Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Федерацията (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Judas Unchained, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020-2022)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022)

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-444-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/897

 

 

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-447-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/898

История

  1. — Добавяне

15

Мелани не беше съвсем сигурна какви са очакванията й, когато голямата кола със затъмнени прозорци отби по улица „Рю Жолей“. Може би пристъп на носталгия? Оживеният метрополис несъмнено таеше много от спомените й. Не твърде отдавна щеше да каже, че са все хубави.

Днес се бе свила на предната седалка на колата до Хоше Фин и гледаше към шейсет и пет етажния небостъргач в края на пътя. Златистата сграда, оформена като острие на рапира, беше сред най-високите небостъргачи, които доминираха бизнес центъра на Саламанка. Мелани си спомняше гледката от върха му твърде ясно. Алесандра обичаше тя да е притисната към дебелата стъклена стена на апартамента на върха, докато обслужва поредния помощник или семеен приятел на някой политик. Това бяха спомените, които сега излизаха най-ярко на повърхността. Продължи да им вдъхва живот в главата си, опитваше се да разбере каква полза за Звездния странник бе донесло всяко късче информация.

— Някога виждала ли си дисплея с охранителните системи?

— А? — Мелани отдръпна съзнанието си от горчивите спомени. По някаква причина, след като вече не трябваше да се занимава с Дъдли, нещата, които беше правила с такава готовност за Алесандра, горяха още по-срамно в главата й. — Извинявай, какво каза?

— Охранителната система на Барон? Има много външни вериги, свързани директно към системата на апартамента й. Техниците се чудят докъде ли проникват.

— Нямам представа, Хоше. Тя никога не се е включвала към нея през екран или портал, не и пред мен.

— Добре, предполагаме, че подстъпите към небостъргача са добре защитени, както и самата сграда.

— Хм, СИ не ги намери за кой знае колко впечатляващи, не и когато бягах от нея.

— Благодаря ти.

Тя му се усмихна. Милият стар Хоше Фин, който винаги подхождаше към всеки проблем с плахостта и предпазливостта на истински бюрократ.

— Ще придвижа в позиция екипа, който отговаря за външния периметър. Екипът за арест ще влезе в сградата под прикритието на сервизна компания, наета да извърши ремонт в апартамента на шейсет и първия етаж.

— Аз мога ли да отида с тях?

— Не. Това е опасно, а и ще е в нарушение на работните протоколи.

— Ще нося брониран костюм и ще се придържам по-назад, обещавам.

— Не. Според наблюдателния ни екип при нея има поне още двама души. Докато не се уверим в противоположното, трябва да ги смятаме за агенти на Звездния странник, може би невронно свързани с оръжия. Нямам намерение да назначавам някой от екипа за арест да те пази. Всичките ни трябват в първата редица.

Мелани въздъхна театрално.

— Кога точно си ме вредил в графика, за да мога да я видя?

— Веднага щом извършим ареста и всички невросвързани оръжия бъдат неутрализирани, ще се качим горе.

— Паула Майо нямаше скрупули да съм съвсем близо до нея, когато плени Изабела.

— Онова беше различно. Тогава поехме риск, сега не е така.

— Добре, но искам да съм по-близо до сградата. Ако се съпротивлява, от улицата може да се види огънят от оръжията.

— Докато екипът за арест влиза, ще разчистим цивилните под сградата. Не се пречкай.

— Добре, добре.

Мелани слезе от колата и закрачи по улицата. Беше средата на следобеда и наоколо имаше много пешеходци. Знаеше, че Хоше искаше да изчака ранните сутрешни часове, когато ситуацията можеше да бъде овладяна по-лесно. Само че Найджъл и сенатор Бърнели бяха отхвърлили желанието му. След случилото се с Даниъл Алстър ги гонеше силна параноя по отношение на Звездния странник.

Тя се позамота пред витрината на един бутик и огледа критично дизайнерските дрехи. Беше автоматична реакция, нещо толкова нормално. Хоше беше прав, наистина трябваше да започне да мисли какво ще прави след това. Предвид политическите й връзки точно в момента, можеше да създаде предаване, което да конкурира Микеланджело. А и, разбира се, продуцентите на предаването на Барон щяха да се нуждаят от заместник около десет минути след ареста. Някога тези възможности щяха да предизвикат истинска треска у нея. Освен това го имаше и Морти. Нещата там също се бяха променили. Не заради това, което беше направил, но някак си не можеше да си се представи като съпруга, превърната в корпоративен трофей. Съпруга, която заедно с децата очаква мъжа си след тежкия му ден в офиса.

Иконата на СИ проблесна и се разшири във виртуалното й зрение.

— Мелани, имаме проблем.

Тя не можа да се сдържи и погледна към апартамента на върха.

— Тя наблюдава ли ни? Видяла ли ни е?

— Не. Доколкото знаем, Алесандра Барон не подозира за предстоящия арест.

— Какъв е проблемът тогава?

— Ози Айзъкс се завърна във Федерацията.

— Наистина? Не знаех.

— Сигурна ли си? Напоследък си в компанията на доста интересни хора.

— Не мога да повярвам, това нотки на завист ли са?

— Не. Просто ти напомняме за уговорката ни.

— Аз отивам, където ми кажеш, и правя репортажи за неща, от които си нямам понятие. Какво ново? Да не искаш да кажеш, че не знаеш какво се случи на Буунгейт?

— Знаем, че Звездния странник е на път към Далечината. Очевидно. Това, за което не сме сигурни, е какъв ще е следващият ход на Найджъл Шелдън. Династията му е разработила изключително мощно оръжие.

— Той не се консултира с теб, защото ти няма доверие. И аз не съм сигурна в теб. Можеше да направиш много повече, за да ни помогнеш.

— И преди сме водили този разговор, Мелани.

— Да, да, ти не извършваш физически действия. Вече няма значение. Тази война е на път да свърши. Предполагам, че ти е известно.

— Интересува ни как ще свърши.

— Не разбирам. Какво общо има това със завръщането на Ози?

— Той не ни разказа докрай какво е открил, преди Найджъл Шелдън да го задържи. За да разберем събитията в целостта им, се нуждаем от тази информация.

Мелани изведнъж настръхна, сякаш от студ.

— Колко неприятно за теб.

— Бихме искали да осъществиш контакт с него и, надяваме се, да ни свържеш.

— Какво ще направиш с тази информация?

— Наистина не знаем, защото не знаем каква е информацията. Само ако разполагаме с цялостната картина, можем да дадем правилния съвет на Федерацията.

— Напоследък правителството не те слуша много, нали?

— Сигурни сме, че Найджъл и останалите членове на елитната ви група са решили да извършат геноцид над ПланинаНаЗората. Ами ако има и друг начин?

— Какъв начин?

— Не знаем. Но ще можеш ли да живееш, ако знаеш, че не си направила и най-малкото усилие да предотвратиш геноцид?

— Виж, Ози вече трябва да е казал всичко на Найджъл.

— Сигурна ли си? Шелдън свързал ли се е с теб, за да ти каже, че има промяна в плана? Освен това защо Ози е задържан? С какво е толкова важна тази информация, за да не иска Шелдън тя да изтече навън?

На Мелани й се искаше да тропне раздразнено с крак. Никога не можеше да спечели спор със СИ, той винаги я надиграваше, не само с логика, но и с емоция.

— От няколко дни съм с Найджъл. Сигурността на династията му е непробиваема. Не мога да извадя Ози от затвора, разсъждавай реалистично.

— Не смятаме, че е в затвор. Успяхме да го проследим, докато не премина на Кресат.

— О, невероятно! — каза на висок глас Мелани. Пешеходците наоколо насочиха погледи към нея. Тя просто се вторачи обратно. — Предполагам, че докато съм там, мога да се отбия набързо до спасителните кораби на династията Шелдън заради Пол. Какъв късмет извадих само!

— Вероятността за успех на двойна мисия не е особено висок.

— Няма да ходя на никаква мисия. С Найджъл сме приятели, имам му доверие.

— Ози участва в Големия червеев обир.

— В кое?

— Бебчо Мел, общата ти култура наистина е ужасяваща. Големият червеев обир беше най-голямата кражба в историята на човечеството. Брадли Йохансон го извърши, за да може да финансира Пазителите на себесъщността. Измъкна се с милиарди земни долари.

— Имаш предвид, че Ози е Пазител? Не може да е вярно.

— Тогава го попитай сама.

— Ох… — Този път наистина тропна с крак.

— Ако каже да, може да размислиш относно молбата ни. Той знае кой е издигнал бариерите около двойката Дайсън.

— Как, по дяволите, ще стигна до Кресат, камо ли да проникна в килията му? Найджъл би бил много подозрителен, ако поискам да видя Ози.

— Ози се върна с двама спътници: момче тийнейджър и представител на засега неизвестен извънземен вид. Династията Шелдън е отправила молба към лейди Джорджина за мило младо момиче, което да отиде на Кресат със задачата да съблазни момче без сексуален опит. Парите по договора са били платени на лейди Джорджина от системата на главния счетоводен отдел на династията. Това е крайно необичайно. Според нас не е съвпадение.

— Коя е лейди Джорджина?

— Дама от висшата класа на Августа. Осигурява млади, неподмладявани момичета на богатите и известните.

— Гадост. А ти искаш аз да се престоря на това момиче ли?

— Да. Лейди Джорджина вече е възложила договора на Ванора Кингсли, една от новите й придобивки. Кингсли ще приеме самоличността на млада членка на династията Шелдън, която е дошла на почивка на Кресат. Можем да я заменим с теб, но трябва да действаме бързо. По разписание Кингсли ще бъде на гарата в Нова Коста след сто и четиридесет минути. Ако веднага хванеш маглев експрес до Августа, можеш да стигнеш на гарата точно навреме.

До Мелани спря едно такси и отвори вратата си. Тя погледна към него и въздъхна. Разумната постъпка щеше да е да се оттегли, но да проникне на Кресат щеше да е вълнуващо. Също и да се свърже с Ози. Виртуалната й ръка докосна иконата на Хоше.

— Нещо изникна. Връщам се в Дарклейк Сити.

— Но… екипът за арест вече е в асансьора.

— Успех, Хоше, ще ти се обадя, когато се прибера.

— Мислех, че го искаш.

— Искам го. И наистина съжалявам, но това е по-важно.

— Какво има?

— Ще ти се обадя по-късно, обещавам.

Мелани влезе в таксито, което веднага се включи в движението.

— Какво ще стане с това момиче, Кингсли? — попита тя СИ. — Трябва ли да я вкарам в багажника на някоя кола или нещо подобно? Не мисля, че много ме бива в подобни неща.

— Смятаме, че Джейси няма да се съгласи с това твърдение, но нищо подобно не е наложително. Нает е професионален експерт по сигурността, който да проведе операцията по размяната.

— Няма да я нараните, нали?

— В никакъв случай. Ще бъде заведена в обезопасена къща, където ще бъде задържана за необходимия отрязък от време.

— Добре. Как изглежда това момче тогава? Трябва да знам поне това.

Във виртуалното й зрение изскочи файл. Тя го отвори и срещу нея изскочи тийнейджър с буйна тъмночервена коса. Усмивката му спокойно можеше да мине и за озъбване.

— Е, не очаквай да спя с него — побърза да каже тя. — Той знае ли дори как да използва прибори?

— Какво не му е наред? Женските ни аспекти са съгласни, че е привлекателен.

Тя погледна отново снимката.

— Може би. Имам предвид, физически. Но си личи, че има проблем с поведението. Трябва да е истински кошмар да се оправяш с него.

— Твоята специалност.

— Ха-ха, да ти го начукам.

— Мелани, може да се наложи да изпълниш основното изискване на договора. Надяваме се да разбереш.

— Приключих с курварството, поне така мисля.

— Сигурни сме, че моментът на сексуална консумация може да бъде отложен достатъчно дълго, за да прецениш ситуацията и да се опиташ да се свържеш с Ози. Изискването в договора, което всъщност имахме предвид, е поведението на момичето. На него е наблегнато доста сериозно. Затова лейди Джорджина е избрала Кингсли.

— Какво поведение?

— Момичето трябва да е мило.

— Хей! Аз мога да съм мила, нали? Недей да ми говориш така.

— Много добре, Мелани. Щом казваш.

 

 

Уилсън Кайм чакаше отново да стъпи на нов свят. Стоеше пред портала, докато зората се пукаше над Междинна станция и заливаше голия скален остров с червена светлина и ярки синьо-бели проблясъци. В сградата на генератора зад портала започваше да постъпва захранване от буреездача.

Стараеше се да не се възгордява много, но благодарение на знанията му по астроинженерство и орбитална механика техниците от екипа на Адам веднага го оставиха да ръководи работата. Бе му отнело двадесет минути пред конзолата в сградата на генератора, за да проучи основните системи и насочващите програми на буреездача, преди да изпрати първия набор от инструкции. Виртуалното му зрение показа дисплей с профила на полета. Дълги извиващи се линии очертаваха курса на буреездача, който се движеше по неизменната си елипса. Десет минути след като инструкциите му бяха приети от системата на борда на машината, се появи нова лилава линия. Беше къса и притъпена, отразяваше предвиденото от него отклонение на буреездача в потока от плазма. Грамадната машина се движи бавно почти час по линията, докато концентрацията на плазмата около нея растеше.

На четиридесет милиона километра над главата му гигантските остриета се завъртаха отново, буреездачът се бе плъзнал обратно във вихъра от заредени частици. Дисплеят във виртуалното зрение на Уилсън показваше увеличение в скоростта на грамадната и въпреки това изключително крехка машина, докато теченията я дърпаха необратимо към неутронната звезда.

— Пада като Икар — каза той на Оскар, който се приближи и застана до него. — С широко разперени криле и твърде близо до слънцето.

— Малко преувеличаваш — каза Оскар. — Но образността ми харесва.

— Как се справя Куатукс? Ще успее ли да се справи с червеевата дупка?

Уилсън провери състоянието на буреездача във виртуалното си зрение. Засега всичко беше наред, захранващият поток енергия се покачваше рязко.

— Мога само да гадая. Едно време работех в изследователски отдел, спомняш ли си? Затова съм доста добре запознат с типа мощни системи, които са нужни за манипулацията на екзотична материя. Нещата, които плътта и кръвта могат да постигнат, са ограничени. Това важи дори за много умната извънземна плът и кръв.

— ПланинаНаЗората контролира всичките си червееви дупки чрез пряко свързани невронни програми.

— А, това е друг въпрос. Чудя се, някой от свръхсекретния ви революционен съвет провери ли дали всъщност този Боуз е чиста монета?

— Спри с тази параноя.

— Първото правило на адвоката е да не задава на свидетел въпрос, когато знае, че отговорът няма да му хареса.

— Е, ето го и отговорът. Куатукс е приключил с изчисленията, нужни за захранването.

Аюб беше паркирал волвото, в което се намираше райелът, близо до вратата на сградата на генератора. Голямото извънземно беше свързано с контролиращата система на портала чрез няколко дебели снопа фиброоптични кабели, които беше прикрепило към тежките краища на отпуснатите стъбла зад пипалата си. Това напомни на Уилсън на кола, от чийто акумулатор стърчат жици.

Сърцето му заби по-силно и той започна упражнението си за успокояване. Радваше се, че Тайгър Панси не е наблизо, за да почувства безпокойството му. Червеевата дупка се отвори плавно като ирис в мрака на нощта.

— Отвори се някъде — каза Адам.

— Матю, изпрати разузнавателен робот — каза Алик.

Един от малките роботи притича през ограничителната завеса. Уилсън отвори постъпващата информация и пред очите му се откри тъмен пейзаж. Под краката на изкуствения гризач имаше влажна земя, рехави стръкове трева се закачаха за източеното му тяло, извити листа на високи палми се поклащаха в далечината, където се виждаха потъмни групи дървета. Роботът се отдалечи чевръсто на десет метра от червеевата дупка, след което се изправи на задните си крака и огледа наоколо. Във видимия му обсег нямаше източници на топлина или електромагнитни емисии, нито пък светлина в спектъра на зрението. Единственото движение, което засичаше, беше на постоянния вятър, натежал от влага — опашката на отдалечаващ се дъжд.

— Със сигурност не се е отворила в града — каза Адам.

— Може да е градски парк — каза Розамунд.

— Съмнява ме, роботът не засича възел на киберсферата — каза Йохансон. — Дори старият Армстронг Сити разполага с пълно мрежово покритие.

— Добре, преминаваме — каза Адам.

Уилсън чу как Джеймъс запали двигателя на бронираната кола и побърза да отстъпи настрани. Ниското обло превозно средство се насочи тежко напред и премина през ограничителната завеса.

— Засега всичко е наред — каза Адам. — Определено е сред природата, не се вижда град. Не, чакайте, виждам нещо на хоризонта. Някаква неясна оранжева светлина. Там има някакво селище. Мисля, че е доста голямо.

— Трябва да е Армстронг Сити — каза Куатукс. — Мисля, че червеевата дупка се е отворила на двадесет километра от южната му граница. Това беше целта ми.

— Значи трябва да сме в парка „Швайкарт“ — каза Джеймъс. — Мога да разпозная съзвездията. Бленуващи небеса, това със сигурност е Далечината. У дома съм!

— Правя активно сканиране със сензорите — каза Адам. — Изглежда ми чисто. Брадли, ако там има нещо по-голямо от заек, значи се е прикрило идеално.

— Благодаря ти, Адам — каза Брадли. — Да минаваме, хора. Моля ви, бързо.

Останалите бронирани коли и камионите „Волво“ запалиха двигателите си.

— Хайде — каза Уилсън. Той тръгна напред и почувства ограничителната завеса върху бронекостюма си като нежен бриз. Червената светлина избледняваше зад него. За втори път в живота си Уилсън Кайм пристъпи на чужда планета с една-единствена гигантска стъпка. Гравитацията отслабна рязко. Не беше свикнал с това, не и по време на пътуванията си с влаковата мрежа на ТСП. Повечето животоподдържащи светове имаха гравитация, близка до земната, и човек никога не забелязваше прехода.

Едно от волвотата изсвири шумно зад него и той скочи настрана. Движението го изпрати на половин метър във въздуха. Засмя се, когато се приземи на повърхността. Виртуалната му ръка набра кода за отключване на костюма му и визьорът на шлема му се отвори. Той пое от местния въздух, натежал с аромата на току-що отминал дъжд и на борове.

— Можеха да го направят — каза той замислено. — Наистина можеха.

— Кой? — каза Ана. Тя се пусна от каросерията на едно от волвотата и бързо разпери ръце, за да запази равновесие.

— „Ейрис Ъндърграунд“. Те искаха да тераформират Марс. Щяха да го превърнат в нещо подобно на тази планета, ако бяха получили шанса.

— Някога спираш ли да мислиш за Марс? — попита тя.

— На Марс няма достатъчно атмосфера, за да бъде животоподдържащ свят — каза Оскар. Не звучеше особено впечатлен.

— Бяха изработили схеми, за да компенсират това. Щяха да издърпат лед от кометния пояс. Щяха да използват генномодифицирани бактерии, които да освобождават кислород от почвата, орбитални огледала, сонди за пробив през мантията.

— Звучи ми скъпо.

— В онези времена планетите си бяха скъпи — отвърна иронично Уилсън.

Волвото, което носеше Куатукс, премина бавно през червеевата дупка. Зад него се влачеше дебелата връзка фиброоптични кабели. От червеевата дупка зад камиона излязоха двама души в бронирани костюми, които внимаваха кабелът да не се закачи някъде.

— Всички преминаха, сър — докладва Кийран.

— Благодаря ти — каза Брадли. — Куатукс, червеевата дупка вече не ни е нужна.

Уилсън разполагаше с време само за един последен преглед на буреездача, преди червеевата дупка да се затвори. Като Икар, съдбата му вече бе ясна. Плътните потоци от плазма го бяха избутали надалеч от точката на Лагранж, а изтощените му тръстери вече не разполагаха с гориво, за да го върнат обратно. Оставаше му само дългото бавно падане към забравата в могъщата гравитационна прегръдка на неутронната звезда.

Червеевата дупка се сви и изчезна, последното й затваряне преряза фиброоптичната връзка, която падна на земята като смъртоносно ранена змия. Актът на прерязването подсили чувството за самота у Уилсън. Вече наистина трябваше да разчитат само на себе си. Съдейки по мълчанието, изглежда не само той си го мислеше.

— Нямам много да ви казвам — обяви Брадли. — Което е добре, защото времето ни е твърде скъпо. Бих искал обаче да благодаря на приятелите ни, които не са Пазители, за това, че дойдоха с нас и ни повярваха до края. А на онези, които са с мен от самото начало, искам да изразя благодарността си за ужасните и многобройни жертви, които сте принесли. Вашата кръв ни помогна да стигнем тук и сега. Заради вас останалата част от човечеството ще благодари на Пазителите на себесъщността за всичко, което сме изтърпели, за да може видът ни най-сетне да бъде свободен.

Уилсън се огледа и видя, че всички Пазители са свели глави от уважение. Той направи същото. Думите на Брадли го бяха обезпокоили повече, отколкото му се искаше да признае. Историята вече щеше да показва Пазителите в много по-различна светлина.

— Това е нашето време, да не губим повече от него — каза Брадли. — Аюб, моля те, опитай да се свържеш с клановете възможно най-бързо.

 

 

— Стиг! — извика Кийли. — Стиг, улавям късовълнов сигнал! Това е нашата честота.

Стиг се наведе напред и се намръщи. Отзад в джипа мазда „Волта“ беше тъмно. Убежище, където можеше да остане насаме с мрачните си мисли. На малкия конвой на Пазителите, съставен от пет коли и седем леко бронирани волти, му отне почти час да прекоси ранения град. През цялото време той получаваше доклади от Пазителите, разпределени по маршрута на Звездния странник. Многобройните опити да ударят едрогабаритния камион се бяха оказали безполезни. Колите на Звездния странник разполагаха със здрава броня и още по-добри силови полета. Освен това отвръщаха на всяка атака с огромна мощ. Над дузина сгради, където се укриваха снайперисти на Пазителите, бяха превърнати в тлеещи руини.

На конвоя на Звездния странник му бе отнело по-малко от тридесет минути, за да стигне от ЗП до началото на Първа магистрала. Над две дузини нови крузъри се бяха присъединили към него, препускайки по улиците. При толкова много огнева мощ на разположение на Звездния странник Стиг нямаше избор, освен да нареди на своите снайперисти да не стрелят. Щяха да бъдат разкъсани на парчета, ако опитаха каквото и да е.

Самият Стиг напредваше болезнено бавно след извънземното, тъй като хората му изчакваха други екипи на Пазителите да се присъединят към тях по маршрут, който беше успореден на този на Звездния странник. Разбира се, градските служби за бедствени ситуации вече предприемаха адекватни мерки. Затова на пътищата, които Стиг искаше да използва, имаше още повече хора и коли. Най-сетне, след цял час, бяха стигнали до Първа магистрала само за да открият, че конвоят на Звездния странник е пръснал след себе си модерни мини.

Първата бе отнесла един форд „Шанги“ заедно с живота на петимата Пазители в него. След това Стиг трябваше да нареди да карат покрай пътя и да избягват широката лента от ензимноподсилен бетон. Това намали скоростта им още повече.

— Кой ни търси? — попита Стиг. Не можеше да се сети за други групи на Пазителите около Армстронг Сити.

Кийли се усмихваше невярващо.

— Брадли Йохансон.

— Не е възможно — отсече Стиг, докато в същото време виртуалните му ръце издърпваха сигнала от специалната радиосистема на Кийли.

— … сборен пункт четири — казваше познатият глас на Брадли. — Трябва да сме там до двадесет минути.

— Кой е? — попита настоятелно Стиг.

— А, това ми звучи като Стиг.

— Сър?

— Здравей, Стиг — каза Адам. — Радвам се да те чуя, момче.

— Бленуващи небеса, не е възможно да сте тук.

— Аха, разбирам. След като ни разкриха на ЕлЕй Галактик, в крайна сметка ти се оказа в защитената ни къща във Венис Коуст. Казимир трябваше да те прибере.

— Адам?

— От плът и кръв, за щастие. Малко ни беше трудно да стигнем тук, обаче.

— Как? Как е възможно да сте тук?

— Това не е защитено обаждане, Стиг. Ще ти кажа скоро, когато се срещнем в сборен пункт четири. Според Брадли трябва да си наясно къде е той.

— Да, разбира се.

— Е, ако наистина сме ние, ще се видим там.

 

 

Сборен пункт четири беше дренажна помпена станция на километър от Първа магистрала и на шейсет километра от Армстронг Сити. До нея водеше сервизен път, който не беше означен. Самата станция се намираше зад малък хълм, напълно скрита от Първа магистрала.

Стиг подкара сам маздата и нареди на всички останали да чакат при завоя. Веднага щом сви по пътя, видя големите паркирани коли, чиито фарове пронизваха нощта с ярките си лъчи. Към него закрачиха познати фигури, докато паркираше. Широко усмихнат, той пристъпи непохватно навън, все още не можеше съвсем да повярва на случващото се. Адам го улови в мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя, момче — каза той дрезгаво.

— Бленуващи небеса, мислехме, че сте хванати в капан на Междинна станция.

— Хей! Трябва добре да знаеш, че не е толкова лесно да ме хване човек.

— Да, но… — Стиг замлъкна, когато се появи Брадли. — Сър!

— Радвам се да те видя, Стиг.

Стиг разтвори приветствено ръце. И тогава всичко се обърка. Под ярките лъчи от светлина вървеше жена, облечена с прост елек и панталони. Беше присвила рамене и трепереше, сякаш беше настинала. Кихна и тъмната й коса се завъртя плавно на слабата гравитация на Далечината. Стиг никога нямаше да забрави това елегантно, смъртоносно лице, дори и в покоя на бленуващите небеса.

— Внимавай! — извика той. Ръката му се пресегна към кобура. Успя да извади пистолета си и да го насочи.

Адам застана пред него и избута с ръка оръжието.

— Спри!

Стиг отстъпи крачка назад. Както Брадли, така и Адам бяха вдигнали ръце и го увещаваха да свали оръжието. Неколцината непознати, застанали до колите, се бяха изпънали от напрежение.

— Това е Паула Майо — извика той.

— Добър вечер — каза спокойно тя, след което потрепери отново и се загърна по-плътно с елека. Кръстоса ръце върху гърдите си.

— Но…

— Вече имаме съюзници — каза Брадли. В гласа му нямаше и следа от насмешка.

— Паула Майо?

— Заедно с други, сред които са Найджъл Шелдън и адмирал Кайм, когото си спомняш, сигурен съм.

Уилсън пристъпи напред.

— Вече съм ексадмирал. Радвам се да се запознаем, Стиг.

— Аха. — Пистолетът на Стиг увисна немощно в ръката му.

— О, да — каза Адам. Заради сенките на Стиг му беше трудно да различи дали се подсмихва. — Почти забравих — Мелани ми каза да те поздравя от нейно име.

Стиг не можа да се сдържи. Наведе се напред, просто за да е сигурен.

— Паула Майо?

— Самата тя — каза Брадли. — Хайде, Стиг, кажи ми каква е ситуацията.

Стиг им позволи да го отведат до групата от превозни средства. Започна да разказва на Брадли как са използвали газовата бомба и погледна през рамо, за да провери отново. Паула Майо се бе прегърнала с ръце, сякаш изпитваше болка. Уилсън Кайм, видимо загрижен, я питаше дали е добре. Някак си да види нея на Далечината беше по-невероятно от размития образ на самия Звезден странник, който беше зърнал за миг.

 

 

Адам и Брадли бързо планираха действията си, докато Стиг обясняваше какво се бе случило на Площада на първото пристъпване. Трите камиона „Волво“ и безценният им товар, нужен за отмъщението на планетата, щяха незабавно да се отправят на юг към планините Десо, за да бъдат посрещнати от техническите екипи, които изграждаха вятърните станции. Адам щеше да води групата, а с него щяха да карат Кийран, Розамунд и Джеймъс, въпреки желанието им да се присъединят към сраженията, съпътстващи преследването на Звездния странник. Паула обяви, че ще придружи Адам. Той прие решението й без коментар. Уилсън, Ана и Оскар се съгласиха да останат с Паула и да се опитат да помогнат с тактическите детайли по проекта за отмъщението. Уилсън не го бе споделил с никого, но видимо влошеното състояние на следователя го притесняваше.

Брадли щеше да поведе останалите по следите на Звездния странник и да атакува извънземното челно с трите бронирани коли. Ноктите на Котката и екипът от Париж пожелаха да се присъединят към него. Двамата със Стиг бяха единодушни, че бойният им опит и екипировката им ще дадат на Пазителите значително преимущество над по-леко въоръжените войници на Института.

Така оставаше да решат единствено какво ще правят с Куатукс. Тайгър Панси бе слушала и наблюдавала, без да коментира, докато се оформяха двата екипа. Сега каза:

— Трябва да отидем с Брадли.

— Ако желаете — каза Брадли.

— Разбира се — съгласи се ентусиазирано Тайгър Панси. — Звездния странник увеличава преднината си пред вас. Това обещава сериозно преследване, а когато го настигнете, се очертава голямо сражение. Вие, Пазителите, ще подивеете от ярост, толкова сте отдадени и вдъхновени от мисията си, като религия е. На Куатукс това наистина му харесва. Там ще са интересните човешки емоции, затова ще се придържаме към Брадли. — Тя погледна към Адам. — Без да се обиждаш.

— Нали разбираш, мила госпожице, че не можем да гарантираме твоята лична безопасност в това сражение? — каза Брадли.

Тайгър Панси дъвка дъвката си в продължение на секунда, преди да го погледне с малко горчивина.

— Да, знам. Но пък истината е, че няма да е голяма загуба, ако се разделя с живота си, не е ли така? Мелани ме накара да обновя защитения си трезор, преди да тръгна. Този път изрязах повечето от спомените, които качих.

— Всеки човешки живот е безценен.

— Много си сладък, знаеш ли?

 

 

Беше един от онези сутрешни мигове, когато Марк още не се бе събудил напълно. Мигът на приятна съненост, когато тялото ти се намира в топло легло заедно с жената, която обичаш, свила се до теб. Той наклони леко глава и нежно се сгуши в Лиз. Тя се притисна по-силно към него и двамата се целунаха бавно. Започнаха да галят телата си с ръце. Той посегна да свали тениската си. Лиз се надигна, за да се качи върху него. Още носеше новия си халат от полуорганична материя, която имитираше черна коприна. Платът стана прозрачен, докато тялото й се затопляше, а движенията й ставаха все по-страстни. Това го възбуди невероятно много. Миналата нощ се бе възползвала максимално от това. Затова и се чувстваше толкова сънен с настъпването на зората.

Оргазмът помете от съзнанието му образа на невероятното й тяло, което се извиваше атлетично над него. Марк беше убеден, че чу акомпанимента на ангелски хор.

— Истина е — прошепна той по-късно, докато лежаха в мрака. — Наистина ослепяваш, ако прекалиш.

Близо до него Лиз се изкикоти. Зрението на Марк се върна и той видя как тя вдига тениската от лицето му. Той се усмихна в състояние на пълно задоволство.

— Добро утро — каза топло тя.

— Добро утро.

Пръстите й се заиграха по бедрата му.

— Мисля, че се подмладяваш. Вече едва смогвам.

Марк се усмихна доволно, макар и да не беше сигурен, че може да го направи отново без сериозна почивка. Всъщност Лиз наистина беше точно толкова ненаситна, колкото изглеждаше, а колко мъже можеха да се похвалят с такава жена?

— Важи и за двама ни — увери я той. Тя го целуна бързо и стана от леглото.

— По-добре да отида да направя закуска на децата, иначе в училището ще се зачудят защо всеки ден ги изпращам прегладнели.

— Разбира се.

Почти съжаляваше, че се налага да станат. Щеше да е хубаво просто да се излежават цял ден в леглото. Не го бяха правили, откакто Бари излезе от маточния резервоар.

Позадържа се по-дълго под душа, след това се облече и се приготви за работа. Пуловерът в корпоративно мораво на ТСП му беше удобен. Зелено-златистите панталони бяха с цял номер по-големи от онези, които носеше в долината Улон. Освен това бяха с ластична талия. Марк погледна надолу. Малка гънка от корема му висеше над панталоните. „Трябва да направя нещо по въпроса.“

Все едно вече имаше време за нещо подобно. Дневният му график беше станал дори по-натоварен след завръщането на „Търсача“.

Сенди изписка щастливо, когато той влезе в кухнята. Тя остави вареното си яйце и изтича до него, за да го прегърне енергично през кръста.

— Татко! Татко!

Той погали косата й и я целуна по главата.

— Хей, добро утро, миличка.

— Здрасти, татко. — Очите на Бари светеха от възхищение.

Сенди не искаше да го пусне. Марк трябваше да я отнесе обратно на масата и да седне до нея, преди тя да се реши да хапне още от яйцето.

— Тази сутрин не дойдохме в спалнята ви — каза тя. Очите й бяха широко отворени и сериозни. — Така трябваше, нали? Мама каза, че трябва да ви оставим сами, че на теб ти трябва много сън за пораснали, защото си много уморен, понеже ни спаси всички.

— Ъ, да, правилно. Благодаря ти, миличка. Обаче не само аз помогнах при мисията на „Харибда“.

Бари се ухили подигравателно на сестра си.

— Сън за пораснали. Бебе!

— Какво? — попита обидено Сенди.

— Глупава си. Не знаеш ли какво са правили?

— Какво?

— Достатъчно, и двамата — каза твърдо Лиз. — Оставете баща си да си изяде закуската на спокойствие.

Тя се усмихваше с престорена сериозност, докато слагаше чинията пред него.

— Благодаря ви, госпожо Върнън.

— Удоволствието е мое, господин Върнън.

Марк се зае с яйцата, бекона, гофретите, наденичките и доматите. До голямата чиния се появи друга с палачинки, залети обилно с кленов сироп и покрити с ягоди и конус от бита сметана.

— За да си все така силен — каза енигматично Лиз.

Бари направи физиономия.

Марк положи усилие да не се усмихне.

Отис Шелдън се появи точно когато Марк привършваше. Панда се разлая щастливо, когато пилотът влезе в слънчевата кухня.

— Отис! — извика радостно Бари и изтича при него. — Заведи ме на монтажната платформа днес. Моля те! Моля те! Татко все ми обещава, обаче никога не ме взима.

— Трябва да попиташ баща ти. Той командва тук.

— Татко! — Сенди се усмихна с благоговение.

— Здравей, Лиз. — Отис я целуна леко по бузата.

— Седни. Искаш ли кафе?

— Благодаря. Може половин чаша.

— Какво можем да направим за теб?

— Просто идвам, за да откарам Марк до червеевата дупка към платформата. — Той погледна към Марк. — Провери ли папката си със съобщения?

— Ъ, не.

Марк се пресегна с черно-златистата си виртуална ръка и премахна пълното ограничение над съобщенията. Миналата нощ бе изолирал папката, за да може да се наслади на малко пълно спокойствие. В нея стоеше приоритетен файл. Беше изпратен от Найджъл Шелдън. „О, по дяволите.“

— Благодаря, Отис — каза смутено той.

Робот-камериерка донесе чаша кафе за Отис. Марк прегледа съобщението и изпъшка малко изненадано.

— Но ти току-що се прибра.

Отис сви рамене с усмивка.

— Това ми е работата.

— Какво става, момчета? — попита Лиз.

— Нов полет — каза Марк.

— А татко става все по-нетърпелив — каза Отис.

— Това трябва да е… — Тя не довърши изречението си и погледна виновно двете деца.

— Какво е? — попита любопитно Бари.

— То е — каза й Марк.

— О, по дяволите! Внимавай — каза тя на Отис.

— И още как.

 

 

Отис откара Марк по късия път до червеевата дупка, която водеше към струпване от орбитални монтажни платформи. Караше древен двуместен „Даймер“ със смъкващ се покрив, запазен в отлично състояние. Захранваше го двигател с вътрешно горене. Марк не беше сигурен дали разполага с шофьорска система. Не че имаше значение, когато зад кормилото беше Отис. Рефлексите на този човек бяха невероятни.

— Говорил ли си с Найджъл? — попита Марк, след като затегна колана си възможно най-здраво.

— Да, имахме малко съвещание на Кресат миналата нощ. Явно династията вече официално смята, че Звездния странник стои зад войната.

На Марк му отне момент, за да смели информацията.

— Майтапиш се.

— Не. Информацията е класифицирана, ясно? Даниъл Алстър е бил един от агентите му. Татко е много ядосан. Звездния странник е използвал Алстър, за да проникне на Буунгейт. В момента пътува към Далечината. Затова пращаме фрегата на планетата, в случай че опита да избяга с „Мария Селесте“.

— Майко мила! С колко активни фрегати разполага Найджъл?

— Най-важният въпрос. Ще пратим поне три при двойката Дайсън, а освен това искаме две да отидат на Далечината. Имаше предложения да пратим само „Търсача“. Много важни хора, които са се присъединили към Пазителите, в момента са откъснати от Федерацията.

— Каза му, че не разполагаме с пет сглобени фрегати, нали? — каза нервно Марк.

— Той знае колко сме напреднали. Освен това имаме малък проблем с нова-бомбите. Още не разполагаме с много от тях.

— Но, Отис, още не сме приключили с интегрирането на процедурите в монтажните системи, които сглобяват фрегатите. Очаквахме да разполагаме с още седмица преди мисията до Дайсън Алфа. Дори „Сцила“ няма да е готова за полет до два дни.

— Не бъди толкова скромен. Вече си приключил с четири и сглобяваш още шест.

— Да, но те не са минали през втората фаза на тестове, да не говорим за тестове в полет. Удържахме „Харибда“ цяла с лейкопласт и много късмет. Не може да пилотирате фрегатите в това състояние, трябва да интегрираме всички системи както си му е редът. Всеки друг ход ще се окаже фатален и нямам предвид просто дългосрочните ни планове.

— Знам. И то по-добре от всички останали. Аз трябва да пилотирам проклетите неща, не забравяй. Привлечи когото е нужно в екипа си. Жизел ще координира молбите ти, така че ще бъдеш свободен да се концентрираш върху инженерната работа.

— Ха! — възкликна Марк, не особено впечатлен, докато влизаха в паркинга на сградата с портала. — Като за начало искам да кача целия проектантски екип там горе. Може би най-накрая ще научат разликата между теория и практика.

Отис се ухили широко.

— Проектанти и инженери, дано никога не се срещнат.

 

 

През нощта, докато Розамунд караше на юг през равнината Алдрин, Адам седеше на предната пътническа седалка и не можеше да открие разлики между този и който и да е нормален животоподдържащ свят на Федерацията. Ниската гравитация не се усещаше, освен когато нацелеха някоя бабунка по пътя. Тогава камионът се плъзгаше необичайно дълго, докато не докоснеше отново земята. Обработваемата площ като цяло беше еднаква навсякъде, а толкова близо до столицата нямаше нищо друго. Широките полета и големите горски площи се простираха в мрака отвъд възможностите за наблюдение на имплантите му. Липсата на планетарна киберсфера предизвикваше у него най-силното усещане за изолираност, което познаваше. Тук разполагаха само със системи с късовълнови комуникации. Не че, както веднага забеляза, на тази пуста планета имаше с кого да се свърже човек. Липсата на информация обаче беше тежко изпитание.

Поне можеше да се наслаждава на относително уединение. Беше се притеснил, че Паула ще настоява да пътува с него. Вместо това тя беше с Оскар във втория камион, шофиран от Кийран. Без съмнение най-невероятното за деня беше, че той всъщност беше загрижен за нея. Грипният вирус, който беше прихванала, очевидно й се отразяваше зле. Беше необичайно в днешно време някой да страда заради толкова проста болест, което означаваше, че заразата най-вероятно е чуждоземна. Не бе имало извънземна епидемия от тридесет години, когато върлуваше дребната шарка от Хокот. Ако Федерацията бъдеше поразена от нова епидемия точно сега, иронията щеше да е много горчива.

Каза си, че е загрижен за Паула най-вече защото може да е носител и да предаде вируса на него и останалите. Тя полагаше всички усилия да не показва слабостта си, но той бе забелязал лъскавия слой пот по челото й, както и продължителните неконтролируеми тръпки, които преминаваха по крайниците й. Болестта се развиваше бързо. Тя не бе показала каквито и да било симптоми на въглеродната гъска, докато обсъждаха тактиката им преди кацането на Порт Евъргрийн. Това си беше истински сюрреалистичен момент — да седят заедно с Паула Майо и да пият чай, докато обмислят стратегията си, споделяйки безрезервно знанията и опита си. Поне за него. През цялото време речта, която му бе изнесла на гарата в Нараби, преминаваше през съзнанието му. Премисляше я толкова съсредоточено, че тя сигурно можеше да отгатне какво се случва в ума му.

След като преминаха на Далечината и се срещнаха с Пазителите, малко или много бе престанал да се притеснява от нея. Тихомълком предположи, че когато доставят безценния си товар на очакващите ги Пазители в планините Десо, той просто ще се загуби в залеза, а приятелите му ще я спрат да го последва. След това щеше да изживее тихо остатъка от дните си в някоя ферма. Само дето единственият начин това да се случи беше някой да я убие. Дори тогава съживената й версия щеше да се появи на хоризонта рано или късно. Истината беше, че тази откачена сицилианска война до смърт, която водеха, можеше да приключи само с неговата собствена смърт. Освен това знаеше много добре, че не може да прекара повече от няколко часа във ферма, без да се отегчи до болка. Щеше да му се наложи да се върне във Федерацията и отново да се включи в играта. Странно, но тази възможност не беше толкова депресираща, колкото му се стори първоначално.

На фона на постоянното ниско ръмжене на двигателя започна да се откроява неприятен звук от стържещ метал. Адам се огледа разтревожено. Беше толкова шумен, че трябваше да идва от техния камион. Розамунд вече спираше плавно.

— Имам проблем — каза Кийран по общия канал.

Докато Розамунд се върне до втория камион, Кийран вече псуваше по канала, без да споменава каквато и да е полезна информация. Адам слезе от кабината и тръгна назад. Пътят, който използваха, беше главният маршрут, свързващ търговските градове на района със столицата. Първоначално бе имал повърхност от ензимноподсилен бетон, но тя бе отстъпила под напора на земята и плевелите, а пукнатините и дупките бяха останали незапълнени в продължение на десетилетия. Днес напомняше на често използван черен път със задръстени дренажни канали от двете страни. Адам сериозно се чудеше колко ли време ще им отнеме, за да стигнат до планините, а това все още беше качествената част от инфраструктурата на Далечината. Според така наречените карти в паметта на имплантите му пътищата изчезваха напълно на сто и шейсет километра на юг, където долината Алдрин се превръщаше в море от пусти тревни площи.

— Какво стана? — извика той. През предните светлини на волвото се носеше някакво плътно изпарение. Кийран премина през газовете. Ъгловатото му лице беше гневно. Той удари по механизма за освобождаване на капака на мотора и покритието се сви назад. В нощта блеснаха пламъци.

Кийран отскочи назад, прикривайки лицето си с ръце.

— Бленуващи небеса! — Гласът му издаваше болка.

Оскар скочи от кабината и изтича към капака с тънък пожарогасител. Насочи мощната струя от леденосини частици гел към горящата машина и изгаси огъня за секунди.

Кийран трепна, стиснал ръката си.

— Нека да погледна — настоя Адам.

Кожата му беше червена, вече избиваха мехури. Уилсън беше донесъл комплект за първа помощ от кабината на техния камион и започна да нанася мехлем върху изгорената плът.

Оскар прати още няколко струи към двигателя.

— Изгасих го, но сме прецакани — каза той, взирайки се в тлеещия метал. — Няма да успеем да го поправим извън сервиз, а може би дори и там. Довери ми се, познавам двигателите, този е за скрап.

Адам погледна почти обвинително Джеймъс, макар да знаеше, че това не е нито професионално, нито честно от негова страна. Само че Джеймъс отговаряше за организацията на наземния им транспорт.

— Бяха в идеално състояние, когато ги натоварихме на Уесекс — защити се Джеймъс. — Сам ги закарах за преглед при търговеца.

— Знам — каза Адам. — Повредите просто се случват. Адски е неприятно, че стана точно сега, но не се тревожете. Имаме достатъчно място в другите два камиона, за да продължим.

Започнаха да се трудят усилено на светлината на фаровете. Адам не можеше да спре да мисли колко очевидно е присъствието им насред откритите, пусти обработваеми площи. „Отвъд светлината на лагерния огън вълците започват да се събират в мрака.“ Силовите полета бяха изключени, което добавяше тревога към чувството му за уязвимост. Беше благодарен, че и трите волвота носят товарни роботи, които започнаха да разтоварват перленобелите сандъци от повредения камион на Кийран.

— Ще огледам двигателя — каза Оскар на Адам. — Ще се помъча да разбера какво е станало.

— Разбира се — каза безразлично Адам. Наблюдаваше движението на товарните роботи. Влажният неравен път затрудняваше доста малките машини, те бяха проектирани за работа върху плоски повърхности в складове и товарни отсеци. Сандъците се люлееха силно, но държащите скоби на носилките не им позволяваха да се изплъзнат.

Половината от пластмасовите сандъци вече бяха прехвърлени, когато Адам внезапно извика.

— Спри.

Е-кономът му прекъсна инструкциите и роботът спря точно пред него. Адам отиде при него, следван от Уилсън, Ана и Джеймъс. От всяка страна на капака на сандъка имаше по няколко големи колкото длани ключалки. Едната висеше отворена. Адам се вгледа в освободеното парче матов метал и започна да отваря останалите ключалки.

— Какво? — попита Уилсън. — Не могат ли да се освободят сами?

— Не, не могат — каза Адам. — Проектирани са да останат затворени, в това е работата. Не могат да се отворят само защото камионът подрусва.

Розамунд и Кийран дойдоха при тях, когато Адам издърпваше последната ключалка.

— Джеймъс, помогни ми.

Двамата отвориха капака. Адам и Уилсън осветиха вътрешността с фенерчетата си и Адам се озова срещу малка версия на личния му ад.

— О, мамка му! Не мога да повярвам.

Петте компонента в сандъка бяха опаковани в дебела синьо-зелена гъбеста пластмаса, предназначена за път. Някой ги бе поразил с мазер. Гъбестата пластмаса се бе разтопила в черен катран, разтичайки се по частите и покапвайки в локва на дъното на сандъка. Всичките обшивки, които покриваха поддържащата електроника отстрани на компонентите, бяха тежко повредени.

Настъпи пълна тишина, докато групата се взираше в сандъка. След това започнаха да се споглеждат. Адам не можеше да ги вини. Вече сам се опитваше да реши кой е най-вероятният заподозрян, но не можеше да допусне атмосферата да стане непоносима. Все още трябваше да работят заедно, а той вече усещаше, че групата им отново започва да се разделя на флот и Пазители.

— Да запазим спокойствие, докато не разберем какво е станало — каза той. — Искам останалите сандъци да бъдат отворени и прегледани. По двама души за всеки сандък. Точно сега не е добра идея да създаваме предпоставки за още недоверие.

Роботите разтовариха камионите. Отне им четвърт час да отворят всички сандъци. Паула не се включи в работата. Тя седеше на стълбите на кабината на третия камион, увила се с одеяло, докато останалите сваляха капаците. Общо четири от сандъците бяха саботирани с мазер.

— Когато напуснахме Уесекс, бяха в отлично състояние — каза непоколебимо Джеймъс. — Сигурен съм, защото помагах да ги натоварим.

Той не отлепяше гневния си поглед от Уилсън и Оскар.

— Още ли разполагаме с достатъчно системи, за да осъществим отмъщението на планетата? — попита Уилсън.

— Не съм сигурен — каза Адам. — Кийран, как мислиш?

— Бленуващи небеса, не знам. Мисля, че все пак ще сработи, така казваше Брадли. Че товарът, който носим, просто ще направи оръжието ни по-ефективно.

— Ще увеличи шанса за успех — каза Уилсън.

— Значи това свали още малко от него — каза Розамунд.

— Един от нас е — каза ожесточено Кийран. — Един от вас, от флота.

— Ей, полека — каза бързо Адам. — Може да е бил всеки от групата ни.

— Чу Джеймъс, компонентите си бяха наред, когато ги пакетирахме.

— Ако Джеймъс не е предателят — каза Ана.

Джеймъс пристъпи към нея.

— Обвиняваш ли ме?

— Спрете! — Адам ги погледна вбесено. — Това е в помощ само на Звездния странник. Не знаем дали е бил някой от нас. — Той погледна строго към Джеймъс. — Отстъпи назад. Може да е бил всеки, включително аз и дори Йохансон.

— Хей! — възрази Джеймъс. — Няма начин да е Йохансон.

— Достатъчно. Не знам, а така или иначе вероятно няма да разберем, докато всичко не свърши — каза Адам. — Извадихме късмет, че забелязахме, че сандъкът е отворен. Отсега нататък трябва да се наблюдаваме един друг. Това автоматически означава, че всеки се смята за вероятен виновник. Ясно?

Той се вторачи в Пазителите в очакване всеки от тях да признае авторитета му. Отстъпиха с неохота, като хвърляха гневни погледи към хората от флота, но в крайна сметка всички кимнаха. С изключение на Джеймъс, който разпери ръце, за да признае поражението си.

— Благодаря — каза строго Адам. — Уилсън, отсега нататък никой от твоя екип няма да прави каквото и да е или да ходи където и да е сам. Това се отнася и за Пазителите. От този момент ще вършим всичко заедно, а това включва и ходенето до кенефа.

— Харесва ми как мислиш — каза Уилсън.

— Искам да затворим сандъците и да ги натоварим обратно на камионите. Ще стигнем до сборния пункт и компонентите, които доставим, ще помогнат. Залавяйте се за работа.

— Искам да ти кажа нещо — каза тихо Оскар, докато останалите се връщаха при сандъците.

— Какво има? — попита Адам. Беше почти риторичен въпрос, и сам можеше да се досети.

— Не беше чист късмет, че се наложи да разтоварим сандъците. Скоростната кутия на волвото беше празна, маслото беше изтекло. Един от печатите е разхлабен. Цялата машина е прегряла и блокирала.

— Това не може да е нормално. Никоя повреда не може да се разрасне толкова. Ами сензорите?

— Добър въпрос — каза неспокойно Оскар. — Мисля, че част от софтуера на шофьорската система е бил пренаписан. Разбира се, няма как да съм сигурен.

— А течът? Какво го е причинило?

— Има големи поражения от огъня, така че пак е невъзможно да разберем със сигурност. Но, ако Джеймъс е прав, че са били прегледани както трябва, няма начин някой от печатите да се счупи толкова скоро.

— По дяволите. — Адам погледна подозрително към другите два камиона. — Ами те?

— Ако това е саботаж, извършителят, който и да е той, няма да използва два пъти същия метод. Така щяхме да го открием веднага след първата повреда. Мога да ги прегледам, разбира се, но мисля, че е най-добре да обновим системите им от паметта със софтуера на производителя. Това трябва да премахне всички малки гадни гремлини, ако програмите са били променени. Все пак ще погледна скоростните кутии. В случай че наистина има производителски дефект в печатите, ще бъде лесно да открием други течове.

— Разбира се. Ще ти помогна.

„Почти като едно време.“

— Разбира се.

 

 

Когато потеглиха отново, вече бяха загубили почти час. Розамунд шофираше челното волво с максималната скорост, която тежките условия позволяваха. Адам трябваше да позволи използването на активни сензори, за да са сигурни, че по неравната повърхност не ги очакват опасни изненади. Ако се сменяха зад волана, трябваше да им отнеме най-много ден и половина, за да стигнат сборния пункт сред южните хълмове.

Кийран, Оскар и Паула бяха в кабината при Адам. Следователят веднага се бе оттеглила с увито около раменете одеяло в малката стаичка за сън отзад в основната кабина. Адам изчака половин час, за да се увери, че волвотата няма да се повредят отново, след което взе един от медицинските комплекти и отмести тънката врата от метална сплав. Зад нея имаше много малко пространство. На задната стена имаше две койки, качени една върху друга, а пред тях едва можеше да застане един човек. В шкафчетата под долното легло държаха провизиите си.

Клапите на климатиците духаха неприятно топъл въздух. Адам включи слабата синя светлина. Паула седеше на долното легло. Одеялото още беше увито около нея. Адам застина на място, когато видя ръката й, скрита под сивата вълна, и дланта й, която приличаше на малка бучка. Погледна лицето й и се шокира. Изглеждаше, сякаш не бе спала в продължение на седмица. Беше изпита, сякаш плътта се изпаряваше с потта й. Рязката физиологична промяна беше смущаваща.

— Исусе, какво става с теб? — попита той, след като затвори вратата. По някаква причина не искаше останалите да я виждат в това състояние.

По цялото й тяло премина силна тръпка. Лицето й се сгърчи. Мократа й от пот коса беше залепнала за скалпа й. Тя просто се взираше в Адам с нежните си очи, потънали в кожата, посиняла като натъртена. Единственото, което не потрепваше, беше оръжието й под одеялото.

— Не съм дошъл, за да те убия — каза Адам. „Доста глупаво казано.“ Той изсумтя тихо. — Всъщност нуждая се от помощта ти. Трябва да откриеш предателя.

Свилите се устни на Паула се понадигнаха в лека усмивка.

— Ами ако съм аз?

— О, хайде стига.

— Кой е по-подходящ? Преследвам Йохансон в продължение на сто и тридесет години, опитвам се да спра дейността му.

— Ти ни даде информацията от Марс. Няма значение под какъв политически натиск беше, нямаше да го направиш, ако беше агент на Звездния странник.

Тя плъзна оръжието обратно в кобура на рамото си.

— И без това не трябваше да го правя.

— Приех го за знак за човечността ти, която най-сетне се показва под повърхността.

— Значи си глупак.

— Да не би да вярваш, че не си човек?

— Точно обратното. — Паула се облегна назад върху койката и трепна още веднъж, преди най-сетне да се отпусне надолу. — В корена на непоколебимостта ми е загрижеността ми за хората. Аз ги защитавам. Това ни прави противоположности.

Той се засмя с горчилка.

— Ако това е вярно, трябваше да си президент на междузвездната социалистическа партия. Нас ни е грижа за хората. Искаме социално равенство за всички.

— Каква справедливост даде на Марко Дънбар?

— Кой?

— Или Ник Монтроуз, или Джейсън Левин, или Занти Уинтър.

— Не познавам тези хора.

— А трябва. Ти ги уби. Всички те бяха във влака от СвЛинкълн, когато той премина през гарата на Абадан.

Адам стисна здраво челюсти, докато вината преминаваше през него като наелектризирана рапира.

— Кучка.

— Моля те, не се опитвай да възприемеш морално превъзходство благодарение на идеологическите си убеждения, дори не си въобразявай, че сме морално равни. И двамата знаем кой е прав.

Той огледа завитото й тяло под слабата светлина, а гневът му повяхваше.

— Наистина изглеждаш отвратително. Какво ти има?

— Някакъв извънземен грип. Напоследък бях на много планети. Може да съм го прихванала някъде.

— Имаме добри медицински комплекти. — Той потупа куфарчето, което носеше. — Нека да направя диагностично сканиране.

— Не. Не е заразно.

— Не е много вероятно!

— Стига, Елвин.

— Знаеш какво си лепнала, нали? — Не можеше да измисли каква причина я кара да го крие от тях.

— Искаш ли помощта ми, или не?

— Да — въздъхна той. — Мога да се закълна, че Пазителите, които взех с мен, бяха чисти.

Паула се завъртя по гръб и затвори очи. Така изглеждаше изключително крехка.

— Започни от началото, с неоспоримите факти. Знаеш, че не си агент на Звездния странник, нали така?

— Да, правилно.

— Много добре. Докато не разполагаш с конкретни доказателства за невинността на някого, не можеш да имаш доверие на никого от групата.

— Дори на теб?

— Казах ти преди малко, опитвам се да спра Йохансон в продължение на сто и тридесет години. За целта на упражнението трябва да ме смяташ за заподозряна. Аз знам, че не съм виновна, но не мога да ти го докажа физически.

— Живееш в един отвратителен свят, следовател, това мога да ти кажа. Продължавай, как да изключвам хората?

— Саботажът най-вероятно е бил осъществен, след като се присъединихме към групата ви.

— Да. Аз взех участие в пакетирането и натоварването на сандъците. А в склада би било трудно да се стреля с мазер по един от тях, камо ли по четири.

— Добре. — Паула се закашля. Тялото й се разтресе толкова силно върху леглото, че Адам се пресегна да я задържи. Тя махна с ръка, кашлицата отслабваше. — Добре съм.

— Не, не си. Исусе, отровена ли си? Това ли е?

— Не. Просто ми дай малко вода, моля.

Адам намери шише с минерална вода в едно от шкафчетата. Беше болезнено да я наблюдава как се опитва да преглътне. Поемаше толкова малки глътки, сякаш беше бебе.

— Започни с Пазителите — каза тя. — Има ли някой на света, който може да се застъпи за тях с абсолютна увереност? Ако не, Звездния странник е можел да проникне сред тях по същия начин, по който го стори с приятеля и убиеца на Казимир Макфостьр.

— Брус. По дяволите, да, ще се опитам да проверя; но единствената връзка, с която разполагам, са късовълновите емисии, а те не са съвсем сигурни. Дори да успея, кой може да гарантира за всяка минута от нечий живот?

— Знам. Що се отнася до екипа за арест, те идват от същия офис в Париж като Тарло, който е бил покварен преди няколко години. Ако Звездния странник може да се добере до Тарло, тогава на теория предателят може да е всеки от нас.

— Това беше твоят офис — каза той с нарастващо безпокойство.

— Да, беше. Както казах, не ме изключвай заради сантименти или убедеността ти, че съм непокварима. Трябва да разсъждаваш логично.

— Добре. Ами останалите? Ноктите на Котката?

— Първо — били са отвъд възможност за връзка зад вражеския фронт. Няма как да знаем какво се е случило с тях там. А и те са изключително опасни престъпници. Може би са го направили за свои собствени цели.

— Исусе. Това би било просто страхотно, още една група, която се опитва да ни попречи.

— Вероятността е малка, но я имай предвид. Най-необичайната двойка с нас са Куатукс и Тайгър Панси. — Тя се закашля отново и отпусна тежко глава на тънката възглавница. — Честно казано, не мисля, че Куатукс е агент на Звездния странник, но пък той също не е от най-надеждните представители на райелите, а и настоятелността му да дойде с нас е доста необичайна. Възможно е, макар и странно. Колкото до Тайгър Панси, спомни си Мата Хари.

— Тя е била танцьорка и куртизанка. Моите уважения, но Тайгър Панси не е толкова възвишена натура.

— Не ти липсват познания по история. Впечатлена съм. Няма го в досието ти.

— Това са скритите дълбини на характера ми, следовател. Е, какво за Тайгър Панси?

— Определяме я като твърда неизвестна. Ако тя е саботьорът, тогава мисля, че вече сме загубили. Но отново казвам, решението е твое.

— Добре, тогава остават двамата Кайм и Оскар.

— Всички те са били на борда на „Втори шанс“. Знаем, че на кораба е имало агент на Звездния странник. Следователно всички са заподозрени.

— Ясно — каза унило той. — Наистина съм сам.

Тогава осъзна, че всъщност не е. Имаше един факт, за който Паула не знаеше. Той се усмихна и почти понечи да й каже. Но спря. На първо място, наистина не можеше да е сигурен, че тя не е агент на Звездния странник. Разполагаше само с интуитивното чувство, че няма как да е така. „Което не е достатъчна причина, за да реши изхода на цяла война.“ Второ, следователят не трябваше да разбере.

— Какво? — Тя гледаше към него.

— Нищо. Искам да проверя мотивите на отделните хора. Трябва да взема предвид кой е имал възможността да го направи, нали?

— Много добре, Елвин. По мои изчисления, трябва да се е случило по време на полета на въглеродната гъска. През деветте часа камионите не бяха охранявани и всеки можеше да се вмъкне в товарното, без да бъде видян.

Гласът на Паула отслабваше от известно време. Очите й се затвориха.

— Имам нужда от сън — каза тя. — Много ми е студено.

— Трябваш ми още малко, моля те. В товарното имаше хора. — Той разкачи ключалките на медицинския комплект и издърпа диагностичната система.

— Включително аз и ти за доста дълъг период от време. Ето защо само четири сандъка са били саботирани. Агентът на Звездния странник не е можел да рискува повече.

Адам постави диагностичната лепенка на лепкавото й чело и пусна програмата.

— Защо просто не ни е взривил?

— Какво правиш? — Паула се опита да избута диагностичната система, но той хвана ръката й и я задържа. Тя нямаше сила да го спре.

— Проверявам какво ти има.

Малкият екран на системата започна да се изпълва с информация. Пулсът й беше плашещо учестен.

— Недей — изстена тя, всмуквайки въздух през зъбите си.

— Исусе, кръвното ти налягане почти го няма. Концентрирай се заради мен. Ако на въглеродната гъска е имало агент на Звездния странник, защо не е взривил самолета?

— Добър въпрос. Приложимо е най-простото решение — не го е направил, защото не е можел. Нямал е достъп до оръжия от нужния калибър.

— Ноктите на Котката и екипът от Париж разполагаха с такива оръжия. Както и повечето от моите Пазители.

— Това е добро разсъждение. Вече можем да започнем да елиминираме хора. От Пазителите, които пътуват с нас, кой не разполага с боен брониран костюм?

— Розамунд и Джеймъс. — Системата приключи с прегледа на тялото на Паула. — Не засича никакви вирусни инфекции. — Адам млъкна за миг. — Според показанията се намираш в състояние на шок.

— Добра диагноза — изграчи тя. — Преживявам физическа реакция към травмиращо преживяване. — Клепачите й се затвориха, потрепвайки, и се отвориха отново. — Така… Нито един от тримата представители на флота не носи боен костюм. Нелсън им даде защитни.

— Ами ти?

— Също, моята броня е защитна. Имам оръжия, но нищо, което може да свали въглеродна гъска, не и с няколко изстрела. Ти трябва да имаш достъп до оръжия.

— Така е. — Той стисна здраво зъби. — Каква травма? Какво ти има? Исусе, Паула, тялото ти не може да понесе подобно наказание.

— Ти — каза тя с подигравателна усмивка. — Сега мисли, ако агентът на Звездния странник е с нас във волвотата, трябва да съм или аз или Уилсън, Ана, Оскар, Розамунд, или Джеймъс.

— Какво имаш предвид с това, че аз съм причината за болестта ти?

— Исках да те арестувам, но трябваше да ти позволя да дойдеш тук, където ще можеш да ми се изплъзнеш след края на мисията. Не мога да го направя. Погрешно е. Напълно и неоспоримо погрешно. Ти си масов убиец, не мога да го пренебрегна. Мислех си, че мога, но не е така. Тялото ми го напомня.

Той се втренчи ужасено в нея.

— В шок си, защото ми позволяваш да крача на свобода?

— Да.

— По дяволите, Паула, това трябва да спре. — Е-кономът започна да му показва възможните лечения на шоковото състояние. Той издърпа кислородна маска от комплекта и включи малката помпа с филтър, след като я постави на устата й. — Дишай колкото се може по-равномерно, аз ще ти сложа приспивателно и ще се опитам да успокоя тялото ти.

Паула изстена и избута маската настрани.

— Камионът на Кийран се развали. Той трябва да е забелязал нещо нередно, преди да е станало толкова зле, че да избухне огън.

— Майната му на това! Животът ти е много по-ценен.

— Не е. Трябва да открием кой е предателят. Ако е с нас, ще ни удари отново.

— Не и в този миг. Как е възможно това да се случва с теб?

— Аз съм обусловена, не помниш ли? В гените ми е.

— Всички от Ко… от Хъксли Хейвън ли са като теб? Как може цяла планета да е прокълната с такъв дефект? Ако не направиш това, което ти се иска, те поваля треска? Това е нелепо!

— Професията ми е уникална дори сред населението на Хъксли Хейвън. Там няма много полицаи. Фондацията е програмирала генетичния ни код, така че да приключваме случаите си. Адмирал Колумбия твърдеше, че това е обсесивно-компулсивно разстройство. Аз мисля, че всъщност идеята наистина е заимствана от него.

— Какво, по дяволите, става, ако полицията не хване лошия?

— Продължава да работи. Никой случай не бива закрит, докато не е разрешен и престъпникът не бъде арестуван. Разликата е, че аз съм принудена да те пусна. Това просто не се случва на Хъксли Хейвън. Там няма политически натиск за защита на престъпниците.

— Каза, че ще продължиш да ме преследваш. Това не помага ли?

— Не. Не предприемам нищо, за да те арестувам, а знам, че трябва да го направя. — Гласът й бе отслабнал толкова, че почти не се чуваше. Тя затвори очи.

Адам извади инжектиращата тубичка от куфарчето. Успокоителното беше сходно с това, което медицинската програма на е-конома го съветваше да използва.

— Дръж се, чуваш ли? Ще го преодолееш. Не ме предавай сега, да не си посмяла, мамка му.

 

 

Без никакво предупреждение в имението влезе ангел. Пристигането й причини хаос сред дежурните от отдела по сигурността тази сутрин. Не искаха да я пуснат вътре. Тя пренебрегна възраженията с небрежна аристократична надменност, която беше характерна за всяко дете на династията.

Орион, който се шляеше по обширната тераса, която гледаше към огромния басейн, чу спора и погледна през отворените френски врати. Ангелът стоеше на другия край под купола на официалната зала на имението, очертана от рамката на отворената врата. Не можеше да повярва. Беше толкова красива, че очите го заболяха. Беше висока, със златиста кожа и силни широки рамене. Дългото й лице имаше най-остро оформените бузи, които бе виждал. Бяха прекрасни, макар че заради тях брадичката й изпъкваше. Изострената форма на дългата й светлокафява коса стигаше до средата на гърба й и се движеше като лъскав лист от коприна всеки път, когато завъртеше глава. Краката й, заради които Орион вече бе готов да убива, бяха скрити под дълга пола от тънък червеникаволилав памучен плат със зелени шарки на цветя. За сметка на това успя да зърне приказния й корем и идеалния му тен между полата и семплата й бяла памучна камизола.

Казваше се Джасмин Шелдън, чу я да го съобщава на служителите от сигурността. Те наясно ли бяха с това? Не знаеха ли, че е внучка от пето поколение на Найджъл Шелдън, в първия си живот и от прякото му потомство? Как иначе можеше да влезе в резиденция на Шелдън, освен ако не разполага с нужните кодове за достъп на фамилията? Никой ли не им е казал, че винаги прекарва началото на лятната си ваканция в имението? Приятелите й от училище щели да минат след няколко дни. Дотогава тя щяла да прекара малко време на спокойствие. Ако имало проблеми, да се обадят в офиса на династията на Иланум. Те разрешавали всички проблеми, свързани с високопоставените членове на фамилията. Освен това тя очевидно не можеше да се върне, таксито вече бе преполовило алеята пред сградата. Щеше да вземе стаята „Бермуда“. Нямаше нужда да й показват горния етаж, знаеше пътя. Трите й куфара я последваха като изплашени подчинени.

— Еха!

Орион си пое въздух, след като тя изчезна по широките стълби нагоре. Видя как унизените служители от сигурността се съвещават. Вертикалните линии от зелени и червени ОВ-татуси по бузите им грееха ярко. След малко те се пръснаха бързо в огромното имение.

— Сега какво да правя?

Наоколо нямаше никой, който да му предложи как да действа. Точно когато най-много му трябваше съвет. Много по-различно беше от миналата нощ. Хората от сигурността бяха мили, но непреклонни, когато пристигнаха в имението. Той беше свободен да използва каквото си пожелае в сградата, включително лечебния минерален басейн и фитнес салона в подземния етаж. Ако искаше дрехи или други продукти, трябваше просто да помоли за тях и щяха да му ги доставят. Кухненският персонал щеше да му сготви каквото пожелае. А що се отнася до местата, където можеше да ходи, помолиха го да не прекрачва на три мили от имението, иначе бе свободен да прави каквото си иска.

Не можеше да намери Ози никъде. Бяха закусвали заедно късно сутринта, докато Ози обясняваше на Орион и Точий причините за домашния му арест. Орион така и не успя да разбере политическите усложнения, схвана само, че Ози и приятелят му Найджъл са се скарали заради развитието на войната. Както и за някакво престъпление, в което Ози бе участвал преди десетилетия.

— Всичко ще се изясни до края на седмицата — каза Ози. — Найджъл ще целува задника ми и ще ме моли за прошка. Ще видите.

— Аз нямам нищо против — каза Точий. — Това е приятно място, на което да прекарам известно време. Обещаха ми постоянен достъп до базата ви данни. След това пътешествие ми е приятно да си почина, докато разширявам познанията си.

— Да, добре — каза му Орион. — Мога да преживея една седмица лукс.

Усмихна се, за да му покаже, че наистина го мисли, но в същото време знаеше, че е поредната пълна глупост на Ози. След толкова много време, прекарано заедно, за него беше пълна мистерия как Ози смята да заблуди който и да е от двамата. Беше съвсем видно, че здравата са загазили, що се отнася до Найджъл Шелдън, и Ози не можеше да направи нищо, за да ги измъкне от лайната.

Орион откри Точий и Ози в кабинета на приземния етаж. Двамата се движеха през проекция на генератора в Крепостта на мрака. Ози стоеше в нещо, което напомняше пръстен от ярки комети. Изглеждаше, сякаш гази през тях, докато те обикаляха около кръста му.

Външните обвивки се въртяха бавно около него и Точий. Над тях като математически облаци се носеха ярки зелени уравнения.

— Мисля, че познанието ви по физика е по-голямо от това на моята планета — каза Точий. — Не мога да помогна особено, що се отнася до фундаменталната квантова теория. Може би просто преводът отново не е достатъчно добър, но разрезът на петизмерно геометрично поле не е нещо, за което съм чувал, камо ли да знам как да манипулирам.

— Споко, пич — каза благо Ози. — Просто мислех на глас.

— Момиче! — изтърси Орион. Стоеше на ръба на проекцията и не можеше да пристъпи напред, сякаш имаше силово поле, което го спира. — Има момиче.

Ози и Точий се обърнаха към него.

— К’во викаш? — попита Ози.

— Момиче. — Орион енергично размаха ръце към вратата на офиса. — Там, има момиче!

— Аха. Значи там има момиче? — каза Ози.

— Да!

— И?

— Ози, тя е невероятна, толкова е красива.

— Виж, пич, казах ти да не се занимаваш със служителите от сигурността.

— Не, не, не е.

— Не е?

— Тя не е от сигурността.

— Каква е тогава?

— Шелдън е. Станало е някакво объркване. Тук е на почивка. Но, Ози, те ще я изхвърлят веднага щом говорят с офиса на династията в Иланум.

— Да, вероятно.

— Ози!

— Какво? Дявол да го вземе, понякога си толкова досаден.

— Спри ги.

Лицето на Ози се изкриви от объркване.

— Защо?

— Мисля, че разбирам, приятелю Орион — каза Точий. — Ти си привлечен от младата женска от собствения ти вид. Тя страшно еблива кукла ли е? Може би прилича на Андрия Елекс от унисферното предаване за човешките съвкупителни навици на света на Тулана, което гледахме в хотела?

Ужасеният Орион почервеня целият.

Ози погледна изненадано към Точий и след това се обърна към Орион.

— Ти ли показа на Точий това предаване? Мислех, че съм ограничил достъпа до порното.

— Ози, забрави за това! Тя трябва да остане. Искам да… Искам… — Той вдигна безпомощно ръце.

— Да я изчукаш до смърт?

— Не. Ами… Знаеш. Просто не искам да си тръгва. Никога не съм виждал такава като нея. Моля те.

— Добре, много е просто, хлапе. Помоли я да остане.

— Какво?

— Качи се при нея. Усмихни се. Кажи здрасти. Започни разговор. Ако мине добре, я помоли да остане. Ако каже да, ще те подкрепя пред Найджъл, в случай че нацистките ни пазители недоволстват.

— Какво е нацистки?

Ози плесна с ръце и го прикани да се маха.

— Върви да говориш с нея. Хайде. И помни, не се опитвай да остроумничиш. Интересен си самият ти. Сега се махай! Опитвам се да спася вселената, а нямам много време.

Вратата на офиса се затвори зад Орион. Не можеше да разбере точно как се е озовал обратно в залата и не се чувстваше по-добре, отколкото преди да влезе. Ози не му бе свършил абсолютно никаква работа. Това си беше болезнен удар. Беше разчитал на него.

— Мисли — каза си строго той. Може би Ози беше прав, може би трябваше да започне просто с едно „здрасти“. Всичко друго щеше да изглежда като отчаян ход.

Върна се в стаята си и сложи много гел за зъби в устата си. Изми се два пъти. Косата му вече се решеше лесно благодарение на стилистката в хотел „Ледбетър“. Активният биодермален крем бе направил чудеса с пъпките му само за една нощ. Една бърза проверка в огледалото показа лице, което беше сравнително представително и със сигурност в по-добро състояние, отколкото когато излязоха на края на пътеката. Носеше оранжева риза с къси ръкави и дълги до коленете шорти за плуване. Изкушаваше се да се преоблече, но това нямаше да е типично поведение и щеше да изглежда, сякаш се опитва да я впечатли.

„Добре тогава… тръгвай!“

Не можеше да я намери. Не беше в стаята „Бермуда“, на чиято врата почука неуверено. Не беше в нито един от холовете. Готвачът не я бе виждал в кухнята.

След двадесет минути безцелно търсене той се предаде. Служителите от сигурността вероятно бяха получили разрешение да я изгонят. Той излезе на терасата, беше почти готов да се разплаче. Беше толкова красива, а той наистина бе готов да се направи на пълен глупак и да си отвори устата. Само за да е в компанията й за един миг. Облегна се на каменното перило над долната тераса, до овалния басейн. Като цяло, беше се чувствал по-добре, докато бродеше по пътеките.

— Здрасти. Ти от персонала ли си?

Орион подскочи и се обърна. Тя седеше точно зад него на един от шезлонгите, облечена в бледопрасковен халат. Един от нежните й пръсти притисна чифт сребристи очила към носа й, за да може да погледне както трябва към него.

— Ъъъ, не.

— О, от кой клон си?

— Аз не живея на дърво.

Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре. Затвори очи и изстена. Знаеше, че проклетото му лице се изчервява отново.

Джасмин Шелдън се засмя. Звукът беше омайно мек. Но не и подигравателен, помисли си той.

— Извинявай — каза срамежливо той. — Напоследък видях много дървета, не мога да спра да мисля за тях. Хм. Аз съм Орион.

— Здравей, Орион, аз съм Джасмин.

Той седна на шезлонга до нейния.

— Какво четеш?

На краката й лежеше книга с кожена подвързия. Той изви глава и прочете сребърните букви на корицата. „Стоте най-велики събития в човешката история.“

— Намерих я в библиотеката — каза тя. — Четях за Големия червеев обир.

— Наистина? Споменава ли се за Ози?

— Не мисля. Обаче не съм прочела всичко.

— Аха, ами някакъв тип на име Нацист? Участва ли в някое от събитията?

— Не съм го чувала. На гърба има показалец. — Тя му подаде книгата. — А защо си тук?

— Дълга история.

Той прелисти книгата, която беше пълна предимно със снимки и холограми, докато не откри показалеца. Имаше много колонки със ситен текст, който се четеше изключително трудно.

Тя се усмихна и се изпъна комфортно на шезлонга.

— Ще бъде дълго лято. Имам предвид, ако спечелим войната.

Халатът около краката й се разтвори и тя се облегна назад. Орион беше много горд, че не се зазяпа — поне не твърде дълго. Краката й бяха толкова дълги и силни. Сигурно беше по-силна от него. От мисълта стомахът му се сви като студено желе.

— Е? — каза тя. — Тъкмо се върнах от училище. Няма нищо интересно, с което да се похваля, само месеци учене и следобедни тренировки.

Той забеляза, че любопитните й очи са зелени.

— Ъм, аз живеех на Силвъргалд. Родителите ми се загубиха някъде по пътеките на силфените, затова помагах в „Последното пони“. Това е кръчма в Лидингтън. Както и да е… Един ден се появи Ози…

Тя наистина беше ангел. Орион никога нямаше да повярва, че може да седи и да си говори с момиче, а тя наистина да се интересува от думите му. Камо ли момиче като Джасмин. Пленяваше го не просто физическата й красота. Тя беше и прекрасен човек. Любопитно й беше да чуе историята му и задаваше въпроси. Удивляваше се от нещата, които беше направил и видял, от трудностите, през които беше преминал. Той започна да се отпуска, макар и да усещаше, че плещи твърде дълго. Но тя се смееше заедно с него. Имаха сходно чувство за хумор.

След няколко часа Точий се плъзна на терасата. Джасмин седна с изправен гръб. На лицето й бе изписано удоволствие.

— О, не мога да повярвам — каза тя. — Наистина си ми казал истината.

Орион се почувства малко наранен от намека й, но тя изглеждаше толкова развълнувана, че той й прости веднага.

— Приятелю Орион — каза Точий през тънката свръхмодерна система „Айпреск“, която държеше в манипулаторната си тъкан. — Това ли е страшно…

Това е Джасмин — побърза да каже Орион.

— Приветствам те с добре дошла, Джасмин — каза Точий. — И се надявам, че ще станем приятели.

— Сигурна съм — каза жизнено тя.

— Ще се потопя във водата — каза Точий. — Ще бъде облекчение. Опасявам се, че бях безполезен на приятеля ми Ози тази сутрин.

— Мисля, че Крепостта на мрака е нещо, с което трябва да се справи сам — каза Орион.

Точий се плъзна по каменното перило в края на терасата и се издигна, така че горната половина на тялото му се изправи. Басейнът беше на около шест метра право надолу. Двигателните му ивици се свиха и той стисна здраво системата си.

— Нали няма да го направиш? — попита Орион.

Точий се оттласна от горната тераса и се приземи в басейна с могъщо цопване. Джасмин изписка развълнувано и двамата се втурнаха към перилото. Когато погледнаха над ръба, Точий тъкмо се подаваше на повърхността.

— Водата е с идеална температура — извика им извънземното. Ивиците му започнаха да се променят отново, този път в плоски перки. То се отправи към другия край на басейна, плъзгайки се с лекотата на делфин.

— Невероятно! — каза Джасмин. Тя свали робата си и се качи на перилото.

Орион се вторачи в идеалното й стегнато тяло с почти религиозно благоговение. Носеше семпъл цял бански в бяло, направен от някаква лъскава материя. В този миг разбра, че е влюбен и те ще се оженят и ще прекарват всеки ден в продължение на вечност в леглото, заети да вършат същото като Андрия Елекс, само че по-добре и по-дълго.

— Не, чакай — извика той. — Твърде високо е.

Джасмин му се усмихна прелестно и закачливо.

— Последният е женчо — извика тя и се гмурна.

Притеснението на Орион се превърна в чисто удивление. Джасмин сякаш се изви по средата на скока си, ръцете й докоснаха глезените й, а след това се завъртя в салто, изви се на другата страна, завъртя се отново обратно, изправи се и се гмурна във водата, без нито една пръска да се вдигне около нея.

Той зяпна невярващо. Тя се плъзгаше по дълга дъга, която я изведе обратно на повърхността на пет метра от мястото, където се бе гмурнала.

— Женчо — извика тя през смях. — Женчо, женчо, женчо!

Мръщейки се, Орион се изкатери върху перилото и скочи. Беше прав, наистина беше много високо. Краката му се замятаха диво. Поне си спомни да стисне носа си точно преди да удари водата. За съжаление вече се бе наклонил леко и се приземи странично. Водата го цапардоса зверски.

Той изплува с усилие на повърхността, беше изтръпнал целият. Първоначално. Когато се показа отгоре, започна силното парене. Той изстена болезнено.

Смехът на Джасмин спря и само след секунди тя беше до него.

— Добре ли си? — попита.

— Разбира се. Супер. Няма проблеми.

Усещаше ризата си, сякаш беше направена от метал. Заопитва да я свали и видя, че Джасмин го издърпва към стълбите на басейна.

— Глупчо — смъмри го тя. На лицето й обаче още грееше огромна усмивка.

Орион успя да измъкне едната си ръка от ръкава. С другата се хвана за стълбите.

— Джасмин?

— Да? — Тя още се усмихваше, очите й искряха.

— Имаш ли си приятел? — Нямаше никаква представа откъде е дошъл куражът да я попита това.

Тя се наведе напред и го целуна. Стори му се, че продължава невероятно дълго. Наистина не беше сигурен. Езикът й се озова в устата му, изстрелвайки фойерверки на удоволствие в центрове, за които дори не знаеше, че съществуват.

Когато тя се отдръпна, той премигна несигурно и видя палавата й усмивка.

— Това значеше „не“ — каза му закачливо Джасмин. Оттласна се от стълбите и се понесе по гръб, като все така му се усмихваше широко. — В случай че не си разбрал съвсем.

— Разбрах — прошепна безпомощно той.

Ръката й се стрелна бързо и изпръска голямо количество вода върху него. Той й отвърна. Тя се изкикоти и започна да рита и да праща струи вода. Орион свали съвсем ризата си и тръгна да я преследва.

Забавляваха се в басейна почти час, докато Джасмин не каза, че отива в стаята си да се подсуши за обяд.

— Ще се върна веднага — обеща тя, докато слагаше отново халата си. — Кажи на готвача да ми направи бургер с италиански картофки, нали се сещаш, с подправките. И салата за гарнитура.

— Ще го направя — обеща предано той.

Изкатери се навън от басейна и намери кърпа в шкафчето до душовете.

— Взаимоотношенията ви, изглежда, се развиват добре, приятелю Орион — каза Точий. Извънземното се приличаше на долната тераса до басейна. Почти всичките му цветни листа бяха отново сухи и се поклащаха в топлия бриз.

— Мислиш ли? — попита Орион, докато наблюдаваше как Джасмин изкачва стълбището към горната тераса. Тя му махна щастливо, когато стигна горе и се отправи към вътрешността на имението.

— Не мога да дам експертна преценка за вида ти, приятелю Орион, но вие се държите изключително хармонично. Убеден съм, че тя си прекарваше добре в компанията ти. Ако не беше така, нямаше да остане с теб, нищо не я задължаваше.

— Ей, точно така! — Той вдигна мократа си оранжева риза. — Ще намеря готвача и чиста риза. Искаш ли нещо?

— Мисля, че бих пробвал още от студената вегетарианска лазаня със зеле, моля.

 

 

Ози бе започнал сутринта си изпълнен с решителност. Решителност, предизвикана от гнева му, както веднага щеше да си признае пред всеки. Щеше да е приятно да покаже на онзи надут тъпак Найджъл как да поправи генератора на Дайсън Алфа. Зае се със задачата с отворено съзнание и прилив на ентусиазъм. За съжаление скоро откри, че присъствието на Точий не е толкова добра идея. Започна да става малко раздразнителен заради постоянните питания на извънземното и извинителните му отговори на въпросите, които задаваше сам на себе си. Скоро стана ясно, че Точий има доста ограничени познания по физика. Дали това се отнасяше за целия му вид вече не интересуваше Ози. Надяваше се само на някакво малко вдъхновение, на това, че Точий може би ще погледне на проблема от друг ъгъл. Никакъв шанс.

Когато Точий излезе, „за да си почине“, Ози беше готов да му ръкопляска. Освен това му стана депресиращо ясно, че вече е свършено огромно количество отлична работа по анализа на информацията, която „Втори шанс“ бе върнал със себе си. Една притеснително голяма част от тези разработки му създаваше доста големи трудности. Ако беше невронно свързан с максимален интерфейс и разполагаше с пълен достъп до защитения трезор и ОИ на астероида си, може би щеше да се справи с множеството теории, които физиците бяха сглобили. Но дори така те си оставаха теории.

Напоследък обаче единствените му невровръзки бяха ограничени до биоимплантите, които си бе сложил, преди да се отправи на път по пътеките на силфените. И макар че персоналът от сигурността в имението да беше безкрайно учтив, не му беше позволен достъп до унисферата.

Цяла вечност по-късно той застана в голямата проекция на грандиозните мрежести обвивки, ограждащи странните пръстени, и изпсува енергично. Зелените облаци от уравнения, които обобщаваха най-изящните мисли на човечеството по проблема, оттеглиха луминесценцията си в ъгъла на кабинета. Той почти изключи проекцията. След като вече бе видял Крепостта на мрака, бързо му ставаше ясно, че по-ранните му представи за нея са фантазии, вдъхновени от лошото му настроение. Виртуалните му ръце почукаха по няколко колони от икони, сякаш бяха дразнещи насекоми, и проекцията се завъртя около него, описвайки пълен кръг. Все още не откриваше смисъл, затова той призова отново втория образ — симулация на обвивките след падането на бариерата. Допълнителното квантово излъчване си личеше съвсем ясно, но без наличието на по-точен образ нямаше как да види какво всъщност прави и коя част от генератора атакува. А и „Втори шанс“ така и не се бе върнал, за да огледа отново. Звездният кораб бе продължил с наблюдението си по време на посещението на Наблюдателната кула, но информацията, която бе получавал от това разстояние, беше константна. Нищо не се беше променило. Ози пусна образа в режим на повторение в реално време. Записът не беше нищо повече от размазано петно от информация на фона на чуждите звезди. Това също не му помагаше особено. Той го погледна изненадано. То все още не се бе променило. Каза на е-конома си да превърти до края на записа и да постави в контраст всички засечени разлики. В съзнанието му се оформяше интересна идея.

Вратите на кабинета се отвориха и вътре влезе някакво момиче. Дори Ози беше впечатлен от сексапила й. Разбира се, напълно разтвореният й халат и белият бански костюм под него сигурно също допринасяха за това шеметно първо впечатление.

А след толкова дълго време по пътеките не само Орион мечтаеше отчаяно за компанията на жена.

— Здравей — каза той. — Ти трябва да си момичето Шелдън.

Тя му се усмихна многозначително и затвори вратата така уверено и преднамерено, че пулсът на Ози се учести.

— Джасмин Шелдън според сертификата, който ме пропусна до входната врата — каза тя и се отправи към Ози. Прокара чувствено ръка през влажната си коса. — И двамата знаем обаче, че това е благородна лъжа. Офисът на династията в Иланум ми даде кратко резюме на ситуацията тук. Много готина постъпка от твоя страна.

— Ами, нали знаеш как е, хлапето е прекарало няколко тежки години. Ти си, хм, най-малкото, което мога да направя за него.

Тя все така се приближаваше към него. Ози не беше сигурен дали трябва да се втурне към нея, или да бяга колкото се може по-бързо в обратната посока.

— Ами ти? — попита тя. — Твоите последни няколко години тежки ли бяха?

— Майко мила, ти си страшна работа.

Поне ще умре с усмивка на лицето.

Тя застана точно пред него, на устните й играеше греховна усмивка.

— Ти си много известен, Ози. Надявам се да нямаш нищо против, но не мога да се сдържа да не те помоля за една малка услуга.

— Каква?

— Целувка. Това е всичко. Само. Една. Целувка.

Ози си пое дъх и погледна към вратата зад нея.

— Не знам, мой човек.

— Оххх. — Устните й се притиснаха в тъжно нацупване. — Ще ти бъда много благодарна. Не всеки ден можеш да се срещнеш с жива легенда.

— Ах…

Тя се изправи на пръсти и издаде устни за целувка. Ръцете й се надигнаха и хванаха здраво неговите, пръстите им се сплетоха. Целунаха се.

Е-кономът на Ози му каза, че и-точките на дланите му са активирани дистанционно, за да може в имплантите му да се разархивира програма за симулация на околна среда. Защитният му софтуер се намеси и в зрението му запримигва извънредна икона за прекъсване на връзката. Странното електронно проникване го заинтересува повече от всичко останало. Той даде на програмата пълно пълномощно за установяване на виртуален интерфейс и превключи защитите си в режим на наблюдение.

В резултат на това все едно беше телепортиран в матрьошка от образи. Вече се намираше на дъното на полупрозрачна сива сфера и беше облечен в семпъл бял комбинезон, а момичето стоеше пред него в същата дреха. Имаше малко по-различно лице от физическото. Някои черти бяха попроменени, а косата й беше по-къса и златиста, но това определено беше тя. Извън сферата гигантски копия на тях двамата бяха сключени в целувка, която той усещаше с доста голямо удоволствие върху устните си. Отвъд образа информацията относно Крепостта на мрака се въртеше като мъглявина, оградена от стените на кабинета.

Той вдигна ръце, за да докосне устата си. Усещането се насложи върху целувката. Той изсумтя пренебрежително.

— Добре — каза Ози. — Ще ми кажеш ли какво става?

— Разбира се, но първо се опитай да поддържаш целувката.

— Все едно ми е много трудно.

— Много забавно. Би трябвало сензорите на имението да не могат да проникнат в симулацията, а времето тук е ускорено, така че целувката би трябвало да ни послужи добре за прикритие. Не се надявай много, жребецо, минута реално време е всичкото натискане, което ще получиш.

— И аз се радвам да се запознаем, бебчо. А ти си?

— Мелани Рескорай. СИ ме изпрати, за да разбера какво е станало с теб.

— Името ми е познато. О, да, момичето, което е изсипало десет хиляди бежанци в дома ми.

— Разбери се със СИ. Разполагам с актуална подпрограма на СИ, която мога да разархивирам в някоя система, ако можем да намерим самостоятелна такава в имението.

— Имплантите ми трябва да могат да се справят — каза Ози. Нареди на е-конома си да разчисти пет от биочиповете. Премести файловете и програмите в останалите чипове и издигна няколко силни защитни стени около тях.

— Съмнява ме — каза тя.

— Нека да опитаме.

По повърхността на сивия балон заблестяха бурно извиващи се мандаринени и морави линии. Е-кономът му докладва, че биочиповете се изпълват бързо.

Линиите се установиха в сключващи се спирали.

— Здравей, Ози — каза подпрограмата на СИ.

— Готин трик — каза Ози.

— Щеше да ми кажеш кой е построил бариерите, когато от отдела по сигурността на Шелдън прекъснаха връзката.

— О, да, страшна вечер беше.

Той му обясни какво му е казал Танцуващия с облаци за расата на аномините.

— Значи те няма да поправят нанесените щети — каза подпрограмата на СИ.

— Не мисля.

— ПланинаНаЗората няма да е проблем още дълго — каза Мелани. — Найджъл и останалите решиха да използват нова-бомбата срещу Дайсън Алфа. Освен това ще разрушат всички други звездни системи, които ПланинаНаЗората е колонизирал, за да са сигурни, че е мъртъв и никога вече няма да представлява заплаха за нас.

— Повече от една звезда? — попита втрещено Ози.

— Разтревожени са колко надалеч се е разпрострял. Разполагаше с доста време след падането на бариерата.

— Радиацията ще унищожи всяко живо същество в този сектор от галактиката — каза Ози. — Те не знаят ли това, по дяволите? Исусе, нищо чудно, че Найджъл иска да ме държи заключен тук.

— Знаят го — каза Мелани. — Но това трябва да бъде направено.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Ози подпрограмата на СИ. — Не виждаш ли колко погрешно е това?

— От етична гледна точка е погрешно. Въпреки това е нужно за оцеляването ви. Не е наше решение.

— Добре, виж. Преглеждах информацията от Крепостта на мрака. Агентът на Звездния странник очевидно е използвал модифицирана версия на слънчевата бомба, с която е ударил слънцето на Далечината. Квантовото изкривяване си личи ясно. Мислех си, че генераторът може да се нуждае от поправка, но вече не съм толкова убеден.

— Защо не? — попита подпрограмата на СИ.

— Защото ефектът е непрекъснат. През цялото време, докато „Втори шанс“ е бил в системата Дайсън Алфа, е записвал една и съща квантова абнормалност. С други думи, системите на генератора може би още работят, но не функционират нормално, докато квантовата им структура е разстроена. Повредата е нещо като всеизвестния гаечен ключ, хвърлен в колелото.

— Ако бъде изваден, машината ще продължи да работи.

— Само за това мога да се сетя — каза Ози. — Последният ни шанс за спасение. Ще ми помогнеш ли поне с това?

— Как предлагаш да премахнеш разстройващото устройство?

— Ще взривим копелето. Какво друго можем да направим?

— Съмнява ме, че ядрена експлозия ще свърши работа. Ако устройството произвежда сходен ефект с квантовия разрушител, снарядът или ще се превърне в енергия, или на определено разстояние компонентите му просто ще спрат да функционират, точно като самия генератор.

— Значи ще използваме един от нашите квантови разрушители. Ще пренастроим режима му на действие, така че да действа като лъч вместо като поле, ще го насочим към устройството на Звездния странник и ще се молим нашата технология да е по-дългообхватна. Флотът вече е използвал квантовите разрушители, за да изключи слънчеви бомби.

— Ако приемем, че си прав за всички останали фактори, звучи като практичен план.

— И аз така реших.

— Мислиш ли, че Найджъл ще се съгласи? — попита Мелани.

— Никакъв шанс — каза Ози с обида в гласа. — Той не вярва, че генераторът може да бъде поправен. Заедно с веселата си банда от психопати вече са решили да извършат геноцид. Няма да ми позволи да изпратя един от корабите му на лов за зелен хайвер.

— Тогава защо си правиш труда?

— Просто е, мой човек, след като вече знам какво трябва да се направи, мога да се заема с него.

— Ти ли?

— Разбира се. Защо не?

— Имаш ли звезден кораб?

— Технически, да.

— Какво имаш предвид под „технически“? — попита настоятелно Мелани. — Астероидът ти разполага ли със свръхсветлинен двигател?

— Не, не, разсъждаваш неправилно. Аз притежавам четиридесет и девет процента от ТСП. Съгласих се да взема по-малко от Найдж, защото тия корпоративни лайна просто не са моята територия. Затова технически ми принадлежат четиридесет и девет процента от звездните кораби, които е построил.

— Мислех, че династията е построила звездните кораби.

— Искаш ли да извършим геноцид, който може да бъде предотвратен?

— Не.

— Добре.

— Но ти току-що каза, че Найджъл няма да ти даде един от звездните си кораби. Той дори няма да те пусне извън имението. Инструкциите, които получих от отдела по сигурността в Иланум, бяха изключително конкретни в това отношение.

— Да, това си е жалко, защото означава, че вие двамата ще трябва да ме измъкнете оттук. — Ози млъкна за миг и погледна Мелани. — Найджъл знае ли, че ти си дошла тук?

— Не — каза подпрограмата на СИ. — Пресрещнахме момичето, което беше поръчано от лейди Джорджина. Мелани беше тайно подменена с нея.

— Добре, ясно, ще ми помогнете ли в такъв случай?

— Не виждам как мога да го направя — каза Мелани.

— Ако можеш, ще ми помогнеш ли?

— Предполагам.

— Ами ти? — Виртуалните кокалчета на пръстите на Ози почукаха по виртуалната стена на сферата. Оранжевите и лилави линии се завихриха около точката, по която удари. — Ще слезеш ли най-сетне от оградата?

— В тази форма разполагаме само с ограничени възможности. Кресат не е част от унисферата. Наскоро интерфейсните му филтри бяха подобрени, предполагаме, за да не бъде застрашен проектът за спасителните кораби на династията.

— Да, да. Искам да инфилтрираш и да манипулираш мрежата на имението, както и сензорите на сигурността. Нищо физическо, знам за проклетата ти фобия от реалния свят. Но можеш ли да направиш поне това?

— Би трябвало да е възможно.

— Най-сетне човечността ти се показва от дълбините. Добре, Мелани, искам да си тръгнеш.

— Да си тръгна?

— Да. Тази вечер. Скарай се с Орион или нещо подобно. След като се стъмни, си поръчай такси или кола, която да те вземе. Ще кажа, че ще остана в кабинета, за да прегледам информацията за Крепостта на мрака, но докато приятелят ни се погрижи за системите за сигурност, ще изтичам към края на алеята. Ти ще ми отвориш вратата.

— Това звучи доста нескопосано — каза колебливо тя.

— Най-простото е винаги най-добрият избор. Колкото по-малко неща могат да се объркат, толкова по-малко неща ще се объркат.

— Предполагам, че е така.

— Вратата на кабинета — каза подпрограмата на СИ. — Вижте дръжката.

Ози погледна покрай гигантските версии на него и Мелани, които все така бяха долепили блажено устни, и през мъглявите данни от Крепостта на мрака. Месинговата дръжка на вратата на кабинета се въртеше влудяващо бавно.

— О, по дяволите — изстена той. — Моля ти се, не и това.

 

 

Орион отиде да поръча на готвача храната, която Джасмин бе поискала за обяд. Поръча същото и за себе си, погрижи се и за храната на Точий. Преметна още мократа си риза на рамо и се отправи през имението към кабинета. Всичко бе минало толкова добре с Джасмин, че беше сигурен, че Ози няма да му повярва. Дори не беше сигурен, че сам вярва на спомените си от сутринта. Но се беше почувствал толкова добре. „Толкова съвършено момиче и освен това ме харесва!“

Отвори вратата на кабинета и запелтечи бързо.

— Хей, Ози, никога няма да… — и спря, защото Джасмин беше вътре.

Двамата с Ози се разделиха пред него. Не просто се бяха целували, Орион видя как бяха преплели пръсти. Разделиха се бързо. И двамата имаха виновни изражения.

— Чакай, ъъ, хлапе, не си врътвай задника — примоли се Ози.

Орион се обърна на пета и се втурна да бяга. Коридорите на имението бяха дълги и широки, можеше да набере прилична скорост. Затича се здраво. Ризата падна от рамото му. Продължи да тича, докато по лицето му се стичаха сълзи. От устата му се надигна съкрушен вой, който отекна през имението.

 

 

Мелани си пое рязко дъх, докато Орион тичаше презглава надалеч от кабинета.

— По дяволите!

Лицето на момчето беше толкова ужасено. Изключително криво й беше, че е причината за подобна скръб.

— Не мога да повярвам! — извика Ози. Лицето му беше свито от болка, той вдигна ръце, умолявайки небесата. — Току-що осакатих момчето — най-вероятно за цял живот. По дяволите!

Той грабна ръката на Мелани.

— Върви след него, оправи нещата.

— Какво? — Стори й се, че не е чула правилно. Е-кономът й каза, че и-точката й се е свързала с неговата.

„ТОВА Е ИДЕАЛНОТО ИЗВИНЕНИЕ, КОЕТО МОГА ДА ИЗПОЛЗВАМ, ЗА ДА СИ ТРЪГНА“, изпрати в текст тя.

— Главата му се е завъртяла по теб — каза Ози. — Не разбираш ли? Той дори не се е държал за ръце с момиче досега, камо ли да прекара цяла сутрин с някое. За Бога! Аз вече съм отвъд всякакво изкупление, но той ще послуша теб. Имаш един-единствен шанс да поправиш нещата. Ако не го направиш, това ще го сбърка за цял живот.

„НЕ СИ ТРЪГВАЙ ПРЕДИ СМРАЧАВАНЕ. ИЗПОЛЗВАЙ ВРЕМЕТО, ЗА ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА ХЛАПЕТО. НИЕ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИМ ЗА МРЕЖАТА НА ИМЕНИЕТО.“

— Но… — Държанието на Ози я беше подразнило. Почти изглеждаше, че момчето е по-важно от всичко останало. „Или е страхотен актьор.“ Беше почти сигурна, че всички служители по сигурността в момента наблюдават малката драма през сензорите на имението.

— Не бъди кучка — каза й сурово Ози. — Спомни си за какво ти плащат.

„ДАВАЙ, ТИЧАЙ СЛЕД НЕГО.“

Мелани издърпа рязко ръката си от хватката му, което не изискваше никакви преструвки. Подозираше, че той говори сериозно.

— Да, шефе — тросна му се ядосано тя и излезе с тежки стъпки от стаята.

Не й беше нужно гениално прозрение, за да се сети къде е Орион — тя самата се беше скривала от света достатъчно пъти. Ризата му лежеше на покрития с плочи под на залата. Тя я вдигна и тръгна по стълбите. Мрежата на имението й каза коя е неговата стая.

— Орион? — Мелани почука леко на вратата му. Не последва отговор. — Орион? — каза тя по-силно. Пак не получи отговор, затова накара системата на имението да отвори вратата. Мина един миг, докато домашната управляваща система проверяваше пълномощното й, след което механизмът изщрака. Тя влезе и откри пердетата дръпнати. Устните й се свиха в усмивка. „Истинско, стопроцентово клише.“ Направо беше изненадана, че не чува надута до дупка рок музика, някаква скръбна готическа песен за болка и смърт. Разбира се, Орион вероятно никога не бе чувал рок музика, не и в детството си на Силвъргалд. „О, по дяволите, ами ако харесва фолк?“

Орион се беше свил на леглото с обърнат към вратата гръб. Едната му ръка стискаше висулката на шията му.

— Вината беше моя — каза нежно тя.

— Махай се. — Гласът му трепереше странно.

— Орион, моля те, държах се глупаво. Имаш ли представа изобщо каква звезда е Ози? Всички във Федерацията го смятат за светец, за паднал ангел или нещо такова. Просто не можах да устоя. Знаеш ли колко точки ще ми донесе тази целувка в училище? Хората ще забележат, че съществувам.

— Това са глупости.

— Вярно е. — Тя протегна ръка и погали рамото му. — Не е по-различно, отколкото да му взема автограф. А ти ни стресна, това е всичко, затова изглеждахме изненадани.

— Имах предвид, че всички знаят, че съществуваш. Ти си… невероятна.

Тя опря колене на матрака и се наведе към него. Той я погледна намръщено, но не се отдръпна.

— Ти плачеш — възкликна тя. Това я шокира.

— Исках да се оженя за теб — изстена той. — Обичам те, Джасмин.

— Как… Ти? Не. Орион, не можеш да заобичаш някого за една сутрин.

— Но аз те обичам. Още докато спореше с охраната, разбрах, че не искам никоя друга.

Звучеше толкова сърцераздирателно и болезнено искрено, че кожата й изстина. Тя взе ръката му и каза на е-конома си да отвори защитена интерфейсна връзка. Програмата й отвърна, че е невъзможно. Направи бързо пасивно сканиране с имплантите си и не успя да засече ОВ-татуси в тялото на момчето.

— Орион? — попита любопитно тя. — Имаш ли някакви импланти?

— Не. — Ръката му стисна с надежда нейната. — Искаш да кажеш, че това с Ози не беше началото на нещо друго?

— Не.

Беше абсурдно, че й се налага да утешава това наивно момче, когато истинските проблеми, свързани с войната, още не бяха разрешени. Въпреки това съвестта не й позволяваше просто да си тръгне. „Господи, той е дори по-зле от Дъдли. Всъщност не. Дъдли никога не е бил толкова уязвим. Нито толкова мил.“

— О… — Не звучеше особено убеден.

— Повярвай ми — каза нежно тя. — Ако те лъжа, ако го харесвах, защо щях да направя това?

— Кое?

Тя го целуна.

 

 

Навън беше тъмно. Слънцето на Кресат бе залязло грациозно преди час. Мелани лежеше на леглото и няколко минути слуша равномерното дишане на Орион, докато не се увери, че е заспал. Слезе възможно най-внимателно от гел-матрака, за да не го събуди. Той се бе опънал върху своята половина, едната му ръка висеше отвън. Тя се усмихна и издърпа тънкия юрган върху него. Той въздъхна в съня си и се намести удобно под завивката. Дори когато го целуна съвсем леко по рамото, не се размърда.

„Така и трябва. Сигурно е като изстискан след всичко, което го накарах да направи.“ Тя почувства порочна гордост от успеха, който бе постигнала с развращаването на момчето в този дълъг следобед. „Аз съм лошо, лошо момиче. И се наслаждавам на всяка минута от лошотията си.“

Мелани не си направи труда да намери банския костюм и халата си. Можеше да го събуди. Просто тръгна гола по дългите коридори на имението и се върна в стаята „Бермуда“. Усмихваше се широко през цялото време. Не можеше да изтрие лицето му от съзнанието си, израженията на изненада и на боязливо удоволствие. Тялото му отвръщаше приятно на ласките й. Някои от действията му я накараха да се смее, дори да зяпне от изненада. „Лошо момиче!“

В стаята си сложи ръката си на настолната система и и-точката й се свърза по защитен канал с мрежата на имението. Подпрограмата на СИ се бе разположила в системите и я очакваше.

— Инфилтрирахме мрежата — каза й тя. — Ози ще успее да напусне сградата, без да го усетят. Ще те чака до първата ограда, покрай алеята за коли.

— Добре тогава, ще си повикам такси от Иланум. Дай ми петнадесет минути.

Роботите-камериерки опаковаха багажа й, докато тя си вземаше бърз душ. Преди да тръгне, написа малка бележка и я запечата в плик.

Когато слезе по стълбите, в залата стоеше една от жените от охраната, спомняше си я от сутринта. Може би се казваше Дженсис. Таксито от офиса на династията току-що бе паркирало навън.

— Ще предадеш ли това на Орион от мен, моля? — попита Мелани и подаде плика.

— Тръгваш ли си? — Жената изглеждаше леко изненадана.

— Направих това, за което ми платиха.

Мелани не забеляза изненада у нея. Подаде отново плика.

— Добре. — Жената го взе.

Мелани слезе по широките стълби, като се надяваше, че не бърза прекалено. Таксито беше същият модел червеникава лимузина „Мерцедес“ като онази, която я беше докарала до имението. Багажът й влезе в отворения багажник, докато тя се настаняваше на една от предните седалки. Не обичаше да кара ръчно, за това каза на е-конома си да определи маршрут до гарата в Иланум.

— Когато стигнем първата ограда, намали до съвсем ниска скорост — нареди му тя.

Колата се движи по извиващата се алея в продължение на километър през парковете около имението, преди да намали. Мелани отвори вратата и Ози скочи вътре.

— Яко — каза възхитено той, докато се наместваше до нея. — Успяхме.

Мерцедесът започна да увеличава скорост. Ози му нареди да премине в режим на ръчен контрол и воланът се плъзна навън. Той го хвана с две ръце. На предното стъкло се появи усилен светлинен образ, който показваше дърветата в парка като сребристобели призраци.

— Как е Орион? — попита Ози.

Мелани се усмихна широко. Беше автоматична реакция, не можа да се сдържи. А и нямаше особено желание да го прави.

— Съвсем добре е.

Нещо в тона й накара Ози да я погледне озадачено.

— Какво мисли за мен?

— Че си антихристът.

— Благодаря.

Тя се загледа в плъзгащия се покрай тях черно-бял пейзаж.

— Надявам се, че знаеш къде е базата със звездните кораби на Шелдън, защото аз определено нямам представа.

— Мислех за това. Порталът към Кресат е уголемен и през него минава сериозен трафик. Така че поне част от операцията трябва да е базирана тук.

— Къде? Това е цяла планета, а тази кола е единственият транспорт, с който разполагаме.

— Отпусни се. Една от причините Найджъл да иска да ме държи под ключ е, защото имам страшно много връзки в ТСП. Казах ти, половината е моя.

— Освен това ми каза, че той се занимава с ежедневното й управление.

— Мога да премина, без да ме засекат, през повечето защитни бариери на династията, но тази вероятно ще ми създаде проблеми. Познавам Найджъл. Проект с подобни мащаби, предвиден, за да спаси собствения му задник, със сигурност е засилил параноята му. Всички протоколи по сигурността около него ще са чисто нови и изобщо няма да признават пълномощията ми. Има само едно място, на което би построил подобен таен проект. Само се надявам да не е разбутал твърде много стария персонал.