Питър Хамилтън
Освободеният Юда (2)

Пролог

От самото начало нещо относно разследването караше лейтенант Рене Кемпаса да се чувства неспокойна. Първото дребно безпокойство изпълзя от подсъзнанието й, когато видя апартамента на върха на сградата, в който живееше жертвата. Беше влизала в подобни апартаменти стотици пъти. Стандартната луксозна квартира в големия град, в която обикновено живееха модните герои на телесензорните сапунени опери. Красиви необвързани хора с работа, която оставяше по-голямата част от деня им свободна, за да могат да се наслаждават на жилищното пространство от около петстотин квадратни метра, безделничейки насред екстравагантните декори, изработени от свръхскъпи интериорни дизайнери. А сценариите са от онези, чиято връзка с реалността е напълно прекъсната, но пък за сметка на това разполагат с драматичния или комедиен потенциал, от който се нуждаят сценаристите.

И все пак ето я и нея тук, само ден след като мрежовата стрелба на Пазителите, с която бяха заклеймили президент Илейн Дой като агент на Звездния странник, бе излъчила кадри от точно такъв апартамент на последния етаж на обновен заводски блок в Дарока, столицата на Аревало. Масивната преходна дневна се състоеше от широк слънчев балкон, който гледаше над река Касп, течаща през сърцето на града. Като всички столици на успешните планети от етап едно Дарока представляваше пъстър колаж от паркове, елегантни сгради и широки улици, които се простираха чак до хоризонта. Под бронзовите сутрешни слънчеви лъчи той проблясваше с ярки краски, които засилваха изяществото на панорамата.

Рене поклати леко изумено глава, озовала се пред невероятната гледка. Дори с приличната заплата от флота тя никога нямаше да може да си позволи наема на този апартамент. А в момента той се изплащаше от три момичета в първия им живот. Всяко от тях беше на по-малко от двадесет и пет години.

Една от трите се бе заела да разведе Рене и Тарло из апартамента: Катриона Салийб, дребно двадесет и две годишно момиче с дълга къдрава черна коса, облечено в простичка зелена рокля на люлякови райета. Само че Рене можеше да познае марката „Фон“, а това означаваше, че цената на роклята бе над хиляда земни долара. Момичето я използваше като ежедневна дреха. Е-кономът на Рене изведе досието на Салийб във виртуалното й зрение; беше младши член на Великата фамилия Мориши и работеше в банка в най-големия финансов район на Дарока.

Двете й приятелки бяха Триша Марина Халгарт, която се занимаваше с реклама на продукти във „Векдейл“, филиална компания на Халгарт, проектираща шикозни домашни системи, и Изабела Халгарт, която бе започнала работа в модерна арт галерия в центъра на града. Пасваха на профила на случая: три необвързани момичета, които деляха жилище в града и се забавляваха заедно, докато изчакваха началото на истинските си кариери или пък появата на не по-малко богати и добре поставени съпрузи, които да ги отведат в закупено от слят финансов тръст имение. В него младото семейство щеше да произведе заложената в договора бройка деца.

— Имате си страхотно местенце — каза Тарло, докато се разхождаха из хола.

Катриона се обърна и го награди с усмивка, която таеше много повече от учтивост.

— Благодаря, на фамилията е и затова ни излиза евтино.

— Сигурно правите доста щури партита, а?

Усмивката й стана предизвикателна.

— Може би.

Рене го погледна с раздразнение. Трябваше да изпълняват задълженията си, а не да свалят потенциалните свидетели. Той й се ухили в отговор. Идеалните му бели зъби проблеснаха на загорялото му красиво лице. Рене бе виждала на какви успехи е способна тази усмивка в клубовете и баровете в Париж.

Катриона ги заведе в кухненската част, отделена от хола чрез голям, покрит с мрамор плот за закуска. Кухнята беше свръхмодерна и оборудвана с всички възможни играчки и удобства, вградени в лебедовобели яйцевидни стенни модули. Рене някак не можеше да си представи как всичко това служи за истинско готвене, дори с тези сложни на вид готварски роботи.

Другите две момичета седяха на столовете до бара.

— Триша Марина Халгарт? — попита Рене.

— Аз съм.

Момичето се изправи. Лицето й имаше сърцевидна форма и светломаслинен тен, а около лешниковокафявите й очи се извиваха тъмнозелени ОВ-татуси с формата на пеперудени криле. Беше облякла халат, който беше с няколко номера по-голям от нейния размер, сякаш беше защитна броня. Марина не спираше да стиска пухкавата материя, придърпвайки я все по-плътно около себе си. По пръстите на босите й крака имаше сребърни пръстени.

— От флотското разузнаване сме — каза Тарло. — С лейтенант Кемпаса разследваме случилото се с вас.

— Имате предвид наивността ми — сопна се тя.

— Спокойно, скъпа — каза Изабела Халгарт и прегърна Триша през раменете. — Тези са от добрите. — Изправи се и се обърна към следователите.

На Рене й се наложи да извие леко глава нагоре. Изабела беше с няколко сантиметра по-висока от нея, почти колкото Тарло. Беше облечена със силно впити дънки, които очертаваха краката й. Дългата й руса коса беше събрана в единична опашка, която стигаше до бедрата й. Беше олицетворение на небрежната елегантност.

Усмивката на Тарло се разшири. Рене искаше да го блъсне в стената, да го предупреди да се държи професионално и да размаха пръст, за да подсили впечатлението. Вместо това се постара да не обръща внимание на ухажването, което течеше около нея, и каза:

— Разследвала съм няколко подобни случая, госпожице Халгарт. Опитът ми е показал, че жертвата рядко е наивна. Пазителите са разработили изключително изтънчено операциите си през годините.

— Години! — изсумтя Катриона. — И още не сте ги заловили?

Рене запази учтивото си изражение.

— Вярваме, че развръзката на случая е близо.

Трите момичета си размениха недоверчиви погледи. Триша седна отново, стискайки робата си.

— Знам, че това не ви е приятно — каза Тарло. — Но ще ви помоля като начало да ми кажете името на мъжа.

Усмивката му омекна до съчувствено насърчаване.

Триша кимна неуверено.

— Разбира се. Хауърд Лианг. — Тя се усмихна немощно. — Предполагам, че това не е истинското му име?

— Не — каза Тарло. — Тази самоличност обаче несъмнено е натрупала много данни в киберсферата на Дарока. Екипите ни от софтуерни криминалисти ще сглобят много асоциирани файлове. Можем да проверим информацията, свързана с фалшивата самоличност, къде е била въведена, вероятно и кой е свързан с разработката й. Всяка частичка е от помощ.

— Как се срещнахте? — попита Рене.

— На едно парти. Доста често ходим на партита. — Тя погледна крадешком към двете си приятелки, търсейки подкрепа.

— Това е страхотен град — каза Изабела. — Дарока е богата планета. Хората тук имат пари и време да се забавляват.

Тя стрелна Тарло с поглед, в който гореше пламъче на интерес.

— С Триш сме от династия, Катриона е от Велика фамилия. Какво да ви кажа? Присъствието ни е силно желано.

— Хауърд Лианг богат ли беше? — попита Рене.

— Не разполагаше с тръстов фонд — каза Триша и се изчерви. — Поне каза, че няма. Фамилията му уж била от Велейн. Каза, че са минали няколко години от първото му подмладяване. Харесваше ми.

— Къде работеше?

— В стоковата борса в „Риджън Файненшъл“. Господи, дори не знам дали това е вярно. — Тя притисна ръка към челото си и го разтърка силно. — Не знам колко възрастен е наистина. Не знам нищо за него. Това ми е най-противното в цялата ситуация, не че открадна сертификата ми за авторство, не че изтри спомените ми. Просто… да те измамят така. Толкова е глупаво. Отделът по сигурността на фамилията ни изпраща достатъчно предупреждения. Никога не съм мислила, че може да се случи и на мен.

— Моля те — каза Тарло. — Не се вини. Тези хора са професионалисти. По дяволите, вероятно ще измамят дори и мен. Кога за последно го видя?

— Преди три дни. Излязохме за вечерта. Бях поканена в клуб „Борн“, имаше някакво събитие там, премиерата на нова серийна драма. След това вечеряхме и се прибрах вкъщи. Така мисля. Домашната система на апартамента твърди, че съм се прибрала в пет сутринта. Не си спомням нищо след вечерята. Тогава ли са го направили?

— Вероятно — каза Рене. — Господин Лианг споделяше ли апартамента си с някого?

— Не. Живееше сам. Запознах се с няколко от приятелите му. Мисля, че бяха от „Риджън“. Излизахме само от няколко седмици. Достатъчно, за да сваля гарда си, предполагам. — Тя тръсна ядно глава. — Не понасям това. Цялата Федерация си мисли, че вярвам, че президентът е извънземно. Никога вече няма да мога да погледна в очите колегите си. Ще трябва да се върна на Солидад, да променя лицето си и да използвам ново име.

— Това вероятно ще помогне — каза нежно Тарло. — Но преди това трябва да те подложим на няколко теста. Долу във фоайето чака екип криминалисти. Могат да направят това в клиника или тук, където ти е по-удобно.

— Направете го тук — каза Триша. — Да приключваме с всичко това.

— Разбира се. Друг екип ще претърси апартамента му.

— Какво очаквате да намерите там? — попита Изабела.

— Образци от ДНК-то му, разбира се — отвърна Рене. — Кой знае какво друго ще намерим, особено ако са го използвали като база за операцията. Освен това ще изтеглим файловете от личните му записи в „Риджън Файненшъл“ и ще поискам да потвърдите, че са негови. Ще ни е от помощ, ако разполагаме с негова снимка.

— Няма ли вече да си е направил препрофилиране? — попита Катриона.

— Да. Но ние ще съсредоточим разследването си върху миналото му. Там ще се крият следите към произхода му. Трябва да разберете, нужно е да изобличим цялата организация на Пазителите. Това е единственият начин Лианг да получи справедливо наказание. Няма да преследваме единствено него.

Останаха още двадесет минути в апартамента. Взеха показания от момичетата, а след това ги оставиха на екипа от криминалисти медици. Рене бе преполовила пътя до вратата, когато спря и замислено огледа големия хол. Триша влизаше в спалнята си заедно с двама от криминалистите.

— Какво? — попита Тарло.

— Нищо. — Тя погледна Катриона за последно, преди да излезе.

— Хайде — каза той в асансьора, докато слизаха обратно към фоайето. — Познавам те. Нещо те тормози.

— Дежа вю.

— Какво?

— Виждала съм тази сцена и преди.

— Аз също. Всеки път, когато Пазителите наводнят унисферата с мрежова стрелба, шефът ни праща, за да огледаме местопрестъплението.

— Да, значи ти също трябваше да се усетиш. Помниш ли Миниля?

Тарло се намръщи, докато вратите се разтваряха. Двамата излязоха във фоайето.

— Смътно. Беше преди четири години. Само че там си имахме работа с няколко момчета, които деляха общ апартамент.

— О, и какво от това? На сексист ли ще ми се правиш? Има разлика само защото са момичета, така ли?

— Хей!

— Беше абсолютно същата ситуация, Тарло. А и преди сме се занимавали с изцяло момичешка група.

— На Нзега, Ейприл Галар Халгарт. Бяха дошли на почивка.

— Не забравяй и Бувангва.

— Добре, какво имаш предвид?

— Не обичам повторенията. А Пазителите знаят добре, че ще ги хванем много по-лесно, ако се придържат към една и съща процедура.

— Не виждам модел в случая.

— Не е точно модел.

— Какво тогава?

— Не съм сигурна. Повтарят една и съща процедура. Това не е характерно за тях.

Тарло излезе през въртящите се врати на фоайето и използва е-конома си, за да поръча такси.

— Пазителите не разполагат с много възможности за избор в случая. Безспорно в галактиката се намират изключително много глупави млади Халгартови, но условията им на живот в обществото позволяват ограничен брой варианти. Не Пазителите се повтарят, а Халгарт.

Рене се намръщи, когато таксито спря пред тях. Беше прав, макар и тя да не разсъждаваше по същия начин.

— Мислиш ли, че отделът по сигурността на Халгарт провежда операция по залавяне? Че са използвали Триша като примамка?

— Не — каза разпалено той. — Бъркаш. Ако беше операция по залавяне, щяха да пипнат Лианг още първата нощ, когато се е запознал с Триша. Самоличността му може и да е издържала на преглед от страна на „Риджън Файненшъл“, но на проверка на Халгарт… в никакъв случай.

— Няма начин да не провеждат операции по залавяне. Ако аз бях на мястото на старшите Халгарт, щях да съм дяволски ядосана, че Пазителите постоянно взимат за мишени членове на фамилията.

Тарло се облегна в кожената облегалка на таксито.

— Несъмнено оказват доста голям натиск върху шефката.

— Не мисля, че е това. Ако провеждаха подобна операция, щяха да ни кажат.

— Дали?

— Добре, може би нямаше — каза тя, — но тъй като това не е било операция по залавяне, значи и без това няма значение.

— Не знаем дали не е било точно такава операция.

— Не са заловили Лианг и не са ни уведомили, а на този етап вече щяха да са го направили.

— Или пък щяха да са заети с проследяването на Лианг и нямаше да искат да го подплашат, като ни кажат.

— Не е това. — Беше й неудобно даже да погледне към Тарло. — Нещо не е наред. Направено е твърде чисто.

— Твърде чисто ли?

Недоверието в гласа му я накара да трепне.

— Да, знам, знам. Само че нещо не ми дава мира. Този апартамент на последния етаж, тези момичета, всичко сякаш крещи: „Тук има глупави богати деца, елате да им одерете кожите.“

— Не разбирам. Кой е сбъркал, Пазителите или Халгарт?

— Ами… Добре, не мисля, че може да са били Халгарт, освен ако наистина не е било операция по залавяне.

Той й се ухили.

— Ставаш параноична като шефката, щом стане дума за конспирации. Остава да обвиниш Звездния странник.

— Може. — Тя му се усмихна леко. — И въпреки това ще й кажа, че има нещо странно в този случай.

— Кариеристко харакири.

— Стига де! Какъв детектив си? Предполага се, че трябва да следваме интуицията си. Не гледаш ли полицейски сапунени опери?

— Предаванията по унисферата са за хора, които нямат собствен живот. Моите вечери са заети.

— Да — каза подигравателно тя. — Още ли си слагаш флотската униформа, когато излизаш по клубовете?

— Аз съм флотски офицер. Защо да не го правя?

Рене се засмя.

— Господи! Наистина ли има ефект?

— Ако успееш да намериш момичета като тези трите.

Тя въздъхна.

— Слушай — каза той. — Говоря сериозно. Какво можеш да кажеш на Майо? Че имаш предчувствие. Тя просто ще те нареди като за световно. И изобщо не разчитай да те подкрепя. Нямаше нищо нередно.

— Шефката оценява преценката ни за случаите. Винаги казва, че трябва да възприемем по-холистичен подход при решаването на престъпления.

— Да, холистичен, а не медиумски подход.

 

 

Четиридесет минути по-късно, когато пристигнаха в парижкия офис, те още спореха. Петима униформени флотски офицери стояха пред офиса на Паула Майо.

— Какво става? — попита Тарло Алик Хоугън.

— Колумбия е вътре с нея — каза командирът. Изглеждаше доста нервен.

— Исусе! — прошепна Рене. — За фиаското в ЕлЕй ще да е. Трябваше да тръгна по следите от операцията тази сутрин.

— Всички трябваше да правим това — каза Хоугън. Откъсна с мъка поглед от затворената врата. — Открихте ли нещо на Дарока?

Рене се опитваше да измисли какво да каже. Хоугън се придържаше стриктно към учебниците.

— Стандартна операция на Пазителите — каза бързо Тарло. Взираше се напрегнато в Рене. — Оставихме криминалистите да си свършат работата на местопрестъплението.

— Добре. Дръжте ме в течение.

— Да, сър.

— Стандартна операция — каза язвително Рене, докато вървяха към бюрата си.

— Току-що ти спасих задника — каза Тарло. — Можеш да кажеш за всякакви такива интуитивни заключения на шефката, но не и на Хоугън. Тоя малък задник се интересува само от отметките в празните полета.

— Добре, добре — промърмори тя.

Паула Майо излезе от офиса с чантата си и малкото рабакасово растение, което държеше на перваза си. Зад нея със зачервено лице стоеше Рафаел Колумбия, облечен в пълната си адмиралска униформа.

Рене никога не бе виждала Майо така разстроена. По гръбнака й плъзнаха студени тръпки. Нищо досега не бе вадило шефката им от равновесие.

— Довиждане — каза Майо на целия офис. — Благодаря на всички за здравата работа, която свършихте под мое ръководство.

— Паула? — каза зяпнал Тарло.

Тя поклати леко глава към него и той млъкна. Рене наблюдаваше как Паула Майо излиза, сякаш гледаше погребална процесия.

— Командир Хоугън — каза Колумбия. — Може ли да поговорим. — И изчезна обратно в офиса на Майо. Алик Хоугън почти изприпка след него. Вратата се затвори.

Рене седна тежко.

— Това не е истина — прошепна невярващо. — Не могат да се отърват от нея. Тя е проклетата Дирекция.

— Само че ние не сме Дирекцията — каза тихо Тарло. — Вече не.