— А? — Марк отвори рязко очи. Не спеше на работното място. Не. Просто тихо си почиваше, докато инженерният робот завършваше новия си програмен цикъл. Примигна, за да фокусира погледа си, и се концентрира върху сглобката между генератора на силови полета и модула му за пренасочване. Ръцете на робота се бяха оттеглили, след като бяха приключили със сглобката.

— Да, изглежда добре. Направете теста за захранване.

— Добре, активирам основните вериги — каза Тейм. Той беше техническият офицер на „Харибда“, още един Шелдън, правнук от девето поколение на Найджъл. На Марк винаги му бе трудно да си изясни йерархията, на която се подчиняваха Шелдън. Най-общо, колкото по-малък беше номерът на връзката ти с него, толкова по-важен те правеше това. Или поне те караше да се мислиш за важен. Въпреки това трябваше да признае, че всички, свързани с проекта за спасителните кораби, бяха изключително компетентни. Само този блед нюанс на превъзходство, когато споменаваха името си, го дразнеше малко.

Включи се редица червени електродни лампи, вградени в обшивката на модула. Те замигаха една след друга, преди да засветят непрекъснато. Във виртуалното му зрение се плъзнаха съответстващи схеми, допълнени от зелени икони.

— Добре, имаме функционалност — каза той. Спря за момент, за да се прозее, след това потвърди новата монтажна поредица, която инженерният робот беше извършил, и изпрати съобщението на ОИ на монтажния отсек. Това беше петата, която бяха изпробвали.

Въпреки всички притеснения преместването на фрегатата от монтажното на „Търсач“ се бе оказала успешна. Затворен в механичния лабиринт и унесен в постоянната работа, той дори не бе усетил полета. Сега бяха спрели в кометния пояс на системата на Уесекс и всички чакаха него и екипът му да завършат „Харибда“. Нито един от тях не бе спал през последните двадесет и четири часа, а повечето бяха изкарали пълна смяна още преди това.

Инженерният робот се плъзна настрани от генератора. Марк се понесе обратно зад него, като внимаваше за гредите и подпорите. Наясно бе, че започва да допуска грешки; насиненото му лице бе само едно от нещата, които му напомняха за това — беше резултат от най-обикновен сблъсък с портална рамка, който нямаше да се случи, ако не беше толкова изтощен.

— Какво следва?

— Термално свързване с резервния генератор на квантови изкривявания, от лявата страна.

— Тръгвам натам. — Марк дори нямаше представа какво представлява квантовият генератор, нито какво прави. Честно казано, не му пукаше. Просто се концентрираше, за да свърже проклетите части към захранването и поддържащите ги модули. Във виртуалното му зрение се появи схема, която му показа местоположението на генератора. Започна да лази по корпуса. Две трети от активното стелт-покритие вече беше поставено върху фрегатата. Дори в неактивното си състояние то бе плашещо черно, приличаше по-скоро на езеро от мрак, отколкото на проста неотразителна повърхност. Празнините, които предстояха да бъдат запълнени, осигуряваха достъп до системите, които още не бяха оперативни и се нуждаеха от човешки надзор. Над тях се бяха нароили роботи и манипулаторни ръце, заедно с техници от екипа на Марк. Членовете на екипажа на „Харибда“ — Отис, Тейм и Люк — се бяха настанили за постоянно в кабината на фрегатата и оттам осъществяваха диагностични тестове.

Докато се издърпваше напред, подмина оръжейните учени. Не можа да се сдържи и погледна към тях. Бяха единадесет, съвсем обикновени на вид хора с подплатени работни дрехи за работа в нулева гравитация и шлемове. Всички се носеха около ракетата. На монтажната платформа и долу на Гатчина имаше слухове за това с какво ще бъдат въоръжени фрегатите. Говореше се за супероръжия, способни да защитят флотилията от всяка опасност. Марк не им бе обърнал много внимание въпреки Лиз, която беше гладна за клюки всяка вечер. Откакто „Търсач“ бе отлетял, в екипа му разговаряха почти само за това. Всеки път, когато някой от хората му минаваше покрай него на път към поредната си задача, си разменяха по няколко думи; за своя изненада Марк дори се бе присъединил към спекулациите, като предаваше нататък чутото.

Монтажният отсек не разполагаше с механизъм за товарене на ракети във фрегатата. Това трябваше да стане на друго място и се налагаше учените да импровизират. Ракетата беше закрепена за средна по размери манипулаторна ръка, която я накланяше бавно към оръжейния отсек на кораба. Изглеждаше съвсем обикновена — гладък, сребристостоманен петметров цилиндър с дебела централна издатина. Крайното внимание и нервността, с които учените се отнасяха към оръжието, изправяше косъмчетата по тила му. Вече знаеше, че каквото и да са конструирали, то е безумно и гибелно. Трябваше само да зърне лицата им, за да се убеди в това.

Бойната глава щеше да направи геноцида възможен. На Елан, когато бягаха от извънземните, той с радост щеше да натисне бутона. Сега не беше толкова сигурен. Това беше нещо, в което хората като него никога, никога не се замесваха.

Пристигна при отворения сектор на корпуса, отбелязан върху схемата. Оттук отворът за достъп водеше надълбоко във вътрешността на фрегатата. Генераторът се намираше на половината път навътре в тесния тунел. Представляваше златна сфера, от която се подаваха странни зелени триъгълници. Около нея бе омотано гнездо несвързани термопроводящи нишки, които още носеха етикетите на производителите си.

— Добре — каза той на Тейм. — Тук съм. Какво са опитали роботите досега?

Звездният кораб на Оскар, „Дъблин“, орбитираше на хиляда километра над финския свят Ханко, когато се включи сигналът за опасност. Досега службата беше изключително досадна, пет души бяха прекарали десет дни, натъпкани в единствената кръгла кабина. На теория тя не беше твърде скапана; широка бе цели осем метра, между плоските преградни стени имаше по три метра. След като се махнеха отделеното спално помещение и другото, кръстено смехотворно „баня“, останалото пространство бе незначително. В нулева гравитация не беше чак толкова тясно, но и това беше относително. Петте стола за полет — обемни меки повърхности със защитени и-точки от модифицирана пластмаса, вградени тръби за човешки отпадни материали и канали за течни храни — бяха подредени по продължение на задната преграда. След като се закопчаеха на тях, опитвайки се да не забият колене и лакти в хората до себе си, столовете се плъзгаха плавно в операционния сегмент. Оскар го оприличаваше на това да лежиш върху езика на динозавър, който се прибира в устата му.

Когато вече се намираха в операционния сектор, на половин метър от лицата им имаше матовочерна извита контролна конзола и високоразделителни и-портали, които изпълваха празното пространство с проекции на тактическия дисплей и схеми на корабното състояние. Първият офицер на Оскар, лейтенант-командир Хайуел, твърдеше, че ковчезите са далеч по-малко клаустрофобични, макар и не толкова цветни.

Хайуел се намираше отляво на Оскар и следеше показанията на сензорите. Останалите три стола бяха за Тийг, офицер-инженерът, Дервла, която наскоро бе квалифицирана за техник на свръхсветлинния им двигател, и Рубен, пратен от проекта „Сиатъл“, за да отговаря за оръжията.

Дервла беше в спалното помещение, а в главната кабина Хайуел ядеше стоплено на микровълнова печка говеждо в лигав сладък сос, когато във виртуалното зрение на Оскар пламнаха червени икони. Детекторни станции на Ханко и високо в орбита засякоха отварянето на седемдесет и две червееви дупки, които оформиха груба сфера на три астрономически единици от звездата.

Прилив на адреналин бързо прогони летаргията и леката депресия на Оскар.

— Какво правят тук, по дяволите? — запита се той. Информация от защитената им връзка с база Едно през унисферата на Ханко показваше, че в момента няколко свята на Федерацията са подложени на подобна обсада. — Дервла, Хайуел, идвайте веднага.

— Преминават кораби — каза Тийг. — Господи, бързи са. Червеевите дупки не променят местоположението си като предния път.

— Разбрано.

Оскар наблюдаваше графиките, които се разгръщаха около него, след това се концентрира върху една от червеевите дупки. Виждаше се как корабите на Първите преминават през нея. Десет през първата минута. Всеки от останалите седемдесет и един отвора бълваше същото количество.

— Корабите са идентифицирани като трети боен тип — каза Тийг. — Ускоряват с осем же, в широко разпръсната формация. По дяволите, никога няма да успеем да засечем тези червееви дупки с ракетите „Дювоа“.

— Умно — прошепна Оскар. Видя на графиката как от десетте защитни станции в орбитата на Ханко се изстрелват ракети „Дювоа“. Бяха като неоновозелени линии, устремили се от планетата към червеевите дупки на Първите. Щеше да им отнеме цели осем минути, за да стигнат до целите си. — Просто ще променят местоположението си преди сблъсъка. По дяволите!

Виртуалните му ръце работеха бясно върху иконите и активаторите на скоростните контролери. Синхронизираше се с Рубен, докато извеждаха „Дъблин“ в бойна готовност.

— Какво е състоянието на планетата?

— Защитните полета на градовете набират мощ — каза Тийг. — Изстрелват аероботи. Орбиталните защитни станции са под наш контрол.

— Много ще ни помогнат, няма що — измърмори Оскар.

— Ракетите „Дювоа“ могат да поразят корабите. Те няма как да избягат.

— Анализирай формациите им на разпръсване — каза му Оскар. — По една ракета „Дювоа“ на кораб не е добро съотношение. Това разгръщане има за цел да залее системата с техни кораби, а ние не разполагаме с нищо, което има капацитета да ги спре. Ракетите „Дювоа“ бяха предназначени за поразяване на стратегически цели.

— Планетарните защити могат да се справят с всяка приближаваща сила — каза Тийг.

— Не и с армада. Първите могат да пращат по десет хиляди кораба на час срещу нас.

— Не можем да се евакуираме — каза Хайуел. — Не и отново. Трябва да има начин да ги задържим.

Оскар не каза нищо. Не можеше да измисли как да отблъсне потопа от кораби на Първите. „Дъблин“ вероятно можеше да свали около стотина, но в системата вече имаше много повече. Провери флотските данни и видя, че четиридесет и осем свята на Федерацията са подложени на атака. Първите използваха същата дългообсегна стратегия във всяка система.

Когато ракетите „Дювоа“, изстреляни от защитните станции на Ханко, се приближиха до червеевите дупки на Първите, те започнаха да променят местоположението си.

— Да изпратим ли ракетите „Дювоа“ да преследват червеевите дупки? — попита Рубен. — Или ще свалим някой друг кораб?

Оскар провери тактическия дисплей и видя, че в системата вече има над две хиляди кораба на Първите.

— Засега продължавайте да тормозите червеевите дупки. Флотското командване ще ни уведоми, ако иска да променим тактиката.

— Капитане — каза Хайуел, — има нова активност на червееви дупки.

— Къде?

— Хисрадарът долавя появяване… на четиристотин и осемдесет хиляди километра от короната на звездата.

— Къде? — Оскар си помисли, че не е чул правилно.

— Точно над слънцето.

Съсредоточи се върху тактическия дисплей, който се преконфигурираше, за да покаже последното развитие. Нямаше съмнение, близо до звездата от клас G в системата на Ханко се бе отворила червеева дупка. През нея започнаха да се плъзгат кораби.

— Изстреляй две ракети „Дювоа“ срещу нея — нареди той, макар да знаеше, че от това няма смисъл; на ракетите щеше да им отнеме няколко минути, за да стигнат до новата точка на нашествие. — Какво правят там, по дяволите?

— Не знам — каза Хайуел.

В офиса на Уилсън беше дори по-напрегнато, отколкото по време на първата инвазия. Пет минути след началото на атаката той вече обмисляше дали да не изпълни програмата си за дълбоко дишане.

Всички светове от Големите15, както и останалите развити светове, бяха произвеждали масово части за ракетите още след първото нашествие. Цената беше феноменална, колкото тази на цялата флотилия с кораби от клас „Москва“. Дори Димитри беше доволен от защитата, с която бяха подсигурили планетите на Федерацията през последните няколко седмици. Сега изглеждаше, че отново са подценили сериозно Първите.

На ракетите „Дювоа“ им трябваше твърде много време, за да стигнат до червеевите дупки. Флотското командване, което работеше в център на няколко етажа под офиса му в Пентагон-II, разработваше евентуални сценарии, които Първите можеха да използват, за да атакуват планетите — масирани вълни или единичен блиц. Докато корабите още се сипеха през порталите, те изчакваха с преценката си; във всеки случай обаче, планетарните защити разполагаха със сериозни граници на възможностите си, дори подпомогнати от флотските кораби.

Вече на няколко пъти се предлагаше евакуация. На Уилсън му беше противно да предлага това на планетарните правителства и ТСП, но беше достатъчно фаталистично настроен, за да види, че нашествието сочи към този ход.

Разбира се, към него се присъединиха Ана и Рафаел. Димитри също чакаше в готовност в Пентагон-II и сега се бе отпуснал в един от фотьойлите, наблюдавайки холограмните петънца светлина, които се вихреха около него. Засега бе казал много малко, от време на време се свързваше с екипа си в Санкт Петербург, за да обсъди плана на атаката. Тънди Сътън и Наташа Кърсли от проекта „Сиатъл“ присъстваха посредством свръхсекретна връзка. От двете страни на Уилсън се бяха материализирали холограмните образи на президента Дой и Найджъл Шелдън. Президентът не бе казала почти нищо до този момент; разтревоженото изражение на Найджъл изглеждаше почти обвинително.

— Потвърдени са четиридесет и осем точки на атака — каза Ана. — Всички се намират в космоса от етап две, с изключение на Омолой, Виборг, Иличио и Лоуик.

— Грубо казано, разпределението, което очаквахме — каза Димитри. Не задълба повече по темата. Именно той и екипът му бяха допринесли най-много за решението как да бъдат разпределени планетарните защити и звездните кораби в допълнение към тях, избор, които засега се оказваше удивително правилен. Само девет от световете, подложени на нападение, не бяха защитени от звездни кораби.

Уилсън отдели миг да изучи стратегическия дисплей. Проекторите в офиса показваха космоса на Федерацията като груба сфера с диаметър малко над двеста светлинни години и изключително неправилни граници. Нашествието на Първите представляваше полусферично алено петно, съсредоточено в Изгубените23 и проникващо на почти деветдесет светлинни години навътре.

— Опитват се отново да превземат Уесекс — каза Найджъл.

— Можеш ли да използваш пак дупките на ТСП, за да отклониш атаката? — попита Рафаел.

— Ще проверя — каза Найджъл. Образът му замръзна.

Когато Уилсън прехвърли вниманието си към Уесекс, дисплеят се разгърна и му показа „Токио“ над света от Големите 15, както и ракетите „Дювоа“, които преследваха червеевите дупки на Първите, но така и не успяваха да стигнат до тях. Над четиристотин кораба вече бяха в системата. Поне там Първите щяха да срещнат страховита съпротива. Индустриалните съоръжения в орбита около Уесекс бяха все сериозно защитени със силови полета, атомни лазери и техни собствени близкообсегни прихващащи ракети. Нараби беше покрит с многослойни силови полета. Големи аероботи патрулираха високо над града. Там имаше повече орбитални защити, отколкото на която и да е друга планета.

— Кога ще използваш квантовите разрушители? — попита сприхаво президентът.

— Когато тактическата ситуация го позволява — отвърна Уилсън. — Те са проектирани за употреба срещу цели от първостепенна важност или гъсти струпвания от кораби. В момента нито едно от двете не е налице. Корабите на Първите летят далече един от друг. Ще се прегрупират, когато се доближат до планетите.

— Имаш предвид, че квантовите разрушители са безполезни?

— При тези обстоятелства ефективността им е ограничена — каза Наташа.

— Някой да ми каже, че можем да ги използваме ефективно.

— Когато корабите започнат да се събират отново, ще имаме възможност да ги изстреляме с известен успех — каза Димитри.

Дой го погледна яростно.

— Искам да наблегна на факта, че дори когато работят в режим на действие в минимален радиус, не трябва да активираме квантовите разрушители на по-малко от милион километра от който и да е обитаем свят — каза Наташа Кърсли. — Това е абсолютният минимум, за да си осигурим безопасност. Дори да разполага само с масата на един техен кораб, радиационното лъчение ще доведе до сериозни поражения върху биосферата. Това са оръжия на Страшния съд, госпожо президент. Не са предвидени за дребни схватки.

— Смяташ, че не трябваше да ги натоварваме на звездните кораби на флота? — попита Дой.

— Аз ги проектирах и препоръчвам да бъдат използвани — каза физикът. — Но в крайна сметка решението за употребата им трябва да бъде политическо.

— Благодаря, Наташа — намеси се Уилсън, преди спорът и взаимните обвинения да излязат извън контрол.

— Засичаме нова активност — каза Ана. — Червееви дупки на Първите се отварят до звездите на планетите, които атакуват. По дяволите, отварят се много близо; приблизително на половин милион километра над короната. Досега са се появили седемнадесет.

— Над звездите? — попита намръщено Тънди. — Не разбирам. Какво преминава през тях?

Бледите вълни от цветове, които го обграждаха, се пренаредиха бързо и показаха хисрадарните резултати от новите сканирания, направени от звездните кораби.

— Множество кораби — каза Ана. — Всички кораби изстрелват ракети „Дювоа“ по тях; червеевите дупки ще се затворят след няколко минути.

— Ще се преместят — каза Димитри. — Ще се преместят след няколко минути.

Тънди и Наташа си размениха няколко думи.

— Не ми харесва това позициониране — каза Тънди. — То е константно, вижте. Червеевите дупки се отварят над екватора на звездата и са подредени в права линия към обитаемата планета на системата. С други думи, това е най-близката права от звездата до планетата.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

— Не знам, но не може да е съвпадение. Адмирале, трябва да разберем какво минава през тях.

— Може ли да е нещо като квантов разрушител? — попита Уилсън. Въпросът предизвика няколко мига на пълна тишина в офиса. Уилсън погледна към замръзналия образ на Найджъл; водачът на династията още бе зает с Уесекс. Уилсън се зачуди какво може да прави, което да е по-важно от това?

— Не мога да кажа — каза Тънди. — Очевидно е възможно.

— Какво може да стори един квантов разрушител на звезда?

Физиците се спогледаха, никой не смееше да заговори първи.

— Ще причини силно смущение във фотосферата — каза Тънди. — Може да се стигне дори до натиск на върха на конвективната зона. Но като цяло щетите ще са минимални.

— Радиационната емисия няма да е минимална — каза Наташа. — Това ще бъде изключително опасно.

— Съвсем не е ефективна употреба на квантов разрушител.

— Какво друго може да бъде? — Уилсън се опита да запази гласа си спокоен.

Тънди вдигна ръце в неловък жест на съмнение.

— Ние разполагаме с оръжия, използващи отклонени енергийни функции — каза бързо Наташа. — Както и Първите. Може би се опитват да приложат процеса в огромни мащаби, със захранване от самата звезда.

— Тези планети са на астрономическа единица от звездите си — възрази Рафаел. — Или повече в някои случаи. Да не искаш да кажеш, че това може да е лъчево оръжие?

— Искахте алтернативи — каза Наташа с обвинителен тон.

— Мрежата ни от детектори е открила четиридесет и осем червееви дупки близо до целевите звезди — каза Ана.

Виртуалният пръст на Уилсън се пресегна към иконата на „Токио“. Но спря. Мразеше се, как само се мразеше за това. Но тази атака беше повратен момент. Всяко негово действие днес можеше да реши съдбата на Федерацията. Трябваше да разполага с информация, на която да се довери безусловно. Това означаваше, че му трябва източник, на когото има доверие. Докосна иконата на „Дъблин“.

— Оскар?

— Здравейте, адмирале.

— Трябва да знаем какво преминава през червеевата дупка близо до звездата.

— Хисрадарът засича данни, които съвпадат с показанията на кораби на Първите от класове четири и седем. Изстреляхме двойка ракети „Дювоа“, за да я затворим.

— Знам, но ни трябва потвърждение. Прелетете наблизо. Останете в хиперпространството, но искам да видя какво са намислили тези копелета във висока разделителна способност.

— Искаш да напуснем орбитата на Ханко?

— Да, планетарните защити са гаранция, че никакви червееви дупки няма да се отворят наблизо. Ако планът на нашествието се промени, ще се върнете незабавно.

— Разбрано, напускаме орбита веднага.

— Буунгейт докладва за червеева дупка близо до звездата на планетата — каза Ана. — Списъкът е пълен, всички четиридесет и осем звезди са покрити. Каквото и да правят, го правят във всяка звездна система, която нападат. Преминават огромни количества кораби.

— Корабите на Първите трябва да имат адски добри силови полета, за да функционират на такова разстояние от звездите — каза Рафаел. — Дяволски близо е.

— Може ли кораб от клас „Москва“ да лети толкова близо до звезда? — попита Уилсън. Автоматично бе предположил, че „Дъблин“ няма да се намира в опасност в реалното пространство на половин милион километра от звезда от клас G.

— Да — каза Тънди. — Но не бих препоръчал продължителен престой по време на битка в такава среда. Нивото на напрежение върху силовото поле без съмнение ще доведе до претоварване.

— В такъв случай същото важи и за корабите на Първите — каза Рафаел.

— Несъмнено.

— Какво са намислили? — прошепна Уилсън. Виртуалните му ръце преподредиха иконите с образи, а тактическият дисплей на офиса се сви леко, за да вмести хисрадарните данни от „Дъблин“. Четиристотин и осемдесет хиляди километра над звездата на Ханко червеевата дупка на Първите беше стабилна. Вече бяха преминали над петдесет кораба. Двойката ракети „Дювоа“, изстреляна от Оскар, се приближаваше бързо. Десет секунди преди сблъсъка червеевата дупка се затвори.

— Отваря се отново — каза Тънди, като гледаше втренчено проекцията. — На двайсет милиона километра.

— Ракетите я прихващат — каза Ана. — Още нищо не преминава през нея.

Хисрадарните данни от „Дъблин“ показваха шейсет и три кораба на Първите, които ускоряваха здраво от точката си на появяване. Всеки изстрелваше ято бързоускоряващи се ракети. Разгръщащият се глобус от метал вече беше широк пет хиляди километра. По периферията му започнаха да примигват ядрени оръжия. Хисрадарният образ се разпадна веднага в хаотична бъркотия.

— Какво става? — попита Уилсън.

— Интерференция — докладва Оскар. — От ядрените глави някак си излизат пулсации на екзотична енергия. Това пречи на хисрадара ни.

— Това определено е оръжие с отклонени енергийни функции, с което ние не разполагаме — каза Тънди. — Директно обръщане към екзотично състояние. Наташа?

— Е, очевидно е възможно — каза Наташа; звучеше повече заинтригувана, отколкото притеснена. — Не разбирам как механизмът издържа в такива условия.

— Пропускате най-важното — каза Димитри.

— И то е? — попита Наташа с хладна учтивост.

— Те пръскат много усилия над тези звезди, за да скрият нещо от нас. — Той посочи образа от „Дъблин“, който показваше обширната извивка на звездата. Еднаквостта на образа беше нарушена от блещукащ участък от сребърни и жълти частици, които скриваха над половината от повърхността. — Това е единственото сляпо петно за сензорите в цялата система. Нещо се случва зад тази интерференция, нещо, което те очевидно считат за изключително важно, що се отнася до атаката им.

— Първите генерират идентични интерференции в останалите системи — каза Ана. — Сценарият е еднакъв навсякъде.

— Оскар — каза Уилсън, — трябва да знаем какво крият.

Надяваше се, че напрежението в гласа му не личи. Само че, ако Първите разполагаха с нещо равно или дори превъзхождащо квантовите разрушители, тази война вече беше приключила. Голяма част от фамилията му щеше да замине със спасителните кораби, които бяха в последен етап на монтаж над Лос Вада. „Ако разполагат с време, за да стигнат до тях.“ Предполагаше, че той самият ще е в относителна безопасност на Висшия ангел, макар че само Господ знаеше накъде ще отлети корабът.

— Разбрано — каза Оскар. — Стандартните сензори са безполезни толкова близо до звездата. Ще се приближим още.

— Успех — каза му Уилсън.

Първият трус завари Оскар неподготвен. Сърцето му подскочи в отговор.

— Какво беше това?

Всички вдигаха глави от креслата и оглеждаха кабината. Какво ли търсеха, Оскар не можеше да си представи. Пукнатина в корпуса, която пропуска соларен вятър? Глупости. Винаги бе знаел, че всяка атака, достатъчно мощна, за да повлияе физически на звездния кораб, направо ще го разруши. Още една вибрация премина през съда, този път по-силна — а те още бяха живи и невредими.

— Някой да ми каже нещо.

— Мисля, че екзотичните взривове на ракетите им с отклонени енергийни функции току-що удариха нашата червеева дупка — каза Дервла. — Определено са налице много необичайни флуктуации в динамиката на компресията във вълновия ни фронт.

— О, страхотно — каза Оскар. — Нова заплаха. Колко зле може да ни нарани това?

— Не съм сигурна — каза тя. — Никога не сме покривали нещо подобно в тренировките. Не мисля, че може да ни пробие.

Нов трус накара Оскар да напрегне цялото си тяло, докато коланите на креслото вибрираха около него. Беше като да се вози на сал по разпенена река. Холограмният дисплей трепереше, а очите му се опитваха да намерят фокус. Той премина към виртуалното си зрение като основен източник на информация. Точно навреме, тъй като нов трус раздруса тялото му. В тесния операционен сегмент се разнесоха ругатни.

— Десет секунди до ракетната формация — каза Хайуел.

Оскар се консултира с навигационната решетка. Летяха към звездата със скорост почти четири пъти по-голяма от светлинната. Искаше му се да каже на Дервла да провери отново курса им. Само че не можеше да тормози хората си в неправилния момент. Затова й се довери, с живота си.

Тя прекарваше „Дъблин“ по голяма крива на юг спрямо соларното местоположение на нашествениците. Щяха да ги подминат на височина от четиристотин хиляди километра над звездата. Тресенето започна да намалява, когато се откъснаха от чадъра от експлозиви зад тях.

Хайуел и ОИ включиха филтриращи програми и хисрадарният образ започна да се изяснява. Сега пулсациите на екзотична енергия се виждаха като черни кръгови вълнови фронтове, които избледняваха с разширяването си.

— Корабите още са тук — каза Хайуел. — И изстрелват ракети с невероятна скорост дори по стандартите на Първите. О… Почакайте… — Образът се промени драстично, след като инструктира ОИ да смени главния фокус със сто и осемдесет градуса. — Какво е това?

В средата на проекцията една самотна точка летеше стремително към звездата.

Оскар прочете цифрите.

— Мили Господи, това е ускорение от сто же.

— Две минути, преди да стигне до короната — каза Хайуел. — Какво е това?

— Не знам, но изобщо не ми харесва. Уилсън, получаваш ли данните от хисрадара?

— Да — долетя отговорът. — Можете ли да го ударите с ракета „Дювоа“?

— Не и толкова близо до соларна маса — каза Рубен. — Гравитационното изкривяване е твърде голямо.

— Прав е — каза Дервла. — Генераторът ни на червееви дупки поддържа трудно границите ни с пространството. Налице е голямо гравитонично изкривяване.

— Оскар, трябва да разберем какво ще направи това устройство — каза Уилсън. — Можете ли да излезете от свръхсветлинния полет и да го наблюдавате със стандартните сензори?

Оскар чу поне две резки вдишвания в операционния отсек.

— Разбрано, готови за наблюдение с пълен набор сензори.

— Колко точно е силно полето ни? — измърмори Хайуел.

— Може да устои при такава близост — каза Тийг. — Но трябва да избягваме сражения с корабите на Първите.

— Ще се опитам да го запомня — каза сухо Оскар. — Добре, Дервла, извади ни от червеевата дупка. Хайуел, направи пълно сензорно сканиране веднага щом сме в реалното пространство.

— Да, сър.

Оскар не можеше да се успокои; тялото му се напрегна, когато свръхсветлинният двигател отвори червеевата дупка и „Дъблин“ се плъзна в реалното пространство. Нищо не се случи. Нямаше ослепително бяла светлина и непоносим прилив на топлина в кабината. „Дявол да го вземе, толкова съм нервен.“ Той премигна и започна да изучава образите от сензорите.

Камерите показваха вселена от две половини. Една бяла и една черна. За миг отново се върна обратно във „Втори шанс“ над бариерата около Дайсън Алфа, където космосът беше разделен на две ясно разграничени части. Този път в бялата повърхност на четиристотин хиляди километра от тях нямаше нищо пасивно. Короната на звездата се намираше в състояние на нестихващо бурно движение, вълни и приливи излъчваха буря от частици; призрачни възвишения танцуваха над врящия газ, огъвайки и извивайки се в ослепителното магнитно поле. Космосът над тях беше нашарен с неонови графики, обозначаващи кораби на Първите и ракетите им.

— Видяха ни — каза Хайуел. — Ракетите променят курса на полета си. Ускоряват с двадесет же.

— Колко ни остава? — попита Оскар.

— Пет минути, докато достигнат разстояние, от което могат да ни наранят.

— Добре. Ами устройството, което са изстреляли в звездата?

Образът се разгърна и Хайуел проследи машината с колкото сензори успя. Тя още ускоряваше към короната със сто же. Дълга следа от виеща се плазма се простираше на хиляди километри зад нея. От защитното й силово поле се пръскаха шокови вълни, които създаваха разбунени кръгове, разкъсвани веднага от гневния соларен вятър.

— Това е изключително мощно силово поле — каза Тийг. — Не съм сигурен, че можем да устоим на подобна околна среда. Трябва да са го построили специално за този полет.

— Е, какво устройство би пратил в звезда? — попита Хайуел нервно.

— Лошо устройство — каза Рубен. — Не ми пука колко добро е силовото му поле, няма да оцелее дълго. Плътността на короната се увеличава, а тази скорост ще генерира удари, които могат да пробият всичко.

— Но няма никакъв… — започна Хайуел. — О, двигателят на синтез се изключи.

Оскар наблюдаваше тъмното петно, докато то дълбаеше през свръхбързата плазма. Осъзна, че сдържа дъха си.

— Ами ако е квантов разрушител? — попита той.

— Тогава най-вероятно сме мъртви — каза Рубен. — Но дори силовото му поле да издържи, докато стигне до хромосферата, ефектът от взрива ще бъде минимален, що се отнася до Ханко. Ако имаш такива оръжия, трябва да ги използваш право срещу планетата. Не да играеш глупави игри и да ги взривяваш по такъв начин на цяла астрономическа единица.

Оскар изчакваше, докато устройството се виеше надолу. Зачуди се дали има време да обнови защитения си трезор. Вероятно не. Сутринта се бе колебал отново и реши, че така или иначе сигурно няма да иска да си спомня това време в „Дъблин“. Въпреки това… дали не трябваше да прати съобщение от настоящето на бъдещата си инкарнация, за да й каже, че не е искал да си спомня? „Тъпа идея.“

— Започва се — каза лаконично Хайуел.

Оскар бе изненадан да види, че промяната се случва на скенера, отчитащ квантовото излъчване. Сякаш от устройството се развиваха листенца, гигантски, дълги по хиляда километра овали от променени квантови полета, които се припокриваха и извиваха. Започнаха да се въртят.

— Магнитният ефект нараства — предупреди Хайуел.

Гигантските потоци на звездата се изкривяваха около ефимерните квантови криле. Последва ги плазма, повлечена в издължен вихър, който се извиваше около правата следа на устройството.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Дервла с ужас.

— Уилсън? — попита Оскар. — Някой от проекта „Сиатъл“ да има мнение по въпроса?

Квантовият ефект, който устройството излъчваше, вече беше пет хиляди километра в диаметър. Започна да се ускорява. Възелът, който разбуждаше в короната, се виждаше през силно филтрираните оптични сензори на „Дъблин“.

— Още не — отвърна Уилсън.

— Капитане — обади се Рубен, — ракетите на Първите се приближават. Ако се наложи едновременно да отблъскваме някакъв енергиен удар и да се справяме с тях, ще изпаднем в тежка ситуация.

— Изстреляйте контраудар — нареди Оскар. — Трябва да останем тук и да докладваме. — Знаеше, че действията им са от критична важност.

— Още една минута, преди да удари горната корона — каза Хайуел. — Влиянието му над соларния вятър е огромно.

— Сигурен ли си, че няма да оцелее след физически удар?

— Не знам. Промени се доста, квантовите флуктуации в ядрото му са доста по-различни. Вече не съм сигурен какво е.

— Какво имаш предвид?

— Вече може и да не е чиста материя. Това изкривяване е много странно. Изглежда, че обхваща силовото поле, а квантовото излъчване… никога не съм виждал нещо подобно.

Оскар се консултира с проектора, свързан към сензорите. Въртящите се криле на устройството вече бяха широки почти седем хиляди километра. Дисплеят в оперативния отсек ги наложи върху короната като черни елипси. Около тях се гърчеше плазма и мяташе плътни вихри, които изскачаха в космоса и се разпръскваха с изкачването си. Мащабът на ефекта беше смущаващ.

— Ако не е материя, какво е тогава?

— Някакъв енергиен канал, така мисля. Не съм сигурен. Ефектът му върху свойствата на околната маса е необичаен.

Устройството на Първите се завъртя надолу в короната. Сякаш наблюдаваше комета, врязваща се в атмосферата на животоподдържаща планета. В горещия милиони градуси външен слой на звездата се отвори рана като корона от пера. Издигна се по-високо, отколкото кое да е възвишение. Плазмени водопади колкото континенти се извиха надолу само за да бъдат изкривени от усукания магнитен поток. В сърцевината на първата се издигна вторична корона. По-хладната материя на хромосферата се издигна нагоре, за да избяга от удивителната деформация, произведена от удара на устройството.

— Мамицата му — изсумтя Оскар.

— Е, с какво им помогна това? — оплака се Дервла.

— Квантовият ефект още функционира и расте — докладва Хайуел. — Устройството възбужда короната, вероятно и фотосферата. Достатъчно голямо е.

— Държи раната отворена — прошепна Оскар. Петното върху повърхността на звездата беше видимо във всички спектри: квантов, магнитен, визуален. — Радиация — каза рязко той. — Хайуел, каква е емисията на радиация?

— Покачва се, и то бързо. Исусе. Капитане, трябва да се махаме, точно над него сме.

— Подкрепям — каза Рубен. — Една минута до сблъсък с ракетите.

— Дервла, премести ни на четвърт милион километра нагоре и настрани.

— Да, сър.

„Дъблин“ премина в свръхсветлинен полет за тридесет секунди, нужни най-вече за да може Дервла да потвърди относителната им позиция, преди отново да излязат от червеевата дупка.

Когато сензорите на кораба се насочиха към зоната на сблъсъка, турбуленцията в короната представляваше плътен конус, който бълваше дълги ивици от отворената си основа. Виждаха го как расте.

— Устройството е още активно вътре — каза Хайуел. — Квантовите флуктуации са на същото ниво като преди. Магнитната активност се увеличава. Проклетото нещо затяга потоците като турникет.

— Оскар — обади се Уилсън. — Тънди и Наташа смятат, че това, което виждаме, е слънчева бомба.

— Какво? — попита той, сепнат. — Имаш предвид нещо като онази, използвана срещу Далечината?

— Може би. — Гласът на Уилсън беше съвсем равен. — Смущението в короната произвежда огромно освобождаване на частици, което продължава да нараства. Радиацията ще насити Ханко, а ние нямаме представа колко дълго ще продължи. Пламъкът на Далечината продължи седмица. Оскар, биосферата няма да оцелее след това.

— О, по дяволите!

Въпреки катастрофата, която грозеше планетата, от него се очакваше да бъде неин защитник. Опитваше се да измисли как Първите са се сетили да използват слънчева бомба. Звездния странник трябва да им бе дал информацията как да построят такава. „Това ли предаваше чинията на «Втори шанс»?“

— Те ще стерилизират всяка от новите звездни системи, които нападат — каза Уилсън. — Ще сме принудени да евакуираме четиридесет и осем свята.

— И това само днес — изсумтя Рубен.

— Какво ще правим? — попита Оскар. — Тънди и Наташа смятат ли, че квантов разрушител ще подейства срещу слънчевата бомба?

— Не знаем. Но трябва да разберем. Искаме да приближиш „Дъблин“ възможно най-близо до звездата и да изстреляш квантовия разрушител в пламъка. Настрой го за максимален радиус на действие.

— Разбрано.

— Адмирале, ако използвате квантов разрушител срещу звезда в тази ситуация, само ще увеличите количеството енергия, която тя изпомпва — каза Рубен. — Това ще направи потока още по-голям.

— Наясно сме с това, Рубен — каза Наташа. — Но дори при най-широк радиус на действие процесът на трансформация на материя в енергия, извършван от квантовия разрушител, е много кратък. Ако обезвреди слънчевата бомба, тогава само половината планета ще пострада от радиацията. Нямаме избор. Трябва да се молим това да сработи.

— Разбрано.

— Добре — каза Оскар. — Рубен, приготви квантов разрушител и го настрой на максимален обхват. Зареждам кода си за оторизация сега. Хайуел.

— Въведен — каза първият офицер.

Виртуалното зрение на Оскар му показа, че квантовият разрушител е активен.

— Благодаря ти. Дервла, приближи ни колкото е възможно по-близо. Нямаме много време.

— Да, сър.

— Можем да оцелеем в продължение на пет секунди на сто хиляди километра — каза Тийг.

— Тогава нека да бъде на това разстояние. Да тръгваме, хора.

— Марк, наистина трябва да интегрираме тези поточни регулатори.

Тейм се опитваше да запази гласа си спокоен, но в него се промъкваше твърде много напрежение; грачеше като човек, който бе оцелял през последните четиридесет часа без никакъв сън и с твърде много кофеин. Човек, който изпадаше в отчаяние. Недалеч от „Търсача“ корабите на Първите прииждаха масирано. В звездата на Уесекс се спускаше слънчева бомба. Началото на края на човешката раса се случваше съвсем близо до тях.

„Не се поддавай на напрежението.“

Марк не си направи труда да отговори. Не смееше да се концентрира върху каквото и да било друго освен върху работата. Зрението му бе заето наполовина от кървавочервени петна. Ръцете му трепереха. Не че това беше очевидно; беше облечен в космически костюм, а дебелите му ръкавици имаха микрочувствителни пръсти. Монтажният отсек, в който се намираше фрегатата, беше във вакуум. Готови бяха да пуснат бойния кораб в празнотата, където да се присъедини към битката. Само че регулаторите отказваха да сработят както трябва. Марк всъщност работеше по захранващата рамка до едно от деветте устройства. Всички висококапацитетни кабели бяха застопорени по местата си в захранващата мрежа; сега работеше с регистъра на управляващите програми. Линии от блед смарагдов текст, простиращи се по-високо от небостъргачи, потекоха през виртуалното му зрение. Той променяше и модифицираше линиите, докато те се нижеха една подир друга. Вече действаше по инстинкт, следваше ехото на спомени за захранващи системи, с които бе работил в миналото, използваше прости трикове и поправки, складирани в стари файлове на имплантите му, редактираше ги, за да паснат на новите инструкции, преформатираше ги, префасонираше софтуера в нещо, което просто му се струваше, че може и да сработи.

— Съжалявам, че питам, Марк, но можеш ли да ми дадеш някакъв ориентир във времето? — попита Найджъл Шелдън. Гласът му беше много по-добре контролиран от този на Тейм, но въпреки това загатваше неистова нужда.

— Опитвам се — изпъшка Марк. — ОПИТВАМ СЕ!

Зрението му се замъгли окончателно, когато очите му се изпълниха със сълзи. Той ги прогони с мигане. Последните сияещи линии текст се изнизваха през виртуалното му зрение. Вмъкна софтуерна поправка, която бе написал, за да наглежда директивите за сигурност и обратна връзка на автоматизираните берачи в долината Улон. Можеше да подуши влажния въздух, захарния аромат на лозите, когато нареди на програмата да се активира.

Нещо премигна от червено в зелено.

— Работи! — извика Тейм. — Захранването заработи. Марк, мамка му, ти успя.

Пред визьора на Марк червените светлини по обшивките на захранващите канали превключваха в зелено. През тялото му преминаха тръпки на облекчение. Е-кономът му прати копия на програмата във всеки захранващ канал на фрегатата.

— Фантастична работа. — Дътън-Смит го потупа по рамото. — Да тръгваме.

Марк не помръдна. Не можеше. Мускулите му бяха схванати. Започна да се свива в ембрионална позиция.

— Добре, Марк — каза благо Дътън-Смит и изтегли шефа си от тясното пространство, в което беше допълзял. Едва излязоха, когато тежка манипулаторна ръка приплъзна корпусната част на мястото й. ОИ на монтажното прикрепваше още осем идентични части над останалите регулатори на фрегатата.

Дътън-Смит се хвана здраво за скелето, докато то бавно се отделяше от „Харибда“, придържайки неподвижното тяло на Марк далеч от пъпните връзки, които се изтегляха назад. Фрегатата се плъзна покрай тях с плавно, рибешко движение и излезе в космоса. Нямаше отходни газове, нямаше груби ракетни пламъци, ревящи от камбановидни дюзи; „Харибда“ се придвижваше чрез директна гравипространствена манипулация. Идеално черното й туловище скри малкото бледи звезди. И изчезна.

Отговорът на човешкия флот спрямо началото на второто нашествие отговаряше на прогнозите на ПланинаНаЗората. Ракетите и лъчевите им оръжия щяха да са достатъчно адекватни, за да защитят планетите и звездните системи, ако отново бе отворил червеевите си дупки в близката орбита. Вместо това изпрати флотилиите си в звездните системи на голямо разстояние от човешките светове. Те веднага изстреляха свръхсветлинните си ракети, но времето, нужно за полет, позволи на ПланинаНаЗората да изпрати стотици кораби, преди да има каквато и да било опасност за червеевите дупки. Когато ракетите се доближаваха, той променяше местоположението на червеевите дупки и пращаше още кораби през тях.

Тъй като разпръскването на флотата му продължаваше по план, ПланинаНаЗората премина към втория етап. Отвори червееви дупки възможно най-близо до звездите на всяка нова система. През порталите преминаха ярки лъчи светлина и озариха астероидите и екипировката, които орбитираха около междузвездната червеева дупка при междинния пост. В опасната среда бяха пратени кораби, които оформиха защитен периметър. Както бе предвидено, хората не бяха помислили да разположат каквито и да било защити около звездите си.

ПланинаНаЗората започна да изстрелва машините си за пробив на слънчевата корона към четиридесет и осемте звезди. Корабите-пазачи задействаха стратегията за прикриване чрез интерференция.

Само при една звезда, Ханко, хората изпратиха разузнавателен кораб. ПланинаНаЗората нямаше какво да направи, освен да наблюдава и да чака. Машините за пробив на короната бяха най-автоматизираните устройства, които някога бе строил. Никога нямаше да може да постави група неподвижни в един от малките съдове, затова трябваше да разчита на електроника, което беше притеснително.

Няколко вражески неподвижни бяха разработили свои собствени версии на техниката за коронален пробив през вековете, преди бариерата да ги плени. Никой никога не бе успял да я изпробва; това щеше да означава да убият собствения си вид върху родната им планета. Разработките бяха останали теория повече от хиляда години, докато пленът им не бе приключил.

Когато изличи останалите групи от неподвижни, ПланинаНаЗората бе изненадан, че няколко от тях всъщност са построили и поддържали машини за пробив. Когато анализира свиващите им се мисли, установи, че те са разтревожени от нарастващата му доминация и разчитаха на машините като на последни препятствия пред него. След като отвори червееви дупки към други звездни системи, ПланинаНаЗората започна мащабен изследователски проект. Изстрелваше различни машини за коронален пробив, с които разполагаше, и наблюдаваше резултатите. Използваше ги, за да подобри моделите. Беше задоволително да открие, че собственият му проект е сред най-добрите.

Сега наблюдаваше началото на пробивите. Те се развиваха в слънчеви взривове, пръскащи огромни облаци от радиация, която щеше да обгърне световете на Федерацията. Целият живот на планетите, различен от Първите, щеше да се разболее и да умре. Беше най-простото и ефективно решение на проблемите, пред които бе изправен. ПланинаНаЗората се бе сблъскал с неочаквани пречки, когато започна да увеличава посевите си на новите двадесет и три свята. Често ставаше свидетел как семената поникват, но младите филизи скоро се поболяваха от незнайна болест и умираха. Болестите бяха различни на всяка планета и често се различаваха на континентите.

Странно, но именно информация, която бе открил в човешките източници, му разкри причината. Навсякъде почвените бактерии бяха различни: не-Първи. Нещо, което той не бе осъзнал, но в ретроспекция му се стори очевидно. В допълнение към това имаше многобройни спори и вируси, микроорганизми и насекоми, които изяждаха или се бореха с растенията на Първите. Хората се справяха с проблема чрез генетично модифицирани земни растения, които можеха да растат на новонаселени светове. Те променяха хранителните си растения в извънземни техни версии; посевите изглеждаха същите, но клетъчните им биохимични функции бяха фино променени. Нищо от действията на хората вече не изненадваше ПланинаНаЗората; но той не успяваше да проумее как могат да предадат толкова лесно биологичното си наследство. Чистотата на еволюцията им не значеше ли нищо за тях? Очевидно не.

Човешкият звезден кораб при Ханко бе скочил настрани от нарастващия слънчев взрив, но сега се завърна, толкова близо до звездата, че ПланинаНаЗората срещна трудности с проследяването му. Сензор на един от корабите му пазачи засече нещо като пулсация на електромагнитна енергия. Това може и да бе знак, че корабът е изстрелял нещо с двигател, използващ ядрен синтез. Тогава корабът отново скочи надалеч. ПланинаНаЗората изчака, за да види какво ще стане. Не можеше да си представи оръжие, способно да унищожи машина за коронален пробив.

След като радиацията от взрива прочистеше всеки от новите четиридесет и осем свята от антагонистичния чужд живот, ПланинаНаЗората щеше да насели всички с животоформи от родния му свят. Това щеше да е началото на подмяната на живота в галактиката. След като храната и световете им загинеха, хората щяха да са принудени да напуснат световете си, изоставяйки ценни индустриални съоръжения след себе си. Ако изберяха да останат и да се сражават за собствеността над мъртвите планети, флотилиите бяха готови да пометат защитите им без риск за самия него. Това беше икономически метод за нашествие. ПланинаНаЗората бе вложил огромни ресурси, за да издигне наново и да спаси останките на новите двадесет и три свята, както и за да отговори на партизанските нападения. Човешките съоръжения и технологии бяха полезни, но той плащаше твърде висока цена, за да се сдобие с тях. Това второ нашествие включваше света от Големите15, Уесекс, и обширните му индустриални мощности. Този път ПланинаНаЗората нямаше да бъде победен.

Мощта на експлозията беше невероятна. ПланинаНаЗората помисли, че сензорите на корабите са се повредили едновременно. Повърхността на слънцето на Ханко се надигна. Долу, във фотосферата, набъбна титаничен кратер и погълна още изкачващата се слънчева бомба. От центъра му полетя гигантска сфера от плазма, сякаш звездата раждаше бебе от собствения си вид. Твърдата радиация от средата на експлозията преряза с лекота силовите полета на всеки кораб, който ПланинаНаЗората бе пратил на стража, и ги изпари мигновено.

За миг ПланинаНаЗората нямаше как да разбере какво се случва със звездата на Ханко. Когато отвори отново червеевата дупка на пет милиона километра от нея и внимателно подаде сензорите си, видя как стената на кратера във фотосферата се срива и изпраща кръгови вълни по повърхността на звездата. Сферата от плазма се бе отделила от короната и препускаше в космоса с почти релативистична скорост, разширявайки се бързо. ПланинаНаЗората вече не можеше да засече слънчевата бомба сред огнените бури, които бушуваха в короната. Нямаше и следи от квантовия ефект, който произвеждаше машината му.

ПланинаНаЗората беше шокиран от мащабите на събитието. Нямаше представа, че хората разполагат с толкова мощни оръжия. Бяха много по-опасни, отколкото бе подозирал. За първи път от падането на бариерата той започна да се съмнява в адекватността на действията си.

— Работи — каза Тънди, усмихвайки се предпазливо. — Изличихме слънчевия взрив.

— Да, под много по-голям радиационен залп — каза Рафаел.

Всички в офиса бяха заковали погледи в образите, предоставени от „Дъблин“, който в момента се намираше на десет милиона километра от звездата на Ханко. Уилсън наблюдаваше как след експлозията на квантовия разрушител по короната се разпространяват мудни вълни. В следващия миг си припомни за какви размери става дума и осъзна, че скоростта ни най-малко не е мудна. Възвишенията на звездата се гърчеха диво, докато магнитното поле трепереше. На два милиона километра над разсейващото се понижение сферата от плазма вече бе достигнала диаметъра на Сатурн и се охлаждаше рязко. Единството й се разпадаше, което й позволяваше да изхвърля ефимерни реки от отслабващи йони, ярки като опашките на комети. Емисията от твърда радиация от центъра на експлозията също намаляваше. Дори на десет милиона километра силовото поле на „Дъблин“ се напрегна сериозно, за да не се пропука под натиска.

— Но пък по-кратък — веднага му отвърна Тънди. — А и законът на обратнопропорционалния квадрат работи в наша полза. Все пак Ханко е на цяла астрономическа единица.

— Нямаше алтернатива — каза Наташа. — Така планетите имат шанс да оцелеят биологически.

— Знам — каза мрачно Рафаел. — Съжалявам, исках решение, което да е по-щадящо за нас.

— Това все пак е решение — каза Уилсън. — И е единственото, с което разполагаме. Ана, искам звездните кораби да изстрелят квантови разрушители във всички слънчеви бомби. Изгасете ги.

— Да, сър. Има девет звездни системи от четиридесет и осем, които не разполагат със звездни кораби. — Звучеше разстроена, че се налага да му напомня.

— По дяволите. Прати кораби откъдето можеш.

— Флотското командваме работи, за да изчисли най-бързите варианти.

Тактическият дисплей на офиса показа как звездните кораби преминават в свръхсветлинен режим, за да напуснат планетарните орбити. Уилсън си позволи вярата, че действията им ще бъдат навременни, че щетите от радиацията ще бъдат минимални. Знаеше, че дори и така, дори по-голямата част от биосферата на всеки свят да оцелее, жителите щяха да искат да напуснат. Хората щяха да са ужасени. И с пълно право. В другата част на Федерацията щеше да се изсипе потоп от емигранти. Планетарните правителства нямаше да успеят да се справят с тях. Все още имаше огромни проблеми с настаняването и издръжката на настоящите бежанци от Изгубените23.

— Можем ли да затворим мрежата на ТСП? — попита той президента. Найджъл Шелдън още не се беше върнал. Застиналият му образ се таеше в офиса като призрак. Уилсън започваше да се чуди дали главата на династията не бяга вече към спасителния си кораб.

— Моля? — попита Дой.

— Трябва да блокираме паническите масови бягства от атакуваните светове. Останалата част от Федерацията няма да успее да се справи с населението на четиридесет и осем планети. Съмнявам се дали дори ТСП може да превози толкова хора.

— Ако останат, ще пострадат от радиационни болести. Не можеш да ги подложиш на това, а аз със сигурност няма да наложа подобна мярка.

— Никой под защитата на силовото поле няма да пострада.

— Ами хората отвън?

— Получаваме доклади, че гарите на ТСП са затворили на повечето от атакуваните светове — каза Рафаел.

— Какво?

— Изглежда, че Уесекс е прекъснал всичките си връзки с космоса от етап две.

Както Уилсън, така и Дой се обърнаха към образа на Найджъл Шелдън. Уилсън се опита да изпрати съобщение до личния, приоритетен унисферен адрес на водача на династията, но то беше върнато.

— По дяволите. Какво правиш?

— Предполагам, че използва червеевите дупки на ТСП, за да обърка тези на Първите — каза Рафаел.

— Разполагаме ли с информация за това? — Уилсън попита Ана.

— Адмирале — каза Димитри, — моето уважение, но това не е толкова важно в момента. Трябва да се съсредоточите върху Портата на Ада и да намерите начин да я неутрализирате. Докато Първите запазят възможностите си да отварят червееви дупки в космоса на Федерацията, могат да пускат слънчева бомба след слънчева бомба в звездите ни. Току-що им показахме, че разполагаме с оръжия на Страшния съд; разполагаме с достатъчно доказателства, че те провеждат погром срещу нас. Отговорът им ще е бърз и напълно смъртоносен. Трябва да ги спрете. Следващият час ще реши дали изобщо ще има Федерация, в която да пътуват хора.

Уилсън кимна бавно и започна техниката си на дишане с обратен контрол. Усещаше как ръцете му треперят в неестествената тишина на офиса. Въпросът с бегълците беше класическа диверсия за отвличане на вниманието. Истината беше, че не искаше да взема предстоящите решения. „Това е твърде много за един човек. Не съм готов.“ Тих, предназначен за него самия кикот, се изплъзна от устните му и привлече учудените погледи на останалите. „Колко точно му трябва на човек, за да се подготви? Аз разполагах с триста години, по дяволите.“

— Ана, кажи на „Кайро“ и „Багдад“ да летят право към Портата на Ада. Нареди им да използват квантовите разрушители срещу съоръженията на Първите, които открият там. Искам тези силови полета да бъдат свалени и генераторите на порталите да бъдат разрушени.

— Да, сър. — Тя започна да праща инструкциите към флотското командване.

Той изучи тактическия дисплей. Сега, след като го бе направил и бе поел отговорността, решенията и заповедите всъщност му се струваха съвсем логични и лесни. Сърцето му отново биеше нормално.

— Колко време ще е нужно? — попита Дой.

— Ще им отнеме три дни да стигнат дотам, което може и да се окаже твърде дълго, но може и да не е. Ако не успеят да се доближат до Портата на Ада, могат да разкажат играта на онази звезда с квантовите разрушители. Това трябва да нанесе поражения на Първите там.

— Разбирам — каза Дой. Звучеше победоносно, сякаш всичко бе свършило.

Уилсън не искаше да я погледне. Ако Първите започнеха да изстрелват тези бомби срещу други звезди, Федерацията вече беше мъртва. Разполагаха с три дни, за да вземат мерки. „Дадох им три дни.“

Тактическият дисплей показваше взривове на квантови разрушители, които неутрализираха активните слънчеви бомби. Комбинираната мощ на бомбите и експлозиите пращаше смъртоносни потопи от радиация към беззащитните светове на Федерацията.

— Предупредете планетарните власти — каза Уилсън. — Кажете на хората да се скрият.

— Вече го правят — каза Рафаел. — Уилсън, съжалявам, но трябваше да го направим.

— Да. — Той си пое дълбоко дъх и прегледа тактическия дисплей, който му показваше изливащата се от експлозиите радиация, която в крайна сметка щеше да причини смъртта на милиони хора. Заради неговата заповед.

— Кофти ден — промърмори Найджъл Шелдън. — И става все по-зле.

Разгърнатото му съзнание се вмъкна в системите, които управляваха генераторите на червееви дупки на Уесекс. Входящият и изходящият трафик бяха спрени в съгласие с неговата заповед и червеевите дупки бяха свободни. Той откачи осем от тях от далечните им портали и издърпа изходите им обратно в системата на Уесекс. Сензорите над Големите 15 бяха изчислили местонахождението на червеевите дупки на Първите по негово нареждане. Над три хиляди кораба вече бяха преминали през тях. Освен това Първите бяха изстреляли слънчева бомба срещу местната звезда. „Токио“ бе изстрелял квантов разрушител, за да я обезвреди.

— Ще загубим цялата реколта на планетата — изпъшка Алан Хътчинсън. — Силовите полета ще защитят Нараби, но континентите са напълно беззащитни.

— Знам.

Квантовият разрушител се взриви.

— Исусе! — изпъшка Алан Хътчинсън. Сензорите показваха цялостните поражения, които оръжията на Първите и хората бяха нанесли на измъчената звезда. — Това ще увеличи над четири пъти радиационната емисия. Те ще могат просто да продължат да изстрелват слънчеви бомби срещу нас. Лекът е също толкова лош, колкото проблема.

— Задръж, Алан. Може и да успея да спра това.

Найджъл следеше „Харибда“ по следите, които оставяше двигателят на кораба. Фрегатата се приближаваше бързо към една от червеевите дупки на Първите, но това не се виждаше на нито един хисрадар в системата. „Затова да се надяваме, че и Първите няма да я видят.“

— Готов ли си? — попита той Отис.

— Да, татко.

— Да започваме. — Найджъл подаде поток от инструкции към генераторите на червееви дупки, които контролираше. Този път не му трябваше помощ от СИ. От ТСП бяха доразвили ОИ на Уесекс, за да може да манипулира незакотвени червеееви дупки с нападателни цели.

ПланинаНаЗората наблюдаваше как звездните кораби на хората изстрелват супербомбите си в звездите, където той бе посял машините си за коронален пробив. Във всички случаи огромни експлозии унищожаваха устройствата му. Не бе очаквал такъв отговор. Ако разполагаха с подобни оръжия, защо не ги бяха използвали срещу междинния пост или собствения му роден свят? Без съмнение етиката им нямаше да ги спре, нали?

Една от червеевите му дупки на Уесекс изведнъж бе подложена на екзотична интерференция, след като осем човешки червееви дупки се пресякоха с нея. ПланинаНаЗората бе очаквал това; отклони захранване от сондите за магнитна енергия, за да стабилизира собствения си портал. След като направи анализ на естеството на атаката, която хората бяха използвали предишния път, беше убеден, че може да им отвърне ефективно. Беше модифицирал механизмите на генераторите си, за да ги направи по-малко податливи на нестабилност вследствие на претоварване. Хиляди групи от неподвижни съсредоточиха вниманието си върху червеевата дупка, готови да контрират всеки модел на интерференция, приложен върху екзотичната материя.

Нямаше такъв. Това беше различно. Човешките червееви дупки някак си се сливаха с неговата собствена, а енергията, която излъчваха помагаше за задържането на отвора във време-пространството. За миг ПланинаНаЗората не можеше да разбере нищо. Тогава осъзна, че вече не може да затвори червеевата дупка. Хората инжектираха толкова много енергия в нея, че стабилизираха тъканта; освен това застопоряваха изхода на място в системата на Уесекс. Имаше дупка, отворена насред междинния му пост, върху която той нямаше контрол.

ПланинаНаЗората се опита да причини нестабилности чрез резонанс и модифициране на енергийните честоти. Хората с лекота отбиваха всичките му опити. Сензорите засякоха релативистична ракета, устремена към изхода на червеевата дупка. ПланинаНаЗората заздрави силовото поле, което покриваше изхода, и започна да изтегля току-що преминалите кораби, струпвайки ги в защитна формация. Силовите полета в зоната на междинния пост бяха подсилени. Беше се подготвил за релативистична експлозия като тази от последната им атака, в случай че хората ударят отново. Щетите трябваше да са минимални.

Изведнъж в самото силово поле, което покриваше изхода на червеевата дупка, се материализира звезден кораб. Беше труден за засичане: корпусът беше напълно черен и абсорбираше цялата електромагнитна радиация. ПланинаНаЗората разбра, че е там само защото частично затъмняваше следите, оставени от двигателите на собствените му кораби. Нямаше предупреждение за съществуването му, нямаше ги ярките вълни на квантово изкривяване, които бяха характерни за човешките кораби и ракети. Бяха построили нещо ново.

Корабът се придвижи бързо към изхода на червеевата дупка. ПланинаНаЗората превключи цялата си налична мощ към генератора в един последен трескав опит да разколебае червеевата дупка. Нищо не се случи; порталът си остана същият благодарение на човешката намеса. ПланинаНаЗората събра собствените си кораби около генератора в готовност за стрелба. Насочи сензорите в същата посока, за да се опита да научи нещо за естеството на новия двигател.

Човешкият кораб се показа от червеевата дупка. Корабите на ПланинаНаЗората стреляха с всяко лъчево оръжие, с което разполагаха, по врага. Той изчезна.

— Преминава втора партида от слънчеви бомби — докладва Ана.

— О, Исусе! — възкликна Уилсън. Дисплеят показваше още тридесет устройства, които бяха преминали и ускоряваха със сто же към звездите.

— Наташа?

— Ако не можете да ги пресрещнете с ракетите, „Дювоа“, ударете ги с квантовите разрушители.

— Мамка му! — Уилсън кимна на Ана. — Добре, оторизирам заповедта; стреляйте с всички снаряди „Дювоа“ в близост. Някои от тях трябва да успеят да ударят слънчевата бомба.

— Да, сър.

— Един от нас ще остане без супероръжия преди другия — каза Димитри. — Това ще реши кой печели днес.

— Това ще реши кой печели. Точка — каза Рафаел.

— Да, адмирале.

Образът на Найджъл се раздвижи отново.

— Направих каквото мога — каза той. — Би трябвало да видим резултати в следващия четвърт час.

Уилсън бързо провери частта от тактическия дисплей, която покриваше Уесекс. Една от червеевите дупки на Първите бе изчезнала. „Само една?“

— Какво направи?

— Изпратих кораб при Портата на Ада.

Уилсън погледна към Ана и след това към Рафаел. И двамата изглеждаха еднакво слисани.

— Какъв кораб? — попита изумен Димитри.

— Боен кораб — каза Найджъл. — Тежковъоръжен.

— С какво? — попита Наташа.

— С подобрен квантов разрушител.

— Подобрен.

— Ще видите. — Той направи пауза. — Ако проработи.

ПланинаНаЗората не можеше да засече човешкия кораб където и да е в системата на междинния пост. Повечето от сензорите му не бяха отчели нищо, когато той излезе от червеевата дупка. Визуалните образи бяха най-силни и най-информативни. Показваха черен овоид, който засмукваше светлина. Нямаше квантово излъчване, никакви показания в детектора на маса. Най-объркващо и притеснително бе, че не можеше да засече червеева дупка. Каквото и да беше измислила кастата на човешките учени, то беше коренно различно от всичко, с което бяха действали преди.

Сега ПланинаНаЗората можеше само да гадае какво ще направи корабът. Несъмнено предстоеше някаква атака. Не можеше да разбере защо хората просто не са изстреляли една от супербомбите си веднага щом корабът бе преминал. Какво можеше да нанесе по-големи поражения от това? Без съмнение огромна част от екипировката и корабите при междинния пост щяха да бъдат разрушени. Дори междузвездната червеева дупка щеше да бъде поставена в опасност.

Защо никога не можеше да разбере напълно хората?

Сензорите на няколко от платформите с ракети, орбитиращи около звездата, засякоха мощен източник на магнитна дейност, който се появи сред нищото на сто хиляди километра над короната. ПланинаНаЗората бе поставил четири хиляди подобни платформи около звездата, за да защити сондите си. Без тях нямаше да може да захранва генераторите на червееви дупки във Федерацията. Тази ракета обаче не беше изстреляна към която и да е от сондите, а се насочваше право към звездата и вече бе недостижима. Предвид местоположението и курса й, имаше само две възможности: или хората бяха разработили собствени устройства за пробив на короната, или беше една от супербомбите им. Нямаше как да разбере преди удара.

ПланинаНаЗората пресметна поражението, което слънчевата бомба щеше да нанесе по сондите му за магнитна енергия, докато минаваха над нея. Ако всичко беше нормално, сигурно щеше да успее да използва тръстерите им и да промени орбиталния им наклон, отдалечавайки ги от радиационния поток. Хората не можеха да не го знаят. Една супербомба щеше да нанесе много по-големи щети, макар че дори експлозия от такава величина можеше да разруши само малък процент от сондите му. Може би корабът щеше да изстреля поредица от супербомби. Това сериозно щеше да намали настоящите му възможности да се разпространява в космоса на Федерацията. Предвид тактическата ситуация ПланинаНаЗората изпрати още една вълна от собствените си машини за пробив на короната към четиридесет и осемте системи, в които нахлуваше. Освен това започна да разглежда местоположението на останалите звезди на Федерацията. Постепенното, премерено поглъщане на човешките планети беше за предпочитане. Така ги отслабваше и използваше оставената от тях индустриална инфраструктура, но те го принуждаваха да действа по-бързо.

Десетките хиляди струпвания на групи, които контролираха генераторите на междинния пост, започнаха да изчисляват нови изходни координати. Започна да подготвя кули, натоварени с машини за коронален пробив. Струпвания от неподвижни анализираха и подготвяха насочваща електроника върху всички останали устройства. ПланинаНаЗората не разполагаше с толкова от тях, колкото му се искаше. Построяването им беше изключително трудно, дори за неговите технологични способности и ресурси.

Сензорите на ракетните платформи около звездата, които се намираха най-близо до човешкия снаряд, засякоха внезапен взрив на квантова активност, когато той достигна хромосферата. Тогава комуникационните им връзки прекъснаха. Захранването прекъсна едновременно от всички сонди около зоната на сблъсъка и ПланинаНаЗората бе принуден да премине на аварийни резерви от енергия, за да поддържа над сто и петдесетте червееви дупки във Федерацията. По-далечните платформи показаха отчетлив кратер от взрив на супербомба, който започваше да се оформя в короната. Тогава се случи нещо друго. Детекторите на квантови емисии засякоха активност, която прехвърли възможностите им. Магнитното поле на звездата се увеличи многократно и произведе пулсация, достатъчно силна да изтласка една пета от сондите и ракетните платформи на ПланинаНаЗората извън орбита. Докато те се премятаха с изцяло прогорени електронни системи, ПланинаНаЗората превключи към още по-далечни платформи от мястото на сблъсъка, за да се опита да разбере какво се случва. Около зоната на кратера от хромосферата се надигаше плътна плоскост от ярка светлина. От нея потече свръхтежка радиация. Вълновият фронт беше достатъчно мощен, за да пререже и най-здравото силово поле.

Още ракетни платформи и сонди отказаха да работят. ПланинаНаЗората вече не можеше да сканира директно зоната на сблъсъка; единствените му останали платформи се намираха от другата страна на звездата. Сензорите на междинния пост още показваха звездата отпреди шест минути, в нормално пасивно състояние. Резервите от енергия вече бяха недостатъчни, за да осигуряват алтернатива на всичките загубени сонди. Той се съсредоточи върху поддържането на по две червееви дупки на всяка от пленените планети във Федерацията.

Първата флотилия от платформи, които излязоха изпод сянката на първоначалния взрив, показаха нещо, което приличаше на полумесеца на синьо-бял гигант, материализиращ се зад звездата на междинния пост. Тогава ПланинаНаЗората най-сетне осъзна какво са направили хората.

Звездата се превръщаше в нова.

Ози бе събуден от рехави лъчи светлина, които се плъзгаха по лицето му. Остана да лежи неподвижен известно време, без да отваря очи. По лицето му играеше усмивка. „Да видим.“ Отвори очи и вдигна ръка пред лицето си. Според древния му часовник бе спал девет часа.

— О, така ли? — Гласът му отправяше самодоволно предизвикателство към вселената.

Той разкопча спалния си чувал и се изпъна. Хладният въздух облиза тялото му и той се пресегна за панталоните си. След като стегна колана на кръста си, вдигна раираната си блуза и се ухили досетливо. Много внимателно промуши ръцете си в ръкавите. Не се чу звук на късане от нито един шев.

— Мой човек, на това се вика напредък!

Забеляза, че и двата му палеца се подаваха през дупки в чорапите му, докато пъхаше крака в ботушите.

— Е, добре де, може би не, все пак. — Без съмнение още се нуждаеха от изкърпване. Потупа джоба на стария си тъмносив елек, където бе скрил малка игла и конец. — Може би утре.

Едва потискаше смеха си, когато дръпна завесата настрана и пристъпи навън от грубия заслон.

— Добро утро — викна весело на Орион, който стоеше до току-що напаления огън. Очуканите им метални чаши бяха поставени върху подобен на плоча къс корал над пламъците, а в тях се загряваше вода.

— Имаме още пет кубчета чай — каза Орион. — Две с шоколад. Какво искаш?

— Разнообразието е подправката на живота, мой човек, хайде днес да го караме на чай, става ли?

— Добре. — Орион погледна замислено малките златни кубчета шоколад.

— Добре, благодаря — каза Ози. Седна на един от абаносово-червеникавите изпъкнали полипи, примигвайки, докато изпъваше крака.

— Моля? — каза Орион.

— Коляното, много по-добре е, но ще трябва да продължа с упражненията, за да го отпусна. Още е доста схванато след вчера. — Той погледна весело обърканото момче. — Спомняш си вчера, нали? Разходката до шпила в края на острова?

— Да. — Орион започваше да се дразни. Не можеше да разбере каква е шегата.

Точий се показа от джунглата. Манипулаторната му плът се бе увила около многобройни съдове, които бе напълнил с вода.

— Добро утро, приятелю Ози — каза извънземното през портативната система.

— Добро утро. — Ози взе чашата, която Орион му подаде, без да обръща внимание на намусеното момче. — Откри ли нещо интересно? — попита той голямото извънземно.

— Не засякох никаква електрическа активност с оборудването си. — Точий вдигна няколкото сензора. — Машините трябва да са много надълбоко в рифа.

— Да, ако има такива.

— Нали каза, че има — оплака се Орион.

— Нещо генерира гравитацията. Предполагам, че е нещо твърде сложно, за да е машина. Решетка за специфични кваркове, огънати квантови полета, гравитонично-молекулно сечение, построено на субатомно ниво, нещо такова. Кой знае, на кого му пука. Не затова сме тук.

— А защо сме тук? — попита раздразнено Орион.

— Заради обществото на силфените.

— Ами те не са тук, нали? — Момчето описа широк полукръг с ръката си, за да илюстрира липсата на хуманоидни извънземни. От чашата му се разплиска чай.

— Още не. — Ози вдигна един от синкавосивите плодове, които бяха събрали, и започна да го бели.

— Какво трябва да означава това?

— Добре, помислете за това. Никой от нас не смята, че се разбихме в Остров Две случайно, нали? Какви са шансовете за това, мой човек? Газовият ореол е огромна машина по всякакви стандарти. А старият „Пътеводител“, да си го признаем, далеч не е „Титаник“.

— Естественият сблъсък не беше вероятен — каза Точий.

— Значи не сме тук случайно. А какво открихме вчера? Какво има в края на рифа?

— Шпилове — каза несигурно Орион.

— И всички се съгласихме, че от тях стават страхотни писти за кацане за силфените.

Ози захапа грубоватия плод и се ухили на приятелите си.

— Те ще дойдат при нас! — усмихна се широко Орион.

— Това е чудесно разсъждение, приятелю Ози.

— Хиляди благодарности. — Ози обърса сока от брадата си. — Поне си струва да се пробва. Не мога да се сетя за друга причина за днешния ден.

По лицето на Орион се оформиха съвсем малки бръчки, но той остави коментара без реплика. Ози не можеше да реши дали момчето и Точий са истински, или не. Връщането на времето не беше нещо, в което вярваше. Имаше много начини за манипулация на времето в червеева дупка, така че времевият поток да изглежда по-бърз около наблюдателя, но пътуването назад беше фундаментално невъзможно. Затова, ако този ден на рифа беше изкуствено произведена реалност, то тя беше наистина перфектна и логиката диктуваше, че приятелите му ще копират истинските си азове до последния нюанс. Но пък, кой знае, може би споделяха съня — но тогава защо не си спомняха вчерашните дни? Разбира се, може би в газовия гигант имаше някакъв затворен темпорален цикъл, микроконтинуум, опериращ паралелно на вселената, но по различни закони за течение на времето. Не беше сигурен, че подобно нещо е възможно. Беше интересна идея за анализиране, макар че бе минало страшно много време, откакто последно се бе пробвал с толкова сложна математика. А и днес, реши той, не беше денят, в който щеше да се захване отново.

След закуска накара Орион и Точий да съберат принадлежностите си и да ги вземат със себе си по време на пътешествието през гората на рифа. Дори да не разбираше дали случващото се е истинско, не можеше да рискува да изгубят и малкото ценни неща, с които разполагаха, ако откриеха пътека и се придвижеха някъде другаде. Затова взеха палатката, водната помпа и малкото останали инструменти.

— Трябва ли да берем плодове? — попита Орион, докато се извиваха през участък с дървета, които бяха отрупани с гроздове алени плодове. — Обикновено берем плодове.

— Ако искаш — каза Ози. Съсредоточен беше върху това да пази главата си от тавана, който най-ниските клони оформяха, докато подскачаше напред. Дърветата бяха огромни и стари и изграждаха обширна сплетена мрежа от клони и вейки. Слънчевата светлина около стъблата им проблясваше като нежен здрач, допълнена от сух въздух, ухаещ леко на подправки.

Орион извика победоносно и веднага се закатери по най-близкия ствол. Ози виждаше откъде минава благодарение на чупещите се клонки и падащите от време на време листа.

— Не използваш ли сензорите си, приятелю Ози? — попита Точий.

— Малко от тях работят — оправда се Ози. Не му се искаше да обяснява на Точий точно сега, че те двамата може да не са нищо повече от измислици в сънищата на силфенското общество. Ако не бяха, устоите му щяха да бъдат разклатени доста сериозно. — Ще запазим по-сложните, в случай че се появи нещо интересно.

— Разбирам. Аз ще продължа да записвам цялостния фон, може да ни помогне да установим…

— Хей! — кресна Орион.

Ози не можа да разбере дали беше вик на болка, или на изненада. На пет метра от него саванът на гората изведнъж се размърда. Надолу се свлякоха счупени клонки и цял наръч листа. Краката на Орион се появиха в отвора. Завъртяха се няколко пъти настрани и той се пусна, като падна бавно на тънкия слой песъчлива почва, която покриваше полипа. Заедно с него паднаха няколко грозда от червените плодове. Той погледна право нагоре с объркано изражение.

— Какво има? — Ози се насочи към момчето с ловко скокливо движение. Точий побърза да го настигне, двигателните му ивици се разшириха за по-добро сцепление.

Орион отстъпваше трескаво назад, очите му не се откъсваха от процепа, който бе създал. Право през него минаваха по-ярки лъчи светлина.

— Там горе има нещо — рече паникьосано момчето. — Нещо голямо, кълна се.

Предната част на тялото на Точий се надигна от земята и извънземното насочи пирамидалното си око към отвора.

— Нищо не виждам, приятелю Орион.

— Не точно отгоре, по-насам — посочи Орион.

— За какви размери говорим? — попита нервно Ози. Държанието на детето го плашеше. Дали беше нарочно? Или бяха излезли от илюзията? Ако беше така… Ръката му се плъзна към калъфа, в който висеше ножът му.

— Не знам. — Орион се изправи. — Просто видях движещ се силует, това е всичко. Голям силует. Колкото мен, може би по-голям.

Точий започна да се плъзга в посоката, указана от Орион, извивайки се отляво надясно с кратки, пестеливи движения. Цветните му палмовидни листа бяха настръхнали гордо върху козината му и се поклащаха леко заедно с тялото. Нещо в решителността и увереността на извънземното напомняха на Ози за индианските ловци в Америка. Когато погледна отново нагоре към неравния таван от клони и листа, нямаше какво да види, само зеленината, която потрепваше от време на време. Сенчестата пъстра покривка постоянно помръдваше на случайни места.

— Какво е… — започна Орион.

Ози хвана сочещата ръка на момчето и я снижи.

— Защо просто не продължим към шпила? — каза той, опитвайки се да звучи небрежно, докато слагаше пръст на устните си. Очите на Орион се разшириха.

Точий се изправи — внушително движение дори и при ниската гравитация на рифа. Предните краища на двигателните му ивици се извиха в куки, които се стегнаха около един клон и го задържаха в отвесна позиция. Манипулаторната тъкан от двете му страни се пресегна напред, сплесквайки се в две пипала, които се изстреляха сред растителността на гората. За миг не се случи нищо. Тогава Точий пусна клоните и дръпна с пипалата си. Тежкото му тяло плавно се спусна надолу. През горския таван се свлече хуманоидно тяло.

Ози вече правеше големи скокове напред. Приземи се право върху фигурата на земята до Точий. Двамата започнаха да се превъртат, докато Ози се опитваше да захване опонента си. Когото и да държеше, той се гърчеше като октопод, подложен на електрошок. Всеки път, когато Ози уловеше някой крайник, онзи се отскубваше от хватката му с нечовешка сила. Нещо като дебело кожено наметало се удряше постоянно в лицето му. Накрая се удариха в основата на едно дърво. Ози беше отгоре му. Яката тъмна материя отново удари лицето му. Затова той просто скочи напред. Не беше уличен боец, отскочи право нагоре и удари силно коленете си.

— Ау. Мамка му, това боли.

— Тогава спри да риташ, идиот такъв — обади се на английски строг глас с тежък акцент.

Ози замръзна. Коженото крило падна от лицето му и в следващия миг той гледаше право към мъжки силфен, чиито тесни котешки очи се взираха нетърпеливо в него.

— Какво? — попита смаян Ози.

— Казах ти да се успокоиш малко. И без това не те бива за бияч.

Ози пусна силфена като опарен.

— Ти можеш да говориш?

— Ти можеш да мислиш?

Изненадата му беше примесена с раздразнение.

— Извинявай, мой човек — каза той по-кротко. — Стресна ни, нали се сещаш, това промъкване там горе.

Орион бе дошъл до тях и се взираше удивено в силфена. Бавно издърпа висулката от ризата си и премигна срещу ярката зелена светлина. Погледна към нея и след това обратно към силфена, който елегантно се изправяше на крака. Той плесна с крилата си, които изшумоляха и поръсиха земята с прашливия пясък, преди да ги свие обратно. Те оформиха изящни гънки под ръцете му. Опашката му направи бързо махване, подобно на камшик, преди да се закрепи в плитка U-образна извивка, която не й позволяваше да се влачи по земята.

Малко смутен, Ози изтупа собствените си дрехи.

Точий се плъзна между него и Орион, за да погледне силфена.

— Мисля, че спомена, че тези същества не говорят езика ти? — каза гласът на системата.

Силфенът се обърна към Точий. Имплантите на Ози доловиха лъчението, но само толкова: хуманоидните очи проблеснаха с ултравиолетова светлина. По манипулаторните ивици на Точий пробяга вълна и извънземното започна да проектира езиковите си образи в отговор. Те започнаха да се ускоряват, двамата общуваха изключително бързо. „Ако е симулация или сън, защо му трябва да си говори с Точий?“

— Не знаех, че говорят английски — прошепна Орион на Ози, едва поемайки си дъх.

— Нито пък аз.

Силфенът приключи комуникацията с Точий и се поклони леко, примигвайки. Ултравиолетовата светлина избледня в очите му.

— Кой си ти? — попита Ози.

Кръглата уста на силфена се отвори широко и позволи на тънкия му език да вибрира между зъбите.

— Аз съм онзи, който танцува в безкрайните потоци на вятър, които текат между премятащите се бели облаци, докато кръжат в безкрайна орбита около звездата на живота. — Той подсвирна високо. — Но можете да ме наричате Танцуващия с облаци. Знам, че винаги държите да сте бързи и повърхностни.

— Благодаря. — Ози наклони глава на една страна. — А защо ти е този немски акцент?

Езикът на Танцуващия с облаци потрепери.

— За авторитет. Изглеждам като един от легендарните ви демони. Ако започна да говоря като напушено хипи, трудно ще ми повярвате, нали?

— Напълно вярно, мой човек. Е, дошъл си да ми кажеш каквото ме интересува, нали?

— Не знам, Ози. Какво искаш да знаеш?

— Кой е издигнал бариерите около двойката Дайсън и защо?

— Дълга история.

Ози махна към здрачната гора с двете си ръце.

— Изглежда ли, че бързам за някъде?

Закрачиха обратно през гората до поляната, която бяха подминали преди половин километър. На Ози му се искаше да са на по-открито, за да може да се концентрира върху подробностите. Орион бе напълно захласнат по крилатия силфен, който можеше да говори английски.

— Къде го научи? — попита момчето.

— Там, откъдето идвам, това е стандартно познание, хлапе.

— Къде е това?

— Тук. Според теб къде другаде някой с моето тегло може да хвърчи наоколо? Исусе, какво им става на невроните на вашия вид? Някакъв естествен недостатък ли е, или окапват, докато растете?

— Тук? В газовия гигант?

— Така ли сте го нарекли?

— Да. Бяхме на един от водните острови. — Орион направи гримаса при спомена. — Паднахме от него.

Езикът на Танцуващия с облаци потрепери и той изсвири.

Ози бе чувал силфените да се смеят и преди; това приличаше на нещо като презрително изсумтяване.

— Трябва да сложите някой и друг предупредителен знак, мой човек — каза остро Ози.

— Паднали сте, защото сте прибързани, глупако — каза Танцуващия с облаци. — Трябвало е да почакате, да наблюдавате околната среда, да предвидите евентуалните проблеми. Това е умният начин.

— Глупости. Вие ни зарязахте там. Вие носите отговорност.

Танцуващия с облаци спря. Крилете му изшумоляха, опашката се заизвива настрани.

— Не, не носим. Не сме отговорни за никого освен за нас самите. Ти си избрал да крачиш по пътеките ни, Ози, ти решаваш къде ще свършат. Поеми отговорност за собствените си действия. Не вини всички останали; иначе ще се превърнеш в адвокат. Това ли искаш?

Ози го изгледа гневно.

— Как можем да решим къде да ни отведат пътищата? — попита Орион. — Как работят те?

— Пътищата са стари, много стари. Напоследък са се отдалечили от нас. Как работят си е тяхна работа. Опитват се да помагат колкото могат, слушат тези, които вървят по тях. Понякога.

— Имаш предвид, че те извеждат там, където искаш да отидеш?

— О, не. Рядко се променят; не обичат промените. Най-често остават затворени. Малко е тъжно, когато го правят, но винаги се отварят нови. Вие винаги трябва да продължавате напред, нали? Ето нещо, което всички споделяме.

— Да нямаш предвид… — Орион погледна към Ози, за да подкрепи самочувствието си. — Значи ако искам да намеря мама и татко, те в крайна сметка ще ме отведат при тях?

— Може. Целта ти е малко трудно постижима, хлапе.

— Ти знаеш ли къде са мама и татко?

— Далеч оттук, това е сигурно.

— Живи са! — извика невярващото момче.

— Да, да, още кръстосват насам-натам.

Орион заплака, сълзите зацапаха мръсотията по бузите му.

— Приятелю Орион — каза Точий, — радвам се за теб.

Извънземното протегна пипало и докосна рамото на Орион, а момчето стисна благодарно манипулаторната тъкан.

— Добри новини, мой човек. Най-добрите. — Ози прегърна момчето през раменете. — Надявам се да са верни — каза предупредително към Танцуващия с облаци.

Силфенът сви рамене и разтърси крилете си.

— Когато това приключи, ще тръгна отново на път и ще ги намеря — обяви Орион. — Вече знам какво правя. Мога да оцелея по пътеките. Но първо ще си набавя прилична екипировка. — Той погледна краката си. — И ботуши.

— Ще ти купя най-добрите — каза Ози. — Обещавам, мой човек.

Поляната беше покрита с плътна мъхеста трева, озарена от силната светлина на звездата над тях. Ози свали раницата си на земята и седна, опирайки гръб в нея. Орион беше твърде възбуден, за да седне, крачеше наоколо и се усмихваше всеки път, когато погледнеше към обширното небе.

Ози подаде шишето с вода на Танцуващия с облаци.

— Искаш ли да пиеш?

— Вода? Не, по дяволите. Да имаш някаква свястна пиячка? — Крилатият силфен клекна на гъбестата земя срещу Ози. Езикът му се стрелкаше от устата му с гущерска скорост.

— Не взех. Реших, че искам да съм трезвен за това.

— Добре си направил. Ще започваш ли играта с въпросите вече?

— Разбира се. Заслужил съм си го.

Танцуващия с облаци издаде нещо подобно на човешко сумтене, без да използва езика си.

— Вие ли вдигнахте бариерите около двойката Дайсън? — попита Ози. Това не беше точно начинът, по който си представяше края на пътуването му, историческия момент на контакт с истинските силфени. Понякога си представяше себе си в древна извънземна библиотека, подобна на катедрала, може би изоставена. Вървеше между редовете, активираше компютри с огромни банки от проблясващи светлини. Това щеше да е по-готино, вместо да си мокри задника на тревата, докато дърдори с някакъв демон, сякаш са стари другари по чашка. „Да, определено не си представях нищо подобно.“

— Не, не бяхме ние — каза Танцуващия с облаци — Ние не се разхождаме, за да съдим останалите видове. Нямаме егото, което някои във вселената притежават.

Ози не обърна внимание на подигравката.

— Какво имаш предвид под „осъждане“?

— Създателите на бариерата бяха по-млада от нас раса с технологични възможности, доближаващи се до нашите. Глупаците вярваха, че това ги натоварва с отговорност. В това отношение много приличаха на хора.

— Кои бяха те?

— Наричахме звездата им Аномина — кратка версия на истинското й име, но точна.

— Говориш за тях в минало време.

— Така е, радвам се, че някой внимава. Вече ги няма такива, каквито бяха тогава. Винаги бяха по-бързи, винаги гладни за напредък. Отново, точно като вас. Еволюираха над този етап и прескочиха върху изцяло нов път, различен от нормалната физическа еволюция; сляха се с машините си и след това направиха трансцендентален скок. Нямам предвид повсеместно; някои от тях не бяха съгласни с посоката, по която бяха поели технофилите. Те още съществуват в старата си физическа форма. Сега са се успокоили малко и са отхвърлили технологичната култура и последиците от нея, обработват земята на стария си свят като обикновени живи същества. Радват се на младите, не обръщат внимание на звездите — макар да посрещат посетители от краищата на галактиката. Познавам те, Ози, виждам глада в теб. Ще ги харесаш. Ние ги харесвахме.

Само за миг Ози ги видя, или поне планетата им, пътят дотам. Съзнанието му се бе успокоило в приятното топло състояние на полуунес. Пред него дълъг път го водеше към много проблясващи пътеки като златни нишки, опънати между звездите.

„Сън в съня.“

— Жестоко — каза доволно той. — А защо са бариерите?

— Разумният вид, който еволюира на Дайсън Алфа, желаеше свои лични империи и власт над останалите. Мисли за тях като за най-големите маниаци на тема власт. Истински копелета от вашата културна перспектива, или поне така предполагам. В нормалното им състояние не мислеха за нищо друго освен за унищожението на всяка форма на живот в галактиката, както и отвъд, за да гарантират собственото си безсмъртие. Когато аномините ги откриха, те се доближаваха рязко до технологичното ниво, което щеше да пренесе изкривения им еволюционен път през галактиката върху дулото на оръжие. Затова аномините, каквито си бяха либерали с кървящи сърца, решиха да ги изолират. Страхуваха се, че ще се стигне до геноцид, ако дайсъните стигнат до друга звездна система. Не особено сложно предположение. Оказаха се прави. Корабите с подсветлинна скорост на дайсъните стигнаха до съседна звезда, докато аномините бяха заети с построяването на бариерните генератори. Дайсъните почти изличиха местните видове в звездната система, поробиха оцелелите и усвоиха познанието им, използвайки го, за да подсилят военната си мощ. Затова около двете системи бяха вдигнати бариери.

— Аха! — Ози се засмя доволно. — Всички се чудеха каква е мотивацията, която се крие зад тези бариери. По дяволите, мой човек, ти си прав, щеше да ми е приятно да се срещна с аномините, докато са били на върха на развитието си. Нещо като стария „Грийнпийс“ на Земята, но със зъби. Трябва да са помогнали за опазването на много видове. Ако не са били те, сигурно ние самите щяхме вече да сме история.

— Значи тези дайсъни са били поставени в нещо като затвор? — попита Орион.

— Точно така — каза Танцуващия с облаци. — Бяха в затвор. Аномините се надяваха, че ако нямат възможност за разрастване, те ще намерят еволюционен път, разграничаващ ги от имперската им природа. За ваше сведение, това не се случи.

— Какво имаш предвид под бяха? — попита Ози. Чувството за неспокойство, което съпътстваше лошите му сънища напоследък, изведнъж излезе на преден план в съзнателните му мисли. Той затвори очи.

— Ами познай какво се случи, когато нечий звезден кораб започна да ръчка тук и там? Проклетото нещо беше натъпкано с учени, които отчаяно искаха да разберат какво има вътре. Имам предвид, че е пълна мистерия за всеки защо вие, глупаци такива, смятате любопитството за една от най-висшите си добродетели? Някога да сте чували за предпазливост?

— Ох, по дяволите. Какво сме направили?

— Звездният ви кораб се намеси в работата на бариерния генератор около родния свят на дайсъните. Бариерата падна.

— Не го вярвам. Трябва да бъркаш.

— Лъжец ли ме наричаш? Да продължим ли по болезнения начин?

— Няма начин хората да се опитат да свалят бариерата. Знам как работят правителствата ни. Трябва да попълнят осем милиона формуляра в три екземпляра и да пуснат молбата през сто подкомисии, преди да бъде позволено дори да прочетат наръчника с инструкции на генератора.

— Изключили са някои от функциите на генератора. Не знам как. Не следяхме действията отблизо, а ние не хвърчим из галактиката в лъскави ракетни кораби, за да задоволим любопитството си за такива неща. Но това не е било случайно, няма никакъв шибан начин. Тези генератори трябваше да оцелеят колкото звездите, които ограждаха, може би по-дълго.

— Какво се случи след падането на бариерата?

— Дайсъните използваха знанието, които плениха от вас, за да разработят собствени червееви дупки. Беше осъществено нахлуване на двадесет и три планети на Федерацията по време на първия етап на експанзията им.

— Мътните да го вземат! — извика Ози. — Найджъл, глупако, колко тъп си? Казах ти, че тази мисия за космически кадети ще ни удари обратно по топките. По дяволите, казах ти!

— Нахлули ли са на Силвъргалд? — попита със страх Орион.

— Не, нашият свят си остава недокоснат.

— А останалите? — попита Ози. Знаеше, че новините ще са лоши, просто се нуждаеше от потвърждение.

— Федерацията ги изостави. Те понесоха огромни екологични щети и още са арена на сражения между хората и дайсъните.

— По дяволите! Значи аномините са били прави?

— Да.

— Ще помогнат ли?

— На кого?

— На хората. Ти каза, че генераторът е изключен. Може ли да бъде пуснат отново? Можем ли да изтикаме дайсъните обратно зад бариерата?

— Ти слушаше ли изобщо какво ти говорех, по дяволите? Ние не се месим. Никога не сме се месили и няма да го направим. А технологично напредналите аномини вече са преминали периода, в който се намесваха в делата на други видове. Също като нас те оставят еволюцията да тече сама. Ако искате да превключите генератора и да затворите дайсъните обратно зад бариерата, направете го сами.

— Имаш предвид, че ще оставите дайсъните да нападат хората?

— Вече сам видя отговора на този въпрос, Ози. — Танцуващия с облаци вдигна ръцете си за миг, позволявайки на плътната мембрана на крилете му да потрепери в нежния бриз. — Смъртта на който и да е вид е нещо тъжно, но ние сме станали свидетели на много смърти. Аз самият съм се отправял на поклонения пред спомените им и чувствам огромна скръб, когато се сблъскам със съдбата им. Ние ще си спомняме за вас, когато паднете.

— Е, това много ме успокои, благодаря. За минута си помислих, че приятелството ни не значи нищо.

Танцуващия с облаци разтегли устни и разкри трите си пръстена със зъби.

— Това е спор, който сме приключили преди хилядолетия. Вие пуснахте дайсъните навън. Вие сте отговорни. Това е най-лошият сценарий на макроеволюционно ниво. Да наблюдаваме подобни развои винаги е било болезнено за нас.

— Ами аномините, напредналите представители на вида им? Мога ли да ги помоля за помощ? Има ли пътища, които водят към тях?

— Не и пътека. Можем да разговаряме с тях, когато го пожелаят. Това не се е случвало вече три века. Помислихме си, че падането на бариерата им може да ги размърда. Но не стана така. Не сме сигурни, че още съществуват в основното си трансцендентално състояние. Знаем за видове като техния, които продължиха да се развиват. Тези същества вече просто не могат да се свържат с тези от нас, които сме останали във физическите си форми.

— Добре, вместо няколко батальона силфенски имперски щурмоваци, какво ще кажеш да ни дадеш информация? — попита Ози. — Има ли нещо, някакво оръжие, което някога сте създали и което може да победи дайсъните? Дори само черновата ще свърши работа.

— Малко съм изненадан, че точно ти от всички хора питаш за това, Ози. Всъщност доста съм обиден от намека, че ние изобщо бихме си пилели времето за подобни лайна.

— О, така ли? Ще ми е интересно да чуя какво ще кажеш, ако видът ти някога бъде застрашен от изчезване. Разбира се, няма да сте сами. Ние ще ви помогнем, ако ни помолите, ще застанем до вас.

— Знам. Възхищаваме ви се заради това, което сте. Не очакваме да се промените. Вие очаквате ли го от нас?

— Не. Просто си мислех, че сте различни, това е всичко.

— Различни? Как? По-човешки? Вие сте изтъкали легенди около нашия образ. Те не са съвсем верни. Твърде късно е да обвинявате нас за собствените си грешки.

— Майната ти.

— Но аз съм ваш приятел — каза настоятелно Орион и вдигна висулката си. — Виж. И други хора са ви приятели. Това нищо ли не означава?

— Разбира се, че означава, хлапе. Ако останеш тук с нас, ще те пазим на сигурно място.

— Искам всички хора да са на сигурно място.

— Това е желание, с което можеш да се гордееш, но е само желание. Ще станеш велик човек, когато пораснеш. Най-добрият от вида си.

Орион разклати висулката пред себе си и се втренчи злочесто в нея.

— Тогава какъв е смисълът?

— Животът е смисълът. Да се присъединиш към другите, да си ги познавал. Ние те познаваме, силфенски приятелю Орион. Това ни прави щастливи.

— Едно време се радвах, че ви познавам.

— Да, съжалявам, хлапе. Забавлявахме се добре в онези гори, нали? Надявам се, че един ден отново ще се радваш, че ни познаваш.

— Прав ли съм за вас? — попита Ози. — Има ли някакъв ваш еквивалент на СИ, където се качва цялата информация? С него ли говоря всъщност?

Танцуващия с облаци се засмя.

— Почти, Ози, почти.

— Откъде да знам, че разполагаш с нужния авторитет, за да говориш тези неща?

— Не можеш. Но аз те наричам приятел на силфените, Ози Фернандес Айзъкс. — Той вдигна висулка, същата като тази на Орион. — Твоя е свободата на пътищата. Върви където искаш с нашата благословия. Ако си мислиш, че съм просто лъжлив кучи син, потърси онези, които говорят истината.

Ози се вторачи във висулката. Почти беше готов да я хвърли обратно по Танцуващия с облаци. Както щеше да постъпи Орион с целия си великолепен тийнейджърски гняв. Но пък цялото това събитие се случваше заради него, не заради Орион; бе научил каквото го интересуваше, макар и да не беше онова, което искаше да чуе. Висулката очевидно беше кулминацията. Беше важна по някакъв начин, дори още да не можеше да разбере как.

— Благодаря ти, Танцуващ с облаци — каза той учтиво и прие висулката с малък поклон.

Когато постави верижката на шията си, зрението му веднага беше изместено от мъгливо смарагдово искрене. Сякаш всяко от сетивата му беше изострено докрай. Усещаше повея на вятъра по кожата си, достатъчно силен, за да го нарани, топлината на слънцето, която заплашваше да опърли рошавата му коса, шумоленето на листата, звучно като какофония от цял оркестър. Можеше да помирише аромата на всеки плод и цвете на рифа. Ароматите се смесваха като вулканична сяра. А в съзнанието си усещаше мислите на силфенския Дом навсякъде около него — огромно царство на живота, което със самите си размери носеше пълен покой на всяко същество, докоснало се до него. Размери, които несъмнено го правеха неуязвимо. То беше навсякъде в газовия гигант, извиваше се през физическите и биологичните елементи като духовна сила в ядрото им. Неосезаеми връзки се плъзгаха и през най-малките процепи във време-пространството и свързваха всички силфени, които бродеха през вселената. Семейство, което надминаваше всяка обозрима човешка мечта за свързаност и любов.

Ози им завиждаше за това. Но въпреки цялото чувство за принадлежност, което излъчваше, Домът им беше извънземен. Силфените наистина нямаше да помогнат на хората в битката срещу дайсъните. Те не виждаха в това недостатък в характера си. Това беше правилно, жизненоважно, защото така работеше вселената.

— Еха! — Ози се зарадва, че е седнал. Емоционалният удар не беше толкова голям, както когато бе погледнал в спомена за мъртвия свят. Все пак това беше поглед към рай, болезнено красив въпреки несъвършенствата си.

Мигът отмина, макар че той щеше да го помни винаги.

Танцуващия с облаци се взираше в него, слабото му лице беше отпуснато, мускулите на бузите му бяха леко свити, устните — издължени, а езикът — неподвижен. Изражение, което Ози познаваше — на състрадание и тъга.

— Един ден — обеща той на силфена, — ще построим мост над тази бездна между сърцата ни.

— Ще те прегърна в този ден, приятелю Ози. — Танцуващия с облаци се обърна към Орион, който бе възвърнал обичайното си лошо настроение. — Сбогом, хлапе. Надявам се да откриеш майка си и татко си.

Ози усещаше, че момчето е на път да каже нещо неприятно, и му каза:

— Дръж се като голям човек. Никой не е съвършен.

— Разбира се — изсумтя Орион и сви рамене. — Все пак благодаря, че ми каза за родителите ми.

— За нищо.

Танцуващия с облаци се обърна към Точий. Очите му припламнаха с виолетова светлина. Голямото извънземно му отвърна по същия начин.

— Трябва да тръгвам — каза Танцуващия с облаци. — Идва дълъг вятър. Трябва да разкърша крилете си.

— Забавлявай се, пич — каза Ози. Силфенът се оттегли в гората.

Ози погледна към Точий, чието око сочеше към гората, където бе изчезнал Танцуващия с облаци.

— Добре ли си?

— То имаше същата форма като теб. Но беше много различно.

— Да. Едва започвам да го осъзнавам.

— Какво ще правим сега? — попита Орион.

— Ще се върнем в заслона, ще съберем храна и ще си закърпя чорапите.

— Защо?

— Защото утре се омитаме оттук.

Мортън разузнаваше ниските била, които оформяха източната граница на Регентите, високо над Трине’ба. Отново ръмеше. Ледените капки правеха гниещата стрелотрева коварна под краката дори за бронята му и адаптиращите се към терена подметки на ботушите му. Роякът разузнавателни роботи се бяха отделили пред него в широк периметър и търсеха следи от Първите. Напоследък наблюдаваха увеличена активност в този район, повече среднощни прелети и по няколко патрула. Дори подвижният Боуз не беше сигурен защо. Тук нямаше нищо. Нищо не можеше да бъде построено по острите била и дългите сипеи. Никакви посеви нямаше да поникнат в бедната наквасена почва.

— Не мога да открия нищо — каза той. — Ако са посели сензори наоколо, значи са твърде сложни за нашата техника.

— Не го вярвам — отвърна Роб. — Тяхната електроника още е в каменната ера. Аз лично почти привърших. Ще те чакам при сборния пункт.

— Добре. — Картата във виртуалното зрение на Мортън му показа иконата на Роб на високата земя над кратера от разтопено стъкло, където се бе намирал Рандтаун. В интерес на истината, не беше далече от дъсчената къща, в която бяха открили подвижния Боуз.

Малката зелена светлинка показваше, че Котката се намира в задната част на долината, до скалата Блекуотър. ПланинаНаЗората още използваше маршрута като главен транспортен път към по-широките долини. Подвижните подготвяха големи земни участъци за култивация и разораваха наквасените полета и акри със стрелотрева по хълмовете. Не много от растенията на Първите вирееха в такъв климат, така твърдеше подвижният Боуз. Полетата, върху които имаше посеви преди нашествието, произвеждаха съвсем немощни на вид филизи. Голям процент от растенията се бяха удавили в наводнените бразди. Напаст от местни за Елан гъбички се бе разпростряла по оцелелите. По увехналите листа започнаха да се разтварят вълнести, млечнобели цветове.

Котката уж трябваше да каталогизира тракторите, които ПланинаНаЗората използваше, за да пръска подготвената земя с препарати против вредителите. През последните две седмици армия от земеделските машини на Първите беше пръснала огромни количества отровни химикали. Саймън Ранд анализира събраните проби и обяви, че отровата ще има ограничен ефект срещу гъбичките. Пестицидите също нямаше да въздействат кой знае колко на насекомите на Елан.

— Виждам основи в единия край на Хаймарш — обяви Котката. — От вида на оборудването, което са натрупали, бих казала, че строят нещо като химически завод. Има смисъл, внасят адски много химикали. По-евтино е да ги произвеждат на място.

Ноктите на Котката бяха наблюдавали през сензори и разузнавателни роботи как големите резервоари, пълни с токсични земеделски химикали, пристигаха през портала. ПланинаНаЗората го беше устроил в новото си селище само на два километра по брега от радиоактивната празнина, където бяха взривили ядрената глава. Строителството бе започнало, докато хората още празнуваха успеха си. От небето отново се спуснаха кораби с ядрени двигатели, които носеха огромно количество подвижни-войници и летателни апарати. ПланинаНаЗората просто повтори операцията по кацането си и устрои въоръжен лагер. След това вдигна силово поле. Вътре в него изгради портал на червеева дупка, започна да монтира индустриални машини, внесе големи захранващи генератори. Булдозери изчистиха пътища от новия център до пътя покрай скалата Блекуотър. В рамките на седмица операцията му възстанови предишните си размери, с една разлика: гарнизонът от подвижни-войници нарасна четворно. Във водите на Трине’ба бяха построени кошари и новата рафинерия започна да изпомпва гъстата черна течност, наситена с базови клетки. Първите подновиха земеделската си работа.

Това били характерни за ПланинаНаЗората действия, обясни им подвижният Дъдли — да се разраства.

— Докъде? — попита го Мортън.

— До безкрая — каза подвижният. — Мисли за него като за разумен вирус. Животът му започва още от еволюционните му корени, вероятно дори отпреди това. Всичко, което Първите са правили, е да растат и да се състезават един срещу друг. Сега този е постигнал пълна доминация, изличил е останалите от вида си, макар че в интерес на истината между тях никога не е имало кой знае какви разлики. Ако го попиташ защо прави това, няма да разбере въпроса. То е растеж.

След красивия успех, който бяха постигнали, унищожавайки Рандтаун, истината ги беше ударила тежко. Оттогава бяха извършвали дребни саботажи, пазеха оцелелите живи и си мълчаха за подвижния Боуз в докладите до флота. Съобщенията на Мелани продължаваха да ги уверяват, че се опитва ги измъкне, но засега не бе успяла да даде конкретен срок. Роб ставаше все по-докачлив по отношение на това. Мортън попита Котката:

— Има ли силово поле около основите?

— Не. Но има много подвижни-войници. Оттук преброих шестнадесет флаера, които патрулират над мястото. Чакай… това е странно.

— Какво става? — попита Мортън.

— Флаерите. Стоят на едно място. Просто се реят.

— И аз виждам същото — каза Роб. — Копелетата спряха напълно. Защо ще го правят?

Мортън погледна към брега на Трине’ба към новото селище на Първите. Облачните основи се носеха ниско над водата, както винаги тези дни. Одеяла от светкавици проблясваха през издутия им корем откъм невидимия южен бряг. Тътенът на съпровождащите гръмотевици разнасяше ехото си сред околните планини. Самото езеро умираше. Пламъците от ядрения синтез на корабите и замърсяването с базови клетки най-накрая бяха умъртвили крехката и неповторима екология. По повърхността се носеха мъртви риби, гниещите им тела се струпваха и оформяха огромни килими от разлагаща се сива плът. Безжизнените корали под тях бавно загниваха и изпускаха мокри отпадъци, които изплуваха на брега и се превръщаха в пенещи се дюни от гъсти кафяви мехури.

Във въздуха над пустото езеро постоянно се носеха летателни машини, кръжаха над брега в търсене на вражеска активност и държаха повърхността около силовото поле под постоянно наблюдение. Всеки път ПланинаНаЗората пращаше патрул от поне шестнадесет. Тази сутрин бяха двадесет. Сега Мортън не можеше да забележи движение у нито един от тях. Силовите им полета бяха включени, а струите от двигателите им бяха във вертикална позиция.

— Подвижните също са застинали — каза Роб. В гласа му имаше тревога. — По дяволите, това е зловещо. Просто си стоят там. Дори войниците.

Виртуалната ръка на Мортън докосна иконата за комуникации.

— Саймън, какво прави подвижният Боуз?

— Дъдли е добре. Няма нищо нередно.

Мортън използва комуникационните икони и направи пряка връзка с Боуз.

— Нещо става там. Всички подвижни замръзнаха.

— Не знам защо. Единствената възможна причина е да са получили такава заповед.

Мортън използва електромагнитните сензори на костюма си, за да претърси честотите, които ПланинаНаЗората използваше. Сигналният трафик на извънземното бе спаднал до около десет процента от нормалните нива.

— Задръж, ще те свържа към каналите му. Кажи ми каквото разбираш от приказките му.

Виртуалните му ръце прикачиха данните от сензорите към връзката. Не му харесваше да излага Боуз на комуникациите на Първите. Не бяха сигурни дали ПланинаНаЗората няма да го задвижи като поредната си кукла. Освен това нямаше начин да потвърдят историята, разказана им от подвижния Боуз, макар че Мортън смяташе, че е вярна. Като предпазна мярка се бяха съгласили да го изолират от всички комуникации между Първите. Все пак реши, че ситуацията сега е оправдано изключение.

— О, Исусе! — възкликна подвижният Боуз.

— Какво има? — попита Котката.

— ПланинаНаЗората е започнал ново нашествие във Федерацията. Използва нещо, наречено бомба за коронален пробив, срещу звездите ни. Ние самите разполагаме със супербомба, която може да обезвреди устройствата, но това само усилва радиационните лъчения.

— Затова ли всички са спрели? Защото той се концентрира върху нашествието?

— Не. Един от нашите кораби е преминал в системата на междинния пост. Изстрелял е нещо в звездата, което… О… Разрушенията са огромни. ПланинаНаЗората губи всичките си сонди за магнитна енергия. Червеевите дупки се затварят. Онази в селището до Трине’ба я няма. Местните му струпвания на групи с неподвижни трябва да поддържат контакт през червеевата дупка в орбита. Не разбирам какво сме направили със звездата при междинния пост. Със сигурност… О, Господи, тя се превръща в нова. Задействали сме нова! Нищо няма да оцелее. Той разполага само с броени минути.

— Йу-хуу! Убихме ли го? — попита Котката.

— Да, на междинния пост — отговори подвижният Боуз. — Всички генератори на червееви дупки към Федерацията ще изчезнат.

— Значи сме спечелили?

— Нашествието е спряно. ПланинаНаЗората още съществува. Както и генераторът на междузвездната червеева дупка. Това не е добре. Сега той вече възприема хората като истинска и съвсем непосредствена заплаха за съществуването си.

— Но той трябва да осъзнава, че ако ни нападне отново, можем да го унищожим напълно — каза Роб. — Не е глупав.

— Не, не е — каза подвижният Боуз. — Нито пък е разумно и отворено за преговори същество, каквото всеки човек би бил на този етап. Не съм сигурен, че сме постъпили правилно, макар да признавам, че не виждам друга алтернатива.

— Можем да превръщаме звездите в нови. — В гласа на Котката се долавяше възхищение. — Колко прекрасно!

— Сега флотът трябва да го направи и с Дайсън Алфа — каза Мортън. — Това е единственото решение.

— Давай, флот! — извика Роб.

— Ето го взривът — каза Боуз. — Виждам растящата вълна. Радиацията достига самия междинен пост. ПланинаНаЗората оттегля междузвездната червеева дупка. Всички останали вече ги няма.

Мортън върна вниманието си към флаерите, които се носеха над Трине’ба. Все така стояха на място. Сигналният трафик на Първите почти го нямаше.

— Какво ще правят неподвижните, останали тук?

— Не съм сигурен — каза подвижният Боуз. — Всички неподвижни отново са независими. Засега са обединени копия на ПланинаНаЗората, но това няма да продължи дълго. Ще се върнат към автономия и ще се опитат да извоюват собствени територии. Тези на повърхността ще се съюзят с групите, които контролират големите кораби за приземяване.

— Ще се сражават ли помежду си? — попита с надежда Саймън.

— Не и с векове — каза подвижният. — Заемат много територия, няма да има нужда да се съревновават дълго. Ако предположим, че Федерацията им позволи да се разраснат в системите на Изгубените23.

— Това няма да се случи — каза Мортън. — Вероятно ще ни изтеглят и ще взривят звездите.

— Това не е препоръчително — каза подвижният Боуз. — Радиацията, която новите изпускат, може лесно да стерилизира целия живот в съседните звездни системи. Ще изтриете целия този сектор от Федерацията.

— На кого му пука за подробностите? — каза Роб. — Можем да спечелим. Изоставените неподвижни ще бъдат избити един по един, докато ние пердашим ПланинаНаЗората в родната му система.

— Оцелелите неподвижни все още са страховита сила — каза подвижният Боуз. — Разполагат с хиляди кораби и няколко генератора на червееви дупки, останали в системите на Изгубените23. Вероятно ще се опитат да се пренесат отвъд човешкия досег.

— Нищо от това не ни засяга — каза Мортън. — Сега трябва да се тревожим само как ще реагират местните момчета. Някакви предположения?

Докато говореше, видя как флаерите се задвижват отново. Връщаха се към силовото поле.

— Местните неподвижни са съгласни да работят заедно и да останат свързани. Без канала за доставки от Дайсън Алфа всички налични операции по разрастването ще спрат. Ще се концентрират върху ресурсите си и укрепването на границата срещу атаките ви, както и срещу бомбардиране от страна на флота. Ще продължат комуникация с другите групи на Елан, за да решат какво да правят. Ще зависи най-вече от действията, които Федерацията предприеме срещу тях.

— Би трябвало скоро да разберем какви ще са те. Следващата комуникация през червеева дупка е планирана след седем часа.

— Ще ни приберат у дома — заяви Роб. — Няма смисъл да се лигавим със саботаж, когато можем да изличаваме цели звезди. Какво ще кажете? Свободни сме. А не изкарахме и половината от времето, с което ни заплашваха.

— Свободни? — попита мило Котката. — И как по-точно ще обясниш факта, че не им предадохме нашата версия на Дъдли?

— Мамка му!

Синята икона на Роб се промени в кехлибарена и той се свърза с Мортън по шифриран канал.

— Мортън, трябва да измислиш как да уредим това с флота. Може просто да го оставим тук и да се престорим, че нищо не се е случило. Оцелелите са ни много задължени, няма да ни издадат.

— Възможно е. Искам да чуя какво ще каже Мелани в следващото съобщение.

— Дяволите да го вземат! — изруга Роб. — Тая ти е стъпала на врата. Е, дай на малката вещица ясно да разбере, че няма да позволя нито на нея, нито на конспиративните й теории да застанат между мен и чистото ми досие. Това се отнася и до теб и психокучката. Когато флотът ни прибере, искам свободата си. Заслужих си я, мамка му.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (13)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

11

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (13)