Ози не можеше да зареди квантовия разрушител в изстрелващия канал. С подпрограмата на СИ не успяваха да накарат дебелата ракета да се плъзне от пълнителя на кораба в канала. Абсолютно нищо не вършеше работа. Беше опитал всеки трик, за който успя да се сети. Форсира захранването в електромускулните манипулационни ръце. Това предизвика само спазми и проблясващи икони във виртуалното му зрение, които го предупреждаваха за претоварване в системите. Накара подпрограмата на СИ да прегледа кода на цялата програма за управление на пълнителя. Анализът показа, че софтуерът е ефективен. Направи многобройни диагностични тестове на физическия механизъм. Внимателното му наблюдение показа, че всеки компонент е напълно оперативен.

Въпреки това механизмът не сработваше.

Ози се вбеси. Никога не се бе чувствал толкова объркан. Само някакъв много противен бог можеше да го накаже с такава ирония на съдбата — да стигне чак дотук и да не може да продължи заради някаква си малка засечка.

„Има логично обяснение защо машината не работи. Следователно ще открия къде е проблемът.“

Докато оглеждаше ужасяващо сложната архитектура на пусковия механизъм във виртуалното си зрение, единствената идея, която се въртеше в главата му, беше да заудря с виртуалните си юмруци по нея. Неспособността му да се концентрира се влошаваше още повече заради липсата на храна. Вече два дни не беше ял, а и не беше спал много.

Неочакван, но въпреки това познат шум отвлече вниманието му от виртуалната структура. Във фотьойла отдясно Марк се рееше на няколко сантиметра над възглавниците с гръб към него. Чу шумоленето отново.

— Йо, Марк, какво… Хей. Чакай малко, по дяволите! Това ШОКОЛАД ли е?

Марк се завъртя лениво, бузите му се бяха издули, докато дъвчеше доволно. Едната му ръка държеше разкъсана и смачкана опаковка от млечен шоколад „Кедбъри“. Той обели лилавия станиол около последните четири квадратчета и ги пъхна предизвикателно в устата си.

— Ах, ти, копеле! — извика побеснял Ози. — Аз умирам от глад тук, а ти през цялото време си имал тайни запаси.

— Кутията ми с обяда — измънка Марк с пълна уста. — Моята кутия.

— Заедно сме в това! Копеле, къде е човечността ти? През последните два дни карам само на вода. И двамата знаем откъде идва тя.

Марк преглътна.

— О, съжалявам. Забрави ли да откраднеш сандвичи от детската градина, преди да ме отвлечеш със звездния кораб, който открадна?

— Това е моят кораб! Платил съм половината от него.

— Добре, тогава отвори ТИ-канала и го обясни на Найджъл Шелдън.

На Ози му се искаше да удари по системите пред себе си.

— Какъв, по дяволите, си бил в предишните си животи, адвокат ли?

— О, направо ще ме убиеш! — извика му Марк. — Коя част от това извратено нещо, което наричаш мозък, те кара да си мислиш, че бих могъл да съм ти благодарен? Моля, любопитно ми е. Кажи ми.

— Ако си затвориш устата и ме послушаш, може би ниският ти коефициент на интелигентност ще схване какво се опитвам да ти кажа.

— Поне коефициентът ми на интелигентност е по-голям от номера на обувките ми.

— Тъпак!

— Чекиджия! — Марк метна празната опаковка по Ози. — На всичкото отгоре си и предател.

— Не съм шибан агент на Звездния странник. Боже, защо никой не ми вярва?

— Това нов риторичен въпрос от висините на интелекта ти ли беше?

— Не съм човек, склонен към насилие, но ако не спреш с това на мига, кълна се, че ще те ритам по задника, докато не пробиеш стената на кабината.

— С обидите или с викането трябва да спра?

Ози стисна юмруци. Готов беше… Всеки момент щеше…

— Исусе! Как изобщо си преминал през ситото за подбор на персонала? Никой в тази галактика не би могъл да понесе работата с теб. Ти си най-дразнещият човек, когото съм срещал.

— Харизмата ти ли впечатли Жизел? Или просто й е станало жал за теб заради прическата ти? — отвърна Марк.

Ози вдигна инстинктивно ръка към косата си, която се носеше като възбудена медуза в нулевата гравитация на кабината.

— Това е модно, мой човек — каза той с леден глас.

— В коя вселена?

Марк прозвуча толкова искрено заинтересуван, че това съвсем наруши мислите на Ози и му попречи да измисли отговор. Пък и…

— Виж, мой човек, отплесваме се. Извиних се около тридесет милиарда пъти за това, което се случи при дока. Не съм искал да въвличам друг в това.

— Как си мислиш, че ще се справят децата ми без мен? И двамата са под десет, за Бога. Ти ме отне от тях, за да умра сам в междузвездното пространство, а сега Федерацията ще загуби войната заради предателството ти. Ще трябва да полетят със спасителните кораби. Ще бягат през галактиката, гонени от извънземно чудовище, никога няма да знаят със сигурност дали са избягали, докато останалата част от вида е подложена на систематичен лов и изтребление. Нямаш ли деца? Опитай се да си спомниш какви са били чувствата ти към тях, преди той да превземе съзнанието ти.

— Не съм шибан агент на Звездния странник! — извика Ози. Опита да се успокои. Погледна отново към Марк и видя самодоволна усмивка на лицето му. — Добре, използвай превъзходния си коефициент на интелигентност, за да помислиш над това: какъв е смисълът да открадна „Харибда“?

— Това някаква вътрешна шега на Звездния странник ли е?

— Говоря сериозно. Ще стигнем до Дайсън Алфа и след това какво? Шест часа преди Найджъл да дойде и да превърне звездата им в нова. Какво точно ще постигне агентът на Звездния странник с това? Шест часа достатъчно ли са, за да може ПланинаНаЗората да построи флотилия от фрегати като тази? Кажи ми, хайде, ти си шибаният експерт по монтирането на тези бебчета. Може ли да стане за шест часа?

— Няма да играя тази игра.

— Уплаши се, а?

— Толкова си вдетинен.

Единствено волята, която бе успял да развие в продължение на триста години живот, му помогна да запази гласа си спокоен и ясен.

— Аз съм Ози Фернандес Айзъкс. Аз построих първия генератор на червееви дупки и помогнах за раждането на Федерацията, в която ти и децата ти живеете. Дори наистина да вярваш, че част от мен е погребана под обусловката на Звездния странник, на нея все още й се полага малко уважение. А Ози Фернандес Айзъкс е съвсем сигурен, че е невъзможно тази фрегата да бъде построена за шест часа.

Марк въздъхна колебливо.

— Не, не е възможно.

— Благодаря ти. Ако не може да се направи, значи не е възможно да бъде построена и нова-бомба.

— Може да схванеш принципите й.

— Наистина е възможно. Имаш право. Физическите механизми са производни на съществуващи теории, така че да. Разбирането на една теория, като например, че e е равно на m по c на квадрат, е това, което прави атомната бомба възможна, но не инструкциите за построяването й. Схващаш идеята и половин час по-късно виждаш една от тях в действие, когато добрият стар Найджъл превръща звездата ти в разширяваща се сфера от свръхтежка радиация и плазма. Затова питам отново — какъв е смисълът?

— ПланинаНаЗората разполага и с други бази.

— Които в момента се издирват от останалите фрегати от операцията за заличаване на извънземното. — Ози си пое дъх. Марк поддаваше толкова бавно, че процесът му причиняваше почти физическа болка. — Найджъл ще извърши геноцид от името на вида ни, а най-ужасното е, че повечето от нас ще го аплодираме за това. Все още ще сме живи. Е, ура-ура на този фронт, но човешката раса вече няма да има душа. Тя ще умре заедно с ПланинаНаЗората. Марк, този полет е единственият шанс, който имаме, за да запазим човечността си. Рискът е огромен. Дори налудничав, признавам. Залагам живота си на него, защото имам правото да го направя, и още веднъж се извинявам, че те направих част от този залог. Проблемът е, че Найджъл е изцяло против това и аз го уважавам заради решението му. Това са страховити времена, Марк. Но аз не мога да позволя този шанс да ни се изплъзне. Трябва да се опитам да задействам отново генератора на бариерата.

— Разбирам, но…

— Ако съм предател, това няма значение, защото човешката раса ще оцелее благодарение на Найджъл и на корабите, които ни следват. Обаче, мой човек, помисли за това — ако не съм предател и възстановим бариерата, тогава пак ще спечелим, и то веднага. Това не струва ли нещо за теб? Каквото и да е?

Отговорът се забави дълго, а когато Марк най-сетне проговори, сякаш думите се откъсваха с болка от гърлото му.

— Не знам. Тази идея с възстановяването на генератора ми звучи доста несигурна работа.

— Най-несигурната в историята на човечеството. Точно затова аз се наех да я осъществя. Хайде де, пич, нали не мислиш, че някой с поне капчица здрав разум ще се насади с такава идея?

— Предполагам, че не. — На лицето на Марк се появи лека усмивка.

— Ето това е моят човек. — Ози вдигна лапа. Марк се вторачи озадачено в нея. — Добре де — каза Ози. — Е, кажи ми, моля те, как да накарам пусковия механизъм на квантовия разрушител да заработи? Дяволите да го вземат, това нещо ме побърква.

— Искаш да кажеш, че така или иначе не си можел да изстреляш ракетата?

— Не — призна Ози.

Последва още една дълга пауза, след която Марк се захили доволно.

— Виж ти, виж ти. Това ме прави капитан, нали?

— Какво?

— Добре де, може би не капитан. Ще си поделим длъжността. Ти ще командваш двигателя. На мен дай ракетите.

— Какво?

— Мога да оправя пусковия механизъм, но първо трябва да ми дадеш контрол над оръжията.

— Защо ще го правя?

— Ако закараш кораба до Крепостта на мрака и там се появи враждебен обект, ще изстрелям квантовия разрушител по него, и то с радост. Ако се опиташ да доставиш кораба и технологиите му на ПланинаНаЗората, ще ни взривя. Това са условията. Нали ми имаш доверие?

— Кучи син. Колко е близка връзката ти с Найджъл, да не сте генетични двойници?

— Искаш ли шанса си да свалиш бариерата, или не?

Ози не виждаше как да се измъкне.

— Откри ли решение на проблема с пусковия механизъм? — попита той подпрограмата на СИ.

— Не. Според програмите ми за анализ системата би трябвало да функционира. Но не е така. Това е парадокс, който е отвъд способностите на наличните ми процесори.

— Добре, Марк, ще ти дам достъп до оръжейните системи.

— Имаш предвид контрол над оръжейните системи.

— Да, както и да е. — Виртуалните ръце на Ози започнаха да се движат по символите и дадоха на Марк достъп до оръжията. Пред погледа му инженерът започна да установява връзки в мрежата и да кодира целия оръжеен сектор.

— Можеш ли да пробиеш тези защити? — попита той подпрограмата.

— Не. Ще ми трябва изчислителна мощ, по-голяма от достъпната ми на този кораб.

— Можеше да се очаква — промърмори Ози. От механизма за контрол на пълнителя потече информация към имплантите на Марк.

— Какво казваш? — попита Марк.

— Просто се чудех как ще оправиш пусковия механизъм.

— Бил е под ъгъл.

— Моля? — Виртуалното зрение на Ози проследи няколкото малки файла, които Марк сваляше в системата, управляваща електромускулните ръце.

— Всички си мислят, че електромускулните сегменти са еднакви — каза Марк. — Не са. Две идентични дължини почти винаги имат различна тяга. Дължи се на малки нестабилности в производствения процес. Някои пратки се получават слаби, други — силни, така че производителите винаги вграждат пет процента допълнителна мощност. Това означава, че те трябва да бъдат балансирани, особено в случаи като този, когато ракетата е захваната от няколко различни ръце. Ето, виждаш ли? Когато хващат ракетата с различна сила, всъщност я накланят.

— Аха — каза немощно Ози.

— Нищо чудно, че не е искал да се плъзне в изстрелващия канал, наклонът е дяволски голям. Ето, готово, тази кръпка трябва да прекалибрира и да уравновеси тягата. Написах я преди години, за да балансирам вдигащите ръце на камиона влекач на един приятел.

Виртуалното зрение на Ози му показа сред потоп от зелени символи как квантовият разрушител се плъзва в изстрелващия канал.

— Кучи син. — „Кръпка за камион влекач!“ — Работи.

Марк се усмихна скромно.

— Това ми е работата.

Броячът във виртуалното зрение на Ози отброи четиридесет и две секунди, откакто Марк бе поел командването над оръжията. „Два дни си блъскам главата в стена и не стигнах доникъде. А се предполага, че съм гений, по дяволите.“

— Марк, благодаря ти, мой човек. Наистина ли осъзнаваш, че трябва да отидем в Крепостта на мрака?

— Да. Но така или иначе шансовете ми за оцеляване напоследък не са особено високи, нали?

— Предполагам, че не. Ъъъ, остана ли нещо в онази кутия с обяд?

— Не. Но в аварийните шкафчета има храна. Всъщност е доста вкусна.

Ози се усмихна — добра тактика да не позволи на измъчения хленч да изскочи от гърлото му.

Оскар изплува от процедурата по имплантиране на спомени както се отърсваше от лош сън. Главата му се клатеше, той се опитваше да се надигне от фотьойла, не беше съвсем сигурен къде се намира и кое е реалният свят. Беше сигурен, че ръката му още стиска джойстик, докато от двете му страни се извиваха дълги еластични криле, а навън вилнее мощен вятър. Премигна срещу силна светлина, различавайки размити фигури, които стояха до фотьойла. Лицата придобиха фокус. „Нещо не е наред.“

Джеймъс и Кийран изглеждаха едновременно уплашени и ядосани, което нямаше как да бъде добра комбинация, особено когато йонните им карабини опираха в Уилсън и Ана. Уилсън владееше напълно емоциите си и изразяваше съвсем премерено тревогата си. В Ана напираше тиха ярост. ОВ-татусите й се появяваха и изчезваха като зъбите на хищник, готвещ се за смъртоносния удар. Ако карабината на Кийран се отклонеше от ребрата й, той вероятно щеше много бързо да се окаже мъртъв. Съдейки по изражението му, той също го знаеше.

— Какво е станало? — попита Оскар. Чувството за полета бавно го напускаше за сметка на тежко главоболие.

— Адам е мъртъв — каза безстрастно Уилсън.

— А един от вас, боклуци на Звездния странник, го е убил — извика Кийран и блъсна силно карабината в ребрата на Ана.

Усещането за падане се завърна устремно в крайниците му. Той погледна слисано Уилсън.

— Не.

— Вие бяхте с него тук, в хангара — каза Джеймъс.

„Изтегли внимателно джойстика назад, дай на крилете време, за да реагират, докато се спускаш надолу, безпомощен в микровихъра. Въздушното течение около корпуса се променя, докато модифицираната пластмаса се адаптира в дълги извивки.“

— Къде е той? — попита дрезгаво Оскар.

Джеймъс кимна рязко към вратата на офиса.

— Искаш да кажеш, че не си го чул?

— Извършено е с нож — каза Уилсън с искрено презрение. — Нямало е какво да чуе.

— Не можех да чуя нищо — каза Оскар. — Имплантът се качваше в паметта ми.

— Да, не се съмнявам — каза злобно Кийран.

Оскар не му обърна внимание и стана от фотьойла. Краката му се клатеха.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Джеймъс.

— Да го видя.

— Няма да ходиш никъде.

Оскар се хвана за стола и се изправи. Пред очите му проблеснаха светлини в синхрон с главоболието му.

— Внимателно — каза Ана. — Имплантираните спомени влияят на невронните функции в продължение на няколко минути след процедурата.

— Трябва да го видя.

„Защото не ви вярвам. Не и Адам. Не може да бъде.“

Джеймъс и Кийран размениха погледи и Кийран кимна.

— Добре, Розамунд ще дойде тук след минута.

Следван от останалите, Оскар премина през офиса и излезе в хангара. Вече не ефектите от импланта правеха движенията му нестабилни. Видя чифт крака, които се подаваха иззад един от хиперплъзгачите, и забави крачка, не искаше да го вижда.

Адам лежеше върху тъмния бетонен под. Краката и ръцете му бяха кръстосани, а от тила му се подаваше хармонично острие. Малка локва кръв се беше събрала около главата му.

Краката на Оскар почти поддадоха. Той се хвана за корпуса, за да се задържи. Мислеше само за изражението на Адам, когато бе видял катастрофата на Абадан. „Духовете ще бъдат щастливи тази нощ.“

— Добре ли си? — попита Ана. Беше се приближила до него.

— Това не може да е истина — изграчи тихо той. — Не и тук. Не по този начин. Не е правилно. Не може да се случи по този начин.

— Е, случи се, мамка му — каза злобно Джеймъс. — И един от вас, предатели, го е сторил.

— Нека просто да избием всички — каза Кийран. Той се приближи до Ана и застана до Джеймъс. Карабината му сочеше към Оскар и Ана. — Така ще сме сигурни, че копелето е мъртво.

— Къде бяхте вие, когато това се случи? — попита Ана.

— Млъквай, кучко.

— Искам да знам — каза тя. В очите й трептеше студен гняв. Погледът й се премести към Джеймъс. — Той с теб ли беше?

Джеймъс пристъпи объркано от крак на крак.

— Не.

— Джеймъс! — възпротиви се Кийран.

— Това означава, че никой от вас не може да гарантира за действията на другия — каза Уилсън. Приближи се до Ана и Оскар.

— Бяхме разделени само за няколко минути, това е всичко — каза Джеймъс.

Уилсън се вторачи в трупа на Адам.

— А колко е отнело това?

— Да не би да казваш, че ние сме го направили? — попита Кийран.

— Можеш ли да докажеш, че не сте?

Кийран се намръщи злобно и вирна дулото на карабината към него. Джеймъс бавно избута оръжието надолу.

— Той е прав.

— Какво? Не може да говориш сериозно!

Джеймъс изглеждаше още по-сломен.

Розамунд нахлу през вратата на хангара, помъкнала след себе си Паула Майо. Тя още беше с черешовия вълнен пуловер на Адам, лицето й беше покрито с капчици пот, а устните й бяха почти черни. Оскар и Уилсън инстинктивно тръгнаха към нея, за да й помогнат. Паула изстена, когато я вдигнаха. Беше почти в безсъзнание. Те я свалиха на пода и я опряха на люлката на хиперплъзгача. Тя потръпна силно, главата й увисна настрани. Тогава видя трупа на Адам и стреснато си пое дъх. Ръцете й се вдигнаха и потъркаха очите й. Клепачите й не спираха да трептят.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— На мен на това ми прилича — извика Кийран.

— Млъквай — сряза го Уилсън. Коленичи до Паула и положи ръка на челото й. — Паула, разбираш ли ме? Знаеш ли къде сме?

Очите й се затвориха, а после тя се съсредоточи върху Уилсън.

— Далечината, на Далечината сме.

— Спомняш ли си за саботираните сандъци?

— Да.

— Нуждаем се от помощта ти. Който и да го е направил, току-що уби Адам.

— Ами ако е тя? — попита Кийран.

— Е? — Уилсън попита Розамунд, която се взираше в трупа на Адам.

Пазителката се размърда.

— Бяхме във волвото през цялото време.

— Така казваш ти — излая Оскар.

Знаеше, че не трябваше да го казва, вече се давеха във враждебност. Все още обаче не можеше да повярва, че предателят е Уилсън или Ана, а това алиби му прозвуча твърде удобно.

Розамунд посегна към кобура си. Очите й следяха гневно Оскар.

Паула се прокашля немощно и вдигна ръка към гърлото си.

— Не мога да потвърдя, че Розамунд е била с мен през цялото време.

— Кучка такава.

Паула й махна да мълчи.

— Тя обаче може да потвърди, че аз бях.

Розамунд я погледна подозрително.

— Какво имаш предвид?

— До помещението за отдих във волвото има само една врата. Ако аз бях агентът на Звездния странник, нямаше да мога да изляза, без Розамунд да разбере. Тя казва, че не съм излязла. Не съм била аз. Освен това шансовете да е тя стават малки, макар и да не изчезват.

— Добре — каза Джеймъс. — Кой го е убил тогава?

— Не знам. Все още. — Паула наклони глава назад. — Уилсън, къде беше ти?

— Отидох до сградата на генератора. Успях да го активирам, както виждате. Градът има захранване, хиперплъзгачите се зареждат.

— Оттук не е далече до нито една сграда. Трудно ли се пуска генераторът?

— Не. Вече беше подготвен. Трябваше да натисна три бутона. Той започна да работи веднага.

— Някой беше ли с теб?

— Не.

— Излязохме заедно от хангара — каза Ана. — Аз отидох да намеря привързващите кабели за плъзгачите.

— Намери ли ги?

— Да. В края на редицата с хангари има сграда със складове. Там бяха.

— Оскар?

— В паметта ми се качваше имплант със спомени. Системите за въвеждане на информацията са в дъното на хангара. Не знаех какво се случва навън. Всъщност убиецът може да е бил в стаята при мен и пак нямаше да разбера.

Мисълта прати нервни импулси по тялото му.

— Разбирам. Джеймъс?

— С Кийран отидохме да намерим джиповете, които трябваше да извлекат хиперплъзгачите.

— Аз се обадих на Адам и му казах, че сме ги намерили — каза Кийран. — Резервоарите им бяха почти празни, затова Джеймъс отиде до главния резервоар. Аз останах при джиповете, за да огледам радиомодулите им. Трябват ни за наблюдателните устройства. Щях да погледна и за сондата, с която да прикрепим котвите, но не се бях чувал скоро с Адам. Джеймъс се върна и двамата се отправихме насам и го намерихме.

— И тогава пристигнаха другите — каза Паула.

— Да, тези двамата дойдоха заедно. — Карабината му посочи Уилсън и Ана.

— Има ли следи от някой друг тук? — попита Паула.

— Не — каза Кийран. — Не съм видял никого.

— Нито пък аз — каза Уилсън.

— Двамата с Адам говорихте заедно във волвото, след като разбрахме за саботажа — каза Розамунд на Паула. — Той имаше ли някаква представа кой е предателят?

— Не. — Следователят сякаш губеше интерес.

— Адам щеше да вземе само два хиперплъзгача — каза Кийран и погледна странно към Оскар. — Така ми каза той.

— Кога? — попита Паула.

— Последното нещо, което ми каза. Аз му казах, че сме намерили джиповете, а той ми отвърна, че се нуждаем само от два.

Джеймъс се усмихна жестоко.

— Знаел е, че е един от вас.

Оскар се сдържа и не каза нищо. Тримата пазители бяха толкова възбудени и нетърпеливи да натиснат спусъците, че сигурно щяха да застрелят някой, ако разполагаха и с най-калпавото извинение.

— Той не ми каза това — каза Паула. — Все още се опитвахме да разберем кой е.

— Значи има нещо друго, което можем да направим точно сега — каза Уилсън. — Трябва да пренесем хиперплъзгачите до Каньона на Наблюдателя. Нямаме много време.

— Ти луд ли си, по дяволите? — извика Джеймъс. Карабината се насочи към Уилсън, пръстът му беше на спусъка.

— Това не променя нищо — възрази Уилсън. — Продължихме, след като сандъците бяха саботирани, ще продължим и сега. Само че този път вече няма да се отделяме един от друг. Отсега нататък ще правим всичко на групи от поне трима души. Абсолютно всичко.

— Няма да летите към планината — каза злобно Кийран. — Ще опропастите отмъщението на планетата.

— Няма да има никакво отмъщение на планетата без данните от Трона на Афродита. И тримата ще летим. Така шансовете ни ще са по-големи.

— Бленуващи небеса! — Кийран се примоли отчаяно с поглед на Джеймъс и Розамунд. — Какво ще правим?

— Прав е — каза горчиво Розамунд. — Трябва да летят.

Контролният център на проекта за отмъщението на планетата беше сгушен в дъното на една пещера под връх Ленивеца, който бе получил това име, защото беше много по-малък от околните възвишения. През хилядолетията, последвали оформянето на планините Десо, върхът беше потънал надолу, а скалистият му остър завършек се бе изронил във формата на невпечатляваща могила. Склоновете му бяха обилно посипани с огромни нестабилни сипеи. Дори пещерата не беше достатъчно добра, за да се превърне в един от фортовете на Пазителите. Беше твърде малка, а зеещата й уста привличаше вниманието.

Джипът „Воксхол“ на Саманта стигна до входа късно след залез. Фаровете му осветиха леките проблясъци във въздуха, причинени от силовото поле, което Пазителите бяха издигнали на няколко метра навътре в пещерата. Трима стражи я поздравиха, а силовото поле се разтвори, за да пропусне джипа й.

Вътре бяха завързани няколко бойни коня заедно с множество очукани джипове, които тя познаваше твърде добре. До двата бойни коня Карл Велики бяха завързани още два огромни, изпъстрени в сиво жребци. Седлата, качени върху коневръза до тях, бяха от красиво оформена черна кожа, върху която бяха гравирани златни шарки във формата на ДНК.

— Барсумианци — каза Валънтайн.

Самият контролен център се намираше отдясно в дъното на пещерата, озарен от мека зелена светлина. Около огромната система в кръг бяха наредени десет дървени маси, покрити с конзоли, екрани и помощни електронни модули. Зад всяка стояха по трима или четирима Пазители, погълнати от схемите и данните, които се стичаха по екраните. Самата система представляваше черен, висок два метра цилиндър, на чийто връх светеха няколко малки червени диода. Саманта я погледна загрижено. Тя беше част от екипа по монтаж, а това правеше системата нейно дете. Бебе, което им беше създало много проблеми. Беше им отнело над година, за да интегрират биопроцесорите и да накарат софтуерът да заработи без грешки. Проведоха безброй симулации.

Тя отиде при Андрия Макновак, която командваше контролния център. В напреднала бременност, тя седеше на главната маса и даваше нареждания на всички останали оператори, които малко по малко извеждаха мрежата от манипулаторни станции в режим на готовност преди същинската буря. Не спираха да говорят тихо на системата, което създаваше постоянен шумов фон. Не за първи път на Саманта й се прииска ОВ-татусите и имплантите да са също толкова разпространени тук, колкото и във Федерацията.

Барсумианците стояха зад тях, наглеждайки работата на биопроцесорите на огромната система. В приглушената светлина на пещерата сивите им роби от полуорганична материя им придаваха призрачно присъствие, допълнително подсилено от непроницаемите сенки, които изпълваха качулките им.

Саманта им се поклони леко.

— Поздрави, Саманта Макфостър — каза единият.

Тя разпозна дълбокия шепнещ глас благодарение на лекия характерен кънтеж.

— Доктор Фрилънд, благодаря ви, че дойдохте.

— Това са невероятни времена. Радваме се, че можем да помогнем тази болест да бъде премахната от планетата ни.

— Носи се слух, че народът ви ще помогне на Брадли Йохансон по Първа магистрала. Вярно ли е това?

За миг Саманта се зачуди дали не е задала въпроса си твърде грубо. Хората винаги действаха внимателно, когато ставаше дума за барсумианците, защото ги беше страх да не ги обидят. Днешният ден обаче беше твърде важен, за да се съобразява с глупости като обичайната политическа коректност.

— Наблюдаваме събитията по Първа магистрала — каза доктор Фрилънд. — Ще предложим помощта си, когато това би било практично.

— Сигурна съм, че Йохансон ще бъде благодарен за каквато и да е помощ. — Тя се усмихна неловко на течните сенки в качулката и се обърна към Андрия, която я гледаше укорително. — Качихте ли информацията от Марс?

— Да — каза Андрия. Тя отново се обърна напред и посочи към портала, който проектираше топографска карта на веригата Десо от Голямата Триада на запад чак до долината на Института на изток. Картината приличаше на някакъв газов гигант, а върховете на планината се подаваха през обвивката от облаци, докато разнообразните бързоподвижни буреносни фронтове преминаваха покрай тях. — В момента върви петата симулация. Записите на метеорологичните модели от Марс ни позволиха да подобрим поведенческите алгоритми. Не мисля, че старият софтуер щеше да се справи с реалната ситуация. Дори сега още имам съмнения. Това е много по-сложно, отколкото предполагахме.

— Единственото, което можем да направим, е да дадем всичко от себе си. Всички манипулаторни станции ли са онлайн?

— Да.

Ръката на Андрия чукна по един от екраните на нейната маса. Той показваше станциите, пръснати по веригата Десо. Свързваха ги тънки червени линии. За главни комуникационни релета служеха мазерни трансмитери, изградени на голяма височина върху отдалечени върхове, защитени от силови полета. Саманта винаги беше проявявала скептицизъм относно функционалността им, когато супербурята ги обгърне, но единствената им алтернатива беше да опънат бронирани кабели по дължината на цялата верига. Това беше една от причините да установят контролния център под Ленивеца, където имаха пряка видимост към Херкулан. Освен това бяха достатъчно на юг, за да избегнат основния удар на бурята, когато тя започнеше.

— Как е станцията на билото на Зугенхим? — попита Саманта.

Андрия се усмихна многозначително и издърпа телеметричните данни.

— Прекрасно. Свършила си страхотна работа.

— Благодаря. А наблюдателният екип?

— Нашият ли? Няма да успеят. Все още са на няколко часа от ледниковия пръстен. Всичко зависи от хората от флота. Мислиш ли, че могат да кацнат горе?

— Не знам. Те смятат, че могат. Просто ще трябва да изчакаме и да видим.

— Няма как да го направим слепи.

— Все пак ще подготвиш сценарий за този вариант.

— Да, разбира се — заяви саркастично Андрия.

— Жалко, че Куатукс е останал с Брадли. Мозък като неговия щеше да ни е от огромна полза точно сега.

— Не мисля, че дори райел може да ни помогне в момента — каза Андрия.

И двамата барсумианци се обърнаха към тях. Сенките в качулката на доктор Фрилънд изтъняха и две зелени очи се впиха в Саманта.

— Правилно ли чух, че на Далечината има райел?

Саманта погледна към високия барсумианец. По някаква необяснима причина се почувства виновна, сякаш бе укривала този факт от тях.

— Да. Той пътува с Брадли Йохансон. Не знам много за него, това са клюки, които дочуваме от екипа на Брадли.

— Той не трябва да пострада.

Саманта махна нетърпеливо към контролния център.

— Даваме всичко от себе си.

— Получаваме късовълнов сигнал — обяви Андрия. — Силен е. Идва от запад.

— Екипът на Адам — каза Саманта. — За нас ли е?

— Почакай. — Андрия докосна няколко икони по екрана си.

Влязоха в Каньона на Наблюдателя точно след полунощ. Пътуването от Стоунуейв беше дълго и безпрепятствено, право на юг през мократа пустиня и покрай западната страна на връх Зевс. Огромният вулкан се появи пред очите им в късния следобед, когато слоят мъгла най-сетне започна да се разпръсква. Ярки слънчеви лъчи, идващи ниско от хоризонта, огряваха огромните склонове, чиято застинала в движение лава се издигаше над проблясващата повърхност. Бяха твърде близо, за да зърнат най-горната част на върха, която се извисяваше на седемнадесет километра над земята. Въпреки това от време на време виждаха проблясъци по билото му, където ледената ивица отразяваше умиращото слънце. Припламванията престанаха скоро, когато сапфиреното небе се озари във виолетово и почерня бързо след това.

Розамунд включи фаровете на джипа. По голата скала се изпънаха дълги, трептящи ивици светлина. Возилото беше направено по поръчка в Армстронг Сити, така че да пасне върху елипсовидното стандартно шаси на пикап „Тойота“. Въздухът се плъзгаше с лекота по нискосъпротивителната му боя, която на практика го правеше неуязвим за ветровете. Беше проектиран така, че да се захваща за земята, ако попадне на открито по време на сутрешната буря. Под себе си имаше четири големи сонди, които можеха да се впият дълбоко в твърдия пясък на мократа пустиня.

Паула седеше на една от задните седалки. Ако се снижеше, можеше да погледне между Оскар и Розамунд и през тясното предно стъкло. Беше спала през по-голямата част от пътуването им този следобед. Събуждаше се рязко и всеки път виждаше около себе си еднакъв пейзаж. С напредването им склонът на връх Зевс се издигаше все повече на хоризонта, докато не се превърна в истинска бариера. Сега в мрака, когато звездите проблясваха над тях, той беше напълно невидим. Ниското бръмчене на дизеловия двигател изпълваше вътрешността на колата заедно с металическото тракане на ремаркето с хиперплъзгача, което теглеха. Шумът им пречеше да разговарят. Разбира се, Паула беше далеч от мисълта, че Оскар и Розамунд са се опитали да си кажат кой знае какво. През мократа пустиня ги следваха още два джипа. В единия бяха Уилсън и Джеймъс, а отзад бяха Ана и Кийран.

Тя опипа седалката, за да намери бутилката, и отпи от минералната вода. Странно, но вече не й се повдигаше от течността. Всъщност едва сега осъзна колко е жадна. Довърши бутилката и поизправи гръб. Общо взето, всеки мускул по тялото й беше скапан от болка и умора. Едва успяваше да седи в изправено положение. Главоболието й превръщаше всяко по-леко подскачане на колата в горяща светлина зад очите й. Тя потръпна, макар и вече да не й беше толкова студено.

— Къде сме? — попита. Гласът й я изненада с влажната си дрезгавина.

— Хей! — Оскар се обърна, на лицето му имаше широка усмивка. — Как се чувстваш?

— Не особено добре.

— О… — Усмивката му залиня. — Тъкмо започнахме да навлизаме в Каньона на Наблюдателя.

— Ясно.

Паула се събуди, когато джипът спря. Дори не бе усетила, че заспива.

— Това е — каза Розамунд. — На средата между Зевс и Титан сме. Ще ги привържем тук. — Тя се обърна и погледна умоляващо Паула. — Знам, че нямаше как да излезеш от камиона, за да убиеш Адам. Имаш ли някаква представа кой от тях го е направил?

Паула едва си спомняше имената им.

— Не. Съжалявам. Още не.

Розамунд въздъхна разочаровано и отвори вратата.

— Хайде.

Оскар я погледна, направи извинителна физиономия и последва Розамунд в спокойната нощ.

Паула остана известно време в задната част на джипа. Машината се разклати, докато останалите откачаха ремаркето с хиперплъзгача. Заговориха на висок глас и само някоя и друга ругатня прекъсваше репликите им, докато подготвяха сондата, с която щяха да забият котвата. Тя отпи още малко вода. Почувства леко задоволство, че вече не й е студено. През отворената врата нахлуваше топъл влажен въздух, но не това беше причината. Ледените нокти, които стискаха костите й, бяха освободили хватката си. Още кашляше от време на време, но вече не чувстваше смъртта си толкова близка. Най-хубавото беше, че главоболието й отслабваше. На седалката до нея имаше медицински комплект. Разпозна го, беше онзи, който Адам използваше във волвото. Вътре имаше много хапчета и дози за инжектиране, които щяха да се справят с главоболието й, но тя избра пакет от хидратиращи соли и ги смеси в бутилка с вода. Разклати добре праха, докато той не се разтвори съвсем. Имаше неприятен вкус, но се насили да изпие течността.

Дори това простичко действие я измори. Когато чу шумния, стържещ вой на сондата, се намести на шофьорската седалка и огледа Каньона на Наблюдателя. Пясъкът и чакълът на мократа пустиня бяха изчистени от ветровете и твърдата магмена основа беше напълно оголена. Трите ветроустойчиви джипа с уникален дизайн бяха паркирани в триъгълна формация. Фаровете им осветяваха хиперплъзгача, който останалите разтоварваха от ремаркето му. Покритието на кабината му беше отворено и от малката му конзола се разнасяше бледо сияние. Оскар стоеше до нея и наблюдаваше показателите й, докато провеждаше последните диагностични проверки. Уилсън, Джеймъс и Розамунд се бяха събрали около голямата сонда с хармонично острие, която забиваше поредния петметров сегмент от въглеродноподсилен титан в земята. Това беше четвъртият от общо десет. От кола на котвата се показаха тънки хоризонтални остриета от квазиметал. След като всички сегменти бъдеха здраво свързани, щяха да се развият като телескопи навън и така да забият още по-здраво приспособлението. Това беше вторият от трите крака на котвата, които заедно щяха да закрепят привързващите кабели за земята под невероятната мощ на бурята. На теория можеха да задържат хиперплъзгача на повърхността, в случай че пилотът се разколебае в последния момент. Очевидно това се случваше достатъчно често. Тя наблюдаваше как тримата мъже полагат усилия да се държат учтиво един с друг, докато колът се впиваше все по-дълбоко в тъмната изстинала лава, и се радваше, че няма да й се наложи да лети на сутринта. Ана и Розамунд прикрепяха барабана с кабелите в нишата му на носа на хиперплъзгача.

Всеки можеше да види останалите. Паула почти се засмя на начина, по който се оглеждаха постоянно, за да проверят местоположението на останалите. Бяха истинска комедийна полиция.

Тя се облегна на рамката на вратата и каза на е-конома си да я свърже със системата на джипа. Един от файловете й съдържаше карта с плана на Стоунуейв. Тя се зае да чертае маршрути от хангара на „Приключения сред Голямата Триада“. Джеймъс и Кийран се бяха отправили към гаража, Ана — към склада, Уилсън — към генератора. Беше лесно да изчисли колко време е било нужно на всеки от тях. Започна да обмисля кой от всички е способен да притича обратно, за да убие Адам, и все пак да изпълни задачата си. Щеше да е доста трудно, особено за Джеймъс и Кийран, които се бяха разделили само за няколко минути. По най-елементарни практически съображения това правеше Оскар главния заподозрян.

— Готови сме — каза Розамунд.

Паула изключи виртуалното си зрение и погледна към Пазителката. До нея стоеше Оскар, облечен в сребристосин костюм за полет, който се бе надул двойно като скафандър. Стоеше прав с шлем под ръка, а на лицето му беше изписано разбираемо безпокойство.

— Успех — каза Паула и му подаде ръка. Тя самата щеше да се задоволи с подобно облекло в условия на вакуум с огромна неохота, но бронираните костюми, които бяха донесли със себе си, бяха твърде тежки и обемни, за да се поместят в хиперплъзгачите.

— Благодаря — каза Оскар. Хватката на ръката му беше топла и силна, което я накара да се замисли колко влажна е още собствената й кожа.

— Значи не е той, а? — каза Розамунд, след като затвори вратата.

— Все още не знам — каза Паула. Беше се наместила в пътническата седалка. Пред нея фаровете осветиха Оскар, докато се отправяше към призрачнобелия корпус на хиперплъзгача.

— Изглеждаш по-добре, знаеш ли? Не чак добре, но виждам, че се възстановяваш. Някакъв вирус, а?

— Да, някакъв вирус.

Преместиха се с пет километра и започнаха да привързват хиперплъзгача на Ана. Паула отново седна на отворения вход на джипа. Останалите имаха видимост към нея. До зората оставаха още три часа.

Уилсън и Джеймъс свалиха хиперплъзгача от ремаркето му, докато Кийран преместваше сондата. Оказа се, че са избрали магмен район с голямо съдържание на метал. Сондата проникваше през скалата с големи трудности.

Паула разигра дигиталния модел на Стоунуейв още два пъти, опитвайки се да изчисли вероятността всеки от тях да е убиецът. Програмата не можеше да стигне до ефективно решение, имаше твърде много променливи, особено ако Уилсън или Ана бяха тичали през цялото време.

Когато най-сетне забиха и последния крак на котвата, Уилсън и Ана се прегърнаха пред хиперплъзгача. Той провери сребристосиния й костюм за полет за последен път. Целунаха се и тя се качи в кабината.

— Не знам какви са шансовете всичките да се качат там горе — каза Розамунд, когато потеглиха на юг.

— Не са големи — каза Паула.

Отпи отново от хидратиращата смес и се замисли за това, което знаеше. Все още следваше начертаната от Адам стратегия. Дори мисълта за времето, прекарано с него, караше главата й да се върти. Откакто се беше качила на влака на гарата в Нараби, бе искала да извие ръцете зад гърба му и да му сложи белезници. Този рефлекс беше по-естествен и от дишането. Предполагаше, че други хора щяха да почувстват вина заради смъртта на Адам. Тя не беше от тях. Точно сега най-близкото й усещане до каквото и да било чувство беше съжалението, че не й е дал информация за настоящия й проблем. Той беше единственият й източник на информация по отношение на тримата останали Пазители.

„Не — каза си тя. — Не разсъждавам правилно. Трябва да си набележа приоритети.“

Най-важното нещо в момента беше да се погрижи полетът до върха на Херкулан да приключи успешно.

Трябваше да се концентрира върху Уилсън, Оскар и Ана.

Розамунд отново натисна спирачките.

— Да се надяваме, че тази скала ще е по-податлива от онази гадория, на която спряхме миналия път — каза тя и скочи от джипа, за да помогне с привързването на хиперплъзгача.

Паула не помръдна от пътническата седалка. Откри един шоколад с карамел и започна да го дъвче много бавно, давайки време на стомаха си да свикне отново с твърдата храна. Нямаше смисъл да се опитва да разбере кой от тримата е разполагал с възможността да саботира екипировката на въглеродната гъска. Това щеше да е по-трудно дори от модела на Стоунуейв. Трябваше да се концентрира върху доказателствата отпреди това, върху поведението им отпреди Далечината и да се надява някак да намали заподозрените. Най-сериозният аргумент, за който можеше да се сети, беше относителният провал на Уилсън при ръководството на флота. Само ако се бе държал по-решително… но това лесно можеше да се отдаде на политическите условия. Беше само косвена улика.

Тя се замисли за срещата, която бе провела с него и Оскар в Пентагон-II. И двамата бяха шокирани и дълбоко разтревожени от факта, че някой е редактирал записите, както и от влиянието, с което Звездния странник явно разполагаше. Нищо, отклоняващо се от нормата. На тази среща обаче се бе случило и нещо друго, чийто смисъл добиваше важност сега. Оскар бе казал, че Пазителите са се свързали с него, и бързо поясни, че става дума за „някой, който твърдеше, че е Пазител“. Защо Оскар? Защо Пазителите биха си помислили, че той ще помогне на каузата им?

— Следовател — каза Уилсън.

Паула се обърна бавно. Все още й беше трудно да се движи, мускулите я боляха. Той стоеше до отворената врата на джипа, облечен в същия сребристосин костюм за полет като останалите. Около него стояха тримата Пазители. Гневът им изглежда се беше поуталожил до нещо като объркване. Здравата екипна работа обикновено водеше до това. Тя самата не можеше да си позволи подобна промяна на отношението.

— Опасявам се, че още не съм разрешила проблема — каза тя.

— Добре тогава, ще поддържаме връзка през нормалните комуникационни канали. Докато бурята не ги прекъсне, разбира се.

— Много добре.

— Надявам се… Е, това е. — Устните му се притиснаха в израз на нещо като разочарование.

— На добър път, адмирале.

Уилсън се обърна и закрачи към хиперплъзгача си.

— Имаме един час, преди бурята да връхлети каньона — каза напрегнато Розамунд, след като се качи на шофьорското място. — Екипите на туристическите компании обикновено привързват плъзгачите доста по-рано. Според файла с инструкциите за действие в извънредни ситуации в основата на връх Зевс има убежище, до което можем да стигнем навреме.

Тя вече бе дала газ и джипът премина бързо покрай хиперплъзгача. Покритието на пилотската кабина се затваряше. Отдалечиха се с рев по голия магмен склон на каньона. Паула се облегна настрани, наблюдавайки как хиперплъзгачът и трите изоставени ремаркета бързо се смаляват в далечината.

— Успяхме — каза с облекчение Розамунд.

— Какво имаш предвид?

— Говорех на Кийран и Джеймъс. Според нас шансовете вече са на наша страна. Ако двама от тях стигнат до Трона на Афродита и един от тях е агент на Звездния странник, какво им остава? Никой няма оръжия. А ако всички стигнат, проблемът ще бъде решен.

— Кажи го на Адам — каза строго Паула.

Розамунд я изгледа гневно, но не каза нищо.

Паула се опита да прегледа отново цялостната информация за хората от флота. Бе го правила веднъж с Адам. Тогава усети нещо, някакъв малък проблясък на познание, който той се бе опитал да скрие от нея. Сякаш някой беше способен. Беше го прочела съвсем ясно на лицето му.

„Той знаеше, че един от тях е невинен. Тогава защо не ми каза? Сигурно това е щяло да ги уличи в друго престъпление. Какво? Какво може да го накара да ги защити в подобен момент?“

— Всички късовълнови трансмитери ли са у нас? — попита Паула.

— Да.

— Значи хиперплъзгачите не могат да доловят излъчванията ни?

— Не.

— Трябва да попитам нещо Йохансон.

Розамунд продължи да кара с една ръка и издърпа късовълновата предавателна система.

— Ето. Разстоянието е страшно голямо. Не разчитай да го засекат.

— Нощ е, това ще е от помощ.

Тя включи машината и я настрои да повтаря: „Йохансон, обажда се Паула Майо. Адам беше убит в Стоунуейв. Трябва да знам кой се е свързал с Оскар, за да го помоли да прегледа дневниците на «Втори шанс» и защо сте избрали него. Моля, отговори ми, нека Алик Хоугън да гарантира достоверността на съобщението с лична информация.“

Тя чу как съобщението започва първия си цикъл.

— Как това ще разкрие предателя? — попита Розамунд.

— Ще ти кажа, когато ни отговорят.

Тя погледна към хоризонта. Не беше сигурна дали е станало по-светло или просто си въобразяваше.

Зората рисуваше сиви краски по източното небе над зелените поля. Брадли погледна през тесния страничен прозорец на бронираната кола и видя върховете на планините Десо далеч на запад. Бяха студени, остри възвишения, които стърчаха сред чезнещите звезди. Той си представи как супербурята се надига около тях, за да се спусне върху полята като някаква апокалиптична стихия, прочиствайки земята от новия земен живот върху нея.

Нямаше да се случи, преди да изтекат цели часове, ако изобщо се случеше. Не бяха чували нищо от групата на Саманта след последното й съобщение вчера, когато им каза, че е готова да кара сърфа си. Ако работеше по график, бурята можеше и да започне навреме. Все още бяха на няколкостотин километра от Института, но напредваха по-бързо, отколкото очакваха. Също като конвоя на Звездния странник.

Всички бяха изкарали много тежка нощ, през която пътят продължаваше да се ниже пред тях. След като оставиха края на дъждовната гора зад себе си, се завърнаха неразличимите пространства от зеленина, върху които тук-таме се появяваше по някое дърво или храст. Сякаш пред очите им отново и отново се въртяха едни и същи картини. През нощта, когато не се виждаше нищо извън светлината на фаровете, чувството, че изобщо не напредват, беше дори по-лошо.

След полунощ най-накрая се свързаха с Пазителите, които се бяха събрали за Последния щурм. По последните няколкостотин километра на Първа магистрала бяха разположени наблюдатели, които трябваше да следят напредъка на Звездния странник. Системите и защитените им теснолъчеви връзки не се нуждаеха от разбитите възли по пътя. Така отново имаха връзка с основните части на Пазителите, което само по себе си беше сериозен стимул за морала на малката им група, а освен това им даваше и прилична представа за ситуацията. Когато надеждната информация започна да постъпва, разбраха, че са скъсили разстоянието до Звездния странник на четиридесет минути, но пак оставаха на сто километра зад него. А вече нямаше големи мостове, които можеха да бъдат срутени. Първа магистрала се точеше през полята — огромна бетонна ивица с устрема на римски път. При сегашната им скорост щяха да настигнат извънземното точно когато то стигнеше до Института, преди началото на бурята. Йохансон знаеше, че подобна близост във времето е твърде опасна. Щеше да им се наложи да нападнат Звездния странник с цялата си сила. Войните от Последния щурм щяха да получат своя славен миг, спускайки се надолу, за да блокират Първа магистрала. Ужасяваше го мисълта колко кръв ще се пролее. Отмъщението на планетата щеше да бъде много по-ефективно. Щяха да го изолират и да го накарат да се разкрие, след което да го убият. Сега обаче този внимателен стратегически план беше провален. Фактът, че в крайна сметка той самият бе подценил Звездния странник, придаваше на ситуацията мъчителен привкус на отчаяние. Малката му надежда за изкупление се таеше в парижкия екип и Ноктите на Котката. Тяхната броня все пак можеше да се окаже печелившата ръка.

— Долавям късовълнов сигнал — каза Кийли от мястото си в бронираната кола. — Звучи като Паула Майо… — Гласът й заглъхна.

Брадли погледна назад и видя побледнялото й лице.

— Пусни го по общия канал — каза нежно той.

Интерференцията, предизвикана от изкачващото се на изток слънце, беше толкова тежка, че им отне почти четири минути, за да схванат цялото съобщение. В бронираната кола настъпи тишина за известно време, докато гласът на Паула отново и отново изговаряше нерадостното съобщение.

— Изключи го, по дяволите — каза ядно Стиг. Седеше отзад до Кийли, където се предполагаше, че трябва да почива, след като точно преди полунощ най-сетне бе отстъпил кормилото на Олвен. — Не може да е мъртъв. Знаех си, че тази кучка ще ни създаде неприятности, от мига, в който я видях.

Брадли още беше в шок от новините. В противен случай щеше да каже на Стиг да се успокои и да замълчи. Дори когато мислеше за най-лошите сценарии, не му беше хрумвало, че Адам може да не оцелее.

— След като убием Звездния странник, ще я проследя и ще се погрижа за лъжливата й уста веднъж завинаги.

— Стиг, престани — каза Олвен от шофьорската седалка. Вниманието й не се бе отклонило от пътя. Беше изпила няколко стимуланта, но далеч не колкото Стиг. — Трябва да се справим с това спокойно и професионално.

Във виртуалното зрение на Брадли се появи комуникационна икона. Той я отвори, без да мисли.

— Това не е на добре — каза Алик. — Звездния странник става все по-дързък.

— Да, но това не е важно — каза Мортън. — Съжалявам, знам, че Адам е помогнал много на Пазителите, но тяхната задача приключи. Сам го каза, екипът, отговарящ за отмъщението на планетата, вече е приключил с подготовката си.

Брадли се намръщи. Мортън беше прав, а Паула сигурно също беше наясно с това. Пък и знаеше, че късовълновите комуникации са напълно достъпни за всички. Съобщението й още се въртеше, значи тя го смяташе за важно. „Защо?“

— Трябва да са заети с нещо друго — заключи той. — За Паула могат да се кажат много неща, но тя не е глупава. В съобщението й трябва да се казва защо е толкова важно. Какво има в Стоунуейв?

— Точно сега нищо — каза Олвен. — Пътническите компании затвориха градчето, когато туристите спряха да идват.

— За какво служеше то? — каза той. — Никога не съм го чувал.

— Това е град в мократа пустиня, използват го като база за хиперплъзгачите. Там няма нищо друго.

— О, бленуващи небеса! — прошепна смаяно Брадли на прага на паниката.

— Какво има? — попита Алик.

— Срещнали са се със Саманта и са решили да използват хиперплъзгачите — каза Брадли. — Не разбирате ли?

— Нямам никаква представа — призна флотският командир.

— Наблюдението на фронтовете — каза Олвен. — Саманта каза, че екипът й трябва на Трона на Афродита.

— Хората от флота могат да летят — каза Брадли. Втренчи се в часовника си. — А на сутринта бурята ще връхлети върху Голямата Триада. Един от тях е агент на Звездния странник, а те ще са наблюдателите. Командир Хоугън?

— Да?

— Дайте ми гаранцията, която иска тя, някаква дребна информация, която Звездния странник няма как да знае.

— Във фоайето на хотел „Алмада“ тя каза на Рене, че е провеждала операция капан както за Тарло, така и за нея. Там бяхме само аз и Джон Кинг, а и Джон, и Рене вече са мъртви.

— Достатъчно е. Кийли, трябва да сме абсолютно сигурни, че тази информация ще стигне до нея. Свържи всеки късовълнов трансмитер, с който разполагаме, и ги включи на пълна мощност. След това пусни съобщението да се повтаря безкрайно.

— Да, сър.

Брадли се усмихна каещо се. Ако кажеше на следователя причината да се свържат с Оскар, това на практика щеше да гарантира присъдата му, но той не можеше да си позволи да го скрие, не и сега.

— Готова съм — каза Кийли.

— Паула, говори Брадли. Във фоайето на хотел „Алмада“ си казала на Рене, че провеждаш операция капан за Тарло, както и за нея самата. Адам се свърза с Оскар, защото двамата са били заедно на гарата Абадан.

„Чудя се какво ли ще разбере от това Звездния странник.“

Той се облегна в седалката си и затвори очи. Изведнъж се почувства много уморен.

— Сигурен ли си за това? — попита Алик.

— Опасявам се, че да.

— Но… Оскар Монро беше старши управител в ТСП. Той е капитан от флота. Не може да има пръст в Абадан.

— Хората се променят — каза Брадли. — С какво се занимавахте в предишните си животи, командир?

— Това е вторият ми, и в двата се занимавах с правна дейност. Виж… аз бих могъл да пренебрегна това, което чух, но Майо не може.

— Знам. Предполагам, затова Адам така и не й е казал. Защитавал е Оскар до края.

Той се загледа отново през прозореца. Планините Десо вече се виждаха по-ясно, небето над тях се оцветяваше в тъмнолавандулово. Най-високият от тях, СвОмир, се извисяваше много над останалите. Коничната снежна шапка на пазителя на източния край на веригата вече проблясваше с натрапчива белота. Формата му беше достатъчно позната, макар и да не го беше виждал от десетилетия. Гледката го предизвика неохотно да си признае, че вече не може да отлага решението. Виртуалната му ръка издърпа иконата на Скот Макфостър, който командваше Последния щурм.

— Да, сър — отвърна веднага Скот.

Спуснаха се от горите, покрили предпланинските хълмове, върху повече от хиляда от бойните коне Карл Велики. Върху всеки от тях препускаше войн на клановете. Нямаше нужда да се крият, искаха Звездния странник да знае, че са там, затова пееха, докато яздеха в тръс през зелените поля. Маршова песен се носеше пред тях с грохот през праха, който копитата на конете вдигаха. Разузнавачите, които Звездния странник беше разположил по пътя, забръщолевиха трескаво по комуникационните си канали и се втурнаха към безопасната долина на Института на двадесет и четири километра, а челните ездачи на кланове се втурнаха да ги преследват.

Шестстотин ездачи оформиха полумесец. Първа магистрала попадна в средата му, там, където пътят стигаше дъното на плитка падина. Взривиха малкия мост над потока и отрядите на Максоубъл се спуснаха по пътя, пръскайки мини по бетона и встрани от него. Окопаха минохвъргачки и стойки за снаряди на височините, които се издигаха над пътя. Останалите войни се разделиха на групи от по двеста и се оттеглиха от пътя на няколко километра на север.

Там всички зачакаха, докато слънцето се изкачваше, за да озари небето в ежедневната му сапфирена одежда. Жегата се усили и с нея се спусна тежка тишина.

Сред това утринно спокойствие конвоят на Звездния странник се появи по пътя. Тридесет бронирани коли лендроувър „Крузър“, между които се движеха няколко по-големи камиона, три буса и малки горивни резервоари. Отряд от десет големи мотора „БМВ“ се носеше с рев начело на колоната. Караха ги войници в бронирани костюми. Едрогабаритният камион със Звездния странник се намираше на две трети от началото на колоната от превозни средства. Силовото му поле огъваше въздуха около капсулата от бледожълт алуминий.

Моторите намалиха, когато изкачиха билото над падината и видяха, че Пазителите са блокирали пътя. Тежките двигатели заръмжаха шумно, докато моторите се спускаха със скоростта на пешеходец по дългия склон. Останалата част от конвоя ги последва предпазливо надолу. На километър от останките на малкия мост целият конвой спря.

Останалите ездачи на клановете излязоха напред върху тучните поля, пръскайки се нашироко, докато не заобиколиха напълно конвоя на Звездния странник. Първата бронирана кола се появи на Първа магистрала и продължи с ръмжене напред, докато не стигна до групата бойни коне, които стояха на пътя на километър зад конвоя. Олвен натисна спирачки.

— Най-накрая! — изсъска тя.

Дебелата врата на бронираната кола вече се бе отворила. Парижкият екип и Ноктите на Котката излязоха бързо на изпечения от слънцето бетон и се протегнаха. Скот Макфостър подаде юздите на бойния си кон на един от лейтенантите си и се приближи към тях. Прегърна енергично Брадли.

— Бленуващи небеса, хубаво е да ви видя, сър.

— Клановете ще се гордеят с теб, Скот. Тук има повече хора, отколкото очаквах.

— Да. Още много искаха да са с тях. Трябваше да съм суров, в противен случай с нас щяха да яздят старци и дечица.

Брадли кимна бавно, мислеше си за трупа на Харви в един от джиповете. Погледна по ниския склон към конвоя. Ръмженето на двигателите им се чуваше ясно в застиналия влажен въздух. Вдигна поглед на юг и видя в далечината седловината сред хълмовете, която беше долината на Института.

— По-добре да действаме бързо. Той ще се опита да ни пробие при първа възможност. Има ли следи от подкрепления?

— Не се вижда никакво движение около Института. Загубихме няколко разузнавачи, което се очакваше. Останалите обаче още са на позиция. Освен това няма как да не забележим, ако някой се приближи.

— Колко войници може да са останали там?

— Не е лесно да се следи движението по Първа магистрала през последните месеци. Въпреки това съм уверен, че в Института не може да има повече от няколкостотин души.

— Това е добре. Разполагаме с няколко зонови неутрализатора в бронираните коли. Те би трябвало да разчистят част от конвоя още преди да започне същинската битка.

— Могат ли да пробият силовото поле на камиона?

— Предполагам, че не, но ще разберем съвсем скоро. Освен това носим и няколко мощни енергоизточващи мрежи, които ще ни помогнат да го свалим.

— В такъв случай сме готови.

— Добре, ще облека костюма си и ще се присъединя към вас.

За миг Скот се поколеба.

— Разбира се.

— Не се тревожи — каза меко Брадли. — Няма да се пречкам. Освен това приятелите ни тук — той махна към екипа от Париж и Ноктите на Котката — се съгласиха да ме придружат до самия Звезден странник.

Скот огледа огромните им брони с професионален интерес.

— Предполагам, че никой няма да ми услужи с един от тези чудни костюми за няколко часа?

От черните шлемове се чуха подхилквания.

Брадли се обърна към планините, които пазеха западния хоризонт. Високите ослепителни бели върхове се пресягаха далече във висините на чистото небе. Нямаше следи от облаци, дори не полъхваше.

— Не сме получили никакви новини от Саманта — каза Скот, проследявайки погледа му. — Това може да означава, че се е започнало.

— Да. Разбира се. Има ли убежища наблизо?

— Набелязали сме няколко пещери. В момента по мое нареждане от Максоубъл монтират силови полета в тях.

— Да се надяваме, че ще свършат достатъчно добра работа. Никой не знае каква мощ можем да…

— Хей — каза Котката. — Идва снаряд. Много странен снаряд.

Ръкавицата й посочи западното небе.

Въпреки че науката беше приложила някои изключително оригинални методи, учените така и не бяха успели да възстановят ДНК от епохата на динозаврите на Земята. Това очевидно не бе спряло амбициозните генетични експерименти на барсумианците. Брадли зяпна в тих потрес формите, които изплуваха от блестящия сапфир на небето на Далечината. Създанията очевидно бяха моделирани по образа на птерозаври. Крилете им представляваха люспести мембрани, опънати върху дълги и яки кости. Слънчевата светлина рисуваше проблясващи неясни дъги върху подобната им на кожа плът, докато крилете извършваха дълги и постоянни махове. Наследството от гущерите си личеше ясно по телата им, макар и Брадли да подозираше, че голяма част от генетичния им код произлиза от крокодили. Гигантската клиновидна глава несъмнено изглеждаше свирепа, а четирите крака бяха увенчани със смъртоносни на вид черни нокти.

Когато приближиха и се снижиха над равнината, той видя закачулените фигури на барсумианци, които бяха обкрачили дебелите вратове на зверовете. Нещо като седла бяха вързани върху бледата, сива като скарида кожа. В ятото трябва да имаше над тридесет звяра, на значително разстояние един от друг.

Челният се спусна ниско над пътя. Крилете му се изпънаха чевръсто и се завъртяха, махайки мощно. Кацна бързо и късите му дебели крака приклекнаха. Главата, която беше три метра дълга и се състоеше предимно от челюсти и зъби, се завъртя и насочи големите си изпъкнали очи към Брадли. Крилете му, чийто размах трябва да беше петнадесет метра, изплющяха веднъж и се прибраха лениво и елегантно отстрани на съществото. То нададе пищящ вой, който накара Брадли да запуши ушите си. Останалите от ятото подеха вика, докато се спускаха към полето, сякаш се хвърляха върху плячката си.

— Яко — заяви Котката. — Хей, Скот, бих си сменила бронята за едно от тях.

Пристигането на съществата не обезпокои по никакъв начин бойните коне, които стоически останаха на мястото си. За сметка на това ездачите им се оглеждаха, зяпнали от удивление. Отправиха откъслечни приветствия по адрес на барсумианците.

Брадли гледаше как водачът им слиза на земята, плъзгайки се по страната на голямото създание.

— Поздрави — каза той. — Чудехме се дали ще се присъедините към нас в това събитие. Винаги съм се надявал, че ще го направите.

— Брадли Йохансон. — Барсумианецът имаше мелодичен женски глас. — Завръщането ти на този свят вещае добро, както предсказахме. Аз съм Ребека Гилеспи, а това е моят отбор. Радостни сме да предложим каквато помощ можем, но трябва да знаете, че сме тук и за да пазим райела.

Сенките в качулката на Ребека Гилеспи изтъняха леко, когато тя се обърна, за да погледне към Куатукс. Слезлите на земята барсумианци се плъзгаха към голямото извънземно, което се беше измъкнало тежко от задната врата на камиона, в който пътуваше. Тайгър Панси стоеше до него като грижовна майка и гледаше подозрително фигурите в сиви роби. Барсумианците се поклониха ниско на Куатукс, чиито по-малки пипала се протегнаха към тях с нежността на благославящ свещеник.

— Защо Куатукс е важен за вас? — попита Мортън с натежал от насмешка глас. — Нещо като стар загубен бог?

Ребека Гилеспи се завъртя леко, така че лицето й да се изравни с това на Мортън.

— Нервната структура на райелите превъзхожда тази на всички разумни същества, които сме срещали в галактиката — каза тя. — Заради това той заслужава цялото уважение, което можем да му отдадем. Надяваме се и вярваме, че един ден нашата ДНК може да бъде усъвършенствана до подобно ниво. Междувременно ще се задоволим с прозренията, които той благоволи да сподели с нас.

— Трябва да излизате повече — каза Мортън.

— Каквато и да е причината, радвам се, че сте тук — побърза да каже Брадли. — Какво точно представляват тези същества?

Той кимна към огромното крилато създание, от което бе слязла Ребека Гилеспи.

— Това са нашите кралски орли. Въпреки че в градовете в Ирилските степи вече се носят слухове за дракони в небесата на Далечината.

— Изключително впечатляващи са. Ще летите ли с тях по време на битката?

— Мили Боже, не, това би било лудост. — Тя се пресегна към гърба си и издърпа пушка с изключително дълга цев, скрита в калъф в робата й. — Върху тях ще бъдем лесни мишени за оръжията на Института. Ние ще сме снайперистите ви. Тези оръжия могат да прережат обикновен костюм със силов скелет от хиляда метра.

— Приветстваме от сърце подобна помощ.

— Сър — каза Скот. — В Института има раздвижване. Нещо идва насам. Имаме визуална картина.

Брадли потърси иконата във виртуалното си зрение и издърпа образа от скаута от решетката си. Картината не беше много ясна, но се различаваха коли, които се изливаха от устието на долината.

— Това трябва да са всички коли, с които разполагат там — каза Стиг. — Кой, по дяволите, е в тях?

— Виж дали скаутът може да ги заснеме отблизо — каза Брадли.

Броят на колите го притесняваше. Звездния странник може би вече беше отчаян, но преди всичко си оставаше същество на логиката.

Образът се разми и се увеличи върху един от пикапите. Отзад се бяха сместили няколко тъмни фигури. Първоначално Брадли не можа да проумее какво вижда. Съзнанието му просто не можеше да възприеме профила. „Не може да бъде.“ Но нали все пак Дъдли Боуз им бе разкрил истинския произход на Звездния странник?

— Бленуващи небеса! — каза с уплах той.

— Подвижни — изчурулика радостно Котката.

— Сигурно са стотици — каза Мортън.

— Подвижни-войници — каза Роб. — Така мисля. Изглеждат различно от онези на Елан.

— Това трябва да е подобрената им версия — каза безстрастно Брадли.

По време на полета имаше няколко неприятни момента. Няколко от хипердвигателните системи на „Сцила“ направиха грешки, за които трябваше да се погрижат веднага. Помощните системи отказваха да работят с притеснителна честота. Найджъл бе прекарал повечето от будните си часове, търсейки проблеми и закрепвайки нещата с набързо закърпени програми и резервни части. Отис и Тейм бяха импровизирали с много от процедурите. Опитът им от полетите и изключително подробното им познание за фрегатите им позволяваше почти интуитивно да избират по-простите решения.

Неохотният кораб бавно бе примамен да демонстрира възможностите, които проектантите бяха заложили в модела му. Найджъл бе изпитал огромно удоволствие, когато успяха да настроят техниката. Единственият управленчески подход, който работеше на сто процента, беше да свършиш работата си сам. Знанието, че една-единствена грешка ще ги превърне в екзотично радиационно петно в космоса, също му помагаше да постигне изумителна концентрация.

Сега, когато вече наближаваха Дайсън Алфа, той издърпа сензорния дисплей от решетката във виртуалното си зрение и го разгледа внимателно. Данните го обгърнаха в нашарен сив куб, в който звездата беше представена като малка извивка в материята пред тях. Дайсън Бета се намираше от едната й страна. Показателите отчитаха по-голямо изкривяване, когато транспространственият резонанс се плъзгаше по повърхността на бариерата. Имаше и една широка конусовидна следа, която се приближаваше към Дайсън Алфа. Не беше лесно да проследят „Харибда“. Детекторът се бе оказал един от най-ненадеждните механизми на борда. Имаше цял период от двадесет и осем часа, по време на който напълно бяха загубили „Харибда“. Найджъл бе работил здраво, за да пригоди софтуера на уреда, докато детекторът не заработи почти без проблеми. През последните няколко часа не бяха губили кораба нито за миг. Подозираше, че скоростта, с която превъзхождаха „Харибда“, има сериозен принос за това. Между тях вече имаше по-малко от петнадесет светлинни години.

— Реши ли как искаш да действаме, когато стигнем там? — попита Отис.

Виртуалната ръка избута дисплея на детектора настрани и го сви обратно в решетката.

— Още не. — В гласа му подскачаха нервни нотки. По дяволите, това беше Ози!

— Имаме деветдесет минути, преди да стигнем.

— Да, знам.

— Би трябвало да разполагаме с достатъчно детайлна картина, за да разберем дали се отправя към родния им свят или към Крепостта на мрака.

Найджъл се размърда върху възглавниците на седалката си. Пътуването беше преминало доста неприятно от физическа гледна точка: ядяха макарони, синусите му се подуха, беше му зле на стомаха и през цялото време беше на ръба на клаустрофобичен пристъп.

— Значи смяташ, че ще може да проследи всичко, след като излязат от хиперпространството?

Отис се усмихна неубедително.

— На теория.

— Този кораб май не се погажда много добре с теорията.

— Ако отиде към Крепостта на мрака, значи наистина ще се опита да вдигне наново бариерата.

— Вероятно.

— Това ще означава, че не е агент на Звездния странник.

Найджъл се втренчи ядосано в сина си.

— Знам! Затова дойдох с теб.

— Съжалявам, татко. Просто… това е Ози, нали знаеш.

Найджъл се подразни от почитта, която гласът на Отис изразяваше.

— Срещал ли си го някога?

— Не. Но ти постоянно ни разказваше за него, докато бяхме малки.

— Да, знам. Затова именно моята ръка ще натисне спусъка, ако това се наложи. — Не можеше да спре да се прозява, не че можеше да спи добре в нулевата гравитация. — Да се приготвим. Не искам да се разсейваме толкова близо до системата. Тейм, качи нова-бомбата в пусковата тръба, аз ще въведа кодовете за изстрелването й.

— Да, сър.

Найджъл проследи процедурата през графичните схеми на кораба. Имаше някакъв проблем с изкарването на ракетата от пълнителя на кораба, но Отис направи нещо с механизма и поправи грешката. Когато беше натоварена и заредена, във виртуалното му зрение се появиха зелени символи.

— Марк ме научи на това — каза Отис. — Трябва да се балансират електромускулите.

Найджъл не обърна внимание на укорителния му тон. Някак си Марк предизвикваше присъща симпатия у хората, като малко загубено кученце.

— Активирай неутронните лазери — каза Найджъл. — Тейм, поеми късообсегните защити.

Той провери брояча. Дайсън Алфа се намираше на седемдесет минути.

Джиповете бяха излезли от Каньона на Наблюдателя, когато започнаха да получават разпилени фрагменти от отговора на Йохансон. Паула програмира системата си да свърже парченцата, които се повтаряха отново и отново. Говорителите не спираха да пращят, докато тя прослушваше съобщението. Всеки път то беше малко по-дълго и по-ясно. При петото повторение вече нямаше как да сбърка.

— Това той ли е? — попита Розамунд. — Казвала ли си това на Рене?

— Да.

Паула се загледа през извитото предно стъкло на джипа. Предните фарове осветяваха голата, проблясваща повърхност от пясък и шисти, докато колата летеше, за да се добере до подслона. Стори й се, че източният хоризонт може би е малко по-светъл. Болката почти беше напуснала крайниците й, но въпреки това чувстваше отчаяна умора, все едно не беше спала от месеци.

— Значи Адам се е свързал с Оскар — каза Розамунд. — Това от помощ ли е?

— Изяснява доста неща, най-вече защо се е свързал с него.

— Не разбирам.

— Адам е знаел, че Оскар не е агент на Звездния странник. Ако беше, щеше да залови Адам и да го отведе за разпит веднага щом се е свързал с него. Елвин е щял да бъде напълно неподготвен за подобна реакция.

— Защо тогава просто не ни каза?

— Защитавал е Оскар.

— От кого?

— От мен. Обърни колата.

Розамунд я погледна изненадано.

— Какво да направя?

— Обърни колата. — Виртуалните й ръце започнаха да пърхат около иконите, опитваше се да се свърже с Оскар. Портативната система не разполагаше с такъв обхват, не и при наличието на каньона, който блокираше сигналите. — Трябва да се върна там.

— Нямаме време!

— Спри джипа. Можеш да се качиш при Джеймъс или Кийран. Аз ще се върна сама.

— О, бленуващи небеса! — Розамунд изви рязко волана и джипът поднесе, описвайки рязка крива. Разтресе се силно, докато вземаше завоя.

Паула се хвана здраво за седалката, помисли си, че ще се обърнат.

— Какво става? — попита настоятелно Кийран.

— Оскар е чист — каза Розамунд. — Връщаме се.

— Защо? Бурята ще бъде тук след двадесет минути.

Джипът беше излязъл от завоя и носът му сочеше към Каньона на Наблюдателя. Розамунд натисна газта.

— Не знам.

— Какво? — попита невярващо той.

— Трябва да попитам Оскар някои неща — каза Паула. — Би трябвало да мога да разбера кой от другите двама го е направил.

— А след това какво?

— Може и да успеем да стигнем до агента на Звездния странник навреме, за да му попречим да полети. Няма да отнеме много време. Йонните ви карабини лесно могат да повредят хиперплъзгачите.

— Но ние няма да успеем да се измъкнем — изръмжа Розамунд. — Бурята е най-свирепа в Каньона на Наблюдателя. Тези джипове няма да понесат ударите, които ще стовари върху нас, ако не се измъкнем оттам.

— Казах, че ще карам аз.

— Не, няма. Ти едва се държиш в съзнание.

— Благодаря ти — каза Паула. Тръшна се обратно върху седалката и започна да мисли за въпросите, които трябваше да зададе.

— Дори да не стигнем до хиперплъзгача на предателя навреме, другите двама ще бъдат предупредени — каза Розамунд. — Трябва да направим поне това.

— Може да се окаже достатъчно — съгласи се Паула. Усещаше нуждата на жената да оправдае това, което правеха в момента, нуждата от куража, който извличаше от каузата. — Не знам какво планира да направи агентът. Вероятно ще се опита да изиграе ролята на камикадзе с хиперплъзгача си или пък да хвърли другите от Трона на Афродита.

— Това трябва да е Адам, той ни помага.

— Как?

— Наглежда ни от бленуващите небеса и ни кара да не се предаваме.

Паула не отговори. Идеята беше малко смущаваща. Тя основаваше вселената си на солидни факти. Така беше по-лесно.

— Религиозна ли сте, следовател?

— Не, не мисля, че съм била проектирана, за да бъда. Ти очевидно си.

— Аз не вярвам в старите религии, но Брадли Йохансон наистина е бил на бленуващите небеса. Разказал е на клановете за тях, за това, което всички можем да очакваме от бъдещето.

— Разбирам.

— Не ми вярвай, ако не искаш — каза Розамунд, смеейки се. — Попитай го сама след това.

— Може и да го направя.

Продължиха напред, без да говорят. След известно време кормилото започна да подскача леко под ръцете на Розамунд. Повърхността не изглеждаше неравна. Не се бе променяла от доста време.

— Вятърът започва да се усилва — каза Розамунд, когато видя, че Паула претърсва с поглед сумрачния пейзаж.

— Разбирам.

Паула нареди на трансмитера на джипа да излъчи отново сигнала. Вече трябваше да се намират в обсег. Според навигационната система вече бяха на едно ниво с входа към Каньона на Наблюдателя и скоро щяха да навлязат в него.

— Какво имаше предвид под това, че Оскар не е в безопасност заради теб? — попита Розамунд.

— Двамата с Адам са били заедно на гарата на Абадан. Той е бил част от терористично зверство. Адам е знаел, че ако разбера за това, ще арестувам Оскар.

— Това е било преди много време.

— Времето няма значение. Хората, които убиха, още са мъртви. Справедливостта трябва да бъде раздадена. Без нея цивилизацията ще се разпадне.

— Наистина го мислиш, нали?

— Разбира се.

— Значи наистина щеше да се опиташ да арестуваш Адам след всичко това?

— Да.

— Щяхме да те спрем.

— Само този път. — Е-кономът на Паула й каза, че трансмитерът на джипа е осъществил контакт с трите хиперплъзгача. — Оскар, добре ли си?

— Наред съм. Всички сме наред. Какъв е проблемът? Мислех, че вече сте се отдалечили на сигурно разстояние. Трябва да се измъкнете от Каньона на Наблюдателя.

— Оскар, говорих с Брадли Йохансон. Той ми каза, че именно Адам се е свързал с теб, за да те помоли да прегледаш дневниците на „Втори шанс“, така ли е?

— Да.

— Следовател, какво става? — попита Уилсън. — Предстои ни да излетим. А вие трябва да се изтеглите.

— Оскар, това те изважда от списъка със заподозрените — каза Паула. — Ако беше агент на Звездния странник, щеше да го плениш.

— Да, предполагам, че е така.

— Какво казваш? — попита Уилсън.

Джипът се разклати на една страна, ударен от внезапен порив на вятъра. Паула пристегна предпазната мрежа около себе си.

— Агентът си или ти, или Ана.

— О, хайде де! Всички сме от флота, познаваме се от години. Вече решихме, че си или ти, или някой от Пазителите. Ще летим до върха независимо от това, което кажеш.

— Всички сте били на борда на „Втори шанс“ — каза Паула. — Оскар, какво каза на Уилсън, когато отиде при него с доказателствата? Каза ли му, че с теб са се свързали Пазителите?

— Да.

— Добре. Уилсън, ти знаеше ли за връзката между Оскар и Пазителите? Каза ли за това на Ана?

— Това е нелепо.

— Каза ли й?

Джипът вече се клатеше непрекъснато, ветровете се засилваха. По повърхността му се плъзгаше пясък.

— Аз… не мисля. Ана, спомняш ли си?

— Какво й каза? Обсъждахте ли информацията от „Втори шанс“?

— Ана? — каза умолително Уилсън.

— Тя е боравила със сензорите на „Втори шанс“, това й дава достъп до всички сателити и комуникационната чиния. Това са били нейните системи, можела е лесно да прикрие неправомерната им употреба.

— Ана! Кажи й, че говори глупости.

— Каза ли й, че Оскар е забелязал разгръщането на чинията? — каза настоятелно Паула.

— Ана, за Бога.

— Каза ли й?

— Да — изстена Уилсън.

— Ана — каза Паула. — Знам, че предавателят ти е включен, моля те, отговори.

— Тя ми е съпруга.

Джипът се олюляваше опасно. Розамунд се бореше с волана.

— Няма да издържим още много — изсумтя Пазителката. — Няма да успеем да стигнем до Ана.

— По дяволите! — каза Паула. — Не може да е много далече.

— Следовател, ако продължим, ще умрем. — Гласът на Розамунд беше лишен от емоция. — Така няма да постигнем нищо, нали?

— Добре, обърни — каза рязко Паула.

Насред завоя нов порив на вятъра се заби в тях и този път тя реши, че наистина ще се обърнат. Розамунд завъртя диво волана, противодействайки на накланянето на машината. През небето навън се процеждаше сива светлина. Разкриваше дебела облачна основа, която се движеше със застрашителна скорост към връх Херкулан. Джипът се стабилизира. Розамунд караше право към основата на стената на каньона.

— Ана, моля те, отговори — каза Паула.

— Уилсън — каза Оскар. — О, по дяволите, съжалявам.

— Не може да е тя! — каза Уилсън. — Не може. По дяволите, тя е човек във всяко едно отношение.

— Аз работих с Тарло години — каза Паула. — Нямах никаква представа.

— Работа? — каза с презрение Уилсън. — Аз се ожених за нея. Обичах я.

— Уилсън, Оскар, трябва сами да решите какво ще правите отсега нататък. Знам, че е трудно, Уилсън, но моите очаквания са, че тя ще се опита да се разбие в един от вас.

— Ще се откачим от кабелите известно време един след друг — каза Оскар. — Така ще може да се прицели само в един от нас.

— Това звучи като добро решение.

Паула отчаяно искаше да предложи някакъв практически съвет, но не можеше да измисли дори как да подобри предложението на Оскар. Видя края на бързо приближаващия се каньон. Под гумите отново се появи пясък. По продължение на основата на стената на каньона имаше струпвания от грамадни обветрени скали. Розамунд насочи колата около един остър зъбер от изветрена лава и наби спирачки в завета му. Вдигна окачването, така че ръбът на джипа се снижи.

— Надявам се тази дълбочина да е достатъчна — каза тя, докато включваше аварийните котви на джипа. Свределите на шасито започнаха да се навиват с неприятен металически вой в плътния пясък.

— Успех и на двамата — каза Паула.

Розамунд изключи микрофона и се обърна към Паула.

— Не му каза, че знаеш за Абадан.

— Оскар има достатъчно неща, за които да се тревожи сега. Не исках да повлияя на ефективността му. Ще разбере, ако оцелее.

— Не знам за Звездния странник, но ти ме плашиш до смърт.

— Тя не знаеше.

Оскар повтаряше фразата като мантра. Вече не знаеше колко пъти я е казал. Липсата на човешки гласове беше тягостна и деморализираща, докато яростният вятър се усилваше напряко на хиперплъзгача. Измъчваше го самота, като в прегръдката на междузвездния космос. Уилсън се беше затворил в своя личен ад на болка и скръб.

— Човешката й част е била привлечена към теб. Тя още е жива.

— Няма значение — отвърна му кратко Уилсън. — И преди съм имал съпруги.

— Не и като този път, човече. Ние видяхме проблясъци на истинската Ана. Тя все още е там. Загубена. Може да бъде съживена и спомените й да бъдат редактирани.

— След като я убием сега. Това ли искаш да кажеш?

Оскар трепна. Разговорът им беше още по-неприятен заради малкия смарагдов символ, който светеше в ъгъла на виртуалното му зрение и показваше, че Ана чува всичко, което си казват. „Може би мълчанието е най-доброто решение.“

— Какво искаш да направим? — попита предпазливо той. Покрай пилотската кабина се носеха преспи от фин пясък, издухани от мократа пустиня отвъд зеещата уста на каньона.

— Да стигнем до Трона на Афродита. Затова сме тук. Това и ще направим.

Оскар се въздържа от дългата въздишка на облекчение, която му се искаше да изпусне. Поне приятелят му започваше да се концентрира. Това беше удивителната черта на Уилсън — способността да постави човешкия елемент настрана, когато трябва да вземе решение. Вероятно това го правеше толкова добър командир. Паралелът между това разсъждение и агентите на Звездния странник беше нещо, за което не искаше да мисли.

— Ще стигнем там — каза Оскар. — Все пак не може да направи кой знае какво.

— Мислиш ли?

На Оскар му трябваше малко, за да изключи радиото и просто да задържи хиперплъзгача на повърхността, докато бурята бушуваше около него. „Вселената може да оцелее без мен, нали? Само този път.“ Само да можеше да изключи емоциите си като Уилсън.

Вятърът около него се усили и хиперплъзгачът се разтресе. Над дълбокия каньон сивите облаци се бяха слели в непроницаем огънат таван.

— Каквото и да решиш да направим, аз съм с теб — каза на Уилсън.

Да прехвърли отговорността на друг беше най-идиотският начин да се измъкне и той го знаеше. Но не правеше ли именно това още от Абадан?

Провери климатичния си радар и цветните съвкупяващи се медузи на него. Вече цялата кабина се тресеше и образите на малкия екран подскачаха пред очите му. Данните отчитаха бледорозов фронт от вятър, насочван като във фуния от извисяващите се високо стени на Каньона на Наблюдателя. Движеше се почти със сто мили в час. Някъде далеч пред носа на хиперплъзгача, отвъд обсега на зрението му, буреносният фронт бе стигнал до основата на Херкулан.

— Системите потвърждават, че имат готовност за излитане — каза безстрастно Уилсън.

Оскар се усмихна нежно заради тази проява на пълен професионализъм. В своя си стил Уилсън му показваше начина. „Добре, ако трябва да направим това, аз съм в играта.“

— Разбрано. Навлизам във фазата на издигане.

Той сложи ръце на и-точките на конзолата и хвана здраво вдлъбнатите дръжки. Модифицираната пластмаса потече около китките му и ги стегна на място за времетраенето на полета. Е-кономът му докладва за идеален интерфейс между него и бордовата система на хиперплъзгача.

Оскар отстрани мисълта за Ана и позволи на спомените да излязат на фокус. Не бяха неговите спомени, но уменията вече му принадлежаха и чрез тях той се сливаше с хиперплъзгача. Червената му виртуална ръка грабна решително джойстика, който се бе появил пред него. Другата му ръка се пресегна към светещите икони.

Пъпките на крилете от модифицирана пластмаса започнаха да се разтварят. Нараснаха около корпуса в проста делтовидна форма. Оскар се разтресе здраво в пилотската кабина, когато вятърът ги подхвана. Откачи предния захващащ механизъм и хиперплъзгачът заподскача диво. Собственото му оскъдно познание за изкуството на пилотирането, подпомогнато от новопридобитите импланти, му позволи да неутрализира движението с относителна лекота и да запази летателния апарат във възможно най-хоризонтална позиция.

Позволи на предните и задните кабели да се развият и нагласи крилете, за да осигури на плъзгача повече височина. Машината започна да се издига над пода на каньона, опъвайки здраво кабелите, докато вятърът напрягаше зверски корпуса. След като стигна височина от петдесет метра, модифицира опашката в дълъг цилиндричен стабилизатор. Клатенето се поуспокои, макар че воят на вятъра навън се усилваше. Оскар разви допълнително крилете и увеличи изпъкналостта им, за да се издигне право нагоре. Кабелите отчитаха огромно напрежение и той започна да ги навива с умерена скорост, като внимателно продължаваше да се издига с препоръчаното темпо. Реши, че моментът не е подходящ да пести време, независимо какво е заложено на карта.

Покрай кабината се заизстрелваха парцали от мъгла, оплетени в ножница, която ограничаваше зрението му до малко над двадесет метра. По корпуса барабаняха агресивните струи на дъжда, отекващи с ниски вибрации. С изкачването нагоре кабелите започнаха да се тресат в невероятна хармония. Той постоянно променяше формата и позицията на крилете, за да запази стабилността на хиперплъзгача.

— Ако тази буря не е достатъчно силна за Саманта, не знам какво би било — каза Уилсън.

Радиосигналът беше лош, но деформираните от шума думи бяха изпълнени с огромна решителност.

Оскар се съсредоточи върху гласа на приятеля си. Изведнъж контактът с друго човешко същество стана изключително важен. Той огледа отново климатичния радар и видя алените и вишневочервените вълни, които изобразяваха щурма на бурята надолу в Каньона на Наблюдателя. Фронтовете се покриваха и извиваха един около друг със замайваща скорост. Въздухът около корпуса се движеше с над сто и шейсет километра в час. Индигови звезди отбелязваха другите два хиперплъзгача на екрана. И двата бяха във въздуха, на относително същата височина като него. „Значи е жива и здрава.“ Беше хранил глупави фантазии, че мълчи, защото по някаква причина не може да отговори.

— Да — каза той, когато се извиси на над хиляда метра от земята. — Не ми харесва да съм в нея. Определено не бих искал да съм под нея, когато удари.

— Адам е щял да пусне само теб, нали? Затова те накара да минеш през процедурата за имплантиране на спомени. Нямаше никакви поражения от влагата. Той нямаше да позволи на мен и Ана да летим.

— Да. Щеше да го обясни на Пазителите и да ги използва, за да е сигурен, че двамата ще останете на повърхността. Какъв глупак, сякаш летателните ми умения могат да ми гарантират, че ще кацна на върха.

— Защо той не ни каза, че си чист?

— Щеше да се наложи да обясни на следователя, че се познаваме от много време. Именно това беше причината да се свърже с мен, а не с някой друг.

Хиперплъзгачът се наклони заплашително надясно. Оскар го върна обратно с упорит натиск върху джойстика и разгъване на крилете. Машината се върна в хоризонтална позиция. Той се съсредоточи усилено върху климатичния радар, макар че дори и този прибор засичаше трудно турбулентностите в свистящите потоци въздух.

— Това важно ли е? — попита Уилсън.

Оскар изскърца със зъби. През десетилетията бе предполагал, че този момент щеше да е близък до катарзис. Не беше. Мразеше се, задето си признава, заради това, което трябваше да си признае.

— Опасявам се, че да.

— Откъде се познавате в такъв случай?

— Двамата се занимавахме с политика в университета. Беше глупаво. Бяхме млади, а радикалите винаги знаят как да се възползват от това.

— Какво стана?

— Накрая ли? Гарата Абадан.

— О, Исусе, трябва да се шегуваш. Това си бил ти?

— Бях на деветнадесет. С Адам бяхме в екипа, който постави бомбата. Не трябваше да удари пътническия влак. Искахме да привлечем публично внимание върху изхвърлянето на зърно през червееви дупки. Само че на СвЛинкълн нещо се беше объркало с графика. Експресът закъсняваше, затова от отдела по контрол на трафика му дали приоритет и преместили влака със зърното по друга линия.

— По дяволите.

— Да. — Оскар наблюдаваше как преминава през маркера зад хиляда и четиристотин метра. Виждаше трудно. По бузите му се стичаха сълзи. Нареди на крилете да се нагодят в позиция за полет. — Междузвездната социалистическа партия се смили над мен и ми плати, за да премина през процедура по подмяна на самоличността на Илюмината. През тези години аз… не знам. Може би изкупвах вината си? От онзи ден насетне.

— Да му се не види. Това наистина е ден на откровенията. Предполагам, че в края на краищата на този свят наистина сме странници един за друг.

— Уилсън. Без значение какво ще се случи… ако сега ме мразиш. Радвам се, че те познавах.

— Не те мразя. А истинското ти име Оскар ли е?

— Не, разбира се. — Той провери покритието на кабината и видя как крилете се извиват от двете му страни. Виртуалното зрение му показа как опашката се променя в широк триъгълен стабилизатор. Дълбоко в него вътрешностите му се бяха стегнали в очакване на полета. — Преди бях голям филмов фен. Обичах всички онези прекрасни мюзикли, каубойските филми и романсите, които са правили в средата на двадесети век. Наградите Оскар, схващаш ли? А най-голямата им звезда за всички времена се е казвала Мерилин Монро.

— Е, господин Звезда, вие посочихте тактиката — две към едно.

Оскар видя, че хиперплъзгачът на Уилям се отделя от кабелите. Индиговата му звезда се изстреля по тъмночервената река, която наводняваше каньона по цялата му дължина.

Почти можеше да чуе изчисленията, които Ана сигурно правеше в момента. От всички тях Уилсън имаше най-големи шансове да стигне до върха. Колкото по-дълго стоеше на място, толкова по-трудно щеше да й бъде да го настигне и да предизвика някакъв сблъсък. Ако обаче се откачеше от кабелите преди него, Оскар можеше да избере своя момент по всяко време в следващия час и нещо и да си осигури полет без препятствия. Всичко зависеше от преценката, която останалите имаха за способностите му да изпълни скъсената парабола.

Ана се разкачи.

Беше на двадесет и пет секунди зад Уилсън. Виртуалната ръка на Оскар натисна иконата за разкачване. Ускорението го залепи за седалката. Хиперплъзгачът изфуча напред с над сто и деветдесет километра в час. Вилнеещи въздушни потоци заудряха безмилостно по крилете. Беше си представял, че ще задържи крилете стабилно, докато наблюдаваше движенията на другите двама, изчаквайки подходящия момент. Вместо това беше запратен в нескончаема битка за оцеляване. Всичко, което го интересуваше, бе да поддържа височина. Двете ужасяващи стени на каньона изскочиха от екрана на радара, докато вятърът го накланяше в двете посоки. Той неутрализира всеки порив на виещата буря, която го избутваше настрани, извивайки спокойно джойстика. Страхът му се беше изчерпал. Крилете се променяха послушно, върховете им се извъртаха и огъваха. Ефектът беше толкова внезапен, че той трудно го осъзнаваше и компенсацията бързо предизвикваше проблеми сама по себе си.

За част от секундата потърси другите две индигови звезди. Е-кономът му проектира траекториите на курсовете им. Нежните топазени линии, които начерта, се пресичаха преди края на Каньона на Наблюдателя. Тогава огромните скални стени се сключиха отново и нестабилните течения, които дращеха по корпуса, се усилиха. Навън стана по-тъмно, късовете облаци, вплетени в бурята, бяха отново съединени в една-единствена побесняла плитка високо над повърхността. По кабината изведнъж започна да удря вълна от едри дъждовни капки. Хиперплъзгачът се отклони под силата на атаката. Оскар положи усилия да изправи машината. Трябваше да намали размерите на крилете и да увеличи ефективността на контрола си за сметка на ускорението, което му позволяваше широката извивка отпреди малко. Не последва значителна загуба на скорост, а му беше по-лесно да се върне в средата на каньона и да се задържи над гърчещата се артерия от облаци. Радарът откри края на стената на каньона на двадесет километра напред — вертикална скала, която се издигаше нагоре и извън екрана.

Той провери отново другите два хиперплъзгача. Ана летеше с механична точност. Не беше балансирала крилете си и все пак поддържаше движение по избрания вектор, приближавайки се бързо към Уилсън. Не й се налагаше да се тревожи как да маневрира в подходяща позиция за вертикален полет в края на каньона. Човешките съображения вече не можеха да я разсеят. Хиперплъзгачът й се носеше напред като ракета. Уилсън не можеше да се отдръпне настрани. Ако искаше да се понесе нагоре срещу мощния водопад, който се извиваше навън от каньона, трябваше да държи напълно неподвижен курс.

В съзнанието на Оскар вече се бяха настанили уменията на някой отдавна починал пилот, които му позволяваха да манипулира джойстика в пълна хармония с хиперплъзгача. Имаше безпогрешен контрол над аеродинамиката, който напомняше на животински инстинкт. Насред притъмняващото небе и войнствения грохот на бурята той наблюдаваше как експресът от СвЛинкълкн излиза от релсите си, обгърнат от гъсто кълбо черни пламъци. Видя как вагоните се извиват и смачкват едни в други, видя обгорените и разкъсани трупове по продължение на релсите. Вече ги познаваше всичките, всяка нощ от четиридесет години насам лицата им изпълваха съня му.

Виртуалната му ръка промени отново конфигурацията на крилете в по-широка и по-дълга платформа, докато червените предупредителни символи светеха заплашително около нея, призовани от бордовата система. Скоростта му се увеличи, той снижи носа и се спусна към потопа от бяла пяна, който се носеше през въздуха на два километра над дъното на каньона.

— Уилсън? — извика той над какофонията.

Около корпуса на хиперплъзгача се пенеха буйни потоци вода, които острите като рапири криле прерязваха. Високо над него слънцето се издигна над връхната точка на Херкулан.

— Чувам те.

Слънчевата светлина се разпадна при срещата си с водата и се пръсна в кипящ облак ефимерни дъги. Оскар се усмихна радостно сред красотата на този странен свят. Право пред и под него един ослепителен кръст се носеше върху искрящата пяна.

— Името ми е Джийн Йохуи.

Изричайки тези думи, той се гмурна във вълшебния вихър от светлина и вода и се разби в хиперплъзгача на Ана.

Беше се случвало и преди, много пъти, във времената когато летеше с ескадрилата Дива лисица. Бяха толкова сплотени, че с готовност споделяха живота си във въздуха и на повърхността. Тренираха заедно, празнуваха заедно, ходеха да гледат мачове заедно, летяха заедно, служеха заедно отвъд океана. В базата познаваше всички съпруги и деца на другите пилоти. Знаеше за финансовите им проблеми, за караниците им, за сметките им в хранителния магазин. А във въздуха познаваше възможностите и ограниченията на всеки летец. Бяха близки като братя.

Когато изпълняваха бойни мисии, някои от тях не се връщаха обратно. Радарът показваше смъртта им. Малките му неоновозелени символи изписваха на главния дисплей „ЗАГУБА НА КОНТАКТ“, както и кодовете, които показваха къде самолетът се е пръснал на парчета след удар с ракета и бе паднал като метеор от горящи останки. Всеки път катастрофата изтръгваше частица от него, оставяйки празнота, която никога нямаше да бъде запълнена. Но животът след това продължаваше, защото всеки знаеше, че момчетата искаха точно това, познаваха ги достатъчно добре, за да знаят със сигурност. Именно това знание им даваше силата да продължат напред.

А сега, три и половина века след деня, в който си мислеше, че е загубил за последно приятел от ескадрилата, Уилсън Кайм наблюдаваше как символите на радара, обозначаващи жена му и най-добрия му приятел, се превъртат през небето и се разбиват в безмилостната скала под неговия хиперплъзгач.

— Довиждане, Джийн Йохуи — прошепна той.

На два километра пред него реката, която течеше през въздуха, се извиваше с парадоксално и величествено движение нагоре, връхлитайки успоредно на огромното скално лице. Във виртуалното му зрение се появиха оранжеви позиционни вектори и той придвижи спокойно джойстика си, изравнявайки летателния апарат с правилния курс. Прибра крилете в къса, изтеглена назад форма, докато стените на каньона свистяха от двете му страни. Водопадът беше право пред него — пелена от сребърни вълни, които се издигаха с над триста километра в час. Той задържа дъха си за един дълъг миг.

Стихиите грабнаха хиперплъзгача и го хвърлиха рязко нагоре с мощ, която го заби в седалката. Той се вкопчи в джойстика и започна борба с крилете, за да запази повърхностите им напълно прави, докато машината фучеше право нагоре към безупречното сапфирено небе. Уилсън започна да диша отново и изведнъж се разсмя, макар и смехът му всъщност да звучеше повече като предизвикателство към Звездния странник.

Вертикалният водопад достигна върха си на пет километра над земята и започна да се разпада. Огромното налягане, което го създаваше, намаляваше след бягството си от крайното ограничение на Каньона на Наблюдателя. Водата се раздели на две завеси от не толкова буйна пяна и се заизлива на север и юг върху по-ниските склонове на огромния вулкан. Уилсън се понесе върху остатъчната вълна от освободилата се буря и й позволи да го отнесе все по-високо, поддържайки постоянна скорост. Докато се носеше над тревистите поляни на по-високите, умерени склонове, наблюдаваше огромните облачни ивици под него, които се боричкаха около вулкана. От другата страна именно те щяха да дадат началото на отмъщението на планетата.

Радарът започна да улавя вихрушките над него, които се раждаха от чистата мощ на турбуленцията, маркираща горната граница на бурята. Уилсън гледаше как стихиите беснеят наоколо — полупрозрачни колони, които се плъзгаха безцелно по скалната повърхност и щяха изведнъж да се изпълнят с прах и камъни, когато засмучеха някоя открита земна повърхност. Бордовата система започна да ги следи и да изчислява възможностите му.

Три от тях се намираха на подходящото място, всичките бяха достатъчно големи. Отказа се от единия вихър, вибрациите му бяха твърде нестабилни. От останалите два просто избра по-близкия.

Натисна джойстика напред и прицели носа към въртящата се основа на вихъра, имитирайки полуритмичния начин, по който тя се накланяше и се виеше нагоре. Оформи крилете на хиперплъзгача и опашката му в прости акулови перки, които да му помагат с насочването, и се гмурна към целта. Задържа машината стабилна и интуитивно се прицели в мястото, където знаеше, че ще се премести вихърът. „Ако Джийн Йохуи може да се прицели правилно, значи и аз мога. Ще успеем.“

Уилсън върна джойстика назад и прати хиперплъзгача по стръмен наклон нагоре, плъзгайки се навътре във вихъра. По покритието на кабината веднага се заудряха пясък и чакъл. Той трепваше при сблъсъците с по-големите парчета. Напрежението в корпуса се увеличи застрашително. Моторите започнаха да вият точно под седалката му. Предната част на хиперплъзгача се завъртя, за да неутрализира въртенето на вихъра и да стабилизира изкачването. Крилете се промениха отново, този път във витла, които почерпиха от яростната мощ на вихъра.

Секунди по-късно хиперплъзгачът се изстреля над вихрушката. Уилсън започна трескаво да проверява векторите на полета. Беше се качил на достатъчна височина, за да опише цялостна дъга над върха. Засега добре, но той не искаше това. Крилете промениха изпъкналостта си и носът се наклони напред в скромна въздушно-спирачна маневра. Нямаше много време, газовете ставаха все по-редки, след като остави стратосферата зад себе си. Той увеличи крилете още повече и ги наклони, така че да покачат съпротивлението си спрямо рехавите повеи от молекули, които минаваха покрай корпуса. Във виртуалното му зрение проектираната парабола бавно потъна надолу, сливайки се с тази, начертана от него. Така щеше да се приземи на километър и половина зад Трона на Афродита.

Хиперплъзгачът изплува извън атмосферата. Посрещна го познатото черно пространство. Звездите бяха по-ярки от всякога. Той наблюдаваше как капчиците влага по корпуса се превръщат в лед. Под дясното крило кратерът на връх Титан бълбукаше с тъмночервена светлина. Лавата кипеше и пръскаше нагоре, изстрелвайки дим и каменни отломки, които следваха свои собствени параболи надолу в атмосферата, където се разпадаха в пурпурни ударни вълни. Когато машината достигна върха на траекторията си, пред носа на плъзгача се подаде плоският връх на Херкулан. Под Уилсън се простираше страховита равнина от червено-кафява лава, накъдрена във вътрешността на двата идентични казана.

Гледката обаче не предизвика у него нито интерес, нито възхищение. Беше уважил честта на онези, които му бяха отнети, беше изпълнил идеалния полет заради тях. Дори само това беше победа. Вече нямаше какво повече да направи, нямаше какво повече да настрои. Малки тръстери с реакционно гориво от студен газ държаха хиперплъзгача изправен в космическия вакуум. Гравитацията щеше да го свали на мястото, което бяха избрали. Това беше последният му спомен за тях тримата — бяха се събрали около проекцията на картата в хангара и спореха въодушевено кое е най-подходящото място за приземяване, без да обръщат внимание на намръщените въоръжени Пазители, които гледаха заплашително неуместната им проява на жизнерадост. Оскар и Ана, двамата души, на които имаше най-голямо доверие на този свят. Хора, които всъщност никога не бяха съществували.

Хиперплъзгачът потъна бързо към нацепената повърхност на върха. Спускането беше твърде рязко, за да се чувства спокоен. „Няма какво да направя, вече всичко опира до гравитацията.“ Останалата част от планетата беше изчезнала зад фалшивия хоризонт на Трона на Афродита, където лавата свършваше и започваха отвесни скали, високи над осем километра. Уилсън беше сам в космоса над грубия кръг от лава, от който се подаваха много повече канари, отколкото загатваха снимките. По повърхността бяха пръснати парчета сгурия. Той провери отново печатите на шлема си и се увери, че екологичните системи на костюма му бяха включени. Крилата се изтеглиха назад до десетметров разтег. Върховете им се свиха надолу, в случай че кацането повреди колесника и те трябваше да компенсират стабилността на плъзгача.

Беше на петдесет метра от скалата и се намираше само на осемстотин метра от ръба й. В крайна сметка параболата не беше така съвършена, колкото си мислеше. Включи горните тръстери едновременно, в опит да ускори спускането. Тишината се спусна върху него, неочаквано обезпокояваща. Очакваше, че дори в плъзгача ще долови свистенето на въздуха над крилете, докато машината каца. Нямаше нищо, само призрака на кратера Скиапарели. Той спусна подпорите за приземяване. Скоростта още беше твърде висока.

Хиперплъзгачът удари повърхността и веднага отскочи. Той видя как парчета камък се превъртат от всяка страна, избутани от колелата. Намираше се на няколкостотин метра от ръба. Колелата се докоснаха отново. Тогава той чу нещо, звук от триене по малките гуми. Изведнъж пилотската кабина започна да се тресе лудо. От колелата се заиздига прах и започна да се изстрелва на струи, по-тънки и от водни изпарения. Подпората за кацане на носа се счупи и шумът стана оглушителен, след като корпусът застърга по земята.

Уилсън знаеше, че ще се обърне. Усещаше натрупващата се кинетична енергия. „Няма какво да направя. Всичко зависи от гравитацията.“ Опашката се вдигна и цялото тяло на плъзгача се превъртя надясно. Върхът на крилото се заби в малък процеп. В условията на ниска гравитация салтото беше почти грациозно. Хиперплъзгачът се обърна лениво и се пльосна тежко върху горната част на корпуса си. Здравото стъкло най-сетне се пръсна, а въздухът зад него избяга шумно навън. Наоколо течеше гореща лава, само на сантиметри от шлема му. През вихрещата се бяла мъгла на напускащия кабината въздух Уилсън видя право пред себе си голяма скала. Хиперплъзгачът се разби в нея и скри вселената с пелена от изгаряща червена болка.

— Мой човек! Това си е един много недодялан радар — оплака се Ози, докато „Харибда“ приближаваше границата на системата Дайсън Алфа. Беше издърпал от решетката си изображението на ТИ-детектора. В резултат на това виртуалното му зрение се изпълни с полупрозрачен сив куб. Отвътре беше зърнест, а около него като някаква черна мъгла плаваха малки фотонни дефекти. Струпвания от тях се сключваха в усукани петна, възли в структурната материя, които бяха аналог на звездите в реалната вселена. Вече се намираха на двадесет минути от Дайсън Алфа и той промени разделителната способност, така че фокусът да е върху звездната система пред тях. Потоци от прелитащи частици се събраха заедно и оформиха звездата. По-малки групи се понесоха около нея в концентрични орбити: три твърди планети и два газови гиганта. Ози потърси местоположението на Крепостта на мрака, но при тези мащаби не можа да открие нищо. „Странно, това чудовище е с размерите на планета.“ Той издърпа астрономическата информация от решетката и я насложи върху детектора. Появи се мандаринена мрежа, която наподоби разположението на планетите и приспособи размерите си, докато не се синхронизира със сензорните образи. Семпъл лилав кръст посочи координатите на Крепостта на мрака. Ози измести фокуса върху него и увеличи разделителната способност до крайните възможности на сензора. Малките сиви частици потрепнаха, когато преминаха през пространството, където трябваше да се намира Крепостта на мрака.

— Е, там все още има нещо — каза Марк, не особено убеден.

— Да огледаме — каза Ози. Промени вектора на курса им, така че с лека извивка да ги отведе до координатите на Крепостта на мрака.

— Това нещо може ли да засича кораби?

— Нямам представа — каза Марк. — Няма много добра разделителна способност. Предполагам, че ако се приближиш достатъчно, може да различи по-малки обекти.

— Ти не знаеш дали може?

— Нямам си представа от физическите механизми, които са в основата на технологията, ако изобщо може да се нарече физика. Аз съм просто монтажистът, забрави ли?

— Добре. Да се приготвим за излизане от хиперпространството на пет хиляди километра над външната решетъчна сфера. Активирай силовите ни полета. Аз ще сканирам с обикновените сензори. И, Марк, ако там има някакви кораби, ще реагират враждебно. Ще си помислят, че искаме да взривим звездата им.

— Знам! Бях на Елан по време на нашествието.

— Е? — подкани го Ози.

Марк се намръщи подразнено.

— Какво, е?

— Ти кодира достъпа до оръжията. Ще трябва да стреляш по тях.

— О! Добре. Ще активирам тактическите системи.

— Добра идея, мой човек.

Ози постепенно намали скоростта, приближавайки все повече, докато не застанаха относително неподвижно спрямо Крепостта на мрака. Около структурата орбитираха шестнадесет кораба или сателити. ТИ-детекторът не можеше да даде надеждна оценка за размерите им.

— Трябва да са големи, за да се виждат на този боклук — реши Ози.

— Най-малката маса, която е способна да създаде гравитонично огъване в пространство-времето, уловимо от хиперпространството, е хиляда тона — каза подпрограмата на СИ.

— Значи са кораби.

— Вероятността за това е висока.

Ози докосна иконата, която активираше ограничителната мрежа от модифицирана пластмаса на стола му. Обърна глава към Марк.

— Готов ли си за това?

Марк го погледна пресметливо.

— Да. Разбира се. Да тръгваме.

Ози върна „Харибда“ в реалното пространство. Миниатюрни сегменти от стелт-покритието се обелиха като клепачи и позволиха на сензорите да погледнат навън. На пет хиляди километра пред тънкия свръхтъмен елипсоид на фрегатата Крепостта на мрака се гърчеше в електромагнитна агония. Във вътрешността на външната решетъчна сфера плътен тайфун от сияйна, аметистова на цвят плазма беше измъчван от избухващи и надигащи се медносини циклони. Нестабилната повърхност изхвърляше фонтани, които приличаха на подутини върху тялото й. При ударите си във външната решетъчна сфера предизвикваха мощни освобождавания на енергия дълбоко в стените й, които се озаряваха с мигновено сияние.

— Еха — каза тихо Марк. — Изглежда, нещата там долу са доста неспокойни.

— Аха. — Ози наблюдаваше информацията от невизуалните сензори. Енергийните показатели около гигантското кълбо бяха дяволски объркани. Електрическите, магнитните и гравитоничните емисии, които пулсираха от червеникавата вътрешност на глобуса, създаваха въртоп от частици и радиация над външната решетка на сферата. — Предполагам, че нещо с подобни размери не може да умре лесно, независимо колко силно го удариш — каза замислено той.

— Ами квантовата емисия на слънчевата бомба?

— Още е там — ухили се доволно Ози. „Бях прав, така че майната ти, Найджъл.“ — Не се е променила, откакто са я засекли за първи път след падането на бариерата.

— Можеш ли да откриеш откъде идва емисията?

— Няма начин, мой човек. Интерференцията от тази плазмена буря е страшна, а Бог знае какво се случва в дълбините й. Ще трябва да използваме активните сензори и да се приближим, за да огледаме.

— Ще ни видят.

Ози прегледа инфрачервения образ. Обектите, които ТИ-детекторът бе открил, бяха кораби на Първите. Сияеха във вишневочервено на фона на космическия мрак. Освен това опипваха с почти всеки вид сензори, които пасивните скенери на „Харибда“ можеха да засекат, изпращайки огромни сигнални ветрила към външната обвивка. Постоянната им радиоемисия отговаряше на хаотичните аналогови сигнали, които ПланинаНаЗората използваше, за да обедини множеството си групи от подвижни и неподвижни в едно цяло.

— Има отворена червеева дупка на около десет хиляди километра — каза той. — Освен това улавям силни радиосигнали от вътрешността на сферите. Той е вкарал кораби там.

— Те ни чакат.

— Не, не ни чакат. Не се паникьосвай. Тези кораби са само част от научната мисия, която изследва това нещо. Мой човек, колко е впечатляващо само. Не можеш да го осъзнаеш, докато не се приближиш сам. Дори за вид, който е преминал в историята си през точката на сингуларност, това трябва да е голямо дело. А аз си мислех, че газовият ореол е невероятен. Това може да го бие спокойно.

— Газов ореол?

— Дълга история. Трябва да влезем вътре. Мислиш ли, че бордовите ни системи ще се справят?

— Защо да не се справят?

— Първата решетка е конструирана така, че да произвежда отблъскващ електрически ефект. Пише го в документацията на мисията. Ако се приближим твърде много, захранването ще умре. Това и някои други неприятни неща, които ще се случат.

— Колко близо?

— Мисля, че под десет хиляди километра. „Втори шанс“ не е могъл да вземе проби на разстояние, по-малко от това.

— Ози, някои от разстоянията в решетката на сферата са широки повече от хиляда километра. Първите са вкарали корабите си през тях, а те са пет пъти по-големи от „Харибда“. Ще се справим.

— Да, но ще трябва да включим активните си сензори. Няма как да се справим само с визуална картина.

Пръстите на Марк забарабаниха нервно по възглавниците на стола му.

— Добре.

— Квантовият разрушител готов ли е?

— Да.

— Силовите полета?

— Заемам се с тях.

Ози включи активните сензори. Потокът от постъпваща информация се увеличи четворно, усилвайки и пречиствайки образа.

— Състоянието на вътрешността е много по-зле отпреди — каза съсредоточено той. — Засичам обаче точната позиция на квантовата емисия, определено е в четвъртата решетъчна сфера. Агентът на Звездния странник я е поставил някъде в структурата на пръстените.

— Не можем ли просто да свършваме с това. Моля.

— Няма проблеми, мой човек.

Ози подаде енергия към вторичните двигатели. „Харибда“ ускори плавно с едно же към външната сфера. Целеше се към петоъгълния процеп, чийто диаметър беше шестстотин километра. Данните от радара бяха объркани от пръстените на сферата и не им позволяваха да получат картина с по-висока разделителна способност. Местоположението на пръстените обаче беше лесно проследимо.

Инфрачервените сензори върнаха данни, че в космоса около тях са се появили дълги и тънки струи от свръхнагрята плазма. Върху тях преминаха лазерни, мазерни и радарни сигнали, които стелт-покритието отрази.

— Ъъъ, лоши новини, мой човек. Май ни видяха. Проследяват сензорните ни емисии. Към нас ускоряват кораби. Мамицата му! Девет же. Този голям планински пич параноик ли е или какво?

— Да ускорим малко, а? — Гласът на Марк вече звучеше по-пискливо.

— Добре, ето, пет же. — Скоростта се увеличи бързо и залепи Ози за възглавниците. Външната решетъчна сфера бързо нарастваше в образите от сензорите. — О, мамка му.

— Какво? — извика Марк.

— Той няма намерение да чака корабите да ни настигнат. Отварят се осем червееви дупки. На петстотин километра от нас. Още четири. По дяволите, никнат навсякъде. Дръж се.

Ози увеличи ускорението до десет же. Усещаше как плътта му се вдлъбва назад. Дишаше все по-трудно. „Днес май не е подходящ ден за тесни панталони.“

От червеевите дупки полетяха големи кораби, които вече ускоряваха към тях. Изстреляха ракети, чиито отпадни газове осветиха космоса над големия колкото планета артефакт като жарко обедно слънце. Последваха ядрени експлозии, които насочиха огромни фронтове от кохерентна радиация към малката точка, която издаваше присъствието на „Харибда“. Собственият му сподавен хленч се присъедини към този на Марк.

ПланинаНаЗората никога не се бе замислял особено задълбочено за мегаструктурата. Не че игнорираше странния артефакт. Бе забелязал структурата веднага след падането на бариерата. Корабите, които прати да я разследват, откриха машина с размерите на планета, чиято маса притежаваше неразбираеми свойства. Предвид размерите й, ПланинаНаЗората заключи, че по някакъв начин трябва да бе свързана с бариерата. По всяка вероятност беше генераторът или част от него. Според спомените на Боуз хората го бяха сметнали именно за това. Не разбираше защо са го нарекли Крепостта на мрака. По някакъв начин беше свързано с комбинацията между понятията фикция и хумор.

Изследва обекта възможно най-методично. Естествено първо насочи вниманието си към елиминирането на вражеските неподвижни, а след това към завладяването на Федерацията. Дори така енигмата продължаваше да го тревожи. Произведе нови сензори и ги изпрати да изследват структурата. През гигантската мрежеста черупка преминаха кораби и започнаха да чертаят карти на свойствата, на енергийните модели, на геометрията на вътрешността. С изминаващите месеци това стана по-трудно, защото вътрешното отделяне на енергия нарасна и стана по-бурно. В крайна сметка артефактът започна да прилича на пленена в клетка звезда.

Информацията, която получи от няколко от световете на Федерацията, показа, че човешките физици са също толкова объркани от Крепостта на мрака. Те също не разбираха как функционира. Нямаха представа кой я е построил. ПланинаНаЗората подозираше, че човешкият СИ може да построи подобно нещо. Извънземните силфени може би също разполагаха с подобни възможности, но според асоциираната с тях информация, която откри, нямаха подходящата психика, за да го направят. ПланинаНаЗората не се доверяваше на този анализ. Галактиката беше пълна с живот, различен от Първите. Той беше изцяло враждебен, така че всеки попадаше под подозренията му. Един ден щеше да открие най-големия си враг и да го унищожи.

С напредъка на изследването в най-голяма загадка се превърна пресекливата квантова емисия, която идваше някъде дълбоко от вътрешността на извънземния артефакт. ПланинаНаЗората не можеше да разбере защо емисията съвпада с тази на собственото му оръжие за пробив на звездната корона. Логично беше да предположи, че хората на „Втори шанс“ го бяха използвали срещу Крепостта на мрака. Те разполагаха с технологията, макар и да изглеждаха също толкова изненадани от падането на бариерата, колкото беше и той — ако приемеше, че записите им са истински, а не дезинформация.

Наложи му се бързо да понижи приоритета на тези въпроси, когато хората превърнаха звездата на междинния му пост в нова. ПланинаНаЗората осъзна, че сериозно е подценил научната изобретателност на хората. Сега беше изправен именно пред изтреблението на вида си, което искаше да предотврати чрез кампанията по разрастването. Хората щяха да действат бързо след първоначалния си успех. Когато атакуваха звездата на междинния пост, разполагаха само с един кораб и една нова-бомба. Вероятно беше прототип. Ако разполагаха с повече, щяха да ги използват още тогава. В този момент ефективните им, бързи производствени машини вероятно произвеждаха още кораби и бомби. Когато разполагаха с достатъчно, за да гарантират успех на атаката срещу родната му звезда и останалите предни постове, щяха да дойдат.

След като отреди най-висок приоритет на оцеляването си, ПланинаНаЗората изпрати още кораби и екипировка през червеевите дупки, които вече го свързваха с нови, ненаселени звездни системи, където селищата му растяха. Вече бяха над четиридесет. Надяваше се, че това ще изтощи ресурсите на хората, които трябваше да ги открият и унищожат. Започна да монтира и генератори на червееви дупки на най-големите си кораби, модифицирайки ги за свръхсветлинен полет. Бяха много по-неефективни от човешките свръхсветлинни кораби, но вършеха работа. Започна да ги праща през червеевата дупка, която бе построил първоначално като мост между бездната, разделяща собствената му система и Федерацията, пръскайки ги из междузвездното пространство на стотици светлинни години. Беше завършил осем от тях, когато групата от неподвижни, която изследваше генератора на бариерата, улови вълна от сензорно лъчение. Идваше от точка в космоса, където нямаше физически обект.

Главните мисловни програми на ПланинаНаЗората веднага разпознаха причината. Човешкият кораб беше неуловим за радара. Хората от флотската каста бяха пристигнали, за да превърнат родната му звезда в нова. Всички кораби, които изследваха генератора, започнаха атака срещу нашественика. Ракетите им се насочиха към изплъзващата се точка, от която идваше емисията.

Не разбираше защо човешкият кораб се е появил при генератора. Прегледа вероятностите. Ако бяха тук, защо просто не взривят звездата? Така и нямаше да разбере до момента на взрива.

Хората бяха слаби, щяха да избягват пряк сблъсък, ако беше възможно. Корабът сигурно се опитваше някак да активира отново генератора. ПланинаНаЗората се опасяваше от това не по-малко, отколкото от собственото си изтребление. Ако бъдеше изолиран от галактиката, го чакаше бавна смърт в затвора на бариерата, докато звездата вътре не изтлееше. Системата щеше да се превърне в гробницата му.

ПланинаНаЗората мигновено отвори двадесет и четири червееви дупки около нашественика и започна да праща най-мощните си бойни кораби, за да пресрещнат хората.

— Ако един от тях е стигнал до върха, вече трябваше да е на позиция — каза Андрия.

Саманта погледна отново към петте празни екрана върху масата на Андрия. Тайно се бе надявала, че хиперплъзгачите може да стигнат до Трона на Афродита дори по-рано. Не можеше да приеме, че и тримата са се провалили. Сега не знаеше какво да мисли. Всички в пещерата бяха чули късовълновите съобщения, които Паула Майо и Брадли Йохансон си бяха разменили. Тя наистина не можеше да разбере защо това е толкова важно, но явно следователят отчаяно искаше да узнае нещо повече за Оскар. Дали информацията го оневиняваше или уличаваше?

Няколко души в пещерата бяха познавали Адам. Всички бяха шокирани от убийството му. Саманта се почувства изключително зле. Трудно й беше да приеме, че Звездния странник се е добрал толкова близо до тях, че още може да провали плановете им.

— Ето я — каза един от членовете на контролната група.

Саманта премести механично погледа си към петте тъмни екрана. Намръщи се.

— Бурята — каза тихо Андрия.

На голямата топографска карта, която порталът проектираше, сутрешната буря се надигаше около по-ниските склонове на връх Херкулан. Облаци с глави на чукове се изсипаха над веригата Десо, носейки се върху скоростни въздушни струи. В по-ниските нива облаците тътнеха около върховете. Разтваряха се и млатеха по долините, изсипвайки потоп от дъжд. На километри над тях плавно движещ се слой от чист въздух се разгърна около планините, тласкан от огромното налягане.

В картината имаше пропуски. Покритието, което манипулаторните станции осигуряваше, беше спорадично. Огромната система запълваше дупките, доколкото можеше.

— Започва се — каза Андрия. — Започнете първа последователност, моля. Подгответе се да активирате участъците си.

Пазителите, които стояха зад масите, изведнъж замлъкнаха и започнаха да изучават информацията, която течеше по екраните им. Саманта видя как първият ешелон от манипулаторни станции навлиза в активен режим. Гигантските им извити остриета от енергия се материализираха. Спокойно можеха да се конкурират със скалистите върхове, на които бяха успоредни. Към тях се понесоха облаци, само за да бъдат отхвърлени далеч от новородените вихри, които въртенето на остриетата беше предизвикало.

— Можем ли да се справим? — попита напрегнато Саманта.

— Разбира се, че можем — каза Андрия.

Саманта искаше да наругае Звездния странник, безполезните хора от флота, Адам, задето бе позволил да го убият, Пазителите, които бе взел със себе си, проектантите на хиперплъзгачите…

— Хей! — извика Андрия. — Засичаме носител на сигнал. Идва право от Трона на Афродита. Бленуващи небеса, успели са.

Образът на бурята започна да се усилва, отделни детайли попълваха малко по малко картината, докато огромната система обработваше постъпващата информация; вихрите и минициклоните, които бушуваха около отделните върхове, дългите ураганни потоци, които вилнееха по протежение на по-големите равнини. Скоростта на въздушните струи, посоката, налягането; всичко това биваше обработено от софтуера на системата и се трансформираше в първоначални проекции. Те определяха командите, които указваха нужните действия на манипулаторните станции, за да може бурята да бъде усилена и насочена по тяхно желание.

Из цялата пещера гръмнаха ръкопляскания и радостни възгласи.

— Тук Уилсън Кайм на Трона на Афродита, моля се на Господ да получавате съобщението ми. Според системата със сигнала всичко е наред.

На Саманта й се наложи да се хване здраво за стола на Андрия, за да не падне, докато гласът се носеше силно и ясно през говорителите.

— Говори с него — каза й рязко Андрия. Подаде й малък микрофон, без изобщо да вдигне поглед от дисплеите.

Саманта пое микрофона с треперещи пръсти.

— Тук Саманта, нямаме никакви проблеми с получаването на сигнала, адмирале. Картината е идеална. Благодаря ви.

— Радвам се да го чуя, Саманта. Оттук гледката е невероятна. Целият свят се е проснал под мен, всичко се вижда в невероятни подробности. Виждам как бурята настъпва около Херкулан. Толкова е бърза.

— Адмирале, кой още е с вас?

— Не си спомням някога гледката от орбита да е била толкова впечатляваща, а вече съм виждал много светове от космоса.

Те погледна разтревожено микрофона.

— Адмирале?

— Беше съпругата ми. Тя беше агентът на Звездния странник.

— Съжалявам. Къде е тя?

— Ана и Оскар не излязоха от Каньона на Наблюдателя.

— Бленуващи небеса!

— Надявам се това да сработи. Надявам се да си е струвало.

— Ще се погрижим да сработи.

Брадли облече чевръсто бронекостюма си, докато всички останали бързаха към позициите си. Чу се скриптене, когато кралските орли отново се вдигнаха във въздуха, този път без ездачи, и полетяха на изток ниско над равнината. По пътя джиповете и камионите се оттеглиха назад, оставяйки бронираните коли скупчени на върха на плавния склон. Екипът от Париж и Ноктите на Котката оформиха сплотена малка група около първата кола. От различни сегменти на костюмите им се плъзгаха дулата на оръжия. Говореха помежду си по защитени канали. Един от тях подскочи няколко пъти, все едно че танцуваше жига.

— Има ли някакви новини от фортовете? — попита Брадли Скот, който стоеше до него.

— Не, сър.

— Е, не можем да отлагаме повече.

— Те няма да могат да ни предупредят много преди да дойде бурята, вероятно едва няколко минути по-рано.

„Вярата им все още е силна“ — помисли си Брадли.

— Знам. Просто вложих толкова много време и усилия, за да предотвратя този миг. Наистина си мислех, че планетата ще получи отмъщението си. Сега дори не знаем дали хората от флота са стигнали до върха.

Скот отвори уста, за да отвърне, но беше избутан настрана от Стиг, който застана между тях.

— Искам да бъда шофьорът ви — каза Стиг.

— Стиг…

— Скелетът на костюма ми е достатъчно здрав, в случай че нещо премине през силовото поле на колата.

Брадли погледна към непоколебимото лице на якия млад мъж. Беше лесно да разчете изражението му. Нямаше да приеме отказ. Това беше кулминацията на всичко, което Пазителите бяха постигнали.

— Мисля, че съм си заслужил правото да присъствам на убийството му — каза упорито Стиг.

Брадли се усмихна и положи ръка на рамото му. Припомни си прадядо му, който беше тръгнал заедно с бойните отряди на набег, от който не се върна.

— Разбира се, че си заслужил, Стиг, ще бъда радостен и облекчен, ако ти поемеш волана.

Стиг се стресна леко. Очевидно беше подготвил специални аргументи. На лицето му цъфна ликуваща усмивка.

— Благодаря ви, сър.

— Само че повече няма да вземаш стимуланти, вече пое достатъчно.

— Не са ми нужни за това, сър.

— Запали двигателя, ще тръгнем всеки момент.

Стиг се затича по ензимноподсиления бетон към вратата на бронираната кола.

— Мисля, че сме готови — каза Брадли на Скот, докато наблюдаваше Стиг и се усмихваше топло. — Започни да изтегляш хората си от пътя, зоновите неутрализатори не са особено прецизни.

— Да, сър. Ще изпратя три взвода, които да пресрещнат войниците-подвижни.

— Добре, но тези същества ще са корави противници. Погрижи се хората от взводовете да са наясно с това.

— Да, сър, аз… — Той млъкна, защото погледът му бе привлечен от останалите барсумианци, които се разпръскваха по билото, плъзгайки се плавно из късата трева като малки кораби с въздушни възглавници. — Те имат ли крака всъщност?

— Кой знае? — каза Брадли. — Може би утре ще сме си заслужили правото да ги попитаме, а?

— Е, тогава утре. — Лицето на Скот се смръщи в гримаса на леко раздразнение.

На Брадли не му трябваше да се обръща, знаеше кой се задава. Обувките чаткаха изключително отчетливо по бетона.

— Извинявайте, господин Йохансон — каза Тайгър Панси. — Къде искате да застана по време на атаката?

— Мила, мисля, че ще си на най-сигурно място тук, с Куатукс.

— Ей, няма начин. Това иска Куатукс. Екшънът е при вас.

— Разбирам.

— Тя може да дойде с мен — каза Олвен. — Аз ще карам втората бронирана кола. Това ще е едно от най-сигурните места днес.

— Това е наистина мило — каза Тайгър Панси.

— Добре тогава — каза Брадли. — Да тръгваме. Нека бленуващите небеса да ни посрещнат.

Той извади висулката си — малък прозрачен камък с тюркоазена светлина в центъра, — и я целуна, преди да я прибере в бронята си.

Зад него Куатукс избуха меко. Тайгър Панси го погледна учудено.

— Спокойно — каза му напевно.

Брадли сложи шлема си и нареди на е-конома си да запечата яката. Двигателят на бронираната кола вече надаваше рев, когато той се намести на предната редица от пътнически седалки. Издърпа сензорните образи от всичките три коли от решетката във виртуалното си зрение и отвори канали както до Ноктите на Котката, така и до парижкия екип. Зрението му се изпълни с висококачествена картина към конвоя на Звездния странник, който още не беше помръднал. Навсякъде около него войните на клановете се оттегляха и разширяваха кръга.

— Всички готови ли са? — каза той.

След като получи потвържденията им, провери подвижните. Колите им вече бяха само на единадесет километра. Към тях препускаха осемдесет войни на клановете.

— Стиг, Олвен, Аюб, изстреляйте зоновите неутрализатори, моля.

Бронираните коли се разлюляха леко, когато делтоидните оръжия полетяха рязко от пусковите механизми. Сензорите плениха за кратко бързата дъга, която описаха в небето над Първа магистрала. Зад тях се изви разкривена и свръхнагрята ивица въздух.

Кинетичните оръдия, качени върху лендроувърите, ги проследиха, завъртайки се нагоре, и откриха огън. Отвърна им стена от изстрели от йонните пушки на клановите войни, които бяха обградили конвоя. Около Звездния странник започна бързо да се стеснява клуп от ослепителни синьо-бели заряди. Изстрели от хиперпушки и копията от елементарни частици на Алик прорязаха въздуха и се спуснаха надолу от върха на склона.

— Съсредоточете се върху Звездния странник — извика Брадли. Стрелбата се насочи към едрогабаритния камион и лъскавата му капсула. На сто метра над него се взривиха три зонови неутрализатора. Тройната завеса от проблясващи в смарагдово точки се спусна бавно и грациозно и потопи конвоя от превозни средства в полупрозрачна корона. За секунда колите бяха пленени в гробницата на сияйното було като насекоми в кехлибар.

Повърхността се взриви. Огромни буци почва и скала се понесоха към небето, скривайки изцяло конвоя. Огнени топки от пробити горивни резервоари разцъфнаха сред земните изригвания и загаснаха почти мигновено. Брадли усети ударната вълна от взрива, която поразклати бронираната кола. Дузини от бойните коне побягнаха, без да обръщат внимание на ездачите, които се държаха здраво за гърбовете им. Няколко от животните паднаха на земята. Облакът от ситно разбити камъни и песъчлива почва започна да се разсейва.

Една част от Първа магистрала, дълга около триста метра, липсваше изцяло. Земята около нея се бе превърнала във вдлъбнат кръг оголена пушеща почва. В самия център на експлозията гигантският камион стоеше напълно незасегнат. По силовото му поле се плъзгаха едри прашинки, а слънчевата светлина се отразяваше в блестящата му алуминиева капсула. Освен него седемнадесет крузъра бяха оцелели след атаката със зоновите неутрализатори. Силовите им полета светеха като радиоактивни балони около тях. По земята бяха пръснати останки от другите коли. Пламъци се хранеха нетърпеливо с пластмасовите им елементи. Нямаше следи от тела.

— Бленуващи небеса, нищо ли не може да го нарани? — каза Стиг.

— Тръгвай! — каза му Брадли.

Бронираната кола се устреми по останалата ивица от пътя и започна да набира скорост.

Мортън се изненада от гледката, която се разкри пред очите му, когато вихрушката от пушек се разнесе. Наистина не беше очаквал да види едрогабаритния камион непокътнат. Хиперпушката му бе стреляла отново и отново по неподатливото силово поле, което покриваше сребристата капсула преди и по време на масовото поражение на зоновия неутрализатор. Беше изстрелял и две ракети „ХВвиксън“ в мелето. До него двете копия от елементарни частици на Алик бяха излетели с трясък, разчертавайки въздуха с ослепително бяла енергия.

— Майко Мила! — извика удивено Роб. — Дори не сме го одраскали.

— Затова на тези камиони им казват божествени колесници — каза им Котката с обичайното си чувство за хумор.

— Няма спор, че Звездния странник е дал технологията на силовите полета на Федерацията — каза Алик. — Изглежда, е запазил най-доброто за себе си.

Командата на Брадли изпълни шумно общия комуникационен канал. Бронираните коли се спуснаха с пълна газ по плавния склон. Мортън тръгна заедно с тях. Приведе тялото си напред и полетя в бързи подскоци, позволявайки на гравитацията на Далечината да го пренесе по къси дъги над пътя. Хиперпушката му се прибра обратно в предмишницата на костюма му. В кръвоносната му система се задействаха ускорители на метаболизма, които изостриха мислите му и го свързаха в още по-здрав интерфейс с костюма. Нервните пътища се обтегнаха, свивайки се в изпънати проводници на информация, по които протичаха мигновени рефлекси. Бяха толкова напрегнати, че можеше да чуе жуженето им. Тактическият дисплей във виртуалното му зрение заработи с още по-висока честота на опресняване на информацията. Сензорите на костюма му показаха войните на клановете, които овладяваха бойните си коне и ги обръщаха към останките от конвоя. Крузърите откриха огън с бързострелните си кинетични оръжия. Пред щурмуващите коне се вдигнаха дълги ивици прах, а след миг смъртоносната стена от снаряди прегриза плът и кости. Предната редица коне загинаха, след като краката им бяха покосени, и паднаха под хоризонталния огън. Последните им изцвилвания преминаха като пламъци през наелектризираната нервна система на Мортън и заглъхнаха сред вихрушка от кръв и вътрешности. Вътре в алената мъгла костюмите със силови полета проблясваха в кехлибарено, когато войните падаха на земята. Втората редица продължи напред, преминавайки през димящите парчета месо. Сензорите на Мортън издърпаха бърза редица образи на лицата на оцелелите ездачи, за да улови изражения, разкривени от гняв. Ездачите държаха юздите с една ръка, докато стреляха диво с йонните си карабини и лазери. В следващия миг още от тях паднаха на земята, когато крузърите възобновиха масираната си стрелба.

— Изтегли ги — извика Мортън по общия канал. — Изкарай ги оттам!

Той оголи две плазмени карабини и започна да обстрелва един от крузърите със снаряди. Енергията им се пръсна и зашиба безпомощно по полупрозрачната граница.

Изстреляни от Максоубъл мини започнаха да се приземяват сред крузърите. Нарушиха стрелбата им, тъй като силовите полета се стегнаха временно, за да устоят на електронната буря. Интелигентни ракети заплуваха във въздуха над тях, изчаквайки мига, в който кинетичните оръжия щяха да продължат да стрелят, за да се стоварят върху врага.

Барсумианците откриха огън. Ивици лилава светлина се заизсипваха тежко върху крузърите, почти невидими на фона на сапфиреното небе. Тактическият софтуер на Мортън изобщо не успя да определи какви са оръжията им. Силовите полета започнаха да светят с тревожен розово-златен оттенък.

Върху бронираните коли се показаха късовълнови рентгенови лазери за защитни действия. Стиг и останалите шофьори координираха атаката си, съсредоточавайки се върху един от крузърите. Мерникът на Мортън се премести плавно и прецизно и той присъедини огъня си към техния.

Вече бяха на половината на склона, на четиристотин и седемнадесет метра от едрогабаритния камион. От вертикалните му ауспуси зад шофьорската кабина започнаха да излизат облаци дизелови изпарения и той тръгна с рев напред.

— Не си тръгвай — извика по него Котката. — Ще ме ядосаш.

Крузърът, върху който бяха съсредоточили огневата си мощ, се взриви. Мортън наблюдаваше поразен как Пазителите продължават да яздят през вражеския огън.

— Избиват ги като на заколение — извика обвинително той.

— Там сме, където трябва да бъдем — отвърна му спокойно Скот.

— Майната му!

Бяха му останали две ракети „ХВвиксън“. И двете напуснаха тръбите зад раменете му. Две секунди по-късно пронизаха един от крузърите и го превърнаха в колона от пламъци.

— Лош ход — каза Роб. — Мисля, че ще ни трябват по-късно.

Мортън не му обърна внимание. Оцелелите крузъри още стреляха.

— Кат, Роб, синхронизирайте се.

Той спря да стреля и клекна на земята, докато хиперпушката му се плъзваше плавно от предмишницата му. Едрогабаритният камион започна да се отдалечава. Котката и Роб бяха спрели встрани от него. Покрай тях преминаха бойни коне, препускащи след бронираните коли. Мазери от колите на Института ги бяха хванали на мушка. Мрежите със силови полета, които защитаваха бойните коне, пламнаха с енергия, която изби през изящно оплетените пискюли на седлата им. Големите зверове продължиха напред, оставяйки следа от вихрещи се искри. Мортън издърпа списъка с мишени от тактическия си дисплей със свръхчовешка скорост, подбра част от тях в прегледен файл и го прати към парижкия екип.

— Онзи.

Трите хиперпушки стреляха заедно, а миг по-късно към тях се присъедини тътенът на копията от елементарни частици. Силовото поле на крузъра пламна в тъмнопурпурно. Те стреляха отново. Барсумианците се присъединиха към тях. Този път успяха да пробият силовото поле.

— Нова цел — каза им Мортън. Избра втората кола, докато огнената топка от експлозията още се разгръщаше във въздуха.

Крузърите се раздвижиха. Подскачаха и се люлееха по грубата повърхност, докато обгръщаха огромния камион в защитен кръг. Метаболитните ускорители позволиха на Мортън да прегледа с лекота хаотичната информация, която постъпваше от скаутите на Пазителите. Колите с подвижните-войници бяха само на три километра от тях. Между извънземните и челните конни взводове, пратени да ги пресрещнат, вече бе избухнала престрелка. Изглежда, войницитеподвижни разполагаха със сериозно подобрена версия на плазмени пушки. Освен това изстрелваха малки ракети с изключително мощни бойни глави. И там конете понасяха основната мощ на атаката.

Мортън отклони вниманието си от светкавичния преглед на ситуацията и се съсредоточи върху един от собствените си сензорни канали. Един от крузърите около камиона изстрелваше ракети. Ято ярколилави искри преряза въздуха и се взриви в предницата на бронираната кола на Брадли толкова мощно, че запрати тежкото возило на няколко метра назад. Взривът почти събори Мортън на земята. Той се олюля назад, а шлемът му завибрира от рева на експлозията.

— Това е пълен стратегически провал — заяви Роб. — Те си нямат никаква шибана представа какво да правят.

— Разполагаме ли с нещо, което може да пробие силовото поле на копелето? — попита Мортън.

— Не мисля — каза Матю. — Щом зоновите неутрализатори не успяха, нищо от оръжията ни няма да се справи.

— Брадли — извика Алик, — какъв е планът ти сега?

— Ще се ударим като таран в камиона. Това е единственият начин да му попречим да стигне до „Мария Селесте“. Трябва да се молим планетата да получи отмъщението си.

— Чиста лудост — изстена Роб. — Това не е никаква битка.

Мортън прехвърли вниманието си към различните образи, които получаваше. Едрогабаритният камион почти беше стигнал там, където прекъснатият път започваше отново. На два километра напред войниците-подвижни отблъскваха с лекота яростните атаки на Пазителите. Скоро двете групи щяха да се срещнат.

Ново ято ракети от един от крузърите удари бронираните коли.

— Ако бяга към кораба си, трябва да излезе от камиона, за да се прехвърли — каза Мортън. — В този миг ще бъде уязвим. Трябва да не изоставаме от него.

— Морти, умно момче — каза одобрително Котката.

— С мен ли си?

— Не бих го пропуснала, скъпи.

— Да им покажем на тези идиоти как се води истинска война — каза Роб.

— Добре — каза Алик. — Ще пренесем сражението на техен терен.

Мортън се усмихна диво и се затича.

Насред сивата пустош от изстинала лава на върха на Херкулан хиперплъзгачът се виждаше трудно. Прахът, който ударът в скалата беше вдигнал, покриваше белия му корпус и лепнеше по ледените ивици, скривайки лъскавата модифицирана пластмаса като приспособяващ се камуфлаж. Острата му аеродинамична форма бе изчезнала в мига, в който се бе забил в скалистата издатина. Беше се смачкал и усукал, докато не заприлича на изстиналите във вакуума гънки лава. В тъмната вдлъбнатина под смачканата пилотска кабина няколко малки електрически диода светеха сред сенките и бавно гаснеха с изтощаването на повредените захранващи клетки.

Тънкият слой реголит около разбилата се машина бе разровен, когато Уилсън изпълзя от обърнатото пилотско място. Следа от криволичещи бразди водеше чак до ръба на Трона на Афродита. Беше оставена от неподвижните му крака, които беше влачил, докато пълзеше по останалите двеста и тридесет метра. Тук-там, където се бе гърчил болезнено върху повърхността, следата се разширяваше. Откритата магма беше покрита с петна засъхнала кръв и малки капчици от залепващата пяна, която беше използвал, за да запуши постоянно отварящите се цепки в скафандъра си.

Уилсън вече не поглеждаше назад. Беше намерил гладка ниша на самия ръб, в която тялото му пасваше като върху удобно старо канапе. Краката му не висяха чак над самия край, но се намираха само на сантиметри от него. Сребристосинята материя на скафандъра беше загубила блясъка си под мръсния слой от реголит, с който се бе покрил, докато се влачеше към целта си. Плътни дипли от залепваща пяна кръстосваха строшените му крака. От две от линиите още се процеждаше кръв. Малки капки се издуваха по краищата и изстиваха на мехурчета във вакуума. Вече не се тревожеше за подобни неща. Благодарение на обезболяващите щеше да прекара оставащото му време достатъчно комфортно. Последният член на Дивите лисици бе завършил успешно мисията си.

От дясната му страна системите и помощните им електронни модули бяха подредени прилежно на скалата. Широките сензорни ивици бяха поставени на ниски триножници. Матовочерните им мултиабсорбиращи лица сочеха на изток. Гледката беше идеална, откриваше му цялата верига Десо чак до миниатюрната игла, която представляваше връх СвОмир на изток. Далеч под него ледниковият пръстен представляваше ярка диамантена ивица, в която бяха вплетени рехави перести облачета. Още по-надолу плътните буреносни облаци продължаваха да се процеждат покрай огромния вулкан. След часове на зорко наблюдение той беше сигурен, че мощта на ветровете откъм океана намалява. Нямаше значение, бурята беше осигурила на Пазителите повече от достатъчно суров материал, за да бъде осъществено отмъщението на планетата им.

Докато лежеше там в тихото спокойствие на вакуума, наблюдаваше облаците, които се простираха на изток. От тази височина сякаш виждаше наводнение от бяла вода, което се изливаше върху сухо речно легло. Зелените долини бавно се скриваха под купестите облаци, над чиято повърхност оставаха само ръбестите сиви и бели кули на върховете.

Някъде далеч Саманта и останалите говореха оживено, гласовете им жужаха като насекомо, пленено в шлема му. Вече им говореше рядко, само от време на време се обаждаше, за да потвърди определени елементи от наблюдението. Първоначално нямаше много какво да се види. Бурята, въпреки размерите и скоростта си, беше напълно естествена. Той лежеше там и наблюдаваше напредъка й, докато слънцето топлеше гръдния му кош, а лавата бавно изсмукваше топлината от гърба му. В крайна сметка забеляза, че ветровете малко по малко се ускоряват, както и че облаците по някакъв странен начин се придържат към планините. Обикновено по-голямата част от бурята бягаше към огромните ширини на равнините Алдрин, а от другата страна на веригата Десо се пръскаше около Ленивеца, за да се разсее в южните пампаси. Днес бурята беше блокирана и канализирана. С напредването на сутринта той започна да разпознава елементите от хореографията на Пазителите. Между планинските върхове манипулаторните станции пращаха гигантски вихри в бързодвижещите се облаци, които всмукваха неподвижните високи струпвания във веригата и не позволяваха на бурята да избяга. Като последица от това роякът от облаци се извиси нагоре и задръсти долините. Слой върху слой се трупаха в плътен гръмотевичен облак, дълбок цели километри. Тъй като всеки от изходите беше блокиран, бурята нямаше накъде да отиде освен на изток. По лицето на Уилсън трепкаше усмивка, докато наблюдаваше челния фронт по продължение на просеката Треватан, който беше захранван от пресни вихри, инжектирани от манипулаторните станции от всяка по-голяма долина.

Палецът се спуска здраво върху червения бутон на върха на джойстика. Ракетата излита, дирята й се очертава във въздуха. Върни бойния самолет обратно на сигурно при ятото на Дивите лисици. Наблюдавай радара, докато ракетата се носи устремно към целта си. В далечината — неусетна смърт.

Когато ветровете стигнаха края на просеката Треватан и връхлетяха Високата пустош, вече се носеха с над петстотин километра в час. Там нямаше манипулаторни станции. От тях вече нямаше нужда. Бурята беше толкова мощна, че се подхранваше сама. Беше неконтролируема.

Огромният потоп от бели облаци се разпростря и скри напълно Високата пустош. Уилсън видя как променя цвета си. Купестите облаци потъмняха, не в сиво като предстоящ дъжд, а в охрените цветове на частиците по пустинния под, засмукани от армия вихрушки, пораснали до размерите на самите планини, през които бяха вилнели. Наблюдаваше как пелената се носи бързо към последната линия от скални кули, които пазеха източната граница на пустинята. Разгневената облачна маса се вдигаше все по-високо, докато вършеещите й била най-сетне се изкатериха над покритите със сняг върхове, затъмнявайки земите, над които щяха да се стоварят.

Войникът-подвижен се насочи към Мортън с чевръста паешка походка, стрелкайки се наляво и надясно с точни контролирани движения. Беше различен от онези на Рандтаун: всеки от четирите крака се разклоняваше на две и така извънземното разполагаше с осем копита. Две от ръцете му също се разделяха по средата си. Проклетото нещо беше инсектоид. То предизвика дълбоко заровени фобии, които изплуваха в съзнанието му. Дори когато ускореше реакциите си чрез метаболитните ускорители, за да проучи замръзналото му тяло, не можеше да предвиди кое от копитата му ще подскочи грациозно напред. Беше почти невъзможно да го вземе на мушка. Един чифт от ръцете му държеше тежки оръжия с дълги цеви, чиито изстрели Мортън се опитваше да избегне. Постигаше го, като бягаше бързо и ниско на зигзаг. Стараеше се стъпалата му постоянно да са в контакт със земята, за да може да обърне посоката си във всеки момент, когато се наложи. Ако се придвижваше с бързи подскоци, щеше да позволи на извънземното да го обстрелва спокойно, докато тялото му се плъзга напред.

Плазмен снаряд от оръжието на подвижния удари земята до краката му. Силовото поле на костюма удържа, но Мортън се претърколи на земята. В ниската гравитация на Далечината падането на тялото му се провлачи вбесяващо дълго, а с него и миговете, в които нямаше стабилна опора под краката си. Вбесяващо на границата на смъртоносно. Мигът се разтегли в ускореното време в нервната му система. Нов удар в гърдите. Силовото поле пламна в лилаво, докато той се превърташе във въздуха. Изпъна крака, опитвайки се да забие ходилото си в земята, в каквото и да е, само за да убие инерцията. Виртуалната му ръка се придвижи мудно през групата с бойни икони, избирайки оръжие. Нов енергиен удар премина покрай шлема му. Механичната ръка над рамото му изхвърли мунициите в пълнителите с гранати. Въздухът в близост до подвижния пламна в цвърчащо статично електричество.

Мортън удари земята и се прилепи плътно към нея. Светът отново оживя в реално време. Той приклекна и се оттласна от повърхността. Електромускулите го изхвърлиха напред като аеробот камикадзе.

Електрическият снаряд се изчисти и под него остана войникът подвижен, застанал стабилно върху всичките си осем крака. Носеше нещо като хлабава роба от люспеста сиво-зелена материя, която освен това служеше за проводник на силовото поле. Сензорните му стъбла завършваха с по няколко златисти електронни лещи. Част от ръцете му завършваха с механични тройносвиващи се нокти. Торсът му беше покрит с плоски метални кутии, овързани в мрежа от извиващи се кабели. Втората му ръка насочи голямо оръжие към Мортън, а долното й разклонение държеше граната. Третата ръка стреля с йонен пистолет. Първата ръка държеше дълго жужащо острие. Четвъртата ръка стреля с друго голямо оръжие по някаква далечна мишена на пътя. Микроракетите се отдалечиха с писък от въртящата се цев в долното разклонение на крайника.

Йонният снаряд разстрои сензорите на Мортън, докато той препускаше към извънземното. За секунда не можеше да вижда. Осезателната информация, която постъпваше, му показа, че извънземното се притиска към него, а втората му ръка се пресяга зад тялото му, за да се стегне около бедрата му. Острието премина над тила му в търсене на слабо място. Във виртуалното му зрение се разнесе предупреждение, че силовото му поле се претоварва под действието на някакъв източващ механизъм. Тези подвижни бяха по-бързи от онези на Елан. Зрението му се завърна. Пред очите му се откри неразбираем колаж от материята на извънземния костюм, лилава светлина и стъпкана трева. Собствените му сетива му казаха, че падат заедно. Той включи наелектризиращата функция и насочи четиридесет хиляди волта през костюма си. Извънземното се озари в блестящ пурпур и опита да се превърти върху него. Третият и първият му крак се извиха и се опитаха да се сключат около глезените и коленете му. Сякаш стотици остри копита дращеха по краката му. Мортън се завъртя заедно с него и увеличи силата на въртене с мощна извивка на тялото си. Преметна се върху извънземното. Ръкавицата му се стегна около една от ръцете му и стисна с цялата сила на електромускулите. Нещо под плътта на извънземното се смачка и ръката се изкриви под остър ъгъл. Нокътят на третата ръка се приближи към врата му. Силовото му поле се натовари допълнително.

— Мамицата му — изсумтя Мортън.

От всеки пръст на дясната му ръка се изплъзнаха петсантиметрови извити нокти. Той удари здраво надолу. От сблъсъка изхвърчаха червени светкавици. Той продължи да натиска, докато енергоизточващата функция на ноктите издърпваше енергия от силовото поле на подвижния. През костюма му пробяга напрежение. Силовото поле на извънземното отслабна около ноктите му. Ръката на Мортън разкъса плътта му. Зарови я дълбоко в тялото му, като я обръщаше и разкъсваше органи и кръвоносни съдове, а след това я издърпа обратно. Тялото я освободи неохотно, след нея се проточи жълта като мед телесна течност. Войникът-подвижен се отпусна и застина.

— Морти, скъпи, нямаме време да го превръщаме в лична вендета — смъмри го Котката.

До него се взриви микроракета. От експлозията се пръсна шрапнелен облак от хипервлакна, които разкъсаха почвата и повърхността на скалата. Силовото му поле засия в алено на границата на претоварването, след като ударната вълна от взрива го изблъска настрани.

— Предупредих те да не профукваш ракетите — каза Роб.

Мортън стана на крака. Котката беше права. Подвижните ги забавяха, а те, изглежда, бяха безброй. От колите на Института бяха изскочили стотици веднага щом стигнаха до едрогабаритния камион. Сега блокираха пътя напред. Бяха допуснали голяма грешка, когато изоставиха пътя и се опитаха да ги заобиколят. На сто и петдесет метра от лявата му страна бронираните коли караха по Първа магистрала. Рентгеновите им лазери свистяха във всички посоки като меч на побъркан рицар, който се опитва да държи враговете си настрана. Можеха да пробият силовите полета на войниците-подвижни, ако се доближаха на петдесет метра от тях. Това им осигуряваше много малък периметър, в който да се движат свободно. Ято микроракети се заби в пътя точно пред бронираната кола, в която се возеше Брадли. Хипервлакнестите шрапнели раздробиха бетона на ситен чакъл. Бронираните коли започнаха да се извиват безпомощно настрани, щом се озоваха върху него. Колелата им се въртяха неефективно и изхвърляха ситни камъни.

Копията от елементарни частици на Алик изтрещяха и пратиха два снаряда към групата подвижни, които бяха изстреляли ракетите. Те изпопадаха на земята, но започнаха да се изправят отново.

Мортън сканира наоколо със сензорите си и изгради тактически профил. Положението не беше добро. Засега бяха изминали около три километра от първоначалното място на схватката. Поне сто и петдесет подвижни ги обграждаха доста ефективно. Пазителите заедно с бойните си коне бяха на километър зад тях и се придържаха на разстояние. Не че можеха да им помогнат по някакъв начин. Захранващите клетки на костюма му бяха паднали до петдесет процента. Никой от тях вече не разполагаше с ракети „ХВвиксън“.

Радарът му сканира напред и намери едрогабаритния камион и ескорта му на осем километра от тях. Пътуваше бързо по чистия път. Брадли нямаше да успее да го настигне, камо ли да се вреже в него.

— Стиг, изключи рентгеновите си лазери. Ще се качим при вас.

— Мортън, трябва да наваксаме разстоянието — каза Брадли.

Мортън долови паниката в гласа му.

— Можем да преминем през тях, ако съчетаем огневата си мощ.

Вече се бе затичал. Останалите бронирани костюми се движеха до него и стреляха с енергийните си оръжия по линиите от войници-подвижни. Бронираните коли понасяха нови удари от ракети. Настилката на пътя беше напълно опропастена и превърната в каша от разпилени бетонни парчета, които спираха напредъка им.

— Мамка му — извика Роб.

Сензорите на Мортън прихванаха двама подвижни, които връхлитаха към тях. Досега се бяха крили в сенките на някаква падина. Костюмите им работеха в скрит режим. Крайниците им започнаха да нанасят удари по костюма на Роб, след като тримата се сгромолясаха на земята в извиваща се купчина от оплетени тела. Силовите им полета проблясваха от лавандулово до черешово, а оръжията им стреляха на къси разстояния.

— Продължавай — каза му настоятелно Котката.

Беше трудно. Мортън искаше да спре и да открие стрелба с хиперпушката си по боричкащите се фигури. В съзнанието му засвистяха образи и той осъзна колко много подвижни препускат след тях. Челната им редица почти беше погребала Роб.

— Роб!

— Върви — изсумтя Роб. — Ще им покажа един малък трик, който научих от Док Робъртс. Тези кучи синове не си вземат поука.

Виртуалната ръка на Мортън се стрелна към решетката му и издърпа телеметричните данни на Роб. Видя как защитните предпазители падат един по един. Под краката му захруска фино стрит чакъл. Бронираната кола беше на десет метра пред него. Мортън скочи, използвайки електромускулите си, за да се гмурне над клинообразното возило. Почти се беше приземил от другата страна, когато Роб изпразни всички захранващи клетки, с които разполагаше. Експлозията озари празното сапфирено небе с ярка белота.

— Браво, Роби, браво, момче — извика Котката.

Изпънатите ръце на Мортън докоснаха съсипания път. Той се сви на кълбо и се превъртя напред, за да убие инерцията. Страховитото сияние избледня. Зад него бронираната кола се плъзгаше настрани. Стиг се бореше с настилката и се опитваше да върне возилото в правилния курс. Мортън скочи върху предницата на колата, хващайки се за една от стойките на рентгеновите лазери.

Котката се появи до него. Сякаш се беше телепортирала. Един-единствен сензорен образ му показваше тлеещия кратер, където се бе намирал Роб. Алик се стовари глухо върху покрива. Ръкавиците му стискаха тесните ивици върху колата достатъчно силно, за да остави вдлъбнатини по метала. Хиперпушката на Мортън се разгърна от предмишницата му. В решетката му се появиха графики с мерници. Тримата започнаха да стрелят по всеки подвижен в широка дъга пред бронираната кола.

— Използвайте всичко — извика Алик. — Избутайте ги от пътя.

Пълнителите с гранати на Мортън нададоха барабанни звуци, когато ги изстреля. Плазмената му карабина премина в непрекъснат режим на стрелба и започна да излива енергията си. Хиперпушката се въртеше на всички страни и стреляше по нови и нови мишени. Зарядът на клетката му спадаше застрашително бързо. Иззад тях, където Джим и Матю се държаха здраво за бронираната кола, шофирана от Аюб, летяха още йонни изстрели. Навсякъде се взривяваха микроракети, хипервлакна се носеха към костюмите им, ивици от йонни изстрели дълбаеха страховити белези по бронираните коли. Караха през демоничен ад, в който всичките им сензори връщаха просто дигитални виелици. Повърхността на костюма му пищеше под ударите на побеснялата енергия.

В следващия миг вече се намираха отвъд хаоса и се носеха по сиво-бялата бетонна ивица на Първа магистрала, а електрическите пипала, които ги обгръщаха, окапваха като плява от тях. Стиг бе вдигнал скоростта до над сто и шейсет километра в час. Изпод колата се издигаше пушек. Мортън се огледа за мишени и откри, че множеството подвижни се изсипват в поток след тях. Огънят им се фокусира върху последната бронирана кола. Джим и Матю полагаха максимални усилия, за да отвърнат на стрелбата, но потопът от изстрели ги засипваше отвсякъде. Шрапнелен снаряд с хипервлакна удари пътя точно пред тях. Бронираната кола се взриви.

— Не! — извика Алик. — Вървете по дяволите, всички. О, Исусе, защо никога не успяваме да приклещим това чудовище?

Мортън искаше да му отвърне, но всичко, което виждаше, беше смъртта на Роб и стъкления кратер до Рандтаун, в който беше загинал Док Робъртс.

— Колко енергия ти остава още? — попита Котката.

— Двадесет процента. Може би. — Мортън провери схемите на костюма си. — Малко по-малко.

Започна да сканира бронираната кола по продължение на едната й страна. Някъде във вътрешността се чуваше ужасен звук от стържене на метал. Пушекът, който излизаше отдолу, ставаше все по-плътен.

— Ще го убием с последния процент — каза Котката.

— Стиг? — обади се Мортън. — Ще стигнем ли дотам?

Шумът, който идваше от бронираната кола, звучеше фатално.

— Ще издържим. Тази машина е подсигурена отвсякъде. Остават само шестнадесет километра.

Скоростта им още не беше паднала. Пътят напред свиваше през предпланинските хълмове. Долината на Института се виждаше като широко седло, което водеше към първите планини на веригата Десо. Не бяха достатъчно високи, за да имат снежно покритие, но онези в мъглявината зад тях бяха. Той огледа назъбения хоризонт, търсейки следа от приближаваща се буря. Не беше виждал сводестото сапфирено небе на Далечината по-спокойно. „По дяволите, мислех си, че можем да разчитаме поне на адмирала.“

Бронираната кола се разтресе неочаквано и миг по-късно се стабилизира. Той претърси пътя с радара си и получи чист, празен образ чак до мястото, където магистралата свиваше в долината на десет километра пред тях. Огромният камион на Звездния странник вече беше влязъл в нея.

— Брадли — каза унило Мортън. — Няма да го настигнем. Имаш ли представа как можем да неутрализираме кораба?

— Не, не и да го неутрализираме. Просто трябва да отложим излитането му до идването на бурята.

— Как?

— Има една възможност, ако искате да ми помогнете.

Това не звучеше никак добре. Мортън искаше да погледне към лицето на Котката, да прочете емоциите й. Въпреки дебелата й черупка вече я познаваше достатъчно добре, за да може да отгатне мислите й.

Очевидно тя можеше да чете неговите много по-добре.

— Щом стигнахме чак дотук, какво ни остава? — каза Котката.

Аметистовата плазма във вътрешността на Крепостта на мрака агонизираше бурно под действието на радиацията от залповете на петдесетмегатонни бомби. Високи хиляди километри възвишения се издигаха като слънчеви върхове през процепите в решетката на външната сфера. Краищата им се разсейваха в парцаливи ивици от плазма. „Харибда“ се гмурна между тях и удари плазмата с ускорение от четиринадесет же.

Ози се беше подготвил за удар, който щеше да строши гръбнака му, макар да знаеше, че по плътност плазмата почти не се различава от вакуума. Той изключи двигателя и нулевата гравитация се завърна толкова бързо, че на изтормозеното му тяло му се стори, че го запращат напред.

— Какво става, по дяволите? — промърмори Марк.

Ози изключи активните им сензори.

— Летим инкогнито, виждаш ли?

Пасивните сензори показваха, че през плазмата вършеят двигателите с ядрен синтез, които движеха ракетите на Първите.

— Стрелят безразборно.

— Можем ли да навигираме така?

— Разбира се. Погледни информацията от сензорите. Плазмата осветява решетъчните сфери в двадесет различни спектъра. Можем да прелетим, макар и бавно.

Вече се носеха към втората решетъчна сфера с двадесет километра в секунда. Зад тях триста и двадесет кораба на Първите преминаха през решетката на външната сфера и се гмурнаха в плазмата. Изстреляха нов грамаден залп от снаряди.

— О…

— Всичко е наред, мога да ни прекарам през втората решетка без проблеми. Заради негативната маса няма начин да се ударим в нея, може само да ни избута, ако се приближим твърде много. Като магнит е.

— Ози… Господи! Те виждат следата ни.

— А?

Зад „Харибда“ се извиваше спирална следа от петстотин километра, като някакво великанско торнадо. Армадата от ракети се приближаваше към края й с ускорение от седемнадесет же. Започнаха да се взривяват. Силовото поле на корпуса на фрегатата започна да отразява насочените им радиационни импулси и пламна в розовозлатисто, пращайки в плазмата огромни мрежести зефири, изтъкани от светкавици.

— Мамка му. — Ози отново насочи енергия към вторичните двигатели и ускори „Харибда“ настрани от вектора, по който допреди малко я носеше инерцията. Силата на ускорението отново го залепи за възглавниците. — Откъсваме ли се от тях?

— Не!

— Марк, ти контролираш оръжията, направи нещо!

— Какво? Мога да изстрелям квантов разрушител, нова-бомба или неутронен лазер.

Зад тях се взриви нова вълна от ракети. Радиацията озари плазмата в опалесцентно виолетово.

— Използвай квантов разрушител.

— Трябва да сме поне на милион километра разстояние, когато едно от тези неща се взриви — ако сме дори малко по-близо, с фрегатата е свършено.

— По дяволите, няма да успеем.

— Търсят те — каза подпрограмата на СИ. — Съобщението идва по кодирана мазерна връзка, която идва извън решетъчната сфера.

— Ти май се ебаваш с мен — изстена Ози.

— Искаш ли да осъществиш връзка? Имам потвърждение на сертификата за самоличност, Найджъл Шелдън е.

Ози едновременно се смееше и плачеше.

— Кажи му, че се признаваме за виновни.

— Йо, Ози, как е хавата? — каза Найджъл. — Пичове, имате ли нужда от помощ?

Двете бронирани коли се носеха с всичка сила по последния завой на пътя, долината на Института беше точно пред тях. Градът приличаше на малък кампус на елитен университет, с вили и блокове от апартаменти върху по-малкия южен склон. Бяха разположени в спретнати редици, а посребрените им прозорци гледаха към дългите бели лаборатории и инженерни зали, които покриваха долината. Всички те изглеждаха като джуджета спрямо огромния цилиндричен звезден кораб, който беше покрит от силово поле. Скелето, ограждало осемстотинметровото му туловище в продължение на две десетилетия, го нямаше. Липсата му разкриваше светлосив корпус, който лъщеше като сатен под сутрешното слънце. Осем тъмни ракетни дюзи привличаха вниманието в задната част на огромната машина. Външните им обшивки имаха вградени термопроводящи ивици, които грееха в бледо червеникавокафяво, поддържайки ниските температури на свръхпроводниците. Няколко дълги и тъпи перки стърчаха от корпуса и флуоресцираха с наситен червеникаволилав цвят. Те отговаряха за поддръжката на термалното равновесие във вътрешните резервоари и генератори. Най-отпред едновремешното, подобно на тумор струпване от генератори на силови полета беше допълнено от издължен ален конус, който беше широк петдесет метра в основата си. Няколко издължени елемента по корпуса бяха покрити с лед. Това бяха външните стени на резервоарите с деутерий.

Беше оставена една-единствена портална колона точно под носа на кораба. Огромният камион беше паркиран в основата й.

— Копелето е стигнало дотам — каза с горчивина Алик.

— Така или иначе щяха да ни насмотаят по царски — каза Котката. — Някак си не мисля, че онези момчета щяха да ни пуснат да преминем.

Войници-подвижни бяха оформили широка ивица през Първа магистрала и околната земя на половин километър от задната част на „Мария Селесте“.

— О, мамка му — промърмори Мортън. Там ги очакваха може би хиляда извънземни.

— Готов съм — каза Стиг.

— Удари го. — Мортън изстреля трите си дронове за електронна война. Котката изстреля двата, които й бяха останали. Стиг и Олвен бяха променили фокуса на рентгеновите лазери. Сега изстрелваха широки ветрила по чакащите извънземни.

За няколко секунди войниците подвижни бяха обстрелвани с фалшиви сигнали и зловреден софтуер. Рентгеновите лъчи поразиха електромагнитните им сензори. Те се адаптираха, филтрираха и изхвърлиха цифровите вируси от себе си, но все пак последва миг, в който бяха почти изцяло слепи.

Нямаше никакво значение. Когато сензорите им възстановиха всичките си функции, те сканираха земята пред себе си и не откриха никаква промяна. Бронираните коли още препускаха по Първа магистрала, а трима души в бронирани костюми се возеха върху онази, от която се носеха горещи черни пушеци. Изведнъж двете возила набиха рязко спирачки, а гумите им пропищяха, когато скоростните им кутии бяха превключени на задна. Миг по-късно колите вече обръщаха, занасяйки по бетона, сякаш се бе покрил с лед. Полетяха обратно по пътя.

Войниците-подвижни се затичаха след тях като един. Изведнъж бронираната кола, от която се издигаше пушек, се разтресе. Започна да намалява скоростта си, изпод шасито й се разлетяха искри заедно с все по-плътни струи пушек. Нещо вътре дрънчеше като счупена камбана. Подвижните откриха огън.

— МАМКА МУ! — извика Мортън и се оттласна от колата с цялата сила на костюма. Небето около него избухна в безмилостния пламък на смъртоносни йонни снаряди. Той се приземи в края на бетонната ивица и се превъртя идеално. Изпълни кълбото, така че отново беше на краката си още на половината на превъртането. Електромускулите на костюма го тласнаха мигновено в спринт, тялото му се наклони напред под четиридесет и пет градуса. Силовото поле промени формата си и се уголеми около главата и раменете му във формата на въздушен дефлектор, намалявайки въздушното налягане пред него. Той свали ръцете си в почти неандерталска поза. Кокалчетата на пръстите му почти докосваха земята.

Сензорите му показаха как Стиг излиза рязко през предния авариен люк на колата, докато силовото поле достига алената си граница. Пазителят се отдалечи бързо настрани, тичайки с лекота в ниската гравитация. Зад него подвижните съсредоточиха огъня си. Осакатената бронирана кола се взриви.

Напред бронираната кола на Олвен започна да спира.

— Продължавай — извика неистово Мортън. — Махай се оттук, по дяволите.

Над тях се понесоха микроракети и замлатиха бавно движещото се превозно средство.

— Можем да ги надбягаме.

— Но…

— Тръгвай!

Бронираната кола отново започна да ускорява здраво и увеличи разстоянието пред извънземните.

— Да ги надбягаме. — Котката се изсмя дрезгаво. — Когато корабът излети, пак ли ще избягаш, миличък Морти?

Той изскърца със зъби. Откакто бе видял кораба, се опитваше да изчисли колко тежи. Голяма част от него беше заета от гориво. Спомни си го от бързия преглед, който беше направил на файловете. Въпреки това дори четвърт милион тона беше доста пестеливо предположение. Дори корабът да разчиташе на подемни силови полета, оформени като криле, запалването на толкова големи двигатели с ядрен синтез щеше да произведе по-лош удар от стратегическа ядрена глава.

Той видя тъмния прилив от подвижни, който се стичаше върху горящите останки на бронираната кола. Бяха бързи, но не можеха да разчитат на електромускулна помощ. Нямаше как да поддържат същата скорост. „Нали?“

Котката бягаше наравно с него, наведена под дори още по-голям ъгъл. Алик беше от другата му страна.

— Няма да има излитане — изсумтя той.

— О, Морти, наистина си безценен. Тези нещастници Пазителите провалиха всеки шанс, с който разполагаха. И сега няма да е по-различно.

— Трябва да бъде. Брадли трябва да спечели. Звездния странник не може да излети на свобода.

— Тогава трябваше да вземем няколко тактически ядрени глави или звезден кораб от клас „Москва“. Не разбираш ли? Това нещо е по-умно от нас.

— От теб. Не и от мен.

— Мортън е прав — каза Алик. — Още не е излетял. Брадли трябва просто да го задържи на повърхността.

— Мъже! Защо да постигнете нещо, когато можете да си мечтаете?

— Майната ти.

Отне им три минути, за да изминат един километър. Не използваха пътя, беше твърде уязвим. Повърхността отстрани беше неравна, а тревата и евкалиптовите храсти предлагаха известно прикритие. Продължиха така петнадесет минути, докато лазерът на Мортън не отчете, че увеличават разстоянието между себе си и подвижните зад тях.

— Трябва да се отделим от пътя — каза той. — Останалите подвижни още са пред нас. Не искам да ни заклещят помежду си.

— Добра идея — каза Алик.

Мортън промени леко посоката си и се насочи встрани от Първа магистрала.

— Докъде ли ще ни последват?

— По-важното е колко енергия имаш в клетките?

— Костюмът ми разполага с единадесет процента от захранването си. Силовото поле го изцежда много бързо.

— Вижте, момчета, не е нужно…

Слънцето се скри.

Дори с ускорителите, които захранваха мислите му, на Мортън му отне цяла секунда, за да осъзнае чудовищните размери на аномалията. Светлината се отцеждаше от полето и бягаше надалеч от него, сякаш нещо я унищожаваше поголовно.

— Какво става? — Той обърна глава на запад и вдигна очи, насочвайки основните си визуални сензори към планините Десо. Коленете му почти поддадоха от изненада. — Не е възможно — ахна той.

„Харибда“ заскърца опърничаво, след като Ози покачи ускорението до петнадесет же. Описваха плитка дъга, която ги връщаше обратно от втората решетъчна сфера. Зад тях ядрените глави бяха превърнали плазмата в ослепително бяла пелена. Сензорите изобразяваха външната решетъчна сфера като затворнически решетки на фона на мъглявите звезди.

Цялата армада от кораби на Първите завиваше, за да ги последва през разбунената плазма, изстрелвайки залп сред залп. Разцъфнаха нови експлозии. През плазмата започна да се разлива индигово петно, тъй като енергийното ниво вече достигаше степен на насищане. Мазерите и рентгеновите лазери, които обстрелваха фрегатата, оставяха видими черешовочервени линии през прозрачната завеса от йони.

Ози вмъкваше дребни вариации в захранването и така се изплъзваше от проследяващата функция на ракетите. Червена мъгла полазваше по краищата на виртуалното му зрение. Той се опита да запази концентрацията си върху многобройните цветни линии, които изобразяваха важни показатели, като скоростта и разстоянието до фрегатата. Външните камери му показваха огромен тъмен пръстен от външната решетъчна сфера, който се издигаше пред тъпия връх на фрегатата. Беше широк над осемдесет километра и се срещаше с пет други пръстена на четиристотин километра напред.

— Найджъл?

— Загубихме контакт — докладва подпрограмата на СИ.

— Е, предполагам, че това е добре — каза Марк. — Доказва, че материалът още има отрицателен електрически заряд. Нещото още не е мъртво.

— Точно така.

Ози промени посоката отново и се насочи право към пръстена. Беше на петдесет километра от него, когато изви кораба и го постави в успореден полет с пръстена; не смееше да навлезе по-навътре. Огромни луминесцентни реки проблясваха и се скриваха дълбоко във вътрешността на тъмната материя.

— Хайде, Найджъл. — Той намали ускорението и го задържа до две же.

— Мислиш ли, че…

Извън Крепостта на мрака „Сцила“ изстреля квантов разрушител и веднага се прибра в хиперпространството. Ракетата засече един от корабите на Първите и на мига превърна скромен процент от масата му в енергия. За секунда радиоактивното лъчение на средноголяма звезда замърси космоса около Крепостта на мрака. Премина през четиридесетте и осем червееви дупки, които ПланинаНаЗората бе отворил от селищата си около газовите гиганти, и унищожи генераторите от другата страна, както и всичко по пътя си. Всеки кораб около Крепостта на мрака пламна като комета миг преди да се изпари и да се разсее в опашка от умиращи молекули през ослепителната бяла пустош.

Свръхплътната радиация премина през външната решетъчна сфера, сеейки разрушение сред корабите и ракетите в тях. На сигурно, в близост до електроотблъскващата материя, „Харибда“ полетя незасегната напред, докато радиацията се сипеше от другата страна на огромния пръстен.

— Ето на това му викам адска жупел — промърмори Ози.

Под „Харибда“ плазмата се бе оцветила в заплашително на вид прозрачно виолетово. Визуалните сензори улавяха и трите решетъчни сфери. Ядрата им продължаваха да излъчват непрогледно сияние.

— Мислиш ли, че вътрешните решетъчни сфери могат да устоят на още един подобен взрив? — попита Марк.

— Кой знае, обаче Найджъл беше прав. Така или иначе щяхме да направим това, за да неутрализираме слънчевата бомба. Няма какво да загубим, ако пробваме два пъти.

— Найджъл Шелдън е доста умен, а? — каза с възхищение Марк.

— Да. — Усмивката на Ози се сви. — Доста е умен.

Той подаде захранване към вторичния двигател на фрегатата и се понесе право към втората решетъчна сфера с ускорение от осем же.

Четвъртата решетъчна сфера беше изградена от материя, която изглеждаше напълно неутрална и лишена от каквито и да е доловими свойства. Нямаше дори маса, доколкото можеха да я анализират човешките сензори. Съществуваше единствено физическата й граница. Като горните три решетъчни сфери, тя беше напълно незасегната от енергийния потоп, предизвикан от квантовия разрушител. Ози пилотира „Харибда“ през нея без проблеми. Намали скоростта и ги позиционира във вектор, по който щяха да запазят относителна неподвижност спрямо ядрото, след което разгърна всички сензори.

Пръстените бяха неспокойни. Вибрираха и се разтягаха, надигаха се и се смъкваха надолу, нарушавайки плоскостта, върху която бяха изравнени едни с други. Черните кабели, които придържаха най-външния кръг, „венеца от маргаритки“, се огъваха като ластици в опит да удържат подивелите лещообразни дискове. Навътре зеленият пръстен, който беше напълно еднакъв по цялата си повърхност по време на наблюдението на „Втори шанс“, сега се огъваше по странен начин. Изведнъж се появяваха издутини, които пращаха бавни вълни по повърхността. Сребърните плитки почти се разпаднаха на части, а пръстенът от алена светлина беше замърсен с тъмни пукнатини.

Най-сериозни промени имаше в пръстена, кръстен Искрицата. Единично тъмно изкривяване тласкаше настрани от орбитата реката от смарагдови и кехлибарени светлини и подобните им на комети опашки. Като йони, които танцуваха валс около магнитната аномалия. Отнемаше им почти цяло едно завъртане, за да се върнат в равнината на орбитата си само за да бъдат изхвърлени отново.

— Ето го нашето лошо момче — промърмори Ози. Квантовото сканиране показа повтарящ се модел от издължени деформиращи полета, които излизаха от единична точка и се въртяха бавно по продължение на искрящия пръстен. — Същински гаечен ключ в машината.

— Целта е прихваната — каза Марк. — Превключен е режим на полево действие. Ще стигне на пет хиляди километра от него и ще прободе копелето в сърцето.

— Ти си моят човек — каза му Ози.

— Изстрелване.

„Харибда“ потрепери съвсем леко, когато квантовият разрушител се изстреля от пусковата тръба. Ози обърна фрегатата обратно и ускори здраво през решетъчните сфери.

Брадли се приземи в плитката дренажна канавка до Първа магистрала. Почвата, влажна и жвакаща, омекоти удара му в земята. Той се сви в един процеп и замръзна. Външният хромометричен слой на костюма му го покри с тъмносиви и зелени краски, които отговаряха на туфите трева и калта, в която се бе скрил. Всички други системи заработиха в режим на минимален разход. Термалните батерии поемаха топлината на тялото му и така позволяваха на костюма му да се настрои към температурния профил на канавката. Малък лъч светлина нахлу през отвора на визьора му и заслепи очите му. Навън бронираните коли обръщаха със занасяне. Едната звучеше доста зле. Шумът от двигателите им заглъхна в далечината. Чуваше дишането си тежко, само сърцето му беше по-шумно.

Светлината трепна. Войниците-подвижни бягаха покрай него, няколко от тях стъпиха в канавката само на няколко сантиметра.

„А съдбата — моята, на Звездния странник, на човечеството, на Първите — зависи от това незначително разстояние. Съдбата ми обаче е претърпявала и по-странни обрати в миналото. Може би днес бленуващите небеса ще ми се усмихнат.“

Движението навън престана. Брадли включи един-единствен сензор и сканира наоколо. Нямаше непосредствени следи от подвижни. Той се изправи и погледна след препускащата извънземна армия. Някъде напред по Първа магистрала едната бронирана кола се взриви.

Брадли остана в стелт-режим и се втурна към гигантския извънземен кораб. Включи пасивните си сензори, макар и вече да знаеше какъв сигнал ще получи.

Първоначално не последва нито образ, нито звук, по-скоро меланж от чувства — за тези, които знаеха как да ги тълкуват. Сложната електронна песен насищаше въздушните вълни, излъчваше се във всички посоки и поглъщаше долината. Заедно хармониите, които обграждаха Брадли, бяха свързани по начин, който бе удивителен със сложността си. Мелодиите се издигаха и падаха, смесвайки се в едно сплотено съзнание. Тела, извънземни и човешки, които споделяха всяка частица от себе си: спомени, мисли, усещания. Той тръгна сред тази разширена когнитивна манифестация и отпи дълбоко от нея. Наблюдава как тримата човеци в бронирани костюми тичат по пътя, докато ги преследват — човешките войни не трябва да попречат на излитането. Наблюдава многобройните технологични аспекти на обновения звезден кораб, напасва системите, докато те си взаимодействат една с друга — нетърпелив дългото изгнание най-сетне да приключи. Поддържа силовото поле около кораба — решен никакво оръжие да не проникне през него. Преглежда сензорите, които следят долината — нащрек за нарушители.

Местоположението и целта на всяко тяло бяха самостоятелни, но мислите им бяха хомогенни, повтаряха тези на източника си. Посоката и целта идваха само от едно място — Звездния странник.

Той премина от лифта на порталната рамка в звездния кораб, събуждайки цялостно гигантската машина. Скоро щеше да изчезне сред звездите. В безопасност. На свобода.

Брадли нареди на силовото поле около кораба да го пропусне. Логиката диктуваше, че то трябва да му се подчини, предвид произхода на Звездния странник. Неподвижният управлява всички, нищо не се отклонява от този принцип. Въпреки това Звездния странник беше по-напреднало същество от нормалния представител на неподвижните, той не се свенеше да използва електроника, за да контролира машините си. Електрониката му беше подчинена по същия начин като подвижните. Той ги програмираше и поставяше параметрите им. Те му се подчиняваха.

Брадли знаеше, че в това се крие слабостта му, същата като слабостта на Първите. То не разбираше нито идеята за независимост, нито тази за непокорност. Подвижните му бяха част от него. Без значение дали са отгледани в развъдници от собствените му генетично модифицирани нуклеоплазми или пък са хора, чиито мозъци е превзел с мисловните си програми по хирургичен или електронен път. Мислите им бяха неговите мисли, копирани и качени от собствения му мозък. Никой от тях не кривваше от зададения път. Той не можеше да си представи някой да не изпълни нарежданията му или да го предаде, затова те също не можеха да си го представят.

Сигурността беше едноизмерно понятие в съзнанието на Звездния странник. Той бе взел мерки, за да се предпази физически и политически от местните хора, инфилтрирайки човешките си подвижни в обществото на Федерацията. Това беше сигурността, която според него му беше нужна, за да подсигури оцеляването му. Стратегия, която се беше доказала успешно досега.

Никой човек не можеше да проникне в електронната мрежа на Института. Тъй като процесорите бяха продължение на собственото съзнание на Звездния странник, те приемаха заповеди, произлизащи от вътрешността на системата. Това, което мрежата и процесорите й не можеха да направят, бе да различат истински подвижен от човек, който помни невронния „език“ на Звездния странник.

Силовото поле, което защитаваше „Мария Селесте“, прекрои формата си пред Брадли, за да го пропусне. Той притича по дъното на дълбокия, покрит с трева белег, който огромният извънземен кораб бе издълбал, плъзгайки се по земята, преди да спре злощастно. Няколко войници-подвижни патрулираха около основата на звездния кораб. Съзнанията им му казаха къде се намират, посоката, в която гледат и къде ще погледнат в следващия миг. Сензорите и очите им така и не забелязаха стелт-покритието на костюма му, докато той притичваше към сенките, хвърляни от големите ракетни дюзи на двигателите с ядрен синтез. Алармите, които следяха за врагове в близост до кораба, останаха бездейни, когато уведоми процесорите им, че присъствието му е нещо нормално.

Корабът беше постепенно издигнат от белега с усилията на подвижни и инженерни машини. Под него беше излята широка площадка от ензимноподсилен бетон, за да поддържа тежестта му. Спускови шейни държаха долната част на корпуса над повърхността. Брадли се качи по металните стъпала върху една от шейните. Отвори един от люковете за достъп към инженерния отсек на ядрените двигатели и се вмъкна вътре.

Първоначалните открития на „Мария Селесте“, публикувани от Института, бяха достатъчно точни. Корабът съдържаше ракети с ядрен синтез, горивните им резервоари, водни резервоари с екологично балансирана среда, пълни с амеба клетки, както и генератори на силови полета. Обществената представа беше, че в кораба няма нищо друго. Определено не съдържаше животоподдържащ отсек, който да приюти „екипажа“. По-подробно изследване показваше наличието на нехерметизирани коридори за достъп и тръби, които бяха учудващо сходни с тези, които хората проектираха на всеки свой кораб. Така и не бяха намерени роботи за поддръжка. Първото заключение беше, че коридорите се използват за строителна дейност.

Точно в средата на резервоарите имаше помещение с животоподдържаща система. Звездния странник живееше в него и се хранеше с базови клетки и пречистена вода от резервоарите. Не се нуждаеше от допълнително място, в което да се придвижва. Нямаше удобства за почивка и възстановяване от каквито щеше да се нуждае всеки човек, ако участваше във вековен полет. Всичко, което извънземното правеше, беше да получава информация и да наглежда системите на кораба. Когато се налагаше, то овулираше нуклеоплазми в резервоар с нулева гравитация, за да отгледа пригодени към космоса подвижни, които пращаше да извършват поправки. След като приключеха със задачите си, те биваха рециклирани в хранителни съставки за базовите клетки в резервоарите. На всеки век създаваше ново неподвижно тяло, което да приюти съзнанието на Звездния странник, тъй като старият му приемник вече бе остарял. Всичко това се побираше в помещението от тридесет кубични метра. Не беше чудно, че предварителното проучване го беше пропуснало. Все пак беше заобиколено от двадесет и пет милиона кубични метра, а корабът бе пострадал лошо по време на кацането.

В инженерния отсек нямаше светлини. Това допълнително допринасяше за схващането, че корабът се състои само от машини. Брадли включи сензорите си на пълна разделителна способност и се отправи по тесния коридор. Той се разклони няколко пъти. Някои от отворите, които приличаха на малки вертикални комини, водеха към центъра на кораба. Щеше да му отнеме твърде много време да се изкатери. Той откри коридор, който водеше към челната част и тръгна по него възможно най-бързо. Стените на коридора представляваха голи метални греди. Отвъд тях основните части на кораба бяха сглобени в проста мрежа. Отделните метални греди се тресяха, докато двигателите с ядрен синтез започваха процедурата си по запалване. След две минути корабът щеше да се издигне към празнотата на космоса.

Брадли се добра до края на коридора и започна да се провира през процепа между резервоар с деутерий и няколко ускорителни помпи с размерите на коли. Сетивата му продължаваха да долавят съвсем ясно песента на Звездния странник, макар и да се беше напъхал в тази тъмна метална пещера.

— Помниш ли ме? — попита той.

Всички подвижни в долината на Института замръзнаха.

— Помниш ме, нали? Направих така, че никога да не ме забравиш.

Песента се промени и се пресегна към мозъците на всеки един човешки подвижен в империята от мисли на Звездния странник. Заразпитва ги. Процесорите направиха проверки на самите себе си, за да установят откъде идва тази аномалия в хармониите.

— О, аз съм тук с теб.

Извън кораба песента замлъкна и започна да се оттегля.

— Не си си мислил, че ще пропусна този миг, нали? Искам да съм с теб, когато излетим. Искам да съм сигурен. Искам да умрем заедно.

Подозрението се усили, докато песента не стана достатъчно силна, за да окаже болезнен призрачен натиск върху ушите на Брадли.

— Бомби, каос-софтуер, биологични агенти. Не си спомням какво точно. Скрити са някъде на борда. Не си спомням къде или от колко време съм тук. Може би никога не съм си тръгвал.

През пронизителния хаос, който бе настанал в песента, Брадли успяваше да чуе подвижните, които бързаха по коридорите. Хиляди от тях се бяха пръснали по кораба като стада плъхове и търсеха следа към местонахождението му.

Брадли чакаше в пълния мрак, докато мислите на Звездния странник вилнееха, обзети от съмнение и гняв. Чакаше, докато минутите отминаваха. Ракетите с ядрен синтез стояха безмълвни.

— Ще полетиш ли? Чудя се. Ще избягаш ли в безопасност със знанието, че аз няма да оцелея дълго? С надеждата, че аварийните системи ще компенсират саботажа. Или ще останеш? Пораженията могат да бъдат поправени тук, на повърхността. Разбира се, елитът на Федерацията вече знае, че съществуваш. Те ще дойдат за теб със суперкорабите си. Няма да преживееш тяхната мъст.

Песента се издигна до яростен вой.

Брадли погледна нагоре. В коридора под краката му стоеше подвижен, а сензорните му стъбла се бяха извили и гледаха право към него. Извънземното изведнъж започна да се катери трескаво по гредите.

— Твърде късно е, опасявам се.

Извън звездния кораб падна мрак.

Брадли се усмихна. Топлият жест се разля като балсам сред хаотичната песен.

— Ти никога няма да ни разбереш. Само човек може наистина да познае друг човек. Останалата част от галактиката е обречена да ни подценява. Точно както стори ти.

Сензорите на корпуса отчетоха, че плътната стена на мегабурята се спуска от Високата пустош. Тя се извиси за кратко над планините, преди да ги обгърне и да се гмурне с трясък в долината на Института. За няколко секунди силовото поле над „Мария Селесте“ устоя на могъщата атака, излъчвайки ярка рубинена светлина, докато титаничните удари не претовариха генератора му. Шестнадесеткилометрова стена от пясък и скали, движеща се с петстотин километра в час, се стовари върху беззащитния звезден кораб.

— Сбогом, мой враг — каза с облекчение Брадли Йохансон.

Двете фрегати бяха застанали неподвижно една до друга в космоса. Бяха напълно невидими. На един и половина милиона километра от тях Крепостта на мрака мъждукаше като слаб фенер в Деня на Вси светии. Изведнъж пламна със синьо-бяла светлина, която можеше да се съревновава с близката до нея Дайсън Алфа. Светлината избледня със също толкова голяма скорост, с колкото се беше появила.

— Значи в ядрото на слънчевата бомба е имало някаква материя, която е трябвало да бъде превърната в енергия? — каза Марк.

— Така изглежда — съгласи се Ози.

— Не мога да видя бариерата.

— Марк, почакай минута, става ли? Всъщност почакай месец. Доста удари понесе тази Крепост на мрака.

— Решетъчните сфери още са там — каза Найджъл с тихо възхищение. — Проклетото нещо оцеля след взривовете на два квантови разрушителя. Аномините са знаели как да строят трайно.

— Няма следа от квантовото излъчване на слънчевата бомба — докладва Отис. — Изглежда я неутрализира, Ози.

В продължение на пет часа чакаха, докато плазмата в решетъчните сфери се охлаждаше и потъмняваше. Изведнъж изчезна без никакво предупреждение.

— Хей, около външната решетъчна сфера се появи нещо като обвивка — каза Отис.

— Няма ли да кажеш „нали ти казах“? — попита Найджъл.

— Забрави — каза Ози. — Мисля, че ти бях длъжник отпреди това.

— Нещо много странно се случва в космоса там — каза Марк. — Не разбирам нищо от тези показания.

— Нито пък аз — каза Ози. — Ами ти, Найдж?

— Нямам представа.

Светлината от Дайсън Алфа избледня съвсем, а с нея секна и радиокакофонията от сигналите на ПланинаНаЗората.

— Мисията е успешна — каза Найджъл. — Да се връщаме у дома.

— Хайде де, пич, това не е всичко. Нищо подобно. ПланинаНаЗората още е в космоса. Сега той ще започне на чисто в стотици звездни системи.

— Ози, моля те, разваляш мига.

— Но…

— Към къщи. С едно малко отклонение по пътя.

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (20)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

18

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (20)