Стелт-палтото се бе увило около Стиг като сиво-черна мъгла, сякаш беше погълнат от собствения си хоризонт на събитията. Над него среднощното небе беше изпълнено с проблясващите звезди на Тризъбеца на Нептун, съзвездието, което отбелязваше неговото раждане. Право пред него телената ограда продължаваше с километри — плавна линия, която разрязваше ниската трева по-скоро като граница между нации, отколкото като периметър на аеродрум. Дори при наличието на звездната светлина навън, в полето, където чакаше той, беше тъмно. Ретиналните му импланти бяха включени на усилен режим, което придаваше на влажната земя синьо-сив оттенък. Спящи овце се бяха сгушили заедно, за да споделят топлината си. Имаше няколко стада от двете страни на оградата. Аеродрумът се простираше върху толкова голяма площ, че беше по-евтино местните фермери да получат права да пасат животните си на територията му, отколкото да се харчат пари за роботи косачи.

Той стигна оградата в средата на стометров участък, в който нямаше светлини. Стълбовете и осветителните тела си бяха там, просто не работеха. Двете му ножовки прерязаха тънките линии от ръждив метал сякаш бяха хартия. Вече се чувстваше нелепо заради цялата работа със суперагентската тайна мисия. В аеродрума нямаше истински мерки за сигурност, само няколко възпълни пазачи, които прекарваха нощите седнали около управителната сграда, извършваха набези над кухнята на стола и гледаха местните сапунени опери в порталите си. Можеше да мине през главната порта и даже нямаше да го усетят.

Обикновено.

А това беше едно от нещата, които Адам не преставаше да му натяква. Нямаше „обикновени“ ситуации. Затова ето го и него, тичаше над километър през ширналите се поля между портата и задната страна на големите хангари само за да спази процедурата.

— Как върви? — попита Олвен.

— Добре. Ще съм там след около пет минути.

По кожата му вече се стичаше пот. Носеше стелт-палтото върху обичайното си яке, екзоскелет със силово поле и оръжия, а това си беше доста голямо тегло.

Той стигна първата редица хангари и изтича по отсечката от твърда земя между тях, където мъхове и плевели задушаваха ронещия се сив бетон. От двете му страни краищата на големите сгради представляваха идеални черни полукръгове на фона на звездното небе. Почти на шейсет метра височина, на върха им, плъзгащите им се врати бяха затворени заради стихиите преди десетилетия. Така и не бяха отворени отново. Сега тракаха постоянно, когато нежният бриз от Северно море се носеше над аеродрума. Построени бяха по време на проекта за съживяване, бяха направени от повсеместните въглеродни панели, прихванати към геодезична решетка от стоманени греди. Годините и занемаряването бяха докарали щифтовете и лепилата до окаяно състояние, което бе позволило на времето да поотхлаби краищата и пантите. Всеки хангар бе загубил стотици панели във вятъра, а други се държаха на по един хлабав щифт, поклащайки се при най-малкия полъх. Тракането им върху скелетите на хангарите продължи, докато Стиг навлизаше все по-дълбоко в призрачния град. Зави встрани от широката главна улица и потъна в следващата редица от сгради. Неравномерните пролуки в извитите стени на хангарите от всяка страна му откриваха кратки гледки към вътрешността им. Всички бяха пусти, изпразнени от машините и помощното оборудване. Мъртви кабели и тръби се поклащаха от невидими проводници. През липсващите панели изтичаше вода, която се събираше в локви по бетонния под.

Най-крайната редица от хангари, където се помещаваха последните роботизирани цепелини, бяха поддържани в по-добро състояние. Към скелетите им бяха прикрепени толкова много нови панели, че образувалата се шахматна шарка беше достатъчно натрапчива, за да мине за първоначалния дизайн. По продължение на основите на стените стояха роботи по поддръжката. Широките им, извиващи се носещи основи на колелца изглеждаха притеснително тънки предвид товарите, които им се налагаше да носят.

Мощни халогенни крушки на върха на хангарите хвърляха издължени петна светлина по главната улица, достатъчно отчетливи, че Стиг да ги избегне с лекота. Така или иначе сензорите му не можеха да засекат каквато и да е електронна активност. Управителната сграда се намираше в края на редицата, още една конструкция от изваяни въглеродни панели, която с годините беше променяна и надстроявана, за да се превърне в странна амалгама от кубове, цилиндри и куполи.

Стиг мина далеч от главния вход и отиде до една от по-малките врати отстрани. Дори не беше заключена. Вътре бяха включени всички светлини. Той тръгна по коридорите, качваше се и слизаше по стълбите, проверяваше стаите. Цялото място беше напълно пусто, дори пазачите не се бяха появили за смяната си.

Стиг най-сетне стигна в офиса по сигурността и отвори връзка към Олвен.

— Тук всичко е чисто. Качих софтуера ни в системите. Сега отварям портала за теб.

Стена от екрани показваше образи от различни камери, пръснати в аеродрума, като най-голямата концентрация беше около главния вход, управителната сграда и вътрешността на работещите хангари. Той видя как бариерата при главния вход се вдига. Няколко минути по-късно камионите на Пазителите минаха оттам.

Стиг ги посрещна пред сервизната врата на първия хангар; заемаше малка част в ъгълния сегмент на вратите за излитане, но все пак беше достатъчно голяма, за да позволи на два камиона да преминат един до друг. Олвен слезе от кабината, когато влязоха вътре.

— Никога не съм била толкова близо до един от тях — каза тя с възхищение.

В единия край на хангара имаше завързани два цепелина. Тъмните елипсовидни форми бяха дълги по сто и петдесет метра и високи по петдесет. Благодарение на дългите им перки, свити по продължение на корпуса, приличаха още повече на летящи китове.

— Нито пък аз — призна той. От толкова близо роботите цепелини не бяха така впечатляващи. Корпусните им обшивки бяха кърпени толкова често, колкото хангара, който ги приютяваше, макар че бяха доста по-чисти. Редицата врати за разтоварване по коремите им бяха отворени и през тях се виждаха различните механични люкове и кошове в металните пещери. — Не очаквах да са толкова грубовати.

— Въпреки това ще свършат работа — каза тя. — Колко са?

— Двадесет и два в хангарите. Сертификатите за полети на три от тях са анулирани заради предстоящи ремонти, но за нашите цели ще послужат добре.

Останалите Пазители слизаха от камионите.

— Да се захващаме — каза им Олвен. — Можем да монтираме повечето от системите до сутринта.

— Следващият цикъл на червеевата дупка започва следобед — каза Стиг. — Това ни оставя достатъчно време, за да ги вдигнем във въздуха и да ги позиционираме. Могат да обикалят града, докато не им дадем сигнал.

— Ами екипа от проекта по съживяване и инженерите?

— Не мисля, че ще се върнат. Това място е изоставено. А и ако се появят все пак, просто ще ги заловим, за да не вдигнат тревога.

— Добре тогава.

Един от камионите беше паркиран възможно най-близо до корема на първия цепелин. Пазителите свалиха задната порта и издърпаха няколко рампи на колела. Стиг и Олвен отидоха да им помогнат. Един товарен робот се спусна по подвижните рампи, понесъл дебел цилиндър, дълъг почти четири метра. Металните рампи проскърцваха под него, издавайки тежестта му.

— Ще проработят ли? — попита Олвен.

— Надявам се. — Стиг премести поглед върху камиона. — Имаме само шест. Ще съм доволен дори само един да стигне до ЗП. — Виждаше още един от цилиндрите, който почиваше на носещата си люлка вътре в камиона. Около него за пода бяха закрепени сандъци с дронове за примамка и пръскачки на разсейваща плява. — Трябва да прикачим пръскачките към всички цепелини, включително към въоръжените. Така Институтът няма да забележи разликите, докато не стане твърде късно.

— Без майтап? — каза Олвен.

— Съжалявам. Около бомби като тези ставам малко нервен.

Те последваха товарния робот до централния отсек за товари. Пазителите започнаха да закачват вътрешните кабели за повдигане на цепелина към цилиндъра.

— Чуваме много слухове от войниците на Института — каза Олвен. — Всички говорят за някаква атака срещу Федерацията.

— Отново Първите — каза Стиг.

— Да, но, Стиг, нападението е било мащабно, в това всички са единодушни. Много са изнервени. Някои дори говорят, че може да пробият към Междинна станция.

— Би било глупаво от тяхна страна. Няма как да знаят дали са останали полети на въглеродни гъски от Порт Евъргрийн.

— Беше само подшушнат слух.

„Но сигурно е бил истински“, помисли си Стиг. Пазителите и поддръжниците им бяха започнали работа в пъбове и клубове, в които войниците на Института се събираха в Армстронг Сити. Това им осигуряваше бавен, но несекващ поток от информация за войниците и задачите им. Моралът им, вече доста нисък, се бе устремил надолу. Всички войници бяха подписали средносрочни договори, за да помогнат на Института в изтласкването на партизанските банди от Великите Ирилски степи. Не бяха очаквали да служат като паравоенни в града. Фактът, че бяха най-мразената група на планетата и постоянен обект на тормоз и злоупотреба, си казваше думата. Офицерите им трябваше да ги пускат навън нощно време. Чувствайки се на сигурно в общата компания, те пиеха и се оплакваха като всеки друг войник от времето на Троя.

— Някой наясно ли е дали се очаква пристигането му?

— Щях да ти кажа. Не знаят, твърде ниско в хранителната верига са.

— Не може да остава още много.

Тя наблюдаваше как тежкият цилиндър се издига в товарния отсек, потрепвайки всеки път, когато веригите на древната вдигачка изскърцваха в знак на протест под тежестта.

— Ти направи всичко по силите си. Може да премине само в предварително установени часове, и ние добре ги знаем. Имаме покритие на ЗП с осем различни сензора, изобретени от човешката раса. Ако войниците дори само погледнат към портала, ще разберем. Затова спри да се тревожиш, погрижили сме се за всичко.

Стиг погледна към цепелините и се засмя заради дързостта на плана им.

— Да, кой ли ще забележи шибан цепелин, тръгнал да хвърля бомби? Бленуващи небеса!

— Никой — каза тя, отговаряйки му с усмивка, в която личеше див ентусиазъм. — В това е красотата на плана. Ако летят достатъчно ниско, ще стигнат над стените на ЗП, преди Институтът да успее да насочи и едно оръжие към тях.

— Надявам се да си права. — Той се стресна, когато вдигащият механизъм спря с неприятен звук на стържещ метал. Бомбата бе качена на сигурно в отсека. — Да измислим как да обезопасим този звяр. Наистина ги искам във въздуха до сутринта.

Оскар не очакваше забавяне от повече от шест часа. Достатъчно, за да презаредят нилинговите д-ями на „Дъблин“ и да натоварят предния отсек с ракети „Дювоа“ и квантови разрушители. Флотското командване бе намекнало, че ще ги пратят обратно в системата на Ханко. След като червеевите дупки изчезнаха, те бяха унищожили осемдесет кораба на Първите, преди да изчерпят оръжията си.

Веднага щом звездният кораб се намести плавно в един от доковете при база Едно, в папката на Оскар изскочи шифровано съобщение. Адмирал Колумбия искаше да го види веднага. Както и останалата част от екипажа, Оскар още бе в шок заради начина, по който Военният кабинет бе стоварил отвисоко всичките лайна върху Уилсън. Гневът беше мощният близнак на това чувство и той се изкушаваше да каже на новия си командир да си завре срещата някъде. Импулс, който ставаше още по-неустоим заради притесненията, че Колумбия провежда политическа чистка в новия си офис. Оскар беше един от първите хора, които Уилсън бе взел на работа, което го правеше виден лоялен член на стария режим.

Въпреки това не можеше да прави заключения за хората на базата на собствените си емоционални предразсъдъци. Затова постъпи зряло и изпрати обратно съобщение, че е на път към адмирала. Да, сър.

— Ако лайнцето те уволни, ние също напускаме — каза Тийг.

— Недейте — каза Оскар на излизане към малката совалка за превоз. — Флотът има нужда от вас.

„Къде ли съм чувал това?“

Нищо не се бе променило физически в Пентагон-II. Старшият персонал изглеждаше малко изнервен, докато Оскар минаваше през офисите и коридорите, но все пак те защитаваха човешките светове срещу четиридесет и осем извънземни армади. Имаха право да са поизнервени.

Рафаел Колумбия беше взел стерилния бял офис на Уилсън. Когато Оскар влезе, адмиралът беше сам.

„Без свидетели — помисли си веднага Оскар. — О, за Бога, стегни се.“

Колумбия не се изправи, просто му посочи стола срещу него с непринудена фамилиарност.

— Имам проблем, Оскар.

— Ако това ще улесни нещата, ще подам оставка. Нямаме нужда от повече вътрешно напрежение.

Колумбия се намръщи, истински изненадан, и се усмихна за миг.

— Не, не е това. Ти си отличен капитан на звезден кораб. Погледни само представянето на „Дъблин“.

— Благодаря.

— Проблемът ми е от по-непосредствено естество. Може да съм допуснал грешка.

— На всички се случва, сър. Трябва да видите списъка ми. — „Всъщност, не трябва.“

— Получавам голямо количество информация, която показва, че Звездния странник е истински и представлява непосредствена заплаха. Доказателствата се трупат, Оскар. В миналото винаги ги игнорирах, но вече не мога да си го позволя, независимо колко неудобно може да се окаже това лично за мен.

— Мен ме уплаши до смърт, когато разбрах.

Колумбия се вторачи в него, преди най-накрая да се усмихне, приемайки с неохота поражението си.

— Трябваше да се досетя. Много добре, това прави нещата по-лесни. И за двамата.

— От какво се нуждаете?

— Доказан предател се е появил на Буунгейт, флотски офицер на име Тарло. В парижкия офис се сформира екип за арест. Но, разбира се, всички червееви дупки към Вторите48 са затворени с декрет на Военния кабинет. Този предател ми е нужен, Оскар, той може да докаже или разбие на пух и прах цялата легенда за Звездния странник веднъж завинаги.

— Искате да летя дотам?

— Не. За момента ще задържим тази информация в тайна. Бог знае каква буря от лайна ще се вдигне, ако изтече информация, преди да поставим нещата под контрол. Искам ти да си личният ми посланик до Найджъл Шелдън. Трябва да му дадеш ясно да разбере колко е важно това. Помоли го да отвори тайно червеевата дупка и да пропусне парижкия екип. Никой друг, само тях.

— Искате аз да помоля за това? — Оскар не можеше да повярва на ушите си, макар да беше доста голям комплимент за него.

— Досието ти, откакто Боуз наблюдава забулването на Дайсън Алфа, е безукорно. Освен това си имал висока позиция в ТСП преди войната. Найджъл Шелдън ще те приеме и изслуша. Точно сега не разполагам с такъв политически капитал пред него, а и не ми се иска да използвам толкова големи услуги и да помоля Хедър да се намеси от мое име. Ако се съгласи да отвори червеевата дупка, те искам на място в Нараби, за да следиш мисията. Нуждая се от надежден човек като теб.

Оскар се изправи. За малко да отдаде почест.

— Ще дам всичко от себе си, сър.

Беше поредната красива и ясна зора над планините Десо. Искрящите съзвездия бавно избледняваха върху изсветляващото сапфирено небе. Саманта нямаше време да се възхищава, докато утринното сияние се процеждаше през отворената врата на древния подслон. Кожата й беше гореща и лепкава под дебелата защитна дреха от цяло парче плат. Тя и останалата част от екипа носеха такива дрехи, докато работеха близо до нилинговата д-яма. Модерните д-ями разполагаха с вътрешен електромагнитен щит, но тези, с които работеше тя, бяха на десетилетия и пасивните им щитове бяха сдали багажа преди много време. Тази беше тук от шейсет години. Приемаше и складираше енергия от горещата лава през кабела, спуснат със сонда на два километра под основата на планината. Саманта беше прекарала цяла нощ, модифицирайки модула за енергийно излъчване. Първоначалната контролираща система се нуждаеше от смяна, което никога не бе лесна задача в условията на работен режим на съоръжението. Освен това трябваше да се извърши голямо количество поддръжка на основните вериги. Нилинговите д-ями бяха добри висококачествени системи, но не бяха проектирани за шейсет години непрекъсната работа.

Отне й седем часа усилена работа, по време на които гледаше през издрания, замъглен визьор под светлината на парафинови лампи. Гърбът я болеше, пръстите й бяха изтръпнали, главата й беше пълна с кодове на ненужни стари програми. Тя се изправи бавно и се заслуша с неприязън в пукането на ставите си. Чувстваше се стара.

— Пусни проверка на връзката — каза тя на Валънтайн, техническия отговорник на конвоя.

— Готово — извика той отвън.

Саманта вдигна портативните системи, които лежаха на оронения под от ензимноподсилен бетон, и загаси фитилите на парафиновите лампи един по един. Беше достатъчно уверена, че енергийните връзки ще проработят. Това беше деветият манипулаторен пункт, по който бяха работили през последните пет седмици, което я правеше истински експерт в работата със стари нилингови д-ями.

— Имаме захранващ поток — извика Валънтайн.

Саманта отиде до отворената врата и направи няколко упражнения, за да отпусне схванатите си мускули. Слънцето тъкмо се издигаше над хълмовете и разкриваше Просеката Треватан, огромната долина, която се простираше под нея. Те се намираха на северозападния край на веригата Десо, само на четиристотин километра от връх Херкулан. Всеки ден, когато погледнеше на юг, Саманта си мислеше, че може да види билото на гигантския вулкан, който се издигаше през блещукащия въздух — сива отломка, която се извисяваше недостижимо над хоризонта. Останалите от конвоя й казваха, че си измисля. Предполагаше се, че Тронът на Афродита е видим от тяхната височина, може би дори ледниковият пръстен. Днес очите й бяха твърде уморени, за да се вгледат през редкия въздух.

Ярка слънчева светлина заля Просеката Треватан и под нея заискриха многобройните малки притоци, които се виеха през горите от широколистни дървета, колонизирали ниските части на долината. Просеката беше геологическа падина, която си пробиваше път от Голямата Триада и разцепваше веригата Десо като магистрала, отъпкана от паднали ангели. Плавният й криволичещ маршрут продължаваше над седемстотин километра от основата на връх Зевс на запад до полупустинната граница на Високата пустош на изток. Осемнадесет големи реки и стотици по-малки потоци се отцеждаха от нея през долините на насечените планини в най-северната част и се разливаха върху низините Алдрин. Виещи се реки носеха водите през тревните площи до Северното море. Беше напоителна система, която поддържаше почти четвърт от фермите на планетата.

Ниско над дървесните корони се плъзгаха облаци като валма от памук, предвестници на голямата буря, която щеше да пристигне по-късно тази сутрин, след като беше бушувала около Голямата Триада. Когато тъмните купести облаци се настаняха над тях, щеше да вали поне три часа. Предвид височината на Просеката, дъждът беше винаги студен, понякога примесен със суграшица. Керванът им бе устоял на мразовития дъждовен климат със седмици, докато подготвяха отмъщението на планетата.

— Добра работа — каза дрезгаво Харви. Стоеше досами подслона, облечен в жълт като горчица защитен костюм, като всички в кервана.

— Все старата работа — отвърна тя.

— Да, но добре свършена. Освен това е жизненоважна.

— Ще започваме ли с теста?

— Аха.

Двамата се отдалечиха от подслона и дебелата му покривка от бръшлян. При пробиването на дупката за кабела за топлинен пренос и издигането на подслона около нилинговата д-яма това място бе представлявало обширно пространство открита земя от северната страна на Просеката с едва няколко фиданки, които се бореха за живот върху каменистите хълмове. Сега, благодарение на дъжда, който напояваше тревата, лишеите и мъховете, разпръснати от екипа по съживяването на планетата, дърветата бяха избуяли. Вече нямаше гола земя, гората се бе простряла от дъното на Просеката Треватан до върховете във вълнообразна ивица, насечена от дерета и била. Генномодифицирани иглолистни дървета заемаха основната част от склоновете, макар че жизнени явори се конкурираха с тях за пространство, а също толкова разпространени видове, като белите тополи и маковете, намаляваха с увеличаването на височината. Заслонът вече бе обграден от източени габъри и брезови дървета. Бръшляни с почти черни листа бяха полазили всичко. Покриваха като килим песъчливата почва и загръщаха ствола на всяко дърво. Заслонът беше напълно задушен от дебелите пълзящи растения. Беше им отнело цял час, за да намерят и очистят отново вратата.

Дори без бръшляна гората осигуряваше идеално прикритие за заслона и всичките му братовчеди по продължение на Просеката Треватан, но достъпът до него беше труден. Керванът можеше да се движи по хълмовете над горската линия, да нагазва през потоците и да следва контурите около резките извивки на земята. Напредването през дърветата обаче, беше задача за специалисти. Пазителите, с които работеше Саманта, бяха откраднали машина за разчистване от една от туристическите компании, които осъществяваха полети с хиперплъзгачи до Голямата Триада. Голямото му предно колело с коси от хармонични остриета беше единствената им надежда да напреднат през гората и да стигнат до заслона. След като се добраха дотам, голямата машина бе започнала да се движи в спирала около него, изчиствайки повърхност, на която да разположат оборудването си. Саманта знаеше, че това е единственият начин, но не можеше да спре да мисли за гигантската стрела, която се виждаше от въздуха и показваше точното местонахождение на пунктовете им. Имаха късмет, че на Далечината нямаше много летателни апарати.

Екипировката, която бяха инсталирали, беше върху пружинираща постелка от дървени стърготини, изплюта от прочистващата машина. Трябваха им три камиона, за да донесат сандъците, които впоследствие разопаковаха. За два дни компонентите бяха сглобени в груба на вид петостенна пирамида от черен метал, висока седем метра. В процепите и браздите й вече се бе събрала роса, когато слънцето се издигна достатъчно високо, за да огрее грамадната машина.

Саманта и Харви обходиха основата й, докато вървяха към пътя, начертан от машината за пробив. Двама техници от клана Максоубъл се суетяха около един отворен панел, който разкриваше матрица от червени и кехлибарени светлини. Валънтайн стоеше зад тях.

— Всеки момент ще е готов — каза той.

Возилата на конвоя бяха паркирани в линия надолу по пътеката, надалеч от рискованите ем-импулси, които нилинговата д-яма изпускаше. На триста метра от заслона Саманта свали шлема си и вдъхна дълбоко от хладния, влажен, нефилтриран въздух. Усети силния аромат на бор, докато крачеше по скършените отломки от дървесна кора и смачкани иглички.

— Бих искал ти да поемеш последните два пункта — каза хрипливо Харви.

— Защо? Къде отиваш ти?

Той свали шлема си. Слънчеви лъчи озариха дебелите полупрозрачни ивици кожа, които кръстосваха бузите и врата му и придаваха млечен вид на съсипаното му лице.

— Миналата нощ, докато беше заета, дойде съобщение. Клановете организират отряди за набези, в случай че Звездния странник премине през ЗП. Ще се пръснат по продължение на Първа магистрала.

— Не можеш — каза механично тя и прехапа долната си устна. — Съжалявам.

— Това са само повърхностни поражения — каза той весело. — Все още мога да яздя и без съмнение мога да стрелям — по-добре от хлапетата, които се наричат войни в днешно време. Освен това има слухове, че барсумианците ще се присъединят към нас. Кой може да устои на това?

— Никой, предполагам — въздъхна тя. Знаеше, че е безполезно да се опитва да спори с него.

— И да не се безпокоиш за мен. Това, което правиш ти, е истински важното.

— Разбира се. Ами Валънтайн?

— Той е добър техник, но ни трябва някой, който може да доведе нещата докрай. Това си ти.

— Благодаря, но знаеш, че не можем да завършим пунктовете. Не разполагаме с оборудването.

— Имай малко вяра в Брадли Йохансон, той ще ни докара последните компоненти навреме. Междувременно можеш да сглобиш системите, с които разполагаме, за да са готови за монтаж.

— Чух, че можем да построим само четири функциониращи пункта.

— Чула си правилно, Брадли ще достави останалото оборудване за завършването на последните осем. Не се тревожи.

— Доста изчаква.

— Сигурен съм, че има достатъчно проблеми във Федерацията.

— Да — каза тя. Не й харесваше колко кисело прозвуча.

— Но какво?

— Не съм казала нищо.

— Трябваше ли да казваш?

— Добре де — призна тя. — Исках да съм в екипа, който ще се качи на Трона на Афродита.

— Е, бленуващите небеса знаят, че си заслужила място там. Ако приключиш с последните два пункта навреме и Брадли достави останалите компоненти, за да накараме мрежата да заработи, ще можеш да стигнеш до долините Налосил навреме за срещата.

— Това си е подкуп.

Хари се захили.

Стигнаха до първия паркиран камион. Около него имаше група от над дузина Пазители, които стояха в очакване. Ферелит държеше въодушевения Ленъкс. Когато го пусна, малкото момче защъпурка нестабилно до майка си с радостна усмивка. Саманта го вдигна и се обърна към новия пункт, който бяха построили. Валънтайн и последните двама техници тичаха по пътя. Едва виждаше върха на черната пирамида на около шестстотин метра от тях, където се намираше новото сечище около заслона.

Закъснелите свалиха шлемовете си.

— Всички ли са тук? — попита Валънтайн. Без предупреждение той вдигна портативна система и въведе активиращата поредица. Саманта вдигна собствената си портативна система, като подрусваше Ленъкс с другата си ръка, и се опитваше да наблюдава символите, обозначаващи енергийното захранване.

Въздухът около сечището проблесна, когато пирамидата започна да генерира базовото си силово поле с ширина от осемстотин метра, стабилизирайки цялата структура. Саманта почувства лекия трепет в земята, когато силовото поле проникна в скалата под тях и се закрепи стабилно. Именно тази функция правеше построяването на генераторите толкова трудно. Почти половината от частите трябваше да бъдат направени по поръчка във Федерацията. Стандартните силови полета не проникваха на повече от няколко метра в солидна материя. Нищо не се движеше в мехура от енергия, листата на всяко дърво замръзнаха на място, когато сияещият въздух се сгъсти.

— Втора фаза — извика Валънтайн.

Саманта наклони глава назад и посочи с ръка на Ленъкс. Детето се загледа с любопитство в небето.

Пет дълги остриета от въздух проблеснаха над вече съществуващото силово поле. Първоначално формата им не беше съвсем стабилна, но с усвояването на първия прилив на енергия въздухът се успокои и молекулите му се преподредиха в нови форми. Останаха само съвсем бледи слоеве на светлинно пречупване, които разкриваха контурите. Бяха съвсем слаби процепи, образувани от различното налягане, които прорязваха сапфиреното небе. Присъствието им обаче беше достатъчно ясно за невъоръжено око. От гледна точка на Саманта остриетата сякаш бяха направени от висококачествено стъкло. Започнаха нежно да се извиват надалеч едно от друго и продължиха да се разширяват, докато ширината им не достигна половин километър, а разстоянието между тях — три. След това започнаха да се извиват дълго наобратно до единична точка на осем километра над новото сечище в гората.

— Най-голямата тел за разбиване на яйца във вселената — избоботи Харви.

Докато Саманта ги наблюдаваше и се усмихваше на описанието му, тънки облачни ивици удариха неотстъпчивите остриета и рязко се извиха настрани. Нежни повеи се отъркваха в нея, докато остриетата отклоняваха бриза, който духаше по продължение на Просеката Треватан.

— Трета фаза — предупреди ги Валънтайн.

Остриетата започнаха да се движат, въртейки се бавно по посока на часовника. След пет минути направиха пълен кръг и спряха. Саманта почувства как вятърът, който бяха събудили, се устреми по пътя в една гигантска, мързелива вълна от налягане и разлюля дърветата. Защитният й костюм се развя около нея, а потната й коса се завъртя около главата й. Ленъкс се засмя радостно.

— Успяхме — каза Харви. — Отново. Какво захранване използвахме?

Саманта погледна към портативната си система.

— Четири процента.

— Много е.

Над тях остриетата изчезнаха. Базовото силово поле освободи хватката си върху околните скали и въздух. По пътеката се понесе зефир и въздушните течения си запробиваха път към обичайните си маршрути.

— Стартирането използва диспропорционално количество захранване — каза тя. — Не се тревожи, ще има достатъчно енергия за отмъщението на планетата.

Четири идентични черни лимузини „Кадилак“ спряха пред големия стар префасониран склад в квартала Търнби в Дарклейк Сити. От първата излезе Мелани. Скъпите й обувки от „Формар“ се разминаха за малко с подгизналата купчина от листа и хартия, която запушваше канавката. Беше избрала по-умерени дрехи от собствения си гардероб — изискано черно яке с тънки бели райета. Подхождащи панталони и кремава блуза придаваха завършеност на тоалета. Този път от нея струеше авторитет като от истинска Паула Майо. Чувстваше се странно да се върне тук като професионален посредник, който не приема откази и разполага с подкрепата на шестима много корави невросвързани с оръжия телохранители от ТСП.

На улицата нямаше никой, затова всички се наредиха пред вратата. Нищо не се бе променило. Лилавата табела на „Уейсайд Пръдакшънс“ още беше на стената отвън, диваните в миниатюрната рецепция още люспеха снежинки от хром по пода, миризмата на озон и дезинфектанти все така насищаше въздуха. Мелани мина право през рецепцията и тръгна по тесните коридори, които отделяха сцените. Горе древният покрив от слънчеви колектори скърцаше непрестанно. В подобното на пещера пространство над тях долиташе ехо от гласове, идващи от една от сцените. Иззад един ъгъл се появи сценичен работник, който дърпаше носилка на колела, върху която не особено стабилно балансираше легло. Той зяпна изненадано Мелани и ескорта й.

— Къде е Тайгър Панси? — попита Мелани.

— А?

— Тайгър Панси, къде е?

Ръката му махна вяло към коридора.

— В съблекалнята май.

— Благодаря. — Мелани премина с широки крачки покрай него. Преди дори не бе стигнала до съблекалнята. Не беше трудно да я открие, представляваше голямо открито пространство, в единия му край бяха подредени шкафчета, а в другия — маси за гримиране. Далечният край представляваше хаос от закачалки за дрехи. Няколко момичета, облечени в пера и позлатени индуски саронги, седяха наоколо и чакаха реда си за гримьорката — огромна възрастна жена с черна траурна рокля. Техник настройваше ОВ-татусите на едно от момичетата. Беше много млада, с поне четири сантиметра по-висока от Мелани, слаба, почти кльощава, с черна лъскава кожа. Имаше нервно, но въпреки това примирено изражение, докато наблюдаваше как техникът забива модифициращи лепенки по ОВ-татусите, които покриваха като мрежи бедрата и гениталиите й. Явно си спомни нещо, когато очите й се спряха върху Мелани. Техникът вдигна поглед от сложната портативна система, която държеше. Какофонията от разговори в съблекалнята секна.

— Тайгър Панси? — извика Мелани.

Някой се изправи сред момичетата, които чакаха да бъдат гримирани. Мелани едва я позна. Перхидролнорусата й коса вече беше оранжева, всъщност почти мандаринена, и приличаше на слама. Тайгър стоеше изправена, сякаш я бяха ударили с ток. Препрофилирането бе премахнало пълнотата на бузите й, но дебелият слой кожа, който се бе образувал, се бърчеше очевидно, докато устата дъвчеше дъвка. Още преди гримирането по миглите й вече имаше твърде много спирала. Тюркоазено-топазените пера около гръдния й кош, които придържаха гърдите й нагоре, бяха поставени под сериозно напрежение.

— О, здравей, Мелани — изписка тя. — К’во правиш пак тук?

— Дойдох да те видя.

— Верно? — Тайгър Панси се изкикоти пискливо. — Искаш да ме интервюираш ли? На Джейси това няма да му хареса.

— Тук съм, за да ти предложа работа. А и на никой не му пука какво му харесва на Джейси, най-малко на мен.

— О, наистина? — попита мъжки глас.

Мелани се обърна към него. Точно като студиото, Джейси също не се бе променил. Още беше с бръсната глава и черни дрехи с малки бръчки, характерни само за евтините платове.

— Махай се — каза му рязко Мелани.

Бледата кожа на Джейси започна да порозовява. Той огледа набързо телохранителите й.

— Само го повтори без шибаните си приятели.

Тя му се усмихна хищно.

— Те не са тук, за да ме пазят. Тук са, за да държат теб на разстояние от мен.

— Върви на майната си, кучко. Не се шегувам. Не можеш да идваш тук все едно управляваш вселената и да се опитваш да крадеш шибаните ми момичета. Тайгър Панси е моя. Чаткаш ли, мамка ти?

Мелани наклони глава встрани и присви устни, сякаш размишляваше върху казаното от него.

— Не.

— Не ме интересува за коя се мислиш, ходи на майната си веднага! — извика Джейси. — А ти — той навири пръст към Тайгър Панси, — няма да ходиш да се чукаш никъде другаде. Разбра ли?

— Да, Джейси — каза покорно Тайгър Панси. Брадичката й потрепна, докато тя се бореше с напиращите сълзи.

— Не й говори така — каза Мелани и пристъпи към него.

— Или какво? Ще ми направиш свирка? — Той огледа с усмивка телохранителите. — Да не би Алесандра да ви дава да си я въртите, момчета? Чувам, че това прави там — курвата в предаването на Барон. — Подигравателният му смях достигна триумфални тонове. — Не е ли така? Ти си просто една шибана медийна проститутка. Какво? Мислиш, че не ми е ясно? Всеки ебач в бизнеса знае каква си.

Мелани знаеше, че може просто да вземе Тайгър Панси и да излезе. Ако беше някой друг, а не Джейси, щеше да направи точно това.

— Не съм за продан — изръмжа тя, докато правеше последната стъпка и се доближи до него. — Казах ти го и преди.

Тя вдигна коляното си.

Джейси се изви предвидливо и се предпази с крак. Коляното й се плъзна по бедрото му. Ухили й се подигравателно.

— Това сме го правили и пред…

Мелани заби челото в носа му. Джейси изпищя, когато хрущялът му изхруска с отвратителен звук. Ръката му се вдигна механично, за да скрие носа му и да спре кръвта. Тогава Мелани сви коляно отново, този път както трябва.

— Да, прав си, истинска дежа вю сесия си направихме — каза тя учтиво, докато очите на Джейси се пълнеха със сълзи. Устата му се отвори в безмълвен писък и той падна на колене. Едната му ръка стискаше носа, а другата — чатала. Заради кръвта предната част на черната му риза лъщеше противно.

Момичетата се отдръпнаха изключително бързо от пътя й, докато Мелани отиваше до Тайгър Панси.

— Тази работа ще ти донесе толкова много пари, че повече няма да ти се налага да идваш тук. Освен това ще получиш и подмладяване. Можеш да започнеш отново.

— Наистина? — попита Тайгър Панси. Дъвчеше усилено дъвката и се взираше в Джейси.

— Той дали ще е наред, какво мислиш?

— За съжаление, да. Не искам да те притискам, но ми трябва отговор.

— Предния път, когато го направи, обаче не беше наред. Не можа да го вдигне цяла седмица.

— За което човешкият генен басейн несъмнено е бил много благодарен. Тайгър. — Тя сложи длан на ръката на порнозвездата. — Нуждая се от помощта ти. Наистина. Много хора разчитат на теб.

Тайгър Панси погледна примирено телохранителите.

— Кого трябва да изчукам?

— Никого. Не става дума за това. Ще те свържем с единична връзка към специален клиент. Така той ще разбира какво чувстваш. Дойдох при теб, защото си най-добрият сензорен артист.

— Верно? — Тайгър Панси се усмихна срамежливо. — Ти си добро момиче, Мелани, знаех си, когато дойде още първия път. Веднага си казах, че си от класа. Рекох си: Тайгър, трябва да се опиташ да бъдеш като нея. Обаче не съм.

— Ще го направиш ли?

— Мелани — Тайгър Панси свали ръката си и й прошепна: — Има едно, хм, лекарство, което трябва да вземам през деня. Специално лекарство. Джейси ми го набавяше тук. Не мога да тръгна без него.

По някаква причина гърлото на Мелани се сви почти до болка. Не можеше да си спомни някога да е чувствала такава силна симпатия към някой друг.

— Можем да го намерим за теб, обещавам. По-добро от това, което ти е доставял Джейси. Можеш да отидеш навсякъде, Тайгър. А когато се подмладиш, вече няма да ти трябва.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тайгър Панси се усмихна като победител от лотарията.

— Добре тогава.

Трудно можеше да се каже, че целта на изражението на Найджъл Шелдън е да накара Оскар да се чувства добре дошъл. Даниъл Алстър, който го бе посрещнал при влака, се бе държал учтиво и енергично. Оскар си помисли, че това отношение ще се пренесе и върху началника му. Сега, в офис апартамента на старшия управител на гарата в Нараби, осъзна, че греши.

— Е, какво иска Колумбия? — попита Найджъл. — Трябва да е важно и деликатно искане, за да изпрати теб.

— От парижкия офис на флотското разузнаване са открили офицер предател на име Тарло и трябва да го арестуват. Има обаче проблем. Тарло е на Буунгейт. — Оскар се приготви да понесе гневния изблик, който очакваше.

Колкото и удивително да беше, Найджъл се облегна назад в креслото си и му се усмихна с лека изненада.

— Тарло е един от хората, взели участие в събитията на Илюмината, нали?

На Оскар му се наложи бързо да прехвърли през ума си информацията, която бе усвоил по време на пътуването от Висшия ангел дотук.

— Да, сър.

Не можеше да мисли за друго освен за това колко изумително добре информиран е Найджъл Шелдън. „Но все пак той е глава на най-голямата династия.“

— От какво естество е предателството му? — попита с неприязън Найджъл.

— Сър, трябва да го арестуваме и да прочетем спомените му, за да потвърдим за кого работи.

— Значи Колумбия най-сетне започва да вярва в Звездния странник, така ли?

— Ъъ… — едва успя да смотолеви Оскар.

— Не се тревожи, Оскар, знам, че той е истински.

— Наистина?

— Аз и още неколцина, затова сега се успокой.

Някак си това просто не беше възможно.

— Благодаря ви, сър. Офисът в Париж е събрал екип за арест. Бихме искали да ги изпратим на Буунгейт.

— Военният кабинет реши да запази всички червееви дупки на Вторите47 затворени.

— Знам, но екипът е само от пет души. Червеевата дупка ще бъде отворена за кратко и няма да позволи масов изход от страна на Буунгейт, особено ако планетата не знае, че червеевата дупка е отворена.

Найджъл забарабани с пръсти по бюрото си.

— Какъв е планът, в случай че заловят Тарло невредим?

— Директно прочитане на паметта.

— Така постъпваме ние с агентите на Звездния странник. Ако гледната точка на Колумбия започва да съвпада с нашата, можем да споделим информацията с него. — Той смръщи лице в нерешителна гримаса. — Ако заловят Тарло, екипът за арест ще трябва да се върне. Това означава ново отваряне на червеевата дупка. Хората на Буунгейт ще го разберат. По дяволите, моите хора ще го разберат, а едва ги убедих да останат там. Не, Оскар. Съжалявам.

— Членовете на екипа за арест са изявили доброволно желание да отидат в бъдещето заедно с останалото население на планетата. Не ви молят за обратен билет, сър, просто искат шанс да го заловят.

— О…

— Тарло е изключително важен агент на Звездния странник. Позицията му в парижкия офис му е позволила да прикрие огромен брой от операциите му. Спомените му ще бъдат безценни за разкриването на цялата мрежа на Звездния странник. Не знам как да ви покажа по-ясно колко важно е това.

— По дяволите! — Найджъл въздъхна. — Добре, но ще го направим изключително дискретно. Ако и когато Тарло бъде свързан за невронно сваляне на информация, данните ще бъдат извлечени от мозъка му и ще бъдат прехвърлени към операцията, която ние провеждаме тук. Колумбия може да разполага с пълен достъп, но не и да контролира процедурата.

— Благодаря ви, сър.

Найджъл му кимна.

— Най-добре да се свържеш с Уилсън. Той може да те информира за нашата операция.

— Уилсън е тук?

— Да — каза с ирония Найджъл. — Заедно с някои други, които може би познаваш. Но това не трябва да стига до Колумбия, докато не се убедим, че той възприема Звездния странник като истински. Разбрано?

— Да, сър.

— Много добре. Даниъл, организирай някакъв транспорт за екипа за арест.

— Ще се заема. Как искате да постъпим относно отварянето на портала?

— Парижкият екип ще премине и това ще е всичко. Ако остане отворен повече от минута, ще искам да знам защо. Кой е на смяна там?

— Управител Смит. Ще отида в центъра за контрол на портала и ще се свържа лично с него.

По големия локомотив работеха осем Пазители. Старият „Ейбълс ND47“ седеше на единичен влаков път, който минаваше през огромната работилница на „Фостър Транспорт“. Новата му ултрамаринова боя проблясваше под ярките светлини на тавана. Около него имаше голям брой работни рамки, които даваха на инженерните роботи достъп до цялата машина. Под наблюдението на екипа от Пазители те монтираха генератори на силови полета и оръжия от среден калибър в обшивки, които изглеждаха като съществени компоненти на машината. На четиридесет метра зад локомотива, на лъскавите релси имаше два дълги покрити вагона.

Брадли Йохансон стоеше прав до големия куплунг на първия вагон, гледайки нагоре към обвивката му в прашножълто и ултрамариново. Под куплунга се поклащаше единичен свързващ дебел кабел. Краят му почти стигаше до повърхността.

— На практика сме готови — каза Адам. — Всичката екипировка и превозните средства са натоварени. Старият звяр е толкова тежко брониран, че чак ще му е трудно да пренесе товара.

— А ако все пак го ударят силно?

Адам се ухили широко и потупа хладното метално шаси на предния вагон.

— Бронираните коли ще осъществят последния щурм до Междинна станция. Всичко съм измислил, Брадли, престани да се тревожиш. Ще се справим.

— Всички ли? — попита тихо Брадли. Погледна към Пазителите, които се рояха като акробати върху рамките над двигателя с ядрено захранване. Нито един от тях не беше над тридесет и пет.

— Повечето — каза Адам.

— Опасявам се, че бленуващите небеса ще посрещнат много приятели през следващата седмица.

— Знаеш ли, никога не съм разбирал тази част от философията ти. Защо си дал на Пазителите тяхна собствена религия? Така организацията прилича още повече на култ.

— Не съм го направил. Аз бях в бленуващите небеса, Адам. Те са в далечния край на силфенските пътеки, място, където благородни демони летят в безкрайното небе. Там бях изцерен.

Адам го погледна преценяващо.

Е-кономът на Брадли го уведоми, че го търси сенатор Бърнели.

— Присъствах на среща — каза му тя.

— Извинете липсата на изненада, сенаторе, но обикновено това правят политиците.

— Не от този тип срещи, на такива не присъстваме. Ще се зарадваш да чуеш, че вече сте почти легитимни. Искаме да ви включим в нашата операция, Брадли, теб и Пазителите.

Брадли отвори разговора за Адам, докато Жюстин обясняваше решенията, взети в имението на Найджъл Шелдън.

— Значи Звездния странник е от същия род с Първите — каза Брадли. — В името на бленуващите небеса, не знаех това. Все пак е логично. Спомням си за интереса му към двойката Дайсън от самото начало.

— Знаеш ли къде е Звездния странник? — попита тя.

— Не, но също като вас, вярваме, че ще се опита да премине на Буунгейт.

— Няма да може. Въпреки това ще го оставим да си мисли, че е възможно. Ако влакът му се приближи до портала, взводът ни ще го залови.

— Капан с примамка. Добра идея.

— Вие вече сте на гарата в Нараби, нали?

— Сенаторе, знаете, че това не е въпрос, на който бих ви отговорил.

— Но ние искаме да обединим силите си. Трябва да сте подготвили план точно за този момент.

— Несъмнено сме подготвени за повечето възможни развития.

— Добре тогава, ако съчетаем операциите си, ще имаме много по-големи шансове.

— Простете ми, но след като сто и тридесет години бях гонен като болен звяр, вярвам, че е разбираемо защо ми е трудно да приветствам хрътките в дома си.

— Имаш думата ми, че това е честна сделка. Също и тази на Найджъл Шелдън. Мога да те свържа, за да го чуеш лично от него.

— Оценявам това. Въпреки всичко има само един начин, по който можем да решим проблема с доверието.

— Да?

— Казимир Макфостър носеше информация за нас, когато беше убит на ЕлЕй Галактик. Смятаме, че тя може би е у вас.

— Да, така е.

— Отлично. Ако Паула Майо ми я донесе лично, ще се уверя, че Пазителите са извън опасност.

— Какво ще кажете аз да ви я донеса? Това несъмнено ще докаже добрата ни воля.

— Моля ви, разберете, ако го направи следователят, ще мога да съм напълно сигурен. Вярвам в честността й. Това е единствената константа в една доста несигурна вселена.

— Значи не вярвате на мен?

— Моля ви, не се засягайте, сенаторе. Просто навиците, както добрите, така и лошите, са се превърнали в част от мен след над сто и тридесет години. А аз съм преди всичко създание на навиците.

— Добре тогава, ще видя какво мога да направя. Но чуйте ме, ТСП претърсва гарата в Нараби, в случай че Звездния странник вече е заел позиция. Ако екипът по сигурността се натъкне на вас, моля ви, обадете се; Последното нещо, от което имаме нужда, е да започнем да се обстрелваме едни други.

— Благодаря, сенаторе. Не съм толкова горделив, че да рискувам всичко, което сме постигнали само заради опърничавите си принципи. Ако сме в беда, ще извикам за помощ с всичка сила.

— Ще се чуем отново.

Брадли се усмихна, очите му се фокусираха в другия край на работилницата. Адам изпъшка от удивление и опря чело върху огромното стоманено колело.

— Не мога да повярвам, че току-що направи това. Паула Майо? Трябва да е някаква шибана шега от твоя страна. Веднага щом ни види, ще ни пръсне мозъците. Тя няма избор, ДНК-то й няма да й позволи да постъпи по друг начин.

— Глупости, Адам, трябва да имаш малко повече вяра в човешката природа.

— Тя е предала собствените си родители, за Бога.

— Те не са били нейните родители, не е ли така? Отвлекли са я.

— О, за… Беше ни вързано в кърпа. Бърнели ни предлагаше легитимност, а ти го провали. Говори ми после, че не си горделив. По дяволите! — Той удари с разтворена длан по колелото, чувстваше се като в капан.

— Адам, Адам, нямаш ли никакви умения за водене на преговори? Следовател Майо е началният гамбит. Ще е прекрасно, ако тя се съгласи, но очаквам, че ще получим двеминутно обаждане от Найджъл Шелдън или някой друг високопоставен играч.

Адам изпъшка отново, звучеше като ранено животно.

— Не ми е нужен допълнителен стрес. Наистина.

— Няма да продължи още дълго, мисля, че и двамата можем да сме сигурни в това.

Червеевата дупка на изследователския отдел на ТСП беше разположена според стандартния план: в изолирана сграда далеч от търговския сектор, където голямото помещение за изолиране на чуждата среда беше прикрепено към портала. Оперативният център и всички помощни екипни офиси оформяха защитен кошер около червеевата дупка. Паула стоеше права в изолиращото помещение и изчакваше портала да бъде насочен. До нея беше Найджъл. Краищата на устата му се повдигнаха в усмивка, докато наблюдаваше вълнистия мехур от въздух, който представляваше силовото поле върху червеевата дупка.

— Винаги ме зарежда с енергия — призна той. — Напоследък хората просто го приемат като даденост, никой не оценява технологията и енергията зад един портал.

— Да направиш необикновеното да изглежда нормално е способност, която само истинските гении притежават.

— Благодаря, Паула. Кажи ми, би ли се омъжила за мен?

— Питаш ме това всеки път, когато се срещнем.

— Какво ми отговаряш всеки път?

— Не, благодаря.

— Е, добре, съжалявам. Този път няма да го изтрия от спомените си. Трябва да ме имаш за отвратително тъп, задето го правех преди.

Паула го погледна лукаво.

— Ако изобщо си го правил. — Лекото изчервяване над яката му бе достатъчно издайническо. — Какво каза Хедър за инфилтрацията на Звездния странник? — попита тя.

— Нека кажем само, че днес не е много щастлива. Кристабел й помогна да запази част от достойнството си с предпазните мерки, които вече бе взела. Добър ход от твоя страна да я предупредиш.

— Всъщност Рене Кемпаса отвори вратичката.

— Тази, която загина на Илюмината?

— Да, претърпя телесна загуба.

Нелсън и Мелани влязоха в помещението. Паула понечи да ги поздрави, когато още една жена влезе през отворения херметически шлюз. Вървеше внимателно на обувките с платформи, които добавяха над десет сантиметра към ръста й. Паула замръзна от изненада.

— Това е Тайгър Панси — каза Мелани. Звучеше гордо, сякаш представяше преуспялата си сестра.

— Страшно се радвам да се запознаем — каза Тайгър Панси, още дъвчеше дъвка. Усмихна се на Паула. — Хей, теб те познавам, ти си известната следователка. Исках да играя ролята ти в „Смъртоносно съблазняване“, но Джейси я даде на Слипи Гуен-Хот, вместо на мен. Жалко.

Паула си нямаше представа как да й отговори. Погледна към Найджъл за помощ. Объркването й, изглежда, го забавляваше неприлично много.

— Радвам се, че си тук, Тайгър Панси — каза Найджъл съвсем учтиво.

— Еха, това наистина си ти.

— Това… — окопити се Паула. — Това ли е човекът, който си намерила за Куатукс?

— Разбира се — каза Мелани. — Тайгър Панси е идеална.

Паула си пое дъх и огледа внимателно порнозвездата. Тайгър Панси разресваше непокорната си червена коса с трисантиметровите си нокти, лакирани в златно и лилаво. Кожата по лицето й беше груба и лъскава, което издаваше некачествени процедури по препрофилиране, които дори тежкият грим не можеше да скрие. Беше се навряла в боядисана с къна пола, която стигаше само до половината път до коленете й. Горните три копчета на черната й блуза бяха разкопчани.

Паула беше сигурна, че Тайгър Панси носи сутиен за повдигане на гърдите. Наистина нямаше нужда.

— Знаеш ли какво се иска от теб? — попита Паула.

— Да, Мелани ми обясни всичко. Леко е изчанчено, но какво толкова. Не е като да се чукаш с някой Х.И.Т., за да си вадиш хляба. — Тя се изкикоти така, че звукът напомняше зова за чифтосване на морски лъв.

Паула осъзна, че всъщност Мелани е напълно права. Тайгър Панси беше идеална за целта.

— Да — съгласи се Паула.

— Преминават — обяви Нелсън.

Тъмното силово поле започна да флуоресцира, когато от оперативния център закотвиха изхода на червеевата дупка във вътрешността на Висшия ангел. Беше първият случай, когато разумният кораб позволяваше това да се случи. Хоше и Куатукс преминаха през нея.

Тайгър Панси спря да дъвче, когато видя голямото извънземно.

— Еха! — изкикоти се нервно тя. Дори жизнерадостното настроение на Мелани изчезна.

Найджъл пристъпи напред и се поклони.

— Куатукс, добре дошъл във Федерацията. За нас е чест да си тук. Само ми се искаше обстоятелствата да бяха по-различни.

— Найджъл Шелдън — каза със стържещ глас извънземното. Няколко от очите му се извиха настрани, за да погледнат към водача на династията. — Благодарен съм за тази възможност. Расата ми е под подслона на Висшия ангел твърде дълго. Това ли е прекрасната дама, която се е съгласила да бъде мой спътник по време на посещението ми?

— Ооо. — Устата на Тайгър Панси се отвори в едно голямо, невярващо „О“. Тя пристъпи напред. Краката й, които се огъваха на тънките токчета, почти я предадоха. Найджъл, Нелсън и Паула се втурнаха, готови да я хванат. — Ти си истински джентълмен, знаеш ли.

Тя подаде колебливо ръка.

Куатукс разви треперещото си пипало. Върхът му се уви нежно около китката на Тайгър Панси. Тя потръпна, сякаш се бе озовала сред течение от мразовит въздух. Под кожата й във фосфорнозелено засияха нежни ОВ-татуси. За миг цялото й тяло се озари, сред настръхналата й коса проблеснаха смарагдови точици светлина. Куатукс въздъхна като човек, който току-що е пресушил чаша уиски на една глътка.

Тайгър Панси погледна към дланите си, докато светлината избледняваше.

— Не знаех, че могат да правят това. Имаш доста готин софтуер, господин Куатукс.

— Да — прошепна той. — Благодаря ти, че позволи програмите ми да се свържат с твоите вериги. Те могат да ми осигурят директните връзки, от които имам нужда. Мога да почувствам идеално емоционалното ти състояние. Ти си невероятна жена, Тайгър Панси.

Нервният смях на Тайгър проряза тишината.

— Хей, това беше много мило.

Куатукс пусна дланта й. Главата му се завъртя към Найджъл и Нелсън.

— Сега удоволствието ще е мое да ви помогна да разкриете агентите на Звездния странник сред вас.

— Устройваме специален център за анализ — каза Нелсън. — Заподозрените ще бъдат водени при теб, след като неутрализираме невронно свързаните оръжия, с които разполагат.

Най-голямата врата на херметическия шлюз се разтвори. Куатукс мина през нея с тежката си походка. Тайгър Панси закрачи с олюляване до него.

— А има ли нещо като госпожа Куатукс? — попита тя.

Паула не успя да скрие усмивката си, докато наблюдаваше как изключително странната двойка излиза от залата.

— Ето това е нещо, което не можеш да видиш всеки ден — каза тихо Хоше.

— Само веднъж в продължение на много дълъг живот, бих казала аз — отвърна Паула. Е-кономът й каза, че постъпва обаждане от Жюстин за нея и Найджъл.

— Свързах се с Йохансон — каза Жюстин. — Той е склонен да ни помогне да проследим Звездния странник, но има един проблем.

— Който е? — попита Найджъл.

— Иска доказателство, че предложението ни не е капан. В края на краищата, в продължение на сто и тридесет години е бил преследван от Дирекцията за тежки престъпления, а сега му предстои да се изправи срещу целта си.

— Лична гаранция от моя страна ще го убеди ли? — попита Найджъл.

— Той иска Паула да му достави информацията, която носеше Казимир Макфостър.

— Не — изрече Паула преди дори да осъзнае какво прави. Не прецени ситуацията, не обмисли внимателно случващото се. Просто знаеше отговора.

— Защо не? — попита Жюстин. — Знам, че това е трудно за теб, но Пазителите са били прави.

— Приемам това — отстъпи Паула. — Йохансон е имал пълното право да се опълчи срещу Звездния странник, макар и да е трябвало да използва различни методи. Но Елвин е масов убиец, политически терорист от най-лошия вид. Не мога да пренебрегна това, независимо от всичко.

— Трябва да го направиш — каза й Найджъл.

— И двамата знаете какво представлявам. Следователно знаете, че не мога да го направя.

Само за миг добронамерената фасада на Найджъл поддаде.

— Не разбирам. Ти най-добре знаеш какво е заложено на карта тук. Просто им занеси информацията, забрави за проклетите си скрупули за минута. Можем да опандизим малкото лайнце Елвин, когато всичко приключи, защото, уверявам те, със сигурност не съм забравил Абадан.

— Не — каза Паула.

— По дяволите! — Найджъл я изгледа ядно. Това щеше да накара всеки във Федерацията да отстъпи на мига, но Паула сякаш изобщо не си даваше сметка за гнева му. — Добре — каза рязко той. — Жюстин, обади им се. Преговаряй. Намерете някой друг, когото ще приемат.

Мелани последва Куатукс и Тайгър Панси, които вървяха след Нелсън към центъра по сигурността. Не беше далеч от изследователския отдел. Представляваше неукрасен купол със сериозна охрана на входа. Ноктите на Котката бяха назначени за ескорт. В обемистите си бронекостюми изглеждаха страховито. Имплантите й ги сканираха пасивно и й показаха кой от всички е Мортън, иначе никога нямаше да го разпознае. Той не й каза нищо. Всички членове на взвода вземаха задълженията си изключително на сериозно.

— Така ще остана в играта — бе казал Мортън със задоволство, когато с останалите слагаха костюмите си. Нелсън им бе дал възможност да си тръгнат, но те бяха решили да останат. Мелани знаеше защо го прави Мортън. Това му позволяваше да е близо до истинските играчи и, както се надяваше, до нея самата. Котката и Роб, изглежда, се наслаждаваха на идеята за предстоящата битка.

Нелсън бе дал на Куатукс цяла лекционна зала. Повечето от седалките бяха махнати, а светлината — намалена. Техници разполагаха кутии с оборудване. Всички спряха работа, когато влезе извънземното. Неколцина му изръкопляскаха. Тайгър Панси се изкикоти и започна да ги запознава като едновремешен дипломатически преводач.

Мелани видя Дъдли и подвижния, които стояха до големия стенен портал, който презентиращите използваха, за да представят данните си. Около подвижния Боуз стояха трима телохранители. Всички носеха модни бизнес костюми и изглеждаха напълно приятелски настроени, но сканирането на Мелани разкри някои импланти с изключително високи енергийни нива на захранване, свързани неврологично с телата им. ОВ-татусите им представляваха успоредни зелени и червени линии в задната част на скулите им.

Две от сензорните стъбла на подвижния Боуз се извиха, за да я проследят, докато се приближаваше към тях.

— Здравей, Мелани — каза извънземното.

Тя видя, че от кожена каишка около един от крайниците му виси тънка портативна система.

— Здравей — каза дружелюбно тя. — Ти Дъдли едно или две си? Какво решихте?

— Още не сме го обсъждали.

Мелани беше удивена от начина, по който системата синтезираше идеално гласа на Дъдли. Очевидно това дразнеше човешката му версия, ако се съдеше по неприязненото му изражение. Тя се усмихна весело и се наведе да го целуне. Мортън беше при главния вход заедно с Котката, затова реши, че няма да е проблем. Удивително, но Дъдли се отдръпна, преди устните й да го докоснат.

— Дъдли? — Тя се намръщи.

— А, да, исках да говоря с теб.

— Да говориш с мен?

— Да. Просто искам да кажа, че с радост ще се оттегля, след като Мортън се завърна.

— Да се оттеглиш?

— Точно така. Знам какво чувстваш към него. Затова мисля, че е най-доброто решение. Обстоятелствата и за двама ни се промениха, не е ли така?

— Обстоятелства?

Мелани отчаяно искаше да спре да повтаря думите му, но беше толкова изненадана от Дъдли, че мозъкът й отказваше да измисли нещо оригинално. Огледа го и видя, че се е избръснал. Следите от умората и постоянното безпокойство все повече избледняваха от погледа му. Дори се бе облякъл със стилна морава риза и черни полуорганични панталони. За първи път виждаше същинската му възраст в спокойното лице, което срещаше погледа й, без да трепне.

— Вярвам, че дори ти трябва да признаеш — и двамата вече се намираме в доста по-различни ситуации — каза Дъдли. — Това изисква сериозна преоценка на връзката ни.

Тя просто се взираше в него. Това вече не беше Дъдли. Не беше илюзия за сдържаност или предпазливост. Гласът му беше спокоен и премерен, почти снизходителен.

— Разбира се, безмерно съм ти благодарен за онова, което преживяхме и споделихме — допълни бързо той. — Без теб никога нямаше да съм отново цял. Няма да успея да ти благодаря достатъчно за това. Надявам се, че ще продължим да бъдем приятели, а и колеги в това начинание.

— Ти късаш с мен?

— Мелани, човешките същества са на практика безсмъртни. Знам, че това е първият ти живот и преживяваш всичко по-силно, но, повярвай ми, нищо не продължава вечно. Така е по-добре. Честността е най-добрият път и за двама ни.

— Ти късаш с мен? — Дори в нейната уста звучеше толкова сбъркано.

— Така е — обади се подвижният Боуз. — Защото съм пълен задник.

Дъдли изгледа ядосано извънземния си близнак.

— Виждам, че още не си усвоил умението да си тактичен.

— Е, да си признаем истината, откъде бих могъл да го наследя?

— След всичко, което направих за теб? — попита Мелани.

— Йерархичните ни отношения не бяха изцяло едностранни — каза Дъдли с тона, който използваше, за да поправя студентите си. — Смятам, че ти се сдоби със също толкова, ако не и повече, от тази връзка. Виж ни само къде сме, решаваме бъдещето на човечеството.

— О, майната ти. — Тя се обърна и се отдалечи бързо. Поне нямаше опасност да се появят сълзи — за миг образът на Джейси, свличащ се на земята и хванал топките си, изпълни съзнанието й — е, поне не и в нейните очи. „Той дори не си заслужава.“

— Съжалявам — прозвуча гласът на Дъдли Боуз в лекционната зала.

Мелани не се обърна, за да разбере кой от двамата го е казал. Вече знаеше.

— Добре ли си? — попита я Тайгър Панси.

— Разбира се. Добре съм.

„Та аз съм кралицата на бързите възстановявания.“

— Хей, Мелани, трябва да говоря с теб — каза Тайгър Панси. Тя махна ентусиазирано към Куатукс, който обсъждаше технологията на сензорните интерфейси с един от техниците на ТСП. Райелът повдигна едно от пипалата си, за да покаже, че е забелязал жеста. — Това е най-грандиозното шоу за всички времена.

— Реших, че може да ти хареса. Но, Тайгър, запомни, наистина не може да кажеш на никого след това. С тези хора шега не бива.

— Знам. Не съм толкова тъпа.

— Знам, че не си. Умната.

— Тръгваш ли?

— Да. Има само едно нещо, което искам сега, и то не е тук.

— Е, надявам се да го намериш.

— И аз.

Никой около райела не забеляза, че тя се отдалечава. Последното, което искаше, бе да изтича към Мортън след случилото се, затова отиде при вратата от другата страна на лекционната зала. Хоше седеше на един от малкото останали столове, подозрително близо до вратата.

Мелани му се усмихна мило и седна до него. Без предупреждение се стрелна напред и го целуна.

— Това защо беше? — попита той.

— Хоше Фин, моят личен ангел пазител.

— Мислех, че след случая с Изабела вече не ми говориш.

— Хм, ореолът ти поотслабна за минута. Но ти за пореден път се погрижи да не пострадам.

Хоше погледна бързо към двете извънземни, които си говореха. Дъдли Боуз стоеше до подвижния Боуз и се опитваше да се намеси в разговора.

— Един от по-умните ти ходове — каза Хоше. — Без него ще ти е много по-добре.

Тя погледна към триото от бронирани фигури.

— Мислех, че си женен.

Хоше се ухили.

— Предполагам, че си го заслужавам. Не трябва да се меся в личния ти живот.

— Няма кой знае колко лично в него. Това е най-големият ми проблем. Ами ти? Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с Нелсън. Искам да го помоля за услуга.

— Каква?

— Трябва да измъкна няколко души от Буунгейт. Екип на Отдела по сигурността на Сената следеше заподозрян агент на Звездния странник и сега са хванати в капан там. По моя вина.

— Съмнявам се. Искаш ли аз да говоря с Найджъл за това? Негова е последната дума.

Хоше я погледна изненадано.

— Можеш да го направиш?

— За теб — разбира се.

— Може и да си струва. — Не звучеше много уверен.

— Просто кажи. Длъжница съм ти.

— Не, не си.

— Месец на достъп до унисферата и седмица в мотела, ако си спомням добре. Доста лихви са се събрали в тази сметка, Хоше Фин.

— Друг път и в друга вселена.

— Въпреки това бих искала да ти се издължа, Хоше Фин.

— Не съм сигурен, че си заслужава. Виж, това съвсем скоро ще приключи. Шелдън ще унищожи родния свят на Първите. Паула и Пазителите ще проследят и ще елиминират Звездния странник. Всички трябва да започнат да мислят какво ще правят след войната, защото животът ще е много по-сладък след нея. След всичко, през което преминахме, не може да е иначе.

— Господи, дори не се бях замисляла за това. Толкова съм уплашена още от Рандтаун. Опитите ми винаги да съм с един ход напред ме изтощават.

— Ти си дяволски добър репортер. Обзалагам се, че ще се сдобиеш със собствено предаване.

— Би било хубаво — каза тя. Мисълта беше приятна, като онези, които се въртяха в главата й, преди корабите да се изсипят през ясното небе над Рандтаун и светът й да се обърне надолу с главата. Отново. — Бих се радвала на нещо, което ще продължи по-дълго.

— Ето, готова си.

— Има само едно нещо, което трябва да направя преди това.

Хоше изпъшка престорено.

— Какво?

— Ще отразя ареста на Алесандра Барон. Искам да видя как я отвеждат във вериги. Искам да покажа на цялата Федерация тази най-прекрасна гледка.

— Вече не слагат окови на хората. Освен това, ако тя е агент на Звездния странник, най-вероятно нещата ще загрубеят.

— Да се надяваме — промърмори тя с дяволита и доволна усмивка. — Кой ще е арестуващият офицер?

— Още не е назначен — каза Хоше, докато наблюдаваше Нелсън и райела.

— Но ти можеш да се кандидатираш, нали? Можеш да направиш това, докато аз говоря с Найджъл. Какво ще кажеш? Ще бъде сделка, не издължаване.

— Дадено.

Маглев експресът беше почти празен. В края на краищата кой човек със здрав разум щеше да пътува към Уесекс точно сега?

Алик слезе от вагона първа класа на почти празния перон. Намираше се на терминала „Оксоръл“ на гарата в Нараби. Трите куфара, които носеха бронекостюма и оръжията му, го последваха послушно на няколко метра разстояние. Вик Ръсел го следваше плътно, нетърпелив да се заемат със задачата. Матю Олдфийлд, Джон Кинг и Джим Нуан оформяха ариергарда им. Тримата се опитваха да поддържат неангажиращ разговор. Алик не се чувстваше особено добре, всяко движение пробуждаше някоя от раните му от Илюмината. Знаеше, че не трябва да влиза отново в битка толкова скоро, но тази мисия беше по-важна от всички правила в учебниците. Освен това продължаваше да си повтаря, че са петима и преровиха оръжейната на парижкия офис за някои изключително едрокалибрени оръжия. Събитията от „Дървесния град“ нямаше да се повторят, независимо с каква екипировка разполагаше Тарло този път.

Двама мъже ги чакаха на перона пред вагона им. Единия беше с капитанска униформа на флота. Алик го разпозна мигновено.

— Капитан Монро?

— Радвам се да се запознаем. Даниъл Алстър е нашата връзка с ТСП за тази операция, освен това разполагаме с много добри новини за вас.

— Можем да тръгваме? — попита настоятелно Вик.

— Да — каза Оскар.

— Супер! — Вик и Джон Кинг удариха длани.

— Уредили сме ви транспорт, господа. — Даниъл им посочи към голям десетместен форд „Холан“ от другата страна на перона. — Това ще ни отведе до сектора за инженерна поддръжка на пътя.

— Какво има там? — попита Вик.

— Влак, който ще ви преведе през червеевата дупка.

— След колко време можем да преминем?

— Щом сложите костюмите си, можем да ви отведем право при портала — каза Даниъл.

— Благодаря — каза Алик, преди Вик да направи някаква сцена. Вече съжаляваше, че се е съгласил да вземе гиганта със себе си. Но дори да успееха да арестуват Тарло, не беше сигурен, че ще успеят да го вкарат в клетката, която бяха донесли със себе си.

— Трябва да знаете, че порталът ще се отвори само веднъж — каза Оскар. — След като преминете, ще бъдете евакуирани в бъдещето заедно с останалата част от населението.

— Приемаме условията — каза Алик. Зачуди се дали да не даде на Вик още един шанс да се оттегли. След края на мисията гигантът щеше дълго да е разделен от Гуинет.

Фордът ги откара до една от осемте дълги работилници, които подслоняваха инженерния отдел на ТСП на Уесекс. Очакваше ги единичен синьо-лилав вагон, който изглеждаше, сякаш не се е движил поне век. Отпред имаше малка кабина и скамейка с пет места, от която персоналът можеше да гледа през мръсните прозорци. Три четвърти от спартанския метален интериор представляваше просто склад за роботи и оборудване. Дългите врати в задната част разполагаха със собствени вдигащи се платформи, които бяха сгънати отстрани на вагона.

— Не е бърз — каза Алстър, когато се покатериха по стълбите на кабината. — За сметка на това е надежден и ще ви отведе там без проблеми. Шофьорската система разполага с модерен софтуер. От пътния контрол могат да ви преведат през целия път от гаровия двор до портала. Аз ще съм в контролния център и ще наблюдавам отварянето му.

— Благодаря — каза му Алик. Останалите от екипа се качваха, за да огледат машината.

— Куфарите ви могат да се качат по елеваторите на вратите — каза им Алстър. — Ако искате да се облечете сега, можем да започнем.

— Поддържайте отворена комуникационна връзка към мен от този момент — каза Оскар.

— Ще го направим — каза Алик. — И, моля те, благодари на Найджъл Шелдън за възможността, която ни даде. Това означава много за нас.

— Знам. — Оскар се приближи до вратата на заден ход и слезе по късата стълба.

— Добре — каза Алик. — Джим, отвори вратите и вкарай куфарите ни. Трябва да се приготвим. Матю, установи връзка с Едмънд Ли. Да разберем какво прави копелето. След това можем да доведем играта докрай.

Разбира се, моделът „Ейбълс ND47“ беше напълно автоматизиран. По време на обновяването му бяха монтирани нови системи. Управляващият софтуер беше способен да го преведе през лабиринта от релси, характерен за всички планетарни станции на ТСП, до основните линии на която и да е планета.

Имаше вградени и ръчни системи, но те бяха там по-скоро, за да изпълнят изискванията за сигурност, отколкото поради истинска нужда. Адам се взираше в огромната конзола, която заемаше цялата предна част на малката кабина, настанена върху огромния двигател. Двата тесни прозореца отпред му откриваха гледка към горната част на двигателя, в която тъмнолилавите метални сегменти бяха осеяни с дълги черни решетки и къси дебели хромирани клапи. Щом се обърнеше назад, единичният заден прозорец му показваше двата дълги вагона, притиснати плътно до локомотива. Дисплеите в задната част на конзолата бяха изпълнени с графики, които показваха работата на системата за диагностика на куплунгите, докато последната проверяваше здравината на връзките. Лявата страна на конзолата беше в бургундскочервено и съдържаше всички данни и контролери, свързани с ядрените батерии. Изцяло нова част от конзолата, която беше закачена върху новозапоените скоби на стената, показваше контролните системи на силовото поле и оръжията, които Пазителите бяха монтирали през последните няколко дни. Именно затова се бяха съгласили, че някой трябва да стои в кабината, макар че не беше съвсем задължително при наличието на модерни контролиращи системи. Просто всички се чувстваха по-уверени, когато горе имаше някой.

Адам видя как последната монтажна рамка снишава платформата си и се отдалечава от двигателя. Подаде глава от вратата на кабината и видя Кийран, който вървеше сред инженерните роботи, суетящи се около колелата.

Е-кономът му го уведоми, че го търси Мариса Макфостър.

— Как върви? — попита той.

— Виктор действа — каза тя. — От склада на „Сънфордж“ излезе цяла кавалкада коли. Микробуси и малки камиони, всичките с щитове — не можем да видим какво има вътре.

— Къде отиват?

— Изглежда са се насочили към портала. Не използват нито един от сервизните пътища на двора, просто карат през релсите.

— Не се разкривайте — каза й той. — Продължавайте да наблюдавате.

— Това ли е Звездния странник?

— Не знам. Но сме готови за него.

Адам наду свирката на локомотива, която отекна в голямата работилница. Не можа да устои на изкушението. Наведе се през вратата на кабината и извика:

— Всички да се качват.

Уилсън знаеше, че трябва да забрави за раздразнението, което Дъдли Боуз предизвикваше у него, само че имаше нещо в астронома, което просто не можеше да понася. Беше бесен, когато възрастният професор бе лобирал за мястото си на „Втори шанс“. Ядоса се на младия съживен мъж, който не можеше да се нагоди към новите обстоятелства, а сега, след като разполагаше отново със спомените си и изглеждаше много по-рационален, отново се държеше дразнещо, все така търсеше внимание и се пречкаше на останалите.

Хрумна им една добра идея, докато чакаха различните взводове да доведат агентите на Звездния странник, които им бяха известни. През това време Паула и Найджъл започнаха да търсят самото извънземно. Уилсън и Ана отидоха при подвижния Боуз, когато той приключи разговора си с Куатукс, и го попитаха дали е преглеждал сигнала, който слънчевият взрив на Далечината е пратил.

— Не — каза извънземното. — Не съм.

— Федерацията така и не успя да го преведе — каза Уилсън. — Но ако си прав, че Звездния странник е от чуждите Първи…

— Разбирам — каза подвижният. — Би трябвало да мога да го преведа.

— Иска ми се да опиташ — каза Уилсън. — Това ме тормози, откакто открихме какво е Звездния странник. Мислиш ли, че е говорил на друг кораб?

— Не е много вероятно — каза Дъдли Боуз. Присламчил се беше към тях, веднага щом Уилсън започна да говори с подвижния.

Уилсън стисна зъби и се усмихна от учтивост.

— Защо?

— Емисията на пламъка е била насочена във всички посоки.

— Предполагам, че корабите им са поддържали тишина по време на полета си, за да не привличат вниманието на онзи, който е издигнал бариерите — каза Ана. — След като е кацнал, Звездния странник е нямало как да знае къде точно се намират останалите. Трябвало е да излъчва във всички посоки.

— А той всъщност не го е направил — каза подвижният Боуз. — Звездата на Далечината има ротация от двадесет и пет дни. Тъй като взривът е продължил едва седем дни, сигналът е бил излъчен само в сравнително малък сектор от галактиката, който изключва двойката Дайсън. Всъщност масата на звездата е щяла да спре сигнала по пътя му към тях.

— Може ли просто да прегледаме сигнала? — каза Уилсън. Вече съжаляваше, че го бе споменал. Е-кономът му се свърза с националната библиотека на Дамаран и свали запис на излъчването.

Всички зачакаха, докато подвижният Боуз го преглеждаше. Първоначалната суетня в залата, съпътствала появата на Куатукс, вече затихваше. Повечето от техническите системи бяха монтирани, Куатукс и Тайгър Панси си говореха, Ноктите на Котката стояха на стража при главния вход, а Нелсън бе с Паула и няколко души от собствените си екипи за сигурност. Единственият човек, когото Уилсън не виждаше, беше Мелани.

— Съвсем просто е — каза подвижният Боуз. — Просто сигнал за самоличност — ПланинаНаЗората17735, след което следва кратко съобщение: „Тук съм. Ако някой от мен/нас е оцелял, свържете се с мен или елате тук.“ Много стара форма е, но съдържанието е достатъчно лесно за разчитане, има много малко двусмислия.

— Някога засичали ли сме друг пламък? — попита Ана. — В отговор на Звездния странник?

— Не — каза Дъдли.

— Това не означава, че не е имало такъв — каза подвижният Боуз. — Ако някой оцелял е прихванал сигнала, може да е използвал междузвезден мазерен комуникатор, за да отговори. Всичките им кораби са екипирани с такива. Федерацията няма да засече подобно съобщение.

Уилсън разсъждаваше по подобен начин.

— Значи всъщност не знаем дали има и други от тези чужди Първи, които бродят из космоса.

— Ако един е оцелял, логично е да предположим, че може да има и други — каза подвижният Боуз. — Макар че се съмнявам да са много. Тогава първите от Дайсън Бета току-що са започнали да строят звездни кораби. Не са разполагали с производствените възможности на Дайсън Алфа, когато бариерите са били вдигнати. Корабите им без съмнение са били малко.

— Но ако някой от тях е кацнал на по-богат свят от Далечината, няма как да знаем колко голяма е цивилизацията им в този момент.

Първите почти напълно копират кошмарния експоненциален растеж на човечеството.

— Трябва да предположим, че Първите от Дайсън Алфа също са имали звездни кораби в полет — каза Ана.

— Ще трябва да проведем подробно търсене сред звездите в онзи сектор на галактиката — каза подвижният Боуз. — Проблемът може да е по-голям, отколкото мислехме в началото.

— Ако Найджъл Шелдън наистина използва нова-оръжието си, проблемът ще бъде значително намален — каза Дъдли.

Главният вход на лекционната зала се отвори и през него влезе Оскар. Той забеляза Уилсън и му помаха весело.

— Какво правиш тук? — каза Уилсън, усмихвайки се щастливо.

— И аз мога да те попитам същото — каза Оскар, след като получи целувка от Ана. — Трябваше да го отмъкнеш на Йорк5 и да изкарате един истински меден месец — скара й се той.

— Не си мисли, че не исках — каза с копнеж тя. — Кога се върна?

— Преди около пет часа.

— Дявол да го вземе, радвам се, че си добре — каза Уилсън. — Презареждате ли в момента?

— „Дъблин“ презарежда. Аз имам друга работа.

— Каква? Колумбия не ти прави проблеми, защото си мой кадър, нали?

— Не, точно обратното. Колумбия започва да възприема идеята, че Звездния странник може да е истински. Назначи мен за куриер. — Той им обясни за мисията на парижкия офис. — Шелдън каза, че ти ще ме информираш за малката тайна операция, която сте започнали тук. Това наистина ли е райел? — Не отлепяше поглед от Куатукс.

— Да, наистина — каза Уилсън. — Казва се Куатукс и се съгласи да ни помогне с изкореняването на агентите на Звездния странник.

— Аха. — Оскар се обърна към подвижния Боуз. — А това извънземно?

— Той е от Първите — каза през смях Ана. — Най-смъртоносният ни враг.

— Добрата новина е, че е безвреден и е на наша страна — каза Уилсън.

— А лошата?

— Че е просто друга версия на Дъдли Боуз.

Алик пусна интегриращата програма за последен път. Допълнителните оръжия, закрепени върху бронекостюма му, реагираха в норма. Над раменете му се вдигнаха две оръжия, стрелящи с копия от елементарни частици, и квазиметални ръце, които ги държаха, а иначе бяха прибрани на гърба му, започнаха да се движат настрани, докато сензорите му изпробваха програмата за насочване. Те се прицелиха върху Вик, чийто бронекостюм бе станал почти двойно по-голям заради раницата с ракетомета.

— Хей, внимавай накъде насочваш тези неща — скастри го Вик.

Копията се отдръпнаха и се свиха обратно, успоредно на гръбнака на Алик. Беше нетърпелив да ги изпробва като пресен доброволец. Досега не знаеше, че могат да се направят толкова малки копия с елементарни частици, а дори и с модерните клетки за захранване нямаше да успее да произведе много изстрели. Без бронята и квазиметала едва ли би могъл да вдигне и едно от тях, бяха толкова тежки. Не можеше да си представи от какво са направени, може би от твърд уран, ако съдеше по вида им.

Джон Кинг, както и Джим Нуан, имаха въртящи се цеви на предмишниците и огъващи се захранващи тръби, които стигаха до раниците им. Матю Олдфийлд носеше всички системи за електронен саботаж. Към робота му бяха прикрепени толкова много роботи скаути, че приличаше на краля на насекомите. Матю носеше и клетката — три огромни матовочерни подвижни куба, които трябваше да са достатъчно мощни, за да удържат Тарло.

Алик беше донякъде впечатлен, че вагонът успява да понесе общото им тегло. Свърза се със системите за контрол във виртуалното си зрение. Върху контролните икони пробягаха черни като нощта ръце. Контролният център на трафика на гарата в Нараби му отвърна с оторизация за преминаване и те започнаха да напредват по релсите с леко тресене.

— Движим се — каза той на Оскар.

— Добре, ще уведомя Алстър. Той е в контролния център на портала. Какво прави Тарло?

— Ли каза, че още е в центъра по сигурността.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Не е точно каквото си мислех, че ще правя, когато се събудих тази сутрин, но да.

— Успех.

— Да, ще се видим след петнадесет години.

Скоростта им се увеличи веднага щом излязоха от помещението на отдела по поддръжка. Силовото поле на гарата се извиваше над тях — сив слой, отвъд който небето се виждаше размазано. Над него силовото поле на Нараби се простираше от хоризонт до хоризонт, като върхът му стигаше чак до тропосферата. Бурите от северния полюс вече бяха утихнали, макар и наситената с електричество атмосфера още да беше разкъсвана от тежки светкавични бури. Около границата на градското силово поле се извиваха мощни синьо-бели припламвания. Алик изпитваше нелепо чувство за сигурност под всичките тези технологични защити. Първите бяха хвърлили най-тежките си оръжия срещу Уесекс, но планетата от Големите15 бе останала в безопасност. Това му даваше увереност за бъдещето.

Вагонът започна да прави завои на всеки няколко секунди. Изтракваше всеки път, когато преминеше върху нови релси, а след това се отклоняваше отново. От двете страни преминаваха дълги влакове, които се виждаха като размазани петна. Напред дълга ивица бледа розова светлина се разливаше от порталите върху безбройните релси. В нея се виждаха и празнини, тъмни сенчести участъци. „Портали към Вторите47“, помисли си Алик. Тяхното неповторимо звездно сияние вече никога нямаше да огрее този свят. Това го натъжи.

— Нещо ново от Тарло? — попита той Матю.

— Не, шефе.

— Добре. — Знаеше, че няма. Просто се нуждаеше от нещо, с което да се разсее. Беше твърде неспокоен.

Вагонът се изправи срещу високата стена от портали и продължи с много по-ниска скорост. В този сектор от гаровия двор имаше далеч по-малко влакове. Минаха покрай локомотив от клас „GH7“, който чакаше на един страничен коловоз. Към огромната машина бяха прикачени само пет вагона. Граховозелената боя беше покрита със слой топазен пясък, достатъчно дебел, за да скрие символа на компанията.

Е-кономът му го уведоми за обаждане от Даниъл Алстър.

— Трябва да стигнете директната линия към Буунгейт след няколко минути — каза Алстър. — След като вече сте на нея, ще отворим портала и ще ви пропуснем. Ще се затвори тридесет секунди, след като преминете.

— Добре, благодаря.

— Успех.

— Всичко изглежда наред — каза Алик на екипа за арест. Сърцето му започна да бие по-бързо, когато вагонът изскърца и се понесе напред.

Оскар просто не можеше да свали очи от Тайгър Панси. Тя улови втренчения му поглед на няколко пъти и той успя да отрази въпроса в очите й с учтива полуусмивка. Знаеше, че вече става неучтиво от негова страна, но тя беше толкова не на място тук, че привличаше интереса му като гравитационния кладенец на звезда. Но пък какво ли му пукаше на човек като нея кое държание е грубо според средната класа? „А какво говори това за мен? По дяволите, прав ли беше Адам, когато ми каза в какво съм се превърнал?“

— Ще трябва да престанеш — каза Ана и застана пред него.

— Знам — измънка неловко той.

Усмивката й придоби нотка на жестокост.

— Ако си голям почитател, трябва да преодолееш притеснението и да я помолиш за автограф.

— Е, какво да се прави, май наистина съм твърде срамежлив.

Уилсън се засмя сподавено.

— Не й позволявай да те командори, мой човек.

— Съвет от съпруга под чехъл. Страхотно, точно от това се нуждая.

Изведнъж Уилсън се сепна.

— О, по дяволите — прошепна той. — Дъдли Боуз идва насам. И двете версии. Човешката изглежда бясна.

Оскар устоя на импулса да се обърне назад.

— Имам ли време да се чупя?

— Твърде късно е — каза Ана през стиснати зъби и широка фалшива усмивка.

— Капитан Монро. — Надменният глас на Дъдли унищожи остатъците от доброто настроение на Оскар. Той се обърна и се насили да се усмихне.

— Дъдли. Разбрах, че си върнал спомените си.

Погледът му се прехвърли към високото извънземно и странните му, подобни на стъбла пипала. С неприятна изненада видя, че на края на едно от тях, което се извиваше, за да отвърне на погледа му, имаше нещо като око. Това беше по-лошо, отколкото да срещне погледа на Тайгър Панси.

— Да, ти, копеле такова — каза с омерзение човекът Дъдли. — Върнах си спомените. Така че знам какво ми причини.

Хората, които се намираха най-близо до тях, млъкнаха и ги погледнаха крадешком.

— Проблем ли има? — попита учтиво Уилсън.

— Все едно ти пука — отвърна презрително Дъдли. — Ти ме остави там да умра.

— Да не искаш да кажеш, че е било нарочно? — намеси се Ана.

— А не беше ли? — попита настоятелно Дъдли. — Ти все казваше да продължаваме напред. През цялото време: „Само още малко, Дъдли. Давай, открийте какво има в следващата спирала. Това наистина е интересно.“ А ние ти се доверихме.

— Никога не съм казвал това — каза настоятелно Оскар. Започна да претърсва спомените си от онези последни, френетични минути в Наблюдателната кула. — Комуникационният ви предавател спря да работи веднага щом влязохте в тунела.

— Лъжец! Знаел си, че корабите на ПланинаНаЗората се задават. Виждал съм официалните записи; целият кораб е бил обхванат от паника. Ти просто ни остави да продължим напред. Заряза ни там като торби с боклук.

— Ако наистина беше отворил официалните записи, щеше да знаеш, че си скъсахме задниците в опити да установим отново контакт с вас — каза Оскар гневно. — Мак и Франсис заложиха кожите си, за да ви върнат. Вие бяхте тези, които нарушихте протоколите. Трябваше да се върнете обратно веднага щом загубихте визуален контакт с останалите. Ако беше внимавал по време на тренировките си, щеше да го знаеш. Но не, ти беше твърде зает да се правиш на актьор пред медиите на унисферата, за да си губиш времето с тренировки като останалите. Великият откривател на мисия да разшири границите на човешкото познание. Толкова невеж си, колкото си и арогантен, и именно тази жалка комбинация ни въвлече във война.

Уилсън побърза да застане между тях. Оскар беше ядосан. Искаше му се да прасне Дъдли право в лицето.

— Спрете, и двамата — каза Уилсън. Повелителният му тон беше перфектно премерен. Оскар усещаше, че лицето му се смръщва неволно, щом погледнеше към Дъдли, но въпреки това се оттегли назад.

„Да му се не види, как успя отново да ме вбеси?“

— Очевидно трябва да прегледаме отново какво се е случило, за да разберем точно в кой момент са пропаднали комуникациите — продължи Уилсън. — Но нито мястото, нито времето са подходящи за това.

— Пфу. — Дъдли махна отвратено с ръка. — Разследването на флотските записи вече е компрометирано. Кога ги подправи, преди да те уволни президентът?

Оскар, вече бесен, пристъпи до Уилсън.

— Част от тренировките, които пропусна, докато плямпаше по токшоута, разясняваха как се разпознават неспасяеми ситуации. Трябваше да изтриеш клетката си памет и да се самоубиеш веднага щом са те заловили. Откъде ПланинаНаЗората взе звездните координати на планетите ни, а? От твоя мозък! Ти си не просто предател, а и страхливец.

Дъдли тръгна към него с вдигнати юмруци. Подвижният Боуз уви дебелата си ръка около торса му, за да му попречи да стигне до Оскар.

Уилсън избута Оскар силно в гърдите, изтласквайки го назад. Оскар се възпротиви за миг, преди гневът му да се охлади.

— Съжалявам — промърмори той, почувства се ужасно засрамен, когато видя, че Ана също помага да го озаптят. — Просто не мога да го търпя.

— Знам — каза Уилсън. Ръката му още стоеше на раменете му, мускулите й бяха стегнати, в случай че отново се наложеше да го обуздае.

Тази картина беше като огледална при Дъдли и подвижния Боуз, които се отдалечаваха в обратната посока. Дъдли успя да погледне назад и изкриви лице от гняв.

Оскар прехапа долната си устна, опитвайки се с всички сили да устои на изкушението да започне всичко наново. Ана и Уилсън бяха плътно до него и внимаваха за тази възможност.

— Хайде — прошепна тя. — Остави го. Успокой се.

— Добре.

Вече напълно смутен, Оскар вдигна ръце и се предаде.

— Няма повече. Ще си правя йога упражненията, или някаква подобна глупост.

Ана се ухили.

— Никога не съм знаела, че има такъв живец в теб. — Тя нацупи устни. — Та-а-акъв мачо.

Единствената реакция на Оскар беше да потръпне.

— Недей. Моля те.

Уилсън му се усмихна унило и каза:

— Знаеш ли, колкото и да не харесвам Боуз, това несъответствие наистина е притеснително.

— Дали е бил агентът на Звездния странник? — предположи Оскар.

— Първото ми предположение. По дяволите, наистина ще ни се наложи да седнем на една маса с малкото лайно и да го изслушаме.

— По-добре да приказваме с подвижния. Него, изглежда, не го сполитат постоянни пристъпи на злоба.

— Ей, контролирай се. — Ана го удари по ръката.

— Ау! — Оскар потърка удареното място и тогава забеляза, че Тайгър Панси е на няколко метра от него. Усмихваше се ненаситно, докато дъвчеше яростно дъвката си.

— Ах, момчета — изрази тя възхищението си с пискливия си глас. — Толкова сте емоционални. Наистина.

— Какво е това, по дяволите? — попита Адам.

Сензорите, които Пазителите бяха разположили около подстъпите към портала за Буунгейт, показваха самотен раздрънкан вагон, който пълзеше към главната линия към Буунгейт.

— Прилича на вагоните, които екипите по поддръжка използват — каза Кийран.

Сензорният образ потрепери и се уголеми. Кийран фокусираше камерата върху прозорците на вагоните. Нямаше много за гледане. Вътрешността на вагона беше осветена от жълта светлина, която мръсното стъкло разпръскваше. Вътре се движеха тъмни хуманоидни сенки. Бяха по-големи от обикновен човек. Много по-големи.

— Брадли? — попита Адам. — Какво мислиш?

— Не изглежда като кола, която Звездния странник би използвал. От друга страна, именно защото не го очакваме…

— Товаримостта му наистина е доста малка — каза Кийран. — Колко голямо трябва да е извънземното?

— Не знам — каза Брадли.

Адам поклати глава. Този вагон не му харесваше. Нещо беше сбъркано и той го знаеше. Но не можеше да измисли каква е целта му.

Виртуалното му зрение се изпълни с информация от сензорите. Вагонът със сигурност не разполагаше със силово поле. Вътре обаче имаше пет изключително мощни източника на захранване. А комуникационната му връзка с центъра за контрол на трафика беше напълно стандартна.

Той докосна иконите на малкия боен екип, който бяха скрили при портала.

— Подгответе се — каза им той.

— Ако е Звездния странник, ще бъде много добре защитен — предупреди го Брадли.

— Знам. Обади се на Бърнели, накарай я да открие какво е това. Той взе шлема на бронекостюма си от конзолата на кабината, където бе лежал досега, и го закрепи на главата си. На сто метра пред него вратите на работилницата започнаха да се отварят.

— Сър, екипът на флота е на позиция — докладва Даниъл Алстър.

— Добре — каза Найджъл. Виртуалните му ръце издърпаха кода за активиране на червеевата дупка от защитния сейф и той го изпрати на контролния център при портала към Буунгейт.

— Потвърждавам кода за активация — каза Алстър. — Вече сме в работен режим.

— Прекарайте ги колкото се може по-бързо, Даниъл, моля те.

— Да, сър.

Найджъл премести информацията от контролния център при портала към част от решетката във виртуалното си зрение, където можеше да наглежда случващото се. Вратите на лекционната зала се отвориха автоматично, за да пропуснат него и Нелсън.

— Ще преминат всеки момент — каза той на началника на сигурността.

— Надявам се да си струва.

— Ако задържим доказани агенти на Звездния странник, Колумбия ще схване картината, без да се опъва. Това си струва.

Найджъл огледа аудиторията и различи отделните групички. Беше на половината път до Куатукс, когато го пресрещна Мелани, която влачеше след себе си малко смутения Хоше.

— Трябва да измъкнем няколко души от Буунгейт — каза тя.

— Моля?

Не можа да се сдържи и погледна към Оскар, който беше застанал плътно до Уилсън и Ана. Оскар вдигна очакващо поглед.

— Екип на сенатския отдел е хванат в капан там.

— Ами, съжалявам да го чуя, но това не е наш проблем.

— Те са по следите на агент на Звездния странник. Мислех, че искаме да пленим агенти на извънземното. Това е цялата идея, нали? Да ги пленим и да ги доведем тук, при Куатукс.

— Почакай, кой агент на Звездния странник наблюдават те?

— Виктор Халгарт, бащата на Изабела — каза Хоше.

— И той ли е там? — Информацията от портала във виртуалното му зрение показваше, че червеевата дупка се отваря.

— А кой друг? — попита Мелани. — Виж, Найджъл, екипът на Отдела от Сената току-що е докладвал, че Виктор се придвижва с цяла банда въоръжени войници. Трябва да ги изведем или да изпратим подкрепления. Във всички случаи порталът трябва да бъде отворен.

Уилсън и Оскар се спогледаха изненадани.

— Парижкият екип не може да бъде отклонен, за да помогне на хората на Сената — каза Оскар. — Арестът на Тарло е с абсолютен приоритет.

— Тарло е на Буунгейт? — попита изненадано Паула и се обърна към Хоше. — Защо не знаем това?

— Нищо от тази информация не е било документирано — каза Хоше.

— Двама агенти на Звездния странник са на Буунгейт? — попита Нелсън. Звучеше притеснен.

— Каква операция провеждате? — обърна се Паула към Оскар.

— Появяването на Тарло беше докладвано от Едмънд Ли. Той работи в отдела за проверка на товарите за Далечината на Буунгейт. Тарло е превзел целия сектор на гарата на Буунгейт, отговарящ за Далечината. Екип на парижкия офис отива там, за да го арестува.

— Отива там? — попита изненадано Паула и се обърна към Найджъл. — Портала ли отваряш?

— Вече е отворен — каза Найджъл. Опита се да прикрие смущението си.

— Трябва да го затвориш — каза Паула. — Това не може да е съвпадение.

Найджъл прегледа информацията във виртуалното си зрение.

— Ще се затвори всеки момент.

— Найджъл! — обади се Жюстин.

— Какво сега?

— Свързах се с Брадли Йохансон, наистина трябва да говорим с него. Сега. — Тя превключи връзката с Йохансон към общия канал.

— Господин Йохансон — каза Найджъл. — Изглежда, Федерацията ви дължи голямо извинение.

— Благодаря, господин Шелдън, но точно сега бих го разменил за малко информация.

— Каква?

— Към портала за Буунгейт се приближава влак. Вие ли сте го оторизирали?

— Да. Не се тревожете. Пренася екип, който е на път да залови агент на Звездния странник.

— Наистина? Ами вторият влак?

Найджъл се вторачи в Нелсън.

— Какъв втори влак?

Връзката се разшири и показа зърнест образ. Един-единствен остарял вагон пълзеше към гигантската редица от портали. На триста метра зад него още един влак се плъзгаше върху главните релси, които водеха към Буунгейт.

— Какво, по дяволите, е това? — каза без дъх Найджъл. Разширеното му съзнание се свърза с центъра за контрол на трафика на гарата в Нараби. Влакът дори не фигурираше в системата.

— Затвори портала — нареди му Паула. — Веднага!

Найджъл не се нуждаеше да му го казват. Виртуалната му ръка докосна иконата на Даниъл Алстър. Не последва отговор. Дори не получи потвърждение, че молбата му за връзка е получена. Единственият резултат беше, че информацията за портала към Буунгейт изчезна от решетката му.

— Мамка му!

Той веднага набра унисферния адрес на управителя Смит. Той също не отговаряше. Найджъл отклони изцяло разгърнатото си съзнание към системата за контрол на портала към Буунгейт, готов да поеме лично командването и да затвори червеевата дупка. Електронното му присъствие не можа да получи достъп.

— Не мога да се свържа — каза Найджъл. Това го шокира повече от всичко останало. — Не мога да се свържа към шибаната система.

— Ами Алстър? — попита Оскар. — Той може ли да го затвори?

— Той не отговаря.

— Даниъл Алстър, главният ти помощник — каза Паула и кимна по начин, който в други обстоятелства може би щеше да се тълкува като удовлетворение. — Идеална позиция.

— Това е толкова вълнуващо — каза Куатукс. — Така се радвам, че дойдох.

Порталът към Буунгейт се намираше на четиристотин метра право пред тях, а вагонът бе намалил скорост до тази на пешеходец. Алик виждаше релсите, които водеха право към дъното на мрачния полукръг пред тях. Линиите проблясваха със сребърна светлина в здрача. Всички мълчаха. Стояха неподвижно и гледаха отварящия се пред тях портал.

Алик знаеше, че той никога не се е затварял наистина, това беше заблуда. Червеевата дупка още стигаше до Буунгейт — от ТСП просто бяха намалили вътрешната й ширина до нулев размер. За да я разгърнат наново трябваше само да приложат достатъчно енергия. Представяше си просто един лост, който трябва да бъде издърпан надолу.

Тъмният полукръг започна да грее все по-ярко.

— Ето, почва се — каза Матю.

— Дявол да го вземе, не съм си помислял, че наистина ще го направим — каза Джим. — Как мислите, че ще изглежда бъдещето?

— Нека просто да се концентрираме върху мисията — каза Алик.

— О, хайде де, шефе, не може да не ти е интересно.

— Може би, но мисията е най-важна. — Мисълта обаче наистина отклони вниманието му, докато вагонът набираше скорост.

— Ще получим ли заплати за двадесет години? — попита Джим.

— От флота ли? — каза Джон. — Сигурно се майтапиш.

— Но нас няма да ни има двадесет години.

— Само ако наистина направим пробив този път и преминем през червеевата дупка. Мисля си какво ще стане, ако Първите атакуват Уесекс, докато сме по средата на портала?

— Много скоро ще сме мъртви — бодро каза Вик. — Без генератора червеевата дупка ще рухне заедно с нас.

— Шелдън ще използва своята супербомба срещу Дайсън Алфа — каза Матю. — Никой не се кани да атакува Уесекс. Ние ще спечелим войната.

— ОК, но какво ще стане, ако след десет години избухне друга война, докато още пътуваме?

— Чудесно, продължавай да гледаш от добрата страна…

— Алик — каза Оскар. — Зад теб е.

— Какво? — някакъв примитивен инстинкт прати тръпки по крайниците на Алик.

— Звездния странник е зад теб. По линията ускорява влак. Изгубихме контрол над портала. Побързайте!

Алик се обърна, за да огледа задната част на вагона. Лампите на тавана там светеха слабо и товарната зона приличаше на тъмна метална пещера. Той вдигна ръка и от празнината в предмишницата на костюма му се плъзна плазмена пушка. Активира бързо оръжието и стреля. Снарядът отвори двуметрова дупка в задната част на вагона. Твърдото му старо окачване се разтресе и през пода премина мощна вибрация.

— За Бога, шефе — възкликна Джим. — Какво правиш?

Алик не отвърна. Просто се взираше през процепа. От него нахлуваше ярка светлина, която идваше право към него. Ретиналните му импланти включиха филтри. Локомотив от клас „GH7“ се движеше по релсите на триста метра зад тях. Фаровете му грееха ярко, той започна да набира скорост. Виждаше как последните вагони се извиват по пътя. Бяха обгърнати от слой жълтеникав пясък. Беше влакът на съседния коловоз, който току-що бяха подминали.

Предната част на модела „GH7“ беше почти три пъти по-висока от вагона, в който се движеха те, както и поне два пъти по-широка. Само хромираната му решетка за всмукване на въздух беше по-голяма от тяхната композиция. Преднината им намаляваше бързо. Локомотивът ускоряваше с лекота заради малкия товар от само няколко вагона.

— По дяволите! — извика Вик.

— Това е Звездния странник — каза им Алик. Едно от копията с елементарни частици се разгърна над рамото му и се насочи право в центъра на локомотива. Стреля. Във вагона нахлу бяла светлина като разгръщащо се силово поле. Звуковият удар от стрелбата изпотроши прозорците. Алик се олюля назад и едва не падна. Усети как електромускулните влакна на костюма се съпротивляват на отката. Копието удари челно локомотива и се разпиля във въздуха.

— Силово поле — каза Матю. — Имат много сериозна защита.

— Вик, Джон, взривете релсите — нареди Алик. Локомотивът вече се намираше по-близо, на няма и двеста метра зад тях. Беше плашещо голям.

— По-бързо — каза Оскар. — Поемете контрол над вагона и ускорете.

Виртуалните ръце на Алик затанцуваха по иконите за контрол на вагона. Вик и Джон се втурнаха към задната му част и коленичиха до отвора. Започнаха да стрелят по линията между тях и локомотива. По повърхността й плъзнаха зелени и лилави проблясъци.

— Разширили са силовото си поле — извика Вик. — Не можем да ударим релсите.

Черната виртуална ръка на Алик удари по символа за ускорение и се задържа върху него. Осевите мотори нададоха пронизителен писък и вагонът препусна напред.

— Настигат ни — извика Матю. — Ще ни смелят.

Алик се извърна назад. Порталът вече беше само на двеста метра пред тях.

Отстрани на локомотива избухна взрив. Пламъците се разплискаха по силовото поле на гиганта и се извиха към небето, захранвайки гърчещ се облак черен дим.

— О, страхотно — изпъшка Джим. — Още някой започна да стреля.

Разширеното съзнание на Найджъл анализираше физическите връзки в контролния център на портала към Буунгейт. Около всеки интерфейсен възел на мрежата на ТСП в Нараби бяха издигнати щитове, които изолираха цялата система.

„Трябва да има начин да проникна!“

Можеше да разбие щитовете, но това щеше да отнеме време. Бяха базирани на сто и деветдесетизмерно геометрично кодиране.

— Вкарай екип на сигурността в контролния център — каза рязко на Нелсън. Дигиталното му присъствие обикаляше отново и отново мрежата, изпробвайки всеки възел, търсейки слабо място. Отклони осем от ОИ на гарата в Нараби от основните им функции, за да работят по разкодирането на щитовете. Знаеше, че няма да успеят навреме.

Все още разполагаше с достъп до мрежата за управление на трафика и сложната й система от сензори. Включи се към камерите върху портала към Буунгейт и получи ясен образ към малкия вагон, който се клатеше по последните сто и петдесет метра от релсите. Моделът „GH7“ беше точно зад него и фаровете му осветяваха калпавата боя и покритите с кал колела. Разстоянието между тях намаляваше бързо, докато вагонът ускоряваше с цялата сила на моторите си. В „GH7“ се удариха снаряди. Но без резултат.

„Откъде се появиха?“

— Центърът за управление на трафика е затворен и барикадиран — докладва Нелсън. — Не можем да влезем.

— Отворете го с взрив — нареди Найджъл. Една част от разширеното му съзнание изследваше орбиталните платформи, за да провери дали оръжията им не могат да прихванат локомотива. Но той нямаше достъп до силовото поле на Нараби и докато се свържеше с Алан, щеше да е твърде късно.

Още един тънък изстрел на копие от елементарни частици полетя от вагона и порази без резултат силовото поле около „GH7“. В следващия миг вагонът премина през отворения портал.

Алик инстинктивно се напрегна, за да посрещне удара. Локомотивът се приближаваше бързо към тях, носейки се с по-голяма инерция от падаща луна.

— Подгответе се за скок — каза Алик. Сви крака, готов да използва силата на електромускулите на костюма. Захранването трябваше да е достатъчно, за да го изхвърли настрани.

— Оставаме тук — изръмжа Вик. — Ще преминем всеки миг. Няма да го оставя да ни избяга точно сега.

— Но…

Слабата розовозлатиста светлина, която порталът излъчваше, почти се губеше сред свирепия блясък на фаровете зад тях. Алик беше хипнотизиран от локомотива, който връхлиташе. Трябваше да вземе решение в рамките на секунди. По-малко.

— Оставаме — примоли се Вик.

Алик знаеше, че това е личният избор на Вик, докато от него се очакваше да вземе хладнокръвна професионална преценка. „Твърде късно.“

Нов залп ракети удари локомотива „GH7“. Миг по-късно преминаха през силовото поле и планетарната гара на Буунгейт се разстели пред тях под здрача на залязващото слънце. Парализиран от объркване, Алик се втренчи в това, което ги очакваше от другата страна.

— Скачайте — извика неистово той.

Моделът „GH7“ изчезна през портала за Буунгейт.

— Той се върна вкъщи — възкликна Найджъл. Не можеше да повярва на очите си. — Точно под тъпите ни носове. Копеле мръсно!

— Връзката с командир Хоугън прекъсна — каза Оскар. — Трябва да са ги нападнали от другата страна.

— Без майтап.

— Господин Шелдън — каза Брадли Йохансон. — Трябва да го последваме.

Найджъл стрелна с поглед Жюстин. Нуждаеше се отчаяно от съвета на някой, който разбира всички фактори в ситуацията. Тя просто сви рамене, лявата й ръка докосна корема й. Стори му се, че й е лошо, бузите й се бяха подули.

— Ще съберем екип — каза Найджъл. Прозвуча като признание за поражението им.

— Извинявам се — каза Брадли. — Но ние вече имаме екип. А аз прекарах сто и тридесет години в подготовка за тази възможност. Пуснете ни да преминем.

— В момента не разполагам с контрол над портала.

— Взводът ми влиза в контролния център на портала — каза Нелсън. — Срещаме известна съпротива. О… те всички са мъртви, целият персонал, той ги е избил.

Найджъл притвори очи. Чувстваше болка, близка до физическа. Един от квадратите на решетката във виртуалното му зрение се увеличи. Не можа да си спомни да е давал такава команда. Връзките към екипа по сигурността му показаха клането.

— О, Исусе. — Аншун се повтаряше отново. — Колко още предатели има сред нас?

Четирима членове на екипа по сигурността преследваха някой в костюм със силово поле и взривяваха дупки в административната сграда към портала, докато се движеха след него. Сигнал за опасност от първа степен бавно изолираше сградата. Силови полета я отделяха на различни зони.

„Твърде малко са, твърде късно е“, помисли си Найджъл.

— Трябва да се върнем на Далечината — каза Брадли Йохансон. — Пазителите могат да спрат Звездния странник. Това е нашият миг, господин Шелдън. Позволете ни да направим това, на което сме посветили живота си.

Изстрели на йонна пушка и подсилени енергийни гранати разкъсваха четвъртия етаж на административната сграда, докато екипът по сигурността преследваше Даниъл Алстър. Найджъл си пое дъх и се успокои.

— От какво се нуждаете?

— Имаме влак на гарата в Нараби, натоварен с екипировката ни. За да проработи планът ни, се нуждаем само от информацията, която носеше Казимир. Тя е у сенатор Бърнели.

— Така е — потвърди Жюстин. Извади кристалната памет и само миг след това лицето й се сви в нов пристъп на гадене.

— След като го получим — продължи Йохансон, — се нуждаем от път през червеевата дупка към Буунгейт. Следовател Майо може да бъде гарант.

— Не — каза Паула. — Няма да го направя. Няма да легитимирам престъпната дейност на Елвин.

— Трябва ни гаранция, за да се разкрием — каза Йохансон. — Не може да не го осъзнавате?

— Нямам причина да лъжа — каза Найджъл. — Можете да преминете. Без уловки.

ОИ сваляха щитовете и пробиваха обратен път към системите на червеевата дупка към Буунгейт. Изглежда Алстър не бе нанесъл физически щети на гигантската машина.

— Следовател, не ви моля да легитимирате каквото и да е — каза Брадли. — Моля ви да ни помогнете, за да преодолеем недоверието, което помагаше на Звездния странник в продължение на сто и тридесет години. Освен това ще имате възможността да станете свидетел на краха му.

Найджъл никога не бе виждал Паула толкова разколебана. По челото й дори имаше пот. Той постави връзката с Йохансон в режим на изчакване.

— Ще трябва да отидеш — каза й внимателно. — Вземи Ноктите на Котката със себе си, те ще те пазят.

— Аз арестувах Мортън — възпротиви се тя.

— Добре, тогава вземи служители от сигурността на ТСП. Трябва обаче да действаме.

Уилсън и Ана си шепнеха нещо.

— Ние отиваме с тях — каза Уилсън. — Някой от нас трябва да разбере какво ще стане на Далечината, ако изобщо стигнем дотам.

— Вие двамата нямате опит с непознат терен — каза Оскар. — А аз съм служещ офицер от флота.

— Достатъчно. — Найджъл вдигна ръка. — Тримата заедно с Паула можете да отидете с Ноктите на Котката. Това е. Нелсън, облечи ги в костюми, дай им най-добрата броня, с която разполагаме. — Той включи отново връзката към Йохансон. — Брадли, пращаме ти екип, включително следовател Майо. Те ще ви придружат до Далечината.

— Благодаря ви, господин Шелдън.

— Аз също ще придружа господин Йохансон — обяви Куатукс.

Тайгър Панси се изкикоти шумно.

— Предполагам, че и аз трябва да отида, в такъв случай?

— Ако бъдеш така любезна да го направиш — каза Куатукс. — Не мисля, че което и да е преживяване във Федерацията може да бъде толкова богато откъм емоционално преживяване, колкото това преследване.

— Разбира се — отвърна Тайгър Панси. — Ще бъде забавно.

— Куатукс, не може да отидеш — каза Найджъл.

— Защо не?

— Опасно е.

— Това трябва да го реша аз. Индивидуална личност съм.

— Но ние се нуждаем от теб тук — каза Хоше.

— Ще се върна, за да ви помогна с разследването на агентите на Звездния странник. Очаквам да съм по-полезен на Далечината в близкото бъдеще. Там най-вероятно ще има повече агенти.

— О, защо не, по дяволите. — Найджъл изсумтя гневно. — Още някой?

Втренчи се в Мелани, която му отвърна с поглед, забит в тавана.

— Може ли да ви помоля да побързате — каза Брадли Йохансон. — Времето ни изтича.

На Буунгейт не бе останало кой знае какво правителство, когато ПланинаНаЗората прати корабите си и слънчевите бомби в звездната система. Населението също беше значително намаляло. Хората бяха започнали да напускат още след нашествието на Изгубените23. За богатите беше лесно: те можеха да си позволят да преместят домовете си без особени затруднения; добре информираните хора и младите семейства от средната класа жертваха средствата си в името на сигурността; за тези, които живееха сами, беше още по-лесно да стегнат багажа си и да напуснат. Местното правителство даде всичко от себе си, за да обезкуражи масовия изход. Флотът подсили защитите на планетата, включително силовите полета, които защитаваха мегаполисите и по-големите градове. Наскоро в допълнение към орбиталните платформи беше назначен звезден кораб, който да патрулира редовно. Въпреки това населението продължи да напуска с относително същите темпове.

Толкова голяма част от полицаите на Буунгейт бяха напуснали, че първият министър беше принуден да помоли ТСП за допълнителни екипи, които да му помагат, за да удържа тълпата около планетарната гара. Найджъл, естествено, ги изпрати от Уесекс, но в договора им имаше клауза, че трябва да се връщат там между смените си. Без нея нямаше да приемат назначението.

С отлива на все повече хора от провинцията и селата, които се отправяха към далечната страна на Федерацията, полицията от тези места се оттегляше към градовете. В крайна сметка всички полицаи бяха върнати в големите мегаполиси, а в по-малките градове просто минаваха патрули. От време на време.

Според най-оптимистичните прогнози тридесет и седем милиона вече бяха изоставили света си. Въпреки това бяха останали над деветдесет милиона. Когато слънчевите бомби и квантовите разрушители се взривиха в звездата, вече не бе останал работещ механизъм, с който да бъдат преброени хората, стигнали до подслона на силовите полета. Бушуващите бури от елементарни частици, които се понесоха по планетата, бяха разстроили подаването на захранване и комуникациите. Всички, които чуха предупреждението, се постараха всячески да се доберат до сигурна територия, а някои щастливци се намираха близо до пещери. След като бурите, дошли от полюсите, намаляха, разбунената атмосфера хвърли върху оцелелите вихри и урагани. Хората си запробиваха път към най-близкото населено място със силово поле.

Военният кабинет бе предупредил правителствата на Вторите47 час и половина преди да направи публичното си обръщение. На първия министър на Буунгейт и останалите членове на кабинета се падна почти непосилната задача да съберат оцелелите в столицата в рамките на седмицата преди крайния срок за евакуацията. Всеки, който притежаваше кола, потегли натам. Бяха иззети автобуси. Изготвиха влакови разписания, като използваха както пътническите вагони, така и товарните.

Силовото поле на планетарната гара на ТСП, което се бе задействало в началото на нашествието, остана активно. Тъй като всички на планетата бавно се събираха под силовото поле на столицата, правителството трябваше да ги пази далеч от гарата, за да предотврати панически мелета. За часове новият потоп от бегълци бе обградил цялата гара. Броят на хората им нарастваше постоянно. Скоро стана невъзможно храна, полиция или медицински персонал да стигнат до най-вътрешния пръстен от емигранти, притиснати към силовото поле. Всичко, което можеха да направят, беше да чакат Найджъл Шелдън да изпълни обещанието си. Кабинетът знаеше, че щом порталът бъде отворен към бъдещето и силовото поле падне, ще последва паническо бягство към портала. Щеше да има много ранени. Начертани бяха планове за спешна медицинска помощ, но шансът да бъдат приложени беше малък.

Междувременно хората, останали в границите на гарата при включването на силовото поле, се зарадваха на удивителния си късмет и зачакаха спокойно. Нещо, което бе невъзможно навън. Това продължи до момента, в който порталът към Уесекс се отвори без никакво предупреждение.

Раздрънканият вагон за поддръжка на линията нахлу през отвора. Рамката му се тресеше мощно, докато моторите му изнемогваха под напрежение, за което не бяха проектирани.

От всяка страна на линията чакаха множество превозни средства. Имаше големи джипове и покрити микробуси. Всички бяха оборудвани с обемисти оръжия в режим на готовност. Последва дълъг миг, нарушен единствено от металическото пищене на стоманените колела и конструкцията, които се напрягаха тревожно под товара си. През строшените прозорци на вагона изскочиха бронирани фигури, в същия миг, в който колите започнаха да стрелят с лазери, кинетични оръжия и йонни снаряди по туловището на машината. Крехките метални панели се смачкаха и изпариха, но шасито остана цяло. Вече беше просто една огнена топка на колела, която препускаше неконтролируемо напред.

Гигантската машина „GH7“ премина със свистене през портала. Петте й големи товарни вагона бяха непокътнати. Оръжията замлъкнаха. Две секунди по-късно локомотивът се удари в горящите останки. Те просто се разпаднаха и оформиха краткотраен ореол от пламъци пред локомотива.

Около Алик се посипаха парчета обгорял метал. Пасивните сензори му показаха почернели форми, които подскачаха по каменистата повърхност. Той измести фокуса си и видя локомотива, който намаляваше до по-разумна скорост, след като лудешкият му щурм към портала бе приключил успешно. Вече се намираше на половин километър от портала. Паркираните коли запалиха и тръгнаха след него, осигурявайки му плътен ескорт от двете страни. Люшкаха се мощно, докато минаваха през пътища и дренажни канавки, но нито за миг не нарушаваха позицията си.

Двете возила в ариергарда на малкия конвой откриха огън с магнитни оръдия „Гатлинг“, обсипвайки със снаряди района, в който се бяха приземили бронираните им тела. Алик по инстинкт покри с ръце главата си, когато земята около него избухна в облак от стоманени парчета. Няколко кинетични снаряда се забиха в бронята му и го удариха отстрани, но силовото му поле удържа. Усети ударите като ритник в ребрата.

— Мамка му — изпъшка Джим. — Удариха ме по шлема.

— Добре ли си? — попита Матю.

— Все едно имам махмурлук от осемдневно ергенско парти.

— Шефе, искаш ли да ударим колите? — попита Вик. — Мога да взема на прицел поне осем с ракетите.

— Не. Те не са важни. Сега от значение е само Звездния странник. — Той видя малък червен квадрат, който проблясваше в комуникационната решетка. — По дяволите. Загубили сме връзка с унисферата, мога да се вържа само към планетарната киберсфера. Не мога да кажа на Оскар какво се случи.

— Те ще са тук съвсем скоро — каза Джим.

Алик се изправи на крака. Тогава забеляза, че телеметричната решетка на Джон Кинг е тъмна.

— О, мамка му. Някой вижда ли Джон? Успя ли да се измъкне?

— Аз го виждам — каза Вик. — Част от него. Трябва да са го ударили много здраво. По дяволите, направили са го на каша.

— По дяволите! — Алик искаше да удари нещо в яда си. — Виждаш ли шлема му? Черепът му пострадал ли е?

— Не, мисля, че е добре. От раменете нагоре е цял. Повече или по-малко.

— Добре, значи клетката му памет е непокътната. Може да бъде съживен.

— От кого? — извика Джим. — Тази планета дори няма да е тук до края на седмицата.

— Преди да тръгнем, ще се върнем да вземем клетката му памет — каза Алик. — Това важи за всички. На последния оцелял се пада това задължение. Съгласни?

— Да, шефе.

Останалите изсумтяха в знак на съгласие.

— Добре. — Алик се загледа в линията, по която се движеше машината „GH7“. Силовото поле над участъка, предназначен за Далечината, представляваше оцветен в сиво мехур, увиснал ниско над струпване от малки сгради и складове на шест километра от тях. — Знаем къде отива. Да тръгваме след него. Матю, свържи се с Едмънд. Време е да си заслужи парите и да изключи това силово поле.

— Само ние четиримата? — попита Джим.

Алик погледна към портала. Още беше отворен. „Мога да мина през него. Всички можем. Ще е лесно. Технически мисията приключи. Доказахме, че Звездния странник съществува.“

— Не мисля, че ще сме сами дълго.

Визуалните му сензори доловиха движение в двора на гарата на километър от тях. Който и да беше, идваше към тях. Алик направи търсене с лазерния радар и видя колело, което се движеше бързо по посока на червеевата дупка, скачайки над релсите. Засече и още няколко обекта, които се движеха зад колелото. Най-вероятно бяха коли.

— Да тръгваме — каза той. — Ще ни прегазят, ако чакаме още дълго тук.

Адам изкара локомотива „Ейбълс ND47“ от работилницата и натисна спирачките. От центъра за управление на трафика на Нараби ги регистрираха в системата и им дадоха транзитен код. Не можа да сдържи усмивката си при вида на името: „Пазител 0001 А“.

„Сега ние сме голямата работа.“

— Ето ги — каза Брадли.

Адам отвори вратата на кабината и погледна навън. Средноголям камион и микробус с петнадесет места се носеха устремно по сервизния път към работилницата.

— Всичко наред ли е при вас? — попита той хората от екипа, които се бяха натъпкали в бронираните коли. Тримата водачи на взводове — Кийран, Розамунд и Джеймъс — отвърнаха положително. Стори му се, че са доста напрегнати. Дори за Пазител, отдаден на каузата от рождението си, беше нещо изключително да знае, че Звездния странник е преминал само на няколко километра от тях. Що се отнася до него…

„На мен не ми се налага повече да го приемам на вяра.“ Беше изненадващо облекчение от почти духовно естество. Звездния странник беше истински, Пазителите бяха прави и това наистина беше благородна кауза, за която трябваше да се сражава. Посред война, която щеше да реши съдбата на цели видове и вече бе отнела милиони животи, той всъщност се почувства добре.

Бусът и камионът паркираха до два от покритите вагони зад локомотива. Брадли вече бе отворил широките странични врати и спускаше рампите. Беше споменал, че Шелдън праща нещо огромно. Адам предполагаше, че става дума за някакви бойни аероботи.

Фигури в бронекостюми излязоха бързо от микробуса. Покритието на задната част на камиона се разви и надолу се плъзна тежка рампа.

— Застреляйте ме — прошепна Адам.

От камиона тежко заслиза райел, чието обемно тяло се извиваше с дълги вълнообразни движения. След него вървеше жена с непокорна червена коса, облечена в черна блуза и къса пола в почти същия цвят като косата й. Беше сложила стегнат екзоскелет със силово поле върху дрехите си. Дори това не можеше съвсем да обясни непохватните й движения. Тогава Адам осъзна, че ходи на високи токове.

От бронираните коли излязоха петима Пазители, за да посрещнат новодошлите, но най-вече, за да наобиколят райела.

От автобуса слезе мъж с луксозен бизнес костюм. Адам веднага разпозна Нелсън Шелдън. Присъствието му прати леки тръпки по гръбнака му, докато наблюдаваше как Брадли сваля шлема на костюма си и отива да се здрависа с шефа на сигурността. „Исторически миг.“ Облечената в броня фигура, която стоеше до Нелсън, подаде на Брадли малка пластмасова кутия — от тези, които обикновено се използваха за пренос на кристали памет.

„Тя е!“ Адам отново потръпна в бронекостюма си.

Паула Майо се обърна и наклони беизразния си шлем право към него, сякаш усещаше мислите му. Дори зад всички пасивни и активни слоеве от защити Адам се почувства ужасно уязвим.

— Добре — каза Брадли. — Да пренесем шоуто на пътя. Райелът започна да се изкачва по рампата на задния товарен вагон. Брадли очевидно бе решил, че извънземното може да се вози на един от бронираните камиони „Волво“.

Паула Майо остана отвън, загледана в кабината на машината „Ейбълс“. Е-кономът на Адам му каза, че го търси по защитен местен канал. Той отвори комуникационната връзка.

— Господин Елвин — каза Паула Майо.

— Следовател. Благодаря ви, че се съгласихте да ни помогнете.

Пълни глупости, разбира се. Не беше благодарен. Искаше тя да се намира на сто светлинни години от този влак.

— Искам да изясним нещата — каза Паула. — Когато заплахата от страна на Звездния странник приключи, ще те арестувам за зверството, извършено на Абадан. Йохансон е извършил много престъпни деяния, но те са били политически мотивирани, за което очаквам да получи помилване. По въпроса се водят разговори на високо ниво. Ти, от друга страна, няма да получиш помилване. Това вече беше решено. Продължителната ти помощ за отстраняването на Звездния странник може да помогне за намаляване на присъдата ти, но нищо повече.

Адам затвори връзката и й показа среден пръст. Не беше жест, с който бронекостюмът се справяше особено добре.

Паула се качи по рампата в първия покрит вагон.

Адам тресна вратата на кабината. Трепереше неудържимо под бронята си. Дори виртуалните му ръце сякаш се тресяха, докато манипулираше системите на машината и подготвяше защитния хардуер за това, което ги чакаше от другата страна на червеевата дупка.

„Нерви преди битка, това е всичко. Не е заради нея. Тя не ме плаши. Вече не. Няма начин.“

— Е, не откриха огън един срещу друг — каза Нелсън. — Това е нещо.

— Още не — каза му Найджъл. Беше се отпуснал в едно от местата в задната част на префасонираната аудитория. Беше не по-лошо от всяко друго място, откъдето можеше да проследи останалата част от мисията. Разширеното му съзнание вече разполагаше с пълен контрол над портала за Буунгейт. Техниците по комуникацията на ТСП работеха по възстановяването на връзката между унисферата и Буунгейт. Някой беше взривил главния комуникационен възел, както и резервните. Вече работеха аварийни лазерни релета, които минаваха през червеевата дупка и им позволяваха да направят отдалечено проучване на щетите. За да свържат мрежите отново, трябваше да държат главния портал отворен, докато техниците минават, за да си свършат работата. При положение че оставаше по-малко от седмица преди евакуацията, на Найджъл не му допадаше тази възможност. Освен това главният портал скоро трябваше да се свие до нулеви размери, за да могат да направят последни настройки на отвора спрямо самия генератор, така че пътуването във времето да стане възможно.

Поне един сигнал преминаваше ясно по канала — този с картината от щурма срещу портала от страната на Буунгейт. Отворен беше само от двадесет минути и вече над сто превозни средства бяха преминали: мотори, коли, автобуси с гуми, които се бяха спукали по време на тежкия преход, дори един камион влекач. Засега петима бяха минали с колела. Сензорите от другата страна показваха, че много хора тичат към червеевата дупка.

Част от решетката във виртуалното му зрение се разгърна и му показа влака на Пазителите, който потегляше в гаровия двор в Нараби.

— Ще преминат след две минути — каза той на Жюстин, която седеше до него и дъвчеше успокоителна ментова таблетка.

— Ще затвориш ли портала след това?

— Напълно. В момента записвам програмите за контрол, за да съм единственият човек, който може да го активира. Когато свърша с това, ще уволня половината от отдела по сигурността. Това беше пълна катастрофа.

— Не повече от всичко останало в тази война — каза тя безстрастно. — Кой знае кога е бил качен подривният софтуер? Може да си е стоял в системите десетилетия, чакайки днешния ден. Звездния странник наистина планира далеч в бъдещето. Само се надявам отговорът на Брадли Йохансон да е достатъчен.

— Поне има план — каза уморено Найджъл. — Предполагам, че ще е най-добре да пратя звезден кораб на Далечината, за да им осигури подкрепление. О, по дяволите…

— Какво има сега? — попита Жюстин.

— Според Йохансон Звездния странник ще отлети и ще се върне на Дайсън Бета или някъде другаде, където ще се свърже със собствения си вид.

— Да.

— Но той не е знаел, че ще построим звездни кораби със свръхсветлинни двигатели, когато е започнал конспирацията си. Можем да прихванем „Мария Селесте“ по всяко време в следващите шестстотин години, докато той се прибира към Дайсън Бета с подсветлинна скорост.

— Ясно, смяташ, че той е модифицирал „Мария Селесте“ за свръхсветлинен полет.

— Най-малкото. Поне се надявам Алстър да не му е дал подробностите за новия ни хипердвигател. Тогава наистина ще се озовем до гуша в лайната. Не. — Той поклати глава. — Самите ние построихме прототипа едва преди две седмици, а до Далечината няма транспорт отпреди това. Ако „Мария Селесте“ има свръхсветлинен двигател, значи използва първоначалния генератор на преливащи червееви дупки.

Мелани и Хоше влязоха в аудиторията; бяха изпратили екипа на Уилсън. Останаха при тях, докато те не потеглиха с превозните средства към влака на Пазителите.

— Ядосан ли си ми? — Мелани попита Найджъл.

— За какво?

— Държах се малко хлапашки, когато те помолих да отвориш червеевата дупка.

— Просто ми се иска да беше попитала по-рано. Тогава можеше да хванем Звездния странник със свалени гащи.

— Благодаря ти.

Тя го целуна благоприлично. И двамата погледнаха рефлексивно към Дъдли и подвижния Боуз. Дъдли очевидно избягваше да гледа към тях.

— Ще я отвориш ли, за да ги измъкнеш? — попита Мелани.

— Не и главния портал, той трябва да бъде модифициран за пътуването. Ако Уилсън и Ноктите на Котката успеят да се върнат от Далечината, вероятно можем да използваме червеевата дупка на изследователския отдел, за да ги приберем. Наистина не съм го обмислил добре. Освен това остава и проблемът с връзката между Федерацията и Далечината. Ще бъде изключително трудно и скъпо да я подновим, особено ако Федерацията плаща едновременно за четиридесет и седем нови свята. Може просто да осъществяваме връзката с полети на звездни кораби или да ги оставим изолирани.

— На тях няма да им пука — каза Мелани. — Мортън може да си построи империя там. Планетата го предразполага.

— Изненадан съм, че не отиде с тях.

— Наистина? Много е просто. Нямам желание да умра.

Найджъл се усмихна.

— Как е Паула? — попита той Хоше.

— Никак не е радостна. Наистина не мисля, че беше добра идея да я принуждаваш да отиде.

— Ще го преживее.

Виртуалното му зрение показваше локомотива „Ейбълс ND47“ на Пазителите, който минаваше по линията за Буунгейт. През портала изскачаха коли и по-малки микробуси. От сигурността на ТСП ги отклоняваха встрани. Сензорите му показаха, че силовото поле около влака се усилва. Той отвори връзка към Уилсън.

— Успех. Ще пратя на помощ звезден кораб на Далечината. Трябва да стигне за около седмица.

— Благодаря — каза Уилсън. — Ще се видим, като се върна.

— Дръзко яздеха те и добре^[1] — промърмори Адам, когато машината се престрои срещу портала към Буунгейт. През мъгливото сияние, което покриваше входа, на скорост премина пикап „Тойота“. Над него жужеше хеликоптер на отдела по сигурността на ТСП. — В челюстите на смъртта.

Виртуалната му ръка превключи захранването и те набраха скорост. Силовото поле се разгърна и покри релсите пред тях.

— В устата на ада. — Сега, когато вече не се налагаше да се укриват, беше разгърнал оръжията от тайните им обшивки. Златното сияние на портала премина през прозорците на кабината. Адам се усмихна, приветствайки спокойната светлина. На тази височина над земята се чувстваше сякаш се плъзга в залеза. — Яздеха шестстотинте.

Локомотивът премина през портала с близо сто километра в час. Златистата мъгла бе разкъсана от предницата на машината и отвъд нея се разкри сумрачният пейзаж на гаровия площад. Голямо десетместно ауди „Лукснат“ се опитваше да се качи върху линията. Влакът го удари, разкъсвайки корпуса му на стоманени парченца. Адам трепна виновно. „Дано следователят да не е видяла.“

Още дузини коли подскачаха по множеството релси и се приближаваха към портала. Камерите показваха изтощени бегачи, които се хвърляха на земята, когато влакът минаваше покрай тях. Той бързо огледа цялата периферна картина през решетката с дисплеи във виртуалното си зрение и се концентрира върху релсите напред. Радарът показваше, че са невредими. Силовото поле над сектора за Далечината представляваше непробиваем мехур.

— Затваряме портала — каза Найджъл Шелдън.

— Благодаря — отвърна весело Адам, докато сигналът избледняваше. Сензорите показваха някаква престрелка пред тях. Виртуалната му ръка намали захранването и натисна спирачките. Системата на кабината се свърза с местния център за контрол на трафика. Адам използва оторизационните кодове, които беше получил, за да отвори директен път към сектора за Далечината. Нямаше нужда от тази команда, пунктовете вече бяха отворени. Локомотивът се понесе напред, използвайки същия маршрут, по който Звездния странник бе минал преди половин час.

Адам се съсредоточи върху престрелката. Над двадесет коли се бяха струпали извън силовото поле, пазейки пункта, през който минаваше пътят към Далечината. Сензорите му показаха оръжеен огън от бързо променящи се точки в пространството. Който и да изстрелваше снарядите, трябва да разполагаше със стелт-покритие, защото сензорите не можеха да го прихванат.

— Това трябва да е екипът на флота — каза той.

— Ние също мислим така — каза Уилсън. — Един момент, ще се опитам да се свържа с тях.

— Ударих още един — каза Вик. Повърхността наблизо цвърчеше след удара от мазерна енергия.

Алик беше заклещен в плитка отводнителна канавка заедно с Вик. Джим и Матю бяха на петдесет метра. Използваха за прикритие издигнат път.

Колите, които придружаваха влака на Звездния странник, се бяха пръснали пред тях, за да се погрижат никой да не се приближи до големия енергиен купол, който защитаваше сектора за Далечината. На екипа на флота щяха да са му нужни много сериозни оръжия, ако някога изобщо настигнеха Звездния странник.

Над рамото на Алик се разви копие от елементарни частици и той се надигна, за да могат сензорите му да прихванат най-близкия джип. Стреля и колата се превърна във впечатляваща огнена топка. Взривната вълна удари нагоре и изпрати дъжд малки камъни, които затракаха по Алик и Вик.

— Добра стрелба, шефе — каза Вик.

Мазери и изстрели от магнитна картечница заудряха по канавката. Алик и Вик запълзяха по мръсна вода на дъното.

— Едмънд, има ли някакъв напредък? — попита Алик.

— Не, съжалявам. Виждам десетина коли, обградили портала към Междинна станция. Няма промяна, откакто премина влакът. Просто чакат някой да влезе в сражение с тях.

На Алик му се прииска да го нарита в задника. Още преди да напуснат Уесекс, екипът тактици от парижкия офис бяха измислили половин дузина безопасни маршрути, по които можеше да стигне до генератора на силовото поле. Освен това му пратиха мощен софтуер, с който да пребори програмите на Тарло. Техниците му бяха показали кои части на генератора да обстрелва с йонния си пистолет. Нищо не го спираше да се пробва. „Нищо.“

— Едмънд, трябва да неутрализираш генератора. — Нов широкообхватен залп от енергия го накара да се хвърли на земята. Сини пламъци захлупиха канавката. Около бронята му изпаряващата се вода започна да бълбука. — Не можем да те измъкнем.

— Съжалявам, не мога, тук съм на сигурно.

През рева на оттеглящия се огън се чу поредица от барабанни звуци. Джим изстрелваше снарядите от въртящата се върху ръката му цев. Че се пищенето на свръхбързи кинетични снаряди. Миг по-късно още една от колите на врага се превърна в пламтяща купчина метал.

— Не можеш да останеш там — каза Алик. Още малко и щеше да започне да го умолява. — Тарло ще поддържа силовото поле постоянно. Той не иска каквито и да било опити за проследяване на Звездния странник. Това означава, че няма да ти позволи да се присъединиш към евакуацията. Планетата ще бъде изоставена. Ще умреш там, Едмънд. Никой няма да открие клетката ти памет, за да бъдеш съживен.

— О, Исусе, не искам да правя това. Алик продължи да лази напред.

— Никой от нас не искаше тази война. Твоята част няма да отнеме повече от пет минути. Отиди при генератора и ни пусни вътре. Ние ще се погрижим за Тарло и колите от конвоя.

— Ще видя дали мога да стигна дотам.

— Точно така, Едмънд. Тръгвай.

Алик се включи към два от роботите скаути на Матю, които се придвижваха чевръсто над враждебния терен, и се опита да триангулира позицията на нова мишена.

— Коя от тях стреля с проклетите широкообхватни снаряди? — попита Вик.

— Не съм сигурен — каза Матю. — Последния път разрушиха пет разузнавателни робота.

Е-кономът на Алик му каза, че приема локално защитено обаждане от Паула Майо.

— Локално? — попита той.

— Да.

— Слава Богу, свържи ме.

— Командир, вие ли се сражавате с колите извън силовото поле?

— Да!

— Добре, задръжте стрелбата, ние ще се погрижим. Искам да сте поне на сто метра от тях.

— На толкова сме. С какво разполагате?

— Пазителите казват, че имат зонови неутрализатори.

— Пазителите? Ти си с Пазителите? — Не знаеше защо това го изненадва. Вселената не работеше логично днес.

— Да. Преследваме Звездния странник. Стойте на място.

— Довери ми се, никъде не мърдам. — Двамата с Вик се бяха притиснали на дъното на канавката. Той усили силовото си поле до максимум.

— Още ли разполагате с човек в сектора за Далечината? — попита Паула.

— Да. Не е особено склонен да изключи генератора на силовото поле.

— Защо? Трябва да го свалим.

— Той го знае. Мисля, че най-сетне ще направи нещо по въпроса.

— Добре. Дръжте главите ниско, започва се.

Разузнавателните роботи показаха на Алик нещо като молец с човешки размери, който се спусна върху колите, задвижван от реактивни струи. Последва ослепителен зелен проблясък и сигналът от всички разузнавателни роботи прекъсна. На дъното на канавката потече ярка зелена светлина, която насити всичко като бързопроникваща течност. Миг след това земята удари Алик нагоре, сякаш имаше земетресение. По повърхността отекна продължителният вой на гръмотевица. Алик го усети през изолацията на костюма.

— Чисто е — каза Паула.

Алик бавно се покатери от канавката. Всички коли бяха скрити в плътна въртележка от пламъци. Локомотивът „Ейбълс ND47“ се приближаваше по същата линия, която Звездния странник беше използвал. Спирачките бяха натиснати и от огромните колела изскачаха искри.

— Ето на това казвам ефектно появяване — каза Вик.

Локомотивът спря. В първия вагон се отвори малка врата.

— Влизайте, моля — каза Паула.

Екипът на Алик изтича през обгорената повърхност. Той забеляза, че зоновият неутрализатор е оставил релсите невредими. Отпред върху локомотива няколко тъмни цилиндъра, два пъти по-големи от бронята му, се разгръщаха мудно сред множество квазиметални пипала. Не можеше да разпознае оръжието, но знаеше, че не иска да е наблизо, когато то стреля.

Над хромираната решетка на локомотива избягаха няколко ярки проблясъка, съпътствани от шумно пукане. Нещо като черна мъглявина се завихри в празното пространство между влака и силовото поле. Върху повърхността на силовото поле засия широка арка в нежен меден цвят. Близо до земята се разбесняха дъги от електричество, вдигайки малки плътни вихрушки прахоляк.

Алик се качи със скок в тъмния вагон. Навън се чу ужасяващият гръм от стрелбата на оръжията.

Едмънд удари външната врата, докато бягаше. Зад него мрежата на административната сграда зацикляше под влиянието на зловредния софтуер, който беше качил в нея. Сензорите не можеха да го видят, но Тарло щеше да разбере, че в границите на силовото поле има някой. Някой, който се опитваше да саботира завръщането на Звездния странник. Не беше нужно да си тактически гений, за да се сетиш какво ще последва.

Сградата, в която се намираше генераторът на силовото поле, представляваше продълговат геодезичен купол от перленобял бетон. Виждаше я да се подава над един от складовете от другата страна на паркинга. Добереше ли се дотам, кошмарът щеше да свърши.

Паркираната му хонда оживя веднага щом качи инструкциите в системата й. Колата ускори бързо, колелата се завъртяха върху мокрия бетон и я насочиха към главния път. Това отвличане на вниманието трябваше да му осигури още няколко секунди — така твърдяха тактическите експерти от парижкия офис. Едмънд спринтира в обратната посока. Ако успееше да се добере до склада, щеше да е в безопасност.

Мътното сиво небе над паркинга се озари в ослепително бяло. Под силовото поле отекна ужасяващо високо пищене. Земята се изплъзна изпод краката му и той се просна на бетона. Зяпна към силовото поле, по което дращеше подивяла алена светкавица. Ярките пипала се плъзгаха във въздуха и удряха долната част на щита.

Отново припламна бяла светлина и ужасният звук проряза сектора на Далечината. Този път разбра какво се случва — някой стреляше по силовото поле с изключително мощни оръжия и се опитваше да премине. Насили се да стане. В ръкава на ризата му попиваше кръв, беше се приземил върху лакътя си. Премигна от болка и снижавайки се заради поредния удар върху силовото поле, побягна към склада.

Когато се скри зад ъгъла, вече дишаше тежко. Геодезичният купол се намираше само на сто метра от него. Той се втурна с всичка сила към него, без да обръща внимание на мощните пламъци над полето, които меняха цветовете си от ослепително бяло до бледочервено. Шумът, който се разнасяше под щита, беше почти постоянен. Ушите му пищяха непоносимо.

Беше останал без въздух и едва се държеше на крака, когато най-сетне стигна до вратата на геодезичния купол. Беше отворена, нещо, което не очакваше. Огледа бързо вътрешността на сградата. Нищо не се движеше. Пое пресекливо дъх и влезе.

Генераторът представляваше голямо струпване на метални и пластмасови форми. Беше голям колкото къща. Бели и червени светлини се редуваха да осветяват с флуоресценцията си бетонната арка над генератора. Вътре в сградата кънтежите от изстрелите бяха заглушени. Той разпозна входните точки на захранването и сложи ръка върху кобура си.

— По дяволите! — Шокът го прониза, докато пръстите му се затваряха около празния кожен калъф. Там нямаше пистолет. Трябва да бе изпаднал, докато бягаше. — Мамка му. Мамка му!

Той се вторачи безпомощно към огромния генератор. Нямаше представа къде се намира управляващата конзола — ако изобщо имаше такава. Обърна глава наляво и надясно, търсейки нещо, което да използва, за да разбие част от обшивката. Щеше да има горе-долу същия успех, ако се опиташе да го изключи с викове. Нямаше друг избор, трябваше да се върне за йонния пистолет.

Вътрешността на купола се озари в синьо-бяла светлина. Йонен импулс проряза въздуха и удари обшивката на генератора. По тъмната металическа сплав запращя ослепителен лилав заряд, частично затъмнен от фонтан тлеещи капки пластмаса.

Втори йонен импулс удари точката на захранване, точно където му бяха казали да се цели експертите от парижкия офис. Изведнъж настана тишина. Редуващите се червени и бели проблясъци навън бяха спрели.

Много бавно Едмънд Ли се обърна към човека, произвел изстрелите. Беше съвсем наясно кого ще види. Тарло стоеше до отворената врата с изпъната ръка, в която държеше йонен пистолет.

— Защо? — попита Едмънд.

Тарло просто се усмихна и насочи пистолета към главата му. Стреля отново.

Адам се потеше в бронята си. Сам беше пресметнал мощта на лазерите. Трябваше да е достатъчна, за да пробият силовото поле, особено с помощта на енергоизточващата мрежа. Вместо това пред очите му могъщите енергийни взривове рикошираха опасно от щита.

Силовото поле изчезна.

— Бленуващи небеса — изпъшка Адам. — Вътрешният ви човек успя.

— Човек никога не знае — каза Алик. — Едмънд се справи.

Адам внимателно придвижи локомотива напред. Сканирането на радара му показа, че релсите са прекъснати на по-малко от километър пред тях.

— Няма да стигнем още далеч с това — каза той на екипите във вагоните. Сензорите показваха фалангата от коли около портала, който водеше към Междинна станция. Той изстреля още един зонов неутрализатор. Триъгълната форма се отдалечи от установката на върха на локомотива, оставяйки отчетлива следа във въздуха, и описа къса балистична дъга. Взриви се в каскада от зелени искри, които потънаха към земята във фойерверк от извратено великолепие. Ярки оранжеви кълба от огън развалиха красотата на гледката, когато колите и амунициите им експлодираха.

Влакът отново наби спирачки, стържейки по продължение на последните метри от линията, преди да спре пред плиткия кратер, където релсите прекъсваха.

— Последна спирка — каза Адам и отключи вагоните.

— Аз оставам тук — обяви Вик, докато Кийран ускоряваше бронираната кола надолу по рампата.

Вътре бяха натъпкани осмина от тях: Вик, Алик, Уилсън, Ана, Брадли Йохансон, Джеймъс, Аюб и Кийран на мястото на шофьора. Всички носеха бронирани костюми от различни класове, макар че външно разликата беше много малка: всички бяха като каменни фигури, очертаващи груби човешки форми. Допълнителни хранилища за оръжия на гърбовете им нарушаваха човешкия им облик.

— Разбирам — каза Брадли.

— Не, не разбираш. Той още е тук.

— Не знаеш това.

— Мога да го почувствам. Твърде лесно влязохме. Тарло е умно копеле. Не играе по правилата.

— Тогава трябва да останеш в бронираната кола — каза Брадли. — Защитена е много добре.

— Не. Ще го намеря там навън. Хей, аз ще пазя вашите задници. Той със сигурност ви е подготвил нещо.

— Екипът ми е подготвен за повечето възможни сценарии.

Вик се изправи.

— Но не за всички.

— Както желаеш — каза Брадли.

Страничната врата се отвори с плъзгане. Навън беше тъмно. Въздухът беше наситен с пушека от унищожените коли.

— Идваш ли, шефе? — попита Вик.

— Знаем, че Звездния странник е истински — каза Алик. — От него ни дели само порталът. Това е приоритетът ми. Джим, Матю, ако искате да отиде с Вик, няма да ви спирам.

— Аз оставам с теб, шефе — каза Джим.

— Съжалявам, Вик — каза Матю, — но това е по-важно.

— Няма проблеми. — Грамадният мъж се наведе, за да мине през вратата. — Искам го само за мен. И за Гуинет.

— Успех — каза Алик.

Адам слезе по стълбата отстрани на локомотива, благодарен за помощта, която му оказваха електромускулите на костюма. До долу имаше голямо разстояние, а многобройните дни на напрежение го бяха уморили. До прекъснатите релси го чакаха три бронирани коли — притъпени маслиненозелени овали с гладко покритие от пасивни отразителни панели, издигнати върху десет независимо окачени колела от подвижни модули. Бяха подредени в триъгълна формация около трите камиона „Волво“. Големите машини имаха огромни шасита с по двадесет колела, разработени за употреба на тежките терени на развиващите се светове. Бяха допълнително снабдени с по-груба версия на отразителните панели и подсилени с цялостна електронна защита, което ги превръщаше в прихлупени матовосиви зверове. Пълните им резервоари бяха заредени за пътя от Армстронг Сити до планините Десо, за да доставят товара си, който бе така нужен за отмъщението на планетата.

Докато вървеше към бронираната кола, за да застане начело на групата, Адам видя Вик, който се отдалечаваше от конвоя, и поклати глава със съжаление. Още един истински професионалист щеше да им е от полза. Личните емоции никога не бяха от полза в бойни ситуации.

Страничната врата на бронираната кола се отвори и той се покатери вътре. Имаше само едно свободно място, точно срещу Паула Майо. „О, по дяволите.“

— Искате ли да карате, сър? — попита Розамунд.

— Не, няма нужда. Просто помни на какво съм те учил.

— Ако го направи, сигурно ще свърши в хибернационната камера, точно като теб — каза Паула.

— Още не сме в съда, следовател. И двамата първо трябва да преживеем следващите няколко дни, за което лично аз не предричам много високи шансове.

— Искате ли да я убием заради вас, сър? — попита Розамунд. Звучеше изключително враждебно.

— О, бленуващи небеса, не. Нека просто всички да се държим цивилизовано, може ли? Искам да оставите мен и следователя да разрешим малкия проблем помежду си.

— Добре. Но да знаете, че само трябва да дадете знак. — Розамунд подаде захранване към двигателите и бронираната кола потегли напред.

— По-добре да внимаваш какво казваш — каза Адам на Паула. — Помни, че това е моят терен.

— Ако не се лъжа, ти никога не си бил на Далечината.

— Не, но това са моите хора.

— Не мисля. Ти си просто чернотърговец на оръжие, който ги е тренирал. Знаят ли колко невинни си избил, преди Йохансон да ти даде подслон?

— Ей, вие двамата — каза Брадли, — млъквайте. Днес трябва да водим различна война.

Адам преглътна следващата си реплика. Беше сигурен, че следователят се усмихва зад шлема си. Виртуалните му ръце се пресегнаха към решетката с дисплеи и издърпаха сензорни образи от всички бронирани коли. Пред тях бяха последните няколкостотин метра до малкия портал, който светеше с бледа кораловорозова светлина.

— Отворен е — каза Розамунд.

— Внимавай с оръжията — каза й Адам. Имаше над двадесет мазерни оръдия, които пазеха портала — първата линия на защитата срещу евентуално нашествие на извънземни. Беше иронично, помисли си Адам, че в крайна сметка се бяха озовали от грешната страна на огневата линия. Рентгеновите лазери върху бронираните коли откриха огън по оръдията.

Адам насочи вниманието си към човека до Майо. Носеше броня, която беше истинско произведение на изкуството, и Адам му завиждаше за това. Въпреки всичките усилия и контактите му на черния пазар, не бе успял да се докопа до костюма, с който флотът беше екипирал всичките си партизани на Изгубените23.

— Здравей, Роб — каза Адам. — Хубаво е отново да работим заедно.

— За теб може и да е хубаво — отвърна му дръзко Роб. — Последният път дори не знаех, че си ти, а накрая свърших със сто и двадесет годишна присъда.

— Но почти успяхме, не беше ли така? Почти спряхме „Втори шанс“. Ако наистина се беше случило, днес нямаше да сме тук.

— По-добре ли трябва да се почувствам от това?

— Просто посочвам как нещата описват пълен цикъл.

— Елвин, ти не си участвал в атаката срещу „Втори шанс“ — каза Паула.

— Аз я планирах и организирах. Проклетата операция щеше да сработи, ако СИ не ви се беше притекъл на помощ.

— Виж — каза Роб. — Не знаех, че работя за теб. А единствената причина, заради която приех работата, беше, че дължах много пари на много лоши хора. Ясно? Не сме другари. Това е, точка.

— През агент ли те наеха? — попита Паула.

— Пише го в досието ми — каза Роб. — Сътрудничих изцяло на полицията. Голяма полза имах, няма що.

— Я се успокой — каза й рязко Адам. — Предстои ни да се изправим срещу самия Звезден странник.

— Питам, защото Вик може да е прав. Много е просто. Защо Звездния странник е оставил портала отворен към Междинна станция?

— Мислиш, че ни е устроил засада? Готови сме за това. Това е моята работа, да планирам бойни сценарии. Знам, че идеята не ти допада, но въпреки това ми имай малко вяра. Ако не бях добър, нямаше още да ме преследваш.

Провери решетката във виртуалното си зрение. Оръжията им неутрализираха мазерните оръдия едно по едно. Срутваха се на земята върху превърнатите им в шлака основи. Вече бяха само на сто метра от портала. Подскачаха по единствения път, който водеше към Междинна станция. Трябваше да признае, че всичко тече с притеснителна лекота.

— Спомняш ли си Валтар Ригин? — попита Паула.

„По-добре, отколкото си мислиш.“ Адам все още изстиваше, когато си помислеше как се бяха разминали на косъм онзи ден на Венис Коуст, а тя така и не го бе видяла.

— Собственикът на галерията „Нистол“ на Венис Коуст, жертва на Брус.

— Да. Тогава не публикувахме информацията, но екипът ни от криминалисти откри, че клетката памет на Ригин е била извадена след смъртта му.

— Добре. И?

— Тарло взе главата на Агента на Илюмината заедно с клетката му памет. Разбираш ли, Елвин? Звездния странник изгражда база данни с вътрешна информация относно дейността ви. Не знам още колко от контактите ти е заловил и източил. Но той знае кого използваш, кого търсиш, каква екипировка купуваш. Кажи ми, ако разполага с тази информация, има ли начин да стигне до извод какво ще направиш днес, сега?

Беше му много неприятно да чуе този въпрос. Знаеше какво му се иска да отговори: „не, няма начин“; но залозите бяха твърде високи за подобна горделивост точно сега.

— Не знам. Никога не казвах на Агента какво представляват операциите, особено последния път. Просто ми трябваха хора с боен опит.

— Да се надяваме, че това няма да се окаже достатъчно.

— Почакайте малко — каза Роб. — Искаш да кажеш, че онова нещо знае името ми?

— Да — отвърна Паула.

— О, мамка му.

— Готови сме — каза Розамунд.

И последното мазерно оръдие беше елиминирано. Бяха точно пред портала към Междинна станция. През млечната непрозрачна завеса на силовото поле нахлуваше мека рубинена светлина. През нея не се виждаше нищо.

— Прати дрона през бариерата — каза Адам.

Малкият крилат робот профуча през силовото поле. Камерата му показа пейзаж от голи скали под тъмнорозово небе. Единствен чифт релси тръгваше от портала и се насочваше към дълбока долина, която се спускаше към спокойното море.

— Нищо — докладва Розамунд. — Няма електромагнитна активност, няма термални петна. Не са тук.

— Прекарай ни — нареди Адам. — И прати дрона до Шакълтън. Да видим дали са останали някакви самолети.

Вик наблюдаваше как последният камион „Волво“ изчезва през червената завеса, разделяща различните атмосферни налягания. Беше изтичал настрана от колите на Пазителите, докато те обстрелваха мазерните оръдия. Големите Т-образни оръжия се килнаха и останаха димящи върху обгорената земя между още горящите развалини, които зоновият неутрализатор беше оставил след себе си. Чувстваше се сякаш е отново на Илюмината и крачи през останките на „Дървесния град“.

Знаеше, че в това лесно преминаване има нещо много сбъркано. Местната мрежа се бе сринала благодарение на Едмънд, но подсилените връзки на отдела по сигурността трябваше да са резистентни към зловреден софтуер. Във възможностите на Тарло беше да запази контрол над оръжията. Ако бе искал, можеше да влезе в схватка с Пазителите. Мазерните оръдия бяха стари, но сигурно щяха да се справят с две от волвотата. Нямаше много смисъл в случващото се, освен ако Тарло не искаше Пазителите да преминат на Междинна станция. „Защо?“

Вик стигна до геодезичния купол, който приютяваше генератора на силовото поле. Сензорите му не засичаха лични силови полета или раници с висококалибрени оръжия. До самата врата лежеше голям колкото човек източник на инфрачервено лъчение. Влезе вътре.

Трупът, проснат върху ензимноподсиления бетон, имаше само половин глава. Йонен заряд беше пръснал лицето му и обгорил по-голямата част от останалата част на главата. Вик беше почти сигурен, че това е Едмънд Ли. Определено не беше Тарло. Разбира се, нямаше как да е сигурен колко точно агенти на Звездния странник се намират от тази страна на портала. Той превключи сензорите на костюма си в режим на активно сканиране и претърси тъмния купол. Двата изстрела, които бяха спрели генератора, си личаха ясно. Частта от обшивката, по която бяха ударили, още беше гореща. Нямаше следи от никой друг.

Мощна експлозия отвън накара Вик да приклекне инстинктивно в мига, в който силовото му поле заработи с повече мощ. Веднага щом излезе обратно през вратата, видя гигантска кула от пламъци и черен мазен дим, която се издигаше от дългата сграда, приютяваща генератора на червеевата дупка към Междинна станция. Порталът пред нея вече представляваше просто вдлъбнат полукръг, натъпкан с високотехнологични машини. Нямаше светлина, нямаше я звездната светлина на чужд свят, изкривена от завесата на портала. Нова експлозия разкъса сградата на генератора и изпрати отломки на стотици метри. Вътре забушуваха пламъци и заоблизваха краищата на големите дупки, пробити в покрива и стените.

Вик се затича към мъртвия портал, без да му пука, че се разкрива. Сензорите му сканираха постоянно, търсеха всяко движение, всяка следа от човешко присъствие.

Някой вървеше към него, без да бърза, по обгорената земя пред портала. Не се опитваше да се скрие. На Вик не му трябваше потвърждение, знаеше кой е това, но въпреки това увеличи образа през визуалните си сензори.

Спря на десет метра от Тарло. Агентът на Звездния странник не използваше нито една от невросвързаните си системи. Имплантите му бяха бездейни, захранващите му клетки бяха изключени. Просто стоеше там в лъскавия си костюм от полуорганична материя, която проблясваше като набран копринен плат. Русата му коса беше изпъната назад и хваната с малка черна кожена лента.

— Вик, нали? — попита той грамадния брониран костюм. — Трябва да е Вик.

Вик включи външните аудиовериги на костюма.

— Да, аз съм.

— Супер. Как е Гуинет?

— Какво значение има за теб?

— За част от мен има.

— Ще се оправи. Защо го направи?

Тарло се усмихна съчувствено.

— Трябваше да го направя. Тази Паула Майо, човече, е страшна. Винаги съм знаел, че тя ще ме разкрие.

— С кого говоря?

— С двамата, предполагам. Моята роля приключи, затова на него вече не му пука. Просто те чака да ме убиеш.

— Но ти се провали. Пазителите преминаха.

— Пазителите преминаха. Аз успях.

— Било е капан.

— Как мислиш?

— Мисля да те прибера обратно, за да ти прочетат спомените.

— Човече, късно е за това. Куатукс премина заедно с останалите.

— Откъде знаеш…

Сензорите на Вик показаха, че един от имплантите на Тарло се изпълва със захранване. Той стреля с йонната си пушка и изстрелът разкъса тялото на Тарло наполовина.

Бележки

[1] Стихове от поемата на Алфред Тенисън „Атаката на Леката бригада“. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (15)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

13

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (15)