Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Федерацията (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Judas Unchained, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020-2022)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022)

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-444-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/897

 

 

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-447-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/898

История

  1. — Добавяне

16

Както никога, при паркирането на президентската лимузина, Илейн Дой не беше посрещната от тълпа. Телохранителите, които се возеха с нея, все пак изпълниха обичайните процедури, провериха района и самоличностите на неколцината, които стояха пред контролния център на портала. Беше невзрачна сграда, направена от високонаситена амалгама от метал и камък. Имаше тънки, вдадени навътре вертикални прозорци, като блоковете с офиси, които малките и безперспективни компании обикновено наемаха. В този случай се намираше съвсем буквално в сянката на сградата, приютяваща генератора на червеевата дупка към Ханко. Бетонните панели на зданието се издигаха зад контролния център на портала като вертикална планина.

От екипа по сигурността на президента дадоха знак, че всичко е наред, и тежко бронираните врати на лимузината се отключиха. Завесата, която я предпазваше от химическа и биологическа атака, се вдигна и силовото поле се изключи.

— Виждам, че Найджъл не си е направил труда да ме посрещне — оплака се президентът. Унисферните предавания щяха с удоволствие да отразят това пренебрежение. Той беше изпратил няколко управители от гарата, които я чакаха на стълбите вместо него.

— Помни, че Микеланджело предава на живо — предупреди я Патриша, когато вратата се разтвори.

Дой пристъпи навън с подобаващо сериозна за случая усмивка. Благодари на двамата управители от ТСП за това, че са отделили от времето си, за да я посрещнат в този толкова натоварен исторически ден. Кимна учтиво на репортера от предаването на Микеланджело, който стоеше отстрани, и се остави да я въведат вътре.

Самият контролен център бе преминал през бързо префасониране през последните няколко дни. Над дузина нови конзоли бяха поставени върху тесните пътеки между старите две редици. При нормални оперативни условия в центъра по всяко време щяха да работят не повече от трима или четирима души, но сега всяка позиция беше заета от техник, а други специалисти и инженери стояха зад тях и следяха изпълнението на новите процедури. В допълнение към това по протежение на задната стена бяха подредени високопоставени лица, включително самият Микеланджело, който бе извил ръцете на ТСП, за да получи покана. Само половин час преди червеевата дупка да заработи в изменения си темпорален режим, атмосферата беше изпълнена с напрежение и възбуда. Никой от техническия персонал не си правеше труд да използва комуникационните връзки; крещяха на висок глас въпросите и коментарите си.

— Това е по-лошо и от дебатите в Сената — каза Дой с половин уста, когато влязоха в контролния център.

Неутралното изражение на Патриша не се промени.

Найджъл Шелдън дойде при нея, за да я поздрави и да се извини, че не я е посрещнал при входа.

— Нещата стават доста нервни тук — обясни той. — Дори помолиха за съвета ми относно напрежението на екзотичната материя. Почувствах се доста поласкан.

— Сигурна съм, че си им помогнал много — каза пестеливо Дой. Не спираше да мисли за репортера на Микеланджело, който беше само на няколко крачки и отразяваше всичко за публиката в унисферата. В решетката на виртуалното й зрение броячът показваше общ брой зрители, който се покачваше до нивата, постигнати по време на последното нашествие на Първите.

— Всички допринасяме с каквото можем — каза Найджъл с изключително снизходителен тон.

Рафаел Колумбия дойде, за да посрещне Дой.

— Адмирале — каза тя с облекчение. Той поне щеше да се придържа към по-формални обноски. Чувстваше, че събитието го заслужава. — Как се справя флотът с останалите кораби на Първите? — каза тя, сякаш армадите на Първите бяха някакъв дребен страничен проблем, няколко кораба, които вече бягат пред превъзхождащите ги сили на Федерацията.

— Тази система е защитена, мадам президент — каза Рафаел. — Вече разполагаме с осем фрегати, назначени да разчистват космическото пространство. Над половината от корабите на Първите бяха успешно елиминирани, а останалите бягат. Защитата на Уесекс и неговите генератори на червееви дупки е приоритетът ни. Ще я гарантираме на всяка цена.

— Сигурна съм в това, адмирале.

Думите не съвпадаха съвсем с информацията, която й беше дал преди десет часа. Корабите на Първите в много от системите на Вторите47 се опитваха да се съберат в рояци и да слеят защитните си сили, докато търсеха подходящ астероид или луна, на които да изградят новите си домове. В седем от системите обаче, нарастващите рояци се насочваха към световете на Федерацията. Флотът бе отделил фрегати, които да се опитат да отразят насочената навътре миграция, но количеството кораби на Първите беше срещу тях. Седемте планети щяха да преминат през много трудни мигове следващата седмица, докато продължаваше евакуацията.

— Почти сме готови — каза Найджъл. Двамата с Дой се отправиха към челното пространство в контролния център. Шумът около тях утихваше. Петте големи холограмни портала на стената прожектираха информационни схеми, отчитащи работата на червеевата дупка. Централният показваше главния говорител на Ханко, Хасимер Оурам.

— Господин Шелдън, госпожо президент — каза той.

Дой долови скрити враждебни нотки в тона му. Надяваше се никой друг да не ги различава. Последният разговор, който бе провела с него преди пет часа, беше кратък и разгорещен. Започна се с шока му, че Ханко първа трябва да евакуира населението си в бъдещето. Или, както се изрази той — светът му щеше да бъде експерименталният пациент, чието лечение щеше да покаже доколко работи идеята с червеевите дупки. Разгневи се още повече, докато обсъждаха факта, че Найджъл Шелдън няма намерение да позволи на когото и било да се оттегли от операцията. Оурам бе поискал да бъде пропуснат обратно във Федерацията, за да може да „следи“ подготовката на новата планета, която щеше да приеме народа му.

— Здравей, Хасимер — каза Дой. — Предстои да отворим червеевата дупка на планетата ви.

— Всички тук са готови. Напускаме с голяма мъка, но също така и с надежда и гордост. Обществото на Ханко отново ще процъфтява.

— Не се съмнявам в това. Нямам търпение сама да посетя новата ви планета и да изпитам триумфа ви.

— Хасимер — каза Найджъл. — Червеевата дупка е готова. Закотвили сме отвора й върху портала на Анагаска. Той се отваря в момента.

— Нека тогава да е Анагаска — каза Хасимер Оурам. — И да се погрижите, когато пристигнем, времето да е хубаво.

— Имаш думата ми — каза Найджъл.

Анагаска беше свят от етап три, намираше се на осемдесет светлинни години от Балкаш, която вече беше придвижена от ТСП в етап на предварителна разработка. Позицията и беше близо до Изгубените23 и това бе предизвикало допълнителен гняв от страна на Хасимер, но, както Найджъл бе казал на него и на останалите водачи на Вторите47, червеевите дупки на Уесекс не можеха да стигнат до другата страна на Федерацията.

Дой наблюдаваше как картината се отдалечава от Хасимер. Главният говорител стоеше до тъмнозелено шестместно ауди „Тарол“, паркирано точно пред портала на Ханко. Влаковите линии бяха изтръгнати и заменени от широка ивица ензимноподсилен бетон, излят без никакъв стремеж към финес чак до главната магистрала, която водеше до планетарната гара. Започна да й се струва, че оформеното пространство няма да се окаже достатъчно.

Тишината в контролния център беше нарушена от усилен шепот, когато гледката в портала се отдалечи още повече и обхвана двора на гарата. Той беше покрит с всякакви превозни средства, от открити тротинетки до двадесетколесни камиони. Полицията бе положила всички усилия да ги подреди в колони, но патрулиращите коли скоро бяха обградени и блокирани от многобройните машини, които щяха да бъдат евакуирани. Премигващите им светлини единствени издаваха позицията им — точки ярка светлина, които проблясваха сред обширния многоцветен килим, покрил цялата гара. След известно време перспективата се загуби и колите започнаха да изглеждат като блокове в решетката на някой град. Град, през чийто център преминаваше грамадна черна река. Това бяха хората, които не разполагаха с коли, камиони или велосипеди, пристигнали на планетарната гара с хилядите влакове, които ги бяха събрали от планетата. Местните новинарски медии бяха направили оценка, че вече има над седем милиона души, които чакат на крака пред портала.

През отворения портал засия хладна морава светлина. За първи път сиянието не идваше от някое далечно слънце, а от самата екзотична материя. По принцип вътрешната дължина на червеевата дупка беше толкова близка до нулата, че не можеше да бъде премерена по никакъв начин. Тази представляваше сияен тунел, който се простираше чак във вечността и се удължаваше все повече. С изключването на ограничителната завеса, в него засвистя въздух. В контролния център хората започнаха да ръкопляскат и да надават все по-шумни радостни викове. Дой се присъедини и запляска с топла усмивка на лицето, докато поздравяваше Найджъл.

Хасимер Оурам насочи колата, в която бяха той и семейството му, през червеевата дупка. Бяха се разразили сериозни спорове дали трябва да премине първи, или последен. Хасимер бе поискал да е последен.

— Така трябва да бъде — заяви той. — Ще загубя уважението на хората, ако се измъкна първи и оставя всички да чакат атмосферата да се срине и корабите на Първите да започнат бомбардировката си.

Найджъл отхвърли желанието му.

— Ханко ще е първата планета, която ще се отправи в бъдещето, за добро или лошо. Хората ще бъдат уплашени от това, което ги очаква. Трябва да ги поведеш с примера си, да им покажеш, че няма от какво да се страхуват. Трябва сам да направиш тази първа стъпка.

Бесен, Хасимер се бе съгласил да премине първи, оставяйки заместник-главния говорител да се погрижи за хората.

Дой наблюдаваше в продължение на няколко минути как трафикът се изтича в червеевата дупка. Пешеходците се втурнаха напред, обградени от два кордона полицаи. Тя видя двама или трима, които паднаха. Не забеляза някой да спира, за да им помогне.

Погледна бързешком, за да се увери, че репортерът на Микеланджело не е съсредоточен върху нея, и попита Найджъл:

— Какво ще стане, ако генераторът спре да работи?

— Те ще умрат — каза той. — Съвсем просто и неизбежно е. Но не се тревожи, генераторите ни са проектирани за дългосрочна и непрекъсната употреба. А и можем да поддържаме червеевата дупка с друг генератор, когато основният се нуждае от поддръжка и подновяване. Може да бъде направено. Нямаше да предложа това решение, ако съществуваше твърде голям риск.

Тя не помнеше да го е виждала толкова съсредоточен и искрен. Това й вдъхна странно чувство на увереност.

— Как напредва модификацията на останалите генератори?

— Трябва да успеем да започнем евакуациите на Виборг, Омолой и Иличио до няколко часа. Останалите ще бъдат готови след няколко дни. Колко време ще отнеме на отделните правителства да прекарат населението на планетите си, е техен проблем. Някои се справят по-добре от други.

— А другият проблем?

— Ще го обсъдим на по-сигурно място.

— Да. Разбира се.

Тя погледна към Микеланджело, който вдигна вежда в очакване.

— По-добре да отида и да отделя време за пиара си.

Приветливата усмивка на Микеланджело беше широка и плашещо искрена. Дой почувства как настроението й потъва надълбоко, докато се приближаваше към медийния гигант. Имаше толкова много новини във връзка с войната, че не можеше да следи дори тях, камо ли обичайните събития. Патриша я бе подковала прилично по време на пътуването до Уесекс, а президентският офис беше подготвил подробна линия с отговори на нейно разположение, макар че професионалист като Микеланджело щеше да изтълкува всяка пауза за консултация като знак да се нахвърли върху нея.

— Госпожо президент — каза официално той, покланяйки се леко.

— Микеланджело, радвам се да те видя.

— Предстои още една минута за репортажи от мястото на събитието и след това ще преминем направо към интервюто.

— Добре.

Дой разположи иконата си за консултация в средата на виртуалното си зрение и издърпа картината от предаването в решетката си. Репортерите от Ханко се движеха през необозримата тълпа пред портала и събираха случайни коментари. Повечето изказвания бяха добронамерени, всички си помагаха. Един мъж возеше стария си съсед заедно със семейството си, служителите на автобусна компания бяха изявили доброволно желание да превозват автобусите с пациенти от болниците, малките деца водеха домашните си любимци. Бегълците представляваха обединено общество по време на най-тежката криза, срещу която някога се бяха изправяли. Гледаха с разочарование към съсипаното небе, но говореха за пътуването през червеевата дупка с предпазлив оптимизъм. Чуха се няколко презрителни коментара за Хасимер, който бил спасил задника си пръв. Дой сви неодобрително устни. Имаше много натрупан гняв, че не е направено повече за спасението на света им, както и много болка заради всичко, което бяха принудени да оставят зад себе си. Картината на предаването превключи върху Микеланджело.

— Е, мадам президент, след като видяхме началото на пътешествието във времето, мислите ли, че можеше да направим повече, за да спасим Ханко и останалите планети от Вторите47?

— Абсолютно не — каза Дой. — Флотът се справи отлично с…

— Извинявам се, че ви прекъсвам, но вие току-що уволнихте адмирал Кайм. Това не ми звучи като добра оценка за представянето на флота.

— Корабите и екипажите им се представиха прекрасно. Подредбата на приоритетите беше това, което предизвика сериозна тревога във Военния кабинет. Вследствие на това нямахме друг избор, освен да приемем оставката на адмирал Кайм. Не мога да избягам от фактите, че не разполагахме с достатъчно звездни кораби, а това е основен проблем на финансирането, който сенатор Голдрайх разследва. Но във всеки случай огромният мащаб на нашествието е нещо, което всички ние още се опитваме да осмислим.

— Притеснена ли сте от нови атаки в бъдеще?

— Не. Предприехме мерки, за да сме сигурни, че подобно зверство няма да се случи отново.

— Разбирам, че не можете да споделите подробности с нас, но доколко можете да сте сигурна в това?

— Напълно. Видяхме колко мощни са оръжията ни. Поемам отговорността за последиците от използването на подобна мощ срещу живи същества, но няма да се поколебая да защитя Федерацията. Вярвам в нас, вярвам, че имаме право да съществуваме.

— Нещо, в което конкурентът ми, или по-скоро бившият ми конкурент, Алесандра Барон, също вярваше. Можете ли да ни кажете защо силите на Отдела по сигурността на Сената са сметнали за нужно да я убият по време на опита за ареста й? Да не би да е задала твърде много неудобни въпроси в трапезарията на Сената?

Едновековната й политическа кариера в челните редици на фронта помогна на президента да запази самообладание, макар и да бе на косъм да се подхлъзне.

— Съжалявам, Микеланджело, но както знаеш, не мога да коментирам активни класифицирани случаи.

— Значи знаете какво е било евентуалното престъпление на Алесандра?

— Не мога да коментирам.

— Много добре, можете ли да ни кажете защо Буунгейт е откъснат от унисферата? Да не би корабите на Първите да са осъществили успешно нашествие на планетата?

— Не, в никакъв случай. Флотът ги държи настрана от всички светове от Вторите47.

— Тогава защо няма унисферна връзка дотам?

— Доколкото знам, физическата връзка е прекъснала. Това е необичайно и неприятно събитие в този момент, но в него няма нищо мистериозно. Уверявам ви, че поддържаме контакт с Буунгейт през защитени правителствени връзки. Те просто нямат достатъчен капацитет, за да осигурят връзка към унисферата.

— Спирането на връзката има ли нещо общо с отварянето на червеевата дупка?

— Не знаех, че червеевата дупка към Буунгейт е била отворена наново.

— Била е, за много кратко време. Според някои от бегълците, които са се възползвали от отварянето и са преминали на Уесекс — досега сме интервюирали четирима, — през нея са преминали три влака. Какво е имало на онези влакове, мадам президент? Какво е било толкова важно, за да използват смъртоносни оръжия в името на сигурността му? Те са стреляли един по друг, не е ли така?

— Задавате ми въпроси относно локализирано събитие, за което никога не съм чувала. Офисът на президента не изпълнява функцията на следователско управление в услуга на новинарските предавания. Мога само да ви предложа да насочите запитванията си за тази стрелба до местната полиция.

— Разбира се, мадам президент. Най-накрая, можете ли да ни кажете дали е вярно, че началникът на персонала ви, Патриша Кантил, е била повикана за разпит в Отдела по сигурността на Сената?

— Мога да ви кажа, че Патриша Кантил разполага с пълното ми доверие. Благодаря ви. — Илейн се обърна и се отдалечи с едри крачки.

— Благодаря ви, мадам президент — каза Микеланджело подир нея. В гласа му звучеше явна насмешка.

Телохранителите на президента обградиха Илейн, когато тя напусна контролния център. На лицето й беше изписано пълно спокойствие. До нея крачеше Патриша, която не казваше нищо и изглеждаше също толкова щастлива. След като се прибраха обратно в президентската лимузина, Илейн провери дали електронното екраниране е включено и изрита вратата.

— Как си позволява този глупак да ми задава такива въпроси? — извика тя. — Егоистично говно! Ако посмее да ми изиграе подобен номер отново, ще наредя да му пръснат главата.

— Не го казвай дори когато си сама — каза Патриша. — Някой ден ще се изпуснеш на обществено място.

— Разбира се. — Дой изрита ядно вратата за втори път. — Копеле! Кой, за Бога, му е дал тази информация? Вярно ли беше това, което каза за червеевата дупка към Буунгейт?

— Някъде има сериозен теч на информация. Подозирам, че е сторено, за да се омекоти шока, който обществото ще понесе в крайна сметка, когато научи, че Звездния странник наистина съществува. Това означава, че най-вероятно флотът стои зад тайното осведомяване на Микеланджело. Конкретно Колумбия, това копеле. Той изгражда впечатление у обществото, че флотът е институцията, която реагира най-адекватно.

Дой погледна Патриша виновно.

— Какви поражения може да ни нанесе Звездния странник?

— Той е манипулирал политиката на Федерацията от десетилетия. Седемдесет планети бяха унищожени, а милиони хора бяха избити. Почти загубихме войната заради неохотата ни да отделим средства. Недоверието на гласоподавателите в политиците никога не е било по-голямо. Честно казано, следващите избори ще са кървава баня. Екипът ни от анализатори направи оценка, че около седемдесет процента от сегашните сенатори ще изгубят местата си.

— А моите шансове за преизбиране?

Патриша си пое дъх.

— Ще подам оставка като твой началник на персонала, веднага щом Шелдън изтрие Дайсън Алфа от картата. Това би трябвало да те дистанцира донякъде от Звездния странник.

— Само в една справедлива вселена. Никой няма да забрави мрежовата стрелба, която ме обяви за един от агентите му, не и сега.

— Това беше черна пропаганда. Дело на Звездния странник. Изабела… — Тя стисна плътно устните си от гняв. Илейн сложи съчувствено ръка на рамото й.

— Съжалявам.

— Казаха ми, че е превзел съзнанието й още когато е била дете. Исусе! Можеш ли да си го представиш? Това чудовище е влязло в съзнанието на малко момиченце. През какво ли страдание е преминала. — В очите й имаше сълзи. Тя се преви на две и зарови глава в дланите си.

— Вече се свърши — каза Илейн и заразтрива гърба на Патриша, когато тя избухна в сълзи.

— В нея зърнах проблясъци на онова, което е можела да бъде. Колко красив е можел да бъде животът й. Трябваше да разбера, трябваше да осъзная, че нещо не е наред. Тийнейджърка да ми дава съвети относно политическата стратегия. На мен! От всички хора. Но аз я обичах, затова никога не се поколебах.

— Тя все още може да бъде човекът, когото си видяла. Те могат да изтръгнат Звездния странник от спомените й, да я превърнат отново в пълноценно човешко същество.

Патриша се изправи и изтри сълзите от лицето си.

— Съжалявам. Това беше глупаво.

— Разбирам те. И не искам да подаваш оставка. Ще посрещнем това заедно. — Илейн въздъхна. — Ако има бъдеще, в което можем да го посрещнем. Само Бог знае какво наистина се случва. Шелдън е събрал около себе си шайка съучастници, които раздават заповедите. Та ние дори не знаехме за червеевата дупка към Буунгейт. Какво, по дяволите, е станало там?

— Никой от източниците ми не знае за случилото се.

— По дяволите, та аз съм президентът.

— Това не означава много за Шелдън и за останалите династии.

— Ще унищожи Дайсън Алфа, нали?

— Може да е безскрупулно копеле, но има чувство за чест. Щом е казал, че ще го направи, значи ще го направи.

— По дяволите, надявам се да си права.

 

 

Иланум не приличаше на който и да е нормален град. Беше изграден, за да служи за склад на всички имения на династията Шелдън, пръснати из планетата. Имаше малко летище за свръхзвукови самолети, с които свръхбогатите летяха до свръхизолираните си домове. Освен това имаше жилищни сгради, както и няколко висококачествени мола за хилядите техници, специалисти строители и домашни служители, които помагаха в поддръжката на именията. Разрастването на града бе стигнало до училища за децата на старшите членове на династията, магазини с най-скъпите дизайнерски стоки във Федерацията, както и няколко висококласни и нискоморални клуба за развлечение, чието съществуване беше постоянен източник на прикрита завист и слухове в по-безвкусните клюкарски предавания по унисферата. Не всички членове на династията, поканени от Найджъл да построят своя резиденция на Кресат, предпочитаха красотата на самотните домове. Вместо това избираха по-здраво свързаното общество, което им предлагаше повече взаимодействие, и си строяха къщи в града.

Кварталът, през който караше Ози, далеч не страдаше от пренаселване или пък недостиг на пространство. Къщите бяха огромни, разположени сред обширни открити дворове. Мерцедесът единствен изпъкваше с незначителността си сред цялото това показно богатство.

— На кого отиваме на гости? — попита Мелани.

— На стар приятел — каза неуверено Ози. Стори му се, че разпозна няколко от абсурдните сгради, покрай които преминаха, като например пурпурната пирамида и шотландския баронски замък, ограден от собствен ров. От последното му идване бе изминало страшно много време. Освен това не му се искаше да проверява местоположението на къщата през местната мрежа. Найджъл и Нелсън можеха да са изобличили тайните му кодове за достъп. Освен това знаеше, че рано или късно изчезването му ще бъде забелязано. Когато това се случеше, целият ад щеше да се изсипе върху планетата. Отделът по сигурността щеше да претърси системата на имението и да открие следи от подпрограмата на СИ. Найджъл щеше да побеснее заради това, никога не се бе доверявал напълно на СИ. Инфилтрирането на негово копие в защитения свят на династията му на практика означаваше война.

Върху малкото възвишение се появи призрачно бяла сграда, цялата във вертикални извивки и дълги балкони. Разполагаше с гледка към цялата околност.

— А, ето ни — каза той и отби по алеята.

Ози знаеше, че сензорите на домашната система са го уловили. Само се надяваше още да разполага с достъп до сградата. Всъщност надяваше се това още да е нейната къща. Предположението беше съвсем основателно, все пак хората не се изнасяха толкова лесно оттук, както от обикновените светове. Тъй като все още не му се искаше да осъществи връзка с която и да е част от мрежата на Кресат, Ози не се опита да се обади и да провери дали вътре има някой. Вместо това почука по металната врата. Мелани вдигна ръце на ханша си и го погледна ядосано. Той просто сви безсилно рамене.

Чу се шляпане на боси крака по дървен под. Вратата се отвори и зад нея се разкри коридор в розово и оранжево. Пред тях стоеше разрошена жена, облечена в черен халат.

Ози премигна.

— Жизел?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Здрасти, бебчо. — Ози се усмихна широко. — Изненада!

— Тъпако, защо си тук?

— Липсваше ми. Може ли да говорим вътре?

Жизел Суинсол изгледа ядосано Мелани.

— Коя е тази? Изглежда ми позната.

— Мелани.

— Медийната кучка. Опитай се да ме запишеш и лично ще ти разкъсам гърлото, ще бръкна в дупката и ще изтръгна умиращото ти сърце, за да можеш да се полюбуваш как умира.

— Не записвам грозни и скучни хора.

— Дами. — Ози протегна помирително ръце към двете. — Хайде де, стига. Малко възпитание. Жизел, Мелани е добра моя приятелка. Тя не работи по история в момента, нали така?

— Вероятно не — каза подразнено Мелани.

— Ето, видя ли? Всичко е наред.

Жизел отново го порази с погледа си.

— Наред? Мислиш, че е наред?

Ръката й се изстреля напред и залепи идеално прицелен шамар на бузата му. После Жизел се прибра обратно в къщата, тропайки ядно по пода. Остави вратата отворена.

Ози се опита да намести челюстта си. Болеше. В зрението му се носеха червени петна.

Усмивката на Мелани се бе завърнала.

— Старо гадже?

— Съпруга — обясни уморено Ози и пристъпи вътре. В кухнята се тряскаха прибори. — Вечерята ли прекъснахме? — попита той.

Забеляза, че обзавеждането се е попроменило през последния век. Кухненските шкафове вече бяха изцяло в черно и имаха стъклени врати. Работните плотове грееха в бледи алени цветове и пращаха мъгляви отсенки по тавана. Шикозни високи столове ограждаха дългия плот за закуска.

— Закуска — тросна се Жизел. Издърпа чаша кафе от хватателните крайници на робота-камериерка и я хвърли в съдомиялната. — Работя двадесет и шест часа в денонощието, всеки ден от седмицата и съм уморена, а трябва да се връщам след час.

— Какво ще правиш?

— Няма да ти кажа.

— Знаех си, че Найджъл ще ти даде важен пост в проекта за звездните кораби на династията, все пак това на практика е твоята планета. Ти беше най-добрият избор за ръководител на проекта за изследване на Фермерите. Какво става с гигаживота, между другото?

— Също като мен си е съвсем добре без теб.

— Нуждая се от услуга.

— Тогава помоли някой, на когото му пука за теб. Трябва да има поне един такъв във Федерацията.

— Добре, не подходих както трябва, съжалявам. Тук съм, защото трябва да стигна до звездните кораби.

— Ози! — Тя грабна една чиния.

Не му се вярваше да я хвърли.

— Виждам, че все пак си запазила спомените от съвместния ни живот.

Жизел наклони глава настрани и изражението й доби заплашително спокойствие.

— О, да. Няма да се подлъжа отново. Благодаря.

— Нуждая се от помощ, мой човек. Моля те, Жизел.

Изненада се колко се е разтреперан гласът му. Това наистина беше последният им шанс. Ако Жизел не се съгласеше, беше свършено. Не беше сигурен, че може да живее във вселена, станала свидетел на подобно престъпление.

— Знам какво направих преди, аз също запазих спомените за нас. Но моля те, наистина те моля, довери ми се за последно. Трябва да стигна до звездните кораби. Знаеш какво ще направи Найджъл, нали?

— Каквото трябва да се направи.

— Не е нужно. — На Ози му се стори, че долавя малко пламъче на съмнение. — Има шанс — каза настоятелно. — Малък, жалък, незначителен шанс да съм прав и да е възможно да предотвратим геноцида. Позволи ми да се пробвам. Само аз ще поема риска. Няма да повлека никого със себе си. Само ме остави да направя каквото трябва да направя. Само това искам. Моля те.

— Дяволите да те вземат. — Свободната ръка на Жизел удари глухо по аления плот. — Дяволите да те вземат, Осуалд Айзъкс.

 

 

Мелани не спря да се усмихва през цялото време, докато пътуваха от къщата на Жизел до портала. Не спираше да си представя лицето на Орион. Изумлението му. Насладата. Смеха. Благоговеенето. Погледна любопитно нагоре, веднага щом се подадоха от другата страна на портала. Слънцето на този свят още не бе изгряло. От източния хоризонт съвсем скоро бе започнала да се надига плътна лилава светлина, заради която звездите побледняваха. Нещо се движеше бързо над тях. Нещо огромно.

— О! — възкликна Мелани, притискайки лице към прозореца. Космическото цвете се издигаше насред небето. Почти не се виждаше, беше толкова тъмно. — Огромно е.

Жизел изсумтя пренебрежително от шофьорската седалка.

— В една-единствена негова молекула има заключени повече тайни, отколкото Нютън и Бейкър някога са си представяли — каза Ози.

— Наистина? — каза Мелани с престорено внимание. — Осуалд — изкикоти се тя.

Жизел се засмя сподавено и доста грубо.

Ози скръсти ръце на гърдите си и се втренчи ядосано в безжизнения пейзаж. Мелани се ухили отново. Караха след четиридесетколесен транспортьор „Ейбълс“, който носеше голяма сфера, обгърната в полиетилен и оранжеви придържащи ремъци. Камионът зад тях беше натоварен със стандартни товарни капсули — сиво-бели цилиндри, към чиито краища бяха свързани маркучи. Мелани се изненада колко много коли има на пътя, както и от размерите на товарите им. Проектът за спасителни кораби на династията Шелдън определено беше много по-грандиозен от всички останали.

Жизел ги прекара по извития в кръг път на безименния град, докато не се приближиха до нещо, което приличаше на среден по размери индустриален парк. Над най-високите покриви се извисяваха пилони, които пръскаха светлина. На силното синкаво сияние се виждаше, че всички складове са свързани едни с други като рибена кост. Разпозна сградата с генератора на червеевата дупка в единия край. Беше по-голяма от всички останали, тъмните й панели изглеждаха много по-сносни. Зад нея имаше четири генератора на ядрен синтез. Кръг от бетонни конични кули ограждаше цялото пространство.

Пътят ги отведе до комплекса, след като преминаха под широка арка, която изглеждаше като направена от сребърни люспи.

— Пристигнахме — прошепна нервно Жизел. — Ако ОИ не е приел подновената информация за персонала, която изпратих, можеш да целунеш задника си за сбогом, Осуалд. Най-слабите охранителни оръжия тук са атомни лазери.

Колата премина през арката. Имплантите на Мелани докладваха, че са подложени на сканиране, което беше почти достатъчно изчерпателно, за да ги засече.

Жизел сдържа дъха си. Беше се свила зад волана и очакваше най-лошото.

— Никога не съм разбирал тази твоя несигурност — каза Ози. — Никой никога не задава въпроси на шефа.

— Да чуем експерта по корпоративно управление — каза с насмешка Жизел. — Имаш ли някаква представа как… о, забрави.

Тя отслаби хватката си върху кормилото.

Жизел паркира в запазеното за нея място пред административния блок и ги поведе право към съблекалнята на приземния етаж. Мелани навлече безформен зелен комбинезон от полуорганичен плат, който се сви около нея. Материята около коленете и лактите й се наду, за да я предпази от евентуални удари по време на свободното падане. Жизел й подаде бял шлем. Ози вече се опитваше да събере косата си в един от тях. В крайна сметка се предаде и го остави да виси незакопчан.

Червеевата дупка, която водеше към орбиталната група от монтажни платформи, беше стандартен комерсиален модел от типа, който от ТСП използваха за влаковата си мрежа. Представляваше кръгов портал, широк тридесет метра. Дори с тези размери тя едва успяваше да погълне сферичните компоненти, които преминаваха върху широка конвейерна линия от квазиметал. Мелани стоеше на пешеходната алея отстрани на преходната зала към портала и наблюдаваше как две от сферите се плъзгат покрай нея. Всички полиетиленови предпазни мрежи бяха махнати от тях и сребристобялата им повърхност беше открита. Предвид факта, че обвивката им беше проектирана, за да издържа на тежки пътувания в дълбокия космос, изглеждаше сравнително крехка. Зачуди се на какво ли е готов Пол, за да види това. Беше странна мисъл, че всички тези модули са проектирани, за да прелетят през половината галактика и никога да не се завърнат, че звездните кораби, които щяха да оформят, всъщност можеха да посеят семената на една нова цивилизация. Беше разгледала картините в историческия албум „Великите моменти“, които показваха колониалните кораби, пристигащи в Австралия. Това трябва да беше техният модерен еквивалент.

След сферите последва цяла поредица много по-малки товарни капсули.

— Добре — каза Жизел. — Наш ред е.

Тримата преминаха по алеята до портала. От другата страна Мелани виждаше приемния модул на монтажната платформа. На пръв поглед приличаше на вътрешността на глобус, покрита с груба индустриална архитектура. Беше изключително сложна постройка от греди, по която сякаш постоянно преминаваха вълни. Тя осъзна, че по решетката се движат стотици роботи, а в долната част се намираха постоянно работещи манипулаторни ръце. Ярки алени холограми присветкваха над половината от гредите, предупреждавайки хората да стоят настрани от механичните системи. Сферите и товарните капсули преминаваха бавно по различни разклонения на конвейера и изчезваха в металните тунели, които водеха до различни отделения за строеж на звездни кораби.

Пред нея, там, където алеята свършваше пред портала, хората се хващаха за пръстени, носещи се по електромускулно перило. То ги отвеждаше в приемния модул.

— Програмирах системата да ни отведе до дока на фрегатите — каза Жизел. — Просто се дръжте.

Когато стигна до края на алеята, Мелани повтори това, което видя от Жизел, и просто се хвана за един от пръстените. Дръжката от модифицирана пластмаса реагира на допира й и обгърна здраво ръката й. Пръстенът се понесе по електромускулната ивица и я издърпа след себе си. Гравитацията намаля рязко и Мелани стисна здраво устни. Всеки от инстинктите й крещеше, че пада. След минута успя да овладее дишането си и започна да се наслаждава на пътуването. Единственото, което не й позволяваше да се зарадва съвсем на новото изживяване, беше стомахът й. Орион й беше разказал за усещането, когато „Пътеводителя“ паднал през ръба на водния свят. Тя се усмихна нежно. „Лудо момче.“

Лентата я отведе до участък от приемния модул, където механичните звуци от роботите и манипулаторните ръце достигаха шума на тълпа, изпълваща стадион. Тогава маршрутът им се изви и ги понесе по един от по-големите тунели. Той се разклони, а след това се раздели на пет нови тунела. Дръжката я понесе по най-малкия коридор, който беше широк само четири метра.

В края му имаше херметически шлюз от квазиметал. Оранжева холограма изпълваше въздуха пред него със светлинен надпис, който гласеше: „ДОСТЪП САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ“.

Жизел се закрепи за един придържащ модул върху повърхността на тунела и сложи ръка на контролната и-точка. Вратата на херметическия шлюз се разтвори на пет различни части. Те минаха напред и сегментите се затвориха зад тях.

Мелани изведнъж се почувства клаустрофобично в помещението. Изискваше се голямо усилие и воля, за да не извика: „Побързайте!“. Няколко секунди по-късно се отвори и външната врата.

Пристанището на фрегатите представляваше метален цилиндър, дълъг триста метра и широк седемдесет. Отвореният му край беше ограничен от завеса, която сияеше в електриковолилаво. За разлика от отсеците за сглобяване, интериорът тук беше почти лишен от манипулаторни ръце. Три пускови шейни за прикачване на оръжия почиваха върху дъното на цилиндъра. Телескопичните им крайници бяха прибрани докрай. В средата на цилиндъра, една срещу друга бяха прикачени две елипсовидни фрегати: „Харибда“ и „Сцила“. „Сцила“ беше обгърната от извити мрежести платформи, които осигуряваха на роботите и техниците достъп до всеки квадратен инч от корпуса й, който беше по-черен от нощта. Няколко души работеха по кораба. „Харибда“ беше почти освободена, като се изключеха трите свързващи я с отсека ръце и клетката от модифицирана пластмаса, която осигуряваше достъп към херметическия й шлюз.

Ози се вторачи във фрегатата с хищна усмивка.

— О, мой човек. Въоръжена ли е?

— Не знам — каза примирено Жизел. Сега, когато вече се намираха в пристана, изглеждаше почти объркана, че са стигнали толкова далече. — По план трябва да заминат след пет часа, така че би трябвало да е.

— Да отидем да разберем. — Ози се оттласна здраво с крака и се понесе над пристана. След миг Жизел го последва.

Вече не нулевата гравитация причиняваше гадене на Мелани; беше истински уплашена. Фрегатите излъчваха смразяваща мощ. Нямаше място за съмнение, че са построени, за да сеят разруха. Фактът, че едната или и двете може би носеха нова-бомби, още повече изопваше нервите й. Тя започна да активира имплантите си, инструктирайки ги да сканират за всякакъв вид активност.

— Не може да е толкова лесно — прошепна тя.

Съмненията й обаче се оттегляха на заден план за сметка на растящото въодушевление. „Мили небеса, на път съм да отвлека фрегата на династия. Ще полетя до Дайсън Алфа и ще сложа край на войната. Аз!“ Тя скочи в ширналото се празно пространство.

Ози се бе приземил на стената, недалеч от „Харибда“. Използва прикрепващите модули на ръкавите и подметките си, за да притича като рак до дебелата колона, поддържаща една от ръцете, които захващаха фрегатата за цилиндъра. От фрегатата се показа мъж в зелен комбинезон и бял шлем и се развика. Ози му махна весело. Жизел се приземи до него и започна да успокоява мъжа.

— Трябва да познаваш Ози — чу я да казва Мелани, щом скъси дистанцията до тях.

— Ами да — отвърна той.

— Здрасти, пич.

— Да, здрасти. Само че никой не е вмъкнал това в графика.

— Марк, хайде де — каза Жизел. — Знаеш, че графикът се променя по-бързо, отколкото можем да смогнем.

Мелани се приземи върху стената на цилиндъра и започна да полага всички усилия да не полети отново. Беше дяволски трудно да се работи с прикрепващите модули. Тя огледа краката си за миг, за да се увери, че са сигурно прикрепени, и погледна нагоре. На лицето й блесна широка усмивка.

— Здрасти, Марк.

— А? — Марк зяпна невярващо. — Мелани?

Жизел я погледна притеснено.

— Познавате ли се?

— Стари приятели сме — каза провлачено Мелани с най-дрезгавия си глас. Нямаше място за съмнение, лицето на Марк почервеня.

— Тя е репортер — възрази Марк. — И освен това работи за СИ. Мислех, че династията не го иска на планетата.

— Освен това тя ти спаси задника — каза Мелани. — Как са Бари и Сенди?

Марк издаде някакъв гърлен звук.

— Марк, вече съм сгодена за Найджъл — каза Мелани. — Ще бъда част от харема му. Затова бъди мил с жената на шефа си.

Лицето на Ози се смръщи изненадано.

— Сгодена си за Найдж?

— Предложи ми онази нощ.

— Така и не ми каза… — Той поклати глава. — Добре, не е важно. Марк, тук съм просто за да направя преглед, това е. Освен това наистина умирам да видя фрегатата. Ще си разваля репутацията, ако някой разбере колко много разбирам от техника, но трябва да кажа, че това е страшно инженерно постижение. Жизел ми каза всичко за полета на „Търсача“ и за това, което си направил.

— Ами, нали знаеш — каза Марк. Тонът му загатваше, че тайно се гордее със себе си.

— Предполагам, че всички сме ти длъжници, а? — Ози се настани до Марк и го потупа мъжки по рамото.

— Пилотите са важните хора — каза Марк.

— Хайде бе! Спомни си, че аз построих първата червеева дупка със собствените си ръце. Знам колко умение се изисква, за да се сглоби такава машинария. Мислех си, че никога няма да приключим със старото мамче. А това — той описа корпуса с ръка, — това трябва да е многократно по-сложно от онази антика. Екипът ти има уважението ми, наистина.

— Благодаря.

— Да огледаме кабината, а?

Марк отправи последен въпросителен поглед към Жизел. Тя кимна одобрително.

— Разбира се — каза Марк. Започна да се провира обратно през шлюза на фрегатата. — Внимавай вътре, няма много място.

Ози се ухили триумфално на Мелани и Жизел и последва Марк на борда.

— Това измисли ли си го? — попита Жизел.

— Кое?

Мелани беше достатъчно близо до фрегатата, за да се протегне и да я докосне. Отдръпна се, все така изпълнена със страхопочитание към неприкритата й мощ. Корпусът беше толкова черен, че приличаше на мехур от междузвездно пространство. Тя почти очакваше вътре да се въртят галактики.

— За Найджъл. Сгодени ли сте?

— О, това ли.

Тя най-сетне притисна длан върху фрегатата. Все пак беше исторически момент. Повърхността беше лишена от всякакво триене и беше термално неутрална. Тактилните й нерви й казваха, че докосва нещо, но това беше единственото усещане, което получаваше. Очите й не можеха наистина да се съсредоточат върху нея.

— Наистина ми предложи. Още не съм казала „да“.

Жизел погледна нервно към отворения шлюз на фрегатата.

— Последвай съвета ми и кажи „да“. В такъв случай може и да не те прати в хибернация за повече от хиляда години.

— Хайде де, Ози трябва да го направи. Как мислиш, че ще се отърве от Марк? Той…

Изведнъж мислите й секнаха. Имплантите й казваха, че херметическият шлюз на дока се отваря. Вътре навлизаха плътни и изключително мощни енергийни източници.

— О, по дяволите.

— Какво?

— Някой дойде. Това не е на добре. Предупреди Ози. — Тя се оттласна леко и се понесе около извиващия се корпус на фрегатата.

Целият комуникационен спектър изведнъж се изпълни с един-единствен сигнал: „ВИЕ ДО «ХАРИБДА», НЕ МЪРДАЙТЕ, ИЗКЛЮЧЕТЕ ВСИЧКИ ОРЪЖИЯ, КОИТО НОСИТЕ.“

Мелани се плъзна около свръхчерния корпус и изведнъж погледът й се спря върху взвод от хора с бронирани костюми, които излитаха от херметическия шлюз като разгневени оси. Върху нея се заключиха активни сензори. Тя инстинктивно се опита да ги отклони. По ръцете и бузите й започнаха да се извиват сребърни линии.

— Не! — извика Жизел.

За миг светът угасна…

… и Мелани се превърташе бързо в пространството. Не знаеше защо. Тялото й беше изтръпнало, като се изключеше усещането за студена пот, избиваща по челото й. Тя си помисли, че в следващия момент ще повърне, но дори не можеше да усети стомаха си. Тогава се удари в стената на пристанищния отсек и отскочи от нея. Крайниците й, изглежда, също не функционираха. Беше странно, че не изпитва никаква болка, ударът беше силен. През отслабващото й зрение се понесоха червени точици. Усещанията се завърнаха към съзнанието й в препускаща вълна от ужасяваща болка. Тя се опита да извика, но някаква течност запушваше гърлото й. Не можеше да диша. Тялото й бе изпълнено с агония, най-много я болеше долу отляво. Тя се прокашля, опитвайки се да изчисти дробовете си. Ръцете й потърсиха трескаво основния източник на болката и намериха само топло, мокро желе. Плътни паяжини от вибрираща кръв се увиваха около нея. Наблизо премина грамадна черна фигура. Турбуленцията на дирята й изтласка кръвта и тя се пръсна върху нея. Изпитваше остра нужда от въздух. Тя се прокашля отново и още кръв излезе на мехурчета от гърлото й, оформяйки лепкави ивици пред лицето й. Цялото й тяло потрепери. Болката се потапяше под силния студ, който я изпълваше.

Над нея се появи лице. Найджъл. Мелани се опита да се усмихне. Той изглеждаше много ядосан.

— Дайте ми шибан медицински комплект. Веднага!

Тя се опита да му каже, че всичко ще е наред, че е добре, наистина. Това просто позволи на още кръв да се изплъзне от устата й. Зрението й угасваше.

— Мелани! — Гласът на Найджъл, много надалеч.

Искаше да каже толкова много. Зачуди се дали Орион вече се е събудил. Чернотата обаче превзе всичко.

 

 

Ози бе влизал веднъж в командния модул на „Аполо“. Хората от персонала на института „Смитсониън“ бяха свалили прозрачното пластмасово покритие от люка и застанаха с нервни усмивки отстрани, докато той се провираше като червей през вътрешността на историческата антика. Не можеше да си спомни преди колко време беше това, поне преди два века. За сметка на това помнеше възхитата си от факта, че трима души са оцелели в толкова малко пространство през десетте дни път до луната и обратно.

След като последва Марк през херметическия шлюз на „Харибда“ в кабината на кораба, започна да изпитва пристъп на завист към астронавтите от старите времена и щедрите пространства, с които бяха разполагали. Кабината на фрегатата беше изключително малка. Към задната преграждаща стена бяха прикрепени три кушетки (причината изведнъж да си припомни „Аполо“) на метър и половина от предната стена, която беше изцяло покрита от системи и портали.

— Това ли е? — попита удивено той.

— Абсолютно. — Марк се придвижи в лявата кушетка и му се усмихна хитро. — Клаустрофобик ли си?

— Предстои да разберем.

Ози се намести на средната кушетка. Системите пред носа му бяха покрити от символи, които не разпознаваше, но захранването беше включено. Той откри и-точка и притисна дланта си към нея.

— Можеш ли да установиш интерфейс? — попита той подпрограмата на СИ.

— Да.

— Действай бързо.

— Работя по въпроса.

— Хей — попита той Марк, — на борда има ли нова-бомба?

Марк като че ли се беше поотпуснал, след като видя, че Ози разбира от техниката.

— Да. Все още чакаме да доставят бомбата на „Сцила“. Обещаха ни я до три часа. Не съм сигурен, че дотогава ще се справим с интегрирането на системите, но трябва да е готова за полет до утре.

— Колко квантови разрушители има на нея? — Ози нарочно попита така, сякаш беше малък ученик. Следващият въпрос щеше да бъде: „Колко бързо върви, господине?“.

— Всичките десет са натоварени — каза Марк.

— Мой човек, това е страшна огнева мощ.

Ози се чувстваше неприлично щастлив. Големият фрегатен обир вървеше напълно по план. Този път сигурно щеше да пусне слухове в унисферата.

— Говори ми. — Марк се загледа в един от дисплеите. — Ъъъ…

Той отклони погледа си към дланта на Ози, която беше застинала върху и-точката.

— Разполагам с контрол над всички основни функции — каза подпрограмата на СИ.

Във виртуалното зрение на Ози се появиха огромен брой командни икони. Около всяка като гигантски газов пръстен орбитираше сбит текст с инструкции. Щеше да му отнеме няколко часа само да прочете наръчника. Беше предполагал, че ще се справи с по-голямата част от пилотирането и сам. „Все пак колко трудно може да е?“ Изглежда зависимостта му от подпрограмата на СИ щеше да е по-голяма, отколкото му се искаше. Въпреки всичко случило се още не беше сигурен дали може да се довери на изкуствения интелект.

— Ей, какво качваш в системата? — попита Марк с нарастващо безпокойство.

— Ози! — извика Жизел. — Имаме… о, мамка му.

Имплантите на Ози засякоха предупреждението на екипа по сигурността.

— Затвори шлюза и ни разкарай оттук — каза той на подпрограмата.

Виртуалната му ръка помете в широка дъга всички командни икони и ги запрати настрана. С периферното си зрение видя, че Марк се пресяга към една от и-точките.

— Спри — каза рязко. — Разполагам с невросвързани оръжия, които могат да избият малка армия. От това разстояние ще ми е по-лесно да те убия, отколкото да си поема дъх. Седни назад, не прави нищо и ще те оставя жив.

— Не ме убивай! — извика Марк. Ръката му се отдръпна от и-точката като ударена от хиляда волта електричество. — За Бога, човече, имам семейство, деца.

— Млъквай.

Херметическият шлюз се сви. Ози чу дълго и неприятно пукане от вътрешната страна, преди да се затвори съвсем. Затърси бутон, с който да активира придържащата мрежа. Май беше твърде елементарна команда, за да очаква да я намери на този кораб. Предаде се.

— Закопчай ме — каза на подпрограмата на СИ.

— Веднага.

— Дай ми визуална картина към случващото се навън. Искам да видя какво става.

Модифицираната пластмаса на възглавниците на кушетката потече върху раменете и бедрата му и го стегна здраво. В дисплея на виртуалното му зрение се включиха пет решетки и той издърпа изображенията от тях. Цял взвод бронирани фигури фучаха през пристанищния отсек. Тогава пред камерата се понесе Мелани. Половината от лявата й страна беше откъсната. От оголените й строшени ребра висяха дълги кървави парцали. Лицето й се появи на картината, взираше се право в обектива. По някаква причина на него беше изписано дълбоко дзен спокойствие. Миг по-късно устните й се свиха и от устата й потече артериална кръв.

— Мелани! — извика ужасено Марк. — О, Господи, какво й направи? Виж я, шибано чудовище.

Ози не разполагаше с куража да му каже да млъкне отново.

— Свързващите ръце са откачени — каза подпрограмата на СИ. — Включвам вторичните двигатели. Стените на цилиндъра се понесоха покрай тях. Той погледна бързо към „Сцила“, която беше обгърната от хладния сив метал на платформите за поддръжка. Отдолу техниците се обръщаха тромаво и се взираха във фрегата, която преминаваше покрай тях. Лилавата искра на ограничителната завеса обгърна корпуса и те се озоваха в безкрайната чернота на космоса. Планетата оформяше огромен стоманеносив полумесец, който прорязваше звездите. Едно от космическите цветя беше точно под тях, идеален полукръг от огънат аметист, който изведнъж попадна в сянката им и изчезна.

— Разполагаме ли с достатъчно захранване, за да стигнем до Дайсън Алфа? — попита Ози подпрограмата на СИ.

— Да.

Той се зачуди дали да зададе очевиден въпрос. Реши да го направи.

— А за да се върнем?

— Да.

— Добре, изчисли курс дотам.

— Работя по въпроса.

— Сега ще ме убиеш ли? — Марк го гледаше с дивия поглед на умиращо животно.

— Никой няма да те убие — каза Ози. Побърза да нареди на подпрограмата да блокира целия достъп до системите на борда с изключение на неговия собствен. Марк беше главният техник по монтажа, кой знае какво бе вградил в системите на фрегатата.

— Ще го направиш — каза изплашено Марк. — Хората като теб го правят.

— Ей, почакай малко, по дяволите. Аз не съм от този тип хора.

— Току-що отвлече фрегата на династията.

— Нямам много голям избор, мой човек.

— Ще ме убиеш, копеле такова.

— Няма, не мога. — Ози размаха ръце за повече изразителност и трепна, когато удари дланта си в системите. — Не съм невросвързан към нищо, само към няколко бионевронни чипа. Кълна се, мой човек, в пълна безопасност си. Затова се успокой.

Тишината се проточи застрашително.

— Какво? — попита Марк.

— Аз… ами наистина се нуждаех от фрегатата. Вероятно попреувеличих какво ще направя. Моментът ме увлече, пич. Бях отчаян.

— Лайно такова.

— Какво мога да кажа, съжалявам.

Марк се вторачи ядно в него и скръсти ръце пред гърдите си. Не беше позиция, която се поддържаше лесно в нулева гравитация, но той се справи.

— Ще кажеш ли и на Мелани, че съжаляваш?

— Превключваме към свръхсветлинна скорост — обяви подпрограмата на СИ.

Ози се стегна. Вероятно щеше да последва мощно ускорение, пространството около него щеше да се огъне, звездите щяха да се превърнат в сини линии, преди да се срещнат в експлозия от светлина пред тях и да продължат до безкрайността.

— Ще я съживят — промърмори той, като се опитваше да не обръща внимание на пронизващия го срам.

— Е, значи всичко е наред. — Марк стовари предизвикателно дланта си върху една и-точка.

— Какво става? — попита Ози подпрограмата на СИ.

— Моля, дефинирай контекста.

— Защо не преминахме към свръхсветлинна скорост?

— Преминахме. В момента пътуваме с тринадесет цяло и пет светлинни години в час.

— Леле майко! — На лицето на Ози цъфна огромна усмивка. — Наистина?

Ако той бе проектирал кораба, щеше да вгради малки примигващи светлини в кабината или дълбок пулсиращ звук, просто нещо, което да подчертае огромната мощ на работещия двигател.

— Потвърдено.

— Еха!

— Блокирал си достъпа ми до системите — каза Марк.

— Разбира се. Хей, знаеш ли колко бързо се движим? Тринадесет светлинни години в час. Исусе, това означава някакви си три дни до Дайсън Алфа. Мой човек, двамата с Найдж трябваше да се пробваме да построим нещо такова още в началото и майната им на червеевите дупки. Това си е чиста печалба, без съмнение.

— Чисто и бързо пътуване към смъртта, мен ако питаш.

— О, давай го по-весело, мой човек, предстои ти да твориш история на този кораб.

— Нещо като „Титаник“ ли имаш предвид?

— Найджъл Шелдън те търси — каза подпрограмата на СИ.

Ози трепна под предпазната мрежа. Вълна на вина удави облекчението му след успешното задигане на фрегата. Обзе го притеснение.

— Как го прави?

— Фрегатата използва метод на комуникация, наречен трансизмерен канал. Това е подфункция на главния двигател.

— Мой човек, със сигурност ще трябва да прочета книгата с инструкции. Той може да ни проследи, така ли?

— ТИ-каналът може да бъде насочен, за да се улесни проследяването.

— Исусе! Увери се, че в момента не работи по този начин.

— Потвърдено.

— Добре. Яко. Включи Найджъл.

— Обърни, Ози. — Зловещото спокойствие в гласа на Найджъл изпълни кабината. — Върни фрегатата, моля те.

Марк се усмихна доволно и погледна предизвикателно към Ози.

— Не мога да го направя, мой човек — каза Ози. — Знаеш го. Измислих как да активирам отново бариерата. Ще използвам квантовия разрушител срещу устройството на Звездния странник, което разстройва квантовото състояние.

— В сигнала на ТД-канала има троянска програма — докладва подпрограмата на СИ. — Мисля, че се опитват да поемат управлението на кораба от разстояние.

— Можеш ли да я обезвредиш?

— Мисля, че да. Не е от типовете, с които разполагам в каталога си.

— Ако има някакъв проблем, веднага прекъсни връзката.

— Ози — каза Найджъл, — „Харибда“ ни е нужна, за да елиминираме Първите. Върни я обратно. Веднага.

— Курсът е начертан. Котвата е вдигната. Платната са обърнати. Съжалявам, Найдж, мой човек, решил съм да го направя.

— Ози, имаме и други фрегати. Тях ще ги пилотират хора, които разбират от това. Ще ги пусна след теб, за да те открият и да те убият. А след това ще се погрижа никога вече да не бъдеш съживен. Мога да го направя и ти го знаеш.

— Знаеш ли какво, Найдж? Ако успееш да го направиш, унищожи тогава ПланинаНаЗората, не мисля, че съм способен да живея в галактиката, в която подобно нещо се е случило.

— Марк — каза Найджъл. — Съжалявам за това, което ще се случи, но не мога да позволя на Ози да предаде „Харибда“ на ПланинаНаЗората. Имаш личната ми дума, че след това ще бъдеш съживен веднага. Освен това ти гарантирам, че през това време ще се грижа за Лиз, Бари и Сенди.

Марк подсмръкна. Избърса влагата, която замрежваше очите му.

— Разбирам, сър. Кажете на Отис да стреля право в целта.

— Благодаря, Марк. Още веднъж — горд съм, че сме от едно семейство.

Ози изстена невярващо и погледна кисело Марк.

— Ти пък кога се превърна в герой идиот?

— Майната ти — викна презрително Марк.

— Найдж, много добре знаеш, че не се опитвам да предам фрегатата на ПланинаНаЗората — каза ядосано Ози. — Ще спра и теб, и него да се избиете взаимно.

— Ти открадна двете единствени технологични постижения, които могат да гарантират на човешката раса оцеляване в тази война, Ози. Това не е просто игра, не може да ми се правиш на наперения умник и да ми обясняваш какъв корпоративен задник съм. Ти се опитваш да убиеш човечеството. Разбираш ли?

— Опитвам се да те спася — викна му ядно Ози. — Довери ми се, Найдж, преди винаги го правеше. Моля те.

— Върни се.

— Не. Ти ела с мен. — На Ози никак не му хареса колко сприхаво прозвучаха думите му. — Изключи ТИ-канала — каза на подпрограмата на СИ.

— Потвърдено.

Ози отдели няколко минути, през които се взира в системните дисплеи, изчаквайки гневът му да се охлади. Не искаше да си признае точно колко го бяха разтърсили заплахите на Найджъл. Най-накрая освободи ивиците модифицирана пластмаса около ръцете си, остави охлабени ограничители само около краката си и си пое дъх.

— Хей, Марк, Найдж не разполага с флотилия от тези фрегати, нали? Имам предвид, че те още се строят, нали така?

— Честно ли? Разполага със „Сцила“ и още три, които току-що бяха сглобени. Никоя от тях не е изпитана в полет, но преминаха тестовете за интеграция на системите. Отис пилотира „Харибда“ срещу Портата на Ада с много по-малко подготовка от това.

— Страхотно. Благодаря, мой човек. Официално те назначавам за главния си офицер по морала. — На Ози му беше ясно, че това ще е полет със съвсем малко разговори. — Къде е храната? Трябва да хапна добре.

Марк се ухили като зъл император по време на победния си пир.

— Каква храна? Отлетяхме, преди да качат запасите на борда.