

Хоше разгледа етикета на кутията и се усмихна глупаво.

— Добър избор.

Ръкавите на халата му бяха широки и разкриваха дълги ивици лечебна кожа върху ръцете му. Паула ги видя и се намръщи леко.

— Как е Инима?

— Докторите казват, че ще излезе от болницата след около седмица. Ще се нуждае от клонирани присадки за бедрото и хълбока, но няма да се наложи да ампутират, слава Богу. Ще я облекат в електромускулен костюм, така че поне ще може да се движи из апартамента.

— Това е добре.

Той се отпусна в един от столовете.

— Да, от медицинска гледна точка. Застрахователната ни компания отказва да плати за така наречените й „военни рани“. Казват, че правителството е отговорно за грижата за собствените си граждани във времена на конфликт. Копелета! Въпреки десетилетията, през които си плащах застрахователните вноски. Говорих с един познат адвокат. Не е оптимист.

— Какво казва правителството?

— Ха! Кое? От Дъбов лес казват, че не са отговорни за нещо, което се е случило на регистрирани граждани на чужда планета, защото е извън юрисдикцията им. Междузвездната федерация: „Ами, малко сме заети точно сега, може ли да се свържа по-късно с вас.“ Трябваше да използваме ипотеката, която направихме заради детето, за да платим на болницата.

— Съжалявам.

— И без това точно сега не изглежда особено добра идея да имаме дете.

Хоше изръмжа последните думи, почерпи от гнева си, за да не се поддаде на болката. В противен случай щеше да направи нещо глупаво, като например да заплаче.

— Включих се към предаването на атаката по унисферата — каза Паула. — Но предполагам, че това по никакъв начин не може да замести присъствието ми там.

— На Слиго беше касапница; истинска касапница. Извадихме късмет, че се измъкнахме. След това, което се случи там, никога повече няма да се оплача от Халгарт. Онова силово поле пое може би осем преки удара от ядрените ракети на Първите, докато бяхме вътре, и дори не помръдна. Земните трусове обаче бяха тежки. Веднъж бях в Калифорния по време на земетресение. Изобщо не може да се сравни с това. Сградите се сриваха около нас. Пътищата се огънаха почти веднага. Беше невъзможно да използваш каквото и да било превозно средство.

— Чух, че си оглавил един от евакуационните отряди.

— Да, ами те молеха всеки с някакъв опит в правителствена работа да се включи. За това се иска авторитет. Местният съвет не беше назначил много полицаи по време на цветния фестивал.

— Не бъди толкова скромен, Хоше.

— Не е като да съм очаквал медал или нещо подобно. Беше преди всичко инстинкт за самосъхранение.

Тя кимна към ръката му.

— Колко тежко си ранен?

— Предимно изгаряния. Нищо твърде сериозно. Най-лошото беше да чакам за лечението след атаката. Минаха десет часа, преди една от сестрите да обърне внимание на Инима. А нейната работа беше единствено да разпределя ранените. Всъщност се оказа по-лесно да се върнем тук и да отидем до местната клиника, вместо да чакаме импровизираните мерки на флота да стигнат до нас.

— А сега какво?

— Същото като всички останали. Ще продължим постарому, доколкото е възможно, и ще се надяваме, че адмирал Кайм ще се справи по-добре следващия път.

— Разбирам. Дойдох да ти предложа работа. Вече работя за Отдела по сигурността към Сената. Нуждая се от асистент, от някой, за когото знам, че ще свърши добра работа и на когото мога да се доверя.

— Това ме ласкае — каза внимателно той. — Но точно в момента нямам голямо желание да си имам вземане-даване с администрацията на Федерацията.

— В момента не говориш ти, Хоше, още си объркан от случилото се на Слиго.

— Много прозорливо психологическо наблюдение, убеден съм в това.

— Искаш ли да продължа и да ти опиша медицинската издръжка, която работата осигурява? Знаеш ли колко добре ще се отрази на семейния ти здравен план?

— Не. — Той стисна зъби и се опита да измисли правдоподобна причина да откаже предложението. — Ами старият ти екип от офиса? Защо не попиташ тях?

— Все още не знам на кого от тях мога да се доверя. Вчера получих притеснителна информация, според която е още по-вероятно един или повече от тях да работят за извънземното Звездния странник.

На Хоше му отне момент, за да свърже името с нещо познато.

— Онова, за което Пазителите не престават да опяват? Шегуваш се.

— Ще ми се.

Сънят припламна отново в мозъка му — размит колаж от трагедия и унищожение, които се сипеха от небето под формата на ослепителни пурпурни следи, съвсем малко по-бавно от светлината. А това беше дело само на един извънземен вид. Ако имаше и друг, нещо заровено по-дълбоко и по-страховито…

— Отворих една от стрелбите на Пазителите. Изглежда ми доста параноично. Като нещо, което изперкало хлапе би разправяло след първата си халюцинация.

— Това щеше да е хубаво заключение, щеше да докаже, че Брадли Йохансон наистина е бъркал през всичките тези години. Не съм свикнала да греша в такива мащаби, Хоше, не ми понася добре.

Той се замисли. Не, не беше вярно. Замисли се как ще обясни на Инима, че е започнал нова работа.

— Няма да съм особено полезен за активни действия. Не и през следващата седмица.

— Исках да започнеш да преглеждаш някои стари документи вместо мен. След като вече знаем какво търсим, може да се окажат по-полезни, отколкото досега.

— Я ми кажи пак за тези здравни осигуровки.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (4)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (4)