Малката швейцарска вила, която Мелани бе наела, беше скрита в крайбрежната гора заедно с още петдесет като нея, на деветдесет минути път с кола от Дарклейк Сити. Те представляваха ваканционният курорт „Гринтри Вилидж Парк“ — от онези места, където родители със скромен бюджет могат да заведат децата си и да ги оставят да изразходват енергията си на игралните площадки на курорта или пък долу на плажа. Огромен бар и ресторант в сърцето на гората подслоняваха родителите вечерно време и им създаваха условия да разпуснат. Две нощи в седмицата имаше жива кабаретна музика.

Час след полунощ наетата кола остави Мелани пред главния вход и се върна на паркинга. В „Гринтри“ беше забранено за превозни средства, поради което й се наложи да върви по настланите с камъчета пътеки сред древните извити дървета, нашарени с бели мъхести туфи цветя и гъбеста зелена кора. Малки фенери във формата на гъби хвърляха меко синьо сияние, докато пътищата се разплитаха в гората. „Гринтри“ беше построен така, че всяка вила да е напълно изолирана. През прозорците се виждаха само дървета и сияещата тюркоазена пътека. От някъде далеч в гората се чуваше музиката на пиано. Музикантите припяваха песни, които са били стари още преди откриването на Дъбов лес.

С падането на температурата от меката почва се процеждаше рядка мъгла. Завихряше се в призрачни луминесцентни повеи около краката й и малко я смущаваше. Когато като дете дойде тук с родителите си, обожаваше рошавата стара гора и гъсто разположените изкривени дървесни стволове. В онези дни това беше магическа гора, един невероятен свят, който чакаше да бъде изследван. Днес тя си мислеше само какво ли може да се таи във всичките тези сенки и по уединените поляни.

Плати в брой за вилата, която деляха с Дъдли. Повечето от останалите вили бяха празни точно сега, което намаляваше шанса някой да ги види и да я разпознае. Въпреки това тя продължаваше като предпазна мярка да излиза рано сутрин. А и СИ я уверяваше, че наблюдава местните възли на киберсферата за каквито и да било кодирани съобщения, които можеха да са показателни за операция по наблюдението й. Въпреки това щеше да й олекне, когато напуснеха. Все още не беше сигурна какво може да й стори Барон.

Тристайната им вила се намираше на малка полянка, а над нея се извисяваха пет огромни дървета рани. Когато влезе, видя Дъдли нервно да крачи из хола.

— Къде беше? — извика той.

— Добре съм, благодаря, а ти как си?

Той млъкна и се намръщи.

— Тревожех се.

Тя прокара ръка през русата си коса и му се усмихна нежно.

— Съжалявам. Срещата с Майо не мина толкова добре, колкото се надявах. Оказа се, че тя ми няма доверие и аз нямам доверие в нея. А това някак си прецаква цялата идея да обединим силите си срещу Звездния странник. Затова отидох в Калифорния. Агентът ми уреди няколко интервюта за работа. Позициите са добри.

— О… — Той се приближи до нея и я прегърна предпазливо. След като тя не се отдръпна, той попита: — Намери ли си нещо?

— Всъщност получих три предложения. Нека да сваля тези дрехи и ще ти разкажа.

Лицето на Дъдли веднага се озари.

— Не, Дъдли — каза уморено тя. — Няма да правим секс.

— Но… тази вечер ще правим, нали? — попита хленчещо той.

— Да, Дъдли, ще правим секс по-късно.

Тя хвърли поглед към кухненската ниша. Вчера сутринта бяха платили в брой за храна и продоволствия за повече от седмица от един супермаркет на двадесет минути по магистралата. Торбите още стояха неразопаковани на канапето.

— Ще си взема душ и след това искам да хапна нещо. Ще ми направиш ли?

След като се освежи, тя загърна бедрата си с хавлия и се върна в хола. Вече почти възприемаше това като рутинно занимание — да наблюдава въздействието си върху него. Без съмнение Дъдли едва откъсваше поглед от голия й торс. Откакто бяха пристигнали тук, тя използваше салона за упражнения по няколко часа на ден, за да запази добрата си форма. Машините там прилежно записваха показателите й и даваха възможно най-високите оценки, но винаги си беше насърчително някой мъж да потвърди силата на сексуалността ти. Дори това да беше Дъдли.

Беше направил пълна каша от вечерята, което си беше впечатляващо постижение. Върху пакетираната храна имаше кодиран етикет, който автоматично нагласяше таймера и мощността на микровълновата, когато бъдеше поставен в нея. Трябва да беше променил настройките ръчно. Тя погледна кафявото желе, което кипеше под целофана, и го хвърли в коша. Аспираторът щеше все някога да премахне миризмата.

— Как мина денят ти? — попита тя, докато слагаше два нови пакета в микровълновата.

— Отидох на плажа. Пристигнаха някакви хора и започнаха да си правят барбекю. Върнах се тук и влязох в унисферата.

— Дъдли, трябва да се научиш отново как да се сближаваш с хората. — Тя го целуна, а в това време микровълновата отброяваше последните секунди. Мелани се отдели от него с обещаваща усмивка, когато машината даде сигнал, че е готова. Двамата се настаниха на широкия диван и Мелани нареди на е-конома си да пусне огъня. Ярки холограмни пламъци изскочиха от камината, а в същото време невидимият нагревател изпрати порив топлина — към него дори беше добавено ухание на горящо дърво.

— Не знам кой работи за Звездния странник. Може да е всеки. А и флотът вероятно е по следите ни.

— Съмнявам се.

— Не знаеш. Не и наистина.

Мелани присви очи и го погледна. Вече бе изпънал гръб и бе преминал в пълна защита. Тя самата не му се отразяваше добре заради леката й параноя относно Звездния странник и Барон.

— Не, Дъдли, не знам. Знам само, че ще им е много трудно да ни намерят. Погрижих се за това.

Тя вдигна крака на дивана и започна да рови с клечките си димящото ястие от ароматен ориз и пиле. Може би беше добре, че си тръгваха на сутринта.

— Какви бяха офертите ти за работа? — попита Дъдли.

— Една беше от телесензорна драма, казва се „Последна среща“. Продуцентите бяха изключително ентусиазирани да си осигурят подписа ми. Става дума за момиче, което си уговаря среща с приятеля си на Слиго, но тогава Първите нападат и тя не знае дали той е жив, или мъртъв. Всичко се върти около нейното романтично търсене под заплахата на нападението.

Тя се усмихна на себе си, мислеше за „звездните“ й партньори, с които продуцентите я бяха запознали. Един от тях, Езра, беше просто невероятен. Самата мисъл да репетира с дни любовни сцени с него почти я накара да подпише на място. Преди атаката на Първите и разкритията й относно връзката на Барон със Звездния странник нямаше да се поколебае нито за миг.

— Телесензорка? — каза Дъдли и лицето му се стегна от притеснение. — Не! Моля те, Мелани. Недей. Не и пак това. Там става дума просто за секс. Затова те искат. Недей. Не ми пука колко пари са ти предложили. Няма да го понеса.

Понякога наистина презираше Дъдли заради жалкото му поведение. Почти сигурна беше, че няма да може да извлече повече полезна информация от онова ужасяващо кълбо от мисли в мозъка му. След Калифорния се бе заиграла с идеята просто да не се върне в „Гринтри“, да каже на флота къде е той и да остави на психолозите да се погрижат за него. Но предвид следващата среща, която планираше, ако Дъдли се намираше под контрола й, шансовете й за успех щяха да са доста по-големи.

А и го харесваше по някакъв особен начин. Поне така й се струваше. Понякога. Когато беше спокоен, можеше да разсъждава изключително ясно и й показваше проблясъци на онзи интелект, който бе позволил някогашния му академичен живот. Тези моменти бяха нещо като кинотрейлър на човека, онова, което той можеше да бъде. Освен това не можеше да забрави за Елан и всичко, през което бяха преминали заедно, по време на атаката на Първите. Това не беше връзка, която лесно можеше да захвърли дори тя. Само ако можеше да избие идеята за любов от главата си…

— Отказах я — каза тя. — Не мога да си позволя подобно обвързване точно сега.

— Благодаря ти. — Той склони глава, за да огледа правоъгълния хранителен пакет, който държеше, сякаш го виждаше за първи път. — А другите какви бяха?

Тя вдигна с клечките парче пиле и го пъхна в устата си.

— От „Ройтерс“ ми казаха, че ще ме вземат като младши асистент. От „Бравоуеб“ ми предложиха репортерска позиция в предаването на Микеланджело. Той винаги е бил голям враг на Барон. Боричкат се за рейтинга повече от век.

— Какво им каза?

— Казах им, че ще взема мястото при Микеланджело. Мисля, че той много се изкефи, задето отмъкна една от големите й звезди. Предложиха ми пробен тримесечен период на мобилно репортерство. И се съгласиха да вземат първата история, която предложих.

— Аха. Каква е тя?

— Разказ отблизо за хората на един от световете, които вероятно ще бъдат нападнати при следващата вълна на Първите. Казах им, че ще пътувам дотам, за да проуча обществените прослойки, които са твърде бедни, за да напуснат; онези, на които се налага да останат, макар и да подозират, че им предстоят тежки времена. Нещата са си ужасяващи от тяхната гледната точка, наистина.

— О… — Дъдли вдигна висока чаша с вода и се втренчи мрачно в леда, който се поклащаше на повърхността. — Как ще ни помогне това да проследим Звездния странник.

— Знам със сигурност, че там ще можем да се срещнем с истински силни съюзници в борбата срещу Звездния странник, а от „Бравоуеб“ ще поемат разходите. Това си е супер, пътят дотам никак не е евтин.

Тя се усмихна самодоволно.

— Схващаш ли?

— Ясно. Коя е планетата?

— Далечината.

Да идва в офиса всяка сутрин се превръщаше в истински тормоз. В старите дни, когато беше в Дирекцията, Рене често идваше рано, особено когато работеха по важен случай. Сега трябваше насила да изпълзява от леглото, щом чуеше алармата. По-голям случай от този пък нямаше как да се появи.

Някак си Алик Хоугън винаги идваше на работа преди нея. Така беше преди и с Паула, само дето Хоугън не предизвикваше ентусиазъм сред екипа. Самият факт, че те вижда как пристигаш, автоматично означаваше порицание. Тя знаеше, че ще трябва да положи усилие, за да потисне раздразнението, което изпитваше към него. В това беше проблемът. Усилието беше дяволски голямо.

Джон Кинг се появи по едно време и се приближи до бюрото й.

— Онова контрабандно техническо оборудване, което докарахте от Буунгейт. Анализаторите ми имат малък проблем с него.

— Дяволски неизненадващо — сопна се тя.

Джон я погледна обидено.

— Добре де, съжалявам — рече тя. — Просто никой не носи добри новини тези дни.

— Това не са точно лоши новини, просто работата е странна.

— Казвай тогава, какво е толкова странно?

— Същата работа като на Венис Коуст, не можем да разберем за какво биха го използвали.

— Джон, хайде де! Трябва да имате някаква идея. Видях митническата декларация, която Едмънд Ли най-накрая ни предостави. Там имаше почти цял тон оборудване.

— Голяма част от него е еднотипна — каза той, защитавайки се. — Но тъй като не знаем какво строят, е трудно да правим догадки.

— Ще приема най-добрите ви предложения. Имам ти доверие.

Той се усмихна стеснително.

— Добре, предвид тези системи и оцелелите компоненти от Венис Коуст, ако приемем, че е трябвало да бъдат използвани за едно и също нещо…

— Джон!

— Силови полета. Много сгъстени силови полета. Само че работата е там, че ще източат огромно количество мощност.

— Е и?

Той сви едва рамене.

— На Далечината? Откъде ще вземат толкова енергия? Проверих гражданската комисия на Федерацията. Има пет средно големи градски електроцентрали, които осигуряват енергия на Армстронг Сити. Представляват газови турбини, които работят с петрол от местните находища. По време на проекта по съживяването на планетата са внесени няколко микробатерии за ядрен разпад, които да захранят машините в ранните дни. Институтът също разполага с три микробатерии, за да захранва оборудването си. Това е. Останалата част от планетата я кара на слънчеви панели, вятърни турбини и няколко петролни кладенеца. Не разполагат с нищо, доближаващо мощностите, които онези изродски устройства биха погълнали.

Тя се взря безизразно в него в очакване на някакво предположение. Такова не последва.

— Какво тогава може да произведе подобно количество енергия?

— Нямам никаква представа. Не е като да вмъкнеш контрабандно генератор на синтез или разпад. Щяхме да го уловим дори преди да започнем да проверяваме всичко, минаващо през митницата. А и Далечината не може да бъде включена към енергийната мрежа на Федерацията. Няма никакъв смисъл.

— Добре тогава. — Тя инстинктивно посегна към чашата с кафе само за да открие, че е празна. — Значи си имаме незнайно устройство за генериране на силово поле, или пък устройства, които поглъщат огромно количество енергия на планета, която не разполага с такава.

— Добро резюме.

— Чакам с нетърпение да видя как ще реагира на това командирът, когато предадеш доклада си.

Двамата погледнаха към вратата на Хоугън.

— О, надали — каза Джон. — Това ще е просто техническо приложение към твоя доклад.

Е-кономът на Рене я уведоми, че екипът криминалисти на Кинг току-що са прехвърлили файл в работната й папка.

Джон насочи пръсти към нея и се прицели с въображаем пистолет.

— Ти си решаваш какво да правиш с него.

— Копеле.

Той й махна весело и се върна на бюрото си.

Половин час по-късно Вик Ръсел се върна от Кагайн. Вторият лейтенант едва успя да целуне съпругата си Гуинет, преди Рене да го замъкне в конферентната стая, за да изслуша доклада му.

— От полицията на Кагайн се познават добре с Робин Биърд — каза й Вик. — Той се занимава с търговия на мотори. Явно се справя добре с поправките и поддръжката. Това пасва на казаното от Кафлин. Срещнали са се на курс по електроника преди няколко години.

— Видя ли го? — попита Рене. Стори й се, че Вик изглежда уморен. Беше едър мъж, доста над два метра и почти толкова широк. Прекарваше уикендите си, трошейки кости в игри на ръгби в аматьорски клуб извън Лестър. Една събота Рене отиде заедно с Гуинет, за да подкрепи отбора им, и остана стресната от количеството добронамерено насилие, на което стана свидетел. Пътуването до Кагайн трябва да беше изключително уморително, за да изстиска толкова много човек като Вик.

— Не, опасявам се, че не. Пристигнах твърде късно. Изглежда, нашият господин Биърд е нещо като номад. Според данъчните му записи никога не остава в един и същ сервиз повече от няколко години.

— Нима плаща данъци?

— Не особено често. Но не затова полицията има толкова голямо досие за него. Носи се слух, че ако си търсиш кола, с която да избягаш, Биърд трябва да я побъзика преди това. Както и ако разполагаш със склад, пълен с крадени коли, и ти трябва някой да им смени данните. Той знае как да махне и да промени защитните етикети на производителите.

— Звучи точно като човек, който би имал добра причина да познава нашия неуловим агент.

— Точно. Направих втори оглед на къщата му. Под наем е, разбира се. Сигурно сме го изпуснали с около двадесет и четири часа. Ванът му за превоз на коли го няма, а това е и мобилният му сервиз. Там държи всичките инструменти и екипировката си. Очевидно е единственото постоянно нещо в живота му. Говорих с някои от работниците в сервиза. Отзад във вана има много модифицирани машини, неща, които е сглобил през годините.

За миг Рене си представи образа на някакъв гигантски камион, носещ се по магистралата със силови полета вместо колела, които източват енергия от мрежата на Федерацията, придвижвайки машината напред.

— Аха, значи, ако намерим вана…

— … ще намерим човека. Да. Обикновено полицията не би имала големи проблеми да забележи ярък оранжев ван влекач, тежащ три тона. Разбира се, предвид специалността на Биърд, няма да ни е толкова лесно, както ако си имахме работа с обикновен престъпник беглец. Той е запознат с всяка програма за наблюдение на превозните средства във Федерацията. Няма начин да не разполага с агресивен софтуер, който да се справи с тях. Полицията на Кагайн дори е издала наредба до всички офицери вановете с това описание да бъдат спирани за проверка.

— Шефът много щеше да хареса това, добра полицейска работа.

Вик се ухили и показа изкривените си зъби, преживели твърде много сблъсъци на игрището за ръгби.

— Да, така си е. Само че за нас си е един малък кошмар.

— Уведоми ли гарата на ТСП на Кагайн?

— Първото, което направих. Те провериха списъците си заради мен. Нито един такъв ван не е напуснал Кагайн в периода, за който става дума. Така че, ако някой качи такъв ван на товарен влак, ще ни уведомят веднага.

— Добре. Благодаря ти, Вик.

По обяд в конферентна зала три старшите офицери провеждаха дневната си сбирка за преглед на случая. Рене се присъедини към Тарло и Джон на голямата маса, сложи чашата си с кафе на нея и чевръсто забърса влажния кръг, който тя остави на повърхността.

— Искаш ли за обяд да пробваме в „Еймис“? — попита Джон.

— Разбира се — каза Тарло.

— Още ли преследваш онази сервитьорка? — попита неодобрително Рене. Червенокосият Тарло бе прекарал цял месец във флиртове със студентка по изкуства, която бе все още в ранните двадесет години на първия си живот. Той беше в третия си живот. Флиртът още не беше приключил. Но тази проклета униформа…

— Там имало сервитьорки?

Мъжете се разсмяха. Тя въздъхна.

Хоугън влезе с маршова стъпка и седна на централното място. Беше пренапрегнат от енергия, която избиваше в агресивна усмивка.

— Джон, ти имаше нещо важно за нас?

— Да, сър.

Рене го погледна любопитно; не бе споменал нищо.

— Фостър Кортес най-накрая попадна на съвпадение в програмата за визуално разпознаване — каза Джон. Големият високоразделителен портал в края на конферентната зала се включи и показа лицето на убиеца. — ТСП на Буунгейт доста бавно ни предоставиха записите си, но всички виждат, че няма грешка. Преминал е през портала на Междинна станция шест месеца преди инцидента на Венис Коуст.

— Име? — попита Тарло.

— Официално се казва Франсис Роудън, син на земевладелец, което обяснява как може да си позволи пътуването до Федерацията. Щял е да се запише в университет на Кохапур, става дума за двугодишен земеделски курс. Проверихме, нямат данни за него.

— Той е Пазител — каза щастливо Алик.

— Защо мислиш така? — попита Рене.

Доброто настроение на Алик като че се поохлади, но нищо не можеше да потисне ентусиазма му. Вдигна ръка и започна да изброява доводите си.

— Добре. Първо, той е от Далечината, така че към коя друга фракция може да принадлежи? Второ, изпратен е на тежки мисии, за да помогне на Пазителите. Имам предвид истински тежки мисии. Нашето момче е невронно свързано до ушите с оръжия. Това е тежката им кавалерия.

— Как точно атентатът на Венис Коуст им е помогнал? — попита бързо Рене.

— Валтар Ригин ги е мамил. Трябва да е било така. Той беше търговец на оръжие на черния пазар. Не е като да се е клел в корпоративната си чест. Видял е възможност да смени товарите или да направи некачествена заменка, или пък е искал повече пари. Каквото и да е. Хванали са го със свалени гащи. Какво могат да направят? Да го съдят? Да си стиснат ръцете и да кажат, че съжаляват? Не, те не приключват сделките си по този начин. Те са терористи, не го забравяйте. Най-смъртоносната шайка психопати, съществувала във Федерацията. Това правят те: убиват хора. Томпсън Бърнели, това е очевиден случай. Той току-що е бил придвижил предложение за инспекторски отдел, който е щял да разстрои тайните им схеми за пратки на Далечината. Бам и го няма. Отмъщение и предупреждение към останалите, че никой не е в безопасност, никой не е извън обсега им. Убийството на сенатор разтресе целия политически елит в самото му сърце. А след това и случаят с Макфостър. Той предаде Пазителите и те го убиха заради това.

— Как ги е предал? — попита Тарло.

— Жюстин Бърнели — каза безстрастно Рене. Можеше да си представи как работи умът на Алик Хоугън и това не й харесваше.

— Точно — каза Алик, който набираше скорост. — Открили са, че Макфостър е посетил сенатор Бърнели, че двамата са били любовници. Веднага след това подир него тръгва взвод на флота. Помислили са, че той ще ги отведе до тях.

— Как са разбрали? — попита Рене.

Алик я погледна с лека насмешка.

— Пътуването до обсерваторията. Колегите му са го наблюдавали през цялото време, имало е резервен екип. А ние разчитахме на местния офицер идиот… — Той щракна с пръсти.

— Фил Мандия — помогна му с неохота Рене.

— Правилно: Мандия. Той следеше Макфостър с конвой от джипове през планините. Пазителите са ни видели. Събрали са две и две. За тях не би имало голямо значение дали той е подсказал на сенатор Бърнели за ставащото, или не. Каквото и да й е казал, ги е предал. И ето го отново този Франсис Роудън, който знае, че трябва да се пази и от нашите взводове.

Алик сияеше от удоволствие.

Рене призна пред себе си, че фактите пасваха. Не само това, тя не можеше да открие слабо място в доводите на командира. Естествено голяма част от тях бяха спекулация, но пък логическа спекулация; точно типът аргументи, които биха убедили съдебните заседатели.

Освен това този сценарий беше политически удобен, което подхрани безпокойството й. Същата натрапчива дребна несигурност, която бе усетила в апартамента на момичетата от династията Халгарт на Дарока. Нямаше причина за това. Просто неясната й интуиция се обаждаше. Един детектив знае инстинктивно, когато нещо не е наред.

Всичко, което Алик казваше, беше възможно. Да.

Дали можеше да му повярва? Не.

— Това ще ми хареса — каза Алик. — Определени хора в Отдела по сигурността на Сената ще бъдат изключително неприятно изненадани, когато получат достъп до досието по този случай, който разрешихме вместо тях. Това не оставя никакви възможности за глупавите й конспиративни теории.

Рене се опита да привлече вниманието на Тарло, но не успя. Заподозря, че я избягва нарочно.

— Благодари на Фостър Кортес от мен — каза Алик. — Свършил е добра работа. Заслужил си е признанието.

— Ще го направя — каза Джон Кинг.

„Той си има програма“, помисли си отвратено Рене. Можеше да прозре какво прави Алик, придърпваше персонала в орбитата си. Сплотяване на екипа с изцяло погрешна мотивировка. Накрая щяха да започнат да му отговарят с политически угодните отговори, а не с правилните.

„А и защо е толкова циничен? Тази идиотска теория за Франсис Роудън. Да не би просто да завиждам, че не я сглобих сама? Достатъчно проста е. Защо си мисля, че не е правилна?“

— Ще ми трябва нова заповед — каза Тарло.

— За какво? — попита Алик.

— Записите от банка „Пасифик Пайн“ бяха доста полезни — каза Тарло. Най-сетне си позволи визуален контакт с Рене и й се усмихна в стил „казах ли ти“. — Финансовата компания „Шоу-Хемингс“ на Толака е превела много пари в сметката на Казимир. Искам да разбера откъде са дошли.

— Колко пари? — попита Рене.

— Сто хиляди земни долара.

Тя сви устни, впечатлена от чутото.

— Имаш я — каза Алик. — Рене, как стоят нещата с асоциация „Ламбет“?

Въпросът беше зададен като че между другото, но тя почувства, че очакванията са се вдигнали прекалено след новините за Франсис Роудън. Нямаше да възприемат особено добре доклада й. „Абсурдно е, ставам параноичка.“

— Все още нищо конкретно, опасявам се. Това беше делото на Вик, но аз го пратих да преследва Робин Биърд. Матю търси информация за асоциацията, но има много малко документи, с които може да работи. Работодателските агенции, опериращи в тази част на Лондон, не разполагат с никакви записи за нея. Следите не са много обещаващи.

— Можем да подадем съобщение в унисферата — предложи Тарло. — Да видим дали новинарските предавания ще ни дадат нещо. Може би ако направят обявление, някои бивши служители ще се свържат с нас.

— Не — каза Рене. — Това ще разкрие действията ни пред Пазителите.

— Тук ще се съглася с Рене — каза Алик. — Ще прибегнем до обществените съобщения в краен случай. Този ход говори за отчаяние. Уведоми ме, когато търсенето на информация съвсем се затлачи, и ще помислим отново по въпроса.

— Да, сър.

— Ами Биърд?

— Той е на повърхността на Кагайн, но от полицията са нащрек за него. Съдейки по досието му, може да се окаже добра следа към агента, който Пазителите използват.

— Полицията наясно ли е колко важно е това.

— Да, сър.

— Добре, но не им давай мира. Не можем да си позволим да ни се изплъзне.

Европейските части на Отдела по сигурността на Сената не можеха да се сравняват по нищо с базата на разузнаването в Париж. Намираха се в Лондон и заемаха целия последен етаж на монолитна сграда с каменна фасада в Уайтхол, на половин километър от Уестминстърския дворец. Европейските части деляха сградата с други два отдела на Междузвездната федерация: регионалния одитор на ОФН и Комисията за околната среда, които му осигуряваха идеално прикритие. Навън нямаше табела, която да разкрива присъствието на Отдела, а управляващата система на сградата нямаше информация за тяхното съществуване и не можеше да даде такава на когото и да било. Влизаше се през тайна подземна рампа срещу сградата на старото британско външно министерство.

Всяка сутрин назначената към Паула кола я вземаше от апартамента й и я откарваше до европейския трансстоличен влак, елегантна маглева машина, която прекосяваше за трийсет и пет минути разстоянието от Париж до Лондон през стария тунел под Ламанша. След като пристигнеше на гара „Ватерло“, колата я откарваше право до Уайтхол, в защитения паркинг под древната сграда. Стигаше за доста по-малко от час.

Когато Хоше пристигна за първия си работен ден, Паула проверяваше официалните документи по случая с Франсис Роудън, докато Отделът на Сената ги изтегляше от системата на флотското разузнаване.

— Идиот — промърмори тя, когато Хоше почука на отворената врата на офиса й.

— Не съм ли добре дошъл? — попита той.

Паула му се усмихна широко.

— Не, не ти. Моля те, влизай.

Офисът й беше много по-голям от онзи в Париж, с висок таван и изящни корнизи. До половината на стените се издигаха дървени панели от златист дъб, които бяха почернели с времето. Два големи прозореца гледаха над линията дървета по крайбрежната улица „Виктория“ и към Темза отвъд нея. Ако просто погледнеше на север, можеше да види моста „Хънгърфорд“, който носеше релсовите линии над реката към гара „Черинг Крос“.

Една от стените беше изцяло покрита от холограмна проекция — карта на огромна гара на ТСП с голяма терминална сграда в единия край и стотици железопътни линии, които се извиваха върху широкото пространство извън нея. Различни влакове бяха замръзнали на място, а по земята бяха пръснати огромен брой зелени точки, върху всяка от които се носеше неоновосин кодов етикет.

— Май си си уцелила мястото все пак — каза Хоше. Погледна заинтересовано проектираната карта, докато прекосяваше офиса. Обувките му потънаха в дебелия бургундскочервен килим, докато крачеше към грамадното древно бюро от палисандрово дърво, зад което седеше тя.

— Знам. Човек ще си помисли, че оттук британците са управлявали империята си, когато са имали такава.

— Не е ли така?

— Не. Тази стая е била премоделирана преди сто и петдесет години. Дизайнерите са избрали стил, характерен за великата имперска ера. Всъщност стаята е по-млада от мен.

Хоше се отпусна в един от столовете, трепвайки леко.

— Как си? — попита Паула. Реши, че определено изглежда много по-добре, отколкото когато го видя на Дъбов лес. Лицето му беше гладко избръснато, освежено с одеколон, а леко напомадената му коса беше хваната назад с обичайния сребърен пръстен. Костюмът му също беше нов. Беше от светлобежова скъпа и лъскава материя с тесни ревери, които подчертаваха фигурата му, много по-стройна в сравнение с дните, когато се бе запознала с него. Би се зарадвала на това, ако не бяха хлътналите му бузи.

— Като че ли ми е по-лесно. А и Инима беше много по-добре тази сутрин. Мисля, че няма търпение да я изпишат.

— Радвам се. Какво мисли тя за работата?

— Всъщност й хареса идеята да живеем в Лондон. Въпрос на сигурност е, нали знаеш. Ако някъде можеш да бъдеш в безопасност, то това е на тази планета. Тук има достатъчно истински големи пари и власт, за да е сигурно, че защитата ще бъде на ниво. След Слиго това няма как да е лошо. А и, разбира се, клиниките тук са най-добрите във Федерацията.

— Имате ли вече апартамент?

— От персонала са избрали пет, които да огледам. Ще им хвърля едно око тази вечер. Дотогава съм на твое разположение.

— Добре. Първо може да провериш нещо, наречено „Благотворителност за образование «Кокс»“. Те са финансирали някои от наблюденията на двойката Дайсън, които Дъдли Боуз е извършвал. Старият ми екип в Дирекцията ги разследва шест месеца преди полета на „Втори шанс“ и докладва, че всичко е законно и съвсем наред. Искам да повториш упражнението, имайки предвид информацията, че записите на „Кокс“ са били подправени. След това свали старите документи от Дирекцията и ги сравни с това, което си открил.

— Ясно. Кой е източникът на тази информация?

Паула се усмихна.

— Мелани Рескорай.

— Наистина? — Хоше сякаш също намери това за интересно. — Предупредих те за нея. Каквото повикало…

— Точно. Направих някои проверки, свързани с госпожица Рескорай. Има много интересни доклади за нейните действия на Елан по време на атаката на Първите. Очевидно тя е изиграла водеща роля за евакуацията на Рандтаун.

— Мелани?

— Да, знам! А новото й гадже пък е Дъдли Боуз.

— Е, предполагам, че е имало и по-невероятни двойки.

— Посочи ми една. Двамата са се скрили някъде на Дъбов лес.

— Искаш да бъдат проследени ли?

— Не. Адресът й в унисферата е актуален и отворен. Просто е преназначена като кореспондент от предаването на Алесандра Барон в това на Микеланджело. А това само по себе си е интересно. Другото й твърдение беше, че Барон работи за Звездния странник.

— Звучи, сякаш е трябвало да вземеш на работа нея, а не мен.

— Имам я предвид. Нещо в тази история не е съвсем наред. Това не е куклата в бикини от луксозния апартамент на Мортън. Променила се е. Или част от нея се е променила. Все още е така сляпо импулсивна, но сега има и нещо друго — много по-уверена е.

— Всеки пораства все някога.

— Може би. Нека засега да направим няколко проучвания и да видим на какво ще се натъкнем.

— Добре. А какво е това? — Той посочи към проекцията на картата.

— ЕлЕй Галактик. Разглеждах инцидента със стрелбата по Макфостър. Офисът в Париж е успял да намери име, което да припише на убиеца — Франсис Роудън. Исках да видя как се е изплъзнал и на флота, и на екипите за сигурност на ТСП, след като е убил Макфостър. ОИ на офиса разработи симулация за тази цел. Трябва да призная, че записите не са идеални, но повечето времеви рамки и позиции бяха напаснати.

— Да, и?

— Просто е скочил в един от влаковете. Няма друго решение на проблема. — Тя погледна объркано луминесцентната карта. — Макар че е разполагал с изключително кратко време за действие. Изненадана съм, че никой на мястото на събитията не го е забелязал.

— Твоят двоен агент?

— Вероятно.

Паула се изненада колко я притеснява тази идея. Загледа се в картата и зелените точки по нея. Един от етикетите сияеше по-ярко от останалите. Тарло.

Мелани бе седнала на мястото до прозореца, когато се качиха на влака в Дарклейк Сити. Сега, петдесет минути по-късно, наблюдаваше как се приближават до единствения терминал на гарата в Буунгейт. Плътни сиви облаци громоляха в небето над града, закривайки слънцето и стоварвайки постоянен тежък проливен дъжд, твърде необичаен за късната пролет. Това добавяше ново измерение на мрачност към пустошта на гаровия двор.

Тя погледна напред и видя тълпи хора, боричкащи се за всеки квадратен сантиметър върху перона, към който се бе насочил влакът от Дъбов лес. Линия от офицери по сигурността на ТСП в тъмни униформи от еластична броня бяха застанали на самия край на перона. Бяха се хванали за ръце и удържаха тълпата далеч от приближаващия влак. Веднага щом машината „РН58“ навлезе под извития покрив на терминала, се надигна плътен залп от викове. Стотици ръце започнаха да махат над закръглените шлемове на отряда по сигурността. Беше странно посрещане за обикновен влак, сякаш на него се возеше някаква медийна звезда.

Дъдли погледна нервно над рамото й.

— Защо са тук?

— Чакат влак, който да ги изведе оттук — каза му тя. Искаше й се да го бе казала с малко повече небрежност, като някой, който наблюдава глупавите маймунджилъци на хора, с които никога няма да му се наложи да се срещне. Хората, от чийто живот бе избягала благодарение на Мортън и СИ. Само че знаеше, че след около седмица отново ще е на тази гара и с нетърпение ще чака заминаващ влак, също като тях. Билетът й вече беше запазен, незаверени места за първа класа в обратната посока. Сега започваше да се чуди дали това ще означава кой знае какво, когато наистина й се наложи да застане на перона и да си пробива път до вратата на вагона. Не изглеждаше, че отрядът по безопасността ще си направи труда да помага на пътниците от първа класа.

Когато слязоха, имаше само тясна ивица бетон между отряда и влака, върху която можеха да стъпят. Тълпата постоянно напираше към тях. Мелани се препъваше, докато отново и отново я изблъскваха към влака.

Чак когато достигнаха централния площад, се озоваха на празно пространство. Бяха издигнати реактивни бариери, за да отведат плътните тълпи от входа на гарата към съответните перони; не че бариерите можеха да заглушат гневното жужене на масите. Вървейки в другата посока, пристигащите минаваха почти самотни през изходните коридори. Едва двадесет души бяха слезли от влака от Дъбов лес. Багажът им изскочи от пролуката между последния служител по сигурността и влака. Двата сака сякаш бяха изритани навън.

Дъдли спря.

— Искам да се върна — каза кротко. — Искам да дойдеш с мен, мила. Моля те, не прави това. Не отивай на Далечината. Никога няма да се върнем пак във Федерацията. Те ще кацнат и там. Ще го направят, знам го. Ще кацнат и ще ме пленят отново и…

— Дъдли. — Тя го накара да млъкне, като притисна пръст към устните му и го целуна. — Всичко е наред. Нищо подобно няма да се случи.

— Няма как да знаеш това. Не се отнасяй с мен като с дете. Мразя това.

Почти му отвърна: „Тогава спри да се държиш като дете.“ Вместо това снижи гласа си.

— СИ ще ме предупреди навреме. — Не смяташе, че наистина ще го направи. Но пък кой знае?

Дъдли я погледна раздразнено.

— Хайде де — каза весело тя и уви ръка около неговата. — Ще видиш неутронна звезда със собствените си очи. Колко астрономи могат да се похвалят с това, дори днес?

Беше евтин подкуп, но той все пак сви неуверено рамене и й позволи да го поведе към единствената врата, която водеше към централния площад. Имаше многобройни указатели към връзката за Далечината. Последваха ги през една запустяла галерия и най-сетне стигнаха до външна врата, която се отваряше на ъгъла на терминалната сграда. Шумът от изплашените и объркани хора отекваше около тях.

Извън гарата хората сигурно наброяваха десет хиляди. Бяха натъпкани върху огромно пространство от пътническия терминал чак до изхода към магистралата на километър оттам. Коли и таксита, изоставени на по-малките пътища, вече бяха обградени от плътни струпвания на тела. Бяха разбити и хората ги използваха за какво ли не: от убежища до детски площадки и тоалетни. Хиляди чадъри се поклащаха над главите им, петна от тъмни цветове, които отблъскваха дъждовните вълни, сипещи се от сивкавото небе. Деца, облечени в дъждобрани, се оплакваха и виеха, докато хората ги влачеха и бутаха от всички страни. Мъже и жени крещяха безполезни обиди и жалби, като с приближаването на входа на терминала ставаха все по-шумни.

Полицията и екипите за сигурност на ТСП ги бяха затворили като добитък между две линии от служители и патрулни роботи. Над тях се носеха хеликоптери, от които се сипеха циклонни вихри дъждовна вода, която прибавяше финалните щрихи към картината на нещастие на повърхността.

Виртуалните ръце на Мелани докоснаха леко няколко икони и тя започна да сканира ситуацията с очите си. Ретиналните импланти работеха на максимална резолюция и пращаха образа директно към студиото на Микеланджело в Холивуд. Тя измърмори няколко придружаващи високомерни коментара за отчаянието и скитниците, които войната носи със себе си. Надменността вече й се удаваше лесно. Близостта с Алесандра бе достатъчна за това.

Във виртуалното й зрение се появи съобщение.

„ДОБРИ КАДРИ. ТОЛКОВА БЪРЗО! ЗНАЕХ СИ, ЧЕ НЕ СБЪРКАХ С ТЕБ. ПОМНИ, ВНИМАВАЙ, КОГАТО ПРИСТИГНЕШ ТАМ. С ОБИЧ МИК.“

Микеланджело се бе изненадал, когато тя му предложи да пътува до Далечината, докато я интервюираше на четири очи. Помисли си, че тя иска да докаже нещо. По принцип стажантите трябваше просто да си легнат с него, за да си спечелят пробния договор. В това отношение апетитът му беше по-голям дори от този на Алесандра. Мелани бе предложила командировката, след като бяха свършили с чукането и работата вече бе нейна. Това малко го беше объркало, но той се усмихна и каза, че харесва стила й.

На него самия никак не му липсваше стил. Благодарение на Дъдли, който символизираше триумфа на количеството над качеството, почти бе забравила какво е да прави истински добър секс. Освен това можеше да бъде и забавен. Разсмя се шумно няколко пъти, докато той разказваше истории. Когато го направи, осъзна, че никога не се смее, когато е с Дъдли — нито някога щеше да се засмее. Прекара по-голямата част от последвалото пътуване до Дъбов лес във фантазии какво още ще й се наложи да направи в огромното легло на Микеланджело, за да си спечели постоянен договор.

— Това ли е офисът? — попита Дъдли.

— Хм.

Мелани се отърси от мислите, които текстовото съобщение бе предизвикало. Дъдли сочеше към малко струпване от подобни на кутии сгради от готови сглобки, притурени към терминала. Върху вратите на всяка от тях имаше табели на туристически компании.

— Да. Трябва ни „Приключения сред Голямата Триада“. Казаха, че някой ще ни очаква.

Полуорганичният й шлифер бе образувал качулка, която тя издърпа върху косата си, за да я предпази от дъжда. Ботушите, които носеше, бяха по-скоро практични, отколкото стилни, каквито вероятно би носил някой от Рандтаун. За да си отиват с тях, бе избрала чифт маслиненозелени джинси от собствената си колекция, както и черен пуловер от полуорганична фиброва козина, чиято мекота беше много приятна.

Дъдли просто бе облякъл обичайните си немаркови панталони, евтина риза и яке. Беше се отказала от опитите си да го облича подходящо.

Двамата нагазиха през локвите към редицата от туроператори. Намериха „Приключения сред Голямата Триада“ доста лесно. Беше единственият осветен офис.

Заместник-мениджърът, отговарящ за резервациите, Найъл Суолт, седеше зад рецепцията, погълнат от някакво странно игрално шоу, което вървеше в портала. Из запустелия офис гърмеше рок музика, докато женски тела се гмуркаха и излизаха от казани, пълни с мазни течности. Когато вратата се отвори, той скочи сепнато на крака. Ярките тела и музиката избледняха.

— Госпожице Рескорай, за мен е удоволствие. — Найъл заобиколи бюрото си, нетърпелив да я посрещне. — Аз съм голям ваш почитател. Все още се включвам към „Смъртоносно прелъстяване“ поне веднъж на месец.

Носеше една от промоционалните тениски на Мелани с голяма холограма на нейното лице. Беше прана многократно и образът на усмихващото й се лице премигваше некачествено. Покрай него се сипеха зелени и червени петънца от смущенията.

— Винаги ми е приятно да се срещна с почитател. — Тя се усмихна безстрастно, докато той се ръкуваше с нея. Имаше евтини ОВ-татуси на пръстите и ръцете си, които нейните модерни импланти анализираха мигновено при контакта. Тънките зелени линии бяха способни да пратят груби сензорни импулси към нервната му система. Мелани го възприемаше просто като сияеща арабескова телена скулптура, чиито най-плътни усуквания бяха съсредоточени около слабините му. — Както все още можеш да се увериш — отбеляза сухо.

— О, да, историята е фантастична. И е съвсем истинска. — Той се усмихваше широко, докато я запаше. Червенината по бузите му подчертаваше пъпките му. — Играете сензационно там. Усещането да съм с вас е страхотно.

— Благодаря. — Мелани не рискува да погледне към Дъдли, който беше заплашително тих до нея. — Много си мил.

— Ще ми се обидиш ли, ако попитам дали случката в ловната кабина се е случила наистина?

— Да, да, истинска беше, каква нощ само.

Лицето на Дъдли беше замръзнало, мускулите му бяха сковани. Единствено цветът, който се разливаше по бузите му, издаваше, че още е жив.

— Уау! — Найъл подсвирна с възхита. — А онзи път, когато Мортън те заведе в ресторанта на Фалкърк? Защо не съди хората от охраната?

— Кой щеше да спечели от това? А и нека да съм честна, не трябваше да сме заедно в дамската тоалетна. Твърде палаво беше от наша страна. Но пък певицата беше толкова красива. Кой можеше да устои на такова изкушение?

— Разбира се. Да. Освен това забелязах някои грешки.

— Наистина?

— Партито на яхтата на Ресал — когато се качи на борда, носеше черни копринени бикини, но когато си тръгна, беше със златист сатен.

— Господи, изобщо не съм се усетила. Ще поговоря с отговорния екип за това.

— Другото се отнася за Паула Майо. Проверих автентичните съдебни документи от процеса. Според записите на Дирекцията тя наистина е разследвала групи за организирана престъпност на Дъбов лес. Само че според „Смъртоносно прелъстяване“ тя напълно отхвърли възможността Шахийф да е била убита от трета страна.

— Ние наблягаме на това. Майо не свърши безупречна работа.

Лицето на Мелани бе станало също толкова неподвижно като това на Дъдли. За първи път си даде сметка за тази своя автоматична реакция. „Ами ако Майо бе разследвала както трябва? Ами ако Морти…“ Тя размърда рамене, раздразнена от колебанието си.

Добил смелост да общува с идола си, Найъл се усмихна срамежливо и попита:

— Гърдите ти наистина ли са толкова твърди или са редактирали тактилния канал, за да подобрят усещането?

— Ей! — озъби му се Дъдли.

Найъл се намръщи объркано.

Мелани докосна ръката на отдадения си почитател.

— Найъл, влакът ни закъснява. Отбиха ни през СвЛинкълн, преди да стигнем Уесекс, и се притесняваме, че може да сме изпуснали връзката си.

— О, не — каза въодушевено Найъл. — Всичко е готово.

— Страхотно. Това е всичкият ни багаж. — Тя посочи двата куфара, които ги бяха последвали върху колелцата си. — Къде отиваме сега?

— Компанията е подготвила кола. Хм, опасявам се, че трябва да минете през инспекторския отдел по товарите, преди да преминете през червеевата дупка. Процедурата е нова, съвсем отскоро я въведоха. Проверяват за оръжия или незаконни вещи.

— Звучи ми добра идея.

Колата беше лимузина „Мерцедес“. Единствената й функция беше да ги закара през осемте километра на гаровия площад до един празен склад наблизо. В зеещата сграда бяха установени няколко сканиращи системи. Една от тях представляваше арка, през която можеше да мине цял товарен влак. Няколко изключително отегчени полицейски служители преглеждаха призрачните образи на големия си портал. Наредиха на багажа на Мелани да премине през малък сканиращ обръч.

— Извън гарата чакаха много хора — каза Мелани на Найъл, докато куфарите им минаваха през процедурата. — Колко трудно ще е да се качим на обратен влак, след като се върнем от Далечината?

Сякаш беше поставила лично предизвикателство пред младия мъж. Той се изпъна и чертите му се изопнаха във физиономия, с която сигурно си мислеше, че вдъхва увереност.

— „Приключения сред Голямата Триада“ гарантира безопасния транспорт на всичките си клиенти от двете страни на портала. Поемаме отговорност за ваканцията веднага щом пристигнете на Буунгейт, и задълженията ни не се считат за приключени, докато не напуснете. Господин Спентън, управителят, ме постави начело, когато замина на Верона със семейството си. Ще бъда тук, за да се уверя, че ще получите полагащите ви се места.

— Благодаря ти, Найъл.

— Всичко е част от услугата.

— Ти не искаш ли да се махнеш оттук?

— Понякога си мисля, че може би искам. Но това е домът ми. Къде да отида? Федерацията няма да ни изостави. На път насам са много защитни съоръжения. Знам го със сигурност. Работя на гарата. Виждам разни неща. Хората в тълпата там са просто уплашени богаташи. Аз не съм такъв. Аз оставам.

— Браво на теб.

След проверката на багажа мерцедесът ги откара до малката сграда, откъдето тръгваха туристическите екскурзии и която разполагаше със собствен перон от другата страна. Мелани видя електрически локомотив „MLV22“, закачен за единичен вагон, който чакаше под къса бетонна козирка. В чакалнята имаше още трима души: Тревелайън Халгарт и Ферелит Оуън, двама физици на път за изследователския институт „Мария Селесте“, както и Грифит Епългейт, бюрократ от кабинета на губернатора. Грифит им довери, че е един от осмината, които трябвало да се върнат, за да встъпят в длъжност според ротационния принцип. Той бил единственият, който се появил. Тревелайън и Ферелит бяха доста приятни хора, но Мелани се тревожеше, че и двамата може да са агенти на Звездния странник, затова заложи на учтиво, но леко високомерно отношение, когато се опитаха да я заговорят.

Костюмът, който трябваше да облече, за да компенсира атмосферата на Междинна станция, представляваше торбест морав комбинезон със собствена нагревателна мрежа и метална пръстенова козирка. Системата му се свърза с е-конома й и веднага щом тя нагласи пръстена на раменете си, еластична полуорганична мембрана се изплъзна от ръба и оформи херметически печат около шията й. За пръстена се захвана полупрозрачен шлем във формата на мехур. Е-кономът й направи бърза проверка на модула за поддържане на кислорода и активира редица зелени икони във виртуалното й зрение. Тя свали отново шлема и го понесе под мишница. Найъл ги поведе през коридора до влака, където пред отворената врата на вагона ги чакаше стюард.

— Ще се видим след около седмица — каза му Мелани. Тя изчака Дъдли да се качи във вагона и залепи бърза и игрива целувка на бузата на Найъл. — Истински са — прошепна му и продължи забързано. Последното, което видя, беше изненаданата, щастлива усмивка върху изпитото му лице.

Отвътре вагонът наподобяваше на всички стандартни пътнически съоръжения на ТСП. Единствено херметическите врати в двата края го правеха по-различен. Веднага щом пътниците седнаха, външната врата се затвори, запечата се и влакът се понесе напред.

По външното стъкло заплиска дъжд още щом оставиха перона зад себе си. Нищо друго не се движеше през гаровия площад. Дори големите товарни депа бяха тихи и замрели.

С наближаването на портала на Междинна станция през прозорците на вагона започна да се процежда червена светлина. Мелани почувства изтръпването, предизвикано от завесата, регулираща налягането между двата свята. Може би просто въображението й беше виновно, но й се стори, че промяната беше по-силна от обичайната.

Веднага след като преминаха, дъждовната вода се разля по повърхността на всички прозорци на вагона и на мига се превърна в лед, флуоресциращ с ярка пурпурна светлина. Тя залепи лице за тройно подсиленото стъкло и се загледа през замръзналите шарки на леда. Пейзажът навън представляваше пустош от голи камънаци, оцветени в тъмнокарминено от звездата от клас M. Небе в коралово розово се издигаше над далечния назъбен хоризонт и постепенно преминаваше в наситено алено право над тях. Нямаше облаци, дори и най-нежната мъгла, която да наруши еднообразието на небесата над Междинна станция. Атмосферата беше невероятно ясна. Непрекъснато изригваха ярки синьо-бели проблясъци, почти в монотонен ритъм, които прорязваха червената слънчева светлина. Накъдето и да погледнеше, не виждаше нито една светкавица, нито долавяше тътена на гръмотевици.

Пътуването след портала беше кратко. От едната страна на релсите скалите започнаха да се спускат надолу и разкриха последното оцеляло море на Междинна станция — плоска спокойна повърхност от бетонносива вода. Пътуваха към дълбоко вклинен V-образен залив, чиито остри скални стени продължаваха на цял километър навътре в континента. На всеки друг свят залив, подобен на този, щеше да представлява ерозиращ естуар на бърза река, вливаща се в морето. Тук сякаш клиновидно парче от континента беше изрязано и премахнато. Вместо река широк скален език оформяше гладка рампа, която водеше надолу към морето.

Шакълтън беше надвиснал на сто метра над спокойните води. Представляваше чудата сбирка от затворени херметически колиби, издигнати върху ниски колони. Между тях бяха разположени гигантски хангари. Освен влаковия персонал и въздушните екипажи, малкото село приютяваше и екип от националната морска научна агенция на Буунгейт, който методично категоризираше останалите океански форми на живот. Не че навън се виждаше някой. Мястото изглеждаше запустяло. В края на залива се намираше грубо строена гара, която се състоеше от товарна рампа и метални стъпала, водещи към херметическите врати.

Когато спряха до нея, Мелани притисна по-силно лице към стъклото, нетърпелива да зърне самолетите, на които щяха да летят. Четири от двете летящи лодки на Междинна станция, модел „НА-1 Въглеродна гъска“, почиваха на скалите точно над морето. Тя зяпаше с удивление грамадните сребристобели корпуси, които блестяха под червеното слънце, докато осмисляше истинските им размери.

Когато Съветът на Федерацията оформял финансовия пакет, нужен на ТСП, за да установи червеева дупка на Далечината, членовете му били сериозно загрижени от възможността някаква враждебна сила да открие път обратно до Федерацията. Предвид естеството на пламъка, който засекли на Дамаран, разполагали с достатъчно разумен повод за притеснение. Извънземните, които го задействали, можело да са враждебно настроени. Предпазните мерки, за които настоявали, бяха съвсем прости. Двете гари с червееви дупки на Междинна станция трябвало да бъдат разделени от значително разстояние, така че пътят до Буунгейт да бъде прерязан, в случай че зла сила се отправи към Федерацията. След подробно проучване на Междинна станция решили да построят гарите Шакълтън и Порт Евъргрийн на острови, разделени от над десет хиляди километра.

Хората, които осигуряваха връзката между островите, бяха Халгарт, политическите инициатори на целия проект на Далечината. Някакво странно династично чувство за дълг бе накарало Хедър Антония Халгарт да спре избора си на най-голямата въздухоплавателна машина, строена някога. Частите били произведени на ЕденБург и доставени през Буунгейт, за да бъдат сглобени в хангарите на Шакълтън. Направени от карбонови сплави, всички въглеродни гъски бяха дълги по сто и двадесет метра, а разтегът на крилете им беше сто и десет метра. Разполагаха с по шест двигателя, турбини с батерии за ядрен разпад и въздушни охладители, които произвеждаха по тридесет и две хиляди килограма тяга. Беше достатъчно, за да придадат на самолета пътническа скорост от нула цяло и девет маха. Възможностите им за път бяха практически неограничени; микробатериите се нуждаеха от подмяна на всеки двадесет и пет години.

Стюардът ги поведе по продължение на влака и започна да ги насочва към въглеродната гъска, която щяха да използват. Зад тях няколко служители на ТСП се показаха от една колиба, за да надзирават разтоварването на багажа. Товарните роботи вдигнаха сандъците и ги пренесоха до малкия набор от вагони-платформи, които щяха да ги откарат на самолета.

Мелани усети, че костюмът й се стегна и изду, когато външната врата на херметическия шлюз се отвори. Клапите бързо уравновесиха налягането. Атмосферата на Междинна станция беше силно токсична — преобладаващият газ представляваше смес от азот и кислород, каквато можеше да се намери на животоподдържащите светове, само че освен това съдържаше и нетърпимо високи количества въглероден диоксид и аргон, заради които филтрите и преработващата кислород екипировка бяха жизненоважни. Екваториалната температура през деня варираше между минус десет и минус петнадесет градуса по Целзий. Тя също не носеше мигновена смърт, но нагревателните костюми бяха задължителни.

Мелани се отдалечи на няколко крачки от най-долните стълби и наклони глава назад. Още един ярък пламък разцъфна в небето. Идваше от малка сияйна точица близо до изпъкналото туловище на звездата от клас M.

— Това ли е? — попита тя Дъдли.

Той зяпаше към небето и поне този път изглеждаше изпълнен със спокойствие.

— Да. Това е спътницата й. Надявах се плазменият прилив да е видим, но изглежда не е достатъчно наситен, за да бъде наблюдаван с просто око.

— Имаш предвид атмосферата на слънцето ли?

— Не самата корона, не, макар че тя търпи постоянни смущения заради прилива. Неутронната звезда орбитира достатъчно близо до слънцето, за да привлече по-голямата част от соларните му ветрове. Плазмата бива издърпана под формата на огромни серпантини през бездната и след това се спуска спираловидно към неутронната звезда. Всички пламъци, които виждаш, са вълни, предизвикани от сблъсъците.

Докато той говореше, неутронната звезда пламна отново. Мелани се принуди да примигне и да извърне поглед, светлината беше много силна. Пред очите й остана плътен пурпурен остатъчен образ.

— Радиоактивна ли е?

— Излъчва радиация, Мелани, не е радиоактивна. Двете неща са съвсем различни.

— Добре — каза тя леко раздразнена. — Опасна ли е?

— Да, при всеки сблъсък се осъществява доста силно изригване на гама- и рентгенови лъчи. Но атмосферата на Междинна станция ни защитава от най-опасните. Въпреки това не би било добре да оставаш тук повече от седмица.

— Ще се опитам да го запомня. — Тя се отправи към чакащата летяща лодка. Беше подразнена от начина, по който беше влязъл в кожата на лектор.

Въглеродната гъска стоеше на тройните си колесници, а алуминиевите й стълби се спускаха от един от предните херметически люкове. Когато се приближи, пред Мелани се отвори ясна гледка към морето, гънещо се около естествената скална рампа на залива. Все пак не беше напълно спокойно. Повърхността се извиваше бавно, побутвана от нежните въздушни течения, които се водеха за вятър на този свят. Коричка от мек лед се крепеше лениво за скалите навсякъде около брега, без да може да се стегне в здраво покритие. Ледниците на края на света, които се бяха зародили преди пет милиона години и бяха покрили северните и южните зони на планетата, бавно бяха източили огромни количества чиста вода от океаните, оставяйки водна утайка, която с всеки изминал век ставаше все по-солена и съответно замръзваше все по-трудно. Нито едно от огромните ледени образувания на планетата не бе нараснало от хилядолетия. При сегашното състояние на звездата, околната среда на Междинна станция бе постигнала равновесие, което вероятно щеше да продължи геологически ери.

Херметическият вход на летящата лодка беше достатъчно голям, за да поеме наведнъж всичките петима пътници. Мелани свали шлема си, щом влезе в предната кабина на първата палуба. Първо й направиха впечатление многобройните редици от огромни кресла, които се простираха през ярко осветения интериор като малък театрален салон. Очакваше ги персонал от осем души и три пъти по толкова роботи. Никога не бе виждала нещо подобно.

Помогнаха им да свалят костюмите си и им казаха да се настанят където пожелаят. Мелани си избра място до прозореца, близо до предната част на салона. Получи чаша с газирана напитка от една от стюардесите.

— Ето така се пътува — обяви тя, когато седалката й се плъзна назад и облегалката за крака се издължи напред. Дъдли се огледа несигурно и с охота потъна в плътната кожена тапицерия.

Чуваха се обичайните глухи удари, съпровождащи подготовката за полет. Товареха се и се обезопасяваха сандъци, вратите на товарното се затвориха, турбините започнаха работа. Краищата на крилете бавно се наклониха вертикално, снижавайки дългите си грудкоподобни платформени връхчета в готовност за излитането от вода. В следващия миг вече се носеха по скалистия склон към морето. Последваха още глухи удари, когато колесниците се прибраха и самолетът се плъзна по повърхността. Понесоха се спокойно към открито море. Пилотът използва системата за съобщения, за да обяви, че полетът ще продължи десет часа и им пожела приятно пътуване. Ядрените турбини заработиха с пълна мощност.

Носиха се по водата изненадващо кратко, преди да отлетят. Мелани се усмихна развълнувано, когато огромни перки от морска пяна се извиха иззад платформите на върховете на крилете. В следващия миг се носеха към розовото небе, аплодирани от тихите ослепителни пламъци на разпадащи се йони, които се сблъскваха с неутронната звезда на четиридесет милиона километра над тях.

Монотонността на полета бе нарушена един-единствен път. Три часа след началото му пилотът забеляза стадо хурвали далеч под тях и снижи кораба, за да могат отегчените пътници да ги зърнат. Бяха съвсем малко по-едри от яркочервени точици, които се плъзгаха през тъмното море, почти двойно по-големи от земните сини китове. За разлика от земните китове, тези се отличаваха с агресивност във фантастични количества. Бяха стадни същества, които ловуваха постепенно смаляващите се пасажи риба, с които споделяха последния арктически океан. Дори се бореха с други стада, докато плуваха непрестанно около екватора между затворническите стени на ледниците на Междинна станция.

Дъдли и Мелани на два пъти напуснаха предната кабина, за да консумират членството си във височинния клуб на влюбените. Дори не им се наложи да използват тесните тоалетни, за да се насладят на малко уединеност. Средните и задните кабини на всичките три палуби бяха празни и тъмни и им предоставяха предостатъчно свобода да се държат неприлично сред дългите редици от празни места.

Порт Евъргрийн се намираше на остров, голям четиридесет хиляди квадратни километра — само гола скала. На Междинна станция не бе открит растителен живот. Нямаше следи от почва, дори пясъкът не съществуваше на практика благодарение на липсата на луна и приливи. Никой никога не бе изровил вкаменелости от островните слоеве. Планетарните учени излагаха доводи, че еволюцията не е преодоляла водния етап, не че Федерацията се интересуваше от това. Междинна станция беше олицетворение на нищото.

Като че ли за да го докаже, Порт Евъргрийн беше дори по-малко впечатляващ от Шакълтън. Пристигнаха по здрач, когато кафеникавата светлина едва стигаше, за да освети пустите камънаци. Порт Евъргрийн беше сгушен в завета на широка километър вдлъбнатина в равното скално лице, което островът бе обърнал към морето. Разполагаше с един хангар, шест сребристи херметически затворени колиби и дълга двуетажна сграда, която приличаше на евтин хотел. Генераторът на червееви дупки се намираше в оформена като броненосец сграда от груби въглеродни панели. Единият й дебел и изтъняващ край приютяваше портала. Към него не водеше железопътна линия, което изненада Мелани.

Въглеродната гъска се пльосна във водата достатъчно меко и успоредно на брега. След като докосна морето, корабът започна да намалява скорост много по-рязко, отколкото бе нормално за която и да е писта за кацане. Мелани най-сетне оцени хващачите от модифицирана пластмаса, които я придържаха към седалката. Тя внимателно сложи костюма си, докато наближаваха към острова. Извън хангара се намираха още четири от огромните летящи лодки. Според стриктния план на ротация друга лодка бе отлетяла обратно към Шакълтън, докато те пътуваха насам.

Две облечени в костюми фигури стояха в края на въздушните стълби, когато пътниците започнаха да слизат. Първата се представи като Имели Аро, техническия офицер на ТСП, отговорен за генератора на червееви дупки.

— Уцелихте добро време — каза той на пътниците. — Цикълът на червеевата дупка започва след осемнадесет минути. Няма нужда да почивате в заслона. — Той размаха ръка по посока на портала. — Отидете дотам и веднага щом се отвори, ще ви дам сигнал. Просто минете през него.

Мелани очакваше малко по-изтънчена процедура, но двамата с Дъдли просто си размениха бързи погледи през шлемовете и закрачиха бавно по скалата. Червеното слънце вече беше близо до хоризонта и бързо се скриваше. Неутронната му спътница продължаваше да изхвърля ослепителни пламъци, като аварийната светлина на потъващ кораб.

Полисветлини сияеха върху всички сгради на Порт Евъргрийн и хвърляха слаби жълти петна върху скалата с изчезването на слънчевата светлина. Звездите изгаснаха бързо и Мелани се почувства изключително малка и уязвима. За първи път в живота си истински разбираше какво означава мракът да се сгъстява около теб.

Петимата пътници се сгушиха един до друг пред портала. Слаба ултрамаринова светлина изпълни арката. Беше станала видима чак сега, когато червеното слънце бе залязло. Не беше студено, но Мелани се обгърна с ръце и запристъпва от крак на крак. Започна безмълвно да подканва червеевата дупка да се активира, но не можеше да пришпори буреездача.

Чудатата двойна звезда на Междинна станция беше решаващият фактор за избирането на ледената планета за местоположение на червеевите дупки. Макар че диаметърът й беше значително по-малък от стандартните комерсиални червееви дупки на ТСП, тази на Междинна станция също изискваше огромни количества енергия. Буреездачът се основаваше на идея, която датираше почти от началото на „космическата ера“ на двадесети век — обратно въртяща се вятърна перка, която захранва прост електрически генератор, работещ с енергията на соларния вятър.

Подобно на първоначалната идея, буреездачът разполагаше с правоъгълни крила. Шестнадесет такива се въртяха от главината, като всяко представляваше плоска решетка от лостове с дължина двадесет и пет километра, направени от най-здравите стоманеносиликонови влакна, които Федерацията беше способна да произведе. Двадесет и три километра от тях бяха покрити с ултратънко посребрено фолио с обща площ от над хиляда и осемстотин квадратни километра, които улавяха соларния вятър. Дори в условията на обикновена слънчева система, системата щеше да произведе значително количество енергия. В системата на Междинна станция буреездачът беше позициониран в точката на Лагранж между червената звезда и неутронната й спътница, право в центъра на плазмения поток, където гъстотата на йоните беше многократно по-голяма, отколкото в който и да е нормален соларен вятър. Енергията, която буреездачът произвеждаше, когато се намираше в най-плътните части на потока, беше достатъчна да задвижи генератора на червееви дупки. Той обаче не можеше просто да си седи в точката на Лагранж и да произвежда електричество безкрайно. Тази идея наподобяваше твърде много идеалния двигател. Когато вълните плазма го докоснеха, те оказваха постоянен натиск върху крилете и изтикваха буреездача надалеч от точката на Лагранж, към неутронната звезда. Така че в продължение на пет часа двата набора криле се въртяха в противоположни посоки, произвеждайки електричество за червеевата дупка на Порт Евъргрийн, доставяно до нея през друга дупка с нулеви размери. Буреездачът също складираше част от енергията, за да може в края на петте часа, когато бъде изтикан от потока, да активира бордовите си тръстери и да се придвижи още по-надалеч от основния плазмен поток в област на по-нисък натиск. Оттам се насочваше по прост петнадесетчасов кръгов маршрут обратно през открития космос, към точката на Лагранж, където цикълът започваше отначало.

На четиридесет милиона километра от Междинна станция буреездачът се плъзна обратно в сърцето на точката на Лагранж, където бурята от йони плискаше гигантските му сребърни криле. Ротационната им скорост започна да нараства.

Призрачното сияние на портала рязко се измени в ярка едноцветна мараня. Неясни сенки шаваха от другата страна на завесата, отделяща наляганията на двете планети.

— Добре, хора, минавайте — каза Имели Аро.

Двамата физици преминаха почти мигновено и силуетите им се размиха в сенки.

— Всичко е наред — увери ги Грифит Епългейт. — Правил съм го стотици пъти.

Той чевръсто прекрачи през портала.

— Връзката е стабилна — каза СИ на Мелани. — Свързан съм с мрежата в Армстронг Сити. Безопасно е да преминете.

Мелани подаде ръка и усети, че Дъдли я поема в своята.

— Предполагам, че е по-добре да минаваме — каза тя. Двамата пристъпиха право в потока от ярка топла светлина.

Мелани нямаше търпение да види как изглежда новият свят, градът, хората. Вместо да се огледа наоколо, вниманието й веднага беше отвлечено от начина, по който на тялото й все едно му се искаше да се понесе над повърхността. Сякаш тази обикновена стъпка се бе превърнала в скок. Веднага щом премина през завесата, започна да се движи твърде бързо напред. Нетърпеливо пусна Дъдли и изпъна ръце в опит да установи равновесие, което прати напред малката й чанта с единична презрамка, сякаш беше балон, подхванат от бриза. Мелани успя да се спре и застана напълно неподвижно, опасявайки се от всяко допълнително движение. Чантата падна от едната й страна.

— По дяволите, забравих за гравитацията.

Тя си пое дъх и се огледа за Дъдли. Той стоеше точно зад нея, ни най-малко притеснен от случилото се.

— Добре ли си? — попита той.

— Да.

— Спомни си какво ти казах за инерцията тук. Това е планета със слаба гравитация. Трябва да мислиш за всяко свое движение, преди да го направиш.

— Да, да.

Елегантната й виртуална ръка почука върху иконата за освобождаване на шлема и яката се разкачи. Тя вдигна прозрачния мехур от главата си и разтърси косата си, която се понесе бавно във въздуха.

Шумът на града се завихри около нея: жуженето на машини, двигатели с вътрешно горене, клаксони на коли, виковете на животни, човешки разговори и крясъци. Миризмата беше по-силна от тази на която и да е градска зона, която бе посещавала във Федерацията: изпарения от непреработен бензин, морска вода, животни, подправени храни, гниещи органични материи, жега, прах, всичко това беше смесено в силен меланж, който смазваше сетивата след първото му вдъхване.

Когато се съвзе, тя се огледа наоколо. Изглежда, бяха излезли в някаква отворена арена, широка поне петстотин метра. Пред нея имаше ниска метална ограда, която отделяше полукръг на спокойствието пред портала, служещ за приемна зона за пристигащите. Отвъд оградата се намираха три оградени с тухлени стени басейна с големи фонтани, шуртящи от различни статуи. Около басейните имаше известно движение — смесица от бензинови коли, колела, рикши и теглени от коне каруци, макар че никой не спазваше каквито и да било пътни маркировки. Високи стени от жълт камък се извиваха от двете страни. Върху тях имаше дузини раздърпани сенници от слънчев плат, опънати върху стълбове от дърво и фибростъкло, стъкмени без опит за постигане на симетрия. Вероятно имаше някакъв път там горе. Виждаше много хора, които се движеха около тях близо до ниския парапет. На нивото на повърхността стените бяха надупчени от арки с различни размери. В по-малките имаше сергии, скрити от лъчите на сутрешното слънце, които продаваха всичко, от модерна консуматорска технология до прясна храна, дрехи, растения, играчки, древни и многократно поправяни роботи, ръчни инструменти, инструменти със захранване, животинска храна, произведения на изкуството, полуорганични продукти, книги и лекарства. В няколко от арките имаше барове, които предлагаха напитки от кафе, което гарантирано изцерява махмурлук, до високоалкохолен местен ром, дузини марки бири и плодови сокове, дори местни вина. Най-голямата арка водеше в тъмни, подобни на пещери сгради, които служеха за складове. Малки камиони и теглени от коне каруци влизаха и излизаха от тях.

Рояк от хора се придвижваше бавно по грубо изсечените каменни плочи, които оформяха арената, и принуждаваха трафика да им отстъпи място. Бяха облечени доста разнообразно: с ентусиазъм бяха възприели всичко, от препаски до тениски и шорти, полички, сари, консервативни бизнес костюми, свещенически роби, прости рокли, гащеризони като на механици; имаше дори няколко мъже в тропически полицейски униформи в цвят каки и остри бели шапки, които се опитваха да разрешат пътните спорове.

Застанала с гръб към маранята на портала и с шлем под ръка, Мелани се почувства като астронавт, който току-що е пристъпил извън ракетния си кораб. Зазяпа се в гъмжащата сцена в продължение на дълъг миг, преди да насочи вниманието си към по-наложителни и земни проблеми. Двама служители от персонала на ТСП помагаха на физиците от института да излязат от костюмите си. Мелани започна да се измъква от своя. Супервайзър от ТСП я помоли да се отмести настрана. Тя едва успя да се отдръпне от портала, преди роботизираните микробуси и платформените камиони да започнат да се нижат със сандъците от въглеродната гъска. Насочиха се право към арената и се отправиха към арките, които приютяваха складове. Клаксоните им пищяха при среща с по-мудни пешеходци.

Докато двамата с Дъдли свалят костюмите си, багажът им вече беше разтоварен. И двата куфара се придвижиха до тях. Хотелска кола, обозначена с надписа „Лангфорд Тауърс“, беше паркирана отвъд оградата. Шофьорът й се усмихваше и махаше, за да привлече вниманието им. Двамата физици от института се качиха в голям лендроувър „Крузър“ с шест колела и затъмнени прозорци. До тях паркираха три камиона и получиха пратка сандъци, току-що преминали през портала.

Грифит Епългейт вдигна чантата си и се усмихна приятелски на Мелани.

— Не се тревожи, знам, че изглежда плашещо, но да знаеш от мен, това е мирната част на града. Тук си в пълна безопасност.

— Благодаря — каза не особено убедено тя.

Той издърпа шапка с широка периферия от торбата си и я намести на главата си, а след това сложи и слънчеви очила.

— Нека да ви дам един съвет. Ползвайте само таксита с разрешение от офиса на губернатора.

Той докосна ръба на шапката си и се гмурна в тълпата.

— Ще го запомня — каза тя на гърба му. — Хайде, Дъдли, да отиваме в хотела.

Тя се обърна, за да се увери, че багажът й я следва, и се запъти към хотелската кола.

Стиг Максоубъл облегна лакти на парапета на Пазарната стена, за да може по-добре да огледа ЗП, както местните наричаха Площада на първото пристъпване. На двеста метра от него порталът се отвори по часовник и петима души преминаха през тъмната завеса.

— Тук са, Халгарт и Оуън — каза Олвен Макона, която стоеше встрани от него. Тя не гледаше към ЗП. Като всеки добър телохранител оглеждаше близките пазаруващи, които се местеха от сергия на сергия в търсене на добри сделки. Търговците бяха натъпкани в огромен търговски пръстен, който всъщност представляваше покрива на огромната централна постройка на града. Тук потокът на живот и търговия бяха постоянни, парите и стоките се разменяха според същия ритуал на бързо търгуване, който съществуваше от почти два века, без някой да го е грижа за заплахата, която дебнеше сред звездите. По-дълбоко в града обаче, несигурността се усещаше по-силно. Слухове и страхове влияеха на мислите и поведението на хората. Отсъствието на туристи беше отбелязвано навсякъде. Губернаторът бе разпоредил повече полицаи да бъдат разпределени извън удобните участъци, по улиците, където присъствието им щеше да вдъхне увереност на хората. Безсмислена мярка според Стиг. Скоро притеснението щеше да се превърне в тревога, а след това и в паника.

— Ще им отнеме час, за да излязат от града — каза Олвен. — Ще уведомя ударните части.

— Добре. — Призрачни икони и текст покриха портала във виртуалното зрение на Стиг. Той отвори канал обратно в унисферата и няколко съобщения постъпиха в папката за изчакване на е-конома му. Собствените му съобщения се изстреляха към адреса за еднократна употреба. Яркостта на виртуалното зрение намаля и той използва ретиналните си импланти, за да приближи картината. Познаваше единия — Грифит Епългейт, който работеше в офиса на губернатора и се опитваше да поддържа разклатената градска инфраструктура на Армстронг Сити. Останалите двама…

— Знам коя е тя. Гледах я в унисферата, когато бях във Федерацията. Нещо като известна личност е. Репортерка. Да — Мелани Рескорай. Какво прави тук?

Олвен не преставаше да претърсва с поглед тълпата пазаруващи.

— Ако е репортер, значи търси новини. Очевидно.

— Не е истински репортер, а просто богато хлапе, което сглобява глупави „личностни“ истории. Вероятно прави материал за тазсезонната мода на града.

Виртуалното му зрение се усили леко и той активира няколко икони. Имплантите заредиха идентификационна програма с чертите на спътника на Рескорай — имаше нещо познато в него.

Стиг наблюдаваше как двамата се качват в хотелската кола. Тя потегли със залп от гърмежи на клаксона точно когато първият автобус със заминаващи паркира пред нишата на портала. Пътниците заслизаха. Местни от Далечината, които наскоро бяха прекарали доста време във фитнес салоните и си бяха инжектирали стероиди и генопротеини, за да се сдобият с допълнителни мускули. Стиг си спомняше онова време от живота си с лекота. Паркира втори автобус. Още два се движеха през ЗП. Служителите на ТСП вече раздаваха отпуснатите морави костюми, които щяха да предпазват пътниците, докато вървяха до въглеродната гъска, очакваща ги от другата страна на портала. Цената на пътуването, дори за еднопосочен билет, беше отвъд възможностите на по-голямата част от населението на Далечината. Престъпленията в града нарастваха, докато отчаяните хора се опитваха да се сдобият с пари в брой по всеки възможен начин.

Във виртуалното зрение на Стиг изскочи прозрачен пурпурен правоъгълник.

— Човек никога не знае какво може да се случи — измърмори той.

— Какво? — попита Олвен.

— Онзи човечец с Рескорай е Дъдли Боуз.

В хотел „Лангфорд Тауърс“ дадоха на Мелани и Дъдли кралския апартамент на последния етаж. С него вървеше и шампанско, макар и да беше просто от някакво лозе от северните склонове на планините Самафика. Освен това имаше шоколад, плодове, кашкавал, бисквити и минерална вода. На всяка маса имаше голяма ваза с великолепно подредени свежи цветя. Шкафчето с лекарства в банята едва се затваряше, беше пълно с толкова много принадлежности.

Бяха единствените посетители в хотела.

— Този хотел определено е с доста класи над добрия стар „Пайн Харт Гардънс“ — заяви Мелани, след като отвори вратите към градината и излезе на широката веранда. С четирите си етажа „Лангфорд Тауърс“ беше една от най-високите неправителствени сгради в Армстронг Сити. Високите тавани бяха доста полезни. Благодарение на това дизайнерско хрумване посетителите от светове с по-висока гравитация не удряха главите си при всяка необмислено енергична крачка. Размерите и местоположението на хотела осигуряваха прекрасна гледка към червените покриви и чак до брега на Северно море на няколко километра на запад. Широко кръгло пристанище осигуряваше котвени места за всякакви лодки, от рибарски до фериботи, товарни едномачтови кораби, лодки-домове, спортни, риболовни и обикновени яхти за разходка. Синьото море отвъд проблясваше подмамващо дори под ниското слънце на удивителното сапфирено небе на Далечината. Няколко дузини лодки си проправяха път в пристанището, за да прекарат там нощта.

Мелани огледа хоризонта. Армстронг Сити не беше изграден от спретнатите урбанистични решетки, с които беше свикнала. Улиците и авенютата му се движеха на зигзаг и се извиваха в криви шарки. Забеляза, че заобикаляха по-големите сгради в центъра като Площада на първото пристъпване и офиса на губернатора, както и проектните офиси за ревитализация на планетата, което я накара да се зачуди кои от тях са се появили първи. Единствено множеството складове зад пристанището, изглежда, бяха построени според някаква симетрия. Неравният терен в периферията на града гъмжеше от външни квартали, виждаха се паркове и търговски улици, спретнати имения и индустриални зони. Горички от високи метални комини бълваха плътен сив пушек — неприкрит акт на замърсяване, който я стресна истински.

На юг се виждаха няколко тъмни овални форми, неподвижни в небето, точно отвъд границите на града. Сто и двадесет години по-рано, когато проектът по ревитализация се намирал в зенита си, под шапката му работела армия от над двеста и петдесет роботизирани цепелини. Първо били използвани да разпръскват почвени бактерии върху пустия, изстрадал от пламъка пейзаж. Те излитали от новопостроените фабрики за клониране в аеродрума извън Армстронг Сити. След като почвата била възобновена, пръскали семена и дори яйца на насекоми върху териториите на планетата в опит да я върнат към пълни животоподдържащи функции. Няколко станали жертви на сблъсъци между Пазителите и Института, а други били изгубени в бурите, вилнеещи около Голямата Триада, но повечето от тях били повалени от времето. Оцелелите, едва тридесет, работеха благодарение на канибализираните части от черупките на пенсионираните им братовчеди, изпълващи складовете. Газовите им балони бяха кърпени и износени, не заслужаваха сертификатите за полетоспособност, издавани ритуално всяка година от офиса на губернатора.

Цепелините и замърсяването бяха само половината притеснения на Мелани. Тя осъзна какво наистина я безпокои: липсата на влакове. Нямаше насипи и изкопи, изградени приоритетно насред градския план. Нямаше издигнати релси, които да прорязват въздуха над задръстения трафик. Повече от всичко влаковете символизираха обществото на Федерацията.

— Какво странно място — каза Мелани. — Не разбирам защо толкова много хора са емигрирали тук. Толкова е назадничаво. Сякаш викторианците са изобретили звездния полет и са пренесли културата си тук. Може би оттам е дошъл „Мария Селесте“.

— Твърде млада си, за да разбереш — каза Дъдли.

Тя се обърна, малко изненадана от увереността в гласа му.

Той застана зад нея, усмихвайки се с възхищение към паянтовия град, който се простираше около тях.

— Пробвай, след като се подмладиш пет пъти и ти се е налагало да ходиш от девет до пет часа на работа в продължение на век след век, само за да внасяш половината си заплата във фонд за подмладяване и възстановяване, който би ти позволил да продължаваш да правиш това отново и отново. Може и да работиш различни неща, да имаш различни жени, деца; но въпреки всичко си хванат в един и същ омагьосан кръг без шансове за промяна. След като си преминала през това, Мелани, дори ти ще се замислиш дали да не дойдеш да изживееш тук последния си живот без предпазната мрежа под теб.

— Не знаех, че се чувстваш така, Дъдли.

— Не се чувствам така. Или не се чувствах. Поне не и по време на последния ми живот. Само че си спомням, че съм преглеждал много документи относно емиграцията на този свят. След още няколко подмладявания, още петдесет години в борба за средства с декана, брак с някоя друга кучка като Уенди и, да, бих могъл да си представя, че ще го направя. Има нещо примамващо в това да се отправиш в дивото и поне веднъж да построиш нещо истинско за себе си със собствените си две ръце, да се върнеш към живота на лов и прибиране на реколта. Не е толкова далеч от нас, колкото ни се иска, повярвай ми.

— А сега?

— Сега? Вече никой от нас не може да си позволи този лукс. — Чертите на лицето му трепнаха. — Погрижих се за това, нали така?

— Не. Ти изигра съвсем малка роля, за да се случи това. Съжалявам, ако наранявам егото ти, скъпи, но изобщо не носиш такава отговорност.

Той изсумтя, не особено убеден.

Не беше сигурна как да реагира. В моментите, когато старият Дъдли се покажеше, тя се чувстваше малка и глупава. Беше странно, при положение че именно това беше състоянието, към което уж се опитваше да го върне.

Иконата на СИ проблесна в изумрудено във виртуалното й зрение. Поводът й позволи да отложи мислите си за Дъдли и новото му бъдеще.

— Да? — каза тя.

— Остават само три часа до края на цикъла на червеевата дупка, Мелани. Сега е добър момент да установим подпрограмите си в мрежата на града. Потвърждаваме функционалността й.

— Добре.

Тя се върна в хола. До вратата към спалнята имаше чамово бюро, върху което стоеше малък древен поднос. Тя постави двете си ръце върху и-точката от първо поколение на системата и по ръцете й се появи мрежа от сребристи линии. Цял нов дисплей с икони се материализира във виртуалното й зрение и програми търсачки започнаха да анализират местната мрежа от имплантите й.

— Изглежда няма добри наблюдателни програми във възлите — каза тя.

— Съгласни сме, Мелани. Моля те, освободи подпрограмите ни.

Златните змийски виртуални ръце набраха кодовата поредица и подпрограмата се разархивира извън имплантите й, вливайки се в градската мрежа през контактната точка, която бе осъществила със системата на бюрото. СИ я бе форматирал като проста наблюдателна система с достатъчна степен на самостоятелност, за да дава съвети и да помага на Мелани, когато червеевата дупка се затвореше. Бе я донесла със себе си в имплантите си, защото който и да е софтуер с подобни размери щеше лесно да бъде засечен от наблюдателните програми, ако опиташе да я прекара през малките честоти на предавателя на Междинна станция. Това щеше да изложи СИ на риск да бъде заразен, особено ако Пазителите или Звездния странник прекарваха враждебен смартуер през градските възли.

— Инсталиран съм — докладва подпрограмата на СИ. — Градската мрежа разполага с достатъчен капацитет, за да мога да функционирам пръснат сред онлайн системите й.

— Потвърждаваме — каза СИ.

— Страхотно — каза Мелани и вдигна ръце от системата на бюрото. — Провери дали можеш да откриеш някакви дейности, които биха могли да са дело на Пазителите. Трябва ми само име или адрес. Някакъв начин, по който да се свържа с тях.

— Ще започна анализ — каза подпрограмата на СИ. — Има огромен брой системи с ограничен адрес. Предвид възрастта на процесорите, през които работя, ще отнеме известно време да преодолея щитовете им.

— Направи каквото можеш.

Дъдли се бе върнал в хола.

— С кого говориш? — попита той.

— С офиса на Микеланджело. — Тя нареди на е-конома си да прекрати връзката със СИ. — Просто исках да проверя дали няма нещо ново.

— Добре. — Погледът му се плъзна към вратата на спалнята. — Какво ще правим сега?

— Ще слезем до бара и ще потърсим малко информация. Баровете винаги са най-доброто място за това. Пък и едно голямо питие би ми се отразило добре, пътуваме вече векове. — Тя се прозя и протегна ръце, опитвайки се да отпусне мускулите на раменете си. — Хайде, да видим дали на Далечината са чували за коктейла Смъртоносно прелъстяване.

Барът и ресторантът в „Лангфорд Тауърс“ бяха единствената част на хотела, в която наистина се работеше. Те обслужваха богатата клиентела, доколкото я имаше в Армстронг Сити. Декорът беше явно повлиян от индийски мотиви. Главният готвач обичаше подправените ястия, а музикалната система пускаше доста класически песни за ситар.

Стиг си намери малка празна маса в бара и започна бавно да пие бирата си, докато дискретно се опитваше да каталогизира останалите клиенти. Минаха четиридесет минути, преди Мелани и Дъдли да влязат в бара. Беше възнамерявал да ги огледа бързо и след това да не показва интереса си към тях, точно както Адам го бе научил. Само че Мелани затрудняваше тази задача. Острата брадичка и чипият нос не я класираха в категорията на класическите красавици, но физическото й присъствие спираше дъха. Големите й стъпки я отведоха бързо до бара и все пак тя вече беше намерила контролиран ритъм, който повечето чужденци се опитваха да постигнат в продължение поне на седмица. След всяко движение, което правеше, златната й коса потрепваше леко по раменете й.

Дъдли я последва с несигурни стъпки. Когато стигнаха до бара, той я хвана, за да уравновеси тялото си. Беше трудно да не направи сравнение между двамата, тъй като Дъдли се придържаше толкова близо до нея. Съживеният астроном изглеждаше напълно неадекватен както физически, така и умствено.

Стиг най-сетне успя да откъсне погледа си. По-голямата част от останалите клиенти наблюдаваха новодошлите. За разлика от преценките, които току-що бе направил, не можеше да каже дали сред тях има агенти на Звездния странник от Института. Поне един трябваше да е такъв.

От Института ставаха все по-смели в града, откакто Първите бяха атакували. Директорът бе предложил помощта си на губернатора, когато престъпленията и нарушенията на обществения ред започнаха да се увеличават. Вече няколко рутинни полицейски патрули в центъра бяха придружавани от войници на Института в тъмните им брони. На Стиг му се струваше малко вероятно, че единствените двама чужденци на Далечината няма да бъдат държани под наблюдение.

Чу как Мелани се опита да си поръча някакъв екзотичен коктейл, за който барманът никога не бе чувал. Изглежда и кана маргарита свърши работа. Когато барманът започна да смесва съставките, тя се наведе към него и заговори тихо. Стиг се огледа небрежно наоколо, точно навреме, за да зърне изненаданата физиономия на бармана. Мъжът бързо поклати глава и й подаде каната, след което забърза към другия край на бара.

Мелани недоволно поведе Дъдли към една от празните маси.

Стиг почти се засмя. Цялата сцена беше като извадена от зле изиграна телесензорна драма.

За щастие второ действие нямаше. Мелани и Дъдли изпиха каната си и се върнаха в апартамента. И двамата се прозяваха. Стиг остана в бара, наблюдавайки кой и кога си тръгва. Никой не се държеше дори малко подозрително.

Заведението затваряше в полунощ. Той довърши бирата си и зачака в пустото фоайе. Най-накрая барманът се показа през кухненския вход и занавлича палтото си.

— Може ли за секунда — каза му Стиг.

Барманът се огледа нервно, но от нощния персонал на хотела не се виждаше никой. Мъжът беше в средата на четвъртото си десетилетие, имаше източената фигура, с която се сдобиваха повечето от жителите на Далечината, а това правеше набъбващото му бирено коремче изключително натрапчиво.

— Да, сър?

Стиг извади петдесетдоларова земна банкнота и я притисна към ръката на бармана. Мъжът беше достатъчно добър професионалист, за да я прибере веднага в джоба си.

— По-рано тази вечер в бара имаше едно невероятно привлекателно чуждоземно момиче.

— Кралският апартамент, сър, на най-горния етаж.

— Благодаря. Знам. Това, което бих оценил изключително много, е да разбера какво те попита.

Барманът го погледна неловко. Стиг зачака. Нямаше да му се наложи да отправя заплахи, не и към барман. Най-много да му струваше още петдесет долара.

— Искаше да знае дали може да се срещне с член на Пазителите. Казах й, че не познавам такъв. Очевидно.

— Очевидно.

— Не й казах нищо повече.

— Разбирам. Благодаря ти.

Барманът изпусна кратка въздишка на облекчение и забърза към изхода. Стиг изчака няколко минути и също потъна в нощта. Автоматичните врати на хотела се затвориха зад него. Заредени със слънчева енергия полисветлинни глобуси излъчваха невъодушевяващо блещукане по протежение на широката улица. Едва се чуваше слабият ритъм на денсмузика, който се разнасяше от задната врата на някакъв клуб. Хладен въздух довяваше солената озонна миризма на морето до Армстронг Сити. Някъде в далечината полицейска сирена виеше самотно из пустите пътища. Не може да беше заради колите на Института. Те бяха унищожени преди часове, ударени от минохвъргачки и мазери на по-малко от десет километра от града. Тревелайън Халгарт и Ферелит Оуън вече никога нямаше да стигнат до Института, никога нямаше да помогнат на Звездния странник. Ако бяха извадили късмет, огънят, погълнал лендроувърите, щеше да е разрушил и клетките им памет. Щяха да са също толкова мъртви като Казимир.

Стиг извади цигара от пакета си и запали старомодна газова запалка. Лош навик, който бе усвоил в упадъчната Федерация. Всмука от цигарата и изпита удоволствие от смесицата от никотин и трева. Трябваше някак да се отърве от стреса, съпровождащ работата през деня.

— Пламъкът на цигарата те прави идеална мишена — обади се Олвен от сенките.

— Ако разчиташ на това, вместо на добро нощно зрение, те чакат сериозни неприятности — каза й.

Тя се показа изпод рамката на някаква врата и се присъедини към него по пътя му по лекия склон към пристанището.

— Къде е Финли?

— Намерил си е добра позиция. Ще се обади, ако напуснат хотела тази вечер.

— Някой друг да се интересува от тях?

— Ако има такива, са много по-добри от нас. Не забелязахме никого.

Стиг спря и погледна назад към измазаната фасада на „Лангфорд Тауърс“. Балконът на кралския апартамент беше сив правоъгълник точно под покрива. Какво, в името на бленуващите небеса, виждаше момиче като това в развалината Дъдли Боуз? Трябва да бяха тук с някаква цел.

— Легнаха си десет минути след като се върнаха в стаята — каза Олвен.

— Мислех, че този апартамент е твърде голям, за да може да бъде наблюдаван интериорът му.

— Така е. Ще перифразирам. Светлината изгасна десет минути след като се качиха. Не е било светло оттогава. — Тя се изкикоти. — Сигурно нямат търпение да разкъсат дрехите си. Тук са сами. Има намек за опасност. Млади са. Направо можеш да подушиш хормоните от телата им.

Стиг не каза нищо. Собственото му съзнание бе заето с образа на голата Мелани в леглото заедно с Дъдли Боуз. Малко се подразни. Че там беше Дъдли, а не той. А наистина не трябваше да му минават подобни мисли.

— Как искаш да действаме с тях? — попита Олвен.

— Не съм сигурен. Очевидно искат да се свържат с нас. Нека да видим какво ще направят утре.

Стиг използваше „Железарията на Халкин“ — стар магазин — за щабквартира в Армстронг Сити. Беше доста централно място, разполагаше с голям удобен гараж отзад и съседите вярваха, че членовете на клана са нови собственици, които ремонтират мястото. Благоприятно за Пазителите предположение, което позволяваше много хора и коли да идват и да напускат, без да привличат коментари. Адам щеше да се гордее с прикритието им.

Когато Стиг пристигна на сутринта, Мърдо Макпърлс и младият Феликс Максоубъл вече бяха започнали да свалят двигателя на един от джиповете „Мазда Волт“. В гаража и на двора бяха натъпкани девет от здравите стари коли. Стиг ги беше внесъл като част от операцията срещу блокадата на Буунгейт, която Адам организираше. Адам все още не му бе пратил кой знае колко подробности, нямаше дори и кодирано съобщение. Операцията обаче щеше да продължи, Стиг беше сигурен. Новите проверки в Буунгейт на практика ги бяха лишили от доставките им от Федерацията. Една от другите задачи на Стиг беше да събере техническите екипи, които да сглобят многобройните компоненти в специализираните генератори на силови полета, нужни за отмъщението на планетата. Затова знаеше колко отчаяно се нуждаеха клановете от нови части. Освен това отчаяно се нуждаеха и от информацията от Марс. Бе говорил със Саманта, която отговаряше за контролната група по сглобяването на огромната система, предназначена да управлява мрежата от манипулаторни звена. Тя му обясни колко спешна е ситуацията. А сега Казимир беше мъртъв и информацията беше загубена. „Там трябваше да съм аз.“ Съдбата се бе отнесла жестоко с тях онзи ден.

Започна сутринта с половин час упражнения в импровизирания салон в мазето на магазина. Налагаше с ръце и крака тежките кожени торби, представяйки се, че всяка една от тях е Брус Макфостър. Беше добро упражнение, нещо, в което можеше да се увлече, за което не му се налагаше да мисли.

— Нещо те притеснява, Стиг Максоубъл — обади се глас, който вибрираше като несекващо шепнещо ехо.

Не бе чул никой да влиза. Нанесе последен ритник и се извърна елегантно, снижавайки тялото си в клекнала позиция. Барсумианецът, който наричаше себе си д-р Фрилънд, стоеше на дъното на дървеното стълбище. Висока фигура, облечена в тъмна роба от полуорганичен плат. Лицето му беше частично скрито в голямата монашеска качулка, която винаги беше населена от сенки. Стиг бе използвал веднъж ретиналните си импланти, за да пробва да го огледа по-добре. Единственото, което откри, беше, че ефектът всъщност се дължи на някакво изкривяващо поле. Барсумианците винаги прикриваха истинските си черти. Носеха се слухове, че не искат никой да знае колко много са ги отдалечили модификациите им от първоначалната им човешка форма. Д-р Фрилънд несъмнено беше по-висок от което и да е човешко същество, което Стиг някога беше виждал. Нищо, че многобройни граждани на Федерацията се препрофилириха за медийни спортни предавания, като например борба, което довеждаше до абсурдни на вид израждания на човешкото тяло. Това беше различно, макар и да нямаше представа по какъв начин.

Стиг се изпъна и мускулите на раменете и ръцете му се поотпуснаха.

— Защо казваш това?

— Винаги прибягваш до физическа дейност, когато трябва да се изправиш пред труден за решаване проблем — каза д-р Фрилънд с благозвучния си глас — Това позволява на подсъзнанието ти да обмисли възможностите.

— Разбира се. — Стиг грабна хавлията си и започна да се подсушава. Успял бе да се изпоти доста добре. — Между другото хората ни искат да ти благодарят за биопроцесорите. Интегрираха ги в голямата ни система. Очевидно са много по-напреднали от всичко, което Федерацията произвежда. Би трябвало да ускорят значително дигиталните ни симулации.

— Удоволствието е наше.

Стиг отиде до пейката и навлече проста риза с къси ръкави. Винаги бе чувствал благодарност към барсумианците заради помощта, която оказваха на клановете, и все пак никога не знаеше какво да каже в редките случаи, когато се срещнеше с някой от тях. Как да поддържа обикновен разговор с непознато същество? Д-р Фрилънд бе пристигнал в Армстронг Сити преди седмица, доставяйки поръчаните процесори на командната група. Поради причини, известни най-добре на него самия, той бе останал в града. Беше отседнал в голяма частна резиденция, която барсумианците поддържаха за собствените си нужди в китайския квартал.

Без краката му да помръдват видимо, д-р Фрилънд се завъртя на място. Прикритото му лице остана насочено към Стиг.

— В градската мрежа има нещо ново.

— Нова наблюдателна програма? — Изненадан беше, че мрежовите хакери на клана не са я засекли. Бяха вързани към мрежата почти постоянно.

— Не. Това е… присъствие.

Барсумианецът звучеше несигурно и това изпрати тръпки по гръбнака на Стиг. Разчиташе изключително на легендарната непогрешимост на барсумианците. Дори времето, което бе прекарал във Федерацията сред ежедневните й технологии, не можеше съвсем да изтрие вярата му във фантастичните детски истории за другите, които населяваха този свят.

— Имаш предвид нещо като призрак ли?

— Дух в машината? Колко подходящо. Определено е дух на машина.

— Хм, добре тогава. Какво прави той?

Мракът в качулката на д-р Фрилънд намаля и проблесна усмивката му.

— Каквото си иска.

— Ще наредя на хората си да го наблюдават.

— Той се изплъзва. Дори аз успявам да уловя само следи от преминаването му.

Мракът се сгъсти отново около усмивката на д-р Фрилънд.

— Почакай… Не става дума за Звездния странник, нали?

— Не. Това е двоична конструкция, не е плод на биологичен живот. Само че не е минала през портала. Щяхме да усетим преминаването й в информационния поток.

— Тогава какво е, по дяволите?

— Подозирам, че беше близо до истината с първия си въпрос. Нещо толкова всепроникващо може да е тук само за да наблюдава града и жителите му. Това, което трябва да се питаш, е, кой би искал да събере информация в такива мащаби.

— Мелани — изсъска Стиг. — Иска да знае как да се срещне с нас. Тя е репортер, така че може би има достъп до сложни наблюдателни програми. Просто не предполагах, че…

Той замълча и затърка тила си объркано.

— Най-малко аз от всички мога да си позволя да бъда измамен от външния вид.

— Това момичето, което премина през портала вчера, ли е?

— Да. Само че нямам никаква идея за кого работи. — Той погледна барсумианеца. — Ти знаеш ли?

— Уви, моят народ не е всесилен. Нямам по-добри предположения от теб, може би моите са дори по-малко. Мина много време, откакто напуснах Федерацията.

— Не си роден тук? — Стиг знаеше, че вероятно не бива да пита, но не се случваше често барсумианец да говори за каквото и да е, камо ли за произхода си.

— Не. Роден съм на Земята, преди Шелдън и Айзъкс да отворят първата си червеева дупка.

— Бленуващи небеса! Не познавам толкова стар човек. Дори Йохансон не е толкова възрастен.

— Все още има някои от нас, оцелели и досега. Не сме много. Вече не.

— Ясно.

Стиг отърси глава и заизкачва стъпалата. Наблюдаваше внимателно барсумианеца, който го следваше, плъзгайки се по прашните дъски на пода на салона. Ръбът на робата му се повдигна точно преди да стигне до най-долното стъпало и се издигна нагоре пред краката, които прикриваше, както и да изглеждаха те.

— Ще проверя екипа, който наблюдава Мелани и Боуз — каза Стиг. — Искаш ли да се навърташ наоколо?

— Не, благодаря. Все още не са излезли от хотела. Реших, че днес ще посетя националната галерия. Мина доста време, а чувам хубави неща за новите скулптори.

Стиг се постара да не поглежда през рамо. Човек просто не можеше да предвиди поведението на барсумианците.

Д-р Фрилънд се оказа прав. Рескорай и Боуз още не бяха напуснали хотела. Екипът, натоварен със задачата да ги наблюдава, докладва, че са поръчали закуска в леглото.

Стиг каза на мрежовите хакери да започнат да претърсват за нова пръсната наблюдателна програма в градската мрежа. Отчаяно искаше да увеличи бройката хора, които наблюдаваха младата репортерка, но клановете не разполагаха с достатъчно хора в Армстронг Сити за тази цел. И дума не можеше да става да промени приоритетите на базата на собствените си усещания. — Адам без съмнение бе набил този урок в главата му. Засега трябваше да се отнася към Мелани като към невраждебна неизвестна. Все още се налагаше да държи под око дневното отваряне на портала, да продължи да тренира хората и да подготвя пробива на блокадата. Отгоре на всичко трябваше да поддържа подробно наблюдение на дейностите, които персоналът на Института извършваше в Армстронг Сити, а те продължаваха да нарастват.

Предвид малцината членове на клановете, които можеше да отдели, беше щастливец, че Мелани не ги забеляза, когато най-сетне излезе от хотела, за да се разходи из града. Те поддържаха голяма дистанция и го уведомяваха за видяното на всеки час. Тя се държеше като всеки начинаещ репортер. Все пак той беше убеден, че това е изтънчена фасада. Все още не можеше да разбере какво прави с нея Боуз, нямаше никаква представа.

Мелани прекара съвсем безполезен първи ден в Армстронг Сити. След дълъг сън, който я възстанови от пътуването, тя се отправи към офиса на губернатора, където прекара повече от час в пресотдела, запознавайки се с местните събития. Очакванията й, че акредитациите й от предаването на Микеланджело ще й осигурят специални привилегии и ще насърчат хората от медийния екип на губернатора да й споделят слухове, се оказаха съвсем не на място. Никой никога не бе чувал за Микеланджело. Официално поддържаната линия беше, че Пазителите са шайка мръсни планински бандити, които нямат нищо общо с града. Медийните хора на губернатора проявиха огромно желание да наблегнат на това, че животът на Далечината продължава нормално и няма изпаднали в паника.

Последва визита в местната новинарска компания „Армстронг Кроникъл“, която поддържаше публичен бюлетин и излъчваше новинарски предавания по местната мрежа. И това посещение се оказа почти толкова безполезно. Репортерите от „Кроникъл“ поне й предоставиха някакви подробности относно осъществената засада извън града. Беше шокирана да разбере, че Тревелайън Халгарт и Ферелит Оуън са мъртви и че медицинските екипи са прибрали клетките им памет, за да бъдат изпратени обратно във Федерацията. Когато попита дали Пазителите са виновни за засадата, никой не знаеше нищо повече от обявлението на полицията, че са заподозрени престъпните синдикати.

Тя се отби в един от фитнес салоните, които въртяха страхотен бизнес, и записа напудрен репортаж за Микеланджело. В него се разказваше за богатите местни, които тренират телата си за живот на светове със стандартна гравитация. Беше толкова безинтересен, че щеше да й е неудобно да го прати при следващия цикъл на червеевата дупка.

През следобеда направи няколко стандартни интервюта с хора от улицата. Те бяха малко по-ценни. Няколко души бяха на мнение, че Пазителите стоят зад скорошните атаки срещу превозните средства и собствеността на Института. Ако бяха те, разсъждаваше Мелани, тогава трябваше да разполагат с базирана в града група.

Когато се върна в хотела, прегледа оскъдната информация, която подпрограмата на СИ бе успяла да събере за нея.

— Не разполагам с пряко доказателство за нито един член на Пазителите — каза програмата. — Въпреки това, когато червеевата дупка беше отворена по-рано този следобед, огромен брой кодирани съобщения преминаха в мрежата на града. Повечето бяха насочени към офиса на губернатора и Института.

— А останалите?

— Бяха насочени към отделни хора. Предвид малките физически размери на мрежата, би трябвало да е възможно да съотнеса данните към физическото местоположение на всеки получател.

— Не разполагам с времето да посетя всеки, който е получил кодирано съобщение.

— Разбира се, че не. Но веднъж, след като маркирам сградата, която е приела кодирано съобщение, мога да прегледам електронния хардуер, който се съдържа в нея, за доказателства. Ще те предупредя още сега; има едно място, където няма да мога да проникна — барсумианската резиденция в китайския квартал. В този възел към мрежата са свързани някакви странни процесори. Програмите не работят правилно в тях. Оттеглих се от тази зона.

— Барсумианците — те са нещо като ултразелена радикална групировка, нали така?

— Това беше една от основните идеи по време на основаването им. Те са хора, които желаят да изследват потенциала на необузданото генно модифициране върху тях самите и околната им среда, като за целта са изоставили нормалното общество. Далечината беше идеалната планета, на която да се установят. Липсва местно правителство, което да налага ограниченията върху генното модифициране, важащи на повечето федеративни светове.

— Свързани ли са с Пазителите?

— Не знам. Изглежда не особено вероятно двете групировки да нямат връзки помежду си. Има няколко доклада относно Пазителите в архивите на Армстронг Сити, според които Пазителите използват изключително едри коне. Барсумианците са очевидният източник на екземпляри за развъждането на породата.

— Това е интересно. Добре, уведоми ме, ако намериш нещо в тези сгради.

Мелани и Дъдли вечеряха в хотелския ресторант. Кърито, което си избра, беше много по-люто от почти всичко, което беше яла досега, но успя да го преглътне. Забеляза усмихващия се в дъното на ресторанта келнер, докато тя издуваше бузи и отпиваше щедри количества студена минерална вода, за да отмие вкуса. Дъдли нямаше нейния късмет. Започна да се оплаква от проблеми със стомаха още преди да стигнат до апартамента си.

— Мисля, че си спомням, че обичах подправената храна — измърмори той след второто си завръщане от банята.

— Сигурно е заради аклиматизацията — каза Мелани. — Новото ти тяло още не е готово за къри.

Тя извади оскъдната си бяла рокля за коктейли от чантата си — не от собствената й колекция, а приятен модел на Никалио, ушита точно по мерките й. Освен това знаеше, че изглежда зашеметяващо с нея.

Ако не успееше да проследи Пазителите утре, щеше да й се наложи да се добере до информация по старомодния начин. По време на посещението й в „Армстронг Кроникъл“ няколко от мъжете там се завъртяха около нея, за да й споделят с каква радост ще я разведат из града вечерта.

Загледана в роклята и почти несъществуващата й пола, Мелани въздъхна с малко горчивина. Щеше да изчука когото и да било, за да стигне до нужното й име. Разбира се, че ще го направи. Но напоследък — всъщност след атаката на Първите — бе започнала да обмисля други начини да върши работата си, защото така работеха другите репортери. Опита се да преброи с колко души беше спала и не успя. Животът просто я бе понесъл по течението си след онова ужасно съдебно дело. Бе направила каквото може, за да запази контрола си върху него, но събитията, които задвижваха напредъка й, бяха толкова сломяващи. Въпреки това беше интересно приключение, не можеше да го отрече. От време на време. Както и плашещо.

„Толкова много хора.“

Както бе казала на скъпия стар Хоше Фин преди толкова много еони, не се срамуваше от сексуалността си. Наистина не се срамуваше. Разкритието, свързано с Алесандра, й причини най-много болка. Предателството. Алесандра просто бе продавала плътта й в услуга на Звездния странник. Без да я интересува, без да й пука за нея.

„Трябваше да кажа «да» на онзи продажен мазник Джейси, когато се опита да ме превърне в курва. Поне беше честен, когато ми каза какво трябва да правя в онези телесензорни драми.“

— Добре ли си? — попита Дъдли.

— Какво? Да.

Дъдли все още притискаше ръка към корема си. Протегна другата към лицето й.

— Ти плачеш.

— Не, не плача.

Тя се отдръпна от ръката му и веднага избърса очите си.

— Помислих си… Ох.

Той отново се устреми към банята.

Мелани изсумтя след него и се просна на леглото. Градът навън беше почти замлъкнал; сигурно щеше да успее да се наспи добре. Дъдли определено нямаше да й досажда тази вечер.

Шумният и неприятен звук от храносмилателните мъчения на Дъдли се чуваше ясно през вратата на банята. Мелани потърси в чантата си тапите за уши, които й бяха дали на въглеродната гъска, сложи ги и се покри с юргана.

На следващата сутрин тя реши да действа като професионалист. Не бе преминала уроци и курсове, когато Алесандра я нае, но бе усвоила достатъчно от работата, за да познава основните стратегии за започване на разследване в непознат град.

— Искам пълен анализ на градските съдебни дела през последните две години — каза на подпрограмата на СИ. — Изготви ми списък на всички дела, които полицията е завела срещу Пазителите, дори срещу хората, заподозрени в членство. Можем да ги сравним с получателите на кодираните съобщения.

— Не мога да направя това. Официалните съдебни дела са архивирани в изолирана клетка памет.

— Това е абсурдно. Всички правителствени документи би трябвало да бъдат обществено достъпни. Записано е в конституцията на Федерацията или нещо такова.

— Да, член 54. Въпреки това Върховният съд на Армстронг Сити използва този метод от съображения за сигурност. Също като по-голямата част от електрониката, с която разполага офисът на губернатора, системите на съда са стари. Няма налични пари за подобрения, което ги прави уязвими за всеки, който премине през портала с модерен агресивен софтуер. Записите могат да бъдат лесно унищожени или подправени.

— По дяволите!

— Може да посетиш съда и да поискаш копия.

— Добре, добре. Ще го направя.

— „Армстронг Кроникъл“ разполага с много документирани процеси, до които имам достъп. Мога да ти предоставя списък с потенциални процеси, които да проучиш.

— Благодаря ти.

Дъдли изяви желание да дойде с нея.

— Не мисля, че си във форма за това — каза дипломатично тя. Въпреки тапите за уши бе чула как притичва до банята на няколко пъти през нощта. На закуска, седнал срещу нея в пустата трапезария, успя да пребори само чаша слаб чай с мляко и препечена филийка. Изглеждаше, сякаш го бе сполетяла майката на всички махмурлуци.

— Добре съм — каза намусено той.

Мелани не беше в настроение да спори. Облече семпла гълъбовосива тениска и дънки, а косата си завърза на хлабава опашка с кафява кожена лента. Взеха такси заради Дъдли. Отпрати с ръка първите три, докато най-сетне не видя кола с разрешително от офиса на губернатора.

— Мисля, че някой ги следи — каза Олвен.

Стиг беше зает да инструктира членовете на екипа, останали в „Железарията на Халкин“. Над половината от хората му обикаляха града в опит да не изостават със задачите си. Той вдигна ръка към събралите се и попита:

— Кой?

— Не съм сигурна — отвърна Олвен. — Двамата прекараха два часа в сградата на Върховния съд. Трудно ми е да не бия на очи. Но някой друг също се спотайва тук и има същия проблем. Не присъства в нито едно от досиетата, с които разполагам.

— Откри ли какво прави тя там?

— Преглежда съдебни записи. Още не знам кои. Финли щеше да говори със съдебните служители, след като тя си тръгне.

— Добре, ще ви осигуря електронно покритие. Останете в режим на изчакване.

Той отиде до стаята на първия етаж, където бяха монтирани системите на екипа. Кийли Максоубъл и Ейдън Макпърлс бяха изцяло свързани към градската мрежа. Каза им да прегледат местността около съдебната сграда за употреба на кодирани съобщения.

— Права си — каза Стиг на Олвен пет минути по-късно. — Открихме поне три враждебни субекта в съда.

— Как искаш да действаме?

— Никак. Дръжте Боуз и Рескорай под око. Идвам веднага с подкрепления.

Мелани напредваше добре. Подпрограмата на СИ й бе набелязала седем случая, за които „Кроникъл“ споменаваше, че е възможно да са свързани с Пазителите. Всички включваха нападения срещу Института, или срещу превозните им средства, или срещу служителите в Армстронг Сити. Полицията заловила няколко заподозрени. Тези, които изкарали пред съда, били просто местни хулигани, които до един забогатели съмнително — или с пари в брой, или с новозакупени стоки. Очевидно, някой им беше платил, за да тормозят Института. Но никой от тях не бе признал каквото и да било. Всички разполагали с добри адвокати.

Мелани се усмихна, когато прочете това за втори път. Трима известни адвокати от града сякаш представляваха всички обвинени, а хонорарите им не бяха никак ниски.

— Отчитам нарастваща активност на електроника в сградата и извън нея — каза й подпрограмата на СИ. — Мисля, че си под наблюдение.

Мелани потри очи и изключи системата на бюрото, която показваше информацията по случаите. Машината изплю кристала памет, който бе получила от съдебния служител.

— Полицията? — попита тя.

— Не. Системите, които използват, са по-напреднали от тези, с които полицията на този свят разполага. Част от сигналния трафик е доста странна. Изглежда има две отделни групи, които действат самостоятелно.

— Две? — Мелани потърка голите си ръце, защото внезапно я бяха полазили тръпки. В малкия офис, който чиновникът й бе позволил да използва, не беше студено. Лъчите на обедното слънце се сипеха щедро през двойно остъкления прозорец и връщаха климатика към безрадостния му живот, а навън топлият влажен въздух тегнеше над града като властен дух. Ако имаше две групи, които се интересуваха от нея, една от тях сигурно служеше на Звездния странник. Дали Алесандра бе разбрала за пътуването й дотук? „Или пък съм станала твърде голяма параноичка?“

Дъдли се бе свил в едно кресло от другата страна на бюрото. Младостта и позата, която бе заел, му придаваха изключителна прилика с малък ученик. Очите му бяха затворени и пърхаха като насън, докато преглеждаше документите през имплантите си.

За миг бе изкушена да се измъкне оттук и да го остави сам. Очакваше той да се паникьоса, когато осъзнае, че я няма, и да направи голяма сцена. А и беше напълно неспособен да се грижи за себе си, ако агент на Звездния странник планираше да го отвлече.

Може би все пак не беше толкова умно да го взима със себе си.

— Хайде, Дъдли. — Тя разтърси рамото му. — Тръгваме си.

Мелани си сложи слънчевите очила веднага щом излязоха навън. Дъдли сякаш се сви под топлата светлина. Потеше се и трепереше, докато се отдалечаваха пеша от голямата съдебна сграда по улица „Чейни“.

Под кожата на Мелани се появиха сребърни линии, като същества от дълбокия океан, които се надигаха колебливо към повърхността. Започнаха да се разгръщат и да се множат по ръцете й и нагоре по врата, обгръщайки скулите й в изящен филигран. Някои от тях бе активирала сама; това бяха простите системи, които разбираше — сензори, които усилваха възприятията й към околната среда. Подпрограмата на СИ използваше ресурсите на останалите.

Чейни Стрийт беше натоварена. Намираше се близо до центъра, на границата между частта с основните административни сгради и началото на търговската част. Трафикът по пътя беше постоянен, ауспусите на превозните средства изпускаха тъмни пушеци в свежия въздух на Далечината. Колоездачите, които се провираха между бавните коли и микробуси, носеха филтърни маски. Мелани си проби път по пренаселените тротоари, опитвайки се да не мисли как се отразяват газовете на дробовете й.

— Трябва да не се издаваме — каза тя на СИ-подпрограмата. — Намери ми кола, която да ни закара в хотела.

Дълъг списък с коли се плъзна във виртуалното зрение на Мелани. Съдържаше всичко, което СИ-подпрограмата бе успяла да намери на Чейни Стрийт, в движение или на паркинг. Нито една от тях не беше на по-малко от десет години. Тъй като всички бяха внесени от Федерацията, до една разполагаха с шофьорски системи. Не че такива се използваха много в Армстронг Сити, на който му липсваше дори основна система за управление на движението.

— Два лендроувъра „Крузър“, регистрирани към Института, току-що излязоха на улица „Чейни“ — каза СИ-подпрограмата. — Насочват се към теб.

Имплантите и ОВ-татусите на Мелани й показаха множество сигнали, които припламваха през етера на града. Тя видя как крузърите установяват връзка с няколко от хората на тротоара. Двама от тях бяха много близо, само на двадесет метра зад тях, и вървяха към нея. Тя извърна глава и видя двама мъже, облечени в тъмни туники, каквито носеха войниците на Института. Виртуалното й зрение наложи многоцветни пиксели върху образа. Двамата бяха отделени от останалите пешеходци на Чейни Стрийт с ореоли от мандаринени и алени координатни мрежи.

— Не се чувствам добре — каза Дъдли. Лицето му беше бяло и по него лъщеше пот.

На Мелани й се искаше да го удари. Не можеше да повярва, че прави това, не и сега. Не разбираше ли в каква каша са се забъркали?

— Трябва да побързаме, Дъдли, те идват.

— Кой?

Всички по-нататъшни въпроси бяха отложени от мощен спазъм, който започна в центъра на гръдния му кош. Той запуши устата си с ръка. Хората се вторачиха в него, докато бузите му се надуваха, и се отдръпваха, смръщени от погнуса.

Изострените сетива на Мелани й показаха, че СИ-подпрограмата се установява в шофьорските системи на няколко коли на Чейни Стрийт. Двамата войници на Института бяха стигнали пред съдебната сграда. Един от тях извади йонен пистолет.

— Ей, ти — извика той.

Дъдли започна да повръща. Хората се отдръпваха бързо, докато по плочките се разливаше воднисто повърнато. Вече нямаше никой между Мелани и войниците на Института.

— Стой на място! — извика първият войник. Той вдигна йонния си пистолет и го насочи към тях. Мелани примигна, заслепена от мощния зелен лазерен мерник на оръжието.

Чу се писък на клаксон. Хората се извърнаха любопитно и започнаха да викат панически. Последва внезапно оживление, когато закрит стар форд „Маури“ обърна рязко през улицата и се насочи право към войниците. Зеленият лазер изчезна и се насочи към форда. Мелани мерна шофьора, жена на средна възраст, която отчаяно се бореше с кормилото. Лицето й бе замръзнало в ужасена и объркана физиономия, а колата все така отказваше да се подчини. Залп от клаксони, идващ от околните коли на пътя, удави всички останали шумове. Войниците се опитаха да се изплъзнат, но колата последва движенията им. Предните й колела удариха ръба на тротоара и цялото шаси подскочи на половин метър във въздуха, когато автомобилът се гмурна над тротоара. Войникът с пистолета произведе отчаян изстрел, преди фордът да го удари над бедрата с предната броня. Мелани потрепна, когато тялото му се огъна около колата и ръцете и горната част на торса се размазаха върху капака. Колата се разби в каменната стена на съдебната сграда. Обезопасителната рамка се огъна, поемайки удара. Гъбести възглавници от модифицирана пластмаса изскочиха от седалките и се увиха около шофьора. Извън колата нямаше подобни мерки за безопасност. Ударът разкъса войника на две, сякаш във вътрешностите му бе избухнал експлозив. За секунда шокираните писъци на всички наблюдатели се извисиха над какофонията от клаксони.

Втора кола се удари в бордюра с шумно хрущене, забърсвайки другия войник, който се взираше застинал в ужасната смърт на колегата си. Беше смачкан в стената на съда на по-малко от пет метра от първото попадение.

Това развали магията и хората панически побягнаха от ужасяващата сцена. Коли и велосипедисти свиха, за да избегнат потока от хора.

— Размърдай се! — извика Мелани на Дъдли. Издърпа го след себе си, като почти го вдигна от слабата прегръдка на гравитацията. Някъде по-надолу по Чейни Стрийт се бе случила друга тежка катастрофа. Според потопа от данни, който се изсипваше през изострените от имплантите й сетива, СИ-подпрограмата бе превзела микробус за доставки и го бе използвала като таран срещу един от крузърите на Института. Последвалото объркване бе блокирало напълно тази половина от Чейни Стрийт.

Малък четириместен „Ейбълс Каупър“ спря до Мелани. Вратите му се отвориха и тя набута Дъдли вътре.

— Хайде — извика тя.

Колата потегли през останките от трафика. Всичко на пътя отстъпваше пред нея и й позволяваше да ускори равномерно надалеч от хаоса. Мелани се извърна да види какво става назад. Хората вече бяха започнали да бягат. Неколцина по-решителни се бяха събрали около колите, убили войниците, и се опитваха да освободят хората в тях.

Тя потъна в мястото си, поемайки разтреперано дъх. Виртуалното й зрение показваше възбудените импулси кодирана комуникация, които се преплитаха през градската мрежа.

— Можеш ли да проследиш хората от втората група, която ни наблюдава? — попита тя СИ-подпрограмата.

— Да.

Веригата на информационния трафик се появи във виртуалното й зрение. Тюркоазени глобуси бяха свързани от подскачащи синусоиди в неоново оранжево. Десет души споделяха един и същ канал. Трима от тях се бяха насочили към Чейни Стрийт в някакво превозно средство. Останалите се придвижваха пеша близо до съдебната сграда.

— Някаква идея кой командва? — попита тя.

— Един от хората в колата праща повече съобщения от останалите, което подсказва, че е той. Не разполагам обаче с възможностите да разбия шифъра им, така че не мога да гарантирам правотата на анализа.

— Няма значение. Ако от другата група са хора на Института, тези трябва да са Пазители. Намери код за достъп към интерфейса на водача им.

Във виртуалното й зрение се появи личен адрес от градската мрежа. Останалите образи избледняваха от дисплея. Когато вдигна ръка, мрежата от сребърни ОВ-татуси избледня по кожата й.

— Добре ли си? — попита тя Дъдли.

Той се бе свил в пътническата седалка и трепереше силно.

— Мислиш ли, че имат клетки памет? — попита той тихо.

— Да, предполагам, че възможността за съживяване е част от договорите им с Института.

— Искам вкъщи.

— Това не е лоша идея, Дъдли. Ще направим и това. — Червеевата дупка се отваряше отново след два часа. Тя подозираше, че хотелът им е под наблюдение. Ако напуснеха веднага, може би щяха да успеят да изпреварят Института. — Виж дали можеш да ни регистрираш за следващия полет обратно към Буунгейт — каза тя на СИ-подпрограмата. — Отмени обратния курс към хотела и ни закарай към ЗП. Но не на самия площад, не още.

Мелани отдели още минута, за да възвърне самообладанието си. Да предизвикат тези катастрофи не беше правилен ход. Ако СИ не се бе намесил обаче, тя и Дъдли щяха да са на задната седалка на крузъра и щяха да пътуват към едно много неприятно и кратко бъдеще.

Тя нареди на е-конома си да набере кода на Пазителя.

Стиг спря колата на края на Кайри Стрийт точно преди тя да се влее в ЗП. „При Франико“, италианският ресторант, беше на двадесет метра пред него.

— Наистина ли искаш да го направиш? — попита Мърдо Макпърлс.

— Не е като изненадата да е на наша страна — каза Стиг. Опита се да не звучи кисел, но Мърдо също беше в колата, когато прие обаждането на Мелани.

— Ще се навъртам наоколо — каза Мърдо. — Извикай, ако ти трябвам.

— Разбира се.

Стиг погледна малко разтревожено към движението на улицата. „Кайри“ изглеждаше напълно нормално. Но както каза Олвен, Чейни Стрийт също бе изглеждала напълно нормално, преди колите да подивеят.

Стиг изправи рамене и влезе в „При Франико“. Мелани не бе избрала заведението заради обзавеждането или менюто. Сиви извити стени и портали от мъртъв сух корал разделяха ресторанта на ниски отделения, проектирани като част от плана на някакъв кошер. Храната, която се предлагаше, беше паста и пица, а специалитетът на заведението беше прясна риба от Северно море.

На Стиг му отне секунда да открие Мелани. Двамата с Дъдли седяха на маса близо до вратата, наполовина скрити от един от ронещите се портали, който й откриваше добра гледка към всеки новодошъл и в същото време я скриваше донякъде. Той се приближи и седна. Дъдли му се намръщи. Възкресеният в младежко тяло астроном отпиваше от чаша вода. Мелани си бе поръчала бира и чиния с чеснови хлебчета.

— Благодаря, че дойде — каза тя.

— Обаждането ти ме изненада — каза Стиг.

— Трябва да говоря с Пазителите.

— Добре.

Тя се усмихна и захапа парче хляб. Разтопеното масло покапа по брадичката й.

— Благодаря, че не го отричаш.

Стиг за малко да възрази, но това щеше да бъде грубо от негова страна.

— Как ме откри? Още по-важното е как намери адресния ми код?

— Разполагам с добра наблюдателна програма. Много добра.

— Аха. Значи ти си я освободила в градската мрежа.

Мелани спря да дъвче и го погледна изненадано.

— Знаели сте, че е там? — каза тя и избърса брадичката си с хартиена салфетка.

— Знаехме, че има нещо, макар и да е почти неуловимо.

— Добре, съжалявам. Не е враждебно настроена.

— Съмнявам се, че от Института ще се съгласят с теб.

— Войниците им извадиха оръжия. Щяха да ни отведат за разпит. Вероятно щяха ни превърнат в агенти на Звездния странник.

Стиг запази мълчание за миг, обмисляйки казаното.

— Много е вероятно. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво знаеш по този въпрос? Ако трябва да съм искрен, никога не съм срещал друг човек, освен Пазителите, който вярва в Звездния странник.

— Открих, че бившият ми шеф е агент. Алесандра Барон. Тя саботира разследване, което… — Мелани замръзна и се обърна рязко. Стиг зърна как плътни, изящни шарки от сребърни линии проблеснаха по скулите и около очите й. — Какво, по дяволите, си ти? — изумено възкликна Мелани.

Той погледна над рамото си и видя как д-р Фрилънд се плъзга към тях от дъното на ресторанта. Блед пурпурен ореол бе заменил обичайните сенки в качулката му. Ореолът угасна. Когато Стиг върна поглед върху Мелани, преплетените й ОВ-татуси бяха изчезнали.

— Какво ще кажеш да обявим достоен и за двете страни пат? — попита д-р Фрилънд с мекия си отекващ глас.

— Съгласна — каза предпазливо Мелани.

— Радвам се. А що се отнася до първия ти въпрос…

— Ти си барсумианец.

— Правилно. Казвам се д-р Джъстин Фрилънд. Радвам се да се запознаем, Мелани Рескорай.

Мелани посочи с пръст Стиг, а после високата, облечена в роба фигура.

— Двамата заедно ли работите?

— В някои случаи — каза д-р Фрилънд. — Това е един от тях.

— Добре. — Мелани отпи от бирата си, без да отделя поглед от барсумианеца.

— Така — каза Стиг. — Нямаме желание да стреляме един по друг и сме съгласни, че Звездния странник е общ враг. За какво искаше да говориш с Пазителите, Мелани?

Тя го погледна малко объркано.

— Дойдох, за да попитам какво трябва да правя.

— Искаш съвета ни? — На Стиг му беше трудно да повярва, че момиче с такъв кураж има нужда от нечия помощ. Тя беше умна, устремена и находчива. Очевидно умееше да се грижи за себе си. Той самият никога не беше виждал толкова усложнено невронно препрофилиране. С кого работеше тогава?

— Както каза, никой във Федерацията не вярва в Звездния странник. Трябва да зная какво правите, за да го победите. Искам да знам дали мога да помогна. Разполагам с някои силни съюзници.

— А, добре, само секунда и ще донеса копия на плановете ни, както и имената и адресите на всички във Федерацията, които работят за нас.

— Стига си дрънкал глупости. И двамата знаем какво ще стане. Ще ми дадеш адрес за еднократно ползване в унисферата, аз ще се върна във Федерацията и ще установя контакт. Така ще можем да преговаряме, да намерим общ език и да си помогнем един на друг.

— Говориш за себе си — каза Стиг. — Ами партньорът ти?

Дъдли едва надигна поглед от чашата с вода. Изглеждаше толкова измъчен, че сякаш изобщо не го интересуваше.

— Какво за Дъдли? — попита Мелани.

— Той започна цялата работа.

— Ти, глупав, невеж, малки човеко — сопна му се ядно Дъдли. — Нямаш ли никакво чувство за перспектива? Не е един човекът, започнал това, и няма да е един, който ще го завърши. Най-малко аз съм този човек.

На Стиг му се стори, че успя достатъчно добре да сдържи гнева си.

— Ако не беше ти, „Втори шанс“ нямаше да полети. Ако не беше ти, милиони хора щяха още да са живи.

— Аз умрях там, лайно такова! — каза Дъдли. — Те ме заловиха и ме взеха за заложник и те… те…

Мелани го прегърна през раменете.

— Всичко е наред — каза тя успокоително. — Наред е, Дъдли. Хайде, отпусни се.

Тя заразтрива гърба му.

— Дъдли е бил играчка в ръцете на Звездния странник — каза тя на Стиг. — Ако не ми вярваш, попитай Брадли Йохансон. Той е говорил с бившата жена на Дъдли. Знае всичко за измамата с астрономическото наблюдение.

Стиг не знаеше какво да прави. Най-простият ход щеше да й даде еднократен адрес в унисферата, както бе предложила. Да превърне това в проблем на Йохансон и Елвин. Но точно в този момент, седнал на масата срещу очевидно нестабилния Дъдли Боуз, Стиг се почувства така, сякаш го манипулираха да направи точно това. Инстинктът му подсказваше, че жена като Мелани не може да е измамник. Разумът му предполагаше, че е десет пъти по-смъртоносна от всеки ветеран на клановете, но въпреки това изглеждаше толкова искрена, толкова неприкрита.

— Може ли да попитам какво ще направиш, ако не получиш помощ от Пазителите? — попита д-р Фрилънд.

— Ще продължа по най-добрия начин, на който съм способна — каза Мелани. — Ще събера колкото мога повече доказателства срещу Барон, ще ги използвам, за да я разоблича пред властите и с надеждата да проникна в мрежата, с която е свързана, каквото и да представлява тя.

— Освен нея ще има още само двама. Това е класически модел за шпионски клетки, а предвид днешните кодирани комуникации тя може дори да не познава останалите.

— Ще намеря останалите — каза мрачно Мелани. — Без значение колко е убедена в сигурността на комуникациите си, мога да ги преодолея.

— Разбира се, каза, че имаш съюзници. Станахме свидетели на частица от способностите ти днес, нали? Сигурна ли си, че можеш да се довериш на съюзника си, Мелани?

— Ако не бях, днес щях да съм мъртва.

— Да. Предполагам, че нещо подобно дава сериозни причини да вярваш на някого. Искам само да те посъветвам да продължиш да се съмняваш. Ти си репортер, нали? Добър репортер, въпреки обстоятелствата и невидимата помощ, която си получила.

— Няма значение колко помощ си получил — каза тя. — На първо място трябва да имаш талант.

Д-р Фрилънд се засмя.

— Да не споменаваме самоувереност. Разбираш ли, Мелани, казвам ти само да не забравяш репортерския си инстинкт. Не преставай да поставяш под въпрос основните мотиви на съюзника си. Все пак той не е човек. Дори не е от плът и кръв. В края на краищата, еволюционната му съдба няма как да съвпада с нашата.

— Аз… Да. Добре — каза Мелани.

— Предателите винаги са по-близо, отколкото очакваш. Попитай Цезар.

— Кого?

Стиг се намръщи. „Шегува се. Нали?“

— Древен политик — каза уморено Дъдли. — Император, който бил предаден от най-близките си. За благото, разбира се.

— Винаги е за благото — каза Фрилънд. Гласът му звучеше толкова младежки, като на момче, чиято мъка е достатъчно силна, за да бъде истинска скръб.

— Няма да направя тази грешка — каза Мелани. Тя умишлено извърна поглед от барсумианеца и отново отпи от бирата си.

Стиг нареди на е-конома си да подготви документ с един от адресите му за контакт в унисферата.

— Ето адресът — каза той на Мелани, след като документът се прехвърли в папката й с изчакващи съобщения. — Надявам се да си честна.

— Знам — каза тя. — Ако не, ще ме издириш и така нататък.

— Теб. Клетката ти памет. Обезопасения ти инфотрезор.

— Добър опит. Ако не победим Звездния странник, никой от нас няма да е тук, за да си ги мерим. Ако бях агент на Звездния странник, ти и всички в „Железарията на Халкин“ щяхте вече да сте мъртви.

Стиг изпита желание да я скастри заради небрежността, с която спомена тайната база на операциите им. Вместо това изпита известна доза възхищение. „Наистина си я бива. Но защо Дъдли?“

Тя му се усмихна предизвикателно, наясно, че е спечелила рунда.

— Червеевата дупка ще се отвори след седемдесет минути. По-добре да тръгваме. С Дъдли имаме резервации под други имена за следващата въглеродна гъска. Това би трябвало да свърши работа.

— Ще наблюдаваме — каза й Стиг. — В случай че Институтът създаде неприятности.

— Сигурна съм, че ще го направите. Довиждане и благодаря.

— Леко пътуване.

В сравнение с повечето модерни сватбени церемонии между членове на Междузвездните династии тази беше кратка и старомодна. Уилсън и Ана избраха класическите клетви за любов, чест и вярност. Модата беше булката и младоженецът сами да напишат клетвите си или пък, ако на тях им липсва поетически талант, някой друг да съчини от тяхно име запомнящи се редове. Най-новата тактика да засенчиш останалите беше клетвите да бъдат написани като песни, за да могат щастливите младоженци да ги изпеят един на друг пред олтара. Булките, които правеха публични сватби, обикновено претърпяваха малко клетъчно препрофилиране на гласните струни, за да си осигурят идеална хармония.

— Забрави за това — каза Ана, когато въодушевеният сватбен организатор го спомена като възможност.

Беше добро решение, предвид присъстващите на церемонията в параклиса за всякакви вероизповедания в Бабуян Атол. Разбира се, председателят Гал беше поканена — от страна на младоженеца — и се прежали да седне на пейката пред президент Илейн Дой и делегацията на Сената, водена от Криспин Голдрайх. Уилсън трябваше да направи някои тежки избори кого да покани от голямата си фамилия. Пропусна бившите си съпруги, въпреки че беше в добри отношения с почти всички. Действа принципно и покани по едно дете от всеки предишен брак, така че на церемонията имаше представителен брой от преките му наследници. След това, разбира се, трябваше да покани доста хора от „Фарндейл“ — политически задължения. От учтивост трябваше да покани и Найджъл Шелдън, който се съгласи да дойде от свое име и от името на четири жени от харема си. Уилсън изпрати покана и на Ози, но той не си направи труда да отговори.

Предвид вечно нарастващия брой гости, на двойката беше предложено да използват катедрала, за да съберат всички допълнителни гости, които наистина искаха да присъстват. Уилсън категорично бе отказал и му се прииска никога да не беше слушал Патриша Кантил и идеята й как сватбата щяла да пропагандира спокойствие и комфорт. Цяла една трета от пейките в параклиса бяха запазени за медийни кореспонденти. Репортери от средно ниво с договори за постоянно отразяване на работата на флота на Висшия ангел бяха открили, че „фирмените“ им покани са присвоени от водещи звезди и главни изпълнителни директори.

Уилсън седеше на предната пейка и пляскаше едната си ръка в другата, докато органистът свиреше някакъв страховит химн от двадесети век. Идеално ушитата му празнична униформа от безупречно черен плат задържаше притеснителни количества топлина. А той продължаваше да чака.

— Сигурно няма да се появи — каза весело капитан Оскар Монро достатъчно високо, за да го чуят хората на близките няколко пейки. — Аз не бих. Твърде много стрес. Трябваше да направите частна церемония, както искахте в началото.

— Благодаря ти — изсъска Уилсън на кума си.

— Просто си върша работата, подготвям те за най-лошото. — Той се позавъртя на мястото си. — Да.

— Тук ли е тя?

— Не. От пресата започват да се усмихват, задето не пристига. Все едно сме на конференция по стоматология за саблезъби тигри.

Уилсън почувства силно желание да се захили.

— Млъквай, идиот такъв.

С театрален жест органистът засвири сватбения марш. Уилсън и Оскар станаха, без да се споглеждат, да не би да се разсмеят на глас. Ана тръгна по пътеката, водена от Рафаел Колумбия. Сто професионални ретинални импланта проследиха всяко нейно движение. Хиляди модни експерти, които гостуваха в различни предавания, заоплакваха факта, че булката носи униформата си. Унисферната публика от девет и половина милиарда души ги игнорира напълно.

Флотският персонал изпълваше градината на параклиса. Някои от тях бяха извън работното си време, а други просто си бяха взели почивка. Всички се обърнаха, за да аплодират адмирала, когато двамата с Ана излязоха под ръка от параклиса, споделяйки усмивка на неразривно свързана двойка. И двамата сияеха заради спонтанната демонстрация на подкрепа. Докато вървяха към шатрата, опъната до параклиса, махаха на събралите се. Останалата част от гостите се пръснаха по тревата, загледани към избледняващия полумесец на Икаланийз отвъд кристалния купол. Едри ивици светлина се виждаха на няколкостотин километра от огромния извънземен звезден кораб. Това бяха новите платформи, оформени като кръг пред звездите. За политиците бе изненадващо успокоително да видят веществения плод на работата си с комитетите, на сделките и бюджетните договорки. Много от тях гледаха към простата подредба на светлини и ги сравняваха с образите на хиляди кораби, които се снижаваха над Изгубените23. В подобни обстоятелства беше трудно да постигнеш пълно спокойствие.

Никой не позволи на това да помрачи празненството. Дори репортерите знаменитости се държаха прилично, доколкото можеше да се очаква от тях. Почти всички се опитаха да се доближат до Найджъл Шелдън в различни моменти по време на приема. Той рядко можеше да бъде видян на публично място и ненадейният шанс за ексклузивно интервю беше твърде изкушаващ. Вицепрезидент Биклу многозначително отбягваше Оскар, който вдигаше чашата си всеки път, когато уловеше погледа на политика. Десетгодишната Емили Кайм, една от шаферките на Ана, успя да пресуши две чаши бяло вино, преди родителите й да я разобличат. Алесандра Барон и Микеланджело като че ли като някакви вълшебни същества се превърнаха в два магнитни полюса, които се отблъскваха по време на целия прием, за да не се окажат на по-малко от десет метра един от друг.

Уилсън и Ана си тръгнаха рано за луксозния си хотел в Ню Глазгоу. Официално разполагаха с двадесет и четири часа, през които да се насладят на медения си месец. Медиите бяха дискретно уведомени, че всъщност те ще са на работа още на следващата сутрин. Всички се отнасяха изключително сериозно към отговора, който флотът готвеше по отношение на Изгубените23. Младоженците също бяха отложили евентуалните си деца за дните, когато ситуацията с Първите бъде разрешена. В това си решение не се различаваха от която и да е двойка във Федерацията. Компаниите, предлагащи под наем изкуствени матки, и клиниките за зародишни модификации прекратяваха съществуването си на всеки свят, тъй като хората спираха да създават деца. Това беше явление, което хората от федералния трезор следяха с известно притеснение, наред с всички останали икономически сривове.

Беше почти полунощ, когато Оскар напусна празненството и взе частна совалка до кулата с вдлъбнати стени, известна като Пентагон-II. Дори по това време повечето отдели оперираха с пълен персонал. Флотът работеше без прекъсване, за да завърши проектите на новите кораби и да ги пусне в производство. На Оскар му предстоеше да изведе „Защитник“ на едномесечен патрул след няколко дни. Очакваше, когато се завърне, корабът вече да е морално остарял. Техниците на ТСП вече бяха предали прототипа на хипердвигателите от клас 6, чиято теоретична скорост беше четири светлинни години в час. Пробният полет беше насрочен за след две седмици. Напредваха толкова бързо, че клас 5 се бе оказал ненужен, преди дори да излезе от проектантската система.

Асансьорът го качи на двадесет и деветия етаж. Тук горе, на етажа на изпълнителните офицери, имаше по-малко хора. Никой не го подмина, докато вървеше по краткия коридор до офиса си. Заключи вратата и седна зад бюрото си, в стаята осветлението бе съвсем слабо. Дълго време не прави нищо. Не за първи път идваше тук с намерението да направи това. Но всеки път… не, не страхът, а гневът го караше да се откаже. Гняв, предизвикан от появата на Адам и от молбата му. Гняв, подхранван от решимост да не се поддаде, да не бъде воден за носа. Не като преди, когато беше в първия си живот, когато двамата бяха видиотени и луди, втурнали се след кауза, с която ги бе заразил някой друг.

Понякога, докато прекарваше времето си тук, Оскар почти набираше Рафаел Колумбия. Просто за да се приключи. Щеше да му струва ужасно много време, прекарано в състояние на хибернация, но пък когато — или ако — бъдеше съживен, сигурно щеше да се събуди в едно по-добро общество. Това винаги го караше да се смее горчиво. „Типично измъкване ала Монро. Остави някой друг да се оправя с лайната, докато чакаш по-добри времена.“

Бе минал през това търсене на душата си толкова много пъти по време на годините непосредствено след случилото се на гара Абадан. Бе изминало десетилетие, преди болката да утихне. Все пак това беше грешка. Не инцидент. Никога не си бе позволил този лесен изход. Но не беше нарочно, не и смъртите. Не бяха търсили това. Ето защо построи живота си наново, превърна се в друг човек. Използва изненадващо добре изработеното прикритие, което партията предоставяше, намери си работа, приятели, допринесе истински. В работата си за изследователския отдел на ТСП бе отворил дузини нови светове, където хората можеха да започнат на чисто и да оставят зад себе си безчестието, алчността, корумпираните политици и династиите, които съставляваха по-голямата част от Федерацията. Някои от тези светове посети отново и ги завари спокойни и приятни, изпълнени с надежда и очаквания. Бе дал шанс на хората. А това беше истински важното, така успя отново да заживее в мир със себе си. Беше си избор на хората какво ще направят по-насетне. Един-единствен човек не можеше да им даде повече. Освен ако не си арогантно малко говно като Адам Елвин, който със сигурност беше най-добре самозалъгващото се копеле, някога крачило по планетите на Федерацията.

Само че въпреки всичките си грехове и глупостта си, Адам не лъжеше. Той наистина мислеше, че нещо странно се е случило на „Втори шанс“.

„А и дяволите да го вземат, но истината е, че все още не разбирам как загубихме Боуз и Фербеке на Наблюдателната кула.“

Оскар извади високонаситения кристал памет от джоба си, след това извади още един. Накрая нареди на бюрото си осем от тях. Постави първия в системата на бюрото.

— Достъп до дневниците на „Втори шанс“ — каза на е-конома си. — Изолирай периода между падането на бариерата и прибирането ни в хиперпространството. Искам списък с класовете документи.

Информацията бавно започна да се зарежда във виртуалното му зрение. Корабът разполагаше с инженерен дневник, дневник на мостика, визуален и информационен дневник, дневник на околната среда, на външните сензори, на системите за захранване, на комуникациите, помощните съдове, личните космически костюми, записи за хранителната консумация, медицинска информация, такава за нивата на гориво, работата на плазмените ракети, хипердвигателите, дневници на навигацията, на сателитните полети, общи записи от палубния отсек в животоподдържащото колело; списъкът продължаваше през помощните системи и структурния анализ. Оскар не бе осъзнавал колко голяма част от живота му на кораба е наблюдавана и записана, с колко малко уединеност бяха разполагали всъщност. Използва виртуалните си ръце, за да маркира категориите, които смяташе, че може да се окажат подходящи, чак до края, където се намираха записите за отходните материали, и нареди на е-конома си да ги копира. Свалянето на информацията отне много време.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (5)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (5)