Минали бяха два дни от последното посещение на Мелани в казармите. Бе уцелила добре времето, пристигна броени часове, преди Кингсвил да бъде затворен за външни лица и всички да получат информация за мисията си. Беше невероятна визита, двамата се чукаха до припадък в малката стая за почивка, като тийнейджъри, които в един неочакван следобед са се озовали сами в къщата. Оттам му остана и дълготрайната усмивка.

Споменът за срещата им беше последният, който качи в защитения си трезор. Така че ако тялото му експлодираше на парчета по време на тази мисия, както най-вероятно щеше да стане, това щеше да е най-яркият спомен в съзнанието му, когато бъдеше съживен. Ето това бе истински стилно завръщане в реалността.

Мехурът му представляваше полупрозрачна сиво-синя сфера от модифицирана пластмаса с диаметър три метра. Повърхността му беше покрита със стелт-материал срещу всеки познат вид сензори, използван от Първите. Той беше увиснал в центъра насред прозрачния поддържащ гел, който изпълваше вътрешността. По време на обучението това му се струваше разумен начин да се озове на планета на светлинни години зад вражеския фронт. Малките машини бяха добре проектирани: здрави, високоподвижни и прилично въоръжени. Всъщност спускането надолу, докато балонът демонстрираше аеродинамиката на гранитна скала, успя да изтрие усмивката от лицето му. За първи път го обзе страх, сърцето му заби мощно, а стомахът му се сви. Трудно можеше да си представи по-екстремна ситуация.

Останалите от Ноктите на Котката бяха преминали нормално през червеевата дупка. Балоните им се виждаха изключително трудно във визуалния спектър, докато падаха към повърхността. Единствено високочестотните им УВ-маяци за идентификация издаваха позициите им. Трите бойни аеробота начело на разгърнатата им формация се отдалечиха над замърсения терен, пръскайки заглушители и дронове-примамки.

Над тях червеевата дупка се затвори. Беше останала отворена около десет секунди, достатъчно, за да бъдат изстреляни през нея. От другата страна, на Уесекс, порталът беше ограден от огромна система за механично зареждане на товари, която приличаше на многократно уголемен пълнител на артилерийско оръдие, а на подвижните му вериги се намираха над хиляда мехури, очакващи началото на десанта. Успоредни вериги с клиновидни бойни аероботи се придвижваха напред заедно с тях, а при портала товарите им се сливаха сред странната гора от тънки квазиметални пипала, които представляваха самият механизъм за изстрелване.

Ноктите на Котката се бяха присъединили към няколкостотин други войници, подредени по дължината на една от петте товарителни площадки. През това време мехурите се нижеха покрай тях в пусков-стартов ритъм. Заедно с останалите Мортън най-накрая получи активиращите кодове за нападателните системи, свързани с нервната система на тялото му. Вече всички членове на взвода пускаха нервни, духовити коментари за това как тези системи нямало да стрелят напред, за военен туризъм, кои части от тялото си трябва да пазиш най-много, за адвокати по извънземните права, които щяха да ги съдят, и други подобни глупости. Опитваха се да прогонят нервността от чакането.

След изненадващо кратко време Ноктите на Котката се озоваха начело на линията. Мортън сложи шлема на бронирания си костюм, провери дихателните системи и се плъзна през процепа отстрани на мехура си. Веднага щом коланите се затвориха около него, гелът се напомпа с налягане. Е-кономът му се намести в системата на мехура и потвърди функционалността на вътрешните системи. Дотогава вече бе изминал десет метра по конвейерната лента.

Във виртуалното му зрение се съживи стратегическият дисплей на атаката на Елан. Видя червееви дупки, които се отваряха на сто километра над планетарната повърхност. Щяха да останат там няколко секунди и щяха да избълват огромно количество огнева мощ: ракети, бойни глави за наземна атака, пашкули за електронна война, превозни средства за примамка, платформи на лъчеви оръжия. Всичко това беше само огън за прикритие, диверсия, докато други, по-малки червееви дупки се отваряха ниско над повърхността и от тях се разгръщаха взводове по цялата периферия на съоръженията и базите на Първите. Извънземните отвръщаха, пращайки летателни апарати и големи кораби. Лъчевите им оръжия пробиха през мръсната облачна покривка, загърнала целия континент, за да посрещнат смъртоносните машини, които се спускаха през йоносферата. Летателни машини претърсваха повърхността, докато червеевите дупки, през които изскачаха войниците, се появяваха и тутакси изчезваха. Аероботите за електронна война обаче, побъркваха комуникациите и сензорите на Първите, като по този начин пречеха на летците им. Според първоначалните доклади кацанията бяха успешни, а по стандартите на флота това означаваше, че жертвите са под тридесет процента.

Мортън удари земята. Сблъсъкът не можеше да се сравнява с никой от разтърсващите удари, които бе преживял по време на тренировките. Мехурът му подскочи два пъти, модифицираната пластмаса се огъна, поемайки колкото се може по-голяма част от удара; вълни налягане преминаха мудно през гела и го притиснаха леко. При третото докосване със земята мехурът хлътна като пробит балон и остана на повърхността.

— Долу съм — каза той на останалите от отряда.

Според данните от навигационните системи се намираше на половин километър от предвидените координати на приземяване. Земята в непосредствена близост около него беше равна — поле, засято през пролетта и избуявало без контрол, преди растителността да започне да загнива. Съдейки по жълто-зелената каша, залепена за дъното на мехура му, беше някакво бобово растение. Резките климатични промени се бяха отразили зле на земята, която и без това скоро бе преминала през деликатна обработка за култивация. В Хаймарш валеше; плътно одеяло от тъмни буреносни облаци се простираше над долината и се носеше бавно от изток на запад. От него се сипеше постоянен порой сива вода, която бе превалила дренажните диги и бе смачкала оцелелите посеви в рошав килим от бледозелени стъбла, които лежаха върху наквасената почва. Високи лийтополи, посадени в дълги редици по цялата долина, бяха понесли тежки удари от ядрения взрив и последвалите бури. Малко от тях бяха здрави; повечето бяха скършени и повалени по пътищата, които преди бяха очертавали.

Мортън се огледа наоколо и откри планината, към която трябваше да се отправи, на три километра разстояние. Мехурът му започна отново да се втвърдява и възстанови стандартната си сферична форма. Виртуалните му ръце бързо активираха поредица от контролни икони и около вертикалния екватор на компактната машина се завъртя единична широка, подобна на гъсеница верига. Мехурът задейства стабилизиращото си контравъртене, което задържа Мортън в равновесие. Падините и неравностите по пътя го разтърсваха, но като цяло пътуването беше гладко.

Външните сензори показаха на Мортън, че от двете страни под мехура пръска вода. Зад него се точеше права линия от смачкани кални растения.

— По дяволите!

Хромометичният външен слой на мехура отлично разпръскваше подобния на плесен зелен цвят на посевите по цялата си повърхност. Което и око или визуален сензор да погледнеше надолу към него, щеше да види само петно със същия цвят като останалата част от полето; само че пътеката от смачкана растителност и малката водна диря щяха да го издадат веднага.

— Трябва да излезем на фермерските пътища — каза той на останалите. — Мократа почва ни прави твърде апетитни мишени.

Във виртуалното му зрение се появи карта отпреди нашествието и той отби мехура надясно, накланяйки тялото си, сякаш караше колело. Мехурът промени посоката си и се устреми към горния ъгъл на полето.

— Приближават врагове — предупреди ги Док Робъртс. — Четири летателни апарата.

Във виртуалното зрение на Мортън изпълзяха символи. Бяха дошли от долината в западния край, до който водеше старата магистрала около скалата Блекуотър.

Аероботите се извиха, за да посрещнат челно враговете. Мазерни лъчи прорязаха пространството между двете враждебни формации и гравираха линии от пара през изсипващия се порой. Силови полета пламнаха ярко, отразявайки енергийните удари. Аероботите изстреляха залпове от снаряди, чиито огнени дири запръскаха в дъжда. Мощни йонни изстрели разкъсаха въздуха като светкавици на забавен каданс и хвърлиха километрични сенки върху земята под тях.

Мортън стигна грубоватия фермерски път, граничещ с полето. Той беше залят с кална вода, която преливаше над насипите на дигата, но беше дълбока само няколко сантиметра. Той увеличи скоростта на лентата на мехура. Зад него запръска малка ветрилна опашка от вода, а скоростта му достигна стабилни осемдесет километра в час.

Решението беше тактическо: извънземните в летящите апарати щяха да са твърде заети, за да забележат незначителните вълнички в калта точно сега.

Аероботите така или иначе щяха да загубят. Първите ги превъзхождаха числено от самото начало. Летящите машини бяха по-тежки и по-бавни, но лъчевите им оръжия бяха много по-мощни. Маневреността и по-добрите тактически възможности допринесоха за първите две попадения на аероботите и на подчинените им машини, но в крайна сметка грубата сила надделя.

След седем минути яростно сражение двата оцелели летателни апарата прелетяха с трясък над мястото, където се бе отворила червеевата дупка. Един от пълните цилиндри изпускаше тънка кафява следа от странична пробойна, но двигателите му се трудеха до краен предел и успяваха да го задържат във въздуха. Двете машини започнаха да се разгръщат в спирала, а сензорите им се заеха да претърсват повърхността.

На десет километра и вече на триста метра над дъното на долината, сред назъбените дипли на хълмовете, Мортън наблюдаваше как извънземните обикалят в кръгове. Мехурът му беше неподвижен и почиваше на дъното на тясно дере, изровено в почвата от отминала пролетна буря. Кал и скали се бяха притиснали към долната част на мехура. Нашарената им повърхност беше уподобена навсякъде около него. Мрежа от термофиброви шунтове допълваше дегизировката и придаваше на хромометичната повърхност същата температура като земята, на която бе спрял.

— Копелета — каза Роб Тани. — Още осем от мръсниците се задават.

Новите летателни апарати изсвистяха през долината Хаймарш, за да се присъединят към първите два в търсене на оцелели хора. Траекториите им на полет ги приближаваха все повече до хълмовете.

— Нямат ли какво друго да правят? — заоплаква се Паркър.

— Явно не — каза Мортън.

Ноктите на Котката изчакаха, докато летците се спуснаха ниско над тях. Мехурите им бяха неподвижни и работеха в нискоенергиен режим, скрити сред многобройните гънки и кухини, които неравният пейзаж предоставяше. Мортън чуваше ниското бумтене на двигателите през гела на мехура. На открито сигурно бяха невероятно шумни.

Един премина на около петдесет метра. Пасивните сензори на мехура му сканираха модела на машината. Нямаше кой знае какво да добави към вече наличните данни в системата му. Първите, изглежда, не променяха машините си.

След тридесет минути шест от флаерите се отделиха от формацията и се отдалечиха, оставяйки другите два да патрулират в Хаймарш.

— Хайде да тръгваме, момчета — каза Кат, докато флаерите кръжаха в далечния край на долината.

Мортън леко се изненада, че тя още е с тях и се придържа към плана за разгръщане. Сериозно си бе мислил, че щеше да ги напусне веднага щом стъпят на планетата. По негова команда кожата на мехура, направена от модифицирана пластмаса, се набръчка и изпълзя от тясното дере. Гъсеничната верига го задържа стабилен върху прогизналата сярножълта стрелотрева, която покриваше склона. Трябваше да измине само още около километър пуста земя, преди да стигне до неспокойната основа на облаците. Щяха да са много по-добре защитени в плътната хладна мъгла.

Дисплеят за стратегическа атака беше празен. Разгръщането на Елан беше завършено. Червеевите дупки над планетата се бяха затворили до една, прекъсвайки временните комуникационни излъчвания. Мортън превключи локалния дисплей и провери позицията на останалите мехури. Не се изненада, че Кат вече е минала на нивото на облаците и очакваше останалите. Той подаде захранване на системите за придвижване и започна да се изкачва.

Една от тревогите на флота беше, че снегът, който покриваше целогодишно върховете на Дау’синг, ще запечата следите им и Първите могат да ги проследят. Поради това курсът, програмиран предварително в навигационната система на мехура, заобикаляше високите равни участъци, прекарвайки Мортън по дълъг, извиващ се път през многобройни проходи и по контурите на притеснително стръмни склонове. Не бе имало нужда да се тревожат. Сивите облаци бяха с няколко градуса по-топли и много по-замърсени от обичайните климатични фронтове, които обсаждаха планините в началото на зимата на южния континент. Снежната линия се бе отдръпнала сериозно нагоре и бе оголила обширни пространства сивкави камънаци, които не бяха зървали слънчева светлина от хилядолетия.

Мортън се движи през тъмната мъгла в продължение на няколко часа. Трябваше да се движи бавно; видимостта му стигаше на не повече от тридесет метра, и то ако използваше пасивните сензори на най-висока разделителна способност. Всичко, което виждаше, беше километър след километър от същите хлъзгави и кални дребни камъчета, които хрущяха под прозрачната лента. Нищо друго не изплуваше от мъглата. Ъгълът на склона се бе променил, но нищо повече.

Движеха се в много хлабав конвой, начело на който беше Котката. Поне така предполагаше; не бе мяркал маяка й от час и половина. Тя се бе устремила напред със скорост, която той нямаше намерение да гони. Зад него Док Робъртс поддържаше разумна дистанция от километър. Маякът му се появяваше и изчезваше в зависимост от формата на терена.

Мортън заобиколи едно остро вертикално скално било и маякът на Кат изведнъж заблестя на триста метра пред него.

— Къде се губите, момчета?

— Това се нарича предпазливост — каза Мортън. — Няма какво да си доказваме един на друг тук.

— О, май сме докачливи!

Той увеличи скоростта си по малкия наклон, който водеше до мехура й. Тя бе спряла в долната точка на плиткото седло, оформено между няколко върха, на ръба на веригата на Регентите. Намираха се на около петнадесет километра от мястото, на което беше построена флотската станция с детектора. Вдлъбнатината бе заградена от всички страни от отвесни скали, които се издигаха и изчезваха в бурните облаци, скриващи върховете. Повърхността между тях представляваше слой от ронещи се камънаци, наскоро разпилени в нестабилни купчини. Бяха изпадали от високо по време на трусовете, разтърсили планините при ядрения взрив.

Мортън подкара мехура си на бавна обиколка из местността, която потвърди това, което бяха видели на сателитните снимки от първоначалното проучване на ТСП. Беше подходящо място за установяване на базовия лагер. Скалите бяха нашарени с тънки зигзагообразни процепи и по-дълбоки прорези. Забеляза поне три такива, в които можеха да съхраняват мехурите и екипировката си.

— Трябва да ни свърши работа — обяви той, докато мехурът на Док се плъзгаше надолу по склона.

— Е, щом ти мислиш така, скъпи Морти — каза Кат.

След като всички пристигнаха, излязоха от мехурите си и започнаха да разопаковат екипировката. Мортън и Роб се разходиха до ръба на седловината. Отвъд скалите земята се извиваше рязко надолу, макар и видимостта да си оставаше ограничена до няколко десетки метра. Облаците тук се движеха по-бързо, щурайки се по южния край на Регентите. Ако ги нямаше, Мортън и Док щяха да разполагат с ясна гледка право към Трине’ба, на два километра под тях. Самият Рандтаун се намираше на запад.

— Долу има сериозна активност — каза Док. Използваше електромагнитните сензори на костюма си, за да сканира брега на огромното езеро.

Мортън включи сензорите си. Облаците се изпълниха с ярко златно сияние, сякаш над Трине’ба се разразяваше малка, но интензивна междузвездна война. След като активира и анализиращите програми, слънчевата корона на образа се промени в гнездо змии от усукани една около друга емисии, оплетени синусоиди, които се мятаха несъгласувано. Освен странните комуникации на Първите налице беше и по-яркият тюркоазен цвят на мощни магнитни полета, които се извиваха бавно. Лавандулови искри се рояха около империята от светлина, летателни апарати чертаеха свои собствени сигнали с кадмиевите си опашки, а подобните им на мембрани силови полета трептяха като крилете на оси.

— Какво важно съоръжение може да са построили в Рандтаун? — попита на висок глас. — Не разбирам. Тук няма нищо. Ще изпратиш завоевателна сила през половината галактика, за да построиш петзвезден курорт за ски ли? Това е лудост.

— Цялото това нашествие е лишено от смисъл — каза Док. — Трябва да има нещо там долу, което е по-ценно, отколкото осъзнаваме. Те са извънземни, спомни си. Преценяват света по различен начин.

— Ние разбираме технологията им — отвърна Мортън. — Те основават всичко на същите фундаментални принципи като нас, не са толкова различни.

— Когато прилагаш технологии, за да решиш определен проблем, нещата почти винаги се свеждат до еднофункционални машини: коли, които да пътуват по земята, ракети, които да летят в космоса. Мотивацията обаче е променлива, свързана с вида, и винаги е била такава.

— Както и да е — каза Мортън. Освен апокрифните си медицински квалификации Док имаше и някаква незнайна степен по англицистика отпреди повече от век; след толкова много образование му се искаше да анализира всяко нещо. — Не сме тук, за да се дивим на психологията им, а да ги пръснем на парчета.

— Добре казано — съгласи се Док.

Мортън извади сензор от трети тип — прозрачен диск, широк пет сантиметра — и го закрепи отстрани на скалата, откъдето можеше да сканира повърхността на Трине’ба.

— Това ще забележи всичко, което се приближи към нас.

— Освен ако не дойдат от другата страна.

— Ще разположим сензори от всички страни на базовия лагер. Очевидно не ни измъчва недостиг на такива.

Част от мисията им беше да изградят всеобхватна мрежа от оптронични устройства, които да следят извънземната активност във и около Рандтаун.

— Разбрано — каза Док; сякаш се забавляваше.

Прекараха следващите четиридесет минути, катерейки се по скали и нестабилни сипеи от дребни камъчета, докато закрепяха малките сензори, за да си осигурят ранно предупреждение за приближаващи флаери. Нито веднъж не зърнаха слънчевата светлина; облакът се завихряше и кръжеше наоколо, но нито веднъж не се разкъса.

— Добра работа, момчета — каза Кат, когато се върнаха в основата на седловината. — Носим страхотни новини. Много камъни и голямо мокро небе.

— Да се надяваме, че ще е все така интересно — каза Роб.

— Това до голяма степен зависи от нас — каза Мортън. — Тук сме, за да причиним възможно най-големи щети. Мисля, че е най-добре да започнем с разузнаване на местността. Нуждаем се от два екипа и някой, който да остане, за да пази екипировката.

— Съжалявам, миличък, сигурно съм пропуснала точно този момент — каза Кат. — Кога ти закачиха генералска звезда на яката?

— Не е нужно да си генерал, за да посочиш очевидния избор — каза Паркър. — Знаем каква е мисията ни. Да разузнаем врага и да ги ударим здраво.

— А и този, който ще остане тук, няма да си ти, Кат — каза Роб.

— Миличък! Защо така?

— Не знаеш ли? Нямам ти доверие. Никой от нас ти няма доверие. Ти си шибан психопат.

— О, Боб, страх ли ти е от мен? Имаш си бронирания костюм и много голяма пушка.

— Не се страхувам от теб, просто не те възприемам като професионалист. По време на тренировка ти харесваше да се правиш на много печена и да се ебаваш с инструкторите. Всички се посмяхме на това. Тук обаче никой няма да се усмихва, никой няма да те помисли за умница. Така че или ще си в челната редица през цялото време, или се разкарай още сега.

— Разочарована съм, Боб. Док ли ти напълни главата с тази реч?

— Нека просто да се концентрираме над това, което трябва да постигнем, става ли? — каза Мортън. — Кат, той е прав. Не можем да разчитаме достатъчно на теб, за да ти поверим гърба си.

— Генерал и миротворец в едно. Харесвам те, Морти.

— Не ме наричай така.

— Мелани ти казва така — каза Паркър през смях. — Всички го знаем.

— Морти, ох, Морти, да, да, моля те — разписка се Роб. — Ох, Морти, ти си най-добрият.

Мортън знаеше, че бузите му са почервенели под шлема, въпреки че той поддържаше идеална температурна среда за тялото му.

Комуникационният им канал се изпълни с приглушен смях. Паркър нададе дълъг вълчи вой.

— Роб, с теб сме в един екип — каза Мортън, пренебрегвайки подигравките.

— Добре ми звучи, Морти. Много добре.

— Кат, ти и Док можете да се позабавлявате заедно. Паркър, ти ще пазиш всичко, което оставим тук.

— Ей, майната му на това — каза Паркър. — Искам малко екшън.

— Тогава ти партнирай на Кат — каза му Док.

— Няма да може да се справи с точно такъв екшън — каза тя.

Гласът й издаваше забавление, но Мортън го побиха тръпки. Дори през комуникационните връзки усещаше, че нещо в личността й е изначално сбъркано.

— Не е нужно да оставяме някой тук — каза Док. — Ако Първите успеят да разгадаят сензорите и тайните ни канали, така или иначе ни е спукана работата. Да забравим за флотските инструкции. Ние сме тук, на повърхността. Ние най-добре можем да преценим как да изпълним дълга си.

— Дълг! — изсумтя Паркър. — Исусе, Док, на теб наистина ти харесва тая военна помия, нали?

— Тъй вярно. Значи искаш да останеш тук?

— Казах ти, мамка му. С вас съм.

— Така е добре — каза Кат. — Можеш да дойдеш с мен и Док.

— Добре — каза Мортън. — Роб, хайде, ще поемем източната страна на града. Вие вижте какво правят в другия край, отвъд скалата Блекуотър. И помнете, засега ще избягваме сблъсъци с врага. Този набег е само, за да изградим сензорната си мрежа, ясно? Не искаме да им издадем присъствието си, преди да разберем как наистина да им стъжним живота.

— Мислиш ли, че ще ни създаде проблеми? — попита Роб, когато вече се бяха спуснали наполовина по планината. Беше преминал към късообхватната защитена връзка между двата бронирани костюма.

— Роб, нямам никаква идея как да я преценя. Знам само, че никога няма да я оставя да пази моя гръб. Нямам й доверие.

Бяха излезли изпод основата на облачния слой преди час. Макар че нощта нямаше да падне още три часа, светлината под облака вече бе намаляла до навъсено сияние. Дъждът беше примесен със суграшица и изненадващо твърди сачми град, които бавно започваха да се топят и да се превръщат в киша. Това правеше придвижването по склона изключително трудно, дори с подсилените крайници на бронираните костюми. Неуморният дъжд не спираше да налага туфите стрелотрева, които така или иначе не бяха успели да се закрепят здраво на тази височина. Изчезващата растителност оставяше дълги пространства от кал и дребни камънаци по склона. Заради това имаше опасност да се плъзнат на стотици метри надолу, ако изгубеха опора.

Цял взвод от разузнавателни роботи беше разгърнат около тях в защитни концентрични кръгове. Те се плъзгаха по неравния терен, а антенните им пъпки следяха за всяко движение, за топли тела или активна електроника. Засега не бяха открили следи от засади, капани или сензори пред тях.

Виртуалното зрение на Мортън му показа малко по-различния маршрут на слизане от седловината, който Кат, Паркър и Док бяха избрали. Щяха да се придържат към височините, докато не стигнат много по-близо до града.

— Хубавото е, че винаги ще знаем къде е тя.

— Освен ако не се слее напълно с терена и не зареже бронята си.

— Съмнявам се, че ще стигне чак дотам. Всички сензори ще я засекат, ако се опита да задигне нещо от базовия лагер.

Той прикрепи един от малките дискове върху повърхността на скала, оцеляла изпод дребно кално свличане. Освен че наблюдаваше обширното пространство над Трине’ба, то щеше да служи и като комуникационно реле през Регентите.

— Още четири излетяха току-що — каза Роб.

Мортън проследи с поглед как извънземните летателни машини излетяха над гладките води на Трине’ба и се понесоха ниско и успоредно на брега. Всички използваха широки ветрила от излъчващи сензори, с които опипваха малките вълни. Бронираният костюм на Мортън се сля с околността, хромометичната му повърхност се разтопи сред светлия кафеникавобежов терен, а термалните му излъчвания се синхронизираха с температурата на калта. Разузнавателните роботи сгънаха ракообразните си тела и залегнаха, а главните им системи потънаха в хибернация. Флаерите дори не си направиха труда да претърсят хълмовете.

— Какво ли търсят? — попита Роб, след като костюмът отново се съживи.

— Мелани каза, че неколцина хора са останали тук. Сигурно създават някакви проблеми на Първите.

— Страхотно, точно от това имаме нужда — въодушевени аматьори, които да разбунват духовете, докато ние си вършим работата.

Мортън се усмихна.

— Мислиш, че ние минаваме за професионалисти, така ли?

— Слушай, работя това от известно време. Знам какво виждат очите ми, а и вие преминахте през основното обучение. При всички случаи разполагаме с екипировка, която може да причини сериозни щети. Ако открием тези фермерчета, ще трябва да ги накараме да се оттеглят.

— Да, и сам стигнах до това заключение.

— Как така Мелани знае за местните?

— Тя е била тук, когато Първите са нападнали, точно в Рандтаун.

— Без майтап? А теб те пращат тук. Какво съвпадение само.

— Да. — Искаше му се да се усмихне, но това бе обезпокоило и него.

„Въпреки това вече е твърде късно да се тревожа за тези неща.“

Изненада се от мащабите на дейността, която се разразяваше там, където едно време се бе намирал Рандтаун. Огромен парцел от машини, напомнящ на човешка химическа рафинерия, беше изграден по брега и се простираше на няколко километра от всяка страна на стария кей, като дори беше издигнат върху колони, за да мине над няколко залива и протока. Ярки светлини пламтяха във всяка точка на структурата и осветяваха оголените машини, вдигнати върху дебели метални подпори. Отзад имаше полегат склон, който водеше към задната част на града, а на мястото на старата пътна мрежа бяха изградени подобни на кутии сгради и огромни цилиндрични резервоари за складове. Между тях бяха разположени огромен брой електростанции на принципа на ядрения синтез. Старата магистрала, която водеше обратно към Дау’синг, беше разширена. По нея минаваше тежък трафик към скалата Блекуотър — големи, бавни превозни средства, които бълваха черни отходни газове, докато напредваха мудно. Редици от дълги сгради, разпънали се по протежение на долината, едва се виждаха в подножието на скалата Блекуотър. Низ от флаери патрулираха над обновения път, спускайки се и гмуркайки се обратно в тлеещите облаци.

Извън първоначалните граници на града шест широки тераси бяха изрязани с булдозери в неравните хълмове, а в момента се работеше по още две. Изглеждаха като паркинги или складове. Бяха покрити с неотворени капсули с екипировка, превозни средства и летателни машини; четири огромни открити арени бяха пълни с извънземни.

— Е, най-сетне! — каза Мортън, докато се промъкваха през съсипаната гора по върха на хълма. Издръжливите иглолистни страдаха тежко в нездравия зимен климат. Влажното време сковаваше всяка игличка и създаваше болнава, лишена от цветове картина. Много от стволовете бяха паднали, изтръгвайки огромни обли клинове прогизнала почва и това щеше да продължи, докато калните свлачища не престанеха да подкопават корените им. Беше идеалното прикритие. Разузнавателните роботи поддържаха защитния периметър, пълзейки през гъбестия безпорядък от скършени клони и разложени иглички. Той използва сензорите на костюма си, за да приближи зрението си върху голите същества, които крачеха по най-близката арена под тях. Имаха четворна симетрия — четири дебели крака в разширената основа на бледото им буреподобно тяло. Движението им беше съпровождано от тресене, докато краката им се извиваха и разгъваха по цялата си дължина. Точно над краката от телата им излизаха четири ръце, дебели почти колкото долните крайници. Движеха се по същия начин. Мортън реши, че нямат стави като лакти и колене, всичко изглежда беше еластично. От главите им се подаваха още осем придатъка. Имаха по четири къси и дебели хобота с отворени усти; между тях се намираха четири дълги и стройни пипала, увенчани с грудковидни буци плът, които се вееха като жито на вятъра.

— Изглеждат яки добичета — каза Роб. — Трябва да има хиляди от тях там долу.

Мортън сканира отново арените с оптичните сензори на костюма си.

— По-скоро десетки хиляди.

Записваше гледката за флота. Първата комуникационна червеева дупка трябваше да се отвори след седемнадесет часа; тогава щеше да има възможност да им изпрати информацията. Щеше да е интересно какво щяха да извлекат от нея аналитиците им.

— Всички са екипирани с някаква джаджа за трансмисии, виж — каза Роб. — Непрестанно получавам онази аналогова каша от тях.

— Аха. — Мортън наблюдаваше как две извънземни докосват дългите си горни крайници. „Извънземна целувка? Чукане?“ — Знам, че едва ги видяхме, но всички ми изглеждат еднакви.

Роб се изсмя.

— Доста политически некоректно изказване.

— Чудех се дали не са клонинги. Нещо като строителни екипи, за които не ти пука много? Просто ми хрумна. Армията им може да е на същия принцип. Идеалният войник, копиран няколко стотици милиони пъти. Това би обяснило поголовната липса на тактическа мисъл, която демонстрират. Винаги разчитат само и единствено на броя си, за да ни победят. Не им пречи клането, понеже не губят индивидуалности като нас.

— Възможно е. Не по-малко смислено е от която и да е друга идея. Да видим дали можем да погледнем по-отблизо.

Започнаха да пълзят през гниещата зеленина на падналите дървета, предхождани и следвани от дебнещите разузнавателни роботи. Мортън виждаше няколкостотин извънземни, които работеха по дългата рафинерия до брега. Все още удължаваха гигантската машина. И двата й края бяха увити в мрежа от скелета, които поддържаха кранове и лебедки. Извънземните се рояха около новите части, които добавяха в момента. Мортън си помисли, че сигурно притежават невероятно чувство за равновесие; не виждаше нищо подобно на човешките перила по тесните метални подпори, по които се придвижваха.

— Хей, видя ли това? — попита Роб.

— Какво?

— Едно от ония неща току-що се изсра върху рафинерията.

Мортън прокара оптичните си сензори по колосалната постройка. След като вече знаеше какво търси, лесно забеляза и други извънземни, които небрежно се изхождаха върху структурата. Тръбите и подпорите бяха опръскани с лепнещи кафяви петна.

— Е, и? Никога не са се сетили за тоалетната чиния с казанче. Док казваше, че трябва да търсим различия в психологията повече от всичко друго.

— Не съм сигурен дали това е въпрос на психология или дори на кофти водопровод. Да изхвърлиш собствените си отпадни продукти около себе си е изключително непродуктивна постъпка от страна на който и да е вид. Всички разумни организми развиват някакви механизми за изхвърляне на храната, както от социално, така и от практическо естество; това е един от първите знаци за зараждаща се цивилизация. Не можеш просто да чакаш дъжда да го отмие.

— Нямаш никаква представа как работи храносмилателната им биохимия — каза Мортън. — Може пък лайната им да са съвършените торове.

— Тогава щяха да ги събират и да ги превозват до полята. Не, нещо ни убягва. Може и да си бил на прав път с идеята за армия от клонинги. — Той спря за миг, неудовлетворен от разсъжденията си. — Но дори те не биха замърсили нарочно собствената си околна среда. Нищо не би го направило. В това няма смисъл.

— Може би скоро ще пристигне армията от клонирани чистачи.

Роб се захили.

— Искаш ли да заложиш пари на това?

— Няма начин.

След още половин час на предпазливо придвижване през гниещата гора бяха стигнали възможно най на запад, без да рискуват да излязат на открито. Прикритието на падналите дървета ги бе довело до шестстотин метра от силовото поле, което защитаваше извънземния град. Пратиха напред тройка разузнавателни роботи, но останаха под прикритието на подгизналите дървета, докато невидимото слънце най-сетне се скриваше зад хоризонта.

— Още една разлика — каза Роб.

— Каква?

— Няма цветове по нито една от постройките им, не са дооформили строежите, не са ги украсили. Всички външни материали са необработени.

— Значи освен всичко друго, не различават и цветовете.

— И са неподатливи на естетически чувства?

— Добре тогава. Обясни го ти.

— Не знам защо е така. Просто го посочвам. Културата им не включва никакво изкуство.

— Напоследък виждал ли си какви лайна заливат унисферата?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, но не забравяй, че това е база за военно нашествие. От нея се очаква да е функционална.

— Може и така да е. Какво мислиш за плана на базата?

Мортън насочи отново вниманието си към дейността на извънземните под него. От този тесен ъгъл едва успяваше да обхване с поглед предната част на рафинерията. Машини и нагъсто разположени тръби изграждаха метално възвишение, високо петдесет метра. По дължината му имаше широки отверстия, които изпомпваха навън мощни реки. Преброи шестнадесет мощни струи, изливащи разпенена вода в плитчините на езерото.

— Май вече знаем какви ресурси са търсили тук — каза Роб. — Самото езеро.

— Какво, по дяволите, представлява тази течност? — зачуди се Мортън. От върха на рафинерията падаха ярки светлини, които озаряваха сенчестите плитчини. Извънземните бяха свършили много работа по брега на езерото. Дълги бетонни рампи продължаваха във водата и стигаха почти до силовото поле на километър и половина. Между тях езерото беше разделено на няколко зони, оградени с тежки мрежи. Мортън осъзна, че водата в тях се вълнува много повече, отколкото извън силовото поле. Зад щита обаче нямаше как да проникне вятър. Той увеличи зрителната картина, за да огледа по-добре какво нарушава покоя на водата.

Кошарите бяха пълни с някакви живи същества. Адски много живи същества. Именно гърчещите им се тела точно под повърхността причиняваха вълнението.

— Те биоформират планетата — каза той. — Затова е тази станция, затова им е трябвало езерото. Исусе!

— Може и да си прав — каза Роб. — Несъмнено разполагат с мащабни планове за развитие. Виж данните от разузнавателен бот три-нула-шест.

Събраната информация от сензорите на 306 се появи във виртуалното зрение на Мортън и той видя, че малката машина е пропълзяла досами силовото поле. Първите параметри показваха силата на полето. Не разполагаха с оръжие, с което да го пробият, беше непреодолимо дори за тактическите ядрени глави, които бяха донесли на планетата. Той се съсредоточи върху изкопа, който извънземните правеха на сто метра отвъд границата. Изравяха дълбока землянка и я облицоваха с бетон и метал. В центъра беше струпана кула от машини. Док беше прав: технологичните решения наистина свеждаха машините до идентични функции. Мортън разпозна някои от частите им, без да му се налага да се допитва до е-конома си. Извънземните строяха генератор на силово поле.

— Обърни надясно — каза Роб.

Той завъртя антенните пъпки на 306 — на шестстотин метра от първия се копаеше землянка за нов бункер.

— Тези генератори са много по-мощни от онези, които използват сега — каза Роб. — С тази скорост ще им трябват само още няколко дни, за да ги довършат. След това ще са напълно неуязвими, а ние ще сме истински прецакани.

— Засега само градът разполага със силово поле — каза Мортън. — Можем да разкажем играта на всичките им останали дейности.

— Кого се опитваш да заблудиш? Тук е важната работа, точно тук в града. Трябва да ударим тази чудовищна станция. Не просто да си играем, а да използваме ядрените ракети.

Мортън пое риска да надигне малко глава и погледна право към силовото поле и града, който то обграждаше. Огромното струпване на извънземни машини по брега със същия успех можеше да се намира и на светлинна година от него, шансът му да го достигне беше нулев.

— Дявол да го вземе, няма как да проникнем!

— Може би е възможно да се промъкнем откъм водата? Силовите полета не работят толкова добре във вода — колкото по-плътна е средата, толкова по-ниска е ефективността им.

— Възможно е. Водата обаче не е толкова плътна. Ще трябва да разузнаем наоколо, да изпробваме целостта на полето на дъното на езерото.

— Тези костюми биха свършили работа за гмуркане.

— Да, но дали енергоизточващите мрежи ще работят под вода?

— Не съм много сигурен, бихме могли… О, какво има там?

Един от разузнавателните роботи беше регистрирал движение на няколкостотин метра по-надълбоко в мъртвата гора. Машината се покатери на един изгнил пън и се заоглежда наоколо. В малката открита просека, която отделяше два загниващи дървесни навеса, изпълзя човешка фигура.

— Значи Мелани е била права — каза Роб. — Не само задникът й е невероятен, а?

— Не — каза Мортън, без да му обръща много внимание. След първия човек се промъкваха още двама. Доколкото можеше да види, бяха облечени в нещо като тъмни костюми за ски. Инфрачервените сензори не ги улавяха. Трябваше да признае, че някой ги бе научил как да боравят с термални фибри. — Това няма как да е добре за нас, те се канят да нанесат удар.

— Успокой се, човече, прикритието ни е добро.

— Тяхното обаче не е. — Виртуалната му ръка докосна иконата на Кат. — Открихме последните местни. Включете се към сензорите на разузнавателните ни роботи.

— Виждам ги, Морти. Изглежда са се сдобили с цел в живота.

— Доста глупава цел — каза Док. — Ако открият стрелба по извънземните, само ще си изпросят смъртта.

— На мен ми изглежда, че знаят какво правят — каза Роб. — Хайде да видим къде отиват.

Пет разузнавателни робота поеха през гората, движейки се успоредно на тримата човеци. Скоро ги изпревариха и започнаха да сканират местността пред тях.

— Част от мисията ни е да помогнем на оцелелите, ако има такива — каза Док.

— Мисля, че това не се отнася за сражаващите се — каза му Роб.

— Тези идиоти не се сражават, само си мислят, че го правят.

— Мен ме заблудиха.

— Док може да е прав — каза Кат. — Тези глупаци няма да ни помогнат особено, като вдигнат олелия. Трябва да ги спрете, Мортън.

„Защо аз?“, помисли си той. По всяко друго време може би щеше да се почувства поласкан от това.

— Опа — каза Роб. — Може би нямаме много време.

Разузнавателните роботи долавяха стандартните електромагнитни емисии на Първите. Четири бронирани извънземни патрулираха хълмовете и се носеха над най-високото ниво на мъртвата гора.

Мортън издърпа подробна карта от информационната си решетка и започна да я проучва.

— Ако трябваше да ги издебна от засада, щях да я направя тук — каза той и посочи малко дълбоко дефиле, което се врязваше точно между хълмовете и се отваряше право в Трине’ба недалече на изток от града. Извънземните все трябваше да го пресекат някъде. — Хем ще са извън града, където никой няма да може да ги види, хем ще са защитени от терена. Идеална позиция.

— Да — каза Роб. — Не е зле за аматьори.

— Отиди там и говори с тях — каза Док. — Трябва поне да разберат, че сме тук.

— Ако питаш мен, тези си разбират от работата — каза Роб. — Не мисля, че това им е първият път.

— Ще направите грешка, ако ги оставите да го направят.

— Док е прав — каза Кат. — Вървете да разтурите боя, момчета.

Мортън знаеше, че е права. Ноктите на Котката не можеха да си позволят някой да се меси в мисията им, независимо дали е с добри намерения.

— Ще се опитаме.

Роб продължи да протестира, но последва Мортън през гъстия слой от потънали в мухъл иглички, пазейки прикритието си под крехкия покрив от разлагаща се дървесна кора. От самото начало Мортън знаеше, че трудно ще успеят. Извънземният патрул напредваше бързо на открито, а човешкият екип почти бе стигнал на мястото на засадата.

— Ще се отбием към вас — каза Кат. — В случай че се издъните. И без това ми е писнало да подхвърляме тези сензори.

— Върви на майната си — каза Док. — Не виждаме нищо отвъд скалата Блекуотър. Трябва да разширим мрежата си.

— Ставаш все по-досаден казармен адвокат. Не ми харесва. Прави каквото искаш и ме остави да правя това, което знам, че трябва да се направи.

— Не става дума за теб, кучко.

— Овладей гнева си.

— Хей, хора, погледнете насам — възкликна Роб. — Попаднахме на нещо интересно.

Разузнавателните роботи докладваха за някаква електромагнитна интерференция в дефилето. Не беше сигнал, който щеше рязко да отреже комуникациите на извънземните от града, а по-фино изкривяване на честотите, което намаляваше капацитета на каналите им и разстройваше пътуващите сигнали.

— Някой тук си разбира от работата.

Отрядът, който готвеше засадата, се разгърна по периферията на дефилето. Свалиха от гърбовете си дълги обемни цилиндри и ги насочиха надолу към черния разрез върху терена. Е-кономът на Мортън започна да прави сравнения с познатите им видове оръжия.

— Копелета — каза той, когато най-сетне получи сравнително съвпадение. — Тези пушки са на Първите.

— Откъде ли са ги взели? — каза развеселено Паркър. — Големи красавци, нали?

— Важното е какво ще направиш с тях — отвърна му язвително Кат.

Мортън сериозно обмисляше дали да не приближи разузнавателния робот до един от организаторите на засадата и да се опита да говори с тях по този начин. Не го направи, защото се тревожеше, че може просто да застрелят малкия робот, което щеше да развали прикритието на всички.

Извънземните започнаха да се спускат в дефилето. Беше дълбока V-образна цепнатина, която водеше до буен поток от бяла вода, препускаща по коритото от сиво-бял камък. Покрити с лишеи скали се подаваха от почвата от двете страни на реката и принудиха извънземните да поемат бавно на зигзаг, подбирайки внимателно пътя си към дъното на дефилето. Един от разузнавателните роботи, застанал на ръба над тях, изпрати образа им, преди да потънат под нивото, от което можеха да се видят право от града.

Заглушаването на сигнала се усили многократно точно преди извънземните да стигнат до потока. Те спряха, вдигнаха оръжията си и се разпръснаха. Двама се снишиха зад няколко скали, костюмите им почерняха и инфрачервеното им излъчване избледня. Виждаха много трудно, дори през сензорите на разузнавателните роботи.

— Спри ги — чу се умолителния вик на Док. — Мортън!

Лъчево оръжие стреля към дъното на дефилето и уцели едно от извънземните, които се виждаха по-ясно. Силовото му поле изпращя и просветна в ултравиолетово, хвърляйки ореол върху камъка и водата. Още едно лъчево оръжие прониза въздуха и удари силовото поле. Със съскане от околната трева започна да се издига пара, след като малки пламъци заоблизваха земята около основата на щита на костюма. Минаха няколко секунди, преди силовото поле най-накрая да рухне под двете енергийни копия, които го пронизваха. Бронята на извънземното експлодира в ослепителна плазмена гъба, след като енергийните клетки и амунициите й бяха превърнати в пара.

Дефилето се напълни със светлини, които очертаха всичко с яснота, непостижима дори за слънцето. Двете извънземни, които се бяха прикрили сред ронещите се скали, откриха огън по човешкия отряд горе.

— Мамка му, всичко ще отиде по дяволите! — извика Мортън. Изправи се и се затича. Електромускулите на костюма му го понесоха с лекота, усилвайки всеки негов скок, благодарение на което прелиташе без усилия над падналите дървета.

— По дяволите! — извика Роб и скочи след него. Краката му се спускаха мощно върху изгнилите дървета и ги пръскаха на трески, сякаш бяха от стиропор.

— Виждам стрелбата оттук — извика Кат. — Сигурно ви виждат половината извънземни при скалата Блекуотър.

Мортън трепна. Пред него дефилето беше озарено като запален фойерверк на фона на черния хълм. Със или без заглушени комуникации това щеше да привлече като маяк всички летателни апарати в района. От костюма му се показа хиперпушката, скрита в дясната му предмишница.

От ръба на дефилето, там, където лежеше един от хората, се изстреля грамаден стълб от пръст и пламъци. Мортън видя как във въздуха със странично превъртане се премята човешко тяло, осветено от необузданата енергия, която беснееше на заден план в дефилето.

— Четири флаера се насочват към вас — извика Паркър.

Мортън видя как оранжевите символи изпълзяват във виртуалното му зрение.

— Можеш ли да го прекратиш? — извика Котката.

— Няма начин — каза Мортън. — Един от тях е мъртъв, а останалите двама все още стрелят.

— Спри ги! — настоя Паркър. — Колко трудно може да е?

— Идваме — каза Док. — Паркър, тръгвай с мен.

— О, Господи!

Мортън прескочи последното осемметрово препятствие — едно повалено дърво — и се приземи на ръба на дефилето. Ботушите му потънаха с глух удар в гъбестата почва чак до коленете. Той вече насочваше хиперпушката си. Проста графика за кръгово насочване се показа в средата на виртуалното му зрение. Разузнавателните роботи триангулираха координати и му ги подаваха. Една от извънземните брони се плъзна плавно в оранжевия кръг, който мигновено се озари в зелено. Мортън стреля.

Хиперпушката беше проектирана с една-единствена цел: да пробие силовото поле, с което извънземната броня се обгръщаше. Въпреки това Мортън малко се изненада, когато вторият половинсекунден изстрел на малкия атомен лазер проби безпрепятствено костюма и изхвърли извънземното на три метра назад. Трупът му цопна в потока. Водата обгърна тъмната фигура и засъска за кратко, докато високата температура произвеждаше малък облак от пара. „Да не повярваш, военните са свършили нещо като хората.“

Роб беше приклекнал до него, силуетът му представляваше по-дребна мишена за врага. Той стреля с хиперпушката си. Мортън откри последното извънземно и го застреля. Изведнъж дефилето отново потъна в мрак. Само няколко змиевидни форми от овъглена трева сияеха там, където извънземният патрул бе посрещнал атаката. Влажният нощен въздух бързо гасеше пламъците.

— Кои сте вие, по дяволите? — долетя предизвикателно нечий глас.

— Кавалерията — каза му Роб. — Днес е щастливият ви ден.

— Флаер над вас — каза Док. Гласът му звучеше странно спокойно. — Ще се нуждаете от стрелба за прикритие, Мортън!

— Не! — предупреди го Кат. — Недей!

Телеметричният дисплей на Мортън му показа, че Док изстрелва ракета „ХВвиксън“^[1]. Източеният снаряд ускори с петнадесет же, а плазмените му отпадни струи пронизаха въздуха като изхвърлен от слънцето пламък. Той се разби в силовото поле на флаера и с мигновено присвяткване освободи енергията си. Летателната машина се взриви в нажежена до бяло сферична шокова вълна, която набъбна със свръхзвукова скорост и погълна другите три. Те експлодираха в побеснели и извиващи се пръски от сапфирени изпарения.

— Пипнах ви, копелета — каза весело Док.

— Малоумен шибаняк — извика Котката. — Току-що уби всички ни.

— Само тези тела, Кат — каза спокойно Док. — Есенцията ти ще продължи да живее.

Ослепителната светлинна буря се заотцежда от нощното небе и се разсея в хиляди искрящи газови следи, които започнаха да потъват към повърхността. Сензорите на костюма на Мортън доловиха тримата бронирани човеци, които стояха насред святкащата вихрушка.

— Добър изстрел, мой човек — кат с възхита Паркър.

— Бягайте — прошепна Мортън. — Веднага. Махайте се оттам!

Една от фигурите вече се движеше. Котката. Използваше пълния капацитет на усилващата функция на бронирания си костюм, ускорявайки лудешкия си спринт до шейсет километра в час. Беше се насочила нагоре по склона към похлупака от гърчещи се облаци.

— Още четири — каза Паркър. — Нека са шест.

— Имаш предвид десет — каза Док. — Мортън, Роб, изведете цивилните оттук.

— Да — каза Паркър. — Защитавай и служи.

Единственият оцелял от устроилите засадата крачеше нестабилно към Мортън.

— Какво беше това? Какво става?

— Няма да успеят — каза Роб.

Пет ракети „ХВвиксън“ пропищяха в нощта.

Мортън скочи към оцелелия в мига, в който ослепителна бяла светлина тихо се понесе към тях.

— Залегни. Залягай в дефилето.

Не даде на мъжа шанс да спори. Ръцете на костюма го обгърнаха и го вдигнаха без усилие. И двамата се прекатуриха през ръба. Зад тях фойерверките на самия дявол изпълниха небето със смърт.

— Приближават ви падащи лоши — докладва през смях Паркър.

— Откриха ни — съобщи им Док. — Задават се още. По дяволите. Осемнадесет. Четири от тях са големи. Нов тип флаери за каталога ти, Мортън. — Сензорите на костюма му предаваха поток от информация. Данните секнаха, когато няколко лъчеви оръжия съсредоточиха мерниците си върху него. — Най-добре се скрийте надълбоко. Погрижи се всичко това да има смисъл, Мортън. Разчитам на теб.

Той изстреля още една ракета. Тя така и не се отдалечи на повече от десет метра от него, преди енергийният потоп от извънземните лъчи да я разкъса.

Виковете на Паркър, когото експлозията прати във въздуха, отекнаха силно в ушите на Мортън. Телеметричните данни показаха, че костюмът на войника вече отказва заради претоварването.

— Залегни на дъното на дефилето — каза Роб. — Там ще сме в безопасност.

Мортън повлече партизанина и двамата се втурнаха към последните няколко метра от склона, които ги деляха от подивялата вода. Той превключи към основните си сензори, уверен, че никой няма да забележи. Потокът беше дълбок, поне два метра. Доколкото отчиташе радарът му, надолу по течението нямаше никакви препятствия.

— Тук — извика Паркър. Той излъчваше по всяка честота, достъпна на бронекостюма му. — Тук съм, копелета, елате ми.

Седем от огромните извънземни флаери се приближаваха към него, а оръжията им бълваха огън.

— Яжте лайна и умрете.

Мортън се гмурна в потока и повлече оцелелия цивилен с него. Увеличи силовото поле на костюма си, за да обгърне и двамата.

Паркър изстреля двете тактически ядрени глави, които носеше със себе си.

Над дефилето се разстла слой от натрапчиво силна бяла светлина и плътният й нимб заличи всякакви цветове, поглъщайки повърхността. Мятащата се вода в потока започна да се изпарява. Тогава въздухът се разтърси и грамадните крайречни скали се размърдаха. Малки камъчета започнаха да подскачат по склоновете и да цопват във водата.

Мортън и Роб вече бяха поели към долната част на течението и се премятаха лудо през вихрените бързеи. Беше скоростно и хаотично пътуване, двамата стържеха по плитчините и се блъскаха в стените на коритото само за да рикошират обратно към основното течение. Мортън стискаше оцелелия партизанин и се опитваше да го задържи над разпенената повърхност на водата.

Страховитият блясък се оттече от небето и останаха само неспокойни облаци, кипнали от светкавични присвятквания. Трусовете на повърхността затихнаха.

— Добре ли си? — попита Роб. Беше десет метра пред Мортън и се носеше по гръб, като използваше ръцете си за рул.

— Просто се опитвам да опазя този тук жив.

— Доближихме се адски много до града.

— Знам. Само че сме почти на дъното.

След още двеста метра се озоваха на края на потока, където той се разширяваше и клокочеше върху широко, плоско дъно от камъни, преди да се влее в Трине’ба. Мортън излезе на скорост от последната извивка на реката и задникът му задра в камънаците. Заора за кратко през тях, преди да спре напълно.

— Мамка му — каза Роб. — Успяхме.

— Поздравления. — От гласа на Котката капеше сарказъм. — Приземихте се на нещо меко, нали? На оная част, с която мислите.

— Разкарай се, кучко.

Виртуалното зрение на Мортън му показа работещите сензорни дискове, които предаваха сигнала на Кат. Не бяха останали много от тях. Включи се в информационните потоци на сензорите им и видя, че там, където Паркър се бе изправил срещу врага, в отровно червеникавокафяво сияе малък кратер. В облаците над него беше разпорена дупка, около която се виеше виолетов въздух и забулваше вихрещата се бездна. Горите и храсталаците, пръснати върху хълмовете над града, бяха пламнали и се разгаряха в истински огнени бури; между тях опустошената трева тлееше. Нито един от сензорите не докладваше за преминаване на летателни апарати.

Котката се укриваше в нежна извивка над зоната на взрива. Телеметричните данни показваха, че костюмът й е невредим; силовото му поле я беше защитило от експлозията.

Мортън пусна мъжа и се изправи на крака. Силовото поле около извънземния град се намираше на петстотин метра. Наблизо нямаше следи от активност.

— Мисля, че за момента сме в безопасност — каза Мортън. — Може би е време да се махнем оттук.

— Амин — изсумтя Роб.

Мортън погледна към мъжа, който още лежеше проснат на камъните и пъшкаше тежко. Черните му дрехи бяха разкъсани на няколко места; абаносовата кожа под тях беше раздрана на места.

— Добре ли си? — попита Мортън.

Мъжът извърна глава и го погледна на кръв.

— Какво? Шега ли си правиш?

— Извинявай. Разполагам с медицински комплект, но ако можеш да вървиш, няма да е зле да увеличим малко дистанцията между нас и Рандтаун, преди да те позакърпя.

— Милостиви небеса, простете ми направеното.

— Какво си направил?

— Доведох още добри мъже до смъртта им. Предполагам, че вие сте отговорни за взрива? Ядрен беше, нали?

— Един от другарите от взвода ми го задейства. Опитваше се да спре флаерите, чието внимание привлякохте.

— Разбирам. — Мъжът склони глава и почти я потопи във водата. — В такъв случай съвестта ми трябва да понесе още повече смърти. А товарът й вече е ужасен. Наистина, орисниците сигурно ме мразят.

— Не мисля, че има нещо лично в цялата работа. Аз съм Мортън, а това е Роб.

— Благодаря ви, господа, оценявам факта, че ме спасихте. Добрината ще ви се върне многократно.

— Удоволствието е наше — изсумтя Роб.

— Кой си ти? — попита Мортън.

Мъжът се усмихна и показа окървавените си зъби.

— Саймън Ранд. Аз основах този рай.

Пещерата беше добро скривалище според Мортън. Отне им час да стигнат до нея. Катериха се по крайбрежните скали и от време на време нагазваха през дълбоки планински проливи, където планинските притоци се изливаха в смрадливата езерна вода.

Трима души чакаха водача си, изгарящи от нетърпение да научат какво се бе случило, когато се взривиха бомбите.

Дейвид Дунбаванд бе пострадал сериозно при по-ранен набег. Единият му крак беше счупен на много места и кожата там беше придобила нездрава синьо-черна окраска, а от дълбоки порязвания капеше сива и плътна течност. Краката му изглеждаха гангренясали и миризмата им също навеждаше на тази мисъл. Още няколко кости се бяха счупили в краткия му боен миг. Той се потеше непрекъснато, а влажната му коса се беше слепнала върху черепа.

Момиче, наречено Манди, се грижеше за него; изглеждаше изтощена, на ръба на сълзите. Нямаше как много да му помогне, освен да сменя превръзките му и да го храни със слаб бульон, който бяха приготвили от спасени хранителни пакети. Беше облечена в няколко възголеми вълнени пуловера и чифт зелени полуорганични непромокаеми панталони. Къдрици изтощена коса висяха изпод черна вълнена шапка.

Джорджия бе излязла да посрещне Саймън, който куцукаше към подслона.

— Тя е от първите ми ученици — каза той немощно, когато я представи на Мортън и Роб. — Джорджия бе с мен, когато построихме магистралата.

Тя им се усмихна смело и го хвана през кръста, за да му помогне да измине последните няколко метра по хлъзгавата скала. Лицето й беше красиво, макар и с груби черти. Подмладяването я бе върнало в юношеството й. Имаше квадратна челюст и остри скули. Носеше скъп дизайнерски костюм върху няколко тениски и термални панталони; полуорганичната материя беше оцапана със слой от кал, трупана в продължение на седмици, но все още осигуряваше някаква преграда срещу влажния въздух на пещерата и мразовитото течение, което проникваше отвън. Някога стилната й кестенява коса бе отрязана късо с ножици и сега беше покрита от копринен шал, увит като тюрбан.

Мортън последва Саймън и Джорджия, които се заизкачваха по скална тераса, водеща обратно към главното помещение. То беше осветено от няколко захранващи се със слънчева енергия крушки — от онези, които се продаваха във всеки магазин за къмпинг екипировка. Силно се нуждаеха от презареждане. От тях излизаше слабо жълто сияние, което дори не достигаше до тавана на пещерата. Въпреки това имаше достатъчно светлина, за да види трите тела в запечатани найлонови чували до задната стена.

Дейвид се вдигна на лакти и се намръщи от усилието.

— Къде са другите? — Той гледаше сломено към входа, тъй като вече знаеше какъв отговор ще получи.

— Съжалявам — каза му Саймън.

Манди се свлече и започна да плаче.

— Тироун? — попита Дейвид.

— Не. Обаче свали едно от извънземните. Отстояваше позицията си до самия край.

— Едно! — възкликна с горчивина раненият. — Едно от милион. Не трябваше да оставам тук. Трябваше да тръгна с Лидия и децата. Няма никакво значение дали сме тук, или не. Просто ни избиват. Погледни ни! Останахме само четирима. Какъв е смисълът?

Той се отпусна отново на един от тънките матраци, като се тресеше от болка и дишаше дълбоко.

— Колко бяхте в началото? — попита Мортън.

— Осемнадесет от нас останаха тук — каза Саймън, след като седна тежко. Махна с ръка към вътрешността на пещерата. — Само това остана от нас. Иска ми се да кажа, че със себе си сме повлекли армии от извънземни в ада, но, уви, усилията ни досега дадоха посредствени резултати в най-добрия случай. Те са добре екипирани и са отлични войници. В интерес на истината не постигнахме друго освен собствената си гибел.

Той зачеса лечебните превръзки, които Роб бе наложил на раните му по пътя на връщане. Джорджия седна до него и опря брадичка на коленете си.

— Осемнадесет — прошепна Мортън. Не искаше да пита за повече подробности; струваше му се толкова жалка картинка. Не че Ноктите на Котката се бяха справили кой знае колко по-добре. Все още не.

— Моля ви — обърна се към тях Манди. Тя погледна нагоре и избърса очите си. — Можете ли да ни върнете във Федерацията?

Мортън се зарадва, че шлемът е на главата му; така тя нямаше да види изражението му.

— Не съм сигурен. По план не се предвижда да ни приберат оттук в следващите шест месеца. Ще уведомя флота, че сте тук, разбира се. Вероятно ще се опитат да отворят червеева дупка, за да ви спасят.

Тя склони глава.

— Разполагате ли с начин на комуникация? — попита хрипливо Дейвид Дунбаванд.

— Да. Флотът отваря червеева дупка на редовни интервали, за да приема съобщенията ни. Можем да съобщим на семействата ви, че сте добре.

— Бих предпочел да не го правите. — Той се усмихна, но веднага се закашля.

— Нека да те прегледам — каза Рон. Свали шлема си и коленичи до ранения мъж. Задържа диагностичната система над крака и торса на Дейвид. — В лагера разполагаме с пълни запаси от медицинска екипировка. Там трябва да има нещо, което да ти помогне.

— Болкоуспокояващо като за начало — каза Дейвид. — Нашите свършиха. Болницата беше затворена зад първото силово поле, което издигнаха. Оттогава ни се налага да се справяме с това, което открием във фермерските къщи. Никога не е много, а ни се струваше егоистично да пестим запасите за сметка на горкия стар Напо, дори накрая.

Той посочи към един от труповете.

— Няма проблеми — каза Роб и извади малък уред за инжектиране от раницата си.

Дейвид въздъхна облекчено, когато машинката се притисна към врата му.

— По дяволите, никога не съм мислил, че ще ми хареса да съм безчувствен. Много мило от твоя страна, приятелю.

— Удоволствието е мое. Сега просто стой мирен и остави рутинните медицински програми на е-конома ми да решат какво да правим с теб.

— Какъв канал може да понесе червеевата дупка, която ползвате за комуникации? — попита Дейвид. — Спомените на приятелите ни са при нас; можем поне да ги пратим на безопасно място.

— Разполагате със защитен трезор тук? — попита Мортън.

— Сигурността им е въпрос на чест — каза Саймън. — Всеки път, когато някой от нас излезе навън, прехвърляме последните си спомени в обикновена портативна система. Тези, които оцелеят, са заклети да ги върнат в безопасност във Федерацията. Имаме си доверие. В тези ужасни времена приятелството прерасна в достатъчно силна връзка, за да ни даде силата да се изправим срещу телесната загуба със смелост и непоколебимост.

Мортън не беше сигурен, че може да повери спомените си на някой от Ноктите на Котката.

— Прехвърлянето ще е доста бавно — каза предпазливо той. — Червеевата дупка се отваря за кратко. Само за няколко секунди.

— Разбирам — каза Саймън. — Оцелели сме досега, още няколко месеца не би трябвало да са проблем, особено когато сме защитени от вашите оръжия.

Мортън свали шлема си. След продължителното дишане на филтриран въздух миризмата на пещерата му се стори изключително силна. Не можеше да определи на какво му миришеше точно: сурово месо, но с някакъв сладникав аромат. Беше странно.

— Какво е това?

— Миризмата? — каза Манди. — Проклетото нещо, с което замърсяват Трине’ба. Става все по-лошо.

— Имате ли някаква идея какво е? Видяхме рафинерията, която са построили.

— Преди време взех няколко проби — каза Дейвид. — Прилича на някакво водорасло. Те биоформират Трине’ба.

— Вярвам, че това е първата стъпка към превръщането на тази планета в дом единствено на собственото им биологично наследство — каза Саймън. — Несъмнено не показват никаква заинтересованост към който и да е от съществуващите организми. Това е империализъм, чиято цел е да се разпростре чак до клетъчното ниво.

Рон извади няколко флакончета от медицинския си комплект и ги постави в жлеба на уреда за инжектиране.

— След това ще увия крака в обвивка от лечебна тъкан — каза той на Дейвид и постави инжекцията върху обезцветеното бедро на мъжа. — Не мога да наместя костите както трябва, но обвивката и биовирусите би трябвало да те стабилизират, докато не те върнем във Федерацията.

Дейвид се изкашля. По устните му полепнаха малки кървави петънца.

— Надявам се Лидия да е продължила вноските по медицинската ми застраховка.

— Ще оцелееш, Дейвид, обещавам ти — каза спокойно Саймън. — Ако трябва, ще те нося на собствения си гръб до червеевата дупка.

Той млъкна, след като се разнесе звук от цапане през входния процеп.

Котката прецапа през водата, качи се при тях и свали шлема си. Косата й се беше слепнала от пот и многобройните й тънки заострени кичури с боядисани в пурпур връхчета стърчаха нагоре. Тя се ухили широко и големите й синьо-сиви очи огледаха пещерата.

— Чудно — каза тя. — Здравейте, момчета, липсвах ли ви?

— Както ми липсва престоялото ми повърнато — каза Роб и продължи да сваля превръзките от крака на Дейвид.

Котката направи няколко големи крачки до средата на пещерата.

— Е, мили мои, това бяха доста впечатляващи шест часа, какво ще кажете? Двама от нас са мъртви. Не успяхме да спасим двама цивилни. Взривихме няколко ядрени глави, които не причиниха кой знае какви поражения. Най-важното — сензорните ни дискове ги няма. После ми говорете как сме щели да ги ударим сериозно.

— Ти не помогна особено — каза Мортън.

— Чу ме какво ти казах. Предпочете да не ми обърнеш внимание.

Макар и да му пасваше идеално, Мортън с удоволствие свали бронекостюма си. Разтърка всяка част от тялото си, до която успя да стигне, успокоявайки сърбящата го кожа и схванатите мускули. Цялата дреха от полуорганични фибри, която носеше под бронята, отблъскваше студената влага на пещерата и го пазеше относително сух. Нямаше как да се отърве от миризмата.

След като се бяха изхранвали с изнамерени хранителни пакети в продължение на седмици, оцелелите от Рандтаун приветстваха с радост храната, донесена от Ноктите на Котката.

— Корпоративна производствена каша, наситена със захар, зле модифицирани гени и токсични добавки — каза Джорджия, докато тъпчеше парче риба в устата си направо от опаковката. — Господи, колко е вкусно.

— С предишния ни начин на живот е свършено — каза Саймън. Той прие опаковка с вегетарианска лазаня от Кат и наклони глава в знак на благодарност.

— Не е от производствена ферма на Големите15 — каза му тя. — Аз не бих си тъпкала тялото с подобен боклук.

Мортън видя как Роб отваря уста, но погледите им се срещнаха и Роб извърна глава.

— Трябва да решим какво да правим — каза Мортън. — Мисля, че приоритетът ни е да ви изведем оттук.

— Ами Дейвид? — попита Саймън. Дунбаванд беше увит в лекия спален чувал на Мортън, който пазеше лечебната превръзка от зловредната влага. Той спеше неспокойно, докато наркотиците и биовирусите работеха в тялото му, за да облекчат пораженията.

— Можем да го качим в един от мехурите ни и да го отдалечим оттук с дистанционни команди — каза Мортън. — Ще бъдете в по-голяма сигурност горе в планините Дау’синг.

— Да, извънземните, изглежда, са се съсредоточили около Рандтаун и долините в непосредствена близост около скалата Блекуотър — каза Саймън. — Би трябвало да сме извън опасност в планините.

— Ами мисията ни? — попита Роб. — Уж трябва да вгорчим живота на извънземните.

— Ще го направим — каза Мортън. — Имаме шест месеца.

— Не бих искал да ти противореча — каза Саймън, — но сте видели с очите си новите генератори на силови полета, които строят. Опасявам се, че заработят ли веднъж, дори вие ще можете да направите твърде малко, за да нанесете поражения на главните им съоръжения. Това е третото разширение и подобряване на защитата им, което правят, откакто са пристигнали. Всеки път силовите полета стават по-големи и по-силни.

— Първо се опитахме да проникнем вътре — каза Джорджия. — Петима от нас бяха заловени, докато се промъкваха през канализацията. Нямаха никакви шансове. Извънземните сигурно са очаквали да се опитаме да проникнем в базата им. Не са глупави. Горкият стар Напо пък поведе отряд от гмурци, които трябваше да използват подводен път през стария аквариум. Нищо не проработи. Погрижили са се за всеки маршрут.

— Няма пътища, вече не — каза Манди. Тя дъвчеше безстрастно сандвич с бекон. — Вече са излезли извън старите граници на града. Всички сервизни тунели и канали за оттичане по време на буря са в границите на силовото поле.

— Вие, момчета, изобщо не мислите — каза Котката. Гласът й, пропит от насмешка, проряза като нож въздуха в пещерата. Мортън я погледна с раздразнение. Тя правеше йогийските си упражнения. Единият й крак беше качен зад врата.

— Сещаш ли се за решение? — попита Мортън.

— Очевидно е.

— Би ли желала да го споделиш?

— Да изсипем ядрените глави върху тях. Това е всичко, което можем да направим.

— Не можем да ги атакуваме с ядрените глави. Няма как да стигнем до тях.

Тя затвори очи, постави ръце в поза Зора и вдиша дълбоко.

— Трябва да има начин да проникнем вътре — каза Роб. — Ами пещерите?

— Не — каза Саймън. — Направихме пълно сеизмично изследване, преди да започнем строежа Рандтаун. Не исках, след като се установим, изведнъж да се изправим пред земни спадове.

— Разполагате ли с нещо, което може да изрови път под силовото поле? — попита Джорджия.

— Отмъстител „Аламо“ — прошепна Роб с малка усмивка, чийто смисъл знаеше само той.

— Не — каза Мортън. — Не дойдохме с нужната екипировка за фронтално нападение. Предполага се, че трябва да тормозим врага и да разстройваме силите му, да ги накараме да похабят време и пари, за да пазят гърба си във всяка секунда.

— Хубава теория — каза Саймън. — Само че те са много централизиран вид. Дейността навън в долините е уязвима от ударите на кампания като тази, която описа, но се съмнявам, че в крайна сметка ще ги засегне особено. За да ги уязвите, трябва да ударите по структурите вътре в силовото поле.

— Ще трябва да се пробваме под вода — каза неуверено Роб. — Дори и енергоизточващите мрежи да не работят под вода, трябва да има някакъв начин да проникнем вътре. Някаква арка в рифа или пък входяща тръба. Нещо!

— О, това е болезнено — каза Котката и свали крака иззад главата си. — Мислех, че си от породата на изпълнителните директори, Морти. Какво стана с „не търсим кръпки, а измисляме решения“ и останалите приказки от този тип, на които се радвате толкова много в корпоративната сфера?

— Моля те, просто ни сподели идеята си — каза уморено той.

— Извънземните не спират да разширяват периметъра, който развиват около рафинерията, нали? Това, което ще направим, е да сложим ядрена глава извън сегашното силово поле, но в границите, които ще обхваща новото. Когато превключат новото силово поле, ядрената глава ще се намира зад защитите им и ще се взриви. Някаква въпроси?

На Мортън му се прииска да се изрита, решението беше толкова очевидно. Отдаде липсата на ясна мисъл на шока от загубата на Паркър и Док.

— Саймън, извънземните изключват ли вътрешните силови полета, след като новите са готови и функциониращи.

— Да. Досега са го правили.

— О, Господи, момчета, наистина ли ще използваме моята малка стара идея? — Котката изпърха с клепки.

— Да — каза Роб. — Предполагам, че няма да се навиеш да останеш с ядрената глава и да я взривиш, когато се уверим, че всичко е точно?

Експлозията, която Паркър бе задействал срещу флаерите точно преди да загине, бе направила нещата доста сложни. На практика вече нямаше къде да се укрият по хълмовете над и зад града. Това им оставяше източната страна, която се бе оказала донякъде защитена от ударната вълна. Дори там дърветата бяха приведени до земята и овъглени. Огромни участъци от земна генномодифицирана трева бяха изтлели, преди непрекъснатата суграшица и ръменето да угасят жалките им пламъци.

Тук бе имало няколко огромни къщи, сгушени в собствените им уединени дипли в земята. Беше един от районите, заселени от по-заможните, и от него се откриваше разкошна гледка към Трине’ба. Всички сгради бяха пострадали от първата атака, поразила Регентите, и от екологичните последици от нашествието. Покривите им бяха разбити и изкривени, а стените им стояха килнати настрана. Някога красивите им градини се бяха превърнали в кални блата, в които растенията бяха избуяли за кратко, преди климатът да се обърне срещу тях.

Мортън и Котката си проправяха внимателно път през една от тези градини. Собственикът й бе колекционирал страстно различни видове бамбук. Събрани на групи стъбла се виеха в дълги линии; от въздуха градината щеше да изглежда като гигантска тигрова орхидея. Сега листата бяха станали кафяви и пренаситени с влага. Младите стъбла гниеха в калта.

— Още двеста метра би трябвало да са достатъчни — каза Мортън. — Ще сме вътре в периметъра.

Градината представляваше ниска падина. Формата й беше отчасти естествена. Малка армия от агророботи я бе разширила към нежния склон на хълма. Трябваше да поставят тактическата ядрена глава на самия край на градината, където бамбукът отстъпваше на дюни, покрити с рози. Щяха да поставят устройството в позиция, от която имаше директна видимост към гигантската рафинерия до брега. В градината беше тъмно като в междузвездния космос благодарение на постоянните облаци, които запречваха слънчевата светлина, и на суграшицата, която изпълваше въздуха. Дори при пълно увеличение визуалните сензори се затрудняваха с образа. Мортън разчиташе почти изцяло на инфрачервените сензори, които придаваха на високата, загиваща растителност заплашителен вид на надвиснали великани.

— Тип-топ — каза Котката. Каза го с леко презрение — гласът на фалшивите ентусиасти.

На Мортън не му пукаше. Бе я взел със себе си, защото й нямаше доверие, за да й повери задачата на Роб. Бяха решили, че за всеки случай трябва да поставят втора ядрена глава на дъното на езерото. Сензорният им диск и комуникационните предаватели не функционираха под вода. Така че това беше работа за един човек. Котката беше истински трън в задника му като партньор, но така поне можеше да я държи под око. Зачуди се как ли се справя Роб. Не бяха преминали през кой знае колко подводни тренировки.

Роякът от разузнавателни роботи, които кръстосваха местността, стигна до къщата в центъра на градината. Тя представляваше дълга двуетажна сграда със стени, облицовани със застъпващи се дъски. Имаше гараж с три врати и тераса по продължение на стената срещу Трине’ба. Вълните от ядрения взрив я бяха изкривили сериозно и от всички ъгли висяха изпотрошени дъски. Слънчевите панели бяха полуразтопени под действието на огромната температура. Бяха се разтекли като восък по носещите греди, така че сега дъждовната вода капеше в къщата и наводняваше вътрешността й. Всички прозорци бяха изпотрошени. Парчета стъкло раздираха веещите се завеси, чиито останки се изчерпваха от няколко подгизнали парцала, които плющяха мързеливо под слабата суграшица.

Разузнавателен робот 411 засече източник на инфрачервено излъчване на приземния етаж.

— Хей, здрасти — промърмори Котката.

— Още един оцелял? — предположи Мортън. Температурното ниво беше приблизително колкото характерното за човек.

— Може да е говедо или голяма овца.

— Страшна идея, продължавай да си я повтаряш.

Хиперпушката на Кат се показа от предмишницата на костюма й. Ракетите „ХВвиксън“ се заредиха в пълнителите зад лопатките й. По краката й пропълзяха плъхове-мини, които се втурнаха в плътното прикритие на бамбука.

Пет разузнавателни робота се запромъкваха към къщата. Изкатериха се по разнебитените стени и се вмъкнаха през прозорците. Топлинният източник изобщо не помръдна.

Във виртуалното зрение на Мортън изскочи поредица от неоновозелени символи.

— Електрическа активност.

— Не е голяма. Прилича на портативна система в икономичен режим.

Един от роботите забърза към една от отворените врати. Антенните му пъпки започнаха да събират информация от всекидневната. В средата на голямата стая стоеше извънземно. Не носеше бронекостюм. През пролуките в тавана капеше вода и се плискаше по бледата му кожа. Портативна система от Федерацията лежеше на масичката за кафе до него. В малкия шунт беше включен оптичен кабел, който се извиваше до компактно електронно устройство, свързано с грудковидния край на едно от четирите горни стъбла на извънземното.

— Мамка му — изсъска Мортън. — Къде са останалите? Винаги се придвижват на четворки. — Той нареди на разузнавателните роботи да обградят къщата и да разширят периметъра на търсенето си. — Какво, по дяволите, прави то?

— Един момент да си включа програмата за усилване на телепатията. О, ужас, май не работи. Откъде, мамицата му, да знам какво прави, тъпак такъв?

— Не ми помагаш. Отново.

— Преглеждам наличната информация. Няма ги обичайните сигнализиращи емисии. Освен това не е въоръжено. О… почакай.

Едно от източените стъбълца на короната на извънземното се наклони към разузнавателния робот, който надничаше иззад рамката на вратата. Пъпката от плът, която го увенчаваше, беше облечена в полусфера от някакъв електронно активен пластмасов материал, придържан от няколко еластични ленти.

— Това очила за нощно виждане ли са? — попита любопитно Кат.

Мортън не й отговори. Разузнавателният робот докладва, че долавя трансмисия, базирана на стандартен за Федерацията киберсферен протокол. Сигналът беше много слаб; никой извън разрушената къща нямаше да успее да го засече. Е-кономът му го изписа във виртуалното му зрение.

„ПРЕДАВАМ СЕ. МОЛЯ, НЕ СТРЕЛЯЙТЕ.“

По раменете на Мортън полазиха студени тръпки.

— О, по дяволите! — каза Котката. — Сега какво?

— Нямам никаква шибана представа. — Нареди на е-конома си да активира съответстващ протокол. Използва виртуалната си ръка, за да напише отговор, и го прати по разузнавателния робот:

„КОЙ СИ ТИ?“

„ПРИЯТЕЛ. СЛЕД МИНАЛАТА НОЩ РЕШИХ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕТЕ ОТНОВО. ТЕЗИ КЪЩИ СА ДОСТА ДОБРИ ЗА УКРИТИЕ И СА БЛИЗО ДО РАНДТАУН. БЕШЕ ЛОГИЧНО МЯСТО, НА КОЕТО ДА ДОЙДЕТЕ. ЧАКАХ ВИ.“

„КАКВО ИСКАШ?“

„ДА ДОЙДА С ВАС.“

„КЪДЕ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ОТИВАМЕ НИЕ?“

„ОБРАТНО ВЪВ ФЕДЕРАЦИЯТА. РАЗПОЛАГАМ С ИНФОРМАЦИЯ, КОЯТО ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ В БОРБАТА СРЕЩУ ПЛАНИНАНАЗОРАТА.“

„КАКВО Е ПЛАНИНАНАЗОРАТА?“

„ПЪРВИЯТ“

„ТИ НЕ СИ ЕДНО ОТ ИЗВЪНЗЕМНИТЕ, СРЕЩУ КОИТО СЕ СРАЖАВАМЕ.“

„НЕ. СЪЗНАНИЕТО МИ Е ЧОВЕШКО. АЗ СЪМ ДЪДЛИ БОУЗ.“

Кресат беше красив. Марк бе изненадан. Очакваше нещо като Елан — свят, на който хората бавно подчиняваха естествения терен и оскъдната растителност според разбиранията си за естетичност и практичност. Великите имения си представяше като оазиси от буйна зеленина, оградени от земеделски земи и гори, които бавно се простираха по равнините, а планините си оставаха диви и недокоснати.

Вместо това живееше в парк, където всяка подробност бе изпипана до най-малката подробност. Найджъл Шелдън бе избрал Кресат заради флората му. Заради местната звезда от клас G и липсата на голяма луна, като земната, метеорологичната среда на планетата беше пасивна. Имаше стандартните климатични зони и сезони, но бурите бяха рядкост и при подобна стабилна атмосферна ситуация еволюцията бе произвела някои впечатляващи растителни видове. Всяко дърво израстваше високо, два-три пъти над височината на земните борове и дъбове, а огромни ярки цветове красяха короните им. В разгара на лятото местните треви сменяха обичайното си, почти земно зелено, с проблясващо лебедовобяло. Обширни поклащащи се прерии в млечнобяло изпускаха облаци от ухаещи на мед спори, които посребряваха въздуха над цели континенти. Лози и лиани избуяваха в горите, а внушителните им цветни конуси натежаваха с огромни гроздове дребни плодове.

Бюн, построеното набързо жилищно село, в което бяха настанени, се намираше на четиридесет километра от Иланум — града, в който се отваряше червеевата дупка на ТСП. Беше сгушено в нежните извивки на ширналите се тревни площи, чийто западен хоризонт граничеше с далечните, покрити със сняг планини. Последните напомняха на семейство Върнън за Дау’синг. Селището беше специално пригодено за огромния приток на техници и експерти, които работеха по проекта.

Гората, с която селото граничеше от едната си страна, се извисяваше над бъркотията от едноетажни къщи като джунгла от дървесни небостъргачи. По вълнообразната земя се виеха поточета. На няколко места вече ги прекрачваха мостове, част от стабилно разрастващата се пътна мрежа. Всеки ден караха нови къщи, натоварени на широки и ниски товарни камиони. Може и да бяха подвижни домове, но Бюн беше далеч от парковете от каравани, пълни с наемни работници, които в ранните години бяха израствали около гарите на ТСП на всички нови светове. Разполагаше със собствени училища, ресторанти, барове, магазини и градски център; в момента поставяха предварително изработените блокове на новата болница, които си пасваха като грамадни тухли в стена. Всичко това се правеше, за да разполага Бюн със същите удобства, на които се радваше и Иланум.

Единствено заводите разваляха идилията. Срещу Бюн, до гората, бяха построени дълги редици от прости на вид, огромни кубовидни сгради, чиито матовокафяви, устойчиви на климата стени гризяха девствената природа като механичен рак. Още ги строяха, по издигането им се работеше денонощно. Кибернетичните машини, с които ги запълваха, пристигаха със също толкова впечатляваща скорост.

Веднага щом автобусът стигна до края на гората и пое по последния километър от новата магистрала към селото, Марк разбра, че ще пасне тук. Сякаш вторият шанс да се закрепи финансово, се отнасяше също така и до начина му на живот. Гледаше на Бюн като на това, в което Рандтаун щеше да еволюира в крайна сметка — богат и целенасочен град. Вместо селско стопанство имаше индустрия. А вместо Трине’ба я имаше гората, която жителите вече наричаха Гората на дъгата, вдъхновени от спиращите дъха цветя. Въпреки това градът запазваше сплотеността на малкия град. По-малко от час след като се бяха нанесли в къща, голяма колкото тази в долината Улон, трима съседи се отбиха, за да се представят и да ги попитат дали се нуждаят от помощ. Сенди и Бари се втурнаха заедно с банда малчугани да изследват околността.

Марк съжаляваше единствено, че не е успял да види нито едно от легендарните зашеметяващи имения, които членовете на династията Шелдън бяха построили за себе си. Нито едно от тези големи колко страни владения не се намираше в близост до Иланум.

След това се запозна с работата си. Работеше в завод номер 8. По време на ориентировъчния си клас научи, че в него има три отделения. Това му се стори напълно нормално. Дори му казаха размерите им: цилиндрични помещения с диаметър от двадесет и пет метра и височина тридесет и пет. По стените имаше стотина роботизирани ръце от модифицирана пластмаса и двадесет манипулатора за вдигане на тежки товари; във вътрешността можеха да работят едновременно до сто и петдесет инженерни робота. Конструкторската работа се управляваше от система, заредена със софтуер от ранга на ОИ.

— Строите звездни кораби — каза му Лиз, когато той се върна у дома след първата дванадесетчасова изтощителна смяна. — Така говорят всички в града.

— Да, но не са за флота. Отделите за сглобяване изграждат цели отделения, затова са толкова големи и усложнени. Приличат на сфери с по шест херметически люка. Трябва само да ги свържеш с хипердвигателно отделение и можеш да построиш колко си искаш голям кораб. Това е възможно най-добрият модулен проект.

— Какви са отделенията?

— Завод 8 произвежда хибернационните резервоари — каза той.

— По дяволите. Строят евакуационни кораби. Днес ми се обадиха от отдела по заетостта и ме попитаха дали не искам да работя в екип, който проектира агрономни лаборатории за генетични изследвания от най-високо ниво. Знаеш ли какво означава това?

— Модифициране на земни посеви, за да виреят в извънземна почва.

Лиз засмука долната си устна.

— Шелдън ще избяга, ако загубим войната — каза тя с мрачно удивление. — Сигурно ще отведе цялата династия със себе си. Колко хибернационни резервоара има в отделенията?

— По сто във всяко. Основните части, които получаваме, вече са интегрирани; с изключение на корпуса и животоподдържащите системи, по-голямата част са стандартни, достъпни на пазара машини. В залите за сглобяване просто се нагаждат парчетата. Този проект е развиван изключително усилено. Иначе щеше да отнеме много дълго време, дори при работа с напреднал проектантски софтуер. Мисля, че е планирал това още преди нашествието.

— Сто в отделение? — зачуди се тя. — Това е голям кораб.

— Страшно голям. Завод осем произвежда по шест готови отделения на седмица. Някои от останалите заводи просто пакетират индустриални кибернетични машини за дългосрочно складиране. Виждаш колко много камиони се движат по магистралата; извозват някъде всички готови продукти.

— По шест на седмица в един завод? Това е… — Тя притвори очите си, докато умножаваше наум. — Исусе! Колко големи са тези кораби? Сигурно планира да вземе цялата планета със себе си.

— Ако възнамеряваш да основеш наново високотехнологично общество от нулата, ще се нуждаеш от много екипировка, както и от стабилна база от хора.

Тя го прегърна.

— Дали ще вземат и нас?

— Не знам.

— Трябва да разберем, бебчо. Наистина трябва.

— Хей, хайде де; това е просто параноята на богаташите. Далеч сме от това Федерацията да падне пред Първите.

Марк помилва гърба й и нежно придвижи ръка по гръбнака й, знаеше, че тя обича това.

— Тогава ние също трябва да станем параноици. Ако наистина загубим, какво ще стане със Сенди и Бари? Видяхме Първите със собствените си очи, Марк. На тях изобщо не им пука за хората. За тях ние сме по-долу и от мръсотията в басейна.

— Добре. Ще поразпитам. Някой в завода трябва да знае. Хей, споменах ли ти, че старият Бърком е един от управителите? Той сигурно ще ми каже.

— Благодаря, бебчо. Знам, че понякога съм непоносима.

— Никога. — Той я притисна по-близо до себе си. — Не знам къде сглобяват звездните кораби. Трябва да е някъде в орбита, но тук не съм виждал нищо. Не че наистина съм се оглеждал, но всяко нещо с такива размери трябва да се вижда като малка луна.

— Може да е къде ли не в близките сто светлинни години. Дявол да ме вземе, онзи астероид на Ози е идеалното място, което могат да използват като пристан за звездни кораби. Намира се в най-дълбока тайна и е обитаем. Можеш да настаниш цял град с хора в него и пак няма да направят впечатление.

Облакът над Регентите се сгъстяваше и носеше със себе си плътна суграшица, примесена с дребен град, който удряше по бронекостюма на Мортън — нескончаема татуировка от пращене, която се съчетаваше с жвакането му през лепкавата киша.

Връщането им нагоре към планинската седловина беше бавно. Всички оцелели хора от Рандтаун се придвижваха с мехурите, които лесно се справяха с терена, а оцелелите членове на Ноктите на Котката просто крачеха, обгърнати от броните си. Оставаше обаче извънземното, което твърдеше, че е Дъдли Боуз. То не разполагаше с каквито и да било дрехи, които да предпазят бледата му кожа. Боуз им бе казал, че тялото му ще функционира в студа, но трудно. Затова трябваше да го увият в одеяла и парчета плат, а след това да увесят листове пластмаса отгоре му, за да го защитят от най-неприятните ефекти на времето. Дори така съществото не можеше да се движи бързо по калния склон.

Отне им по-голямата част от нощта само за да стигнат до нивото на облаците, и то по прав маршрут нагоре от пещерата. След това трябваше да последват очертаната от сензорите линия до седловината, където се намираше екипировката им.

Засякоха флаери, които патрулираха езерото под тях, но нито един не се доближи до планините и коварните им вертикални течения и локализирани вихри.

Когато най-сетне стигнаха до седловината, се скриха в една от дълбоките пукнатини. Роб отвори един от пакетите, които Паркър и Док бяха донесли със себе си.

— Пробвайте тези — каза той на тримата бегълци и им раздаде дрехи. — Много от тях са полуорганични, така че ще се нагодят към телата ви.

— Благодаря — каза мрачно Саймън. — Съжалявам, че така и не успяхме да се запознаем с приятелите ви.

— Да, както и да е. — Роб се обърна и коленичи до Дейвид Дунбаванд. Мъжът се бе посъвзел значително по време на пътуването в мехура: кожата му отново имаше цвят, а трескавото потене бе престанало. — Как си?

— Добре. Изкачването беше интересно, поне частите от него, които си спомням. Тези биовируси действат, сякаш съм изпил галон коктейли с шампанско.

— Кракът ти се стабилизира — каза Роб, докато движеше диагностичната система нагоре и надолу по тялото му. — Изглежда добре.

— Благодаря.

— Ами ти? — Мортън попита подвижното извънземно със съзнанието на Боуз.

— Тялото е мудно, но функционално. Подвижните на Първите имат известни проблеми в студа, но са по-издръжливи от хората. — Полиетиленът и одеялата около него бяха покрити с тънък слой кална киша. То ги развиваше едно по едно и ги пускаше на скалистия под. Държеше в щипците на ръката си системата, която използваше, за да говори с тях. — Може ли да ям, моля?

— Разбира се.

По време на изкачването и тримата членове на Ноктите на Котката носеха пластмасови пликове с езерна вода. Боуз им каза, че водата е пълна с базови клетки, основната храна на извънземните. Освен това съдържаше растителност, която приличаше на накълцани водорасли. Извънземното бе натрупало сериозни запаси в съборетината, докато очакваше спасителите си.

Всички бяха чули историята на Боуз по време на изкачването. Как той и Фербеке били заловени на Наблюдателната кула; за плена и смъртта им, за свалянето на личните му спомени в един от неподвижните. Разказът му им откри удивителен поглед към естеството на заплахата, срещу която бе изправена Федерацията. Мортън и останалите бяха изключително потресени от чутото. В съзнанието на нашественика се таеше стремеж към пълен геноцид. ПланинаНаЗората беше психически неспособен да схване идеята за компромис, какво оставаше да се съгласи да сподели вселената с друга форма на живот. „Може би Док Робъртс и Паркър бяха схванали правилно нещата — помисли си Мортън. — Това е битка до смърт.“

— Не след дълго би трябвало да те заведем в болница — каза Роб на Дейвид. — Флотът ще отвори червеева дупка веднага щом разберат, че Боуз е с нас.

Мортън се обърна към останалите и каза:

— Не съм сигурен, че трябва да уведомяваме флота.

Котката се засмя доволно.

— Шегуваш се, нали? — каза Роб.

— Не.

— Добре, в такъв случай ще споделиш ли защо не?

— Мелани ми каза, че на флота не може да се вярва. Явно в Сената се разразява някаква мащабна борба между Династиите и Великите фамилии.

— Пълни глупости — каза Роб.

— За Мелани Рескорай ли говориш? — попита Саймън. — Репортерката?

Манди изпухтя от изненада.

— Мелани!

— Да — каза Мортън.

— Как ще помогнем на Федерацията, ако не кажем на флота? — попита Саймън.

— Не казвам, че не трябва да им съобщаваме изобщо — каза Мортън. — Просто искам да знам какви ще са последствията, преди да го направим.

— Как точно предлагаш да разберем това? — попита Роб. В гласа му се долавяше заплашителна нотка.

— Мелани уреди да бъдат включени шифровани съобщения в записите, които пращам за предаването на Микеланджело. Тя ще може да ни каже дали е безопасно.

— Безопасно! — изсумтя Роб. — Човече, какъв параноик си само!

— Вижте, един ден няма да е от значение — аргументира се Мортън. — Тук сме в пълна безопасност. Така или иначе трябва да изчакаме включването на голямото силово поле в Рандтаун. Просто ми се доверете.

— Мамка му! — Роб се вторачи гневно в Котката. — Ти какво мислиш?

— Аз ли? Мисля, че е смехотворно, миличък. Давай, Мортън, изгаври се с флота. Получаваш гласа ми.

— Не знам колко струва преценката ми — каза Саймън, — но аз имам доверие на Мелани.

— Как можа да го кажеш? — попита ядосано Манди. — Малката кучка съсипваше града ни и всичко, което защитавахме, твоите собствени идеали. Цялата Федерация ни мразеше заради нея.

— Но ни спаси, нали? — каза нежно Саймън. — Това не е ли достатъчно, за да изкупи греховете си?

— Нещо стана тук — каза Боуз. Всички погледнаха към създанието. — Тук ПланинаНаЗората се изправи срещу СИ. Това беше единственият им сблъсък по време на нашествието. Затова избрах да се върна във Федерацията от Рандтаун; СИ е представен по някакъв начин тук.

— Беше — каза Мортън. — Присъствал е тук. Мелани работи за СИ.

— Ха! — възкликна Саймън. За първи път от седмици по лицето му се изписа истинска усмивка. — Винаги съм се чудил как успява да постигне всичките онези неща.

— Приятелката ти е нещо като агент на СИ? — попита недоверчиво Роб. — Тази… кукла?

— Хей — изръмжа Мортън.

Котката се засмя отново.

— О, това е невероятно. Толкова ти благодаря, Морти.

Мортън задържа погледа си върху Роб.

— Да кажа ли на флота, или не?

Роб огледа всички, накрая задържа дълго погледа си върху застиналия подвижен.

— Дявол да го вземе. Прави каквото искаш, Мортън. След като взривим ядрената глава обаче, най-добре приятелката ти да измисли много сериозна причина да не казваме на флота кой е с нас. Толкова ще е времето й за действие.

Марк и Лиз прекараха вечерта в дневната си с бутилка вино, наблюдавайки последните мигове на Рандтаун. Беше вино от долината Улон. Търсачката на е-конома бе открила доставчик на Лиона, който разполагаше с няколко бутилки; цената си беше чисто изнудване, а освен това трябваше да заплатят допълнителна такса на куриерите от „МоЗ Експрес“ за доставка в рамките на деня. Какво друго обаче можеха да пият, докато наблюдаваха как ядрената експлозия изличава дома им?

Мелани се бе присъединила към Микеланджело в студиото му по случай репортажа. Бе почела сериозността на събитието с дълга черна рокля, чиято пола с волани се разтваряше и показваше красивите й крака. Косата й беше изпъната назад и хваната в дебела, извита опашка. Микеланджело седеше зад бюрото си като второстепенен гръцки бог в ярък син костюм. Сексуалното напрежение между двамата беше толкова силно, че всеки, включен към пълния информационен поток на телесензорното предаване, можеше почти да подуши феромоните, които телата им изпускаха в студиото.

Без съмнение ситуацията напомняше неприятно на Марк за деня, когато срещна Мелани при блокадата в планините Дау’синг.

— Ти беше там по време на евакуацията — каза Микеланджело. — Каква е реакцията ти спрямо това?

— Беше неизбежно. В Рандтаун си прекарах наистина чудесно. Хората бяха малко чешити, всички го знаем, но това, което Първите бяха сторили на града и Трине’ба, ме потресе. Получиха каквото заслужават. Само се надявам останалите взводове на флота да са също толкова ефективни.

— Казваш ефективни, но те загубиха двама от членовете си по време на първото им разгръщане. Този невероятен запис, заснет ексклузивно за нашето предаване, показва срещу какво смазващо превъзходство са изправени наземните ни войници.

Картината превключи от, студиото към зърнестия образ на планински склон посред нощ. Беше сборно предаване от различни сензори, които образуваха черно-бял образ. Картината беше съсредоточена върху Рандтаун, а силовото поле сияеше като фосфоресцентна перла над познатия бряг. Тактическата ядрена глава експлодира и заля вътрешността на полето със светлина. За секунда то устоя и удържа експлозията. В следващия миг поддаде и ядрената гъба се изстреля нагоре от врящ казан от мрак.

— Вече наистина никога няма да се върнем — каза мрачно Марк. Лиз вдигна чашата си.

— Да пием за това да не поглеждаме назад.

— Амин.

Продължиха да следят предаването още малко, докато Мелани възхваляваше взводовете, които флотът изпратил на изгубените светове. Пуснаха и други записи, направени от Мортън. Разузнаване на Рандтаун и извънземните. Героичният последен сблъсък на Док Робъртс и Паркър срещу извънземните летателни апарати. Саймън Ранд и останалите бегълци. Двамата с Микеланджело разискваха стратегията на флота.

Е-кономът на Марк го уведоми, че някой приближава предната врата.

— В този час? — попита Лиз.

Системата на къщата им показа образа на Жизел Суинсол пред вратата им.

— О, Исусе — изпъшка Марк. — Сега пък какво? — Беше гузен заради всичките настоятелни въпроси, които задаваше на работа.

Жизел влезе направо в дневната и отказа предложеното й питие. Дори не седна.

— Задаваш много въпроси, Марк — каза тя. Прозвуча като обвинение.

Марк бе решен да не се оставя държанието й на агресивна кучка да го подплаши.

— Работя по невероятен проект; нормално е да съм любопитен. Разбирам обаче защо Найджъл Шелдън не иска Федерацията да знае за него. Можете да разчитате на мен.

— Много добре, Марк. Отговорът на ужасяващо неприкрития ти въпрос е: да, на теб и семейството ти се полага място на спасителните лодки, ако бъдем изправени пред унищожение.

— Благодаря ти. — Каза го с толкова искрена въздишка, че мигновено се почувства засрамен. Отново се бе показала като по-силна.

Гланцираните й устни се извиха леко, с което даде да се разбере, че също е наясно с позицията си спрямо него.

— В такъв случай вече можеш да преминеш към второ ниво.

— Какво означава това? — попита подозрително Лиз.

— Означава, че Марк е свършил много добра работа тук и според нас уменията му са по-подходящи за друга, по-важна част от проекта.

— Каква е тази част? — попита нетърпеливо той.

— Сглобяването на звездните кораби. Съберете си багажа. Автобусът ще дойде да ви вземе утре в осем часа.

— Местим ли се? — каза разтревожено Лиз. — Но децата тъкмо се почувстваха добре на училище.

— Новото им училище не е по-лошо.

— Къде е то? — попита Мак. — Къде строят евакуационните кораби?

— Информацията е класифицирана. — Жизел се усмихна лукаво на Лиз. — Това, което следва, ще ти хареса. Точно по твоята част е.

— Крава — изсъска Лиз, след като Жизел излезе.

Марк огледа дневната, почти празната бутилка и голямата вдлъбнатина в дивана, където се бяха гушкали допреди малко. В тази къща бе почувствал истински уют.

— Предполагам, че след това повече няма да ни местят.

— Само до другия край на галактиката, бебчо.

„МОРТИ, НЕ КАЗВАЙ НА ФЛОТА, ЧЕ РАЗПОЛАГАШ С ПОДВИЖНИЯ, КОЙТО СЪДЪРЖА СПОМЕНИТЕ НА БОУЗ. ВСЯКА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ПЛАНИНАНАЗОРАТА Е ТВЪРДЕ ВАЖНА, ЗА ДА РИСКУВАМЕ ДА ПОПАДНЕ В НЕПРАВИЛНИТЕ РЪЦЕ.

СЪЖИВЕНИЯТ БОУЗ Е С МЕН. ТОЙ ТРЯБВА ДА ПОЛУЧИ СПОМЕНИТЕ. ТАКА ЩЕ МОЖЕ ДА ГИ ИНТЕРПРЕТИРА ПО ПРАВИЛЕН НАЧИН. СЛЕД ТОВА МОЖЕМ ДА РЕШИМ КАК ДА ДЕЙСТВАМЕ.

ЩЕ УРЕДЯ НУЖНОТО, ЗА ДА ВИ ИЗМЪКНА ОТ ЕЛАН. ДОТОГАВА ПАЗЕТЕ ЖИВОТА НА ПОДВИЖНИЯ/БОУЗ И НА БЕГЪЛЦИТЕ.

МЕЛАНИ.“

— Бил съм съживен? — попита извънземното със спомените на Боуз.

— Тя сама ще уреди да ни измъкнат? — каза невярващо Роб.

— Мелани отвори червеева дупка за нас и преди — каза Саймън. — Сигурно може да го направи отново.

— „Сигурно“ не е достатъчно, приятелю. — Роб посочи към Боуз. — Това е билетът, който ще ни изведе оттук.

— Накъде? — попита Мортън. — Ако тя е права за флота, няма да помогнем на Федерацията, като им разкрием тази информация.

— Ох, чуй се само. Флотът на Федерацията ли е врагът? Хайде, върни се в истинския свят. Те са единствената ни надежда. Твоето момиче се опитва да направи кариера, като преследва призраци. Страшна репортерка е, една от най-големите фъшкии в галактиката. При следващото отваряне на червеевата дупка кажи на флота, че Боуз е с нас. Измъкни ни оттук.

— Тя работи за СИ. Може да го направи. Довери й се.

— Глупости.

— Имам въпрос — каза Котката. Тя седеше в позиция Пълен диамант на пода в скалната цепнатина, облечена само с трико, сякаш бе неуязвима за студа. — Мортън, когато прати кодираното си съобщение, спомена ли ПланинаНаЗората по име?

— Не.

Котката смени позицията си в Кралска кобра с няколко прости и елегантни движения. Докато го правеше, се усмихна на Роб.

— Как е успяла една маниачка по теории на конспирацията да открие сама името му?

Непримиримото изражение на Роб се пропука.

— О, Исусе, нещастникът Роб бележи отново. Винаги ме насаждат на най-лайняните мисии. Винаги. Наистина ще го направим, така ли?

— Да.

— Бил съм съживен? — повтори Боуз.

— Да — каза Мортън.

— И излизам с красива медийна репортерка?

— Да, явно е така.

— Кажи му останалата част, Морти, миличък — каза Котката с доволна усмивка. — Мелани е завършен сексманиак.

— Много бих искал да се срещна със себе си.

Звездната система беше на границата между космоса от етап едно и две, на осемдесет светлинни години от Гранада, свят от Големите 15. От ТСП я бяха изследвали преди и веднага бяха продължили с търсенето на други светове. Звездата от клас M управляваше скромното владение от две планети: един малък твърд свят, не по-голям от Луната, и газов гигант с размерите на Земята, около който орбитираха дузина спътници. Що се отнася до условията за живот, такива не съществуваха. Никой никога не се бе върнал оттам.

Звездният кораб „Москва“ се плъзна извън хиперпространството на четиристотин километра над газовия гигант. Червеевата дупка се затвори зад него, съпроводена от кратко индигово сияние.

Пристегнат с колан към стола си в тясната операционна кабина на кораба, капитан Макклейн Гилбърт преглеждаше информацията, която долавяха сензорите на кораба. Третата луна на газовия гигант се намираше на двадесет хиляди километра. Представляваше скална топка с грамадни кратери и диаметър от три хиляди километра. Атмосфера нямаше. Докато визуалните сензори я сканираха, в системите се натрупваше профил на повърхността й. Разкри се позната топография от безплодни равнини и хълмове, датиращи от рождението на луната. Тънък слой лишен от блясък, кафяв като торф реголит^[2] беше пръснат по пласта тъмносиви и черни скали. Хиляди кратери осейваха гладките хълмове. Бяха изтръгнали огромни парчета назъбени скали, приличащи на вертикални укрепления.

Нищо не се бе променило отпреди двеста година, когато изследователският екип на ТСП бе извършил бързото си сканиране.

— Записите от изследването ни се потвърждават — каза Мак; той се обърна към Наташа Кърсли, която седеше в стола срещу него. — Тук няма нищо живо. Това ли искахте, докторе?

— Изглежда добре — каза тя.

— Може ли да започна с изстрелването на сателитите?

— Да, моля.

Мак изпрати ято команди към ОИ на кораба. Модифицираните люкове за изстрелване на ракети в предната част на „Москва“ се отвориха и изхвърлиха осемнадесет сензорни сателита. Йонните им ракети ги пратиха подредени в обръч в орбита около безименната луна. По този начин бе възможно да следят едновременно цялата повърхност. След като установяха позициите си за наблюдение, щяха да могат да определят точната мощ на квантовия разрушител, който предстоеше да изпробват.

— Засега всичко е наред — прошепна той.

— Абсолютно. Сега трябва само да се надяваме да не преживеем миг на Ферми.

— Какво да не преживеем? — На Мак никак не му допадна несигурността в гласа й.

— По време на опита Тринити, когато изпробвали първата атомна бомба, Ферми имал съмнения дали детонацията няма да възпламени атмосферата на Земята. Просто нямало как да знаят. Според нас квантовото разкъсване няма да се разпространи. Ако обаче това се случи, цялата вселена ще бъде превърната в енергия.

— О, страхотно, благодаря, че го сподели. — Той отправи силно разтревожен поглед към обречената луна.

— Наистина, не е особено вероятно — каза Наташа.

На Мак му отне два часа, за да се увери, че сателитите са разположени правилно и системите им за предаване на информация са свързани добре.

— Добре, док, ти си.

Наташа си пое бързо дъх и въведе кода си за изстрелване в прототипната бойна глава, носеща квантовия разрушител. Снарядът бе изхвърлен от отвора за изстрелване върху мощен магнитен импулс. На десет километра от звездния кораб двигателят му с ядрен синтез пламна и го ускори към луната.

— Всички системи са изправни — докладва Наташа. — Целта е прихваната. Давам разрешение за активиране. — Тя изпрати друг код към оръжието и получи потвърждение. — Да се махаме оттук.

— Амин — промърмори Мак.

„Москва“ отвори червеева дупка и бързо се плъзна в нея. Пет секунди по-късно и на два милиона километра от луната звездният кораб изпълзя отново в реалното пространство.

— Получавам информация от сателитите — каза Мак, когато комуникационната чиния долови сигнала. — Превключвам към записване на високоактивен режим.

— Две минути до сблъсъка — каза Наташа. — Всички системи работят.

— Ще го видим оттук, нали? — Той насочваше отново сензорите на кораба към луната.

— О, небеса, да. Полето на квантовите разрушители ще се задейства точно преди ракетите да ударят повърхността. Това означава пресичане на няколкостотин метра под повърхността на планетата. Масата ще е доста сериозна.

— И всичко това просто ще се превърне в енергия?

— Да, всяка частица материя в полето. Поне според теорията: ефектът напълно разрушава взаимосвързаността на квантово ниво. Излъчването ще бъде в мащаб, на който досега не сме ставали свидетели.

— Излъчване — каза с усмивка Мак. — Имаш предвид експлозия.

Тя му се усмихна нервно.

— Да.

Мак насочи цялото си внимание към образа във визуалния спектър, прожектиран пред лицето му. Луната представляваше прост тъмен кръг, обрамчен от звезди. Всички сензорни сателити наблюдаваха нетърпеливо. Показваха съвсем малка пурпурнобяла искра, която потъваше към повърхността.

Мак бе извел „Москва“ от хиперпространството от другата страна на луната спрямо района, в който се бяха прицелили. Ако оръжието на проекта „Манхатън“ проработеше според очакванията, взривната вълна щеше да е смъртоносна дори от два милиона километра. Федерацията щеше да разполага с гибелно оръжие срещу Първите.

— Мислиш ли, че те ще преговарят? — попита той.

— Ако зърнат това, ще са луди да не го направят — каза Наташа. — Не ми пука колко изчанчени са подбудите им, ще бъдат изправени пред унищожение, ако използваме това срещу тях. Ще проговорят.

Мак отчаяно искаше тя да е права. Скоростта, с която си бе пробил път към авангарда на Федерацията, му подсказваше, че накрая именно той ще се окаже с квантов разрушител на път към Дайсън Алфа.

Той провери отново луната, разтревожен от споменатия миг на Ферми. Ракетата беше на секунди от кафяво-черната нашарена повърхност. „Трябваше да изведа «Москва» от другата страна на газовия гигант.“

Квантовият разрушител активира полето си. Около луната пламна светлина и създаде безупречно бял ореол. Сякаш древната скална сфера затъмняваше бяло звездно джудже. Ръбовете му започнаха да се разтапят, когато сиянието се разля по надупчената с кратери повърхност като връхлитащо цунами. Появиха се ослепителни пукнатини дълбоко във вътрешността на луната. Ниски заоблени хълмове се надигнаха и се превърнаха във вулкани, от които заизригваха късове на стотици километри в космоса. Равнини от прах се раздробиха, докато мудно се отделяха от платата, които ги ограждаха.

Бавно и неумолимо луната се заразпада в пашкула си от зловеща звездна светлина.

— Исусе! — викна Мак. — Предполагаше се само да изместите проклетото нещо от орбита.

Самата Жизел Суинсол седеше на предната седалка на автобуса, който дойде да ги вземе. Беше петдесетместен форд „Лендхаунд“, с луксозни седалки и малка столова пред тоалетните кабинки. Още две семейства седяха вътре. Изглеждаха объркани и притеснени. Марк разпозна изражението на лицата им. Същата сутрин го бе видял в огледалото в банята.

Жизел изчака товарните роботи да качат всички торби и кутии на Върнън в отделението за багаж отзад.

— Не гледайте толкова разтревожено, няма да пътуваме дълго.

Марк и Лиз си размениха погледи, след което той се опита да накара възбудените деца да седнат по местата си.

Автобусът тръгна по магистралата към Иланум. Присъедини се към конвой от превозни средства, намърдвайки се зад четиридесетколесен транспортен камион, който пренасяше едно от завършените отделения на звездните кораби, и пред три стандартни камиона с празни контейнери, които бяха доставили товарите си във фабриките. След като подминаха гората Рейнбоу, транспортьорът с отделението сви по дълъг извит изход от магистралата; автобусът го последва. Изходът ги отведе върху друга трилентова магистрала, достатъчно широка, за да могат транспортьорите да минат по нея. След още осем километра по друг входящ път на магистралата към тях се присъединиха още от гигантските транспортьори.

— Не знаех, че на Кресат има други градове — каза Марк.

— Има пет центрове за монтаж — каза Жизел. — Бюн и още два отговарят за животоподдържащите системи и товарите; един произвежда хиперпространствените двигатели; последният осигурява основните системи или гръбнака на звездния кораб, ако предпочитате да го наречете така.

Трябваше да преоцени проекта отново. Мащабът беше по-голям, отколкото си бе представял. Както и времевите граници, в които се развиваше. Това трябваше да е продължавало дълго преди нашествието на Първите. А цената…

Магистралата отиваше право към основата на нисък хълм, в която кръг от топла розова светлина сияеше към тях. Марк почувства съвсем слабо ощипването на мембраната, когато автобусът премина през нея. След това с Лиз и децата се залепиха за прозореца, нетърпеливи да видят новия свят.

Бяха се озовали нависоко в някакви планини и пред тях се откриваше гледка към обширна равнина, която сигурно беше широка стотици километри. Беше осеяна със странни жълти скали, а диагонално на планините се простираше вулканичен каньон. Повърхността беше напълно гола, покрита с тънък слой сиво-кафяв пясък, пръснат върху тъмна скала. Далеч на хоризонта се виждаха някакви неравни тъмни петна, които може би бяха други планини; трудно бе да се каже заради лавандуловото небе на планетата.

Намираха се на широк път във формата на обръч, който се виеше около човешко поселение, чиито чисти нови сгради изпъкваха на фона на шарения кафеникав пейзаж като сребърни брадавици. Градът разполагаше с външен обръч от сгради, подобни на онези, в които Марк бе работил в Бюн, няколко жилищни кооперации и пет обширни квартала с къщи. Около една трета от града бе заета от строителни парцели, които гъмжаха от роботи. Генератор на червееви дупки и четири модерни станции за ядрен синтез доминираха небето срещу портала, който водеше обратно на Кресат.

Марк не виждаше никаква растителност около виещия се път; земята беше гола пустиня. Погледна отново към топазените петна върху равнината под тях. Първо ги бе взел за необичайни скални образувания. Сега забеляза, че всяко от тях е кръгло — идеално кръгло. Извиваха се рязко и стръмно, като гънките на оригами във формата на цвете. Ретиналните му импланти увеличиха картината и позволиха на е-конома му да направи някои изчисления. Бяха широки повече от двадесет и пет километра. От центъра на всяко излизаше троен шип, който се извисяваше на един километър във въздуха.

— Какви са тези неща, по дяволите? — попита той.

— Наричаме ги гигаживот — каза Жизел. — Тази планета е покрита с наземни растения. В много различни цветове са, но всички порастват приблизително до тези размери. Виждала съм по-големи в тропическите зони. Има и водна разновидност, която се носи в морето, макар че те са изградени по-скоро от плетеница от пипала вместо от единичните листа, които виждате сега. На този свят няма никакви други форми на живот.

— Никакви? — попита Лиз. — Това не е обичаен еволюционен път.

— Казах ти, че това е по твоята част — каза със задоволство Жизел. — Гигаживотът няма нищо общо с еволюцията. Не се шегувах, когато казах, че тук няма никакъв друг живот. Не сме открили никакви бактериологични или микробни следи освен тези, които сме донесли със себе си. Тази планета е била техноформирана с кислородно-азотна атмосфера и сладководни океани именно за да им осигури условия за растеж. Допреди около двадесет хиляди години е била просто буца инертна скала, гола под влиянието на космоса. Някой е стоварил атмосферата и океанската вода тук, вероятно през гигантски червееви дупки; открихме доказателства за минно дело в пластовете на луните на близък газов гигант. Целта е била да се придобие покривния им лед.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не. Нарекли сме ги Фермерите, защото единственото, което са оставили след себе си, е гигаживотът. Вероятно представляват нещо като произведения на изкуството, макар и да не сме сигурни. Това е най-добрата ни теория, защото не сме открили каквото и да е практическо приложение за тях, а династията ги проучва вече повече от век.

— Защо? — попита Лиз. — Това е невероятно откритие. Те са най-удивителните организми, които съм виждала. Защо не сте го споделили с Федерацията?

— Заради комерсиалното им приложение. Гигаживотът не е животоформа в тесния биологичен смисъл. Който и да ги е създал, е преодолял принципа на несигурност на Хайзенберг; в клетките им действа някаква система за нанопроизводство. Погледнете тези централни шипове. Направени са от конична мачта от свръхсилни въглеродни нишки, които клетките прокарват. Покривката от листа просто е увита около нея. Гигаживотът представлява сливане между обикновени биологични процеси и молекулярни механизми, които досега не сме успели да повторим. Ако успеем да разгадаем свойствата на нанониво, последствията ще са немислими. Ще разполагаме с всичко, от фоннойманизми до тела, които могат да се възстановяват сами. Човешкото безсмъртие ще стане интегрална част от нас, вместо да зависи от грубите технологии за подмладяване, с които разполагаме сега.

Лиз смръщи неодобрително нос.

— За колко време порастват наземните растения?

— Не сме сигурни. Настоящите са на около пет хиляди години и просто се самоподдържат. Никога не сме виждали някое от тях в процес на растеж. Някои стареят твърде бързо за възможностите им за регенерация. Отново не знаем дали всъщност умират, или това е част от цикъла им. Може би са като земните грудки и просто презареждат сърцевината си за следващата обиколка.

— Искаш да кажеш, че не произвеждат семена?

— Кой знае? Има сърцевина, която е с размерите на двадесететажен небостъргач. Най-доброто ни предположение е, че са произведени и поставени от Фермерите. Ако са били създадени като семена, как щяха да се разпространят? Щяха да са им нужни колела или ракети.

— Добър довод — призна Лиз.

— Стават ли за ядене? — оживено се обади Бари.

— Не. Не сме открили нито едно, чиито протеини да са смилаеми от хората. Разбира се, събрали сме проби от не повече от тридесет процента досега. Използваме дискретни техники на изследване, заради което напредъкът ни е по-бавен, отколкото някои хора в династията биха желали. Найджъл и Ози обаче стигнаха до съгласие, че не искат Фермерите да се завърнат и да открият, че сме наранили нещо. Всеки вид, който разполага с подобно познание, не трябва да бъде закачан.

— Знаеш много за това — каза Лиз.

— Преди бях директор на отдела за изследване на гигаживота.

— Аха.

Жизел се усмихна на Марк.

— Ето я и хубавата част. Погледнете там. Нагоре в небето. Първата ще се покаже във висините всеки момент. — Тя посочи равнината на запад.

Марк не харесваше тона й, беше твърде самодоволен, но въпреки това погледна натам. Мислеше, че ще види платформа за монтаж на звездни кораби, което всъщност очакваше с нетърпение. Възможността за работа в орбита беше възбуждаща.

Не беше монтажна платформа. Марк гледаше с пълно изумление как над хоризонта се плъзга цяла луна. Движеше се бързо и беше наистина огромна.

— Това е невъзможно — прошепна той. Всички деца в автобуса пищяха и сочеха въодушевено.

Луната представляваше осеян с точици пурпурен глобус, по чиято повърхност се виеха многобройни тънки абаносовочерни гънки. Беше няколко пъти по-голяма от луната на Земята. Беше твърде голяма, Марк го разбра инстинктивно. Всичко с подобни размери щеше да предизвика приливни сили, които да разкъсат континенти и да вдигнат след себе си постоянно цунами по цялата обиколка на планетата. Това нещо не оказваше ефект дори върху малкото на брой рехави облаци във висините. Тогава започна да проумява какво представлява повърхностната му структура. Многобройните черни гънки всъщност бяха пролуки, чиито стени бяха от същия пурпурен материал като този на повърхността. Изглеждаха черни чак в дълбочина, където слънчевата светлина не можеше да проникне. Луната не беше голяма, просто беше в ниска орбита, и не беше от твърдо вещество. Представляваше гигантска рошава сфера. Листата от тънка пурпурна материя, които я оформяха, бяха смачкани един в друг, за да се получи формата й.

— О, не! — възкликна Марк. Той откъсна поглед от пурпурната луна и погледна към топазените наземни форми гигаживот, после отново към луната. — Няма начин.

— Да — каза Жизел. — Третата разновидност на гигаживота, космическото цвете. Фермерите са поставили петнадесет астероида в орбита от две хиляди километра и са спуснали по една сърцевина на всеки от тях. Всеки тежи не повече от сто милиона тона. Ще е интересно да видим какво ще стане, когато сърцевините изчерпат суровия материал за преобразуване. Някои от нас смятат, че тогава ще се завърнат Фермерите.

— Те са скулптирали луни — каза удивено Марк.

— Отгледали са ги — поправи го Жизел. — С две думи, това е планета с огромни зелки вместо луни. Кой каза, че извънземните нямат чувство за хумор?

Веднага щом вратите на заседателната зала се отвориха, Жюстин се изстреля навън. Проследиха я няколко изненадани физиономии. На един сенатор много не му подхождаше да бяга.

Тя едва стигна до дамската тоалетна и повърна в порцелановата тоалетна чиния. Някой се прокашля дискретно пред кабинката.

— Добре ли сте, госпожо? — попита служителят.

— Да, благодаря. Кофти закуска.

Отново й се догади. Челото й беше мокро от пот, освен това имаше чувството, че гори. Напрежението, което се бе натрупало по време на срещата на комитета, не се бе отразило добре на чувствителния й стомах.

Когато най-сетне излезе, Рамон я чакаше навън.

— Заради нещо, което казахме ли? — попита той с вдигната вежда.

— Нещо, което изядох — каза му тя, докато разтваряше поредната таблетка за облекчаване на стомаха.

— Надявам се да не е така. Покрай всичката параноя тук хората ще си помислят, че някой се опитва да те отрови.

— Няма да е лошо. Не би било зле, ако приятелите ми сенатори понамалят ястията си.

— Това пък откъде го измисли?

Тя погледна към гърдите му. Рамон носеше модерен бизнес костюм, ушит специално, за да прикрива корема му. Обикновено когато беше в Сената, се стараеше да носи племенните си роби. Но пък комитетът по надзор на сигурността не позволяваше каквото и да е медийно отразяване.

— Виждам, че се придържаш към диетата си.

Рамон въздъхна.

— Не започвай пак.

— Съжалявам — каза тя.

— Ето, вече знам, че нещо не е наред.

— Нищо подобно. Ще оцелея. Благодаря, че ме подкрепи тази сутрин.

— Африканската фракция не се съобразява автоматично с желанията на Халгарт, нито пък с тези на която и да е друга династия.

— Ами Великите фамилии?

Той се усмихна широко.

— Зависи от предложението.

— Рами, трябва да те попитам нещо.

— По личен въпрос, или бизнес?

— Бизнес — каза с въздишка тя. — Тези дни е само бизнес.

Той протегна ръка и погали нежно бузата й.

— Томпсън ще се върне скоро.

— Няма да е достатъчно скоро. — Тя допи разтворената таблетка и двамата се отправиха по широкия пуст коридор към главните кулоари на Сената.

— Онзи уикенд, в Сорбонската гора, на кого точно му хрумна идеята за успоредното развитие на Аншун и Висшия ангел?

Рамон се спря и я погледна.

— Защо искаш да знаеш?

— Има някои аспекти относно създаването на флота, които трябва да избистрим.

— Какви аспекти?

— Лагерите, Рами, хайде, стига си се преструвал. Трябва да признаеш, че за начинание с такива мащаби всичко пасна с учудваща лекота.

— Благодарение на теб. Бърнели бяха тези, които организираха уикенда, ако си спомням правилно.

— Разтревожени сме, че може би някой ни е надхитрил.

— Ха! Това ще е за първи път. Знам как работи Гор. Не оставя нищо на случайността.

— Някой друг манипулираше събитията онзи уикенд. Сигурни сме.

— Какво се е случило? Да не би да сте загубили голям договор?

— Не. Висшият ангел обаче спечели много, а чрез него и африканската фракция. Длъжник си ни за това.

— Може би е така. Мисля, че идеята беше на Кантил. По онова време се опитваше всячески да събере подкрепа за Дой.

— Патриша сама ли ти го каза, или беше Изабела?

— Жюстин! — Той й се ухили. — Да не би да ревнуваш?

— О, моля те! Важно е. Изабела каза ли ти, че предложението идва право от Кантил, че Дой ще одобри харчовете?

— Честно, не си спомням какво точно стана. Изабела го предложи, така че беше естествено да предположа, че е идея на Кантил. Колкото и да е прекрасна Изабела, тя живее едва първия си живот. Защо, кой друг може да го е предложил?

— Изабела е Халгарт — каза Жюстин.

— О, не. — Той размаха раздразнено ръце. — Пак това гласуване за Майо.

— Не е заради гласуването.

— Така ми изглежда на мен. Приела си го лично. Признай си.

— Знам, че Валета ме свари неподготвена; Томпсън никога нямаше да се остави да го изненада нещо подобно. Започва да изглежда, сякаш не ставам за тази работа.

— Глупости. Повече от способна си. Надигра Валета красиво и спечели време, за да си осигуриш подкрепа за гласуването. Естествен талант си.

— Не изглежда така. Дявол да го вземе Колумбия, задето ме принуждава да действам по този начин. Следващото заседание на комитета ще е истинско мерене на мускули. Дори не съм сигурна, че мога да спечеля.

— Имаш моя глас.

— Да, разбира се, благодаря ти.

— Това наистина те притеснява; а не за първи път се сблъскваш с Халгарт и съюзниците им. Защо просто не обявиш открита война и не наредиш на флота да нападне Солидад.

— Защо флотът е техен, Рами.

— Това е, значи! Гор е ядосан, че са откраднали проекта му.

— Флотът не е проект, а основен инструмент за оцеляването ни. Във война сме, сражаваме се за правото си да съществуваме като вид, а Халгарт превземат цялата политика по защитата на Федерацията. Това не е правилно.

— Не се оставяй спречкването в Сената да те заслепи. Шелдън все още има най-здрав контрол над флота. Благодарение на ТСП династията му винаги ще има последната дума. А и Кайм все още е адмирал; той е човек на Шелдън, в съюз с Лос Вада. Благодарение на Колумбия, Халгарт разполагат с контрол единствено над планетарната защита. Класическа подялба между династиите. Силите се уравновесяват взаимно.

— Добре. — Тя опита да се престори на убедена.

— Така е по-добре. Какво ще кажеш да обядваме? Само аз и ти, никаква работа.

— Като в старите времена — каза тъжно тя. — Съжалявам, Рами, налага се да се връщам в офиса. Трябва да се обадя на много хора.

Обнадежденото му изражение беше сменено от меланхолия.

— Разбирам. Съветът ми е да се обадиш на Криспин. Той никога не е бил човек на Халгарт.

Тя го целуна бързо по устните.

— Благодаря ти. Ще се видим скоро.

Офисът беше на Томпсън. Стилът беше негов, всичко беше покрито в пищно червено и имаше златистокафяви дървени мебели. Не бе променила нищо, нямаше право да го направи. Когато той се върнеше, щеше да седне зад бюрото си и да продължи с работата си, сякаш нищо не се е променило.

„Ако светът още съществува, когато това стане.“

Жюстин освободи помощниците си и пренебрегна папките със спешна информация, след като се настани в стола на брат си.

Значи Изабела не е казала изрично, че предложението е на Патриша. Това не казваше кой знае колко, макар и да задълбочаваше подозренията й, че Патриша е кукла в тази игра като всички останали.

— Съветът ти щеше да ми е много полезен, Томи — каза тя на празната стая. Клиниката за подмладяване, която фамилията й притежаваше и използваше, се намираше на самия край на Вашингтон, на по-малко от двадесет и пет километра по права линия от Сената. В момента клонираният му ембрион беше там, дълъг десет сантиметра и растящ в маточния резервоар.

Тя погледна към корема си и положи леко ръка върху него. Той все още беше напълно плосък, макар от седмици да не бе посещавала салона.

— Ще се родиш преди вуйчо си — каза нежно тя. — Той ще се изненада.

„Както и още много хора.“

Докато истинската й ръка почиваше върху корема й, виртуалната докосна иконата на Паула Майо.

— Да, сенаторе?

„Тя изобщо спи ли някога?“

— Имам някои неприятни новини, които трябва да знаеш. Преди малко ме свариха неподготвена в комитета по надзор на сигурността. Сенатор Валета Халгарт поиска веднага да бъдеш изтеглена от Отдела по сигурността на Сената.

— На какви основания?

— Доста неиздържани. За щастие. Позова се на намеса в операции на флотското разузнаване и заяви, че се възползваш от правителствени ресурси, за да преследваш собствени цели.

— Наблюдението на Алесандра Барон.

— Именно. Успях да отложа гласуването, като се позовах на процедурна точка от дневния ред. Но това е само временно отлагане. Изглежда Колумбия наистина ти е вдигнал мерника.

— Знам. Благодаря за подкрепата.

— Ще говоря с другите сенатори и ще пренаредя стратегическите си съюзници в комитета. Би трябвало да успея да осигуря мнозинство на наша страна. Точно сега има няколко души, които не са доволни от Халгарт. Не са от обичайните съюзници на фамилията ни, но би трябвало да успея да ги привлека.

— Разбирам. Това може да се окаже много показателно.

— В какъв смисъл?

— Имаш ли някаква идея как биха гласували Шелдън? Срещу интересите на Звездния странник е аз да остана в Отдела по сигурността на Сената.

— Имаш право. Ще се опитам да разбера.

ПланинаНаЗората беше страшно раздразнен от хората. Бе очаквал, че ще отвърнат на удара след предварителната му инвазия във Федерацията; подобен ход беше неизбежен. По-неприятен беше начинът, по който отвърнаха. Бе очаквал над превзетите планети да се отворят червееви дупки и от тях да се изсипят кораби и снаряди, които да нападнат новите станции. Затова прилежно се бе подготвил за подобен сценарий. Започна да строи най-мощните силови полета над заводите и рафинериите, които градеше на новите светове. Разположи в орбита хиляди кораби, въоръжени с мощни оръжия.

Благодарение на познанието, което бе събрал за Федерацията и способностите й, ПланинаНаЗората беше сигурен, че това ще е достатъчно, за да отклони човешката атака. Сред разрухата в изоставените човешки градове бе останало удивително количество информация; кристали памет, които съдържаха цели енциклопедии, научни теории и проучвания, инженерни проекти, икономически и индустриални статистики на всеки от световете на Федерацията, както и безкрайни запаси от „забавление“. За първи път ПланинаНаЗората се почувства добре, че бе дал живот на спомените на Боуз; без този поглед върху човешката мисъл щеше да му бъде изключително трудно да различи факта от така наречената измислица. А хората произвеждаха невероятно количество измислици, за да се забавляват.

За негово разочарование имаше малко налична информация за СИ. На нито един от новите му двадесет и три свята нямаше надежден източник относно точното местонахождение на Винар. След като превърнеше световете на Федерацията в свой собствен, щеше да се наложи да претърси всички звездни системи на двеста светлинни години от Земята. Някои документи спекулираха, че СИ вече не разполага с физически представител и че се е трансформирал в същество, основано на енергия. ПланинаНаЗората не можеше да реши дали и тези твърдения не са „измислици“.

Освен това разполагаше с хора, от които да извлече информация. Имаше десетки хиляди изоставени тела, които лежаха заровени в останките или пък бяха пленени в смачкани превозни средства. Отделянето на клетките им памет беше лесна задача. Живите хора представляваха по-голям проблем; съпротивляваха се и се бореха с подвижните войници. Накрая ПланинаНаЗората просто разстреля всички и след това извади клетките им. Научи, че в тези отделни единици има записана много малко полезна информация; съдържаха само спомени, а на човешките съзнания не можеше да се разчита. След като съживи няколко в телата на изолирани неподвижни, откри, че повечето са дори по-нестабилни от Боуз. Още по-изненадващо беше, че много малко от тях разполагаха със знания, сравними с тези на астронома. ПланинаНаЗората винаги бе смятал Боуз за низш представител на хората.

Колкото повече бази данни преглеждаше, толкова по-добра картина за Федерацията си изграждаше, надстроявайки над първоначалната непълна интерпретация от спомените на Боуз. Започна да събира и да модифицира човешките кибернетични системи за производство, като настрои мощностите да произвеждат компоненти и машини по негов собствен проект. Промени сградите, за да подслонят собствените му нужди, започна да използва пътищата за превозни средства. Построи отново мостовете.

Единствената част от човешката технология, от която се отказа, беше електрониката. ПланинаНаЗората просто не можеше да се довери на процесорите и програмите, с които разполагаше. Имаше стотици хиляди документи, които описваха скрити, подривни приложения, скрити в системите и софтуера. От самото начало на комуникационната мрежа на Земята хората изглежда отделяха огромно количество време и усилия, за да извършват подмолни нападения един срещу друг във виртуалните граници. Проваляха дейностите на враговете си, някои ренегати започваха вирусни атаки само заради едното „забавление“, което това им носеше, а престъпниците крадяха от всеки с по-слаби защити в огромна електронна версия на териториалните битки, които неподвижните Първи бяха провеждали непрекъснато. След векове развитие уменията им в тази среда бяха смъртоносни. Електронните им атаки срещу подвижните войници на ПланинаНаЗората бяха доказателство за превъзходството им в цифровите технологии. Той не разполагаше нито с опита, нито с възможностите да открие и да се предпази от подобна цифрова измама. Затова просто махна всички системи от човешкото оборудване и го включи към собствените си контролни вериги. Това обвързване отне голяма част от мисловния му капацитет. Един от приоритетите му на новите светове беше да установи групи от неподвижни, които да са приспособени да управляват и използват човешките инженерни постижения.

Напредъкът в тази и други области беше добър. Тогава Федерацията нанесе контраудара си. Над всичките двадесет и три нови свята се отвориха червееви дупки. Както и бе очаквал, през тях се изсипаха множество снаряди. ПланинаНаЗората изпрати корабите си, за да пресекат полета им. Разполагаше с огромно преимущество: хората с неохота използваха бомби с ядрен синтез заради опасения от „косвените екологични щети“ — тяхна черта, за която бе научил както от Боуз и останалите съживени хора, така и от претърсването на политическите прокламации. Всички оръжия, които използва, за да отблъсне атаката, бяха ядрени.

Отвориха се още червееви дупки, този път на повърхността, а след това изчезнаха. ПланинаНаЗората положи големи усилия да проследи местонахождението на появяването им. За пореден път успешно заглушиха вътрешната му комуникация. Изпрати флаери към всяка една точка и срещна известна съпротива от аероботите, които се изправиха срещу тях. Автоматичните машини бяха сръчни, но не достатъчно силни, за да победят превъзхождащите ги по брой флаери. Именно численото превъзходство беше основното преимущество на ПланинаНаЗората.

След седемнадесет часа нападението приключи. ПланинаНаЗората беше победител. Бе понесъл известни щети, но не и загуба от стратегическо значение. Насочи подвижни и машини да поправят поразените системи. След като изучи плана на атаката, започна да подсилва и да изменя защитата си. Федерацията беше по-слаба, отколкото бе предполагал.

Много часове по-късно започнаха безредиците. Проведени бяха кратки сблъсъци с въоръжени хора на новите му двадесет и три свята. Бяха убити няколкостотин подвижни, толкова малко на брой, че основните мисловни потоци на ПланинаНаЗората едва осъзнаха загубите. Защити, които бяха достатъчно силни, за да устоят на стратегическо бомбардиране от космоса, можеха да се справят с всички атаки на дивите хора.

Срутиха се мостове, докато по тях минаваха конвои. Поддържащите им колони бяха взривени на парчета от експлозиви.

Изгуби комуникация с подвижни патрулиращи войници, които така и не се завърнаха.

В заводите избухнаха пожари.

Генераторите на ядрен разпад страдаха от необясними нестабилности на сдържащите ги полета. В магнитохидродинамичните помещения се появиха пробойни, от които се изстреляха копия плазма и изпепелиха всичко по пътя си. Засече бронирани хора около силовите полета, само за да ги изгуби необяснимо. Оборудването извън силовите полета отказваше да работи. Разследването показа, че някои части са увредени умишлено. Намерени бяха и малки експлозиви.

Извън силовото поле на Рандтаун се взриви ядрена бомба и унищожи петнадесет летателни апарата.

Фермерите подвижни биваха избивани постоянно с изстрели от дълги разстояния. Фермерската екипировка беше подложена на саботаж. Изгубени бяха цели реколти.

В обхвата на силовото поле на Рандтаун се взриви бомба на принципа на ядрения синтез и разруши цялата станция.

На всеки свят бяха забелязани бронирани хора. Залавянето им беше невъзможна задача. Когато ги притиснеха, се сражаваха до смърт и обикновено активираха ядрени бомби.

Над всички нови светове започнаха да се появяват микроскопични червееви дупки, само за по няколко секунди. Не представляваха заплаха.

Бомби с ядрен синтез избухнаха на Оливенза, Слиго, Уолтън, Натаваара и Аншун.

Бяха изпарени цели мини.

Саботажът не беше достатъчен, за да спре разширяването на ПланинаНаЗората върху новозавладените му двадесет и три свята. Само че разрушените мощности трябваше да бъдат построени наново. Подвижните трябваше да бъдат заменени. Пътищата — поправени. Посевите — засети наново.

След това бронираните хора пак се появяваха от нищото и ги попиляваха за пореден път. ПланинаНаЗората ги възстановяваше отново и отново, вграждаше по-силни защити, чието производство отнемаше повече време. Доведе десетки хиляди допълнителни войници от родния си свят. Трябваше да храни и поддържа всички тях, което изтощаваше ресурсите му на новите двадесет и три свята. Тактиката на хората да сеят разрушение беше изключително дразнеща. ПланинаНаЗората не знаеше как да ги спре. На родния му свят конфликтите се водеха на открито и двете страни се опитваха да нанесат максимални поражения. Това беше различно. От съживените човешки личности той знаеше, че те никога няма да спрат „партизанската си война“. Историята им беше богата на такива примери. Фанатичните „борци за свобода“ многократно бяха побеждавали обикновените армии.

Това щеше да спре чак когато вече нямаше свободни хора. ПланинаНаЗората започна да отделя още повече ресурси, за да постигне тази цел.

Предният му пост засече вълни от свръхсветлинни квантови изкривявания, които се носеха през звездната система. Точката на произхода им имаше квантови показания, които съответстваха на двигател на човешки звезден кораб на три светлинни години разстояние. Той вече се отдалечаваше от предния пост.

ПланинаНаЗората знаеше какво ще направи флотът на Федерацията, след като бе открил местонахождението на предния пост: да го нападне с всяко оръжие, което притежаваше.

Хиляди групи неподвижни бяха размишлявали каква защита може да бъде използвана срещу релативистичната атака, която хората бяха използвали на Аншун. Сложната машина, която щеше да модифицира генераторите на червееви дупки, вече се строеше. ПланинаНаЗората постави по-висок приоритет за завършването й и започна да прехвърля първите компоненти на предния пост. Освен това започна да сглобява новата си флота от бойни кораби. Когато пристигнеха флотските звездни кораби и Федерацията останеше с отслабени защити, той щеше да започне втория етап на нашествието си в космоса на хората, нахлувайки в още четиридесет и осем свята.

Бележки

[1] Vixen (англ.) — лисица. — Бел.прев. ↑

[2] Реголитът е слой от рехав хетерогенен материал, покриващ твърди скали. На Земята реголитът се е образувал вследствие на ерозия и биологични процеси и е съставен главно от седиментни скали. На небесни тела без атмосфера реголитът се образува от гравитационното натрупване на отломки, които се получават вследствие на сблъсъци с други обекти. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Питър Хамилтън Освободеният Юда (8)

Метаданни

Данни

Освободеният Юда

Освободеният Юда

Информация

История

Сваляне / Връзки

6

Питър Хамилтън
Освободеният Юда (8)