Питър Хамилтън
Освободеният Юда (21)

19

Виртуалното зрение на Мортън му създаваше илюзия за светлина и пространство. Знаеше, че без нея ще се поддаде на сирената на лудостта, която бучеше примамливо в сърцевината на съзнанието му. И без това часовете, прекарани неподвижно в бронирания костюм, без информация от външни сензори, го докарваха все по-близо до тежък пристъп на клаустрофобия. Всъщност едно нещо от случващото се навън, което все още стигаше до него — шумът от бурята беше сведен до тежка вибрация от метрите почва върху него. Вибрация, която можеше да почувства през адаптиращата се подплата от гел на костюма. Според брояча в решетката на виртуалното му зрение бе продължила три часа и половина, преди най-сетне да изчезне.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той на Алик.

— Дяволски си прав — съгласи се командирът от флота.

Двамата бяха лежали в мрака, хванати за ръце като уплашени деца. Докосването им позволяваше да комуникират. Мортън не беше сигурен, че щеше да се справи без досега с друго човешко същество. Дори не си спомняше кой знае колко от разговора им. Разказваха си кратки истории, говореха си за жени, за места, които бяха посещавали. Каквото и да е, само за да държат чувството за изолация надалеч, а с него и съзнанието, че са погребани живи.

Нямаха друг избор.

Когато бурята се появи иззад планините и погълна последните върхове, те разполагаха най-много с четири или пет секунди, преди тя да ги удари. Алик изстреля копията от елементарни частици право надолу и в димящата земя се отвори кратер.

— Влизай вътре! — извика той.

Мортън се хвърли право в дупката. Костюмите на двамата запълниха тясното пространство. Котката не помръдна.

— Кат! — примоли й се той.

— Няма да умра така, Морти — каза му простичко тя.

Той дори не успя да й отвърне. Алик стреля отново с копията и срути почвата около тях. Котката го гледаше, сякаш й беше мъчно за него. От всички седмици, които бяха прекарали заедно, това беше най-яркият му спомен за нея.

Когато започнаха да си прокопават път навън, той реши, че вероятно е била права. Захранващите клетки на костюма му бяха спаднали до пет процента, а почвата беше сбита изключително плътно. Той си припомни мъгляво, че ако човек бъде пленен под лавина, трябваше да се свие на кълбо, за да си създаде място. Не му бе останало време за друго, освен да задейства най-базовите инстинкти за оцеляване. Дупката в земята му предлагаше шанс да оживее, за разлика от фантастичната стена, която препускаше към него.

Отне му няколко минути, за да размърда ръкавицата си и да разрови пръстта около нея. Електромускулите се напрегнаха докрай, за да постигнат дори този прост резултат. След дланта му последва предмишницата, а най-накрая можеше да движи цялата си ръка в малката кухина. Започна да копае. Отне му часове.

— В никакъв случай нямаше толкова много пръст над нас — не спираше да казва той.

— Навигационните системи са напълно функционални — отговаряше му Алик всеки път. — Вървим право нагоре.

Захранващите клетки се изпразваха притеснително бързо, докато двамата копаеха като червеи. Горещината беше голям проблем. Костюмите им непрекъснато пренасочваха излишната топлина към повърхността им, но почвата не беше добър проводник. Скоро температурата около тях започна да расте. Още един проблем, за който Мортън не можеше да направи абсолютно нищо.

Седем часа след идването на бурята ръкавицата на Мортън си проби път до чист въздух. Той захлипа облекчено и започна да копае маниакално, удряйки нагоре, без повече да му пука дали методът му е добър. Зад него се прокрадваше клаустрофобията, която отказваше да отпусне хватката си върху съзнанието му. Пръстта около него се свлече и той най-накрая се измъкна от дупката под ранното вечерно слънце. Плачеше от облекчение, а в мислите му цареше хаос. Удари по аварийните освобождаващи механизми и започна да сваля от себе си части от костюма, все едно че горяха.

Алик излезе, препъвайки се на четири крака. Мортън му помогна да свали бронята от краката и раменете си. Прегърнаха се дълго и се затупаха по гърбовете като братя, живели разделени цял век.

— Успяхме, по дяволите — каза Мортън. — Неуязвими сме.

Алик се отдръпна и най-сетне се огледа наоколо. По лицето му се изписа притеснение.

— Къде сме, по дяволите?

Мортън най-накрая обърна внимание на обкръжението им. Първо си помисли, че са прокопали километричен тунел и сега се намират на съвсем друго място, може би на друг свят. Намираха се в пустиня. Нямаше пясък и изпечени от слънцето камъни, но по пръстта и тъмните каменни парчета, които лежаха навсякъде около тях, нямаше нито едно стръкче трева. Нито пък какъвто и да е признак, че това място изобщо е познавало живот.

Той погледна нагоре към планините, които запречваха западния хоризонт. Върховете съответстваха на източния край на планините Десо, който се намираше съвсем близо до долината на Института. Бяха на правилното място, но изобщо не бяха в правилната форма. Всеки чукар и пукнатина бяха оронени, от върховете бяха останали конични каменни могили. Освен това не бяха толкова високи, колкото преди. От снега нямаше и следа.

— Това наистина е била адска буря — прошепна Мортън. — Преди така и не повярвах съвсем на Брадли.

Той погледна на изток, убеден, че там ще види някаква следа от бурята. Хоризонтът представляваше напълно права линия между новородената червеникавокафява пустиня и величественото сапфирено небе на Далечината.

— Сигурно ще обиколи целия свят и ще ни захапе отново.

Алик гледаше към нежната седловина, която беше приютявала Института.

— Няма и следа от „Мария Селесте“. Предполагам, че планетата е получила отмъщението си.

— Да.

Мортън започна да се чеше по ръцете. Общо взето, всеки сантиметър от тялото го сърбеше. Пуловерът и тънките памучни панталони, които носеше, не миришеха особено добре.

— Какво сега?

— Живи сме. Наоколо все трябва да има някой.

 

 

Уилсън наблюдаваше как опашката на бурята се носи на изток. Планините около Високата пустош вече се виждаха трудно, бяха придобили същия цвят като земята. Гледката беше красива. Въздухът, който бурята бе оставила зад себе си, беше кристалночист, не се виждаше нито един облак. Цялата верига Десо беше обгърната от мъртвешко спокойствие. Уилсън съжаляваше само, че бурята е смъкнала снежното покритие от източните планини. Истинските планини заслужаваха снежните си шапки, за да бъде величието им пълно.

— Свърши се, адмирале — каза Саманта.

— Сигурна ли си? Това ми звучи като много смело изказване.

— Не видяхте звездния кораб да излита, нали?

— Не, не го видях. — Той се усмихна заради увереността й. — Наистина си права. Щях да видя двигателите с ядрен синтез, ако се бяха задействали. Планетата ви получи отмъщението си.

— Благодаря ви, адмирале, това стана възможно благодарение на вас.

— Само се надявам бурята да стихне скоро.

— Смятаме, че ще се разсее в Дъбово море. От нея ще се отцепят обикновени урагани, но основата й скоро ще изгуби мощта си.

— Хубава теория. Информацията от Марс помогна ли ви при изчисленията?

— Да.

— За един стар кадър на НАСА като мен е хубаво да чуе това. Благодаря ти, Саманта. Поздравления на теб и колегите ти.

— Адмирале, екипът по наблюдение, който трябваше да изпълни задачата, трябва да стигне при вас след десет, най-много петнадесет часа. Ще ви придружат додолу. Ако можете да стигнете до южния край на Трона на Афродита, те ще се срещнат с вас там.

— Много мило от твоя страна, Саманта, но аз просто ще остана тук. Мисля, че залезът ще е изключително красив.

— Адмирале, не искам да… Добре ли сте?

Той погледна краката си. Кръвта най-сетне бе спряла да се процежда около лепилната пяна. Вече не го притесняваха, в момента едва ги усещаше. От време на време по тялото му пробягваха силни тръпки. Лавата, върху която седеше, бе станала доста студена.

— Добре съм. Кажи на екипа си да се върне обратно. Само ще си загубят времето. Опасявам се, че вече не съм толкова добър пилот, колкото бях преди.

— Адмирале?

— Светът ви е прекрасен и странен, Саманта. Сега, след като Звездния странник го няма, възползвайте се максимално от тази красота.

— Адмирале!

Уилсън затвори канала. Намеренията й бяха добри, но тя искаше да продължи да говори. Точно сега той не се нуждаеше от компания. След толкова дълго време това беше огромно откровение. Вече не се страхуваше от смъртта, не и след като Оскар и Ана му показаха пътя.

Щяха да открият тялото му, да извадят клетката му памет и да го съживят. Беше сигурен, че ще стане така. Но този, който щеше да живее в бъдещето, нямаше да е самият той. Никога не бе приемал тази форма на съществуване, както я приемаха родените във Федерацията. Старият начин на мислене от двадесет и първи век беше навик, от който трудно можеше да се откаже.

„Това обаче не е лошо място, където всичко може да намери края си. Не и след триста и осемдесет години. Летях до върха на най-високата планина в галактиката и помогнах за победата срещу чудовището. Жалко, че не спечелих момичето. Предполагам, че ще я съживят с редактирани спомени. Може би нейният и моят клонинг ще изживеят едно красиво бъдеще заедно. Ще бъде хубаво.“

Студът се промъкваше бавно към него. Уилсън продължаваше да се взира надолу към планетата. Гледаше как сенките растат и атмосферата далеч в низините се насища със златиста мъглявина.

 

 

През небесата се плъзна голяма черна фигура, която затъмни звездите.

„Значи това трябва да е краят.“

 

 

Изпита болка точно когато си мислеше, че всичко е свършило. Целият се разтресе. Видя космически скафандри. Ниска гравитация. Върху реголита беше спряла дълга черна елипса. Херметическият шлюз беше отворен, стълбището се спускаше през него.

„Разбих се. На Марс. Това спасителният отряд от «Одисеи» ли е?“

— Адмирале, остани с нас. Хайде. „Търсача“ е в орбита, ще те качим до медицинската им техника за нула време. Остани с нас. Найджъл е. Помниш ли ме? Дръж се! Разбираш ли?

„Ами флага? На повърхността нямаше флаг. Мислех си, че го забихме. Това е първото нещо, което трябва да направиш, когато кацнеш на нова планета. Пише го в наръчника.“

 

 

Мелани не искаше да отвори очи. Страх я беше от това, което можеше да види. Вече не чувстваше болка, но тялото й си я спомняше твърде добре. Усещането се въртеше като призрак около нея, дразнеше я, заплашваше я да се върне. Толкова я беше страх, че възприемаше отсъствието й просто като илюзия. Образът на ужаса по лицето на Жизел беше запечатан в съзнанието й. Кръвта, която я обграждаше като рехава мъгла, докато се въртеше безпомощно във въздуха. Кинетичните изстрели се забиваха в плътта й.

— Мъртва ли съм?

Никой не й отвърна, че е мъртва.

Появи се светлина. Виждаше тъмночервената пелена на затворените си клепачи. До кожата й се докосваха чаршафи. Усещаше твърди лепенки по ръцете си. По-голямата част от торса й беше безчувствена. Чуваше ударите на сърцето си.

„Това трябва да е добър знак.“

Пое си дъх и рискува да погледне. Стаята беше странно позната. Отне й известно време, докато споменът се завърне в съзнанието й — стаята „Бермуда“, имението на Иланум. До леглото имаше голямо шкафче с медицинска техника. Тръби и жици се спускаха под чаршафите.

„Е, има и по-неприятни затвори.“

Някой се бе свил на дивана в голямата затворена тераса и хъркаше шумно. През белите мрежести завеси се процеждаше светлина и грееше върху джинджифиловата му коса.

Гледката накара Мелани да се усмихне топло. „Лудо момче.“ Не можеше да проумее защо той е тук, освен ако Найджъл не го беше затворил в същата стая.

Решетката във виртуалното й зрение работеше в периферията му. Тя каза на е-конома си да я обнови и да я активира напълно. Много от квадратчетата бяха тъмни, най-вече имплантите й.

— Какво е станало с тях? — попита тя е-конома си.

— Преминала си през дълъг процес на присаждане на клонирани тъкани — отговори й програмата. — Повредените системи и ОВ-татусите още не са заменени с нови. Някои функционални системи са били премахнати.

„Тези на СИ“, осъзна тя. Тогава видя датата.

— Три седмици? Била съм в безсъзнание три седмици?

— Точно така.

— Защо?

— Толкова време е било нужно за медицинското лечение.

— О…

Мелани вече изобщо не искаше да поглежда под чаршафите.

Орион се размърда, видя, че е будна, и скочи на крака.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Още не съм се опитала да се движа.

— Сестрите казаха, че ще минат няколко дни, преди да можеш да станеш. — Той дойде до леглото и се загледа удивено в нея. — Наистина ли си добре? Много се тревожех. Лечението ти продължи много време. Главният лекар каза, че трябва да отгледат наново някои части на тялото ти. Не знаех, че могат да го направят.

— Могат. Хм, Орион, защо си тук?

— Казаха, че мога да бъда при теб, когато се събудиш. — Изведнъж той се притесни ужасно много. — Защо? Не искаш ли да съм тук?

— Не… Всъщност се радвам, че си тук.

Точно сега нямаше много хора, с които искаше да се срещне. С момчето обаче можеше да се оправи лесно.

Той се усмихна еуфорично.

— Наистина?

— Да.

Той приближи бавно ръка към нейната, която се подаваше изпод чаршафите, но бързо я прибра назад.

— Е, под арест ли сме? — попита тя.

— А? О, не. Хората от сигурността не бяха много мили, когато линейката те докара обратно. Казаха, че Найджъл Шелдън ти е много ядосан. Но всичко е наред, откакто двамата с Ози се върнаха.

— Откъде са се върнали?

— Двамата летяха до Дайсън Алфа и активираха наново генератора на бариерата. Новините са по всички новинарски предавания.

— О…

„А аз съм пропуснала всичко.“

— Точно сега корабите на династията изпълняват полети по графика на мисията Защитна стена. Арестувани бяха агенти на извънземното във Федерацията, а на Далечината е имало някаква голяма буря, която е убила Звездния странник, както и много други неща. С Точий едвам смогваме на информацията.

— Найджъл се е върнал?

— Да. Каза ми да ти предам, че предложението му се отменя. Какво означава това?

— Обеща ми интервю, това е всичко.

— Добре. Освен това някакъв тип на име Мортън мина оттук. Каза, че ти ще знаеш къде да го намериш, ако искаш.

— Да.

„Не е ли могъл да почака?“

— Мелани, къде искаш да отидеш, когато си по-добре?

— Не е ли малко рано да… Как ме нарече?

Орион увеси срамежливо глава. Издърпа парче хартия от джоба си. Беше много намачкано, явно беше четено много пъти.

Мелани разпозна собствения си почерк. Всъщност го беше написала в тази стая.

„Скъпи Орион,

Съжалявам, че те оставям така. Не искам да го правя, но аз дори не съм тази, за която ме мислиш. Истинското ми име е Мелани. Един ден ще ти обясня, ако искаш да го направя.“

— И сам успях да разбера повечето — каза той. — Коя си и всичко останало, че СИ те е изпратил. Ози ми обясни.

Гърлото й се сви болезнено.

— Тогава защо си тук?

— Казах ти, те ми казаха, че мога да остана.

— Но, щом си знаел…?

Той се пресегна, този път смело, и отмести кичурите, които падаха по бузата й.

— Нищо от това не може да промени чувствата ми към теб.

Мелани се разплака. Просто не беше честно, че той беше единственият човек във вселената, на когото наистина му пукаше за нея. „Защо не срещнах него преди всички останали?“

— Не мога да го направя. Аз не съм подходящият човек за теб.

— Не, не, не го казвай.

— Аз не съм добро момиче, Орион, наистина не съм.

Орион й се подсмихна дяволито.

— Да, спомням си. Надявах се да продължиш да си такава с мен.

Тя уви ръка около главата му и го придърпа към себе си, за да го целуне.

 

 

Управителят на сградата стоеше пред главния вход на древната пететажна сграда и наблюдаваше как сервизният робот сваля табелата. Пред очите на Паула електромускулните пипала я пуснаха в телената кошница на товарния робот. Машината вдигна старата табела и я постави на каменната стена, а след това започна да я стяга с винтове. Тя се усмихна, когато видя познатия надпис.

— Мадам! — Лицето на управителя се озари. Той се поклони ниско. — Вие се върнахте! Добре дошли, добре дошли. Светът се отърси от лудостта.

— Благодаря ти, Морис — каза искрено тя. — Малко преувеличаваш, но чувството наистина е хубаво.

Той я целуна по двете бузи.

— Всички ви чакат вътре. Позволете ми да взема това.

Той посочи към малката пластмасова чанта, която тя стискаше в лявата си ръка.

— Не, благодаря ти, ще се справя и сама.

Паула си пое дъх и пристъпи през прага. Вратите се отвориха, а роботът по поддръжката започна да полира буквите на табелата. Тя спря и се полюбува на блясъка на древните месингови букви под лъчите на парижкото слънце.

 

„МЕЖДУЗВЕЗДНА ДИРЕКЦИЯ ЗА ТЕЖКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ“

 

Първият човек, когото срещна, когато влезе в офиса на петия етаж, беше Гуинет Ръсел.

— Шефе! — възкликна Гуинет. — Добре дошла. И поздравления. Заместник-директор. Време беше.

— Ами, да, не може цял живот да тъпчеш на едно място.

Гуинет я погледна изненадано.

— Аз самата съм необвързана и напълно свободна през следващите петнадесет години, докато Вик не излезе от червеевата дупка на Буунгейт. Какво ще кажеш да пийнем тази вечер? Знам няколко доста добри клуба с много хубавци в първия си живот.

— Не и тази вечер, но някой друг път определено.

— Разбира се.

Зад Гуинет останалите следователи се бяха изправили зад бюрата си и ръкопляскаха оживено. Паула дори усети, че се изчервява. Огледа познатите лица и кимна одобрително.

— Благодаря ви. Хубаво е да видя всички ви отново без униформи — каза тя. Всички утихнаха усмихнати. — Традиция е новият началник да каже, че ще последват някои промени, но мисля, че всички видяхме достатъчно от това. Отсега нататък всичко ще е просто добре свършена работа, точно както преди. Така че… Искам да се срещна с всички старши следователи до час, за да определим приоритетните случаи за момента. Освен това днес ще прегледам документацията на персонала, за да видя как сте работили напоследък, а и трябва да прекроим екипите след загубите, които понесохме под шапката на флота. По този случай искам да посрещна в офиса Хоше Фин. Сигурна съм, че ще пасне идеално тук.

Хоше се усмихна широко и вдигна чашата си с билков чай, за да я поздрави.

Алик Хоугън беше в директорския офис и събираше вещите си в кутия. Погледна малко виновно Паула, когато тя влезе в стаята.

— Извинявай, шефе, не очаквах да дойдеш в близкия час. Как мина срещата с директора?

— Лесно. Срещите на отделите в най-добрия случай са загуба на време. Там става дума само за политика и бюджети. Нищо полезно или уместно не се върши.

— Ще се оправиш, след като вече имаш подкрепата на фамилията Бърнели. До пет години ще бъдеш директор.

— Хм. — Паула наклони глава и погледна през големия прозорец. — Отново ми я отмъкнаха.

— Моля?

— Нищо. Така и не си бях дала сметка — оттук не се вижда Айфеловата кула, а от стария ми офис се виждаше.

Алик пусна последната купчина хартия в кутията.

— Хм, всъщност точно там ме разпредели управата на сградата.

— Колко символично. — Паула седна зад бюрото и извади рабакасовото растение от чантата си. Цветето беше повехнало, но от черната луковица се подаваше нов розов филиз. Постави холограмата на семейство Редхаунд до него. След това извади голям колкото юмрук пластмасов куб с клетка памет, вградена в средата му.

— Много се радвам, че оставаш, Алик — каза тя.

— Не виждам голямо бъдеще за себе си при адмирал Колумбия. Изненадах се, че се съгласи да ме приемеш в парижкия офис.

— Съдейки по чутото, явно си се застъпил пред него за това, което си сметнал за правилно. Това означава, че си на правилното място.

— Благодаря.

— Във всеки случай можеше да си избереш каквато поискаш правителствена работа след Далечината.

— Работата тук ми харесваше доста въпреки многото политически съображения.

— Да, отсега нататък би трябвало да се занимаваме много по-малко с политика. В момента Колумбия е достатъчно зает. Настоява пред Сената флотът да се включи в изследователския отдел на ТСП.

Алик свирна шумно.

— Какво мисли Шелдън по въпроса?

— Да кажем, че не беше особено възхитен от идеята. Освен това двамата се борят за лаврите от операция „Защитна стена“. Не след дълго очаквам да видя Колумбия в борба за президентския пост. Сега имам насрочена среща с адвокатите на офиса и с главния прокурор от правосъдната дирекция за единадесет часа. Иска ми се и ти да присъстваш.

— Няма проблеми. За какво става дума?

Паула вдигна пластмасовия куб.

— Интересен случай. Джийн Йохуи, познат още като капитан Оскар Монро. Въпросът е дали да го съживим и след това да го предадем на правосъдната дирекция, за да бъде съден и поставен в хибернация, или да си остане хиляда години тук.

Алик погледна стреснато куба.

— Това той ли е?

— Да. Извадих клетката му заедно с тази на Ана Кайм от Каньона на Наблюдателя. В момента съживяват Ана с подходящата редакция на спомените, за да премахнат замърсяването на Звездния странник. Съживяването се извършва под програмата за амнистия на Дой. Според контактите ми ще получим молба от адвокатите на Уилсън Кайм да предадем клетката памет на Оскар, за да бъде съхранявана на Йорк5. Ако това се случи, Кайм със сигурност ще го съживи. Ще има голям политически натиск от страна на правосъдната дирекция да се откажем от обвиненията му по случая Абадан. Ще се аргументират с подкрепа от влиятелни личности, емоционално заредени твърдения, че е платил дълговете си към обществото, че вече има прецедент, а именно войниците на Изгубените23, нещо такова. Ще е интересен съдебен сблъсък. — Тя се усмихна и погледна любопитно към клетката памет. — Може дори да загубя.

— Ти? Съмнявам се.

 

 

— Морето е съвсем близо — изписка Бари, докато тичаше обратно през къщата. Хвърли се върху Марк. — Съвсем близо е, татко!

Марк разроши косата на сина си.

— Казах ти, че ще е близо.

— Може ли да вляза? Моля! Моля!

— Не.

Марк посочи към купчината с кутии и сандъци, които товарните роботи бяха свалили от големия камион, пренесъл вещите им. Виждаше машините през широко отворените врати, докато те внасяха още кутии. „Как сме се сдобили с толкова неща за толкова малко време? Изгубихме всичко, което имахме, в долината Улон.“

— Не може, нямам представа къде са банските ти. А и освен това, не знам какви са теченията.

Това си беше чиста лъжа. Брошурата на строителната компания гарантираше, че плажовете покрай квартала Мулако се радват на благоприятен климат и приливи.

— Къде е морето? — попита Сенди, която току-що бе влязла през предната врата, стиснала раницата си.

— Навън, хайде!

Бари я хвана за ръка и двамата се затичаха през огромния хол към верандата. Панда се разлая шумно и хукна след тях. Моравата отвъд верандата беше току-що засадена с чимове трева, градинарските роботи още се занимаваха с новите храсти. Поляната завършваше с дълга дюна, от която се откриваше гледка към частния плаж с бял пясък и лазурна вода. Отстрани на моравата беше засята палмова горичка, която отделяше собствеността им от останалата част на квартала. Марк никога не бе виждал толкова активно градостроене, дори на Кресат. Онази сутрин, когато излязоха с колата от гарата на Таниата, която също се разрастваше мащабно, и минаха по крайбрежния път, наистина се смая. Извън разцъфтяващата столица земята по брега представляваше огромна строителна площадка. Марк бе купил мястото в най-далечния край на квартала, където започваше националният парк. Не се нуждаеха от ипотека, династията Шелдън плати, макар и Найджъл да бе настоявал да се нанесат в нещо още по-величествено на Кресат. Всъщност предложиха му да си избере каквото поиска. Марк отказа, животът в имение просто не бе за него. Освен това не искаше да живее с парите от финансов тръст. Виждал бе какви са децата от династията и нямаше да позволи това да се случи на Бари и Сенди. Затова прие позицията на директор в офисите на „Алатоникс“ на Таниата. Това беше основният производител на роботи на династията, така че заплатата му беше огромна. А и при този растеж на Таниата наистина щеше да си я заслужи. Всяка седмица имигрираха по четвърт милион души, най-вече бегълци от Изгубените23. След като всичко беше уредено, Лиз прекара една седмица с архитекта и двамата проектираха голяма и проветрива къща, която в интерес на истината си беше малко имение. Сега, когато вече бяха тук, не му изглеждаше съвсем истинска.

— Не влизайте във водата — извика той подир децата. — Сериозно ви говоря.

Огледа голямата зала, опитвайки се да си спомни накъде водят различните врати. Тогава забеляза паркета и следите, които маратонките на Бари бяха оставили по пода на хола, и потръпна.

— Провери дали има робот-камериерка — каза той на е-конома си. В хола влезе Лиз, която носеше кутия, пълна с кухненски съдове.

— Познай какво.

— А?

— Току-що се обадиха от магазина за мебели. Няма да ги доставят до четвъртък.

— Но това са два дни. Какво се очаква да правим дотогава? Нямаме много мебели.

Все още не можеше да повярва колко големи са стаите. Сякаш къщата беше направена от самолетни хангари. Вещите, които бяха взели, нямаше да запълнят кабинета му, камо ли големите общи помещения.

— Добър въпрос. Сортировъчният двор на гарата е истински хаос, контейнерът е някъде там. Така мислят. — Лиз погледна подозрително към осветителните тела на залата. — Това не са абажурите, които поръчах.

— Така ли? — Златисто-перлените абажури всъщност доста му харесваха.

— Не. Къде, по дяволите, е представителката на компанията? Трябваше да е тук, когато пристигнахме.

— Да, мила.

— Какво е това? — Лиз гледаше към пътя пред къщата, където току-що бе спрял куриерски микробус на „МоЗ експрес“, точно до товарния камион. — Няма значение, ще проверя после.

— Искаш ли да ти помогна да разопаковаме някои от кутиите?

— Не. Ти гледай предаването, тъкмо започва. Всички портали са инсталирани. По-добре да са, по дяволите.

Марк намери набързо голяма възглавница за пода в една от кутиите и я пренесе в хола. Сложи я върху следите върху паркета. Лиз щеше да убие Бари, ако ги видеше. Седна и нареди на системата на къщата да включи предаването на Микеланджело. Порталът прожектира образа му върху половината от голия под. Разделителната способност и цветовете бяха зашеметяващи, при все че през отворените врати на верандата нахлуваше светлина.

Микеланджело беше облечен в костюм от нежна лилава коприна и стоеше сам в средата на студиото.

— Здравейте, всички. Това е предаването, за което се готвим вече от няколко седмици. Обещахме ви, че днес ще ви разкажем истинската история зад войната. Повярвайте ми, не се шегувам. За да го докажа, тук, в студиото, е Найджъл Шелдън.

Образът се измести върху редица столове. В единия край седеше Найджъл и се усмихваше, докато публиката в студиото го аплодираше.

— Самият Ози — обяви Микеланджело, сякаш сам не можеше да повярва съвсем на списъка с гости. — Оттеглилият се адмирал Уилсън Кайм, сенатор Жюстин Бърнели, главният следовател Паула Майо, както и двама изключително специални гости: Стиг Максоубъл, говорител от името на Пазителите на себесъщността, и подвижното извънземно на ПланинаНаЗората, което съдържа спомените на Дъдли Боуз.

Микеланджело изръкопляска на гостите и се усмихна очарователно на публиката, за да покаже колко искрено се радва заради следващото си обявление.

— И макар технически това да е моето предаване, интервюиращият тази вече не може да е друг освен собствената ни репортерка Мелани Рескорай.

Марк се изхили, когато картината се приближи към Мелани, която седеше зад голямото бюро на Микеланджело.

— Трябваше да отидеш — каза му Лиз.

Той погледна нагоре и се ухили широко.

— Никакъв шанс. Помниш ли последния път, когато тя ми взе интервю?

— Да — каза провлачено Лиз. — Както и да е, доставката беше за теб.

— О, какво е?

Лиз махна към товарния робот. В кошницата му имаше десет училищни кутии за обедна храна.

— Имаше бележка.

Марк се намръщи и отвори малкия плик.

— „Пресни от детската градина — прочете той. — Наслаждавай се на новата си къща. Ози.“ — Ухили се и отвори първата кутия с обяд. — Хей, шампанско!

— Рачешка салата „Милкстоу“ — възкликна Лиз, след като отвори друга от кутиите. — Шоколади „Торнтън“. По дяволите, трябва да си намерим повече богати приятели.

Някой почука на предната врата. Отидоха до коридора и видяха трима души, които стояха на сенчестата веранда. Марк се постара всячески да не се зазяпва в най-високия от тях — слаб мъж, който носеше шотландска поличка и бяла тениска. Всяка частица от оголената му кожа беше покрита с ОВ-татуси. По плешивата му глава грееха златни галактики.

— Ехо, здравейте, аз съм ЛайънУокър Еъри, а това са житейските ми партньори — Скот и Чи. Ние сме новите ви съседи. Решихме, че може да наминем и да ви се представим.

— Моля ви, влезте — каза Марк. Вече изпитваше проблеми да откъсне погледа си от Чи, която беше вълшебна красавица. — Не знаех, че вече имаме съседи.

— Да, ами, ние сме тук от доста време — каза ЛайънУокър с изразен шотландски акцент. — По принцип вече щях да съм се преместил на друга планета. Не обичам тълпите, без да искам да ви обидя. Но вече няма планети без тълпи. Така че най-добре да се възползвам от ситуацията по най-добрия начин, нали така?

— Тъкмо мислехме да отворим бутилка шампанско.

— Посред следобед? Точно моят тип съседи.

— Знам кой си ти — каза Чи. — Ти си самият Марк Върнън.

— Ах. — Марк прибра небрежно коремчето си. — Опасявам се, че съм виновен.

— Всъщност — каза Лиз и прегърна Марк през рамото — той е моят Марк Върнън.

 

 

Брадли Йохансон направи единственото нещо, което не очакваше да му се случи — отвори очите си.

— Жив съм — възкликна той. Гърлото му се затрудни с оформянето на думите, излязоха доста нескопосани. Тези гласни струни бяха еволюирали, за да произвеждат по-изтънчени звуци и песни.

— Някога съмнявал ли си се? — попита Танцуващия с облаци. — Ние те нарекохме наш приятел.

— Ах — каза Брадли. Опита се да се изправи. Когато размърда ръцете си, мембраните на крилете се надигнаха заедно с тях и изшумоляха силно. Той погледна невярващо към силфенското си тяло. — Това истина ли е?

Танцуващия с облаци се засмя.

— Хей, приятел, ако някога откриеш кое е истина, да не забравиш да ни кажеш, става ли?

 

 

Последните три седмици бяха минали изключително бавно в новата пустиня. Том беше уморен и мръсен след безкрайните дни, през които сканираше песъчливата почва и копаеше безбройни дупки. Освен това искаше да се отърве от постоянните хленчове на Анди и отвратителната храна, която Хейгън готвеше. Да речем за около десет години. Може и да бяха братя, но това не означаваше, че е способен да прекара толкова много време с тях.

Бе им се сторило като добра идея, когато домът им в Армстронг Сити беше изгорял благодарение на онези психари Пазителите. Федерацията имаше голямо желание да се сдобие с части от разбития извънземен кораб, флотът плащаше добри пари за парчета от него. Трябваше само да се отправят в новата пустиня, която отмъщението на планетата бе стоварило върху зеленината между планините Десо и Дъбово море, да се разтърсят с металотърсача и да разкопават пясъците всеки път, когато чуеха пищенето на уреда. Много хора правеха същото. Твърдяха, че са много богати, не че това личеше от дрехите или колите им.

Том и братята му така и не попаднаха на истинска находка. Няколко парчета, буци извит метал, които в интерес на истината можеха да са от всичко. Прекупвачите в Зийфийлд никога не им предлагаха много. Събирачите на метал казваха, че ако се появи нещо истинско, търговците ще наддават един срещу друг и ще надуят цената. Том мразеше прекупвачите, но единственият начин да получат истинската цена на парчетата беше да се върнат с колата до Армстронг Сити, където звездният кораб кацаше на всеки няколко месеца, за да провери какво са открили хората. Пътуването им костваше седмици. Не изкарваха достатъчно, за да могат да си го позволят.

Всеки път, когато излизаха да търсят, Том беше убеден, че именно това ще е пътуването, което ще ги възнагради. Звездният кораб беше огромен и се състоеше предимно от тежки машини. Така твърдяха прекупвачите и останалите търсачи. Това означаваше, че под новата пустиня трябва да има заровени късове с размерите на къщи. Колко трудно можеше да е?

Оказа се поредното разочарование. Сензорите им бяха вързани с кабели, които се простираха на двадесет и пет метра от всяка страна на стария им джип „Мазда“. Краищата им бяха закрепени за малки четириколки, които Хейгън и Анди караха, за да държат кабелите изпънати. Така можеха да претърсят по-голяма площ от новата пустиня. Човекът, от когото ги бяха купили, се кълнеше, че системата може да намери метал на дълбочина над двадесет метра под земята. За цената, която им бе поискал, трябваше да могат да открият всяко заровено нещо на цял километър от тях.

Откриха само очукана стара помпа от лека метална сплав, която сигурно щеше да им спечели няколкостотин долара от местната валута, както и три извити, назъбени парчета метал. На Том му напомняха подозрително много на колесни дъги. Към тях обаче имаше прикрепени жици и някакви електронни модули. Човек никога не знаеше… Отне им по-голямата част от петте дни, за да ги изкопаят. Проблемът в новата пустиня беше, че не беше истинска пустиня, особено сега, година след отмъщението на планетата. В началото бе представлявала гола площ от песъчлива почва. Дъждовете обаче я бяха напоили, а семената на заровените растения бяха покълнали и започнаха да растат. Вече имаха блед зелен цвят, а почвата беше влажна, което затрудняваше копането, особено след дъжд.

По контурите й отново се появяваха потоци и реки. Някои от по-ниските местности се бяха превърнали в истински блата, беше невъзможно да бъдат прекосени. Всеки път, когато излизаха да търсят, губеха часове, за да изкопаят маздата от скритата кал.

Том откри Първа магистрала точно след обяд и сви по нея на север. По на юг, където пътят се движеше успоредно на планините Десо, бе изчезнала напълно под почвата на новата пустиня. Тук се простираше на открито, понякога в продължение на километри, преди високите дюни да я покрият отново. Колкото по на север отиваха, толкова по-малки ставаха пясъчните струпвания, докато не изчезнаха напълно половин ден път след СвОмир. Пътят обаче беше лесен за проследяване. Всяка кола оставяше следи по бетонната линия под дюните. Човек можеше да открие магистралата и посред нощ.

Докато караше по билото на една дюна, видя тъмна фигура отстрани на пътя, на около сто метра пред тях.

— Какво е това, по дяволите?

— Кое какво е? — извика Хейгън.

— Ще изключиш ли шибаната музика — каза му Том. Това беше другият проблем — Хейгън слушаше джаз рок на високи децибели по цял ден.

— Момиче е — каза Анди. — Яху-у-у.

Том се втренчи напред. Не се виждаше дали е момиче.

— Стига, момчета, на някой му се е развалил камионът.

Не че можеше да види камион. Никъде по пътя. Кой друг обаче щеше да дойде тук?

— Казвам ти, момиче е.

— Хейгън, изключи музиката веднага, или ще изхвърля тая система от джипа.

— Да ти го начукам, кретен.

Все пак я намали. Том даде газ на маздата надолу по склона. Не че вярваше на Анди, но…

— Каква ни е таксата за пътна помощ и такси? — каза през смях Анди.

— Дявол да го вземе, аз знам каква цена ще й поискам — каза Хейгън и хвана чатала си.

Това накара Том да си даде сметка за външния им вид. Бяха облечени в мръсни комбинезони и тениски, носеха опърпани шапки и древни слънчеви очила. Не се бяха бръснали в продължение на три седмици. А и състоянието на маздата беше доста неугледно.

— Е, да ме вземат мътните — промърмори той, докато се приближаваха към фигурата, която не бе помръднала от мястото си. Той забави джипа.

— Казах ти.

Хейгън започна да се смее тежко и възбудено, все едно че беше бавноразвиващ се.

— Млъквай, Хейгън — извика Том. Наистина беше момиче. Косата под бялата й фуражка беше тъмна и къса. Носеше оранжев потник и тъмни тесни панталони, изрязани точно над коленете. Беше седнала в много странна поза. Краката й бяха кръстосани, а гърбът й беше някак извит. Не можеше да спре да мисли колко гъвкава трябва да е, за да го постигне. По лицето му се разтегли усмивка. Той спря джипа до нея.

— Здравей.

— Как е? — извика Анди. — Аз и братята ми сме към града.

Том заби лакът в ребрата на Анди.

— Да, госпожице — засмя се Хейгън. — Тази вече ще правим парти. Искаш ли да празнуваш с нас?

Том съвсем се шашна, когато тя се изправи и им се ухили.

— Няма да повярвате колко ми се иска — каза Котката.

 

 

Както винаги недоспиването правеше Ози нервен. Той разкопча палатката си, размаха ръце в утринния горски въздух и отиде до огъня, който бяха стъкмили предната нощ. Подвижният Боуз стоеше до него и хвърляше малки трески върху въглените. Пламъците започваха да се разгарят отново.

— Добро утро, Ози — каза подвижният Боуз. — Огнището ще е готово до минута. Искаш ли горещ шоколад?

Говореше през малка бионеврологична система, прикрепена към върха на сензорното му стъбло. Беше поръчково изработено устройство, което можеше да бъде лесно заменено със стандартен модул за интерфейс на Първите.

— Кафе — каза кисело Ози. — Ще ме държи буден.

Той се втренчи ядно в другия край на малката поляна, където се намираше палатката, която Орион и Мелани деляха.

— Късметлия съм, че това тяло няма нужда от сън като хората. Една добра почивка е всичко, което ми трябва, за да се освежа.

Ози седна на един древен гниещ пън и започна да връзва ботушите си. Конете цвилеха зад него, нетърпеливи да получат храна.

— Някои хора очевидно не се нуждаят от никакъв сън. Имам предвид, чу ли ги миналата нощ? Мой човек, не спряха с часове.

— Млади са.

— Пфу. Поне могат да са млади и тихи.

— Ози, превръщаш се в истинско мрънкало. Някога бил ли си на меден месец?

— Да, да. Ще сложиш ли яйца в тигана, аз ще се погрижа за конете.

Той се зае с торбите за зоб.

Следващ се събуди Точий и разкопча полусферичната палатка, която сам бе проектирал за себе си.

— Добро утро, приятелю Ози.

— Добро утро.

Системата на китката му преведе сумтенето му в ултравиолетов сигнал и го изпрати на Точий. Приличаше на гривна с черен камък върху лентата. Цялото приспособление беше бионеврологично и направено по поръчка. Експертите в отдела по електроника на ТСП се бяха въодушевили безкрайно много от идеята да направят биолуминесцентни ултравиолетови излъчватели. Беше им отнело почти шест месеца, но малкото устройство работеше идеално по пътищата на силфените.

Първата чаша кафе подобри настроението на Ози. Тогава из поляната се разнесоха шумовете от секс, все по-високи и по-шумни. Палатката се клатеше.

— Защо и двамата се обръщат към божеството си, докато се съвкупяват? — попита Точий, като дъвчеше хидратирано зеле. — Това молба ли е, или благословия?

Ози стрелна с поглед подвижния Боуз, но, разбира се, извънземното нямаше език на тялото, който можеше да прочете.

— Това е неконтролируем рефлекс, мой човек, погледни в енциклопедичните си файлове.

— Благодаря, ще го направя.

Ози започна да яде яйцата и хидратирания хляб. Опита се да се съсредоточи върху храната.

Орион и Мелани се появиха малко по-късно. И двамата се усмихваха широко. Държаха се за ръце, докато се приближаваха към огъня.

— Сварих ви малко вода — каза подвижният Боуз.

— Сигурно вече е изстинала — промърмори Ози.

— Искате ли да сложа кубчета чай?

— Да, моля — каза Мелани. Седнаха заедно на пъна. Тя се облегна на Орион, ръцете й държаха неговите. Отново се усмихнаха един на друг. — Трябва ли да си тръгваш? — попита тя.

Ози разсея лошото си настроение. Ето затова беше толкова крив тази сутрин.

— Да, опасявам се, че трябва, мой човек. Малко след другата страна на поляната има разклонение на пътеката.

— Прав е — каза Орион. — Мога да го почувствам.

Мелани погледна замислено към високите дървета.

— Иска ми се и аз да можех.

— Ще се научиш — каза с обожание Орион.

Ози видя, че и четирите сензорни стъбла на подвижния Боуз се поклащат в унисон. Вече беше решил, че така се смеят подвижните.

На всички им отне дълго време, за да опаковат нещата си тази сутрин, само и само да отложат момента на раздялата. Накрая всички чанти бяха натоварени на конете, манерките с вода бяха пълни, обядите им бяха готови в раниците. Ози се изправи пред Точий и Орион. Чувстваше се страшно нещастен.

— Точий.

— Приятелю Ози, този миг винаги ме е плашил.

— И мен също, мой човек. Но ти ще намериш пътя. Ние го намерихме.

— Да пътуваш с надежда е по-добре, отколкото да пристигнеш.

— Ха! Не вярвай на всичко, което казват хората, чу ли?

— Добре.

Точий подаде манипулаторната си тъкан, която бе оформил като човешка ръка. Ози я стисна сериозно. Не беше съвсем подготвен за начина, по който Мелани го прегърна. Все още не можеше съвсем да се довери на това момиче.

— Наистина ли ще го направиш? — попита той.

Мелани го погледна с невинна изненада, която се разсея в прекрасно зла усмивка.

— О, да, ще го направя. Имплантите ми могат да запишат всички светове, които ще посетим. Да не би да се притесняваш, че ще подобря рекорда ви за прекосени планети?

— Не. Само че ти си на върха на унисферата. Онова интервю можеше да превърне Микеланджело в твоя секретарка. Знаеш го.

Тя се усмихна многозначително и замислено.

— Черно, с едно захарче.

— Моля?

— Мислех си, че поне ти от всички хора ще разбереш. Много по-добре е да пътуваш, отколкото да пристигнеш, нали така? Да, стигнах до върха? Сега какво? Да остана там още петстотин години? Докато се изкачвах, открих какво се иска, за да стигне човек догоре, и какво ще трябва да направя, за да остана там. Мислех, че мога да го направя, наистина. Мислех, че мога да съм по-корава и по-гадна от останалите. Всъщност мога да бъда, което е най-противното в цялата работа. Открих обаче, че цената не ми харесва. Това не съм аз. Трябва ми почивка, Ози. Трябва да реша коя съм.

— Твърде много твърде бързо, а?

— Ти си променил света с технологията на червеевите дупки, но именно Шелдън е построил Федерацията. Защо, Ози?

— Така е по-забавно.

— Да, ами аз ще разгледам галактиката. Когато се прибера, ще разполагам със записите. С тях ще мога да се изстрелям отново на челната позиция, ако реша, че искам това.

— Надявам се дотогава да откриеш какво искаш да бъдеш — каза искрено той.

— Благодаря, Ози.

— Междувременно бъди мила с Орион. Той е добро хлапе.

Мелани изпърха с клепки.

— Не, вече не е.

Ози се ухили, докато тя се отдалечаваше, и се опита да не зяпа задника й. Дънките й бяха невероятно впити.

— Е, май това беше — каза Орион. В гърлото му като че ли беше заседнала буца, гласът му звучеше дрезгав.

— Ще се оправиш ли? — попита Ози. — Имам предвид наистина.

— Разбира се. Ти ме научи как да се грижа за себе си. Освен онова с репликите за сваляне. Бяха пълен боклук, Ози.

Ози прегърна момчето. Изведнъж се притесни, че няма да се удържи и ще заплаче, което щеше да си е смотано от негова страна.

— Те са там някъде, пич, знаеш го.

— Да, знам. Понякога си мисля, че мога да ги видя. Много далече са.

— Е, внимавай и си спомни да се върнеш.

— Знам.

— И да си изкарате страхотно на света на Точий. Искам някой ден да ми разкажеш всичко.

— Обещавам.

— Грижи се за Мелани. Тя не е толкова корава, колкото се преструва.

— Ози, всичко ще е наред. — Орион го прегърна за последно. — Довиждане, Ози.

— Да, пич, довиждане.

Ози нарами раницата и се загледа след Орион, Мелани и Точий, които се отправиха към края на малката поляна, повели трите здраво натоварени коня. Почувства силен импулс да се втурне след тях.

— Сбогуването винаги е трудно.

— Какво викаш? — Ози погледна нагоре към подвижния Боуз.

— Вярвам, че Орион е напълно способен да оцелее по пътищата. Все пак е приятел на силфените.

— Да, но двамата с Мелани нямат дори две мозъчни клетки, които да сложат една върху друга.

— Не мисля, че точно мозъчните клетки са това, което искат да поставят едно върху друго.

Ози се засмя.

— Предполагам, че ще им отнеме доста повече време да стигнат до дома на Точий, отколкото той очаква. — Въздъхна. — Хайде, да тръгваме.

Двамата се отправиха в същата посока като останалите. Ози можеше да ги вижда през дърветата доста дълго. Орион и Мелани им махваха от време на време. Той вдигаше ръка в отговор. По някое време храсталаците станаха твърде гъсти.

— Това наистина ли е пътека? — попита подвижният Боуз.

Пробиваха си път през храсти и високи треви, а дърветата се събираха все по-близо. Земята под краката им беше мокра.

— Да — отвърна Ози. Знаеше, чувстваше, че древният път се събужда от съня си. — Просто не е бил използван доста дълго, това е всичко.

 

 

Три дни напредваха през гората, която смени грамадните борове с избуяла и гъста тропическа растителност. На сутринта на третия ден дърветата започнаха да оредяват. Изглеждаха деформирани, сякаш страдаха от някаква болест. Сред живите стволове започнаха да се появяват чукани без листа. Ставаха все повече. Храсталакът отстъпи на ивици тиня, която покриваше повърхността. Не след дълго загиващата джунгла отстъпи пред поле от грамадни камъни. От всички страни започнаха да се издигат скали и да оформят стените на дере. Около тях ехтяха гръмотевици. Вече вървяха в мрак, само от време на време гръмотевиците бяха придружени от светкавици.

— Чувам го — каза изведнъж подвижният Боуз.

Ози кимна. Отиде до края на дерето и погледна към долината долу. Над тях силово поле държеше гъстите черни облаци настрана. По полупрозрачното енергийно поле стържеха светкавици.

Пред тях се простираше домът на ПланинаНаЗората. Гигантската сграда, която бе погълнала конусовидната планина, беше в центъра на долината. Виждаха се големи четвъртити езера за развъждане. По рампите до тях излизаха гърчещи се тела, които бяха строявани в нови отряди от подвижни. Навсякъде пред тях бяха изникнали индустриални гъби.

— Не мога да видя нищо живо освен него — каза Ози. — Нищо.

— Няма и да видиш — каза подвижният Боуз. — Не и тук. Навсякъде има ферми. Повечето от земята на континента се използва за земеделие. Само че див живот няма.

— Какво прави той?

— Дави се в собствените си мрачни мисли. Смята, че ще загине. Не и преди да минат милиони години, преди слънцето да се разшири и да изпълни вътрешността на бариерата. Само че това е всичко, което той вижда точно сега. Не вярва, че някое от поселенията му сред звездите ще го спаси, ако оцелеят след атаките с нова-бомбите. Знае, че ще се сдобият със самостоятелност и ще се превърнат във врагове точно както всички неподвижни в миналото.

— Откачен кучи син е, а? Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Разбира се. Това е най-смисленото нещо. Аз бях последното същество, което се измъкна от Дайсън Алфа, би било правилно да се върна и да донеса със себе си някакъв шанс и надежда. ПланинаНаЗората вече не може да се промени. Еволюцията тук е спряла. Той не може да мисли по различен начин, не и сам. Някой трябва да въведе промяната, защото тя никога няма да дойде отвътре.

— И ти можеш да го направиш?

— Мога да се опитам. Мога тайно да посея въпроси в мислите му. Въпроси, които сам не може да си представи.

— Няма ли така да го променим по собствен образ?

— Не мисля, че трябва да те тревожи възможността ПланинаНаЗората някога да заприлича на човек. Аз самият бих бил доволен, ако започне да възприема по-рационален подход към света. Трябва да се научи на малко повече толерантност.

— Успех. Ние самите не сме твърде добри в това. По рефлекс почти убихме ПланинаНаЗората.

— Но не го убихме, нали? Благодарение на теб.

— И неколцина други.

— Ще отнеме време, очаквам да са векове, а гаранция за успех няма.

— Ще се върна след няколкостотин години, за да проверя как напредваш.

— Моля те, направи го. Ще ми бъде интересно да разбера какво е станало с вас след толкова време.