„Пътеводителя“ се носеше от три дни в свободно падане и Ози вече бе изправен пред решение, което изобщо не му се искаше да взима. Голяма част от проблема се изразяваше в това, че не отиваха наникъде. Дори да имаше къде да отидат, това щеше да се окаже трудно. Въздушните течения в газовия ореол бяха напълно непредвидими. Умерените бризове ги дърпаха неуморно повече от половин ден и изведнъж ги изоставяха в безветрени зони, където чакаха с часове. През по-голямата част от времето държаха платното вдигнато, за да могат да улавят бризовете, без значение накъде духат. Понякога резки, но за щастие краткотрайни пориви изпълваха платното. Тогава сякаш отново бяха върху водата и вятърът ги тласкаше шеметно. Веднъж дори се наложи да свият платното, толкова силно се тресеше малкият им сал. Сам по себе си подобен начин на пътуване беше интересна идея. Ози проектираше наум плаващ въздушен кораб, който да може да пътува през газовия ореол със завиден финес. В съзнанието му приличаше на цилиндрична шхуна, от която разцъфва паяжина от мачти, изпъваща множество платна. Можеше да си прекарва страхотно живота в капитанство на този кораб, пътувайки през този фантастичен свят. Всъщност много животи.

Именно тези мечтателски идеи с почти безкрайни възможности, които трябваше да изчисли, правеха досадната реалност малко по-търпима.

С насърченията на Ози Орион бавно се бе адаптирал към свободното падане, въпреки че никога нямаше да се чувства комфортно при тези условия. Въпреки това момчето вече можеше да се движи по сала с известна увереност, макар Ози винаги да се уверяваше, че е завързан за аварийното въже. Дори успя да задържи по-голямата част от храната закрепена. Обаче не можеше да направи кой знае колко за пътя и това го притесняваше. Жалкият им малък кораб, понесъл се в микрокосмоса на газовия ореол, предизвикваше чувство на самота, което причиняваше моментни панически пристъпи дори у Ози.

Положението при Точий беше съвсем различно. Голямото извънземно страдаше истински по време на свободното падане. Нещо във физиологията му просто не беше способно да се справи с усещането. То беше постоянно свито на задната палуба. Едва ядеше, защото неизменно повръщаше всичката храна, която преминеше през гърлото му. Пиеше много малко вода. На Ози му се налагаше постоянно да го моли и да настоява, за да го накара да я приема.

Знаеше, че скоро трябва да се върнат в гравитационно поле.

Да накара големия им приятел да пие беше само един от проблемите, свързани с водата, и то един от поносимите. Много по-притеснителни бяха намаляващите им резерви. Ози никога не бе смятал, че може да им свърши точно водата. Разбира се, трябваше да признае, че не е очаквал и да паднат от този свят, което беше коренът на проблема. Бяха поели на път по море, а малкият му, ръчно задвижван филтър можеше да се справи лесно с водата в него и да им осигури толкова питейна вода колкото искаха и когато искаха. Всъщност водата беше единствената константа, на която можеха да разчитат на всяка планета, по която бяха вървели.

Сега единствените им резерви се изчерпваха с якото алуминиево шише на Ози, няколко термосни манерки и единствената оцеляла пластмасова кесия на Орион. Бяха пълни догоре, когато паднаха отвъд ръба, но всичко на всичко събираха едва пет литра. Сега им оставаше само половината кесия, и то благодарение на това, че лицевите секрети, които се стичаха по бузите и в гърлата им, спираха рефлекса за жажда у двамата човеци на сала.

Ози бе видял в далечината сиви мъгливи възвишения с размерите на малки луни, които се носеха през газовия ореол. Мнозинството от тях представляваха разпокъсани мъглявини, които се протягаха мързеливо върху въздушните течения, а няколко бяха плътни въртящи се възли като циклони от Юпитер. Нито едно от тях не се намираше и на половин милион мили от „Пътеводителя“. Щеше да им отнеме месеци, дори години, за да стигнат до тях. Една трета от плодовете, които толкова внимателно бяха натрупали в плетени кошници, преди да тръгнат, бяха полетели в нищото при падането им отвъд ръба на малкия воден свят. Оттогава бяха изяли голяма част от останалите провизии в комбинация с останките от пакетираната им преди време храна. Плодовите топки бяха сочни, но не бяха истински заместител на водата. В най-добрия случай щяха да им стигнат едва за няколко дни.

Това караше Ози да се замисли за останалите обекти или същества, които обитаваха газовия ореол. Тъй като нямаше с какво да се занимава, освен да наблюдава средата, скоро осъзна, че мъглявината е доста гъсто населена. Най-огромните артефакти бяха водните светове. Обаче беше сбъркал в преценката на геометрията им. Когато ветровете ги отдалечиха от света, на който бяха попаднали първоначално, той видя истинската му форма. Не беше полусфера; по-скоро приличаше на кифла, която някой беше разрязал на две. Плоската горна повърхност и островният архипелаг върху нея винаги гледаха към слънцето, а морето се изливаше по целия ръб. Водата следваше извивката до долу и след това започваше дългото си изкачване обратно през централната фуниевидна дупка, за да запълни морето на върха и да започне наново цикъла. Процепът, през който прииждаше обратно горе, беше винаги покрит с непрозрачен бял облак, приклекнал над водата и скрил притока от поглед. Ози с радост щеше да продаде душата си, за да може да зърне гравитационния генератор, който правеше това възможно. Не че можеха да се върнат на онзи свят дори и да ги подхванеше вятър, насочен в правилната посока. Просто не можеше да измисли безопасен начин да кацнат (или да цопнат). Не и без парашут.

Затова започна да оглежда останалите обекти, които орбитираха във вътрешността на ореола. Наоколо прелитаха доста подобни на птици същества. Бяха или сами, или на огромни ята. Тези, които се доближиха достатъчно, за да ги види ясно, попадаха в две групи: вид с подобни на тирбушони спираловидни крила, които продължаваха по цялата дължина на телата им, и други, наречени от Орион ветрилни птици, които приличаха на биологични хеликоптери. Може би бяха ядливи, но някои от спираловидните птици бяха доста грамадни, почти колкото Точий, и разполагаха с дълги остри бивни, с които Ози не желаеше да си има вземане-даване. Освен това не можеше да измисли как да улови някоя от тях.

Фактът, че бяха толкова много, говореше, че сигурно разполагат с леснодостъпен източник на храна, което бе окуражително заключение. Беше мернал няколко свободно летящи дървета. Представляваха кълбести, подобни на дендрити тела, изградени от нещо като синьо-лилава гъбеста материя. Бяха четири или пет пъти по-дълги от земните гигантски секвои. Те му вдъхваха по-големи надежди, отколкото птиците; трябва да разполагаха с някакъв вътрешен запас от вода. Все още не се бяха доближили достатъчно до нито едно от тях, за да опитат да се прикачат, особено предвид отслабеното състояние на Точий. Вероятно щяха да разполагат само с една възможност да бъдат издърпани от ветровете до някое от дърветата. Разстоянието намаляваше с всеки изминал ден, затова трябваше да направи много внимателен избор. Това, от което наистина имаше нужда, беше риф, подобен на онези, който му бе описал Брадли Йохансон. Най-малкото Йохансон се бе върнал обратно във Федерацията, след като бе прекарал известно време на един от тях. Засега не бе забелязал нищо подобно. Навсякъде, накъдето погледнеше, имаше огромен брой петънца, но нямаше начин да прецени размера и естеството им, докато не влезеха в обсега на ретиналните му импланти.

Портативната му система също не му помагаше особено. За трети път в рамките на час Ози прегледа информацията, която системата показваше във виртуалното му зрение. Никой не използваше електромагнитния спектър за излъчвания. Никой не отговаряше на сигнала за помощ, който той изпращаше постоянно още от пристигането им тук. А и освен това беше спорно докъде ще стигне подобен сигнал през атмосферата на света.

Ози въздъхна разочаровано — за пореден път. Според часовника във виртуалното му зрение бяха минали четири часа, откакто бяха пили вода; провери антиката на китката си и тя показа същото. Време беше да вземе решението, което отлагаше с надеждата за малко чудо.

Раницата му беше завързана за палубата на няколко метра от обезопасителния механизъм, който бе измайсторил за себе си. Измъкна се от презрамките и се плъзна до нея. Филтърът беше вътре, късата му тръба се бе навила компактно.

Орион се размърда в гнездото, което му бе построил от въжета и от спалния си чувал. Понечи да каже нещо, но тогава видя филтъра в ръката на Ози.

— О, не. Не можеш да го направиш.

— Щом нещо трябва да се направи, то трябва да се направи — отговори унило Ози.

— Няма да го направя — обяви момчето с тон, който не търпеше възражения. — Силфените са направили този свят. Така че не е нужно да го правим.

— Наблизо ли са те? — попита търпеливо Ози.

Орион издърпа висулката си за приятелство. Наложи му се да обгърне с дланите си малкото камъче, за да различи малката нефритена искрица в средата му.

— Не мисля.

Момчето въздъхна унило.

— Така си и мислех. — Ози затърси по-надълбоко в раницата си, докато не откри стара полиетиленова чанта. Втренчи се посърнало в нея. — В такъв случай май не ни остава друго.

— Няма да го направя.

— Да, каза ми вече.

Ози се оттласна от палубата и се издърпа с ръце към долната част на сала, което постави между него и спътниците му скромна бариера. Беше достатъчно трудно и без да го наблюдава публика. На тялото му отне известно време да преодолее неохотата си и да му сътрудничи, но най-накрая успя да се изпикае в торбата.

Завинти филтъра на върха на бутилката си за вода. Погледна към полиетиленовата торба.

— О, просто го направи, женчо такъв — каза си.

Напъха края на тръбата в торбата, а след това я сви, за да задържи течността около отвора. Заработи с помпата на филтъра, натискайки продължително спусъка, докато в торбата не остана нищо.

— О, това е толкова отвратително! — възкликна Орион, когато Ози се появи отново на края на сала.

— Не, не е, проста химия е. Филтърът премахва примесите, гарантирано е от производителя. Пиеш същата вода, откакто потеглихме.

— Не е вярно! Това е пикня, Ози!

— Вече не. Виж, старовремските изследователи е трябвало да го правят по трудния начин, когато са се губили в пустинята, нали се сещаш. На нас работата ни е лесна, пич.

— Няма да го направя. Ще си ям плодовете.

— Добре. Както искаш.

Ози махна капачката на манерката си и нарочно отпи голяма глътка. Разбира се, нямаше никакъв вкус; какво си мислеше, че усеща, беше друго нещо. „Проклето хлапе! Само ми пълни главата с глупости.“

— Безопасно ли е? — попита Точий.

— Не започвай и ти.

— Просто е отвратително, това е — каза Орион. — Отвратително, отвратително.

— Не знам дали сте забелязали — каза Ози, на когото изведнъж му писна и от двамата, — но сме нагазили сериозно в реката с лайна и нямаме гребла. Отсега нататък вие също ще събирате пикнята си.

— Няма начин! — изписка Орион.

— Да. — Ози подаде шишето на Орион. — Искаш ли?

— Ози! Това е твоята.

— Да. Знам. Затова започвай да събираш твоята собствена.

— Ще я пазя, но няма да я пия.

— Моите храносмилателни органи не функционират като вашите — каза Точий. — При мен няма механизъм, който да отделя течността. Изключителният ти филтър ще се справи ли с това?

Орион изсумтя ужасено и се обърна настрани, запушвайки ушите си.

— Предполагам, че има само един начин да разберем — каза унило Ози.

Някакво рязко движение събуди Ози, нещо го ръчкаше непрекъснато в гърдите. Той махна лентата плат, която бе увил около очите си, за да се порадва на малко тъмнина. Едно от пипалата на манипулаторната плът на Точий беше оформило S-образна фигура точно пред очите му и се готвеше да го смушка отново.

— Какво? — изръмжа Ози. В свободно падане се спеше трудно; ненавиждаше да го будят. Часовникът във виртуалното му зрение показваше, че е спал едва двадесет минути. Стана още по-кисел.

— Много огромни летящи същества преминават — каза Точий. — Не мисля, че са птици.

Ози тръсна глава, за да прогони съня. Голяма грешка. Стисна челюсти, за да пребори внезапното гадене.

— Къде?

Пипалото на Точий се изправи и посочи към носа на сала.

Орион вече се разбуждаше и шаваше под дебелите завивки на спалния си чувал, докато Ози маневрираше покрай него. Забави движението си с няколко издърпвания и се вкопчи в палубата с дясната си ръка. Така главата му се подаваше от сала. Почувства се като средновековен войник, който предпазливо наднича над укрепленията на замъка, за да наблюдава наближаващата армия. Нежен бриз разроши афроприческата му. Точий и Орион застанаха до него.

— Уау — прошепна Орион. — Какво е това?

Ози използва ретиналните си импланти, за да приближи картината. Ятото се бе разпростряло в продължението на цяла миля. Стотици кафяви като кожа петънца се завихряха бавно в издължена линия зад стегната малка група. Беше като да наблюдаваш комета, чиято опашка бавно се извива след главата. Намираха се на повече от миля и чертаеха несигурна линия върху безкрайната синева на атмосферата на газовия ореол. Е-кономът му включи разнообразие от усилващи програми и изолира едно от петната. Образът бавно се изчисти и съществото изплува от неясните очертания.

— Майко мила! — промърмори Ози.

— Какво е? — попита настоятелно Орион.

Ози нареди на е-конома си да покаже картината на портативната система. Обърна устройството към момчето.

— О! — каза тихо Орион.

Беше силфен, но различен от всички, които бяха видели в горите по пътеките им между световете. Този имаше крила. На пръв поглед сякаш обикновена хуманоидна фигура лежеше просната в средата на кафяв чаршаф.

— Трябваше да се сетя — каза Ози. — Ин и ян. Вече сме виждали версията, която отговаря на феите от народните приказки.

Летящият силфен наистина изглеждаше страховито като класически демон. Ози видя, че всъщност крилете са прозрачна мембрана, която оцветява светлината в тъмнокехлибарено. Бяха разделени на горни и долни части, които сякаш се препокриваха; несъмнено между тях не проникваше светлина. Горните бяха прикрепени към ръцете на силфена до лактите, а в долната си част ръцете му можеха да се движат свободно. Филигран от черни мрежи започваше от горната половина на ръцете му като жилките на листо и продължаваше върху мембраната зад тях. По-дългите, задни криле бяха прикрепени към краката му до коленете, а след това се огъваха навън и оформяха широка V-образна фигура между извитите си краища, оставяйки свобода на краката. Силфенът пак щеше да е способен да крачи върху повърхността. Дълга, подобна на камшик опашка бе обтегната от това, което при хората се явяваше опашната кост. Върхът й завършваше с червеникава, подобна на хвърчило триъгълна мембрана.

Силфенът не летеше като птиците на планетите. Тук, в газовия ореол, той просто се носеше. Големите мембрани бяха платна, които му позволяваха да улавя вятъра и да се носи накъдето му скимне.

Докато наблюдаваше как ятото се плъзга и описва огромни спирали, Ози изпита огромен пристъп на завист. Те бяха получили пълна свобода.

— Трябва да направим това — каза замислено Орион. — Да си ушием платно и да летим носени от вятъра. Така ще можем да отидем където си поискаме.

— Да — съгласи се Ози. Намръщи се. Идеята на момчето го накара да се съсредоточи върху гледката, а не просто да зяпа със захлас и завист. — Знаете ли, това е сбъркано.

— Кое? — попита Точий.

— Цялото им устройство. Тялото на силфените е предназначено да върви в гравитационно поле, точно като нашето. Тогава, ако ще го променяш да хвърчи в газовия ореол, защо ще му оставяш краката и ръцете? Това не е модификация, която да им позволи да живеят тук за постоянно. Те са направили нещо като биологична версия на нашите костюми „Винчи“. Мембраните са временни, не може да е иначе. Тук не ти трябват крака, а на планетите надали е особено лесно да носиш тези криле.

— Предполагам — каза колебливо Орион.

— Прав съм — обяви решително Ози. — Това е поредната част от проклетия им план „живей на воля, докато си в плът“. Няма съмнение, че е страхотна, но това все още не са последните силфени, възрастната общност.

— Добре, Ози.

Той пренебрегна момчето и заразсъждава на глас:

— Трябва да има място, където получават тези промени при пристигането си. Някъде в газовия ореол. Някъде, където има напреднали биологични системи.

— Освен ако не е естествена част от тази фаза на развитието им — каза Точий.

— Моля?

— У дома имаше малки същества, които преминаваха през няколко фази между яйце и възрастна зряла форма: водна, земна, подземна. Променяха се според средата си. Перките падаха от тях, за да могат да им пораснат примитивни крака; след това развиваха помощни предни нокти, с които да копаят, и оставяха задните си крака да опадат. Някои от научните ни теоретици предполагаха, че собствената ни манипулаторна плът е просто еволюирала версия на механизма за смяна на формата. Не бяха особено популярни заради тази хипотеза, която ни свързваше с тези същества, но оценявам логиката на мислите им.

— Схващам — каза Орион. — Когато силфените идват тук, просто им израстват криле, а когато си тръгнат, те изсъхват и окапват. Хей! Чудя се дали това е етапът им на ранно детство или на зряла сексуалност? — Момчето се захили както само тийнейджърите умеят да се хилят при мисълта за секс.

— Възможно е — съгласи се неохотно Ози, внезапно заинтересуван от идеята за секс по време на полет. — При всички случаи е намесено много сериозна биологична манипулация. Да се надяваме, че са допълнения. Трябва ни сериозна помощ, пичове.

— Тогава ги попитай — каза Орион. Той издърпа висулката си за приятелство изпод мърлявата си тениска. Зеленикавото сияние в центъра беше достатъчно силно, за да се вижда дори на лъчите на слънцето на ореола. — Уау! — измърмори. — Трябва да са доста в това ято.

Момчето провери дали безопасното въже е здраво завързано около кръста му и се оттласна от „Пътеводителя“.

— Ехо! Ей, тук сме! Тук! — Размаха диво ръце. — Аз съм, Орион, приятелят ви. И Ози, и Точий.

Ози се поколеба за секунда. Приликата им с демони беше притеснително голяма… Той пропълзя обратно по сала до раницата си, докато Орион продължаваше да вика и да маха. Момчето никога нямаше да привлече вниманието им по този начин; бяха твърде далече. И без това Ози вече подозираше, че ятото е наясно с присъствието им. Той издърпа няколко сигнални ракети от раницата и се насочи обратно към носа.

— Връщай се обратно — каза на Орион. Веднага щом момчето беше отново на сала и се държеше за него, Ози запали една от ракетите и нарочно я насочи по посока на ятото. Без гравитация, която да я дърпа назад, блестящата червена звезда прелетя внушително разстояние, преди да угасне. Силфенското ято сякаш не й обърна внимание. Ози изруга тихо.

— Добре тогава. — Той насочи втората ракета със син пламък право към ятото и стреля. Този път ослепителната точка от светлина почти достигна до края на ятото, преди да изгасне.

— Не може да не са видели това! — каза Орион. — Не е възможно.

— Да — каза Ози. — Очевидно.

Силфените обаче не показваха никакво намерение да променят посоката на полета си.

— Изстреляй още една — каза Орион.

— Не — каза Ози. — Видяха я. Знаят, че сме тук.

— Не, не знаят, не идват да ни помогнат. — Момчето хленчеше отчаяно. — Щяха да дойдат и да ни помогнат, ако я бяха видели. Знам, че щяха. Те са ми приятели.

— Имам само още две ракети. Ще отидат на вятъра.

— Ози!

— Нищо не можем да направим, хлапе. Не се интересуват от нас. Ако знам поне едно нещо за силфените, то е, че не можеш да ги принудиш да направят каквото и да е.

— Трябва да ни помогнат — каза отчаяно Орион.

Ози се взря след ятото, докато то завиваше надалеч от „Пътеводителя“.

— Чудя се какво ли толкова важно искат да видят — измърмори на себе си. Дори при пълно увеличение на имплантите си не можеше да види нищо особено в посоката, в която летяха. Трябваше да има нещо, и то наблизо. Дори и силфен не можеше да оцелее безкрайно дълго без храна и вода. А може би ловуваха птицеподобните създания, които живееха в газовия ореол.

Ози погледна към посърналото момче, а след това и към Точий. Голямото извънземно не разполагаше с език на тялото като човешкия, но нещо в стойката му като че ли споделяше универсално значение. Той беше също толкова обезсърчен и разтревожен, колкото тях.

— А сега какво? — попита Орион.

На Ози му се искаше да може да намери отговор на този въпрос.

Десет часа след като ятото бе изчезнало в синята мараня, Ози знаеше, че ще му се наложи да намери начин да стигнат до някоя от твърдите частици, които се носеха в газовия ореол, дори това да беше просто някое от грамадните гъбести дървета. Орион се бе вглъбил в себе си и гледаше обречено, но Ози знаеше дяволски добре, че това е просто маска, прикриваща нетърпението на момчето. Точий обаче си оставаше основният му повод за притеснение. Извънземното видимо не беше добре физически, цветовете се оттичаха от мъхестите му листа, а манипулаторната плът от двете му страни потрепваше постоянно. Свободното падане изобщо не се отразяваше добре на голямото създание. Ози знаеше, че то не е яло от повече от ден и все още го умоляваше да пийне малко вода.

Пусна се от палубата и започна да оглежда наоколо за някакъв по-едър обект. Бяха му хрумнали няколко идеи как да промени курса им с няколко градуса; искаше му се да провери дали ще проработят на практика. Основната идея бе да влачат платното на края на въже и да го използват като подвижен рул, а той самият да е при него и да го обръща в правилната посока. Условията в момента бяха подходящи. Духаше постоянен нежен бриз, който надали щеше да им създаде особени проблеми с поддържането на платното в правилната позиция.

— За какво се оглеждаш? — попита Орион. Звучеше много уморен.

— За каквото и да е, пич. Трябва някак да напреднем.

— Мислиш ли, че можем?

Безнадеждността в гласа на момчето накара Ози да се набере на безопасното си въже и да се върне обратно на разнебитения сал.

— Ей, разбира се, че можем. Просто ни трябват малко свежи сили, това е всичко. Падането от ръба на света ни поизненада, а?

Орион кимна плахо.

— На дърветата има много вода. Сигурно има и ядивни плодове. Можем да използваме листата и дървото, за да превърнем стария „Пътеводител“ в нещо, което да лети доста по-добре. Имай ми доверие. Бил съм и в по-тежки ситуации.

Момчето го погледна изненадано и бавно се усмихна.

— Не, не си!

— О, повярвай ми. Бях на Акреос, когато слънцето му навлезе във фаза на студено разширение. Никой не беше виждал подобно нещо. Никой от астрономите нямаше представа какво се случва. Мой човек, климатът на планетата се срина светкавично. Сякаш живеех в холивудски апокалиптичен филм. Имах семейство там, бях се оженил за едно английско момиче, Анабела; беше колкото мен, може би по-голяма; беше се подмладявала няколко пъти, разбира се. Беше станала известна на Земята още преди мен. Не мога да си спомня с какво, сигурно съм изхвърлил спомена. Голяма красавица беше, обаче, и имаше дяволски красиво тяло. Щеше да се влюбиш в нея.

Бяхме се заселили далеч от столицата, живеехме в стандартната провинциална идилия сред красивата природа точно между умерения и субтропичния пояс, така че през лятото беше доста горещо, но все пак имаше сняг през зимата. Построих вила в началото на една ниска долина и си устроихме прилична ферма. Разбира се, всичко беше автоматизирано, нямаше как иначе, прекарвахме по-голямата част от времето в чукане, все едно тренирахме за олимпийските игри. Ех, да. — Той се подсмихна на спомена. — Това беше един от животите, в които малко си увеличих онова, което е най-важно за един мъж, нали се сещаш. Не че ми трябва кой знае колко повече, но все пак.

— Ози.

— Не ме прекъсвай, мой човек. Снежните бури взривиха небето просто така. Продължиха цяла вечност и като че ли никога нямаше да спрат. Беше студено. Нямам предвид чак толкова зле като на планетата на Ледената цитадела, признавам, но като за животоподдържаща планета студът направо ми беше сковал топките, от мен да знаеш. Всички влакови линии станаха крехки и се напукаха. Заради виелиците не можеше да се лети. В същото време не съществуваше измислен от човека снегорин, който да поддържа пътищата отворени в подобни условия.

Трябваше да се евакуираме. На горката обречена планета имаше над пет милиона души и на практика никакъв транспорт. Съветът на Федерацията внесе снегомобили от всички Големи15, но съсредоточиха разпределението им в столицата и главните градове. С Анабела трябваше да се оправяме сами. Затова се наложи да разглобя всички машини на фермата и да ги сглобя наново. Знаеш ли какво измайсторих? Кораб с шибана въздушна възглавница, мой човек! Можеш ли да си представиш — като технологията на двадесети век. Колко по-скапана може да е? Искам да кажа, какво му пречи на човек да си построи направо ракетен кораб? Само че проработи. Тръгнахме към столицата, но по това време ледниците вече прииждаха. Имаш ли представа колко бързо могат да се движат? Мой човек, това са адските колесници с двигател на експрес. Бягахме пред тях с кораба; зад нас — високи цяла миля скали от лед, които се движеха с рев върху земята, смачкваха всичко пред себе си и събаряха планини по пътя си. Провизиите ни бяха малко, а захранването достигаше критично ниска…

— Ози! — Орион сочеше обезумяло.

— А? — Ози се извърна, ръцете му стегнаха хватката си, за да не започне да се върти при липсата на гравитация. Над носа на „Пътеводителя“ се издигаше назъбено парче скала, като луна, слязла твърде ниско. Изпълваше четвърт от небето.

— Мамицата му — изграчи той.

Е-кономът му мигновено започна да анализира измеренията. Плоската издължена буца земя беше дълга тридесет и осем километра и широка девет в средата, а двата й края изтъняваха като остриетата на кинжали. Повърхността й беше покрита предимно с растения. Разкриваше се балдахин от дървесни корони с листа в цветове от тъмно лешниково до бледа сяра и плътно маслиненозелено. По зеленината с леност като тази на гъста течност се плъзгаха плътни потоци от лебедовобяла мъгла. От най-близката точка върху парчето скала и шокиращото й физическо присъствие ги деляха около седемнадесет километра.

— Откъде, по дяволите, се появи това? — изпелтечи Ози. Трябваше да признае, че не се бе оглеждал много, след като ятото ги подмина, но трябваше да забележи подобно нещо от доста далече. Не бе дремал чак толкова.

— Ще се разбием — каза Точий.

Е-кономът на Ози изчисли, че скоростта, с която се приближаваха, бе малко под метър в секунда. Във виртуалното му зрение се появиха нарези от пурпурни вектори. Нямаше място за съмнение, щяха да се срещнат със скалата.

— Ще се ударим — поправи го Ози. — Няма да се разбием, ще се ударим. В свободно падане сме, а с тази скорост ни остават около пет часа. В безопасност сме.

— Те го направиха! — възкликна ликуващо Орион. — Силфените ни видяха и ни насочиха насам. Знаех си, че са наши приятели.

На Ози му се искаше да каже на момчето колко малко вероятно е това; но пък газовият ореол далеч не беше естествен обект.

— Възможно е. Добре, пичове, хайде да измислим как да се хванем за повърхността, когато наближим.

На двадесет минути път от това, което вече наричаха Остров Две, нежен ветрец побутваше мързеливо и малко непостоянно „Пътеводителя“. Затова беше трудно да предвидят колко високо ще се намират, когато се разбият. Ударят! Ози планираше да изхвърлят платното, когато салът се обърне с кила към повърхността и се намират само на няколко минути от контакта. Това трябваше да забави въртенето им, усилено от бриза; само че не беше сигурен дали принципът на леденото пързаляне няма да влезе в сила и дали издърпването на теглото им към центъра всъщност няма да увеличи въртенето. Във всеки случай всички бяха на мнение, че ще е най-добре да скочат точно преди салът да стигне до дървесните корони.

Оставаха десет минути и Остров Две изглеждаше притеснително близо и изключително голям. Най-лошото беше, че мощното им, неконтролируемо въртене обърка визуалната му ориентация и сега изглеждаше, че падат нагоре към острова. От това разстояние вече не приличаше на частица в далечината, беше истинска земя.

Всеки предмет, който можеше да изпадне, беше завързан за палубата. Ози наблюдаваше въжетата на платното и се чудеше в каква последователност да ги отреже. Платното трябваше да се понесе към дървесните корони. Имаше достатъчно малки клони и извити папратови листа, които стърчаха над балдахина, така че беше уверен, че ще се закрепят, когато се докоснат до острова. Да отскочат настрана щеше да е най-голямата възможна подигравка.

Оставаха две минути. Ози развърза придържащото го въже. Не искаше тежестта на сала да го повлече след себе си, ако се завърти от удара. Остров Две беше достатъчно близо и за невъоръженото око се разкриваше богатство от детайли. Самата повърхност все още беше скрита от дърветата, но сред кафяво-зеленото покривало Ози видя странни, подобни на спагети обръчи, навити в заплетени възли. Няколко охрени колони стърчаха на десетки метри над растителността, като древни гигантски дървета, които след смъртта си са се превърнали в камък. Завършваха с грудкоподобни влакна, които изглеждаха притеснително остри. Надяваше се „Пътеводителя“ да не падне върху някое от тях; рискуваха да бъдат смъртоносно прободени.

— Там долу има вода — каза Точий. Приятелят им чакаше на ръба на сала, готов да се хвърли.

— Това е добър знак — каза Ози. — Можем да напълним съдовете си. А ти трябва веднага да започнеш да пиеш.

Филтърът не се бе справил особено добре с пречистването на фекалиите на Точий.

— Това може би не е правилен превод — каза Точий. — Не мисля, че вода като тази е добър знак. Какво я кара да прави така?

Ози премести поглед от голямото извънземно върху портативната система.

— Вода като коя? Какво прави?

— Тече по повърхността, сякаш това е планета.

— Не може да бъде… — Ози се вторачи напред, ретиналните му импланти сканираха дървесния балдахин и криволичещите по него мъгли, търсейки пролука. Под странно извитите спирални листа имаше земя. Рохка глинеста почва, покрита с мъртви листа. „Какво държи тези листа там?“

— О! — изсумтя Ози. Беше приел за даденост, че само големите водни острови използват изкуствена гравитация. — Глупак!

— Какво? — попита паникьосано Орион.

„Пътеводителя“ започваше да набира скорост.

— Дръжте се! — извика Ози и грабна китката на Орион. — Не скачай.

— Но…

Салът започна да скърца зловещо, когато силата на тежестта отново сграбчи палубата. Наклониха се леко, плъзнаха се надолу (вече определено беше надолу) към неравните корони на Остров Две.

„Пътеводителя“ все още набираше скорост, когато се удари в най-горните клони. И тримата пътници бяха хвърлени грубо на една страна. Сътресението прати стомаха на Ози някъде в краката му, а гърбът му се удари болезнено в палубата. Дървото се огъна притеснително под него. Догади му се на мига. Усещаше вибрациите на дървото, което се разцепваше шумно. Жилави листа го зашибаха силно по бузата, малките им шипове потънаха под наболата му брада. Палубата започна да се накланя, скоро щеше да се изправи отвесно. Ози започна да се хлъзга по гредите, докато салът заплашително се обръщаше. Някак си се бе обърнал с главата надолу, така че именно тя щеше първа да срещне земята. „Пътеводителя“ се тресеше лудо, докато продължаваше да пада през дървото, чупейки клоните му.

Манипулаторната тъкан на Точий се уви около глезена на Ози и той беше мощно издърпан нагоре, а в същото време салът продължи да пада под него. Вселената се завъртя шеметно. Догади му се и пред погледа му блеснаха дъговидни петна в нефритено, карамелено и тюркоазено. В този миг падането му изведнъж спря. Посоките във Вселената се промениха отново и „Пътеводителя“ приключи жалкото си приземяване с хрущене, напомнящо на трошащи се кости.

— Ах, мамка му!

Ози пробва да прогони с мигане неясното петно, което беше единствената гледка пред очите му. Жегна го гореща болка в дясното коляно. Бузите му го щипеха, а в брадата си усещаше нещо мокро. Отърка ръка по лицето си и видя блещукането на кръв по пръстите си.

Наклони глава и погледна надолу — не, нагоре — към пипалото от плът, увито около глезените му. Над него Точий се бе забил във V-образната празнина, образувана от дебел клон и ствола на дървото. Манипулаторната му тъкан се бе изпънала повече от всякога. Едрото извънземно стоеше неподвижно, макар Ози да виждаше, че си поема големи количества въздух. Няколко грамадни трески стърчаха от многоцветната му кожа, а от раните се стичаше лепкава гъста течност. Ози отпусна отново глава и видя, че повърхността е на поне петнадесет метра под него. „Пътеводителя“ беше под него. Палубата му беше строшена на няколко места, а всичките им принадлежности бяха разпилени около нея.

Ретиналните импланти му показаха, че Точий изпраща непрекъснати сигнали. Питаше го дали е добре. Ози успя да се усмихне немощно и вдигна палец към едрия си приятел. Точий прибра малко пипалото си и започна да го люлее плавно от едната на другата страна, засилвайки го като махало. Дървото се доближаваше все по-близо с всяка описана дъга, докато Ози най-сетне го сграбчи точно над един широк клон. Краката му бяха освободени и той се отпусна върху клона. Първото, което осъзна, беше колко твърда е кората, почти като скала.

— Орион? Ей, хлапе, къде си? — Той отново погледна надолу към разбития сал. — Орион?

— Тук.

Ози погледна над рамото си, а след това нагоре. Момчето се бе заплело в горните клони на най-близкото дърво — яйцевидна решетка от тънки клони с цвят на месинг и без каквито и да е листа. Орион започна да се промушва през вътрешността на короната; през това време по-малките клони се огъваха еластично и му позволяваха да премине.

— Скочих. Съжалявам — каза Орион. — Знам, че каза да не го правя. Уплаших се. Това дърво обаче е от гума или нещо подобно.

— Да, да, страхотно — каза Ози. — Радвам се за теб.

— Гравитацията тук така или иначе не е силна — каза разпалено момчето. — Не като на някоя планета или на водния остров.

— Страхотно.

Сега Ози забеляза, че не се усеща особено тежък. Отпусна мечата си прегръдка около клона и се попремести експериментално. Гравитацията вероятно беше около една трета от стандартната земна.

Точий се плъзна плавно по ствола и се спря за кратко, когато се изравни с Ози.

— Вече не падам. — Шарките в очите му припламнаха доволно. — Това място ми харесва.

Ози отново вдигна палци към приятеля си, но с ненараснал ентусиазъм, и започна да мисли как да слезе по ствола.

Орион и Точий го чакаха долу. Той се изправи предпазливо, изключително благодарен, че гравитацията е по-ниска от обикновената. Коляното му сякаш гореше.

— Ще ми подадеш ли комплекта за първа помощ — каза той на момчето.

Орион заподскача върху неравната повърхност и затърси из разпилените им принадлежности. Когато се върна, носеше както медицинския комплект, така и портативната система. Ози се отпусна на земята и допря диагностичната сонда до наранената кожа над коляното си. От брадичката му по мръсната тениска капеше кръв. Е-кономът му го уведоми, че част от ОВ-татусите на бузата му са разкъсани и вече можеше да функционира само с ограничени възможности.

Точий почиваше на земята срещу него и с едно от пипалата си издърпваше големите трески от кожата си. През тялото му пробягваха тръпки при изваждането на всяка от тях.

— А сега какво? — попита Орион.

— Добър въпрос.

— Мисли за това като за сватбен подарък — каза Найджъл Шелдън.

Уилсън не благоволи да отговори. Вдигна прозрачния шлем пред лицето си. От другата страна Ана го гледаше стръвнишки, както само тя можеше.

— Благодаря — каза без много такт Уилсън. — Оценявам го.

— Няма проблеми. — Найджъл, изглежда, не долавяше изобщо напрежението. — Трябва да призная, че този проблем възбуди и моето любопитство.

Уилсън сложи шлема на главата си. Яката на космическия костюм се запечата за ръба. Е-кономът му направи проверки през системата на костюма и го уведоми, че всичко е изрядно.

В дългата стая за подготовка имаше девет души. Уилсън оценяваше факта, че са взели и екипа от отдела по криминалистика на флота, но започваше да си мисли, че може би няколко мига насаме ще му се отразят добре. Това нямаше да се случи; дори с подкрепата на Найджъл тази малка екскурзия беше скъпа.

Командир Хоугън оглавяваше разследващия екип; всеки негов отговор беше формален и изпълнен с уважение, сякаш благоговееше пред Найджъл. Уилсън знаеше, че е човек на Рафаел, онзи, който бе заменил Майо. Не че това го правеше лош човек, но Уилсън се чувстваше по-добре със заместника му, лейтенант Тарло, който се отнасяше с детски ентусиазъм към екскурзията и не беше ни най-малко обезпокоен от компанията. Откакто бяха пристигнали в стаята за подготовка, той и Найджъл си говореха за възможностите за сърф на различни планети. С тях идваха и четирима офицери техници от флота, за да инспектират системите, които щяха да посетят. Трябваше да открият какво правят Пазителите с тях. Всички бяха доволни, че са тук. Един ден надалеч от офиса и обичайната рутина, интересно техническо предизвикателство, както и запознанството им с адмирала и Найджъл Шелдън — кой не би бил доволен?

— Готови сме да ви пуснем — каза Даниъл Алстър. Дори главният помощник на Найджъл да имаше някакви възражения против участието на шефа си, то успяваше да ги скрие изключително елегантно.

Девет фигури в космически костюми затропаха по коридора към вратата на стаята. Ботушите им отекваха шумно в старите бетонни стени. Спомените на Уилсън върнаха пред очите му времето, когато екипажът на „Одисей“ вървеше по главната писта на Кейп Канаверал от автобуса до стълбите на очакващия ги космически самолет за излизане от атмосферата. Отстрани на пътеката имаше стени от по десет реда журналисти и работници на НАСА, които ги аплодираха и викаха радостно, докато те се впускаха в първия етап на полета си към чуждия свят. Междувременно в Калифорния Ози и Найджъл се наливаха с бира, задиряха момичета, пушеха трева и изграждаха последните части на машината си…

Преди време изследователският отдел на ТСП бе управлявал портала, в дните, когато напредваха през космоса от етап едно. Този период бе приключил преди повече от век и половина, когато изследователският отдел се бе преместил на Големите 15. Сега отново им предстоеше преход, този път към космоса от етап три. Напредъкът им беше спрян единствено от нашествието на Първите. Тази червеева дупка обаче бе останала активна, отделена в сектор на ЕлЕй Галактик, който външни лица никога не посещаваха. Използваха я за много неща: за аварийна поддръжка на големите търговски портали, за бързо реагиране при нужда от спешно транспортиране по време на граждански катастрофи, за пренос на резервни захранващи вериги на Луната, в случай че някои от редовните откажеха. Основно обаче се ползваше за междузвезден транспорт в услуга на правителства, които не можеха да си позволят или не бяха достатъчно либерални, за да узаконят замразяването като присъда за престъпници. Дори на развитите, „напредничави“ светове от стария етап едно се смяташе, че някои престъпления заслужават нещо повече от хибернация, а и огромна част от осъдените така или иначе отказваха да бъдат замразени. С присъщия си опортюнизъм от ТСП бяха запълнили тази пазарна ниша и правеха възможно алтернативното наказание.

В космоса от етап едно имаше няколко планети, чиито показатели бяха гранични с тези на стандартна животоподдържаща планета. Ако някога бъдеха отворени за заселване, животът на тях щеше да бъде труден. С изследването и отварянето на стотици нови, по-гостоприемни светове от страна на ТСП тези биваха бързо отписвани от сметките и присъстваха единствено като подробен запис в астрономическите дневници и историята на компанията. Хардрок беше един от тези светове. На него формите на живот още бяха на дъното на еволюционната стълба, нямаше сухоземни животни, само примитивни медузи в морето. Идеалното място, на което да зарежат утайката на човечеството и където тези хора нямаше да са способни да сторят нищо лошо на когото и да било, освен на самите себе си. Така веднъж седмично ТСП отваряше червеевата дупка на нови координати на Хардрок, пращаше сандъци с фермерска екипировка, семена, медицински доставки и храна; след това пускаха новата пратка осъдени. Оттам насетне всичко беше в техни ръце.

Кръглата стая при портала изглеждаше грубовата в сравнение с модерните си еквиваленти. Стените от груб бетон и метал прилягаха повече на товарен склад, отколкото на човешка чакалня. Но пък, замисли се Уилсън, на хората, които минаваха през нея, сигурно се гледаше като на по-долни и от товар. На пода ги чакаше модел от клас „5-ВН трансроувър“, обикновен отворен джип, използван за транспорт на светове без въздух, снабден с големи гуми с ниско налягане. В багажника отзад бяха натоварени няколко куфара с екипировка. Самият портал представляваше неозначен кръг, три метра широк и леко издаден от вдлъбнатата стена. Над него блещукаше силово поле, благодарение на което въздухът приличаше малко на зърнест слой пушек.

Даниъл Алстър им се усмихна пестеливо.

— Успех — каза и напусна помещението. Уилсън погледна към стената от отсрещната страна на портала и широкия прозорец, делящ ги от операционния център. Няколко техници стояха в креслата си от другата страна, наблюдаваха пътешествениците с незаинтересовани погледи и се шегуваха помежду си.

— Пригответе се — каза началникът на портала. — Отваряме червеевата дупка сега.

През силовото поле заблестя бледа светлина. Уилсън се обърна към нея и видя колебливи сенки, които растяха по пода иззад всички членове на екипа. Светлината ставаше все по-интензивна, доби кехлибарен оттенък, а след това стана червеникавокафява. Сърцето му започна да ускорява ритъма си, докато цветът включваше какви ли не копчета в мозъка му. „Защо, по дяволите, се подлагам на това?“ Не бе съзнавал колко неумолимо е обладавал мислите му Марс през вековете.

Червеевата дупка се отвори. След три века Уилсън отново гледаше към Арабия Тера.

— Имате позволение да продължите — каза началникът на портала.

Уилсън си пое дъх и се взря в осеяния с камъни пейзаж. Тънки струйки червеникавокафяв прах се сипеха през свръхразредения въздух.

— Искаш ли да бъдеш първи? — попита Найджъл.

Колко много бе завиждал на командир Дилан Люис преди толкова много векове. Първият човек, стъпил на друга планета. Само че не беше той. Найджъл вече чакаше там. Някакъв странен атмосферен феномен понесе смеха на Ози през вековете и той отекна в залата. „Пич, недей така, ще ги ядосаш.“

— Разбира се — каза отривисто Уилсън и премина през силовото поле.

Под краката му беше марсианската почва. Хоризонтът беше оцветен от розовеещата атмосфера, която избледняваше в абаносово черно право над тях. Милион сипаничави назъбени скали бяха разпилени наоколо, във всеки процеп имаше ръждив прах. Уилсън се огледа наоколо и се ориентира спрямо географията и обектите, които никога нямаше да успее да забрави. Наляво от него беше ръбът на гиганта Скиарапели, което означаваше, че… Там, право на север. Две могили от червена земя бяха обгърнали долната една трета от товарните совалки. Белите им титаниеви корпуси бяха обрулени от тривековни бури. Всякакви маркировки и цветове бяха изличени. Сега оголените части представляваха очернени извивки от тъмен метал. Някога острите ръбове на механизмите за освобождаване на парашутите бяха изронени до брадавичести буци. На няколко места се бяха отворили дупки, през които се виждаха скелетата на вътрешните опори и черните кухини в тях.

Ако товарните совалки бяха там, тогава… Той се обърна бавно и зърна „Орел-2“. През годините колесниците се бяха срутили, образувайки плавно изкачваща се дюна пръст, чиито пръсти от меден пясък стискаха горната част на корпуса на космическия самолет. Единствените остатъци от опашката бяха изтъпено острие от избледняла и чуплива сплав, наполовина от първоначалните й размери.

— По дяволите! — промърмори Уилсън. Очите му се навлажниха.

„ДОБРЕ ЛИ СИ?“, попита Ана с текстово съобщение.

„ДА. ДАЙ МИ ЕДИН МОМЕНТ.“ Той повървя малко по леденостудения терен и направи място на останалите да минат през червеевата дупка. Тарло изведе трансроувъра навън и заподскача по неравната повърхност.

— Уау, тази ниска гравитация съвсем прецаква маневреността — викна Тарло. — А и скалите не са за подценяване. Никога не съм виждал толкова много скали. Някакъв силен метеоритен дъжд ли е имало тук? Как се придвижвахте, когато бяхте тук, сър?

— Така и не ни се наложи — каза Уилсън. Бяха донесли три подвижни лаборатории. Най-добрата технология, която можеше да бъде построена с парите на двадесети век. Те още се намираха в товарните совалки; съзнанието му ги виждаше като мъртви метални зародиши. Всяка подвижна част беше споена от студа към другите, повърхността им се лющеше под действието на свирепата атмосфера. — Направо се прибрахме у дома.

— Можехте да останете и да изследвате — каза Найджъл. Не звучеше особено покаяно.

— Да, можехме.

Уилсън се опитваше да изчисли ъглите на кацане спрямо терена и пропитите с горчилка реликви. Отправи се към „Орел-2“. Размерите му бяха непокътнати в съзнанието му, лесно можеше да си представи формата му под неравната могила от пръст. Динамичните криле бяха прибрани напълно след кацането, свити в компактна делтоидна форма. Видя плавната извивка, с която се сливаха с корпуса. И двете тесни повърхности на предния прозорец бяха заровени. Това беше добре, като да затвориш клепачите на мъртъв човек. Не искаше отново да вижда вътрешността на самолета.

Той се наведе бавно и затърка ръка в ситния пясък. Около ровещите му ръкавици се издигнаха малки вихри.

— Уловихме маяка на Рейнолдс, сър — каза командир Хоугън. — На три километра в посока четиридесет и седем градуса от нас.

— Добра работа — каза Найджъл. — Отидете дотам и вземете нужната информация от научната екипировка, какво ще кажете?

— Да, сър.

Уилсън реши, че може и да бърка малко ъгъла на кацане. Все пак „Орел-2“ можеше да се е извил с рухването на опорните колесници. Пред погледа му трансроувърът заподскача и се затресе върху неравните пясъци, а шестимата служители от флота се държаха здраво за рамката.

— Какво търсиш? — попита Ана.

— Не съм сигурен. — Той направи няколко крачки и се наведе отново. — Добре де. Флага. Знам, че изправихме проклетото нещо. Сигурно е затрупан.

Тя вдигна ръце на бедрата си и описа пълен кръг.

— Уилсън, той може да е навсякъде. Бурите тук са наистина свирепи. Могат да траят със седмици.

— Всъщност месеци и покриват по-голямата част от планетата. — Той се отказа да рови из пръстта. — Сигурен съм, че използвахме електрическа сонда, за да закрепим краката на стълба в земята. Трябваше да го забием добре.

Найджъл бе изкачил пясъчния склон, натрупан до корпуса на „Орел-2“. Ръката му докосна останките от опашката.

— Това не е правилно, знаеш ли. Той заслужава повече от това. Трябва да го приберем у дома. Обзалагам се, че от музея на технологичното наследство в Калифорния с радост ще го приемат. Сигурно ще платят за реставрацията му.

— Не — каза Уилсън, без да мисли. — Той е мъртъв. Вече е част от историята на тази планета. Мястото му е тук.

— Не е толкова зле наранен. — Найджъл погали корпуса. — Тогава строяха добре.

— Пострада сърцето му.

— По дяволите! Знаех си, мой човек, знаех го. Още си ми ядосан.

— Не, не съм. Онзи ден и двамата се превърнахме в част от историята, ти и аз. Моята страна изгуби, но така или иначе това щеше да се случи. Технологията на червеевите дупки беше неизбежна. Ако вие не я бяхте разработили, някой друг щеше да го направи.

— Така ли? Нямаш си представа колко трудно беше да разработим математическата основа или пък превъплъщаването й в хардуер. Никой освен Ози не беше способен да го направи. Знам, че има репутацията на откачалка, но той е гений, истински гений, истинска свръхнова в сравнение с Нютон, Айнщайн и Хокинг.

— Ако може да бъде направено, ще бъде направено. Не се опитвай да го изкараш лично. Ние представляваме събития в историята, това е всичко.

— О, невероятно, сега пък съм само русалката на върха на кораба. Е, извини ме тогава.

— Вие двамата ще удържите ли чудовищното си его, моля — каза Ана. — Уилсън, той е прав, не може да оставиш тези кораби да продължават да гният. Те са история.

— Извинявам се — промърмори Уилсън. — Просто… Сякаш стъпих накриво, като дойдохме тук. При подмладяването човек не изтрива и половината неща, от които си мисли, че се е отървал.

— Неоспорим факт — каза Найджъл. — Хайде, да си намерим сувенир, който не е парче скала. Наоколо трябва да има нещо.

— Предишния път така и не си взех парче скала — каза Уилсън.

— Наистина?

— Не. Не проведохме научната програма. Мисля, че Люис взе първа проба, но НАСА я запази, когато се прибрахме обратно.

— По дяволите! Знаеш ли, и аз не помня да съм си взимал скала.

— Господи! — каза Ана. Тя се наведе, вдигна няколко камъчета и подаде по едно на всеки. — Вие двамата сте напълно безполезни.

Родерик Дийкинс се разхождаше по Бригинс възможно най-небрежно, имайки предвид, че вървеше из квартал Олика в два сутринта. Бе доволен, че засега не го е подминал полицейски патрул, макар че това беше въпрос на време. В Олика живееха много богаташи. Имаха сериозни връзки в общината на Дарклейк. Полицията поддържаше засилено присъствие тук, не като в квартал Тулоза, където живееше Родерик. Там рядко можеше да видиш ченге, след като се стъмнеше, и никога поединично.

— Това ли е? — попита Марлон Симъндс.

Родерик бе работил многократно с Марлон през годините. Нищо кой знае колко сериозно, трудно можеха да се нарекат партньори, но заедно бяха извършили множество кражби на улицата, последвани от поредица влизания с взлом, когато бяха част от Узаро през 69-а. След това, през 73-а лежаха заедно заради обира на склада на универсалния магазин „Марина“, който оплескаха сериозно. Когато ги пуснаха условно, започнаха да помагат на Ло Кин, дребен бос, който рекетираше за защита в западните части на Тулоза, и оттогава бяха все там. Историята и доверието, което споделяха, ги правеха идеалната двойка за задачата.

— Какъв е шибаният номер? — изсъска в отговор Родерик.

— Хиляда и осемстотин — каза Марлон, след като погледна към месинговите цифри, завинтени в сухия корал над портата. Това беше нещо характерно за Марлон: нищо не можеше да го притесни особено. Биохимически подсиленото му тяло тежеше два пъти повече от това на Родерик и се движеше с непреодолимата инерция на двадесеттонен камион. Обичайното му отношение към нещата беше отражение на физическото му присъствие. Позволяваше му да се носи през живота със знанието, че почти нищо не може да застане на пътя му.

— Значи е това, нали? — каза Родерик. Мъжът, за когото вършеха тази работа, някакъв познат на Ло Кин, се бе изразил много ясно. Номерът на къщата, името на човека, с когото щяха да си поговорят, малкото време, с което разполагаха, за да свършат работата.

— Добре, пич.

Марлон извади хармонично острие от джоба на якето си и преряза желязото около ключалката. Портата се отвори и пантите изписукаха почти безшумно. Родерик изчака за миг дали няма да се включат аларми. Не последва нито звук. Размаха дланта си около портата и е-кономът му каза, че не засича електронна активност. Родерик се усмихна на себе си. Беше му коствало много, за да си позволи сензорния ОВ-татус на дланта си, но при всеки подобен случай се уверяваше, че си е струвало.

В градината на бунгалото беше тъмно. Високата стена от сух корал препречваше по-голямата част от осветлението на уличните лампи и ниската сграда в средата оставаше неосветена. Родерик превключи ретиналните си импланти в инфрачервен режим. Пред очите му се появи прост розово-сив образ, който беше странно плосък. Липсата на дълбочина винаги го забавяше; скоро щеше да си набави имплант и за другото око за по-добър образ в този спектър. Можеше да го направи дори с парите от тази поръчка; приятелят на Ло Кин определено плащаше добре.

Ръката на Родерик се плъзна в коженото му яке и извади йонния пистолет „Еуд606“ от кобура му. Пистолетът пасна удобно в дланта му, по-добре не можеше да бъде. Никога не бе държал толкова скъпо оръжие. Чувството беше приятно. Силата, която се съдържаше в него, му придаваше увереност, която рядко усещаше.

Марлон отвори дървената входна врата, след като отстрани ключалката. Родерик не засече никаква електронна активност. Точно както им беше казано. Пол, старецът, който живееше тук, бил ексцентрик, почти напълно луд. Пристъпиха внимателно в тъмния коридор.

— Какво правиш? — прошепна Родерик. Марлон разглеждаше вазите и статуетките върху лавиците.

— Чу какво каза човекът: Вземете каквото си поискате. Дали нещо от тоя арт боклук е ценно?

— Нямам представа. Но прибираме каквото решим след това, ясно?

Огромните рамене на Марлон се свиха небрежно.

Родерик включи малката си портативна система. Екранът блесна ярко в тъмното бунгало. Показваше плана на етажа, на който ясно беше очертана главната спалня.

— Оттук.

Тръгнаха предпазливо и заоглеждаха пода. Мястото беше кочина; никой не беше чистил с векове. Родерик провери няколко от роботите-камериерки, застинали в нишите си; нито един не разполагаше със заредени батерии. Никога не се бе намирал на място с толкова оскъдна електрическа активност; сякаш беше в каменната ера.

По средата на хола ретиналният имплант на Родерик угасна и го хвърли в свят на абаносови сенки.

— По дяволите!

— Какво става? — каза раздразнено Марлон.

Родерик осъзна, че портативната му система е мъртва. Е-кономът му също не работеше.

— Мамицата му. И твоите импланти ли не работят?

— Да.

Безпокойството в гласа на Марлон усили растящата тревога у Родерик; в гласа на здравеняка рядко се прокрадваше неувереност. Той премигна насред мрака. Два големи арковидни прозореца бяха очертани като сиви чаршафи и хвърляха съвсем оскъдна светлина в стаята. Едва успяваше да различи формите на мебелите.

— Това не стана случайно; удариха електрониката ни.

— Какво ще правим? — попита Марлон. — Имам фенерче. Искаш ли малко светлина?

— Може би. Сигурно знае, че сме тук. Какво мислиш?

Родерик мерна движение до един от прозорците. Петно от мрак, което се катереше по стената. А това си беше налудничаво. Направо притеснително. Дали не беше просто напомпаното му с адреналин въображение? Той извади пистолета си и го насочи натам, където може би щеше да се намира формата, ако беше истинска. По челото му изби пот.

— Е, какво ще правим? — В гласа на Марлон вече звучеше фалшива увереност. Нито един от двамата не си правеше труда да шепти.

Родерик успокои пистолета и го задържа успоредно на земята в готовност да го насочи към всяка заплаха.

— Добре тогава.

Изчака, докато Марлон бъркаше в якето си. Тесният лъч светлина прониза мрака, беше удивително ярък в мрачния хол. Премина върху стените, а Родерик следеше широкия кръг с пистолета си. Марлон описа пълен кръг, разкривайки древния декор и покривката му от прах. Бяха сами в хола. Още по-важно — според Родерик на стената до прозореца нямаше нищо, което можеше да е помръднало.

— Добре, старче — каза Марлон. — Излизай, няма да те нараним.

Тон, с който да укротиш изплашено животно.

— Искаме само да вземем арт боклуците, това е всичко. Няма да има неприятности.

Спогледаха се. Родерик сви рамене.

— Спалнята — каза той. Нещо помръдна в периферното му зрение. Над него. — А?

Сигурно и Марлон го беше забелязал, защото лъчът се вдигна нагоре. Родерик погледна към тавана, който беше покрит с широки парчета странна ръждива козина.

Ностатът се пусна от тавана. Сякаш над Родерик се стовари меко одеяло, чиито краища покриха лактите му. Заля го паника, започна да вика и да се мята в опити да издърпа нещото настрана. Меката козина на ностата се промени, нишките се сплетоха една в друга в тънки като игли бодли. Създанието сви прегръдката около жертвата си. Движението плъзна десет хиляди от тънките бодли през дрехите на Родерик, право в плътта му. Викът му на чиста агония замря, когато иглите се впиха във врата му и напълниха гърлото му с кръв. Той се сви рефлексивно, макар болката на практика да го бе пратила в безсъзнание. Именно това движение се бе научил да използва ностатът през хилядолетната си еволюция. Бодлите бяха тънки и достатъчно силни, за да останат в издължена форма, докато мускулите на жертвата се свиваха и отпускаха, и така успяваха да проникнат през плътта като миниатюрни скалпели. Целият торс на Родерик беше нарязан на желе. От тялото му изригна кръв, когато то се срина на пода, и ностатът я засмука гладно през кухините във всеки шип.

Първото свиване не беше достатъчно силно, за да прекара бодилите през черепа на Родерик. Вместо това те проникнаха през по-меките части, разкъсаха очите, ушите, носа и прерязаха бузите му. Последното нещо, което той чу, беше вика на ужас, който се понесе от Марлон, както и експлодиращите мебели, след като и двамата безразборно освободиха снарядите на пистолетите си.

В деня, след като отиде на Марс, Найджъл Шелдън се събуди в леглото с жените си Нуала и Астрид. И двете бяха в средата на тридесетте си биологични години, макар и хронологически да бяха на по повече от век. Тях асоциираше с майчинските фигури в харема си. Търсеше ласката им, когато искаше да спи непробудно; а последната нощ наистина се нуждаеше от това. Седмицата беше трудна, трябваше да се справя с безбройни проблеми, произлезли от ситуацията с бегълците от Изгубените23, в допълнение към тежката политика, провеждана от Военния кабинет. Бе решил, че Марс може да отвлече съзнанието му от проблемите, с които се сблъскваше в офиса. Обичайна реакция спрямо кризата на средната възраст — избягай от бюрото и свърши нещо с практическа стойност; само че в пустия, замръзнал пейзаж се криеха твърде много спомени, които очакваха в засада емоциите му. Грохналият стар космически самолет бе запалил искрата на неочаквана вина. Когато най-сетне се завърна от изоставената планета, настроението му се срина съвсем.

Първо посети Палома и Аурелия, най-новите жени в харема му. Момичета в първия си живот, които още не бяха навършили двадесет и една. Бяха красиви, постоянно кикотещи се и напълно неприкрити. Определено спадаха в категорията сексуални атлети. Имаха собствени треньори, които ги поддържаха във форма, разполагаха с неограничен бюджет за попълване на гардероба си, както и със стилисти, чиято задача бе да им придадат онази елегантност, която толкова го радваше във всичките му жени.

Всеки път, когато излезеше от подмладяване, харемът му се съставляваше основно от момичета като тях. Чак когато започнеше да напредва биологически в ранните си тридесет, пропорцията започваше да се обръща и мнозинството вече се състоеше от по-зрели и стабилни жени, а заедно с това се раждаше и новото му поколение деца. Като единствено дете, Найджъл винаги изпитваше удоволствие да има около себе си огромно семейство от близки роднини; това никога не се променяше при подмладяванията. Както винаги, Вселената изпълняваше желанието му с пъргавината на гравитационно поле около неутронна звезда. Никога не бе срещал проблеми да намери жени, съгласни с условията на живот в харема; всеки ден получаваше хиляди интимни предложения. Най-трудното беше да ги пресее.

Точно сега в харема имаше само пет от по-младите и секси момичета. Знаеше, че никоя няма да се задържи там повече от няколко години. Подобни момичета никога не се задържаха; не бяха глупави, а и в крайна сметка се уморяваха от формалностите в дома му, от начина, по който всичко беше съобразено с предпочитанията му. Ако не му родяха деца — не особено вероятно точно сега, — щяха да продължат да живеят като хилядите преди тях.

Докато това станеше, те му осигуряваха най-добрия секс, който можеше да си пожелае. Чак след два часа лудории с Палома и Аурелия, той ги остави, почти крадешком, и намери Нуала и Астрид, които се сгушиха в него и му дадоха жадуваното чувство за утеха, което беше толкова важно за дълбокия, спокоен сън.

Закуската беше сервирана на терасата, както винаги когато семейството му отсядаше в имението в Нова Коста. Той седна начело на дълга маса, подслонена от силните синьо-бели лъчи на Регулус под балдахин от раззеленили се лози, чиито широки листа смекчаваха светлината до поносимо сияние. Първите повеи за деня на сухия вятър Ел Йопи вече духаха и шумоляха в листака над него. Единадесет от жените му се присъединиха към него заедно с децата си: от тримесечния Дигби до Бетани, която наближаваше петнадесетия си рожден ден. Няколко от старшите членове на семейството, които бяха отседнали в имението, също пристигнаха с партньорите си. Беше оживена и весела закуска, която довърши преображението на настроението му, започнало с дълбокия сън. Мислите му се бяха успокоили значително, което беше облекчение; знаеше, че колкото повече напрежение събира, толкова повече страда преценката му.

— Ще осигуриш ли нови домове за бегълците, които са под грижите на Кошера? — попита Астрид. Тя разглеждаше хартиен екран, докато ядеше млякото си с плодове и мед. — Имам предвид, че там се отнасят с гостоприемство към тях и всичко останало, но въпреки това те няма да искат да останат там.

— В дългосрочен план със сигурност ще се махнат оттам. Заети сме да избираме планети от етап три и късния етап две, които да приемат бегълците. А кога ще дадем старт на федеративния проект за заселването им, това зависи от Сената. Засега просто се опитваме да осигурим нормален живот на оцелелите.

— Половината от тях ще бъдат погълнати от вече съществуващите общества без помощни пакети от правителството — каза Кембъл. — Мнозинството са хора с умения, които могат да се включат във всяка модерна икономика; просто трябва да открият планета с етническа основа, която да им пасне. В компаниите на Августа вече постъпват много запитвания за назначения. Както и на останалите Големи15.

— Според статията застрахователните компании няма да им изплатят компенсации — каза Астрид, почуквайки неодобрително с маникюра си върху текста на екрана.

— Всички местни застрахователни компании бяха разрушени заедно с планетите — каза Найджъл.

— Те са подотдели на главни компании — каза тя. — Знаеш го.

— Разбира се. Но компенсирането трябва да стане с участието на правителството. Индексът Дау-Таймс все още е долу с осем хиляди; банките не могат да си позволят да изплатят трилиони точно сега. Трябва да концентрираме данъците си върху флота и подсилването на планетарните защити.

— Това е безобразие — възкликна Палома. — Те се нуждаят от помощта ни. Страдали са заради глупавите грешки на Дой.

Найджъл опита да сдържи усмивката си, породена от праведния й гняв. В нея гореше непримиримостта на младостта, пламък, който я правеше още по-привлекателна.

— Аз придвижих мисията на „Втори шанс“.

— Е, да. — Палома се изчерви. — Обаче правителството знаеше, че Първите са заплаха. Трябваше да я приемат сериозно.

— Това е преимуществото да правиш оценки със задна дата. Подготвихме се, както би се подготвила всяка цивилизована култура.

— Те ще се върнат ли, тате? — попита малкият Трой, който надзърташе разтревожено над купата си с мюсли.

— Може и да се върнат. Обаче ти обещавам, обещавам на всички вас — каза искрено Найджъл, когато видя търсещите утеха погледи на останалите деца, — че ще се погрижа да сте в безопасност. Всички. — Той се спогледа с Кембъл, който направи физиономия, преди да върне вниманието си към яйцата по бенедиктински.

Когато приключи със закуската, Найджъл за малко да се поддаде на изкушението да се върне в спалнята на Палома. Трябваше обаче да свърши планина от работа, затова се отправи към крилото на имението, където бяха личните му офиси. Повървя доста дълго.

Няколко старши членове се присъединиха към него за първата прегледна конференция за деня: Кембъл, който бе свършил прекрасна работа по организацията на евакуацията; Нелсън, главата на отдела по сигурността на династията и двадесетото дете на Найджъл, роден, когато той за първи път започна да живее с повече от една жена; Пердита, медийният им директор, която координираше много операции с Джесика, сенаторът на Августа, която заемаше позицията си от седемдесет години. Докато се оглеждаше, Найджъл бе осенен от идеята, че всички са от първите му три поколения. „Може би е време да пусна четвъртите до това ниво? Най-лошата форма на самодоволство е да търся спокойствие в познатото. В такъв случай защо да са четвъртите? Защо не петнадесетите или двадесетите? Не е като да не са достатъчно кадърни.“

Бенджамин Шелдън, първият правнук на Найджъл и човекът, който контролираше компютърно династията, пристигна последен. Найджъл винаги бе подозирал, че мъжът страда от лек аутизъм. Отдадеността му на детайлите беше нечовешка, а браковете му никога не продължаваха дълго. Сякаш не живееше изцяло в тази Вселена. Неговият живот бяха финансите. На двадесет и осмия си рожден беше станал началник на счетоводния отдел на ТСП, а периодите си на подмладяване смяташе за огромно неудобство. Той бе един от човеците с най-масивни неврологични подобрения на паметта. Имплантите всъщност бяха увеличили размера на черепа му с десет процента. Тъй като с изключение на врата не беше премоделирал тялото си, за да запази нормални пропорции, видът му винаги привличаше погледите на хората.

Даниъл Алстър зае един стол точно зад трите дивана, на които се настаниха старшите членове, след като електронният щит се включи и екранира офиса.

— Някакви нови проблеми? — попита Найджъл.

— Достатъчно заети сме със старите, не, благодаря — каза Кембъл.

— При стабилен модел, базиран на сегашната ни позиция, ще сме си върнали всичко загубено за единадесет години — каза Бенджамин. — Векторите на растеж ще станат положителни, след като бъде завършено пренастаняването на бегълците.

— Няма да има стабилен модел — каза Нелсън. — Първите ще атакуват отново, за да присъединят още от световете ни. Цената на отпора, който ще им дадем, ще бъде фантастична.

— Ако успеем — промърмори Найджъл.

Останалите старши членове го изгледаха с малко изненада, сякаш бе свещеник, който ругае в църквата.

— Обмислям сериозно тази възможност, откакто започна катастрофата — каза Найджъл. — Затова дадох ход на проекта за спасителния кораб.

— Вече спрял ли си се на условията за използването му? — попита Джесика.

— Мисля, че ще разберем, когато моментът настъпи. Сега, когато програмата за развитие на напреднали оръжейни системи най-накрая дава резултати, съм обнадежден, че можем да победим Първите по един или друг начин.

— Военният кабинет не одобри ли геноцида им? — попита Пердита. — Общественото мнение определено е в полза на подобен сценарий.

— Съгласихме се принципно, че ще прибегнем до подобно действие в краен случай.

— Типични политици — изръмжа Нелсън.

Джесика се усмихна мило.

— Благодаря ти.

— Умират почти четиридесет милиона, а те обсъждат това само като вариант? Изобщо не бих нарекъл това най-добрия ни миг.

— Очевидно подобно решение има и морални измерения — каза му Найджъл. — Това е оръжие, за което не искам никой да знае, камо ли да притежава. Проклетото нещо ме плаши.

— Това е разумна реакция — каза мрачно Джесика. — Не ми харесва фактът, че съществува, но тъй като е така, не искам да попадне под чужд контрол.

— Квантовите разрушители са достатъчно страховити — каза Нелсън. — В случая говорим просто за различни мащаби. Знанието, че пръстът на династията е върху спусъка, е просто психологическа патерица. Едно оръжие на Страшния съд си е оръжие на Страшния съд. Дали ще унищожи планета, или цяла звездна система, си е като да се чудим колко ангели могат да танцуват на върха на игла.

— Оръжието ни може да унищожи повече от звездна система — каза със съжаление Найджъл.

— Ако може да бъде построено, ще бъде построено — каза Кембъл. — Ако не от нас, то от други хора, а в това включвам и Първите. А и не ни се налага да се тревожим, че другите династии може да го използват. Вече не съществуват подобни конфликти.

— Не и сега — каза Джесика. — Но нека да го признаем, все още има политици мегаломани и под това нямам предвид само изолираните светове. Трябва да сме много внимателни с разкриването на този потенциал пред останалата част от Федерацията.

— Предполагам, че и СИ няма да е особено доволен от това развитие на нещата — каза Нелсън.

Найджъл се усмихна. Не се доверяваше истински на СИ, макар и да не го смяташе за враг. Подозренията на Нелсън граничеха с параноята — като тези на всеки добър служител по сигурността.

— Той още не знае — каза Найджъл. — Може дори да ни бъде благодарен, ако Първите постигнат същия успех при следващото си нашествие, както се случи с Изгубените23.

— В такъв случай би ли го използвал срещу тях тук? — попита Кембъл. — Или само в случай, че се наложи да се защитаваме при бягство?

— Няма да изоставя Федерацията без бой — каза Найджъл. — Това ще бъде нехуманно. Човешката раса има предостатъчно недостатъци, но не заслужаваме да загинем заради тях.

— Това си е нашият вид, праведен или грешен — каза Джесика.

Пердита я погледна подразнено.

— Ние сме прави. И не сме сами в това си убеждение. Строителите на бариерата очевидно са мислили по същия начин по отношение на Първите.

— За съжаление те са разполагали с много по-големи технологични ресурси от нас — каза Кембъл. — Това им е дало доста повече възможни варианти. Доколкото виждам, ние разполагаме само с един. Найджъл, ще чакаш ли да ни нападнат отново, преди да повярваш, че имаме моралното право да използваме оръжието си срещу тях?

— Няма да бързам — каза Найджъл, малко засегнат. — Като начало, все още сме едва на проектен етап. Второ, флотът ще открие Портата на Ада. Ако можем да я изличим с ракетите „Дювоа“ или, което е по-вероятно, с квантовите разрушители на проекта „Сиатъл“, най-вероятно целият проблем ще бъде отложен с години. Това може да ни даде много нови варианти. Може дори да открием строителите на бариерите и да ги убедим да я вдигнат отново.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Джесика.

— Не — каза сухо Найджъл. — Ние създадохме този проблем, трябва да го разрешим.

Със закриването на срещата Найджъл помоли Пердита и Нелсън да не си тръгват веднага. Отпи от горещия шоколад, донесен от робот-камериерка в кабинета. Битата сметана на върха беше точното количество, допълнена от наполовина разтопен сладкиш. Вкусът беше самото съвършенство. Беше дело на готвача му; никога не бе обичал храна, приготвена от роботи.

— Няколко неща — каза им. — Пердита, какво е цялостното обществено мнение за мен и династията? Винят ли ни? Все пак ние бяхме основните поддръжници на мисията на „Втори шанс“.

— Нищо кой знае колко сериозно в медиите — каза тя. — Няколко дребни водещи и коментатори са отправили евтини нападки, но точно сега всички са твърде ядосани на флота заради неефективния отпор. Начинът, по който лично се справи с червеевите дупки над Уесекс, е много силен позитивен фактор в наша полза. Личният ти рейтинг е доста висок. В момента те уважават много повече от Дой, макар че Кантил изключително умело успява да насочи неприязънта на хората към флота.

— Дребна утеха — каза Найджъл, докато дъвчеше сладкиша. Невронните му програми преглеждаха и пресяваха информация от системите на династията, сваляйки всичко свързано с Ози, което успееше да открие. — Добре се справи с потулването на историята с Рандтаун — каза най-сетне на Пердита. — Ози щеше да се ядоса сериозно, ако това станеше публично достояние.

Въпреки уж благия си бохемски характер Ози можеше да е изключително докачлив относно личния си живот.

— Останалите династии ни съдействаха по отношение на новинарските предавания — каза скромно тя. — А и СИ помогна с червей, погълнал съобщенията, които все пак бяха успели да се промъкнат в унисфеата.

— Разбирам. Това е интересно. Знам, че Ози обича да си мисли, че двамата имат специални отношения, но в този случай като че ли има още нещо. — Той погледна към Нелсън. — Изглежда, не разполагате с кой знае колко информация за Мелани Рескорай.

— Това, с което разполагаме, е подробно резюме — каза Пердита. — Била е любовница на корпоративен директор, докато не го осъдили за убийство след доста сензационен процес. След това е участвала в някаква софтпорно телесензорна драма, по-късно се е пренасочила към репортерската професия. Алесандра Барон я е наела, сега са скарани; според клюките в бизнеса Алесандра я е предлагала като курва на политическите си връзки, за да се добере до информация. Ъ… — Тя прочисти гърлото си развеселена. — Може би трябва да попиташ Кембъл дали това е истина. Както и да е… Мелани най-накрая отказала и двете се разделили в доста лоши отношения — също слухове в бизнеса. Микеланджело я наел веднага. Обичайната медийна кариера.

— Не и като се има предвид протичането й във времето — каза Найджъл. Във виртуалното му зрение се появи образ на Мелани, някаква снимка от мрежата за телесензорка на име „Смъртоносно прелъстяване“; беше облечена в дантелено златно бельо, което очертаваше невероятно тяло. Той прекъсна глътката си по средата. Брадичката й изпъкваше доста, а и носът й беше малко чип; само че и така снимката й докарваше дяволската усмивка на лицето му. За миг наистина му се прииска да се включи към телесензорката. — Според твоето досие приятелят й е Дъдли Боуз. Така ли е?

— Мисля, че той е последният, с когото Барон й е наредила да преспи — каза Пердита. — Оттогава са заедно.

Найджъл се намръщи. Не се налагаше да преглежда отново файловете, за да си припомни катастрофалната церемония по посрещането на Боуз и Фербеке, която флотът беше организирал. И в двете си тела Боуз не беше от най-впечатляващите хора — преди и след полета на „Втори шанс“.

— Странен избор — и от негова, и от нейна страна.

— Може би е успял да й покаже грешките, които е допуснала? — предложи Пердита. — Ще се установят някъде и ще си имат деца.

— Значи е подписала с Микеланджело? — изсумтя Найджъл. — Не. Има нещо сбъркано във всичко това. Не разполагаме с каквато и да е информация да е срещала Ози, така че няма причина да разполага с достъп до астероида. Нито една от бившите му не разполага с такъв. А съдейки по докладите от Рандтаун, се е справила сама с Първите. Това ме кара да съм доста подозрителен. — Той погледна проницателно Нелсън. — И тя ли е една от тях?

— Така изглежда.

— Каква? — попита Пердита.

— Наблюдател на СИ — каза Найджъл. — Или шпионин, в зависимост от това как възприемаш нещата. Знаем, че не е точно толкова пасивен, колкото твърди, че е. Разполага с няколко души като Мелани, които надничат вместо него в области на човешкия живот, до които нормално не би имал достъп.

— Нямах представа. Какво иска?

— Не знаем — каза Найджъл. — Затова пазя Кресат отделена от унисферата; така разполагаме със сигурно убежище. След като станахме свидетели какво стори с червеевата дупка на Ози, най-сетне чувствам, че тази преценка е оправдана.

— Действието му не беше злонамерено — каза Нелсън. — Всъщност така спаси Мелани и останалите хора в Рандтаун.

— Знам. Затова не се притеснявам повече от нужното. Въпреки всичко той си остава загадка и предвид сегашните военни обстоятелства, не можем да му се доверим напълно.

— Какво искаш да знаеш за Мелани в такъв случай? — попита Нелсън.

Найджъл затвори образа й, преди да отговори на въпроса — макар че тя наистина щеше да е прекрасно допълнение към харема му.

— Дискретно наблюдение. Назначете добър екип. Най-вероятно СИ също я пази.

— Ще я покрием до час.

— Добре. Има още нещо, което наистина не ми е приятно. Не мога да повярвам, че Ози не би се свързал с никой след атаката на Първите. Открий къде е, Нелсън. Трябва да знам дали е жив, или мъртъв.

Договорът за покритие на 1800 Бригинс се държеше от „Домашна сигурност «Доналд Бел»“. Частна компания с лиценз от полицията на Дарклейк Сити, която беше оторизирана да задържа всеки, заподозрян във влизане с взлом в собствеността на клиентите на фирмата. Разполагаха дори с разрешение да използват огнестрелно оръжие в случай на смъртоносна заплаха.

Алармата, която се включи в контролния им център, докладва, че вратата на бунгалото е отворена без съответния код. Един от операторите се обади на адреса и видя, че собственикът, г-н Крамли, се води временно извън града. Пратиха една от колите в района и уведомиха полицията на квартал Олика, че персоналът им разследва евентуално престъпление.

Едва минута по-късно алармата започна да изпраща сигнал за пожар, а вътрешните сензори на бунгалото изпратиха информация за няколко разрастващи се горещи петна. Операторът на контролния център веднага се обади на пожарната. Бяха изпратени две коли.

Когато колата на „Домашна сигурност“ спря пред 1800 Бригинс, служителите в нея очакваха да си имат работа с най-обикновен взлом и дребен вандализъм. В Олика това не беше обичайно престъпление, но времената бяха тежки. Те смъкнаха визьорите на еластичните си бронирани костюми и бързо минаха през портата, за да хванат нарушителите, ако все още се намираха на територията на собствеността.

Пламъци вече облизваха широките арковидни прозорци на хола и хвърляха ветрила от оранжева светлина по моравата. Охранителите влязоха през входната врата с извадени десетмилиметрови полуавтоматични пистолети, готови за неприятности. Когато стигнаха до хола, се изправиха пред объркваща сцена. Няколко от мебелите горяха свирепо и пламъците вече докосваха паркета и килимите. Дълги огнени езици лазеха по извитите стени и се заиграваха по тавана. На пода имаше две огромни топки козина. Движеха се слабо и се бутаха една в друга. Паркетът около тях беше покрит с черна лъщяща течност, която бълбукаше като катран. От нея се разнасяше пара под действието на високата температура. Един от ностатите се сплеска леко и надигна мудно предната си половина към двамата вцепенени охранители. Те се взираха с ужас в частта от трупа, която движението на съществото беше открило. Който и да беше жертвата, останките му се изчерпваха със съсирени червени нишки, омотани около окървавени кости.

Двамата служители замръзнаха за миг и в следващия откриха стрелба. Подутите ностати експлодираха и пръснаха кръв по еластичните бронирани костюми.

Отне им четвърт час, за да овладеят огъня. Роботите огнеборци си проправиха път през пламъците, пръскайки пяна по пътя си. Над една трета от бунгалото беше съсипана, а останалата част бе понесла значителни щети от действието на пушека. Самата структура от сух корал не бе прихванала пламъците, но по-голямата част бе умъртвена от жегата. Това означаваше, че на собственика ще му се наложи да събори цялата сграда и да я отгледа наново.

Полицията и персоналът на „Домашна сигурност“ бяха обградили бунгалото, докато роботите се бореха с пламъците. Оръжията им бяха включени, готови да свалят всеки ностат, който се опита да избяга от пожара. След това претърсиха съсипаните стаи, в случай че някое от създанията е оцеляло.

По изгрев пристигна микробус със съдебен лекар от полицията на Дарклейк Сити и останките от нарушителите бяха опаковани в торби и прибрани за оглед от криминалистите. Екипът за оглед на местопрестъплението обиколи района, направи опис на местността и взе проби. Изглеждаше сравнително прост случай: обичайно влизане с взлом, което се бе объркало по зловещ начин. Полицията издаде молба Пол Крамли да се върне за разпит и подаде предварителен протокол за глоба за отглеждане на незаконни опасни и несъзнаващи чуждопланетни организми в границите на града. Г-н Крамли не отговори на нито едно от обажданията, изпратени до унисферния му адрес.

По пладне адресът бе предаден обратно на „Домашна сигурност“. Част от договора включваше задължението им да охраняват имота до завръщането на собственика и поемането на отговорност от негова страна.

Адвокат, представляващ г-н Крамли, пристигна в полицейския участък в Олика в два часа същия следобед, плати солената глоба, предвидена за нарушаване на закона за опасни чуждопланетни организми, и даде обещание, че престъплението няма да се повтори. За да гарантира спазването му, плати петгодишна полица. След това адвокатът отиде до контролния център на „Домашна сигурност“ и подписа документ, с който пое отговорността над имота на Бригинс 1800. Охранителите се прибраха вкъщи.

Таксито на Мелани паркира пред бунгалото малко след четири следобед в отговор на съобщение, което Пол бе оставил в папката на е-конома й. Ключалката на портата вече беше оправена. Изжужа и се отвори точно както преди.

Тя си проправи път през почернелия интериор на бунгалото, бърчейки нос при миризмата на изгоряла пластмаса и други изпарения, които още не бяха се разсеяли съвсем. Угарки и овъглен паркет хрущяха изпод шикозните й червено-златисти обувки. Сигурно не биваше да избира високи токчета.

Малкият кръгъл плувен басейн в центъра на бунгалото беше недокоснат, макар че няколко от вратите, които водеха към вътрешния двор, бяха смачкани; металните им ръбове бяха изкривени от жегата. Листа плаваха по водата, която не беше филтрирана поне от месец. Тя се огледа любопитно наоколо.

— Пол?

Водата започна да клокочи. Докато се взираше в басейна, в средата му се появи завихряне, което прерасна в конус. За минута водата беше източена и от мраморните стени закапаха капки. В стената, противоположна на стълбите на басейна, като разширяваща се зеница се отвори врата.

Мелани повдигна вежда.

— Хитро — отбеляза за себе си.

Свали обувките си и слезе по хлъзгавите стълби. Вратата беше от модифицирана пластмаса, дегизирана като мрамор; отвъд нея имаше тесен бетонен коридор, по чийто таван бяха наредени полисветлинни ивици. Спускаше се доста стръмно надолу.

На десет метра след входа сви рязко. Наклонът се изравни и коридорът приключи в широка, ярко осветена стая. Стените и подът бяха чисти и зелени като в команден център; хладният въздух напомняше на същото. Няколко високи купчини от електронно оборудване бяха подредени в груб кръг около нещо като прозрачен ковчег. Пол Крамли лежеше в него, потопен в прозрачна розова течност. Беше гол, а лицето му бе покрито от конична маска от еднообразна плът, чийто връх се сливаше с дебела пластмасова тръба, която стигаше до гнездо в горния ъгъл на ковчега. Стотици нишки, не по-дебели от косми, излизаха от кожата по продължение на гръбнака му; на всеки няколко сантиметра струпвания от тях бяха сплетени заедно и влизаха в дебели снопове от фиброоптични кабели.

Мелани се приближи до ковчега и погледна надолу. Гъстата розова течност увеличаваше образа на Пол, а тя предпочиташе да си спести това; виждаше обаче, че е още жив, гръдният му кош се надигаше и спадаше с бавни ритмични движения.

Порталът на един от шкафовете се озари от лицето на млад мъж. Разпозна много от чертите на Пол.

— Здравей, малка Мелани, добре дошла в леговището ми.

Тя стрелна поглед от тялото към портала.

— Добре си се устроил. Параноично е, но е стилно.

— Жив съм, нали така? — образът се усмихна.

Лицето всъщност беше доста привлекателно, помисли си тя, което я смути повече, отколкото й се искаше да признае.

— Ранен ли си? Това подмладителен резервоар ли е?

— Съвсем не. Това е устройство за максимален интерфейс. Нервната ми система е изцяло свързана с огромната система в тази крипта. Всяко чувство, което изпитвам, всъщност е изкуствен импулс. Ти имаш виртуално зрение; аз имам виртуално обоняние, температура, тактилни възприятия, слух, всичко. Това, което мозъкът ми превежда като вървене в реалността, са насочващи инструкции за достъп до участъци от унисферата и системи, свързани с нея. Ръцете ми могат да манипулират програми и файлове с удивителна точност и огромна скорост.

— Морти винаги е казвал, че си пълен паякоглав.

— Колко правила преценка.

— Какво стана снощи, Пол?

— Не беше влизане с взлом; бяха изпратени да ме убият. Използвах фокусирано електромагнитно поле срещу имплантите им и… природата свърши своето. Да не споменавам глупостта.

— Кои бяха?

— Добър въпрос. Да започваме ли с търговията?

Мелани изведнъж почувства, че увереността й се изплъзва. Първоначалната й преценка за Пол беше огромно подценяване; всички подсказки бяха там и преди, само да се бе постарала да ги види. „Докаран до немотия мърляв старец на четиристотин години? Да бе!“

— Вече ми дължиш информация за Алесандра Барон, задето ти казах за Звездния странник.

— Много добре. Барон приемаше и изпращаше големи количества кодиран трафик през унисферата.

— Аха!

— За съжаление защитите, които използва, са отлични. Човекът, който работи с тях, успя да проследи обратно сигнала ми. Това си е истинско постижение. Като изключим СИ, знам само около дузина паякоглави във Федерацията, които разполагат с подобни възможности. Този неизвестен играч разполага с умения, равни на моите, развитие, което намирам за по-обезпокоително от защитата, която СИ осигурява на Паула Майо. Очевидно Барон крие нещо сериозно.

— Казах ти. Вероятно те е проследил Звездния странник. Трябва да знам кой е въвлечен в това.

— Като начало: Марлон Симъндс и Родерик Дийкинс — двамата, които проникнаха в бунгалото ми снощи.

— От голяма помощ си ми, Пол. Извънземните изроди, които гледаш като домашни любимци, са се погрижили за тях.

— Прояви малко търпение, Мелани. Интересна е връзката. След като разкрих самоличността им, проникнах в банковите им сметки. Вчера и двамата са получили заплащане от по пет хиляди долара, валута на Дъбов лес. Парите са прехвърлени от еднократна сметка, отворена приблизително три часа след като Барон усети, че се интересувам от нея.

— По дяволите!

— Проследих канала до корпоративна сметка на Земята в банка „Денман Манхатън“.

Мелани се опули шашнато към младоликото лице в портала.

— Проследил си еднократен адрес? Мислех, че е невъзможно.

— Банките искат да си мислиш така. Много е трудно, но може да се направи. Има малки дефекти в процедурата за установяване на еднократни сметки, които могат да бъдат използвани, а за тях не знаят дори междузвездните служби за сигурност. Знам го, защото имах познат, който познаваше някого, който от своя страна участва в писането на първоначалната програма. Името Вон Рескорай говори ли ти нещо?

— Дядо!

— Прапрадядо ти, доколкото знам.

— Ти си го познавал? — попита изненадано тя.

— Ние, мегапаякоглавите сме малка, затворена общност. Вон беше добър човек.

— Да. Да, наистина беше добър.

— Той беше връзката ти със СИ, нали?

— Да — призна тя.

— Така си и мислех. Тайната ти е на сигурно място при мен.

— Благодаря ти, Пол. Коя беше компанията?

— „Бромли, Уотърфорд и Гранку“. Те са юридическа фирма…

— От Ню Йорк, Земята.

— Знаеш ли за тях?

— Да. Някои от сътрудниците им са били свързани с измама, включваща Дъдли Боуз. Мисля, че Звездния странник ги е използвал, за да финансира наблюдението на забулването на Дайсън Алфа.

— Резултат от което беше полетът на „Втори шанс“ и падането на бариерата, а в крайна сметка и Изгубените23. Разбирам. Определено се връзва с теорията ти. Успях да проследя част от комуникацията на Барон, преди контрамерките й да ме принудят да се оттегля. Две от съобщенията й бяха адресирани до някой си г-н Помански от „Бромли, Уотърфорд и Гранку“.

— По дяволите! Той беше в борда на „Благотворителност за образование «Кокс»“.

— Подозирам, че Помански или някой друг младши заместник е наел Симъндс и Дийкинс да сложат край на електронния ми шпионаж.

— Да, най-вероятно. Можеш ли да проникнеш в счетоводството на „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ и да провериш какви други плащания са извършвали?

— Мога. Ще ми трябва стимул.

Мелани въздъхна и наклони глава.

— Какво искаш?

— Информация. Не похабих всичкото си време за Барон. Има още няколко интересни неща, които се случват във Федерацията точно сега.

— Като например?

— Знаеше ли, че в момента се изграждат няколко консорциума за „спасителни кораби“?

— Не. Какви са тези спасителни кораби?

— Някои Междузвездни династии, Велики фамилии и обикновени милиардери не са особено убедени, че лъскавият ни нов федеративен флот ще успее да победи Първите. Те наливат тихо средства в огромни колонизаторски звездни кораби, които могат да пътуват между галактиките. Вече се произвеждат седемнадесет подобни кораба и поне още дванадесет са планирани, или поне за толкова ми е известно. Всеки от Големите 15 приютява поне един от проектите. Спасителните кораби могат да поддържат няколко десетки хиляди души в хибернация заедно с кибернетичните производствени технологии, нужни за ново начало на напреднало човешко общество на нов свят.

— Копелета — възкликна Мелани. Дори след толкова много време, прекарано сред свръхбогатите и политическите им лакеи, идеята, че могат да ги зарежат и да избягат, я свари неподготвена. — Ще ни оставят да свършим черната работа вместо тях, така ли?

— Чакай, Мелани, недей да надаваш вой като болшевишки войн на пролетариата; това е напълно разумна предпазна мярка. Точно това, което очаквам от тяхната класа. Не ми казвай, че няма да се качиш бързо на борда, ако някой ти предложи място.

Тя се намръщи към ковчега на Пол.

— Микеланджело ми предложи репортаж за емигрантите на Висшия ангел. Всички те си мислят, че той ще отлети и ще ги отърве, ако се случи най-лошото.

— Висшия ангел е добър залог, особено ако не разполагаш с много пари, макар че няма да разполагат с контрол над собствената си съдба. Кой знае къде ще ги отведе това машинно същество или пък каква е крайната му цел.

— Какво общо има всичко това с мен?

— Искам да разбереш кой кораб има най-големи шансове за успех?

— И ти ли напускаш?

— Нека просто да кажем, че ще си купя билет. Уверен съм във военните ни възможности и несъмнено съм бил свидетел на технологичната жестокост, която оръжейните разработчици могат да стоварят в случай на нужда. Първите обаче разполагат с феноменални ресурси срещу нас. Както казах — разумна предпазна мярка.

Мелани тръсна глава; не беше сигурна дали от изненада, или от отвращение.

— Каква е моята роля?

— В проектите за спасителните кораби има една чудовищна дупка. Не мога да открия информация за подобен проект на Шелдън. А търсих много усилено.

— Може би не са страхливци. Да си се замислял за това?

— Страхът не е част от уравнението. Найджъл Шелдън не е глупав. Той би предприел всяка предпазна мярка, за да предпази себе си и династията си. Финансите, нужни за подобен кораб, са пренебрежими в макроикономически мащаби, особено за него. Той несъмнено строи такъв кораб, надалеч от любопитните очи и неприятните наблюдателни програми. Това означава, че може да го прави само на едно място — на частния си свят, Кресат. Всъщност очаквам, че има повече от един кораб; все пак неговата династия е огромна. Една флотилия би гарантирала успех, независимо в коя част на галактиката ще се озоват.

— Искаш да потърся информация за това? Да разкрия най-секретния проект на най-могъщия човек във Федерацията?

— Ти си разследващ репортер, нали така? Освен това си мисля, че СИ ще побърза да ти помогне в този случай.

Мелани не успя да сдържи усмивката си, чувството за дежа вю беше примесено с ирония на съдбата.

— Аз ще се кача ли на влака? — прошепна тя.

— Ако Федерацията падне, съм готов да те взема с мен.

— Какво? — Мислеше си, че днес вече е имунизирана срещу нови изненади.

— Ти си умна, привлекателна, млада, издръжлива и си родена да оцеляваш. По време на пътешествието ще се подмладя. Ще бъде приятен брак, така ми се струва.

— Нима ми предлагаш брак?

— Да. Никой ли не ти е предлагал досега, малка Мелани?

Тя се сети за стотиците предложения, които получаваше всеки ден от почитателите си или просто от хора, които скоро се бяха включили към копие на „Смъртоносно прелъстяване“.

— Не си първият — призна тя.

— Това „да“ ли беше? Малко ми е трудно да падна на колене точно сега; дори да не бях в интерфейсната единица, артритът ми се е влошил.

— Еха, това беше толкова романтично.

— Не позволявай четири века да повлияят на предразсъдъците ти. Имал съм жени от всички възможни възрастови групи. Нали не очакваш Мортън да се върне от героичната си мисия? Мисли практично, Мелани. Шансът не е на негова страна.

— Знам какви са шансовете му. И отговорът е все така „не“.

„Макар че това младо лице е красиво, а и усмивката му е дяволска. Не!“

— Разбирам. Предложението ми остава. Отговорът ти няма да повлияе на сделката ни. Никога не трябва да смесваш работата с удоволствието.

— Знам това. Но не разбирам как мислиш, че ще се качиш на спасителния кораб на Шелдън. Ти не си член на династията. — Тя млъкна. — Нали?

Образът се изкикоти.

— Не и по рождение. Две от жените ми обаче бяха Шелдън, а едната е доста старша в династията. Имам пет деца Шелдън, две от които са преки наследници от шесто поколение, а и те несъмнено са нароили доста наследници. Забавно, но факт — имам по-голям шанс да се кача на кораба на Шелдън, отколкото на останалите. Разполагам с влияние там. След като разбера как стоят нещата, ще мога да изиграя ходовете си. Е, ще се опиташ ли да се добереш до Кресат вместо мен и да разбереш какво става там?

— Сигурно мога да отида при Микеланджело и да му предложа да разследвам спасителния кораб на Шелдън. Така няма да се разкрия напълно. Как ти звучи?

— Достатъчно добре. Със сигурност обаче осъзнаваш, че Барон вероятно е наясно, че ти си ме пратила по петите й? Дъбов лес ни издава веднага. Можеш да очакваш посещение от хора като Симъндс и Дийкинс, ако не и нещо по-лошо.

Мелани изпъна рамене.

— Мога да се грижа за себе си.

— Сигурен съм в това, малка Мелани. Любопитно ми е имаш ли оръжие? Някакъв пистолет?

— Не.

— Мога ли да предложа да закупиш някакъв? Мога да ти препоръчам надежден доставчик на черно.

— Не съм войн, Пол. Ако се нуждая от физическа защита, ще си наема охранител.

— Както желаеш. Но, моля те, бъди внимателна.

— Разбира се.

Мелани смени три таксита, преди да се прибере в мотела, в който бе отседнала в квартала Райтбенк. Винаги плащаше в брой. Фактът, че паякоглавите на Алесандра бяха успели да проследят Пол, беше тревожно развитие на нещата. Дори с имплантите на СИ тя в никакъв случай не разполагаше с неговите умения; това я накара да се почувства уязвима по странен начин.

Малката им вила се намираше в края на дългата редица, която се извиваше около мръсен плувен басейн. Навън бяха паркирали само още две коли. Още не беше достатъчно късно, основните клиенти на мотела не бяха пристигнали в голите спартански стаи за професионалните си срещи на почасово заплащане.

Вилата беше построена от евтини бетонни панели, избледнели под лъчите на силното слънце на Дъбов лес. Краищата им бяха покрити с паяжини от дълги пукнатини. През тях се виждаха подсилващите боронови нишки, които вече се разплитаха. Избледнялата червена врата изскърца шумно, когато я отвори.

Всички щори бяха спуснати, само тънки остриета късна слънчева светлина успяваха да се проврат през пролуките в тях. Климатикът не работеше. Вътре беше отвратително задушно, а старите панели стенеха при промяната на термалните натоварвания. Дъдли се бе свил на леглото и се взираше в стената.

— Трябва да се разкараме оттук — каза му Мелани. Колко пъти й се бе налагало да казва това, откакто напуснаха Рандтаун?

— Защо? — измрънка Дъдли. — Пак ли ще се виждаш с него?

Не попита кого има предвид под „него“; нямаше отново да играе тази игра. Освен това си спомняше твърде ярко мига, в който излезе от онази стая за почивка в главното помещение на казармата. Блузата й беше разкъсана непоправимо; трябваше да вземе назаем тъмнопурпурната спортна риза на Морти. И двамата се усмихваха като палави ученици, докато останалите членове на Ноктите на Котката подсвиркваха и подхвърляха неприлични закачки за вида им.

Тя го целуна дълго, като за последно, до отворената врата, а през това време ръцете му стискаха задника й.

— Ще се върна скоро — обеща му тя.

Това се беше случило преди два дни. Искаше да се върне, да усети тялото му притиснато в нейното. Тази чудесна сигурност като в старите времена, когато животът беше по-прост и толкова по-лесен.

Дъдли, разбира се, бе изпаднал в двудневно цупене само при мисълта, че предишният й любовник е отново жив. Не му призна, че е спала с Мортън, но беше съвсем очевидно с какво бяха уплътнили времето си. Все още носеше ризата на Мортън, когато се прибра във вилата.

— Не, Дъдли, скоро няма да посещавам Мортън. Трябва да отидем на Земята. Ще направя ново предложение на Микеланджело — да разследвам звездните кораби на династиите.

Никога не бе била толкова близо до решението да го изостави. Единствено и само вината я бе накарала да се върне, за да го вземе със себе си, вместо да хване такси право за планетарната гара на ТСП.

Алесандра щеше да открие мотела, ако вече не го бе открила. Дори евтини бандити като онези, които бяха търсили Пол, щяха да очистят Дъдли, а и сигурно щяха да го направят доста болезнено. Не искаше да мисли какво ще се случи, ако един от невронно модифицираните агенти на Звездния странник го проследи…

Тя го бе въвлякла в тази каша, а това го правеше нейна отговорност.

— Защо просто да не се измъкнем? — каза жално той. — Само двамата. Да се махнем. Ще се върнем в онзи курорт в гората, никой няма да разбере за нас, на никого няма да му пука. Ако не се бъркаме в делата на Звездния странник и флота, те ще забравят за нас. Защо не постъпим така? Само двамата.

Той се претърколи и седна на ръба на леглото.

— Мелани. Можем да се оженим.

„О, спасете ме!“

— Не, Дъдли. — Каза го бързо и без колебание, преди той да успее да обмисли идеята. — Никой не може да мисли за такива неща, не и предвид всичко, което се случва. Животът сега е твърде несигурен.

— Ами след това?

— Дъдли! Престани.

Той увеси кисело глава.

— Хайде — каза тя по-нежно. — Да си стегнем багажа. В ЕлЕй има страхотни хотели. Ще отседнем в някой от тях.

Отново валеше. Упорито, неприятно и студено ръмене, което замазваше прозорците и превръщаше тротоарите в хлъзгави ивици, плувнали в удивителни количества боклуци. Хоше Фин никога не спираше да се изненадва колко мокро е в древната английска столица. Винаги бе предполагал, че старите шеги са просто преувеличение. Откакто всяка сутрин вървеше до офиса от гара „Черинг крос“, бе променил мнението си. Комисарите по околната среда на ОФН, които поделяха грамадната правителствена сграда с Отдела по сигурността на Сената, сигурно бяха постигнали по-големи успехи с обръщането на глобалното затопляне, отколкото признаваха.

Той изтръска шлифера си в асансьора и го понесе далеч от себе си, докато прекосяваше коридора по пътя към офиса си. Не се изненада, че Паула вече е там и се взира в екраните на бюрото си.

— Добро утро — каза й.

Тя му се усмихна разсеяно, без да вдига поглед.

Хоше окачи шлифера на гърба на тъмната дървена врата на собствената си стая и се настани зад бюрото си. Бройката документи, които го очакваха, беше отчайваща. Снощи си бе тръгнал чак в десет и половина, а сега бе едва осем. ОИ бе прекарал цялата нощ в търсене на нещо полезно сред запитванията, които бе подал предния ден. Започна със стария доклад на дирекцията за „Благотворителност за образование «Кокс»“.

В единадесет часа почука леко на вратата на Паула и влезе в стаята.

— Може и да се окажеш права за благотворителната организация за образование — каза й той.

— Какво намери?

— Има някои несъответствия между документите, които поисках. — Той седна пред бюрото й и каза на е-конома си да зареди информацията на големия холограмен портал, който заемаше една от стените. — Започнах с доклада, изготвен от офиса на Дирекцията в Париж след опита за пробив на сметката на организацията в банка „Денман Манхатън“. Старите ти колеги са работили доста подробно; разследвали са благотворителната организация за всякакви улики, че може да е параван. Докладът заключава, че не е така.

Той махна към колоните с имена и цифри, които течаха в портала.

— Това е списъкът с всички външни дарения. Доста е дълъг. „Кокс“ са поддържали над сто академични проекта в различни периоди. В последно време дейността им е спаднала значително, въпреки че все още са дейни. Катедрата по астрономия на университета в Гралмънд е само един от тези проекти. Засега всичко е нормално; според доклада няма нищо, което да предизвика подозрения.

— Така изглежда — каза Паула.

— Добре. Оттук започнах, а след това проверих справките. Като за начало има няколко странни неща. Не са незаконни или подозрителни, просто са странни. Фондовете на фондацията черпят пари от единично частно дарение, преведено преди тридесет години в „Денман“ от еднократна сметка. Второ, не присъства име на основател. Фирмата „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ е регистрирала „Кокс“ в благотворителната комисия в Ню Йорк и е отворила сметка с един долар в нея. Двата милиона са били преведени месец по-късно. През цялото си съществуване фондацията е имала само трима пълномощници: г-н Сийтън, госпожица Далтра и господин Помански. Всички те са съдружници в „Бромли, Уотърфорд и Гранку“. Първото разследване на Дирекцията не се е заровило дотук, което, по мое мнение, си е пропуск.

— Има много богати ексцентрици, които си дават парите за странни каузи.

Хоше вдигна вежда.

— Сигурен съм в това. Според записите обаче, „Кокс“ не поддържа странни каузи. Защо тогава да пази благодетеля си в тайна? Не е с цел данъчни облекчения. Оставайки анонимен, той би се лишил от всякакви данъчни отстъпки.

— Продължавай. Какъв е твоят отговор?

— Нямам отговор. Само че това възбуди любопитството ми и ме накара да се заровя малко по-надълбоко. Виждаш ли всичките тези имена? Получателите на парите?

— Да.

— Докладът на Дирекцията не споменава какви средства са получили. Това също е странно. Знаем, че Дъдли Боуз е получил малко над едно цяло и три милиона долара финансиране; това не оставя много за останалите. Били са разпределени общо седемдесет и една хиляди и петстотин долара; това покрива над сто академични проекта в период от двадесет и една години. Финансовите данни са били на разположение на следователите на Дирекцията. Необработената информация все още си седеше в системата на парижкия офис, когато я поисках. Някой очевидно я е изключил от доклада си.

— По дяволите! — каза Паула. — Кои са били?

— Било е екипно разследване. Имената на Рене Кемпаса, Тарло и Джим Нуан са прикрепени към него. Първоначалният файл с финансите на „Кокс“ не е маркиран с име, а просто с кода на екипа. Един или повече от членовете му са го прегледали.

— Не може да са всички — каза тя. — Просто не е възможно.

— Има още нещо. Спомняш ли си какво ми каза за старата ни приятелка Мелани и за това, че се е натъкнала на същото?

— Тя ми каза, че Алесандра Барон е подправила записите на благотворителната фондация.

— Може да е права. Поисках актуален финансов доклад от комисията за благотворителност в Ню Йорк. По закон всяка регистрирана фондация трябва да предаде счетоводството си при тях всяка година. Според техните данни „Кокс“ са спрели да финансират катедрата по астрономия на Гралмъндския университет, веднага след като Боуз е направил откритието си; въпреки това са продължили да правят обичайните си малки дарения за други академични проекти. Започнах проверка на упоменатите получатели. Никой от тях не е чувал за „Кокс“, камо ли да е получавал парите им. До два дни след атаката на Първите; тогава финансовите трансфери отново стават реалност. Счетоводството е фалшиво, трансферите фигурират, в случай че бъде организирано някакво повърхностно разследване.

Паула се облегна назад в стола си и потърка с пръст брадичката си. По устните й се разля едва доловима усмивка.

— Мелани е била права. Виж ти!

— Така изглежда, Паула… Звездния странник е финансирал цялото наблюдение на Боуз. Това означава, че е знаел какво ще открие астрономът.

— Да.

— Как?

— Логично е да е бил там; или пък видът му да е бил наясно с Първите и плена им зад силовото поле.

— Той ли ги е пуснал навън?

— Това е очевидното заключение.

— Значи войната е започната умишлено. Пазителите са били прави.

— Да. — Тя направи гримаса и му се усмихна тъжно.

— Тогава какво ще правим сега?

— Първо, ще уведомя политическите си съюзници. Второ, ще арестуваме пълномощните лица от „Кокс“ по обвинение за измама. Очевидно са агенти на Звездния странник. Ако успеем да прочетем спомените им, може да разберем по-добре мрежата му във Федерацията.

— Ами Алесандра Барон? Мелани ни предупреди за нея. Тя също трябва да е негов агент.

— Ще бъде трудно да арестуваме подобна обществена фигура, без да разполагаме с добро основание, а не можем да си позволим наученото за Звездния странник да стане обществено достояние. Отделът по сигурността на Сената ще отправи официална молба до флотското разузнаване да бъде поставена под тайно наблюдение.

— Какво? Но ние знаем, че те са инфилтрирани.

— Да. Това обаче е прекрасна възможност да наблюдаваме какви реакции ще разбуни подобна молба.

Зелено-оранжевата приоритетна икона изскочи във виртуалното зрение на Найджъл, докато той четеше „Къщичка в къта на Пух“ на най-малките си деца, преди да си легнат. Опитваше се да им чете по една история всяка вечер, да бъде добър баща според собствените си представи. Майките и гледачките обличаха децата за сън и водеха всички дружно в стаята за игри, където той им четеше. Винаги избираше нещо класическо, подбираше истинска печатна книга, която можеш да отвориш, да намериш мястото, докъдето си стигнал, и да я затвориш с удовлетворение, когато вечерната глава дойде до края си.

Точно сега беше по средата на „Къщичка в къта на Пух“. Седемте деца в имението, които бяха над три години, седяха или лежаха върху възглавниците и меките канапета във форма на гъби и слушаха доволно, докато татко им четеше на висок глас, като интонираше аматьорски и правеше енергични жестове с ръце. Те се усмихваха и кикотеха, и си шепнеха помежду си.

Не друг, а разширеното му съзнание се опитваше да привлече вниманието му към съобщението от Отдела по сигурността на династията. Наблюдателният екип, който Нелсън бе назначил да следи Мелани, бе докладвал за пристигането й в бунгало в Дарклейк Сити, собственост на някой си Пол Крамли. От сигурността просто бяха записали името. В разширеното съзнание на Найджъл то веднага бе проверено в личните му файлове. Оттам и приоритетното съобщение.

Основното внимание на Найджъл се отмести от стаята за игри и се фокусира върху информацията, която протичаше в изкуствената му невронна мрежа. Той отвори докладите за опита за кражба и се запозна с кашата, която ностатите бяха натворили от несполучилите взломаджии. „Типично за Пол, той никога не е съвсем виновен.“

Крамли беше част от програмистите в екипа, който бе написал алгоритмите за първите ИИ, използвани от ТСП, за да контролират ранните портали на червеевите дупки. След като ИИ бяха еволюирали в СИ, Пол бе избрал да живее извън светлините, замесвайки се в какви ли не дейности от сенчест характер. Дребен играч, но с умения на хакер от висша класа. Във виртуалното зрение на Найджъл се появи списък с препратки. Той се спря на една от най-скорошните. Пол бе провел незаконно търсене в ограничените градски регистри на Париж.

Две неща смърдяха отдалеч. Първо, Пол бе потърсил адреса на Паула Майо. Второ, нямаше как да хванат толкова лесно Пол за нещо. И все пак Майо бе предоставила документирани доказателства, достатъчни, за да бъде осъден, глобен и да бъде конфискувано оборудването му. Вероятно разполагаше с невероятен паякоглав, който пазеше информацията й. Вероятно това беше СИ.

Найджъл се зачуди защо ли му е било на Пол да провежда търсенето. Мелани? Защо пък й беше на нея да знае адреса на Майо?

Колкото повече се заравяше в случая на Мелани, толкова повече се възбуждаше любопитството му. Според документа с нейната информация тя бе посетила Далечината заради предаването на Микеланджело. Дали поддържаше връзка с Пазителите? Или пък беше връзката на СИ с тях? Това определено беше параноично предположение. Имаше толкова много точки, но той не можеше да ги свърже. Рядко се ровеше в делата на Отдела по сигурността, но този път изключението се оказваше изключително. Увлечението му беше подсилено от сексапила й.

Той изтегли основното си внимание от изкуствената невронна мрежа и продължи да чете, докато не свърши главата. Децата започнаха да го молят за още, но той прояви твърдост и им обеща утре да им прочете още много. Те го целунаха, прегърнаха го за лека нощ и изчезнаха в стаите си.

Сам в стаята за игри, сред колосалното количество от играчки и крещящите й цветове, Найджъл реши, че трябва да събере още много информация за Мелани, за да разреши мистерията, която го измъчваше. Той въздъхна неуверено и набра номер. Обикновено всеки, на когото се обадеше, беше изненадан и поласкан от личната комуникация с великия Найджъл Шелдън. Микеланджело се изрази доста по-просто.

— Какво искаш, по дяволите?

Небостъргачът Лушъс беше висок осемдесет етажа. Представляваше тромава консервативна сграда от сив камък и затъмнено кафяво стъкло. Но все пак се намираше насред Трето авеню; архитектурата в тази част от града никога не е била пищна.

Трите огромни коли, които возеха екипа за арест от Отдела по сигурност на Сената, който Паула водеше, се заизвиваха през манхатънското движение в средата на сутринта. Както винаги, неочакваните криввания на жълтите таксита на града я накараха да смръщи чело; който и да бе програмирал тези шофьорски системи, се бе справил ужасно. Собствената й кола трябваше на няколко пъти да набива рязко спирачки, когато такситата се врязваха в пролуките пред тях.

Когато пристигнаха пред Лушъс, кодовете им за достъп вдигнаха бариерата пред рампата, водеща към многоетажния парков гараж. Два микробуса, които превозваха криминалистите и оборудването им, ги последваха.

Горе, във фоайето, четирима членове на екипа за арест веднага завардиха стълбищните изходи. Паула поведе останалите дванадесет към асансьора. Шестима от тях носеха екзоскелети със силови полета под обикновените си тъмни костюми; нямаше намерение да рискува.

Офисите на „Бромли, Уотърфорд и Гранку“ заемаха шест етажа, от четиридесет и втория до четиридесет и седмия. Залата им за прием беше изпълнена от широко извито бюро, зад което седяха три добре облечени и привлекателни човешки рецепционистки и приемаха обаждания. Така угаждаха на клиентите с лично внимание, което по-дребни фирми щяха да заменят с обикновени системи. Всички бяха заети с внезапната комуникационна засечка в системата им, която Паула бе изолирала от киберсферата веднага щом пристигнаха.

— Бих искала да видя г-ца Далтра, г-н Помански и г-н Сийтън, моля — каза Паула на най-старшата рецепционистка.

Жената погледна нервно към нея и екипа за арест.

— Съжалявам, те не са тук.

— Трябва ли да ви показвам документа си за самоличност?

— Не, разбира се, че не, госпожице Майо, знам коя сте. Това обаче е самата истина. Вече втори ден не са се появявали. Доста се говори за това тук. Старшите съдружници не са доволни.

— Проверете офисите им — каза тя на екипа за арест.

Криминалистите получиха разрешение да започнат работа. Качиха замразяващи програми в цялата системна мрежа на компанията и информацията от нея беше копирана в системи за съхранение с висока наситеност на паметта за по-нататъшен анализ от ОИ. И трите офиса на липсващите съдружници бяха изолирани, започна подробен оглед.

Сийтън живееше най-близо до офиса, в апартамент в луксозен блок на Парк авеню, точно до източна Седемдесет и девета улица. Паула взе петима от екипа за арест и използва приоритетния си код, за да разчисти трафика, дори спрелите отстрани таксита.

Отново изолира връзката с киберсферата на сградата. Униформеният портиер ги пусна и те се насочиха към асансьора през грандиозното фоайе.

Госпожа Джина Сийтън се появи забързано по коридора веднага щом камериерката обяви пристигането на именития посетител. Според досието на Паула семейство Сийтън бяха женени от осемнадесет години. Никой от двамата не произлизаше от особено богата среда, макар сега очевидно да компенсираха това. Чиста амбиция ги теглеше към богатството и професионалното положение, които можеха да бъдат основа на аспирациите им за живот във висшето общество.

Джина Сийтън носеше спретната копринена рокля с цветни мотиви, лицето и косата й бяха нагласени безупречно, а токчетата й тракаха по полирания под. Сякаш се готвеше да се превърне във функция на мъжа си, която да спомогне за издигането му в кариерата. Беше образцовата жена за един амбициозен сътрудник в безмилостното корпоративно общество на Ню Йорк.

Когато я попитаха за необяснимото отсъствие на съпруга й, тя каза, че той бил на правна конференция. Някъде в Тексас, не беше сигурна къде точно, адресът го имало в офиса. Призна, че е тръгнал набързо, но някой друг от фирмата се бил отказал в последния момент.

— Защо питате? — настоя тя. — Какво става?

Очите й, подчертани от прецизно нанесената спирала, огледаха пренебрежително екипа зад Паула.

— Налице са някои аномалии и смятаме, че съпругът ви би могъл да ни помогне да ги изясним — каза безстрастно Паула. — Не е ли необичайно да не поддържате контакт толкова дълго?

— Ни най-малко. Предполагам, че в момента се сближава с някоя от жените делегати и не иска да бъде обезпокояван. В партньорския ни договор има няколко клаузи, които позволяват разнообразието на връзките. От полза са и за двама ни.

— Разбирам. В такъв случай ще се наложи да дойдете с нас за преглед от съдебните ни лекари.

— Невъзможно, трябва да свърша сто неща.

— Ще дойдете с нас или доброволно, или под арест.

— Това е безобразие.

— Наистина.

— Какво търсите?

— Не мога да ви разкрия това.

Паула не беше сигурна дали едно неврологично сканиране ще е достатъчно, за да разпознаят агент на Звездния странник. Можеше да разчита единствено на пропагандата на Брадли Йохансон, че извънземното някак поробва хората. Може би в мозъка имаше необичайна вълнова активност, която съдебните невролози щяха да засекат. Беше доста несигурно предположение, но всичките му твърдения през последните сто години се оказваха притеснително близко до истината.

— Заподозряна ли съм? Каква е тази аномалия? Не може да е отново онова досадно незаявено плащане на асистента от Сената. Изчистихме това минала годината.

— Можем да го обсъдим в централата ни.

Джина Сийтън изгледа свирепо Паула.

— Надявам се, че знаете какво правите. Имам предвид законово. Не е добра идея да си играете с фирмата на съпруга ми. Вчера ми се наложи да заплаша онази отвратителна репортерка с дело за тормоз; изобщо няма да се поколебая да отправя такова обвинение срещу вас.

— Каква репортерка?

— Онази евтината, която се облича като проститутка. Спомням си, че направи репортаж за нашествието за Алесандра Барон. Мелани някоя си.

Експресът от ЕденБург върна Рене в Париж точно след обяд. По принцип тя трябваше да се върне направо в офиса, за да подаде доклада си, но пътуването беше дълго и неприятно. Смяната й продължаваше вече деветнадесет часа и освен раздразнението й заради липсата на почивка, я мъчеше вълчи глад. Малкият ресторант, който посещаваше често с колегите си, беше само на триста метра от офиса, затова тя каза на таксито да я остави там. Петнадесет минути за едно кафе и бургер нямаше да променят нищо. С малко късмет Хоугън и Тарло още нямаше да са се върнали от Марс. Завиждаше малко, задето не я бяха включили.

В ресторанта беше хладно и сумрачно. Всяка маса беше осветена и обгърната от уютната светлина на свещ с троен фитил. Над тях бавно се въртяха вентилатори и раздвижваха влажния градски въздух, примесвайки го с миризмите на готвено от кухнята. По протежение на цялата задна стена се простираше бар, някаква старинна салонна мебел, спасена от древно кафене, намирало се на левия бряг на Сена преди повече от двеста години. През вековете ореховият фурнир беше търкан и лакиран наново толкова пъти. Повърхността му беше почти черна и само странните, още по-черни завъртулки в дървото пазеха първоначалните красиви шарки.

Рене седна на един от високите столове на бара, окачи униформеното си сако на закачалката под плота и се загледа в дългите рафтове с екзотични бутилки от цялата Федерация. От ресторанта се хвалеха, че разполагат с представител на всяка една планета.

— Рантунианско зелено черешово шампанско — каза тя на бармана, знаейки добре, че на бара няма да има от него. Беше в гадно настроение.

Минута по-късно трябваше да се усмихне, когато той й поднесе висока, охладена чаша, пълна с нефритена на цвят течност, плътна като силно охладена водка.

— Наздраве. — Тя вдигна чашата към него. — Може ли един чийзбургер с бекон, но без майонеза, и пържени картофи вместо салата.

— Разбира се, лейтенант. — Той изчезна през малка врата и извика поръчката й на главния готвач. В обратната посока се понесе шумен залп от френски ругатни, свързани с майонезата.

Рене опря лакти на бара и отпи от питието си. Чувството беше прекрасно и декадентско — да пиеш нещо толкова силно по средата на деня. Тя улови с поглед движение в потъмнелите огледала зад редицата бутилки.

— Не е ли малко рано за подобно питие? — попита командир Хоугън.

— Здравей, шефе — каза тя. Съвсем умишлено не стана и дори не се огледа. — Реших, че мога да си позволя… още съм по средата на миналата нощ, времето се обърка в главата ми.

Лицето на Хоугън се намръщи от неодобрение. Той седна до нея, а ухиленият Тарло зае следващия стол.

— Искате да се присъедините към мен ли? — попита тя.

— Минерална вода — каза Хоугън на бармана.

— Бира — каза Тарло.

— Е, как беше на Марс?

— Забава — каза Тарло. — Изкарах си страхотно, докато шофирах трансроувъра. Освен това изглежда шантаво, цветовете са странни. Видяхме и старите кораби на НАСА. Разпадаха се. Шелдън и адмиралът направо щяха да се насълзят, като ги видяха.

— Открихме наземната станция „Рейнолдс“ — каза Хоугън с укорителен тон. — Екипът криминалисти свали всички програми от системите й и конфискувахме предавателната техника за анализ.

— Конфискували сте я. — Рене едва успя да сдържи кикота си. Представи си как Хоугън повелително размахва съдебна заповед пред банда малки разгневени зелени човечета, бесни, че флотът си тръгва с планетарната собственост.

— Някакъв проблем ли има? — попита Хоугън.

— Не, шефе.

— Разбрах, че си излязла от офиса, докато ни нямаше — продължи той. — През по-голямата част от времето, всъщност. Надуши ли някакви следи?

— Не! Нито една. Това пътуване беше пълна загуба на време. Виктор и Бернадет, родителите на Изабела, нямат представа къде е тя и, честно казано, не проявяват особен интерес.

Тези два разпита продължаваха да я човъркат. Уорън Ив Халгарт отново я бе ескортирал; тя се съмняваше, че без него щеше да успее да види Виктор. Бащата на Изабела не беше особено очарован от възможността да се срещнат, новата му работа като управителен директор на втората по големина производствена компания на династията беше изключително напрегната. Компанията се бе специализирала в производството на генератори на силови полета и други високотехнологични машини и се бе оказала една от хилядите, които изведнъж трябваше да доставят компоненти на флота със светкавична скорост. Всички служители бяха поставени под изключително напрежение и това си личеше. Виктор почти нямаше представа какво става с малките му деца, камо ли с едно от тези, които бяха напуснали дома преди години. Що се отнася до Бернадет, Рене рядко бе имала шанса да се срещне с човек, на когото изразът „скучаещ милионер“ да приляга по-добре, отколкото на майката на Изабела. Единствената изненада беше, че тя живееше на ЕденБург, където почти нямаше време и място за онези, които не отдават сто процента от себе си на работата. Уорън й бе обяснил, че Бернадет е една от прочутите обществени домакини на Риалто, чиито приеми привличали впечатляваща подборка от корпоративния и финансовия елит. Това не й оставяло много време да поддържа връзка с децата си. Тя дори не знаеше, че Изабела е изключила адреса си в унисферата.

— Има ли други следи, оставени от Изабела? — попита Хоугън.

Рене отпи нова глътка от зеленото черешово шампанско, наслаждавайки се на студеното изтръпване в гърлото й.

— Никакви преки следи. Мислех да пробвам да проуча дейностите й на Дарока, преди да изчезне, да потърся някакви подсказки къде може да е отишла. Освен това мога да се срещна и с Кантил.

— Добре, достатъчно. — Ръката на Хоугън покри китката й, за да не може да надигне чашата си. — Не искам да пилееш повече време по това момиче. Направи сериозна догадка и не излезе нищо. Нямам против от време на време да работиш самостоятелно, но трябва да знаеш кога да признаеш поражението си. Разбери ме, моментът за това е настъпил.

— Има нещо нередно около нея.

— Може и да е така и затова заповедта още важи. В крайна сметка полицията ще я открие и тогава ще ти дам позволение лично да проведеш разпита. Но сега искам да работиш по приоритетните ни случаи.

Рене се загледа с неприязън в ръката си; дълбоко в нея малката частица разум я предупреждаваше, че не може да спори за това.

— Да, добре, шефе.

— Освен това не искам отново да безпокоиш хора като Кристабел Халгарт. Ако искаш да говориш с някого от такова високо ниво във Великите фамилии или Династиите, първо ще го обсъдиш с мен. В разследванията ни трябва да се съобразяваме с много политически аспекти, да не споменаваме протокола, който трябва да следваме.

— Тя ме прие с удоволствие.

— Не знаеш какво си е мислила. Не искам този инцидент да се повтаря, ясен ли съм?

— Ясно. — Ръката му се отдръпна и тя вдигна чашата към устните си. Барманът донесе водата и бирата и остави малка купичка с кашу пред Хоугън.

— Нашето пътуване даде доста прилични резултати — каза Тарло. — Криминалистите успяха да разбият програмите в системите на станция „Рейнолдс“. Вече знаем какво е било кодирано.

— Какво? — попита рефлексивно Рене.

— Всяко късче данни от метеорологичните сензори по цялата планета.

Докато Хоугън слушаше Тарло, пръстът на Рене бавно се вдигна над ръба на чашата й и остана изправен в продължение на няколко секунди. Тарло го видя и с усилие потисна усмивката си.

— В това няма никакъв смисъл — каза тя. — Защо им е на Пазителите да се интересуват от марсианското време? Не разбирам.

Тарло се ухили насреща й.

— Нито пък аз.

— Поне е веществен резултат, който можем да използваме — каза Хоугън и се обърна пак към Рене. — Искам двамата да работите заедно и да видите какво ще излезе. Адмирал Кайм даде на разследването изключително висок приоритет.

— Разбираемо е, предвид миналото му — изсумтя тя и си взе малко кашу.

— Добре тогава — каза Хоугън и пресуши минералната си вода на една глътка. — Нахрани се, Рене, а след това те искам в офиса този следобед. Двамата ще разгледате под друг ъгъл марсианското разследване. Повикайте експерти, намерете всички възможни приложения на метеорологичните данни.

— Да, сър.

Хоугън кимна доволно и ги напусна, махвайки им с ръка.

Рене го проследи с поглед, докато той излизаше от ресторанта.

— Какъв задник.

— Очакваше се — каза Тарло с усмивка. — Когато се върнахме, го чакаха лоши новини.

— Наистина?

— Знаех си, че това ще те разведри. Чуй, Отделът по сигурността на Сената е подал официална молба да започнем тайно наблюдение на Алесандра Барон.

— Медийната звезда?

— Точно тя.

— Защо?

— Официалната причина е, че я подозират във връзки със, цитирам: „зловредни индивидуалности“. Доста грехове под една шапка, а? Познай обаче чие име беше на дъното на молбата.

Усмивката на Рене засия не по-слабо от тази на Тарло.

— На шефката.

— Сега разбираш ли защо Великият водач се разхожда наоколо, все едно в задника му се е заврял бръмбар?

— Да. И все пак няма причина да си го изкарва на мен.

— Ти си най-лесната, най-непосредствената мишена. Предупредих те за момичето от Халгарт. Нямаше как това да му хареса. А и посещението при Кристабел беше голям риск. Нямаше как той да не разбере.

— Да, да. Трябва да признаеш обаче, че е странно. Защо й е на Изабела да изчезва така?

— Не — каза той и вдигна ръце. — Отказвам да се замесвам в това; не просто защото униформата ми харесва, но и парите от работата ми трябват. Пък и отбелязвам напредък, който се харесва на Хоугън.

— Трябва да гледаме на картината цялостно, Тарло.

— Разбира се. Просто си припомни какво се случи с последния, който възприе тази гледна точка. О, ето го и Вик.

Рене се извърна на стола и видя Вик Ръсел, който вървеше през ресторанта. Той вдигна ръка.

— По-добре да вземем маса — каза тя.

Избраха си една до стената, където висока преграда ги закриваше от погледа на останалите клиенти.

— Имам малко добри новини за теб — каза Вик, докато сервираха бургера на Рене. Той си взе няколко картофки от чинията й.

— Добре ще ми се отразят — призна тя. — Денят беше дълъг и скапан.

— Проследих осемнадесет обекта от задържаната от Едмънд Ли пратка на Буунгейт.

Рене изчака за миг, като оглеждаше бургера си за следи от майонеза.

— По целия им път?

— Да. — Едрото обло лице на Вик се озари от самодоволно изражение. — А си мислиш, че ти не си спала от много време. Това ми отне седмици, беше толкова сложно. От полза беше, че знаехме производителите и финалната дегизировка; можех да работя по пътя им и от двата му края, да запълвам празнини, а повярвай ми, имаше някои огромни празнини. Всеки път става дума за верига от куриерски компании, които прикриват стоките по пътя им между складовете — някои от частите са пътували десет месеца. Всичките пари, платени за пратката, са дошли от еднократни сметки. В тази операция са вложени колосални организационни усилия. Може да сме подценили бройката на активните Пазители във Федерацията. Това разнасяне на компонентите сигурно ги оскъпява тройно, докато пристигнат на Далечината. Това струва на Пазителите цяло състояние.

Тарло и Рене си размениха погледи.

— Могат да си го позволят — каза тя. — Спомни си Големия червеев обир, оттам идват всички пари.

— И така да е — настоя Вик. — Това е чиста параноя. Ефективна е, наистина, трябва да им го призная.

— Не всички са били от Пазителите — каза Тарло. — Елвин набира хора от какви ли не утайки; спомнете си онзи агент, подир който ни изпрати Кафлин.

— Благодаря ти, Вик — каза Рене. — Това наистина е страхотна работа. Ще заредим данните, за да може ОИ да ги сравни с наличната база за Пазителите, и екипът ще прегледа най-добрите следи за възможно развитие.

Вик се облегна на мястото си и открадна още една шепа картофки от чинията й.

— Знаеш ли, мислех си за това, когато подадох доклада. Вече разполагаме с тонове информация, толкова много имена и контрабандни операции, сделки с оръжия на черно; всичко това се точи назад с десетилетия.

— Знам — каза Тарло и завихри бирата в чашата си. — Рене и аз лично сме качили половината от нея.

— Добре — каза Вик, внезапно станал сериозен. — Как тогава не сме успели да спипаме копелетата?

— Болезнен въпрос — каза Рене.

— Защото всичко това е периферна информация — каза Тарло. — Един ден ще достигнем критична маса от информация и целият случай ще си дойде на мястото. В този ден ще направим хиляда ареста.

Вик поклати глава.

— Щом казваш. Ще се видим в офиса, нали?

Рене кимна.

— След половин час.

Тя погледна почти празната си чаша и се зачуди дали да не си поръча нова.

— Секунда — каза Тарло на Вик. — Ще дойда с теб.

Тарло изчака, докато едрият мъж не стигна до вратата.

— Добре ли си?

— Разбира се. Просто съм напрегната и разочарована след ЕденБург, това е всичко. Тази проклета Изабела. Защо на никого не му пука за нея? Нито на приятелите й. Нито на семейството. Ако ти изчезнеш, хората ще се чудят, ще задават въпроси. Аз ще искам да знам какво ти се е случило.

— Това е, защото си добър човек. — Той се поколеба. — Виж, Хоугън ще те наблюдава, но аз мога да продължа случая с Изабела дискретно, ако искаш.

— Не знам. — Тя потърка раздразнено челото. — Вече няма кого да разпитвам дискретно. Или трябва да го направя на въпрос, или да се откажа напълно. По дяволите, не мислиш, че Хоугън може да е прав, нали?

Тарло се засмя.

— Никога. Ще се видим ли по-късно? Искам да ти кажа за Марс. Наистина беше странно място.

— Да, ще се видим после.

Той я потупа по рамото и си тръгна.

Рене отхапа от бургера си и задъвка бавно. Може би Изабела се превръщаше в мания за нея. Да избягаш и да се присъединиш към масовите вълни от хора не беше престъпление. Стотици хиляди хора на всеки от световете в близост до Изгубените23 бяха напуснали дома си без обяснение. Повечето от тях бягаха на светове от другата страна на Федерацията. Силвъргалд също беше популярна дестинация, а ако беше отишла там, Изабела щеше да се намира извън обхвата на електрониката.

— Не трябва да обсъждате поверителна информация на публично място — каза женски глас. — Процедурите в офиса явно са западнали в последно време.

Рене се изправи и погледна над преградата към съседната маса. Там седеше Паула Майо и отпиваше от чаша портокалов сок.

— Господи, шефе!

— Може ли да се присъединя?

Рене се усмихна и посочи към свободните места.

— Звучи като доста гаден ден — каза Паула, след като се настани на мястото, което Вик бе освободил.

— Мога да се справя. Просто не преставам да си задавам въпроса какво би направила ти.

— Ласкаеш ме. Как е работата в офиса?

Рене отхапа отново от бургера и погледна пресметливо Паула. Дали умишлено я изпробваше колко ще разкрие?

— Би трябвало да си наясно; нашата информация е достъпна на Отдела по сигурността на Сената.

— Нямах предвид информацията от разследванията. Повече ме интересува как се справя Хоугън.

— Справя се, едва. Не е като теб.

— Подозирам, че и двамата се радваме за това. Как прие молбата за наблюдение на Алесандра Барон?

— Не чу ли? Тарло каза, че не му понася добре. Мисля си обаче, че е по-скоро, защото ти си я подала, отколкото заради хората, които ще трябва да отдели. В какво подозираш Барон?

— Тя е агент на Звездния странник.

Рене се вторачи в бившия си шеф.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли смяташ, че съществува?

— Да.

— По дяволите, шефе. С какви доказателства разполагаш?

— Поведението на няколко души, включително Барон. Тя е част от мрежа от агенти, които действат против човешките интереси. Събираме информация за тях, която би трябвало да доведе до ареста им.

— Мамка му, не се шегуваш, нали?

— Не.

— Защо ми казваш?

— Искам да знам защо си издала заповед за задържането на Изабела Халгарт.

— Заради мрежовата стрелба, онази със съобщението, че Дой е агент на Звездния странник. Имаше нещо сбъркано в този случай.

Тя обясни какво я притеснява в цялата ситуация, разказа и за изчезването на Изабела.

— Интересно — каза Паула. — Особено връзката й с Кантил. Търсим всякакви връзки със Звездния странник в политическия елит на Федерацията. Възможно е тя да е тази брънка.

— Изабела е агент на Звездния странник? Трудно ми е да го повярвам.

— Сама каза, че има нещо нередно около нея. Стрелбата нанесе големи щети по имиджа на Пазителите. Логично е да предположим, че Звездния странник ще използва подобен тип дезинформация, за да навреди на единствения си истински противник. Връзката й с това би потвърдила принадлежността й към мрежата на извънземното.

— Но тя е само на двадесет и три, а връзката й с Кантил е била преди две години. Как би могла да се замеси в нещо подобно толкова млада? Прекарала е по-голямата част от ранния си живот на Солидад. Няма как да бъдеш по-защитен и изолиран.

— Не знам. Има ли някаква възможност да проучиш по-подробно миналото й?

Рене изду бузи и въздъхна.

— Това няма да ме направи любимка на Хоугън.

— Да, чух. Решението е твое, разбира се.

— Ще направя каквото мога, шефе.

— Благодаря ти.

Паула остана на масата и довърши питието си, след като Рене излезе. Виртуалната й ръка докосна иконата на Хоше.

— Сега си тръгва.

— Да, видях я. Екипът я затваря в кутия. Наблюдателните програми са качени и вече следят унисферния й адрес.

— Добре. Да видим какво ще излезе.

— Мислиш ли, че е тя?

— Надявам се, че не, но кой знае. Ако е тя, информацията, която й споделих, трябва да я подтикне да осъществи контакт с някой от мрежата на Звездния странник.

Въпреки че разстоянието от Ню Йорк до имението „Тюлип“ не бе голямо, Жюстин поддържаше собствен апартамент на Парк авеню. Беше удобно място в града в миговете, когато искаше да е сама или пък да организира малко вечерно събиране с близки приятели и важни познати; уединено кътче, където можеше тихо да се занимава с делата, които предпочиташе да останат лични. Сградата беше на два века, грамаден артистичен деко-готически блок, който беше популярен както сред градските тузари, така и сред хората с огромни стари богатства. Апартаментът й заемаше половината от четиридесетия етаж, откъдето разполагаше с хубава гледка към парка под терасата й. По продължение на каменната балюстрада бяха скулптирани високи мраморни водоливници, които обрамчваха величественото дърво махон, проблясващо в розовозлатисто под последните лъчи на вечерното слънце. Неповторимата светлина на биохимичната аномалия така и не успяваше да я отегчи. Беше толкова жалко, че ТСП бяха затворили дома на растението; така в световете на Федерацията вече никога нямаше да бъдат внесени други екземпляри.

Прислужничката беше приготвила лека вечеря от задушена сьомга и салата. Жюстин я изяде предпазливо, преди да пристигне гостенката й. Не особено изненадващо, двадесет минути след като приключи, трябваше да изтича до банята и да повърне повечето храна.

— Бях забравила тази част — каза си, докато изтриваше устата си със салфетка. Взе шишенце с вода за уста от медицинското шкафче и се нажабури. Отвратителният горчив киселинен вкус отстъпи на болничен ментолов аромат. Нямаше особено подобрение.

— Спри да се самосъжаляваш — каза на отражението си в огледалото. Напръска лицето си с малко студена вода. Напоследък видът й далеч не беше толкова сексапилен. Е, така или иначе не се бе впуснала в лов на любовници точно сега. Виртуалната й ръка докосна иконата на баща й.

— Тя е тук.

— Идвам — каза Гор; имаше апартамент на горния етаж.

Както винаги, Паула Майо беше облечена безупречно — в син костюм, който очевидно бе ушит в Париж. Изражението на изящното й лице беше строго, докато оглеждаше голямата дневна стая и древната мебелировка.

— Вчера бях в друг апартамент на Парк авеню, на около километър оттук — каза тя. — Тогава си помислих, че онова е показност, но всъщност той би се побрал целия в тази стая и пак ще е доста просторно.

— Някои хора се стремят нависоко — каза Жюстин. — Други сме се изкачили отдавна.

— Материализмът никога не ме е привличал.

— Това част от наследството ти от Хъксли Хейвън ли е? — Жюстин почти каза „наследството от Кошера“.

— Не мисля.

— Разбира се, че е — каза Гор Бърнели. Той прекоси с дълги крачки дневната, облечен в мораво поло и черни дънки. Златистата му кожа отразяваше матовата кехлибарена светлина на полилеите над тях.

— Материализмът би отвлякъл вниманието от манията ти, не е ли така, следовател? Фондацията не би желала това да се случи с полицаите й, а предполагам, че тази особеност също те прави неподкупна.

— Татко!

— Какво? Всеки би оценил искреността у хората, особено един полицай.

Жюстин беше твърде уморена, за да му възрази. Отново усещаше неразположение в стомаха си и побърза да нареди на е-конома си да й донесе нещо против киселини. Той прие нарежданията й и я уведоми, че помощните личностни програми на Гор изпълват системите на апартамента и се движат из него като предпазливи призраци.

— Може ли да започваме, моля? — попита Жюстин; прозвуча, сякаш ги умоляваше. Големите прозорци, които водеха към балкона, станаха непрозрачни и бяха покрити от проблясващо сиво енергийно покривало, което запечата стаята. Тя седна на един от големите дивани, а в същото време робот камериерка се понесе към нея на колелцата си с чаша вода, пълна с млечна на вид течност. Гор се приближи и седна до нея, а Паула си избра стол с висока облегалка срещу тях.

— Ще започна с лоши новини — каза Жюстин. — Не успях да разбера кой е казал на Томпсън, че Найджъл Шелдън блокира анализа на товарите за Далечината.

— По дяволите, момиче — каза недоволно Гор. — Какво не е наред?

— Точно сега не съм най-популярният сенатор във Федерацията. От цялото доброжелателство, което срещах в началото заради смъртта на Томпсън, вече почти няма следа. Колумбия и Халгарт изграждат множество нови съюзи, а Дой, разбира се, е винаги готова за гласовете им. Тези от нас, които задават неудобни въпроси, постепенно се оказват с вързани ръце.

— Тогава ги развържи и си пробий път обратно. Хайде де, това би трябвало да е детска игра за теб.

— Всъщност съм изправена пред изключително умели противници — отвърна троснато тя. — Колебанието ми дали мога да се доверя на Шелдън е сериозен проблем; оказвам се доста изолирана в няколко от комитетите.

— Ще се справиш — каза Гор. — Знам, че винаги мога да ти се доверя. Затова се гордея толкова много с теб.

Жюстин премигна изненадано. Това изобщо не звучеше като Гор.

— Флотът е отбелязал напредък по случая с Марс — каза Паула. — Макар и да не е кой знае колко полезно развитие. Помолих адмирала да задълбочи разследването и той вложи много повече енергия, отколкото съм очаквала.

— Чух, че лично са отишли там — каза Гор.

— Найджъл Шелдън осигурил червеева дупка на ТСП — потвърди Паула. — Което е интересно само по себе си. Чии интереси преследва, като подкрепя това разследване на Пазителите? При всички случаи екипът на флота е успял да открие каква е била кодираната информация. Изцяло метеорологични данни.

— Открили ли са ключ? — попита Жюстин.

— За съжаление не, програмата за кодиране е била със срок на активност. Нищо не е останало от нея. Криминалистите извършват квантово сканиране на хардуера, но не е особено вероятно да открият остатъчни следи. Самата информация ще си остане скрита за нас, освен ако Пазителите не решат да разкрият ключа.

— В такъв случай дори да разбием шифъра, няма да разберем за какво им е трябвала.

— Опасявам се, че е така, сенаторе.

— Това са пълни глупости — каза Гор. — Мен ако питате, просто Пазителите за пореден път са преметнали флота. Всичките тези лайна с метеорологичните сензори са хитра залъгваща маневра. На Марс трябва да има скрито нещо. Някаква трансмисия от тайна база или устройство, може би оръжие. Ако са приземявали Фоннойманова кибернетика на повърхността, кой знае какво са успели да построят.

— Изследователските пратки, които роботизираните кораби са спускали на Марс, са добре документирани — каза Паула. — Няма неотчетена извънредна маса, за всичките двадесет години. А и екипът на флота не е забелязал нищо необичайно на Арабия Тера.

— Четирима компютърни маниаци и две исторически фигури от древното минало, тръгнали на носталгично пътешествие, не отговарят особено на представата ми за изследователски екип. Може да е имало ракетен силоз точно под краката им и така и да не са разбрали.

— Или пък някой угаснал вулкан — измърмори Жюстин.

— Не мисля, че е било според способностите на Пазителите да пренесат контрабандно на повърхността нещо с мащабите на кибернетична фабрика — каза спокойно Паула. — Знаем, че те закупуват нужната им екипировка.

— Метеорология! — изсумтя с отвращение Гор.

Жюстин прикри усмивката си, отпивайки още от лекарството против киселини.

— Мисля, че засега трябва да оставим Марс настрана — каза Паула. — Една от бившите ми колеги в парижкия офис може и да е разкрила друг агент на Звездния странник — Изабела Хелена Халгарт.

— Мамка му! — каза Гор.

На Жюстин й отне секунда, за да свърже името с конкретна информация. Остана доволна, че не й се наложи да се допитва до е-конома си.

— По дяволите, мислиш ли, че това е връзката им в президентството?

Гор вдигна ръка. Виждаше собственото си изкривено отражение в дланта му.

— Почакай — каза той. — Анализирам го. Винаги съм знаел, че имаше нещо нередно по време на онзи уикенд, който организирахме в Сорбонската гора. Да видим. Патриша винаги бе готова да посети всеки прием; тогава си мислех, че го прави, за да осигурява подкрепа за Дой. Само че погледни на този уикенд от гледната точка на Звездния странник. Да предположим, че е искал съществуването на човешки флот, който да участва във войната, която спретна между нас и Първите. Да, по дяволите. Сети се за трудностите, пред които бяхме изправени. Или Изабела, или Патриша е била там, за да улесняват нещата. Изабела дори преспа с Рамон ДБ.

— Той е спал с нея? — Жюстин не успя да сдържи раздразнението си. Навлажни устните си, още по-подразнена, че изобщо й пука. Все пак не бяха женени вече от осемдесет години. Въпреки това… беше го сторил под собствения й покрив, погледнато технически.

— Именно идеята за успоредната работа на Рамон спомогна за преместването на производството на звездни кораби на Висшия ангел по възможно най-гладкия начин — каза Гор.

— Която му хрумна в неделя сутринта — каза студено Жюстин. — Предполагам, че никога няма да разберем чия е била.

— Предполагам, че е била на Патриша, която я е подшушнала чрез Изабела — каза Гор.

— Един президентски асистент е способен да измисли точно такива компромисни решения за броени мигове. Вече обаче няма как да разберем.

— Можеш да го попиташ — каза Паула.

Жюстин допи лекарството и може би затова се намръщи с леко неодобрение.

— Да, мога. Но не съм сигурна, че ще ми отговори.

— Ще го направи — каза Гор. — Знаеш, че ще го направи.

— Може би, но ще иска да знае защо.

— Достатъчно силен ли е, за да се присъедини към нас? — попита Гор. — Нуждаем се от съюзници.

— Той ще поиска от мен много сериозно доказателство — каза предпазливо Жюстин. — Не съм сигурна, че в момента разполагаме с такова.

— Какво повече можем да му предложим? — попита Гор. — За Бога, Рамон не е глупав.

— Нямам намерение да му казвам, че подозираме Найджъл Шелдън в участие зад кулисите на най-голямата конспирация срещу човечеството. Ще ни обяви за луди.

— Трябва да намериш начин да го привлечеш на наша страна.

— Ще се опитам.

Помисли си как щеше да го стори в старото време. Хотел в Париж, може би, уикенд насаме, ресторанти, хубави вина, кафе, разговори, спорове, театър вечерта, дълги страстни нощи в леглото. Колко много й липсваха тези по-прости времена сега.

— Това обаче няма да ни разкрие коя от двете дърпа конците — Патриша или Изабела — каза Гор. — А и дали са работили заедно с Шелдън?

— Не знаем дали Найджъл е част от това — каза Жюстин. — Все още не.

Тя каза на е-конома си да направи пълна проверка на досиетата на Изабела и Патриша.

— Би било логично Изабела да е куриер в мрежата на Звездния странник — каза Паула. — Кантил по-скоро работи под дълбоко прикритие и бавно и внимателно си проправя път в политическата структура на Федерацията. Унисферните предавания са пълни с полуизказани нападки, че Дой е твърде зависима от съветниците си и общественото мнение.

— Затова ми се стори подозрително, че подкрепи тогавашната агенция за звездни полети — каза Гор. — Харченето на толкова много пари нямаше как да й донесе позитиви при гласуването преди падането на бариерата. Като подкрепи създаването й, пое много нетипичен за нея риск. Нещо я е накарало да го направи.

— Не разполагам с повод да арестувам Кантил и да я подложа на съдебен неврологичен преглед — каза Паула. — Вчера направихме подобни анализи, които не дадоха резултати.

Жюстин ги слушаше как обсъждат възможностите, докато информацията за Патриша и Изабела се нижеше във виртуалното й зрение. Миналото на Патриша беше добре документирано и потвърдено от разследващи репортери, които жадно бяха търсили и най-дребното несъответствие с официалната й история, за да отразят скандала в мрежата. Наличната информация за Изабела беше по-малко, най-вече заради младостта й и заради факта, че бе прекарала голяма част от живота си на Солидад. Частният свят на Халгарт не разполагаше с публични архиви. Жюстин започна да преглежда асоциираните файлове, които сравнителната функция на е-конома й бе изнамерила.

— Почакайте малко — каза Жюстин. — Бащата на Изабела, Виктор. Преди петнадесет години е бил назначен за директор на изследователския институт „Мария Селесте“ на Далечината. Ръководил го е в продължение на двегодишен мандат, след което се е върнал на ЕденБург, където си е осигурил вицепрезидентски пост в една от физичните лаборатории на династията Халгарт.

— Така е стигнал до нея — каза със задоволство Паула. — Била е просто дете. Не можех да проумея как някой толкова млад може да бъде замесен в това. — Тя се намръщи. — Нито пък Рене.

— Ако Изабела е агент на Звездния странник, значи и родителите й са такива — каза Гор.

— Да — каза Паула. — Трябва да наблюдаваме действията им. Въпреки това наблюдателните операции, които Отделът по сигурността на Сената може да организира, са ограничен брой.

— Фамилията ни разполага с приличен по размери екип за сигурност — каза Гор. — Ще им се отрази добре за разнообразие да си отлепят задниците от офиса и да свършат малко оперативна работа. Ще организирам нещо.

— Оценявам го — каза Паула. — Аз обаче мога да уредя двамата Халгарт да бъдат наблюдавани. Имам приятел с високи позиции в династията. Има нещо друго, за което ми е нужна помощта ви. Хоше разкри, че астрономическото наблюдение на Боуз е било финансирано от Звездния странник. Някой от парижкия офис на Дирекцията е потулил тази информация, когато го разследвах. Провеждам няколко операции капани, чрез които да разбера кой е бил. Обаче бих искала подробен финансов анализ на „Бромли, Уотърфорд и Гранку“. Така може да излязат важни следи.

— Знам тази компания — каза Гор. — Юридическа фирма тук в града.

— Точно така. Трима от служителите им са изчезнали като Изабела. Те са основали „Фондация за образование «Кокс»“, която е държала сметката си в банка „Денман Манхатън“. На Отдела по сигурността на Сената ще му отнеме известно време, за да организира подробен съдебен анализ на архивите им. Освен това съм сигурна, че вие ще се справите по-добре със задачата.

— Ще изкормя проклетата компания — каза Гор. — Ако са похарчили и цент, за да купят питие на Звездния странник, ще го разбера.

Прекрасният кораб „Защитник“ вече от три седмици разузнаваше дълбокия космос, а капитанът му беше също толкова отегчен, колкото и останалите от екипажа. Вероятно дори повече, помисли си Оскар. Всички прекарваха свободното си от смени време потопени в телесензорни драми и по-динамични аспекти на културата на Федерацията и поне си почиваха от досадния бордови живот. Той, от друга страна, прекарваше часовете си за почивка, преглеждайки дневниците на „Втори шанс“.

Беше загуба на време. Знаеше, че е загуба на време. На борда нямаше никакво враждебно настроено шпиониращо извънземно. Причината — единствената причина, — заради която продължаваше ден след ден да преглежда дневниците, бяха Боуз и Фербеке. Все още не можеше да проумее какво им се бе случило, нито защо. Нещо се бе объркало отвратително по време на мисията им на Наблюдателната кула. Нямаше начин Боуз и Фербеке да са загубили връзка заради проста повреда в електрониката. Предавателите им бяха напълно надеждни. Сензорите на звездния кораб и контактните екипи сигурно бяха пропуснали нещо: някакво все още активно устройство на Първите или пък нестабилна част от скалния отломък, която се бе сринала върху двамата изследователи. Въпреки че… се намираха в условия на свободно падане, нямаше гравитация, която да срути каквото и да било; а и някаква реликва, останала от Боуз, бе предупредила „Конуей“. Оскар си нямаше представа какво търси; просто продължи да го търси.

Потопил се бе в около дузина телесензорки, записани от различни членове на контактния екип, докато се бяха плъзгали и напредвали опипом по зловещите извивки на коридорите, надупчили вътрешността на Наблюдателната кула. Нито един от записите не му разкри нищо ново. Сградата на Първите беше мъртва като гробница на египетски фараон. Нито една от физическите проби, които бяха донесли със себе си — ронещият се строителен материал или наситените с радиация части от екипировката — не бе помогнала за по-доброто разбиране на истинската природа на механизма, наречен Наблюдателната кула. Всички бяха твърде крехки и стари, за да бъдат подложени на анализ, който да разкрие нещо полезно. От флота все още не бяха сигурни част от какво е инсталацията, макар и според най-вероятните предположения да бе служила за нещо като пункт за преработка на минерали. Нито една от частите, които контактният екип бе изследвал, не разполагаше с машини, чието състояние да е дори близо до изправното. Тунелът, в който Боуз и Фербеке се бяха спуснали, не беше по-различен. Именно Оскар им бе дал разрешение да слязат по-надълбоко, за да открият какво има там. Спомни си как ги бе окуражил. Често по време на безкрайните преживявания на записите чуваше този ентусиазъм в собствения си глас.

Многократно преглеждаше записи, отговарящи на времето, по което бяха загубили комуникация с тях. Дневници на мостика, инженерни дневници, дневници на захранването, дузина други бордови информационни потоци, дневници на совалковите полети, пренесли контактните екипи от звездния кораб до скалата. Най-тежко преживяваше подробните записи от космическите костюми на Мак и Франсис Ролинс, документирали френетичния им, безсмислен спасителен опит. Бяха слезли надълбоко по извития полутунел-полукоридор, който бе погълнал Боуз и Фербеке. Нищо в онези разпадащи се алуминиеви стени не издаваше опасността, която се криеше напред.

Преди две нощи, след края на смяната му на мостика, Оскар реши да подходи малко по-различно към анализа си. Пусна всеки сензорен запис от скалата на Наблюдателната кула, с който разполагаше, и ги насложи в специфична цялостна картина. Искаше да направи сравнения между скалата и руините на нея от мига, в който я бяха открили, до самия край, когато си бяха тръгнали. Формата, термалният профил, електромагнитният спектър, спектрографските данни; всеки сензор изграждаше подробна и наситена снимка на всеки две секунди. Когато всичко това бъдеше сглобено, ОИ на „Защитник“ щеше да използва програма за подробно сравнение, за да потърси и най-малките промени.

Холограмният портал на кабината му беше в режим на проектиране и изпълваше малкото пространство с образ от камерите на совалките, пресъздавайки отново първия изследователски полет на Мак. Оскар засмука тръбичката на кутия с портокалов сок, докато за сетен път вървеше познатият диалог между него самия, Мак и пилота на совалката. Информацията от сензорите на совалката бяха организирани и добавени към сензорните записи на звездния кораб, за да подобрят качеството на снимките и да вдигнат резолюцията. Той наблюдаваше как се отварят вратите на хангара и как тромавият малък кораб се издига от гнездото си, а от контролните му реактивни тръстери блъвват струи искрящ студен газ. Огромното туловище на „Втори шанс“ се изви бавно и тихо в пространството на кабината му, полупрозрачната проекция му позволи да види преградите през главната цилиндрична суперструктура и гигантския животоподдържащ обръч. Оскар почувства пристъп на носталгия, виждайки отново звездния кораб. Никога вече нямаше да има втори като него. „Защитник“ беше елегантен и по-мощен, но му липсваше величието на предшественика му. Всички, които работеха на комплекса на Аншун, бяха вложили сърцата си в онзи първи звезден кораб, както и невероятно количество време. Бяха пренебрегнали семействата си и социалния си живот. Изграждането му беше истински любовен акт. Атмосферата, която бяха споделяли тогава, също я нямаше, нямаше ги наивната възбуда и оптимизмът, предхождащи началото на великото изследване на непознатото. През онези дни всички бяха изпълнени с надежда, колкото повече наближаваше приключението. Бяха по-прости, по-лесни времена.

Совалката се отдели от животоподдържащия пръстен и двигателите пламнаха, понасяйки я към Наблюдателната кула. Дайсън Алфа се плъзна през преградите на кабината му; беше далечна точка светлина, ярка като Венера на нощното небе над Земята. Останалата част от непознатото небе потече като река около нея. Оскар се взря в образа — петънце пред совалката. Беше го виждал толкова пъти в толкова много спектри, че знаеше точната позиция на Наблюдателната кула спрямо непознатите съзвездия.

Устните му се разтвориха и той засмука въздух. Кутията с портокалов сок беше празна. Той се пресегна, за да я набута в отвора на тръбата за отпадъци отстрани на преградената тоалетна, но спря насред движението. Намръщи се. Взря се в образа на „Втори шанс“.

— Спри образа — каза на е-конома си. Записът замръзна мигновено. — Задръж тази гледна точка и увеличи тройно, фокусирай върху „Втори шанс“. Сиво-сребърното тяло на звездния кораб се разрасна рязко и покри тоалетната и спалния му чувал. Оскар забрави да диша.

— Копеле.

Не можеше да отмести поглед от главната сензорна система, шокът препускаше като ледено електричество по гръбнака му. Главната комуникационна чиния на звездния кораб се бе изпънала и сочеше право към миниатюрната звезда зад него.

Алармите на „Защитник“ запищяха.

— Капитане — обади се помощник-командирът. — Сър, трябва да дойдете на мостика веднага. Мисля, че открихме другия край на Портата на Ада. Хисрадарът го откри в звездна система на три светлинни години от нас.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (7)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

5

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (7)