Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Федерацията (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Judas Unchained, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2020-2022)
Корекция
sir_Ivanhoe (2022)

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-444-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/897

 

 

Издание:

Автор: Питър Ф. Хамилтън

Заглавие: Освободеният Юда

Преводач: Александър Попов

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-447-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/898

История

  1. — Добавяне

12

Найъл Суолт караше колело към работното си място в „Приключения сред Голямата Триада“, когато атаката започна. Все още идваше всеки ден, макар и туроператорът да не бе имал нито един клиент, откакто Мелани се върна след кратката си ваканция. По някаква причина главният офис в Уесекс не бе разтрогнал работния му договор. Всяка петъчна вечер счетоводителската им програма превеждаше заплатата му; затова всеки понеделник сутринта той се връщаше в офиса за още една седмица, през която си правеше каквото си иска в платеното от компанията време. А това се изразяваше най-вече в достъп до телесензорни предавания. Свързваше се към „Смъртоносно съблазняване“ поне веднъж седмично.

Докато караше по последната отсечка от пътя към портата за служителите, му направи впечатление тишината. Тъй като офисът се намираше в края на главния терминал на гарата на ТСП, беше свикнал с постоянния ропот на тълпата, която обсаждаше входа. Според местните новинарски предавания над една трета от населението на Буунгейт бе напуснала и всички останали нямаха търпение да ги последват. Найъл не беше сигурен за официалните цифри; смяташе, че е повече от това. Всеки ден караше колело до работа от двустайния си апартамент, изминавайки дългия път около огромния гаров двор. Така не попадаше в огромния трафик от хора, които пристигаха по магистралата. Имаше толкова много коли, паркирани покрай пътищата, че правителството изпрати седемнадесет екипа да извозват изоставените превозни средства. Не че успяваха да смогнат. Разбира се, не бяха задръстени само страничните части на магистралите. Много хора караха през същия лабиринт от улици в търговския квартал около гарата, които той използваше, и паркираха на всяко свободно място, преди да отидат пеша до терминала. Някои сутрини откриваше, че през нощта са се появили стотици коли, превръщайки улиците в сериозно изпитание, през което трябваше да намери път.

Всеки, който пристигнеше и зарежеше колата си, трябваше да чака почти два дни, докато огромната тълпа от хора бавно се преместваше напред към убежището, което представляваше главният терминал. Найъл не знаеше колко хора има между магистралата и входа; но му се струваше, че е цялото население на планетата. Носеха скъпи полуорганични дрехи или увиваха пластмасови листове около раменете си, за да се защитят от слабия дъжд на Буунгейт в тези ранни зимни месеци. Имаше много дни, когато Найъл пристигаше и заварваше останки от суграшица. Веднъж бе валяло сняг в продължение на тридесет и шест часа. Това усмири тълпата, направи ги нещастни, разгневи ги, но нищо не бе предизвиквало подобна тишина.

Найъл беше само на триста метра от портата за служителите, когато осъзна, че няма никакъв шум; през повечето дни се чуваше от километър. Заобиколи голяма тойота с десет места, модел „Лизон“, паркирана насред един от складовете за разпределение на доставки, и наби спирачки. Когато вдигна очилата си, видя, че е спряло да вали. Добри новини, да, но не достатъчни, за да спрат постоянния рев на едва сдържания гняв на тълпата. Той погледна нагоре. Силовото поле се бе включило над града; тъмни облаци се плъзгаха около проблясващата му повърхност. Второ силово поле покриваше гарата и отклоняваше мъглите, пленени под градския купол.

— О, по дяволите! — прошепна уплашено той. Никога не си бе позволявал да вярва, че извънземните ще се върнат.

Филтърът за новини на е-конома му пропусна предупреждение, че червеевите дупки са насочени към много от звездните системи във Федерацията. Мигновената му реакция беше да погледне към огромната сграда на терминала и дългите й извити стъклени покриви. Задейства се инстинктът му за самосъхранение и той започна да пресмята маршрути в главата си. Като служител разполагаше с достъп до няколко ограничени зони вътре в комплекса на гарата. Имаше няколко начина да стигне до пероните, без дори да му се налага да се присъединява към ордата навън.

Пусна спирачката и отново завъртя педалите. Днес пред портата за служители имаше осем пазачи, всички облечени с еластични брони и въоръжени. Обикновено имаше само двама служители от охраната, които стояха в кабината си и винаги му махваха да продължава напред, когато покажеше фирмения си пропуск. Този път го накараха да сложи дланта си на сензора, който един от тях носеше, за да проверят биометричните му данни.

— Трябва да се майтапиш — изсмя се пазачът иззад шлема си. — Представител на туристическа компания?

— Още сме активни — възрази Найъл. — Истински е. Проверете досието ми. Бях тук всеки ден в продължение на седмици. Имам групи на Далечината, които се връщат. Някой трябва да е тук, за да ги посрещне.

— Имам новини за теб, синко, няма да стигнат дотук. Огледай се.

— А ако се върнат?

Последва дълга пауза, докато пазачът се съветваше с началника си.

— Добре — каза той накрая. — Можеш да преминеш.

— Благодаря.

Подсилената бариера върху тротоара се вдигна нагоре. Найъл избута колелото си напред, чувствайки тръпки по кожата си, докато преминаваше през силовото поле. Точно докато го качваше на другата страна, пазачът каза:

— Синко, ако имаш акъл, ще отидеш право към пероните и ще хванеш влак за Гралмънд или за някоя от съседните планети.

— Ако групите ми се върнат, ще го направя.

Дори дебелата броня не можа да скрие поклащането на главата му.

Найъл завъртя педалите с всичка сила и се понесе към офиса си. Е-кономът му пращаше новини за ситуацията през целия път дотам. В системата на Буунгейт се изсипваха извънземни кораби, около орбитата на третия газов гигант. Още хиляди се появяваха в други системи. От местните новини разбра, че червеевата дупка към Уесекс беше временно затворена от ТСП.

— Дяволите да ги вземат.

Щеше да има метеж. Знаеше, че ще има.

Когато стигна до офиса си, зави с колелото през рецепцията и го паркира до плота. Имаше голяма торба с много резервни дрехи, която пазеше отзад. Взе я оттам и се огледа в малката стая. „Приключения сред Голямата Триада“ разполагаше с малък сейф, в който пазеха дребните пари и различните пътнически ваучъри. Господин Спентън, мениджърът, бе дал на Найъл временен биометричен достъп, когато замина „на почивка“ точно след първата атака на Първите. Парите в брой бяха натрупани на купчини от различни валути. Не си губи времето с каквото и да е от Буунгейт или съседните звезди, тъй като прецени, че трезорите им няма да могат да подплатят националните си валути още дълго време. Разполагаше със сума на стойност от около петнадесет хиляди земни долара във валута от планетите, които се намираха далеч от новата атака. Натъпка ги в джобовете на якето си и се обърна към системата на офиса, която разполагаше с директна връзка към системата за билетна разпродажба и информация на ТСП. Изненадващо, но правото му на достъп все пак успя да го вкара вътре. Не че там имаше много налична информация. Уесекс, изглежда, беше затворил половината си червееви дупки за трафика, а върху останалите имаше наложени сериозни ограничения. Нямаше индикации кога ще бъдат отворени отново.

„Само ако флотът отблъсне нашествието“, помисли си Найъл. Но ако по някакво чудо това станеше, той щеше да е готов. Използва сметката на „Приключения сред Голямата Триада“, за да си купи билет първа класа за Гралмънд, точно както го бе посъветвал пазачът. Беше на четиристотин светлинни години оттук, от другата страна на Федерацията, общо взето възможно най-далече от Буунгейт. Той задържа дъха си, докато системата на ТСП обработваше молбата му, но след няколко секунди билетът първа класа беше начислен към идентификационната му татуировка.

Някой почука на вратата на офиса. Найъл подскочи, най-вече защото изпитваше угризения заради действията си. Отвън стоеше някакъв мъж. Беше висок и много привлекателен, с мека и отпусната руса коса. От типа мъже, които спортуваха много. Широките му рамене определено засрамваха доста по-отпуснатото тяло на Найъл. Онзи говореше нещо и сочеше с пръст офиса.

— Съжалявам. — Найъл потупа ухото си и сложи ръка на сензорната ключалка на вратата. — Не можах да ви чуя — каза той, когато вратата се отвори.

— Благодаря, че ме пусна — каза мъжът. Говореше с отчетлив американски акцент от Земята.

— Не сме заети.

„Това беше тъпо.“ На Найъл му се искаше да погледне към вратата, която водеше към задната стая. Беше почти сигурен, че мъжът няма да види отворения сейф.

— Трябва ми помощ. Ъъъ… Не знам името ви. — Усмивката му беше от онези, които веднага обезоръжават жертвите си.

— Найъл. Как мога да помогна?

— Ето какъв е проблемът, Найъл. Няколко мои приятели са на Далечината от известно време и не могат да мръднат оттам, но току-що ми пратиха съобщение, че са успели да се измъкнат. В момента се връщат. Какъв ужасен късмет, а? Да се върнеш насред извънземно нашествие. Както и да е, трябва да отида на перона и да ги посрещна. След като се срещнем, ще се опитаме да се махнем от Буунгейт.

— Точно сега няма заминаващи влакове от Буунгейт. Преди малко проверявах именно това.

— Знам, но ще тръгнат веднага щом нашествието приключи. Не се тревожа за това. Проблемът са приятелите ми. Не мога да ги подведа. Можеш ли да ме отведеш до портала към Междинна станция? Бих отишъл сам, но около него има много системи за сигурност. Опасявам се, че няма да ме допуснат, за да се срещна с тях, тъй като всички са толкова изнервени сега. Те ще се върнат и ще са като в капан тук. Това ще са много лоши новини за всички нас. Ако това е от значение, мога да те възнаградя щедро. Много щедро.

Мъжът започна да се харесва на Найъл още повече. Очевидно беше обикновен пич, а освен това и много богат. Всички, които отиваха на Далечината, бяха богати. А и беше прав за системите за сигурност: трябваше само да се сети какво се беше случило при портата за служителите тази сутрин. Можеше да се възползва много добре от ситуацията, ако изиграеше картите си добре, може би дори щеше да добави няколко бона към новооткритото си богатство.

— Ами, добре, фирменият мерцедес има пълномощно да стигне чак до транзитната зона за Далечината. Мога да те преведа, няма проблеми.

Уверената усмивка на мъжа стана дори по-широка.

— Това исках да чуя.

 

 

Хоше тъкмо бе стигнал до лондонския офис, когато започна атаката на Първите. Огромни силови полета покриха древния град и придадоха тъмносив цвят на небето. Той погледна навън към Темза и видя тъмните фигури на аероботи, които се издигаха над силозите си. Бяха по-големи от всяка летателна машина, която бе виждал.

Е-кономът му каза, че го търси Инима.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, в офиса съм. А ти?

— В безопасност ли сме тук, Хоше?

— Най-безопасното място във Федерацията, обещавам ти. Да си дойда ли вкъщи?

— Не. Остани там. Не искам да се тревожиш за мен.

— Не се тревожа. Обичам те. Сега си тръгвам.

— Не, Хоше. Пуснала съм новинарските репортажи във виртуалното си зрение. Нападенията дори не са близо до Земята. Остани на работа.

— Искам да съм с теб, за всеки случай. — В случай на какво, не знаеше. Ако Земята паднеше, всичко щеше да свърши. И дори Паула нямаше да може да им уреди места в кораба на някоя от династиите.

— Точно сега ли трябва да пътуваш?

— Разбира се. Ако нещо мине през това силово поле, няма да има значение къде съм. Ще си взема такси.

— Не искам да създавам проблеми.

— Не създаваш.

Хоше грабна палтото си от закачалката на вратата. Във виртуалното му зрение засвети червена приоритетна икона. Беше капитан Куманчо, който водеше частите на сенатския отдел по следите на Виктор Халгарт.

— По дяволите! — Хоше докосна иконата с тюркоазения си виртуален пръст.

— Току-що пристигнахме на Буунгейт — каза Куманчо. — Виктор отиде до един от складовете на двора за сортировка на гарата. Принадлежи на компания на име „Сънфордж“, местна транспортна и куриерска фирма. Сега я проучваме.

— Добре. Заехте ли позиции?

— Най-добрите възможни. Хоше, тук е хаос. Половината население на планетата живее пред гарата. ТСП току-що затвори червеевата дупка. Трябва да сме дошли с последния пристигащ влак. Хората ми се тревожат, че може да не успеем да се върнем.

— По дяволите! Добре, остави това на мен. Екипът на Халгарт с вас ли е?

— Да.

— Добре, това е хубаво. Ще се свържа с Уорън Халгарт. Ще съчетаем подхода си и ще започнем процес по изтеглянето ви веднага щом ТСП отвори отново червеевата дупка. Ще се опитам да потърся информация и за това.

— Благодаря, Хоше.

— Знаеш ли какво има в склада на „Сънфордж“?

— Още не. Ще започнем операция по проникване, след като се ориентираме добре.

— Имате ли нужда от помощ от местните служби? Мога да подам молба от офиса. Ще е по-авторитетна.

— Мисля, че трябва да разчитаме на себе си, Хоше. Правителството тук изглежда току-що е спряло да функционира. Екипите от сигурността на ТСП и градската полиция все още действат сплотено, или поне донякъде, но няма да им пука особено за някакви шпиони, на които им трябва помощ. Не се тревожи, можем да се справим с Виктор и склада.

— Добре, дръж ме в течение на всеки час. Ще съм в офиса си. — Хоше застана напълно неподвижно за миг и изпсува всеки бог, за когото бе чувал, а след това окачи палтото си обратно на закачалката. Тюркоазеният му пръст докосна иконата на Инима. — Мила, съжалявам. Изникна нещо.

 

 

— Не се тревожи — каза Ана. Малката й уста се сви в усмивка, докато изправяше раменете на униформата на Уилсън и изпъваше намачканите места. — Знаеш, както и аз, че направи всичко, което можеше да се направи. Нямаше алтернативи, нямаше умни отговори. Каза им нещата каквито са и те ти дадоха бюджета, който поиска.

Няколко души ги гледаха, докато двамата стояха пред подземната зала на Сената. Бяха помощниците на останалите членове на Военния кабинет, който заседаваше вече тридесет минути. Сякаш Уилсън и Ана бяха радиоактивни. Никой не ги поздравяваше, никой не ги заговаряше, дори Даниъл Алстър и Патриша Кантил. Това че Уилсън не беше на заседанието на Военния кабинет ясно показваше какво се обсъжда вътре. Не се провеждаше информативен балансиран дебат, а чист сблъсък на власт.

— Дяволите да вземат Найджъл, задето не ни каза с какво разполага — промърмори Уилсън. Гласът му стигна достатъчно далеч, за да провокира няколко погледа от страна на най-близките до тях помощници. — Дяволите да го вземат!

— Те едва са подготвили кораба навреме — каза Ана и потупа ръката му.

— Така твърди той — изсъска Уилсън. — По дяволите, чуй само какви ги говоря. Никой вече не се доверява на никого.

— Как е възможно изобщо? — Ана се огледа наоколо и го придърпа по-далеч от безупречно облечените, учтиви и покорни помощници. — Не знаем кой работи за Звездния странник.

— Това не е само заради Звездния странник. Погледни ги. — Той наклони глава към помощниците. — Всички династии и велики фамилии виждат шанс да издигнат някого за сметка на другите. Концентрират се върху вътрешната политика, докато човешката раса е изправена пред изчезване.

— Не е справедливо.

— Да, да. — Напрежението и тревогата го караха да трепери. „Да ме карат да чакам навън като ученик пред кабинета на директора. Не може така. Свърших добра работа.“ — По дяволите, май се самосъжалявам.

Виртуалното му зрение показваше тактически дисплей от Пентагон-II, където флотът бдеше за нови знаци на активност от страна на Първите. Бяха минали само седем часа, откакто червеевите дупки в космоса на Федерацията се бяха затворили. Той нямаше време за тези глупости. Трябваше веднага да организират отговора на флота. В случай че той щеше да е човекът, който щеше да го организира.

— Ей, стига. — Тя потърка нос в лицето му. — Сигурно просто решават какъв медал да ти дадат.

Той я погледна уморено.

— Благодаря.

— Знаеш, че аз ще остана с теб, нали?

Той я целуна.

— Нямаше да стигна толкова далеч без теб.

— Ще е хубаво да имаме истински живот. Никога не съм имала богат съпруг. Все още не съм виждала дома ти на Йорк5.

— Ще го обикнеш. Имаме площ с размерите на Орегон, която оформям и засаждам от доста години. А и шатото се нуждае от преобзавеждане.

— Звучи добре. Ще имам неограничена кредитна татуировка и всеки вътрешен дизайнер от тази страна на Федерацията, който си пожелая.

Той я прегърна силно.

— Ще бъде хубаво. Наистина.

Вратите на конферентната зала се отвориха. Рафаел Колумбия пристъпи с големи крачки навън. Той също носеше пълната си официална униформа; беше безупречно ушита и му стоеше прекрасно. Дори помощниците застанаха мирно, когато той се появи.

Уилсън не знаеше, че Рафаел е във Военния кабинет. Това можеше да означава само едно.

— По дяволите! — Поне знаеше, че вече не се налага да чака. Сега му беше ясно със сигурност. „Дори не се налага да търпя унижението, наистина не се налага.“

— Уилсън. — Рафаел го поздрави с въздържано изражение, подобаващо за случая. Подаде му ръката си.

„Мога просто да му кажа да си я завре отзад.“

Ана въздъхна едва доловимо.

Уилсън стисна ръката му.

„Като порядъчен офицер, с достойнство. В академията щяха да се гордеят с мен — ако все още съществуваше.“

— Съжалявам — каза Рафаел. — Влязох вътре, след като те повикаха.

— Всичко е наред. — „Както казал Цезар на Брут.“ — Не мисля, че който и да е от нас е в завидна позиция.

Рафаил кимна със съчувствие.

— Чакат те.

— Разбира се.

Ана стисна ръката му. Той влезе заедно с Рафаел в конферентната зала, за да се изправи пред Военния кабинет. Беше изненадващо, но само президент Дой срещна погледа му, когато се изправи на челото на масата. Хедър Антония Халгарт просто изглеждаше отегчена, а Найджъл Шелдън пръскаше светкавици от гняв. Фактът, че мъжът, чийто фамилен боен кораб и лични оръжия току-що бяха спасили цялата Федерация, може да претърпи политическа загуба веднага след това, бе показателен.

Рафаел застана точно зад Уилсън.

— Адмирале — каза президент Дой, — обсъдихме действията на флота и вашите собствени преди и по време на последното наистина катастрофално нашествие. Ако кажем, че ги намираме за незадоволителни, ще е най-голямото омаловажаване на века. Предвид катастрофалните загуби на животи, искаме моменталната ви оставка.

„Спори. Кажи й да ходи на майната си. Никой нямаше да се справи по-добре.“

— Както желаете — каза хладно той.

Рафаел се приближи до него.

— Адмирале, флотските ви кодове за оторизация са отменени. Ще бъдете поставен в неактивния списък, от този момент.

Уилсън стисна зъби.

— Разбира се.

— Благодаря ти за това, което направи, Уилсън. Персоналът на флота го оценява — каза Рафаел, наблягайки на думите си.

Уилсън се обърна към новия главен адмирал на флота, който очакваше назначаването си.

— Искам всички тук да знаят нещо.

— Ако имате да казвате нещо, моля ви, споделете го в доклада си — каза учтиво Дой.

Той й се усмихна, наслаждавайки се на желанието й да се отърве от него с минимално усилие. Все още не разполагаше с увереността да му дава заповеди.

— Звездния странник е истински. — Нарочно гледаше право в Рафаел и зърна леката изненада в иначе спокойните му черти. — Манипулира ни от много време.

— Достатъчно, господин Кайм! — каза Дой.

— Агентите му са били на борда на „Втори шанс“. Те са изключили генератора на бариерата.

Рафаел изглеждаше смутен. Уилсън огледа хората около масата. Единственият, който гледаше към него, беше Жюстин Бърнели. Изглеждаше по-скоро виновна, отколкото изненадана. „Интересно.“

Той сви рамене към Военния кабинет, сякаш вече не го интересуваше.

— Провери това — каза той на Рафаел, когато се обърна към вратата.

 

 

Найджъл гледаше гърба на Уилсън, докато последният напускаше залата на съвета. Избликът му беше невероятен. Реакцията на останалите около масата го развесели. Дой, както можеше да се очаква, беше ужасена от твърдението на Уилсън. Хедър изглеждаше слисана, Рафаел загрижен, а Жюстин правеше същото като него — оглеждаше останалите. Той срещна погледа й и се усмихна. Тя нарочно му отвърна с каменно изражение.

Нямаше как да забрави спешното обаждане на Кембъл преди по-малко от двадесет и четири часа, когато го бе попитал от нейно име каква е политиката на династията спрямо Майо. След атаката на Първите Кембъл му каза още, че сенаторът и следователят искат спешна лична среща с него. Не беше сигурен за какво става дума, но предвид това, което наблюдателният екип на Нелсън му бе казал за действията на Мелани на Илюмината, това не беше молба, която можеше да отхвърли. Само че сега започваше да се чуди какви ли връзки свързваха Жюстин с Уилсън. Едно беше сигурно, срещата им щеше да е много по-интересна от тази.

— Мисля, че можем да продължим — каза Дой, след като вратите се затвориха и конферентната зала отново бе екранирана. — Искам да предложа адмирал Колумбия да поеме цялостното командване на флота, от този момент.

— Подкрепям предложението — каза Тониея Гал.

„Естествено“, помисли си Найджъл. Забеляза усмивката на одобрение на лицето на Хедър.

— Всички „за“ ли са? — попита Дой.

Найджъл вдигна уморено ръка заедно с всички останали. Алан Хътчинсън му се усмихна с ожесточение и разбиране; усмивка, която той пренебрегна. Ако Хедър беше изненадана, не го показа. Спорът, който се бе разразил между династиите преди три часа посредством свръхсекретни канали, бе свиреп. Само малка част от негативната енергия бе преляла в първата част от срещата на Военния кабинет. Дори страстите, разразили се тук, обаче, бяха скандализирали по-умерените членове като Тониея Гал и Криспин Голдрайх. Но пък, когато се намираше зад непробиваеми защити, Хедър винаги псуваше като строителен работник.

— Искам да ви благодаря за доверието — каза Рафаел. Звучеше съвсем искрен. — Искам да ви уверя, че съм решен да сложа край на заплахата, която представляват Първите. Господин Шелдън, вие казахте, че ще дадете достъп до оръжието си.

Всички се обърнаха към Найджъл. „Дори сега“, помисли си уморено той. За миг му се прииска да излезе с много шум навън, да настигне Уилсън, да го прегърне през рамо и да отидат заедно в някой бар.

Федерацията, която бе създал и предвождал толкова дълго, сега искаше оръжията му. „Не трябваше да става така.“ Денят, в който бе стъпил на Марс, за да се посмее на Уилсън и останалите астронавти, беше денят, в който наруши старата система: двамата с Ози бяха освободили всички. „А сега помогнах за построяването на най-отвратителното оръжие, за което някой някога е мечтал. Исках да живеем сред самите звезди, а не да загасяме живота в тях.“

— Да — каза презрително той. Колко много Рафаел приличаше на старите офицери, дръзки в официалните си униформи, толкова уверени, докато изнасяха докладите си за прецизни атаки и минимални косвени жертви. — Освен ако Първите не се съгласят да договорим спиране на враждебните действия, ще използвам оръжието срещу родния им свят.

— Това ще гарантира ли изтреблението им? — попита Ханс Браунт.

— Когато бъде изстреляно в звездата, оръжието освобождава взрив с енергията, характерна за нова, и в процеса унищожава звездата. Подобно събитие ще погълне цялата цивилизация в Дайсън Алфа. Тъй като те със сигурност са се разпрострели отвъд първоначалната си система, тактиците на династията ми предложиха стратегия за издирването им и справянето с тях. Ще осъществим разузнавателни мисии с център Дайсън Алфа и ще превърнем в нова всяка звезда, около която засечем присъствието им. Това, разбира се, ще стерилизира целия живот в съседните звездни системи.

Около масата се спусна гробна тишина.

— Искахте да спечелите — каза им безкомпромисно Найджъл.

— Преди имахме резерви по отношение на геноцида, и с право — каза Рафаел. — Това е нещото, което ни прави хора. Но не можем да чакаме повече. Ако позволим на Първите да оцелеят, те винаги ще представляват заплаха за съществуването ни. Разполагат със слънчеви бомби и не се свенят да ги използват. Имат червееви дупки и с тях ще успеят да разработят кораби със свръхсветлинни двигатели. Ако това се случи, ще се разпрострат сред галактиката като вирус и ще застрашат и други видове. Не можем да позволим това. Всичко опира до един много прост въпрос: те или ние.

— Много добре — каза Дой. — Препоръката на Военния кабинет е да се използва всяко възможно средство, за да се отървем от заплахата в лицето на Първите, включително пълното им изличаване. Предлагам това за гласуване.

— Подкрепям — каза Рафаел.

— Моля ви, гласувайте, дами и господа — каза Дой.

Вотът беше единодушен.

— Благодаря ви — каза Рафаел.

— Как ще се справиш с Първите в космоса на Федерацията? — попита Криспин.

— Изгубените23 ще са най-лесни — каза Рафаел. — В тези системи има много малко кораби. Просто ще изтеглим партизанските части и ще използваме квантовите разрушители срещу всяка планета. Няма да оцелеят след това. Новите48 ще са по-голям проблем.

— Мислиш ли? — отвърна рязко Алан Хътчинсън. — Като за начало, Уесекс няма да бъде класифициран заедно с останалата част от инвазията. Пуснете квантов разрушител на моя свят и ще пратя династията ти в каменната ера.

— Никой няма да унищожи Уесекс — каза Хедър. — Успокой се, Алан. Това е свят от Големите 15, може да се възстанови от радиацията. Нараби е защитен от силови полета, а фермерските земи ще могат да бъдат засети скоро. Останалата земя, онази, която си оставил некултивирана, не се брои; тя няма икономическа стойност и никой не живее там.

— Въпреки това е нужна функционираща биосфера — каза Жюстин.

— Половината земна маса ще бъде напълно незасегната — каза Ханс. — Слънчевият пламък действа по-малко от час. А и действието на радиацията върху океана ще е съвсем минимално. Биосферата на Уесекс още е цялостна, както и на останалите Нови48.

— Не е толкова просто — каза Жюстин. — Роякът от частици ще се разпростре върху планетата. Навсякъде ще има радиационен дъжд.

— Най-тежко ще го понесе полукълбото, обърнато към звездата по време на действието на слънчевия пламък. Останалата повърхност няма да е толкова зле. Да вземем за пример Далечината; пламъкът продължи седмици там, а ние успяхме да възстановим континентите. Цялата планета е жива отново. На хората няма да им свърши кислородът. Времето, което ще отнеме, за да се възстанови въглеродният цикъл, е незначително в планетарни мащаби.

— Аз всъщност съм била на Далечината — каза Жюстин. — Обитаемостта там е на минимално ниво, и то след век и половина кански усилия. Огромна грешка е да бъде класифицирана сред нормалните животоподдържащи светове. Тези Нови48 няма да бъдат животоподдържащи; ще трябва да преместим населението им. Не знам за Уесекс, това е изключение, но останалите трябва да бъдат евакуирани.

— Не предлагам да изоставим Уесекс — каза Рафаел. — Въпреки това в момента има четири хиляди и петстотин тежковъоръжени кораба в системата на планетата. Не разполагаме с четири хиляди и петстотин ракети „Дювоа“, да не говорим за сто и седемдесетте хиляди, от които ще се нуждаем, за да елиминираме корабите на Първите на територията на Новите48.

— Наистина ли са изпратили толкова много? — попита Тониея Гал.

— Да — каза Рафаел. — Което означава, че ще трябва да евакуираме множеството от тези системи. Флотът не може да се справи с четиридесет и осем армади.

— С колко можеш да се справиш? — попита Дой.

— Ако приемем, че производството на кораби от клас „Москва“ продължи без прекъсване, оценката ни е, че можем да прочистим пет звездни системи, преди да започнем да търпим поражения. Още не знаем каква заплаха представляват тези кораби. Те имат две възможности, като и двете ще изправят защитите ни пред огромни трудности. Първо, могат да се отправят към животоподдържащите планети и да пробият защитите ни с численото си превъзходство, а след това да се приземят и да установят въоръжени колонии. Това, разбира се, означава, че можем да използваме квантовите разрушители срещу тях, когато са долу и са концентрирани на едно място.

— А втората възможност? — попита Криспин.

— Могат да избягат. Разполагайки средно с по три хиляди и петстотин кораба във всяка система, имат достатъчно оборудване и производствени възможности, за да изработят свръхсветлинен двигател рано или късно. Отново ще трябва да се съберат, за да започнат производствения процес, което ще ги направи уязвими за ракетите „Дювоа“.

— Колко време ще отнеме направата на сто и седемдесет хиляди ракети „Дювоа“? — попита Тониея Гал.

— Вероятно можем да ги изработим в рамките на девет месеца, при положение че дадем начало на проект с върхов приоритет. Не съм сигурен дали разполагаме с такова време. Ако още планират колонизиране на Новите48, могат да навлязат в орбита около всяка от тях в рамките на седмица.

— Намекваш за евакуация независимо от действията на Първите — каза Жюстин.

— Да. Това е предпочитаната възможност. Да ги оставим да се приземят и да ги унищожим с квантов разрушител.

— Вече имаме чудовищен проблем с бегълците от Изгубените23, а повечето от тези планети бяха нископродуктивни светове. Колко хора живеят на Новите48?

— Без да броим Уесекс — каза Найджъл, — около тридесет и два милиарда души.

Този път тишината беше още по-тежка.

— Не може да стане — каза Ханс Браунт. — Нали?

— Физическото им преместване през червееви дупки е възможно — каза Найджъл. — Въпреки това установяването на диаспора в подобен мащаб в останалата част от Федерацията е напълно непрактично. Няма къде да живеят толкова много хора; само изхранването им с основни дажби ще причини банкрута на всички ни.

— Тогава трябва да приемем тази възможност — каза Жюстин. — Аз поне няма да приема каквото и да е предложение да изоставим тези хора. Войните неизменно предизвикват промени в обществото; изглежда, това предстои и на нашето.

— Демонстрираш благородство, мила — каза Ханс Браунт. — Но дори Сенатът да предприеме драконови мерки и да натресе бегълците на останалата част от Федерацията, някои планети ще се противопоставят.

— Не можем да обърнем гръб на тридесет и два милиарда живота! — разгневи се Жюстин.

— Има алтернатива — каза тихо Найджъл. — Разбира се, рискована е. — Този път не почувства друго освен презрение към начина, по който всички се обърнаха към него с надежда и отчаяние в погледите си. — Отваряме четиридесет и седем нови планети и просто прехвърляме населението директно, за да могат да построят наново обществата си.

— За бога, човече — каза Алан. — Не можеш просто да стовариш милиарди хора на неразвити светове. Трябват им градове, инфраструктура, правителство… храна!

— Знам — каза Найджъл. — Всичко това ще трябва да бъде подготвено предварително.

— Но… ние имаме по-малко от седмица — напомни Тониея Гал.

— Както е казал някога Айнщайн, времето зависи от относителната позиция на наблюдателя.

 

 

Когато президент Дой закри официално заседанието на Военния кабинет, Жюстин остана в креслото си. Останалите водачи на династии се отправиха към Найджъл, за да му предложат благодарностите и поздравленията си. Дори Хедър беше достатъчно отстъпчива, за да му благодари. Що се отнася до Дой, Жюстин никога не я бе виждала в пристъп на такава жалка радост. Тя почти изтича към чакалнята, за да каже резултата на Патриша Кантил. Лицето на Патриша скоро сияеше от широка, невярваща усмивка.

„Колко глупаво“, помисли си Жюстин. Сякаш щом обявяха нещо, то щеше да се случи. А всичко, на което се бяха съгласили в кабинета, зависеше от това нищо друго да не се обърка. „Как ще реагира Звездния странник?“

— Мисля, че искаше да ме видиш? — каза Найджъл. Беше застанал до креслото й. Жюстин погледна към него.

„Какво точно се предполага, че трябва да почувствам, ако гледам към агент номер едно на Звездния странник във Федерацията?“ Ръката й покри малката издутина на корема й. „Трябва да си осигуря място на един от спасителните кораби, за всеки случай.“

— Така е — каза тя.

— Отлично. При едно условие.

— Какво е то? — попита тя с безпокойство.

— Да вземеш Мелани заедно с теб и следовател Майо.

Жюстин зяпна.

— А?

— Мелани Рескорай. От доста време очаквам да се срещна с нея. Тя е със следователя, нали? Върнали са се заедно на Земята от Илюмината.

— Да — каза Жюстин, докато се опитваше да запази спокойствие. „Откъде знае това? Още по-важното е, защо го знае?“

— Отлично. Ще го направим, след като всички приключим с глупавите обществени изказвания. Офисите на ТСП на Нюарк би трябвало да ни осигурят достатъчно уединение. — Той се усмихна. — Радвам се, че си добре след опита за покушение. Кажи на Гор, че съм впечатлен, както винаги.

— Ще му кажа — обеща Жюстин.

 

 

Едмънд Ли знаеше, че е постъпил глупаво, оставайки на планетата. Трябваше да напусне Буунгейт преди седмици, когато хаотичното сборище от приятели и роднини, които съставляваха семейството му, беше заминало с влак на Таниата. Обаждаха му се всеки път, когато имаха достъп до връзка с унисферата, график, който беше дори по-лош от връзката към Далечината. Показваха му изображения на палатката, в която живееха, както и сцени от ежедневието на Таниата. Така че имаше добра представа за тяхното състояние, както и за това на още петдесет хиляди други в импровизирания град недалеч от океана. Това беше едно от осемте градчета около гарата на ТСП. Всички помагаха с полагането на основите на новия град, изграждаха инфраструктурата, вършеха работата, която нормално се падаше на роботите. Всички помагаха, всички познаваха съседите си. Усещаше се пионерски дух, който човешките светове не познаваха от отварянето на първите планети преди триста години. Въпреки трудностите изглеждаше добро място за живот.

И все пак Едмънд не бе напуснал. Най-глупавото от всичко беше, че технически той вече нямаше работа. Товарният инспекторат за Далечината вече нямаше никаква работа. Никой не внасяше нищо. Нямаше какво да се сканира и анализира. Освен това останалите си бяха тръгнали няколко дни след посещението на хората от флотското разузнаване. Сега беше сам. Наблюдавал бе как всички останали офиси в малкия административен блок намаляват и се свиват до нищо, което де факто го правеше правителствен отговорник за целия трафик към Далечината.

Продължаваше да го прави най-вече заради парижкия офис на флота, които го помолиха да продължи с наблюдението на трафика от и към Далечината. Било важно. След известно време му стана интересно какво се случва на Далечината — това не беше достатъчно добра причина да остане и все пак… Хората, които напускаха Далечината, бяха почти едни и същи. Всеки полет на въглеродните гъски беше претъпкан с емигранти, които на практика бяха продали всичко, за да си купят билет. Пристигаха изгърбени под тежестта на свят със стандартна гравитация и допълнително натоварени с жалки очаквания за Федерацията. Справяше се добре, ако успееше да събере имената на всички, преди да изчезнат в гаровия терминал, където вярваха, че ще намерят убежище. От разговорите си с тях успя да разбере за странните размирици, които тормозеха Далечината, за престъпните саботажи и издигането на власт на Института, който налагаше закон и ред в Армстронг Сити.

Хората, които все още пътуваха към Далечината, обаче, бяха тези, които истински събуждаха любопитството му. Защо отиваха там по това време беше неразбираемо за него. Въпреки това те продължаваха да се появяват с билетите си за обратно пътуване: технически персонал от Института, охранители от Института, управители от Института. Никой от персонала на Института не си отиваше от Далечината. И пак те бяха единствените хора, които се връщаха на планетата.

Заради неудържимото си желание да разбере повече за злощастната планета той направи безброй търсения в унисферата, за да намери информация. За първи път започна да обръща внимание на казаното от Пазителите. Да, те бяха шайка терористи психопати, но поставени в контекста на всичко, на което ставаше свидетел, твърденията им добиваха неприятна логика.

Последната седмица дори полетите на въглеродните гъски спряха, след като пилотите и екипажите бяха дезертирали, за да се отправят към по-безопасните части на Федерацията. Тогава персоналът за техническа поддръжка на ТСП започна да се изнизва от гарата. Беше леко изненадан, че червеевата дупка към Уесекс още работи, имаше съвсем малко поддържащ персонал, който да наглежда отвора й на Буунгейт.

Знаеше, че това е моментът да си тръгне. ОИ, който контролираше портала към Далечината, без съмнение щеше да го затвори, когато достатъчно от компонентите му преминеха сроковете на безопасност и бъдеха достигнати предварително заложените граници. Можеше да остава още ден или шест месеца; Едмънд съвсем не беше експерт. Не че това имаше значение, без екипажите на въглеродните гъски Далечината вече нямаше как да бъде достигната. Почти се почувства виновен заради тези си мисли. Вече се смяташе за единствения човек, на когото му пука за съдбата на отдалечената планета, самотния наблюдател на границата, който гледаше към пустошта.

Тогава, преди три дни, нещо се промени. Комуникационната връзка между Междинна станция и Далечината се отвори в правилното време, но потокът от съобщения, който течеше към Федерацията, не достигаше дори до един процент от нормалното количество. Освен това бе изцяло кодиран. Всички съобщения или обаждания към Далечината се връщаха обратно, включително официалната му молба за информация до губернатора. Далечината вече бе напълно изолирана. В продължение на три дни Едмънд Ли бдеше самотен в офиса си и чакаше да види какво ще се случи. Тогава нападнаха Първите.

Проследи нашествието по новинарските предавания и официалните правителствени съобщения. Наблюдава рояка от кораби, който се появи на три астрономически единици от звездата. Също и слънчевата бомба, изстреляна в звездата. Тайното супероръжие на флота, което беше ужасяващо мощно, се справи с бомбата, но на много висока цена. Тогава в звездата на Буунгейт бе изстреляна нова слънчева бомба. Флотът беше принуден да я взриви отново. Сензорите на сателитите в орбита около Буунгейт плениха в кадри колосалните вълни, които бушуваха през короната на звездата; и регистрираха внезапното смъртоносно покачване на слънчевата радиация върху планетата.

Без предупреждение или обяснение всяка червеева дупка на Първите във Федерацията се затвори. Хората бяха победили — ако не се брояха хилядите бойни кораби, които се събираха като ята гарвани около четиридесет и осем свята на Федерацията.

Вероятно времето спаси Едмънд. Беше прекарал няколко часа на бюрото си, преглеждайки репортажи и разкази на очевидци за инвазията, като от време на време отиваше до машината за чай. След като червеевите дупки изчезнаха, започна да следи сензорната информация от сателитите на Буунгейт, за да добие представа за прякото влияние, което радиационният вихър оказва върху планетата. Електромагнитната енергия беше абсорбирана и до някаква степен отслабена от атмосферата, преди да стигне до повърхността. Дори така, дозата беше по-голяма, отколкото повечето животни и растения можеха да понесат комфортно. Първата вълна радиационни частици пристигна не много по-късно и на практика заличи йоносферата през първите няколко минути на действието си. Беше много по-тежко, отколкото предвиждаха експертите в новинарските студиа. Захранването извън градовете, защитени от силови полета, стана непостоянно или съвсем се срина под влиянието на приливите. Всички граждански сателити спряха да работят, след като бяха изложени на ефектите, което превърна сензорите на планетарните защитни платформи в единствения им източник на информация. От полюсите тръгнаха сияйни бури, чиито бледи танцуващи цветове внесоха странна красота в унищожението, което се сипеше тихо върху света.

Едмънд излезе навън, за да наблюдава как първото светлинно шоу се завърта около силовото поле на града. Паркингът все още беше покрит с локви, останали от нощния дъжд, преди силовите полета на гарата и града да отразят облаците. Върху бетона имаше само една кола — неговата собствена петнадесетгодишна хонда „Трисма“. Той застана до нея, докато мораво-кайсиевата фосфоресценция се извиваше като свръхзвуков прилив над града. Дори зимните облаци се бяха оттеглили пред стихийните вълни, оставяйки след себе си чисто зимно небе. Когато погледнеше, примигвайки, към слънцето, виждаше малки петънца по ослепителния диск.

Над града проблясваха покривки от светкавици. За миг те надминаха по яркост както сиянията, така и слънцето. По извивката на силовото поле започнаха да се спускат малки струи лилави йони. След това сиянието се завърна в цялото си великолепие, отразявайки горещата си луминесценция върху мокрия бетон.

Унисферата съветваше всички извън силовото поле веднага да потърсят убежище. Отново проблесна светкавица, този път по-дълго. Едмънд започна да брои до гръмотевицата, докато осъзна колко безполезно е това. Сега към ивиците на сиянието се примесваха дълги искри и увеличаваха яркостта им. Между разнообразните, извиващи се цветни ивици проблясваха светкавици. Странно наметало на смъртта, с което може да се наметне една планета, помисли си той.

Е-кономът му каза, че започва обръщение към Федерацията от страна на Военния кабинет. Киберсферата на планетата не можеше да понесе нищо друго. Той дори не знаеше, че управляващият ОИ може да се справи с това. „Време беше, помисли си. Няма да е зле да разберем какво се случва и какво стана с битката.“ От ТСП още не бяха отворили наново червеевата дупка към Уесекс, макар че успоредната червеева дупка с нулеви размери очевидно поддържаше Буунгейт свързана с унисферата.

Образът, който изпълни виртуалното му зрение, показваше президент Дой, седнала начело на внушителна маса. От двете й страни бяха Найджъл Шелдън и Хедър Халгарт. Едмънд навлажни устните си. „Наистина внушително.“ Малки надписи показваха имената на членовете на съвета. Мащабите на политическите сили, събрани заедно, бяха показателни, че решението им е твърдо. Той се облегна на хондата и заслуша съдбата си.

— Драги сънародници — каза Дой. — Ще започна с това, че нашествия на Първите във Федерацията вече няма да има, поне в близко бъдеще. Една фрегата успя да премине в системата на Портата на Ада и да унищожи генераторите на червееви дупки там. Не мога да ви споделя подробности за кораба или оръжието, което бе използвано, поради съображения за сигурност, но е достатъчно да ви кажа, че сега разполагаме с оръжие, чиято мощ е наистина страховита. За съжаление това не елиминира изцяло заплахата от Първите. Има хиляди техни бойни кораби, които вече са в космоса на Федерацията и с които ще трябва да се справим. В допълнение към това Първите използваха слънчеви бомби, чиито ефекти още се усещат на Вторите48. Няма нищо, което да направим, за да отразим радиацията, която насища тези светове. Накратко, техните биосфери най-вероятно ще станат необитаеми. Дори да е възможна програма по обновяването им, какъвто може би е случаят на Уесекс, тези светове отново ще станат свидетели на битки през идните седмици, докато флотът се сражава с останалите кораби на Първите. Затова с огромно съжаление трябваше да информирам водачите на планетите, че нямаме друг избор освен да евакуираме световете им.

— По дяволите — промърмори Едмънд. Знаеше, че в обръщението ще бъде казано нещо подобно, но въпреки това едва сега започваше да осъзнава мащабите на изреченото от президента. „Но къде ще отидем всички ние?“

— Тъй като намирането на място за тридесет милиарда души е практически невъзможна задача дори за нашето общество — каза Дой, — ще трябва да прибегнем към доста оригинално решение.

На Едмънд не му харесва как звучи това. В този миг е-кономът му каза, че през защитния кордон от втора степен около портала към Далечината току-що е преминало превозно средство. Той се намръщи. Кой, по дяволите, ще иска да посети тази част от гарата, особено сега?

Найджъл Шелдън се наведе напред и пое думата от президента. Изражението му изглеждаше искрено и изключително уверено.

— Когато строяхме първата си червеева дупка, Ози измисли математически апарат за манипулирането на вътрешния времеви поток на екзотичната материя. Направихме малък тест преди няколко века, използвайки една от червеевите дупки на изследователския отдел на ТСП, и идеята проработи. Оттогава не сме я използвали, защото нямаше практическо или търговско приложение за нея. До днес. Това, което ще направим, е да модифицираме червеевите дупки, водещи към планетите, чиито биосфери умират. След седмица те ще бъдат отворени за цялото население и ще започне изход, организиран от националните ви правителства. Няма да използвате влакове, за да преминете през порталите; вместо това ще трябва да вървите, да шофирате или да вземете автобус — ако искате, можете да преминете с велосипед. Другият край ще се отвори на нов животоподдържащ свят в космоса от етап три. Въпреки това той няма да се появи още десет или петнадесет години, може би дори по-дълго. За вас ще изминат само няколко секунди, но навън останалата част от Федерацията ще е разполагала с достатъчно време, за да построи нови основи от градове с функционираща инфраструктура, които да ви приемат. Знам, че това ви звучи шокиращо, но световете, на които сте в момента, умират и ние трябва бързо да се застраховаме срещу нови загуби на живот.

Колата беше мерцедес, регистриран на името на „Приключения сред Голямата Триада“. Едмънд се изправи и се загледа през обширния двор към пътя, който водеше към терминала. Колата беше лъскава бургундскочервена лимузина, която ускоряваше напред. Беше управлявана ръчно и премина право по завоя към пътническия перон. Не че някой използваше червеевата дупка към Междинна станция. Вместо това автомобилът се отправяше към блока с офиси и паркинга, където стоеше Едмънд. Имаше нещо много сбъркано в тази картинка. Той бе запазил достатъчно от инстинкта си на полицай, за да провери малкия йонен пистолет, който носеше, след това забързано се отправи към другия край на сградата.

— Ще направим всичко възможно да видим успешния край на тази операция — каза президент Дой. — Сенатори, планетарни водачи, династии: обединени сме в това наше решение. Независимо от цената на усилието, ние няма да ви подведем. — Тя въздъхна със състрадание. — Успешен път на всички.

Мерцедесът отби в паркинга, точно когато Едмънд стигна до края на сградата. Той погледна иззад ъгъла и видя как голямата лимузина спира до хондата му. Отвори се врата и навън пристъпи висок рус мъж. Едмънд ахна веднага щом видя лицето му. Разпозна го моментално. „Тарло.“ Полицейското предупреждение, разпространено из цялата Федерация, бе дошло преди двадесет и четири часа. Едмънд първо реши, че става дума за някаква грешка или шега, но след това провери сертификата на заповедта и видя, че е съвсем автентичен.

Тарло задържа погледа си за миг върху хондата, след това бавно завъртя глава и огледа пустия паркинг. Едмънд се скри зад ъгъла. Според заповедта за задържане Тарло беше тежковъоръжен и изключително опасен. Преброи до пет и рискува да погледне още веднъж. Тарло влизаше в блока с офиси. Вратата на мерцедеса още беше отворена. Едмънд използва ретиналните си импланти и погледна вътре в колата. На покрития с килим под на лимузината лежеше тялото на млад мъж, чиито врат беше пречупен. Мъртвите му очи се взираха към невероятните металически проблясъци, които покриваха като похлупак небето над Буунгейт.

 

 

Кафе „Петте спирки“ се намираше в единия край на уличния мол „Роше“, събрано между „Шишчетата на Баб“ и „Мама Цвят“, магазин за евтини дрехи за бременни. Отвън беше магистрала Б77, която водеше право към планетарната гара на Нараби, на четири километра на запад. Дори сега, докато сияйната буря бушуваше в небето извън силовото поле на мегаграда, а в системата се носеха хиляди извънземни кораби и половината от порталите на гарата още бяха затворени, трафикът бе не по-малко натоварен от всякога.

Брадли Йохансон и Адам Елвин не обръщаха много внимание на препускащите коли. Порталът над бара току-що бе започнал да повтаря обявлението на Военния кабинет.

— Бленуващи небеса — измърмори Брадли. — Никога не съм очаквал подобно нещо. Какво находчиво решение! Нищо чудно, че Шелдън изглежда толкова доволен.

Адам погледна скептично към портала.

— По-скоро бих го нарекъл самодоволен.

— Стига, Адам, трябва да се научиш да си по-щедър, особено във времена на криза. Освен това построяването на инфраструктурата на четиридесет и седем свята е огромен проект, предназначен за централизирано правителство. Точно нещо, което би одобрил.

— Не ме поставяй в стереотипи. Не съм почитател на централизираните правителства; тенденцията при тях е към корупция и назадничавост. Едно общество, в което всички са равни трябва да включва прехвърляне на властта до местно ниво от комитети.

— Хм, напомни ми: колко ангела преброихме вече на онази игла?

— Ти започна. А и това са четиридесет и осем свята. Как, по дяволите, ще пренесат всичките фабрики на новите планети?

Той се загледа през прозореца. Отвъд магистралата мегаградът се разстилаше върху мъгливия хоризонт. Огромни жилищни квартали се редуваха с индустриални зони, съшити едни към други от извиващите се линии на жп линиите и магистралите. На всеки няколко километра огромните постройки на рафинерии или металургични заводи се издигаха над ниско разстланата градска площ като катедрали и замъци в средновековен пейзаж. Над защитния купол на силовото поле се промъкваше здрачът, който придаваше допълнителна яркост на иридесценцията, обсаждаща града отвън.

— Четиридесет и седем — каза твърдо Брадли. — Хътчинсън няма да премести този, вече го е трансформирал веднъж. Дори слънчевият пламък да убие всяко живо нещо извън града, трактороботите просто ще засадят растенията наново. Във всеки случай мисията с пътешествието във времето ще трябва да използва генераторите на червееви дупки на планетарната гара в Нараби. Не, този свят ще остане независимо от пораженията, които ще понесе. От него зависят тридесет и два милиарда души.

— Да. Тези бомби, с които разполагаме… Знаех, че флотът сигурно разработва някакви оръжия, които са по-мощни от ракетите „Дювоа“, но, дявол да го вземе… нещо, което да засегне звезда? Мислиш ли, че Звездния странник е очаквал нещо подобно?

— Не, не мисля. — Брадли прикри усмивката си с пластмасовата чаша с кафе. — За пореден път ни подцени. Предполагаше, че тази война ще съсипе и двата вида; сега решителната победа е само на ръка разстояние. Дой и Шелдън ще използват тези оръжия, каквото и да представляват, срещу Дайсън Алфа.

— На Илюмината Звездния странник също не действа особено умно. Джени докладва, че Паула Майо в крайна сметка е приклещила Бернадет.

— Наистина? — Веждите на Брадли се повдигнаха. — Колко вълнуващо. Майо вече трябва да е убедена, че Звездния странник е истинска заплаха. А и неуспешното покушение срещу сенатор Бърнели ще добави още тежест към историята ни. Чудя се дали не трябва да опитаме с една последна мрежова стрелба във Федерацията.

— Никой няма да ни послуша, не и днес, не и за дълго време. — Адам посочи към портала, който показваше Микеланджело в студиото му. Дори неговото самообладание беше нарушено от Военния кабинет. Коментаторите, които бе поканил, изглежда не можеха да намерят думи. — Повече се тревожа, че агенти на Звездния странник плениха главата на Агента. След като анализират клетката му с памет, ще ни грози опасност от сериозен пробив в сигурността.

— Съгласен съм, че това е тревожно, Адам, но чувствам, че времето ни вече изтича с дни, ако не и с часове. Дори Звездния странник да е разгадал къде сме и какво правим, ще му отнеме време, за да даде начало на атака срещу нас. Ако беше умен, щеше да остави Агента на флота. Те щяха да се втурнат подир нас с размахани пистолети при най-малката възможност.

— Може би, но трябва да внимаваме. А и с отстраняването на Кайм загубихме сериозен потенциален съюзник. Влиянието на Оскар върху Колумбия е много по-малко.

— Той открил ли е нещо в дневниците на „Втори шанс“?

— Не знам. Прекара толкова много време на борда на кораба си, че не съм имал възможност да се свържа с него. — Е-кономът на Адам му каза, че го търси Мариса Макфостър. — Да? — каза той.

— На Буунгейт сме — каза тя. — Виктор Халгарт влезе в склад на гарата, който принадлежи на компанията „Сънфордж“. Сър, има много хора, които приличат на полицаи. Те също следят Виктор.

— Не съм изненадан. Властите следяха Бернадет на Илюмината. Някои от тях ще се окажат от Отдела по сигурността на Халгарт. Можете ли да се установите на сигурно място?

— Не знам. Тук е истински хаос. На гарата цари почти пълна анархия. След изявлението на Дой всички, останали на планетата, се отправиха право към сградата на терминала, но останалата част от гарата е пуста. Няма да успеем да направим кой знае какво, без да ни забележат.

— Разбирам. Разполагаме с няколко екипа на Буунгейт. Ще им наредя да се свържат с вас и да ви помогнат, доколкото могат. През това време ме дръжте в течение.

— Да, сър.

— Виктор Халгарт е на Буунгейт, а цялата планета предстои да бъде евакуирана — каза замислено Брадли. — Това е невероятна възможност за нас, Адам. Може да успеем да пресечем Звездния странник тук, във Федерацията. Още не се е завърнал у дома и разполага със съвсем малко време, за да се върне на Буунгейт. ТСП няма да рискува да отвори червеева дупка за обикновен транспорт от опасение, че ще последва хаос и хората ще се изпотъпчат, за да я достигнат.

— Мелани напусна Илюмината с Паула Майо — каза Адам. — Да се опитам ли да я потърся отново, за да видя дали ще успее да убеди следователя?

— Не, ще използваме сенатор Бърнели. Нейната позиция е по-силна от тази на Майо, а и разполага с нужното политическо влияние, за да наложи блокиране на червеевата дупка на Буунгейт.

— Как мислиш, колко време ще отнеме на ТСП да модифицират генератора на червееви дупки, така че да осъществят този трик с пътуването във времето?

— Шелдън каза седмица. Подозирам, че е по-скоро въпрос на препрограмиране, отколкото на физически промени — днес всичко е софтуер.

— Добре, докато се занимаваш с това, аз ще подготвя влака ни. Все още може да ни потрябва.

— Разбира се. — Брадли разклати остатъка от кафето. — Нали знаеш, има голяма вероятност Звездния странник също да е на гарата в Нараби и да подготвя пробив през червеевата дупка към Буунгейт, точно като нас. Не е ли иронично? Чудя се дали не е наел склада до нашия?

— Не е.

— Щом казваш. Но трябва да организираме наново екипите си, за да наблюдаваме сами портала на Буунгейт.

— Ще назнача хора.

— Разполагаме ли с такива? Мислех, че не ни достигат след Илюмината.

— Мога да отделя достатъчно за проста операция като тази. Но ще усетим липсата на мускули, ако се наложи да осъществим пробива.

— Ами отсега нататък имаш още един комплект „мускули“. Вече ще работя постоянно с екипа ти. Няма какво повече да свърша във Федерацията. А и е време да се върна у дома, за да се изправя срещу врага ни.

— Това е добре. Ако се присъединиш към нас, ще вдигнеш много морала на Пазителите. Нуждаят се от това някой да ги изправи на крака, след като загубихме връзка с Далечината.

 

 

Гарата на ТСП на Нюарк разполагаше с червееви дупки, които я свързваха с над двадесет планети в космоса от етап едно, включително три червееви дупки към Августа. Терминалите и сортировъчният й двор бяха разположени на мястото на старото летище и от тях тръгваше артериален лабиринт от пътища и жп връзки към урбанистичната шир около гарата. Найджъл се взираше от мениджърския офис на последния етаж на административния небостъргач към магистралата Ню Джърси, която се извиваше около периметъра на гарата. Древният път още носеше огромни товари и пътнически потоци към и от гарата, макар че напоследък беше изместен от новите тунели, изкопани от ТСП, за да могат влаковете да стигат право до Манхатън по протежение на източното крайбрежие. Отвъд пътя студените сиви води на залива Нюарк бушуваха срещу брега на Стейтън Айланд. Днес проблясващият купол на силовото поле се извиваше над сградите и парковете на острова, придавайки мъгляв оттенък на въздуха, сякаш рехава морска мъгла се бе настанила върху земята.

Е-кономът на Найджъл му показа образите от охранителните сензори, които показваха как Кембъл посреща посетителите във фоайето. Жюстин Бърнели разкопча палтото си, поръбено с белоснежна козина, и целуна благоприлично Кембъл, както би го направил доверен приятел. Найджъл осъзна, че Жюстин е бременна, чак когато тя пристигна за извънредната среща на Военния кабинет. Сега малката издутина личеше ясно под стилната й сива кашмирена рокля. Това го изненада: хората на нейните години и положение почти винаги използваха маточен резервоар. Попита Пердита, но тя нищо не знаеше за бременността й, камо ли кой е бащата. Това също беше необичайно — великите фамилии винаги сключваха стабилни финансови спогодби в полза на децата си и въпреки това в правния регистър на Ню Йорк не бе постъпила никаква информация. Охранителните сензори му показаха, че имплантите й поддържат силно кодирана връзка с унисферата. Предполагаше, че води право към Гор.

Следовател Майо изглеждаше точно както си я спомняше, прекрасното й лице вечно изразяваше ненатрапчива меланхолия. Носеше добре скроен костюм във въгленовочерно и синьо и розова като сьомга блуза. Косата й бе сресана до блясък. Нищо не показваше, че преди по-малко от тридесет часа е носила стегнат бронекостюм в центъра на престрелката на Илюмината.

Истинското му внимание обаче беше запазено за Мелани. Беше сресала набързо вълнистата си златиста коса и тя стоеше леко разрошена. Това, както и начинът, по който не спираше да стиска челюстта си, сякаш се възмущаваше от нещо, й придаваха агресивен вид. Носеше шокиращо къса пола, дълги велурени ботуши и семпла тънка риза от син дънков плат. Комбинацията успяваше да изглежда хем модна, хем евтина. Дъдли Боуз не се отделяше от нея, сякаш някаква невидима мембрана ги държеше един за друг. Раздразнението и гневът, които струяха от младото му лице, бяха същите, които си спомняше от злощастната „церемония за завръщането“.

Найджъл се обърна към вратата на офиса, когато асансьорът пристигна. Забеляза, че Кембъл стои възможно най-далеч от Мелани. „Значи Пердита е била права.“

— Готов ли си? — попита го Нелсън. Началникът на отдела по сигурността на династията също се бе досетил за скритото значение на срещата, но пък той бе следил много по-отблизо събитията на Илюмината, отколкото Найджъл.

— Бъди мил, за да получиш най-сетне някой и друг отговор — каза Найджъл. Изпъна сакото си. „Глупава суета.“

Поздрави официално Жюстин и Паула, а след това се обърна към Мелани.

— Най-сетне.

Тя го погледна объркано.

— Моля?

— Следях последните ти действия с голям интерес. Изключително се вълнувам най-сетне да те срещна на живо.

Което си беше чисто омаловажаване на истината. В плът и кръв тя беше божествено красива, имаше страхотна фигура, малко див вид, сякаш току-що бе правила секс и искаше още. Той задържа ръката й. Тя не се опита да я отдръпне, само помръдна дяволито устни, докато го оглеждаше.

— Аз също — каза тя. Гласът й трябва да бе паднал с няколко октави.

— Здравей отново — каза Дъдли. Той някак се плъзна пред Мелани и подаде ръката си.

— Дъдли, радвам се да видя, че се възстановяваш. — Найджъл не украси изречението си с интонация. Не му се искаше невротичният астроном да долови иронията.

— Всичко е благодарение на моята Мелани. — И я прегърна през раменете. Тя не се опита да скрие неодобрението в погледа си.

Найджъл предложи места на всички, докато е-печатът се спускаше около офиса му.

— Е, това е изключително сериозно, Жюстин. Сигурно не става дума само за битката ти с Валета в комисията.

— Донякъде е именно това — каза Жюстин. — Халгарт имат контрол над флота.

— Да, но аз разполагам с нова-бомбата. А и останалите от нас също допринасяме много за бюджета на флота. Силите на Хедър са балансирани. Така работи Федерацията.

— Имам въпрос — каза Паула.

— Така си и мислех — каза весело Найджъл. — Прекарах по-голямата част от последните няколко часа в опити да предвидя какъв ще е той.

— През последния век притисках правителството на Федерацията да наложи инспекции на целия товар, внасян на Далечината, но без особен успех. Тези прегледи щяха да ми позволят да огранича вноса на оръжие на Пазителите и евентуално да сложа край на организацията им. Точно преди да бъде убит, Томпсън Бърнели разкри, че ти си се противопоставял на това през цялото време. Искам да знам защо.

Найджъл не можа да сдържи умолителния поглед за помощ, с който стрелна Даниъл Алстър. Помощникът му седеше на обичайното си място — на няколко метра от него.

— Така ли? Нямам представа, нито пък спомен за това.

— Няма документ за тази наредба — каза бързо Даниъл.

— Това е изключително важно — каза Паула. — Томпсън смяташе, че е истина.

— Открий за какво става дума — каза Найджъл на Даниъл. — Обади се на Джесика веднага.

— Сър.

Найджъл погледна Мелани, която му намигна игриво и кръстоса крака. Той се зачуди какъв ли е най-добрият подход към момиче като нея. Може би да действа направо и да я покани в леглото си. Вероятно. Единственото, което не разбираше, обаче, беше: Защо Дъдли? Какво изобщо виждаше в него?

— О… Политическият ни офис наистина е следвал тази политика — каза Даниъл. Звучеше смутен.

— Защо? — попита Найджъл.

— Ози го е наредил.

Ози?

Част от напрежението като че ли се оттече от Паула.

— Нямах представа, че господин Айзъкс допринася за работата на политическия ви офис?

— Обикновено не го прави — каза Найджъл. — Всъщност никога не го е правил, доколкото знам. Но Ози има равен дял в ТСП, така че що се отнася до мен, това право му се полага. Сигурен ли си? — попита той Даниъл.

— Да. — Даниъл погледна любопитно Паула. — Наредил е на политическия офис да възприеме тази стратегия през 2243.

— О, интересно — каза Паула. — Това е годината на Големия червеев обир. Годината, в която Йохансон създаде Пазителите и открадна достатъчно пари, за да започне операциите им. Значи Звездния странник не е имал нищо общо с това. Пазителите са спрели проверките. Знаех, че разполагат с достъп до високопоставен представител на правителството, но никога не съм си и помисляла, че господин Айзъкс стои зад тях.

— Добре — каза Найджъл и размаха пръст към тях. — Искам обяснения, моля. Сега.

— Съвсем просто е — каза Жюстин. — Уилсън Кайм е напълно прав. Звездния странник е истински. Той е финансирал наблюдението на Дайсън Алфа, което Дъдли е провеждал, чрез фалшива образователна фондация. Разполагал е с агенти на борда на „Втори шанс“.

— Освен това е проникнал във флота — намеси се Паула. — Уилсън разкри доказателства, че агентите му са били на борда на „Втори шанс“, но впоследствие някой в Пентагон-II промени съдържанието им. Нямаше как да ги покаже пред обществото. Вярваме, че модифициран сензорен сателит е отговорен за намесата в генератора на бариерата и освобождаването на Първите. Цялата мисия е била една гигантска измама с цел да започне война между нас и Първите и да отслаби двата вида.

Найджъл най-сетне разбра как се е почувствал Уилсън при кацането си на Марс. Днес бе превърнал звезда в нова, за да неутрализира най-голямата заплаха, срещу която човечеството някога се бе изправяло, след това си бе блъскал главата как да спаси тридесет и два милиарда човешки живота; а сега откриваше, че войната, унищожила световете на Федерацията, е започнала най-вече по негова вина.

— О, по дяволите!

Той погледна умоляващо към Нелсън, но шефът на сигурността се опитваше да пребори собствения си шок.

— Ако е било така — каза Нелсън.

— Така е било — каза сериозно Мелани.

Нелсън й се усмихна бързо, с леко раздразнение.

— Тогава Пазителите вероятно са прави, че Звездния странник е проникнал в династията Халгарт.

— Най-общо казано, да — каза Паула. — Сблъсъкът с агентите му на Илюмината потвърди това. Разбира се, повечето от членовете на Халгарт са напълно незасегнати. Но тези, заемащи стратегически позиции, са превзети от него. Кристабел негласно признава, че нещо не е наред. От известно време ни помага да следим дискретно заподозрените. Няма да мине много време, преди да пренесе подозренията си към Хедър.

— Ами Колумбия? — попита Нелсън. — И той ли е един от тях?

— Не знаем.

— По дяволите! — изсумтя Найджъл. — Е, това решава въпроса, няма да дадем нова-бомбите си на флота. Исусе! Ами Дой? Пазителите казаха, че тя е един от тях.

— Смятаме, че това е било просто акт на дезинформация — каза Паула. — Изабела Халгарт, потвърден агент на Звездния странник, е помогнала при организирането на онази мрежова стрелба. И все пак тя е имала връзка с Патриша Кантил.

— Тя помогна за вземането на политическите решения, които доведоха до изграждането на флота — каза Жюстин. — Всичките бяхме манипулирани до някаква степен.

— Алесандра Барон е един от агентите — каза Мелани. — Кучка.

Найджъл се почувства вцепенен, докато разширеното му съзнание започваше да разглежда проблема. Чувстваше натрупването на много гняв, от онзи чист животински антагонизъм, след като осъзнаеш, че си бил мамен. Той обаче беше неутрализиран от изненадата и огромната тревога, които ситуацията предизвикваше у него. „За Бога, били сме заслепени!“

— Както и да постъпим, не можем да разгласим това публично — реши той. — Не и сега. Нуждаем се от пълното доверие на обществото в близкото бъдеще. Населенията на планетите, които се опитваме да спасим, разчитат останалата част от Федерацията да се обедини зад стратегията за пътуването във времето. Това трябва да е най-големият ни приоритет. Изкореняването на предателите може да върви тайно и успоредно на това. Вие трябва да имате някакви идеи как да стане. Затова сте тук, нали?

— Да, най-вече затова — каза Паула. — На първо място самото знание за манипулацията я неутрализира.

— Какво точно се опитва да постигне Звездния странник? — попита Нелсън. — Получил е войната си, какво още иска?

— Не съм сигурна — каза Паула. — Пазителите твърдят, че иска да унищожи, или поне да отслаби и двата вида, което да го направи доминиращата сила в тази част на галактиката. Бих предположила, че твоята нова-бомба е разстроила тези му планове. Хората вече са способни да унищожат Първите. Федерацията ще оцелее, а ние ще бъдем значително по-силни. От военна гледна точка той вече се е провалил.

— Само ако флотът продължи с атаката — каза Нелсън. — Сега Звездния странник ще съсредоточи влиянието си там. Аз бих постъпил така. Все пак Първите още не са съвсем безпомощни. Още разполагат с генератора към Портата на Ада и със слънчевите бомби. Ако се поколебаем, благодарение на Звездния странник, те все още могат успешно да ни нанесат разрушителен удар.

— Тогава трябва да дадем начало на удар срещу Дайсън Алфа веднага — каза Найджъл. — Там се намира генераторът към Портата на Ада. Няма да казваме на флота, няма да се консултираме с никого. Просто ще го направим.

— „Харибда“ трябва да се върне в комуникационен радиус след ден — каза Нелсън. — А „Търсач“ почти се е върнал у дома. Строителството на фрегатите вече тече. Можем да ги пратим след четиридесет и осем до седемдесет и два часа.

— Погрижи се за това — каза Найджъл. — Лично ти, Нелсън. Нека се молим да не е инфилтрирал и нашата династия. Това някакъв тест ли е? — попита той Паула.

— Всички трябва да изчакаме, докато не получим резултатите от Изабела. След като разберем какво е било сторено с нея, може да сме способни да го разпознаем и в други. Но не очаквайте това да е бърз или лесен процес. Може да отнеме десетилетия, докато открием и последните му агенти.

— Четете спомените й? — попита Нелсън.

— Да, един райел го прави за мен.

Найджъл не можа да сдържи усмивката си на възхищение. Следовател Майо винаги беше с една стъпка напред.

— Мислиш ли, че Ози е агент на Звездния странник?

— Трудно е да се каже. От това, което току-що чух, бих казала, че помага на Пазителите. Ще трябва да прочетем спомените му, за да сме сигурни. Знаеш ли къде е той?

— Загубихме следите му на Силвъргалд — каза Найджъл. — Според последното му съобщение е тръгнал да попита силфените какво знаят за бариерите около двойката Дайсън. Оттогава никой не го е виждал.

— Разбирам — каза Паула.

— Имаш ли представа какво представлява този Звезден странник? — попита Найджъл. Разширеното му съзнание започна да преглежда файловете на династията относно Пазителите. Не бяха особено полезни, представляваха най-вече преразкази на разследвания на Дирекцията за тежки престъпления.

— Той е оцелелият пътник от кораба „Мария Селесте“ на Далечината — каза Паула. — Общо взето това е всичко, което знаем. Брадли Йохансон твърди, че е превзел хората, които са разследвали кораба, така че на всякаква информация от Института очевидно не може да се разчита. Нямаме представа откъде идва, как изглежда, колко е голямо, дори дали диша кислород. Дори сега можем да съдим за съществуването му само по действията на агентите му. Той е съвършеният мит за торбалан.

— По дяволите — измърмори ядосано Найджъл. Беше възмутен — не, всъщност обиден, — че подобно извънземно може да движи хора като фигури за шах. Невидимо вражеско влияние, което броди сред неговата Федерация, подрива и покварява всичко, което докосне, като някакъв средновековен демон. Не беше особено учудващо, че никой не искаше да повярва в него. — Как може да се е измъквало незабелязано толкова дълго?

— Защото е предпазливо и работи в големи времеви периоди — каза Паула. — Което всъщност ни дава първия жокер за естеството му. Очевидно живее дълго. Предвид стратегията му да елиминира нас и Първите, за да може собственият му вид да се разгърне без опозиция в тази част на галактиката, то мисли в рамките на столетия, ако не и на хилядолетия.

— Но трябва някъде да има база, физическо присъствие. Трябва да можем да го проследим.

— И Брадли Йохансон, и Адам Елвин са физически съществуващи и истински лица — каза Паула с горчива усмивка. — Така и не успях да ги заловя. Което ми дава теория за местонахождението на Звездния странник.

— Къде? — попита рязко Жюстин.

Паула се изправи и отиде до прозореца на офиса, където силуетът й се очерта на фона на мъгливото сиво небе навън. Тя махна на Найджъл да се присъедини към нея. Двамата погледнаха към двора за сортировка на гарата, където дълги влакове се плъзгаха по сребристобелите релси.

— Йохансон и Елвин много добре познават тази игра на криеница — каза тя. — Те винаги се движат, нямат постоянен дом, избягват взаимоотношенията с хора, привързването, приятелствата, всичко, което може да ги задържи на място. Затова винаги ги гоня. Те никога не остават някъде достатъчно дълго, за да ги настигна; както и заради политическото прикритие, което получават от господин Айзъкс.

Найджъл се почувства така, сякаш студеният морски въздух, пленен под силовото поле, се просмукваше в офиса, докато малко по малко осъзнаваше какво иска да му каже тя. Косъмчетата по кожата на предмишниците му настръхнаха. Под него влаковете се плъзгаха навън и вътре в тунелите, които водеха към градовете в щатите по източното крайбрежие, от Ню Йорк чак на юг до Маями. Порталите, които приличаха на вертикални скали, пръскаха светлина от далечни звезди в дълги елипси върху повърхността на гарата.

— Мили Боже, не!

— Това е логичното заключение — каза тя. — Звездния странник е извънземно. Най-малкото сигурно му трябват хранителни протеини от родния му свят, или естествени, или синтезирани. Тялото му би привлякло внимание, ако някога бъде видяно. Какво по-лесно от това да разполага със собствен товарен вагон? Винаги ще пътува, ще е свободен да отиде където си поиска, винаги ще разполага със собствена околна среда.

— Контролиращият ОИ може да претърси записите, да търси влакове, които никога не спират — каза Найджъл с пресъхнало гърло. Беше безнадеждна задача и той го знаеше.

— Вагонът ще сменя машините и дори компаниите, ще прекарва месеци или години на странични коловози или в складове, ще броди по всички планети, където има релси. Звездния странник дори би сменял и модернизирал вагоните с течение на десетилетията.

— Може да е навсякъде — каза втрещено Найджъл.

— Според Пазителите той ще се върне на Буунгейт и оттам на Далечината.

— Порталът към Буунгейт е затворен. И отсега нататък ще продължи да бъде затворен.

— Надявам се.

— Какво имаш предвид? Аз няма да позволя да бъде отворен.

Паула погледна към Нелсън и след това се обърна отново към Найджъл.

— Двамата с Нелсън осъзнавате, че някой изключително високопоставен член на династията ви трябва да е агент на Звездния странник, нали?

Той наклони леко глава, очевидно нямаше желание да каже каквото и да било.

— Ако е пътувал по начина, за който твърдиш, това е болезнено очевидно. Получил е много голяма помощ през годините. Само се надявам да не е подкопал династията ми така, както е постъпил с тази на Хедър.

— Няма доказателство за това. А и Йохансон никога не го е твърдял.

— Най-висшата инстанция — измърмори саркастично той.

— Бих искала да предложа да дадем глас на Пазителите — каза Жюстин. — Те знаят повече за Звездния странник от всички останали. Ако искаме да го заловим, помощта им ще ни бъде от голяма полза.

— Как? — попита Паула, докато се връщаше на мястото си. — Не знаем как да се свържем с тях. На Илюмината флотът изгуби и последната си сериозна следа към тях — Агента.

Жюстин сви леко рамене, за да се извини на следователя.

— От известно време поддържам връзка с Брадли Йохансон.

Найджъл дори успя да се изхили. Но стана сериозен, когато следователят го изгледа навъсено.

— Харесва ми — каза той и се отпусна обратно в стола си. — Конспирация в конспирацията. Странно — винаги съм си мислил, че ще се боря срещу съпротивително движение, не че ще участвам в него. Жюстин, свържи се с Йохансон от наше име. Попитай го дали иска да се срещнем и да обединим ресурсите си. Трябва да се свържем и с Уилсън, той може да ни помогне да държим флота под око. Разполага с достатъчно близки хора в Пентагон-II, за да се задържи на крачка пред Колумбия.

— Аз също искам да въвлека някого — каза Мелани.

— Съжалявам — каза Найджъл. — Не се доверявам напълно на СИ, особено след липсата на помощ от негова страна днес.

Мелани го погледна със съжаление.

— Нито пък аз. И спри да гледаш толкова отвисоко.

— Довери ми се. След онова, което се случи с Дориан на „Кипарисов остров“, не бих посмял.

— Как…

Найджъл се ухили чаровно на удивеното момиче.

— Казах ти, че следя действията ти.

Мелани се облегна назад за миг, възстанови се от шока и му прати зла усмивка.

— Това, което всъщност искам, е една от червеевите ти дупки, за да прибера подвижния Боуз.

— Какво е подвижният Боуз? — Найджъл погледна подозрително към Дъдли.

— Извънземното, което наричате Първите, всъщност е единно съзнание, пръснато сред милиарди отделни тела — каза Мелани. — Подвижният Боуз е тялото, което съдържа спомените на Дъдли. Били са свалени в него след пленяването му. Ето кой предупреди „Конуей“. След това е успял да избяга и да стигне до Елан. Помолих приятелите ми да го пазят.

Тя огледа мълчаливите слисани лица в офиса, преди да се усмихне сардонично на Найджъл.

— Мисля, че този гейм е за мен.

 

 

Мортън беше събуден от е-конома си. Сензорите, които Ноктите на Котката бяха пръснали навсякъде около района на Рандтаун, долавяха сигнал от точка на двеста километра право над Трине’ба. Беше повтарящо се съобщение по същата поредица от канали, която флотът използваше, но шифрирането беше онова, което му бе дала Мелани. Когато използва ключа, по виртуалното му зрение се изписа текст.

„МОРТИ, УРЕДИХ ОТВОРЕНА ЧЕРВЕЕВА ДУПКА ЗА ВАС. МОЛЯ ТЕ, ОТГОВОРИ МИ. МЕЛАНИ.“

— Исусе!

Той седна веднага. Тялото му беше изтръпнало от съня, прекаран в бронекостюма. В пещерата беше тъмно. Няколко светлини мъждукаха в бледожълто, достатъчно, за да види кишата, която се стичаше по скалата. Роб беше на смяна, беше облечен с пълна броня и седеше до назъбения вход като кошмарен магьоснически идол. Котката, която уж трябваше да спи, се намираше в поза Лунна длан върху спалния си чувал. Тя се вгледа безмълвно в него, което го накара да потрепери въпреки полуорганичната материя на собствения му спален чувал, която поддържаше телесната му температура на идеално ниво. Оцелелите от Рандтаун се бяха скупчили в собствените си чували и одеяла като огромни какавиди, събрали се заедно в единия край на пещерата. Бяха неподвижни, с изключение на Дейвид Дунбаванд, чийто хленч се разнасяше из пещерата всеки път, когато потръпнеше под дебелите си завивки. Медицинските комплекти бяха успели да го стабилизират, но напоследък положението му не се подобряваше особено.

Подвижният Боуз стоеше до купчина екипировка в средата на пещерата. Почти не беше помръднал от тази позиция, откакто бяха дошли в убежището. Бяха го увили в различни одеяла от полуорганична тъкан, за да го запазят топъл и сравнително сух. На всеки няколко дни някой от тях отиваше с един от мехурите до Трине’ба и натоварваше замърсена вода, за да може извънземното да се храни. На Мортън му се струваше, че Боуз е в доста лошо състояние, въпреки твърденията му, че е добре.

— Е, какво се казва в съобщението? — попита Котката.

Шлемът на Роб се бе обърнал към Мортън.

— Мелани е. Отворила е червеева дупка за нас. Знаех си. Знаех си, че ще успее.

Котката издиша спокойно.

— Надявам се да си прав. От флота се изразиха доста ясно относно графика си.

Тя започна да навлича бронята си.

— Да, да, майната ти.

От флота се бяха свързали с тях този следобед и им казаха, че ще ги изтеглят след три дни. Дотогава трябваше да прекратят всички бойни мисии и просто да наблюдават Първите. Това бе повдигнало много настроението им и мигновено разпали спор какво да правят с подвижния Боуз. Роб искаше да го застрелят на място и да се престорят, че нищо не се е случило. Дори оцелелите бяха възразили срещу това.

Виртуалните ръце на Мортън заиграха бързо върху комуникационните икони, пускайки отговора му по мрежата от сензорни дискове, така че трансмисията да се осъществи далече от планинската седловина, където се намираше пещерата им. За всеки случай.

— Мелани?

— Морти! Здравей. О, Господи, скъпи, добре ли си?

— Разбира се. Добре съм. Ами ти?

— Добре. Нямаме много време. Тази червеева дупка може да ви прибере всички. Къде сте?

— Мелани, как се казваше стилистът ти, когато живеехме заедно?

— Какво? О, разбирам, доста параноично. Саша ме нагласяше за теб. Окей?

— Окей. Е, какво ще стане? Чисти ли сме пред флота? На колегите ми не им допада особено да живеят като бегълци, след като се върнем.

— Чисти сте. Сега разполагам със съюзници, най-добрите, ще видиш. Моля те, побързай.

— Добре, това е местонахождението ни. — Той й изпрати файл с координатите им.

— Дай ми тридесет секунди.

Сигналът прекъсна.

Мортън се изправи и плесна шумно с ръце.

— Добре, хора, махаме се оттук. Да се размърдаме! Нямаме много време.

Четиримата оцелели се раздвижиха, когато светлините превключиха на най-висока яркост, и запримигаха сънливо.

— Роб, излез навън — каза Мортън. — Виж дали можеш да засечеш червеевата дупка. Ще се отвори всеки миг.

— Ясно.

— Дъдли. Ще трябва да вървиш до нея.

— Мога да се справя, благодаря — отговори подвижният Боуз през системата си.

— Аз ще съм до теб, когато преминаваме — измърка небрежно Котката. Вече стоеше до рамото на Морти и държеше шлема си с една ръка, а на рамото й беше преметната раница.

— Най-хубавата част от деня ми — отговори й натъртено Мортън. Помогна на Саймън и Джорджия да вдигнат носилката на Дейвид и сложи своя шлем в краката на ранения мъж. Котката просто закрачи до тях, без да предложи помощта си, докато се придвижваха по хлъзгавата скала.

— Мамка му — каза Роб. — Тук е.

— Какво има от другата страна? — попита рязко Котката.

— Нещо като голяма стая. Ей! Виждам Мелани. Вътре с нея има някакви войници.

Мортън се усмихна на себе си. Устоя на желанието да му отвърне: „Казах ти.“

Навън валеше плътна суграшица. Мортън намръщи лице срещу студа, който нападаше кожата му, когато се появиха от тесния вход на пещерата; прииска му се да си беше сложил шлема. Червеевата дупка се бе отворила на няколко метра от входа на пещерата, представляваше сребърен кръг, сякаш изтъкан от паяжини и увиснал над мръсната киша. Приличаше на пълна луна. Вътре едва се различаваха тъмни фигури. Роб стоеше право пред нея — висока черна фигура, която крачеше целенасочено напред. В следващия миг сребърното сияние се разплиска около него и той премина от другата страна.

— Значи Мелани отново успя — каза Саймън. — Гаджето ти е страшна работа, Мортън.

— Да — отвърна той. Изгаряше от нетърпение да я види отново.

Той си подбра пътя по неудобната повърхност, отделяйки повече внимание на краката си, отколкото на сияйния сребърен кръг пред себе си. Студът хапеше жестоко, жилеше ушите и бузите му. В следващия миг въздухът около него го погъделичка и той премина през силовото поле. Премигна срещу ярката светлина. Топлият въздух веднага започна да разтапя леда, който бе полепнал по косата и костюма му.

Намираха се в изолатор на изследователския отдел на ТСП. Беше се свързвал с новинарските репортажи от мисиите им достатъчно пъти, за да може да разпознае помещението на мига: беше сферично, с диаметър от петдесет метра и черни, абсорбиращи светлината стени. Жълти и червени ивици маркираха херметическите шлюзове и нишите с инструменти, а широките прозорци на средата на стените осигуряваха директна гледка на персонала на оперативния център към това, което се случваше. Пръстен от светлини светеше над него и посрещачите им. Мортън дори не забеляза останалите. Мелани стоеше пред него, носеше съвсем къса бяла пола и синя дънкова риза, отворена чак до пъпа й. Ръцете й бяха на хълбоците и тя се взираше право в него. Очите й сияеха, усмихваше се широко.

— Морти! — Тя се затича към него.

Той почти изпусна Дейвид Дунбаванд, когато тя го прегърна. Някой пое носилката и Мортън отвърна на прегръдката. Миг след това се целуваха страстно и той беше готов да разкъса ризата и да прави секс с нея на пода на помещението, тук и сега.

Тя се отдръпна и отметна главата си назад. Златистата й коса се разпиля. Бе прехапала срамежливо език.

— Липсвах ли ти?

— О, Исусе, да.

Мелани се засмя. Смехът й беше ироничен и без съмнение победоносен.

Покрай него минаваха хора. Около Дейвид Дунбаванд се бяха скупчили медици. Хора от персонала по сигурността с активирани силови полета и къси карабини помагаха на Роб да свали бронята си, взеха раницата и шлема от Котката, превеждаха останалите встрани от червеевата дупка. Трима от тях стояха около подвижния Боуз, докато четвърти развиваше одеялата, които бяха омотали около тялото му. Манди плачеше, а един от медиците я утешаваше.

Червеевата дупка се затвори тихо зад тях.

— Моля ви, свалете костюма си, сър — каза един от мъжете от екипа по сигурността.

Мортън го направи. Котката свали бронята си, като нарочно не бързаше.

— Всичко е наред — най-сетне обяви началникът на екипа по сигурността.

Една от вратите на херметическия шлюз се разтвори. В помещението пристъпи Дъдли Боуз. Мортън за първи път виждаше съживения астроном. Не беше впечатлен. Боуз беше измъчен младеж с ядрена пещ от нервна енергия в себе си. Това правеше движенията му внезапни, а безпокойството и недоверчивостта изпъваха лицето му като гравитацията на някой тежък свят.

Мортън се приготви за малка сцена. Все пак той още бе плътно до Мелани. Само че Дъдли не им обърна внимание, а се устреми към подвижния Боуз. Едва не се препъна от бързане. Имаше да поработи, преди да постигне идеална координация. Спря разтреперан пред високото извънземно. Две от сензорните стъбла се извиха, за да може то да наблюдава мъжа.

— ВЪРНИ МИ СПОМЕНИТЕ — извика Дъдли на подвижния. Юмруците му се надигнаха несигурно.

— Разбира се — каза подвижният Боуз през системата си. — Какво си мислиш, че щях да правя с тях? Ние сме едно, Дъдли, повече от братя.

— Аз… Аз… — От устата на Дъдли пръскаше слюнка. — Трябва да знам. Какво се случи? Какво ми направиха?

— Убиха ни, Дъдли. Застреляха ни хладнокръвно. Първоначалното ни тяло умря на Дайсън Алфа.

Дъдли се залюля, сякаш щеше да получи удар.

— Не си му казала? — попита я Мортън.

Мелани поклати глава.

— По-добре да го успокоя — прошепна тя. Звучеше раздразнена, като родител, който тича след изключително проблемното си дете.

Мортън погледна към Дъдли. „Какво, за Бога, вижда в него?“

— Хайде, Дъдли — каза Мелани и го хвана за ръка. — Можем да оправим всичко това после.

— Не! — Той издърпа ръката си, което я шокира. Мортън направи крачка към тях. Роб и Котката изведнъж се появиха от двете му страни. Ръката на Котката легна на рамото му.

— Недей — измърка тя.

— Просто си гледай работа — изрева Дъдли на Мелани. — Ходи на майната си и ме остави сам, глупава малка курво. Аз съм тук, не разбираш ли? Аз съм тук, целият. Мога да бъда отново себе си. Не се опитвай да го спреш, не се меси. Никой няма да се меси.

Лицето на Мелани стана по-студено.

— Както желаете, господин Боуз.

— Те… те имат нещо, което можем да използваме — каза Дъдли, гледайки към сензорните стъбла на извънземното. Лицето му гледаше умоляващо. — Някаква медицинска клиника. Можем да започнем веднага.

— Много добре — каза подвижният Боуз.

Главата на Дъдли се въртеше рязко като на робот. Той се съсредоточи върху една жена от медиците.

— Ти. Каза, че разполагате със стая за лечение.

— Да. — Жената се приближи до него и наклони глава, вглеждайки се със страхопочитание в сензорните стъбла на извънземното. Взе електронния модул, който беше споен с плътта му, и оптичния кабел, свързващ го със системата. — Не знам дали това ще сработи.

— Довери ми се — каза подвижният Боуз. — Това тяло е изградено, за да може да прехвърля спомени. Въпрос е на просто модифициране на интерфейса.

— Добре тогава. Оттук. — Тя поведе Дъдли и подвижния към една от вратите на херметическия шлюз. Петима от служителите по сигурността тръгнаха с тях. Карабините не сочеха към самия подвижен, докато той се клатушкаше напред, но бяха доста близо. Точно преди да стигнат до вратата, подвижният Боуз наклони сензорно стъбло към Мелани. — Между другото, радвам се да се запознаем. Виждам, че съм щастливец, макар и в момента да съм малко неблагодарен. Бих се радвал да си поговорим след това.

Мелани му се усмихна мило.

— Очаквам го с нетърпение, Дъдли.

— Какво имаш предвид с това „неблагодарен“? — чу се пискливият глас на Дъдли през вратата. — А и какво ти влиза в работата?

— Нито миг с Мелани не е скучен — каза весел глас в ухото на Мортън.

Той се обърна и видя, че до него стои Найджъл Шелдън.

— Тя спомена, че има съюзници — каза язвително Мортън.

— Не се шегуваше. — Найджъл погледна носталгично към затворената червеева дупка. — Когато ви обясни какво става, може да ви се прииска да се върнете обратно.

— Съмнявам се. Къде точно се намираме?

— На Августа. — Шелдън се поклони леко на Саймън. — Господин Ранд, чувал съм хубави неща за вас. Съжалявам за загубата ви. Рандтаун беше една прекрасна идея.

— Господин Шелдън — отвърна мрачно Саймън. — Благодаря ви за помощта.

— Благодарете на Мелани. Сега, подготвили сме ви бани, храна и отговори. Вземете ги в какъвто ред пожелаете.

— Всички наведнъж — каза Мортън. Отиде до Мелани, която се взираше в отворения шлюз, и уви ръка около нея. Тя се усмихна някак далечно и погледна към Найджъл с изражение, което беше колкото объркано, толкова и разтревожено.

— Дай ми отговор, когато си готова — каза й Найджъл. В гласа му имаше съвсем слаба нотка на агресия.

Роб се обърна към Котката, когато всички започнаха да излизат от голямата стая.

— Не разбирам — оплака се той. — Навила е Мортън около малкия си пръст. Изглежда, че и Шелдън е пощурял по нея. Казват, че Микеланджело спи с всеки асистент в предаването си, независимо дали е мъж или жена. Какво, по дяволите, вижда тогава в Боуз?

 

 

Алик Хоугън бе спрял да потръпва и стене всеки път, когато се извиеше на мястото си. Всяка част от тялото му го болеше. Движението създаваше безброй допълнителни пристъпи. Не можеше да взема твърде много наркотици, ако искаше да запази остротата на съзнанието си. Лечебната кожа далеч не беше меката възглавничка, която производителите й рекламираха.

Никой в парижкия офис не обръщаше внимание на нещастието му. Половината бяха пострадали по-лошо от него на Илюмината. С изключение на Вик, разбира се. Вик страдаше по различен начин. Големият мъж седеше зад бюрото си час подир час и издирваше информация като метавирус. Всички те преглеждаха файловете на Тарло и ловуваха за следи, които можеха да ги отведат до него. Екип от криминалисти претърсиха апартамента му и анализираха всичко от гела му за зъби до ДНК-то в космите. Трябваше им просто нещо — каквото и да е, — което да им подскаже как Звездния странник е превзел съзнанието му.

Джим Нуан раздаваше чаши кафе на хората, които работеха в гнездото от бюра, събрани в средата на стаята. Алик взе своята, без да вдига поглед от резултатите от проучването на облигациите на ДРНГ. Тарло ги бе проследил изключително усърдно и бе разработил файлове за купувачите им. Алик не беше видял нито един от тях. „Но се обзалагам, че Звездния странник ги е получил всичките.“

Кафето му беше идеално, без захар и с малко сметана. Един от най-добрите резултати след Илюмината беше това, че сега останалите го приемаха. Вече беше част от парижкия екип. Странно колко много значеше това за него. Странно как се изместваше лоялността. Алик вече приемаше съществуването на Звездния странник. Толкова много от случилото се придобиваше смисъл, ако влиянието на извънземното бъдеше взето предвид. Не че бе казал това на адмирала. Начинът, по който Военният кабинет бе уволнил Уилсън Кайм, прати истинска вълна на шок през флота. Дори в парижкия офис, който винаги се бе намирал под командването на Колумбия, хората смятаха, че принасянето на Кайм в изкупителна жертва е мерзък и долен ход. Въпреки че единствената им сериозна тема за разговор беше проектът за пътуване във времето.

— Не мога да открия абсолютно нищо за наблюдението на Боуз — оплака се Джим Нуан. — Трябва да е изтрил всичко.

Алик погледна към големия портал на стената, който предаваше шоуто на Микеланджело. Сенатор Голдрайх беше гост в студиото и обясняваше как новите светове ще бъдат подготвени за бегълците. Е-кономът му превключи предаването на Алесандра Барон. Нейният гост беше блед мъж на име Димитри Леополдович, който обсъждаше тактиката, която флотът трябва да предприеме срещу хилядите кораби на Първите, които още бяха във Федерацията.

— Обади се на наблюдателния екип — каза Алик на Джон. — Накарай ги да изпратят копия на докладите си.

Той погледна със злоба портала. Кой знае какви поразии причиняваше Барон в голямата стратегическа картина. След като вече я слушаше, наистина я слушаше, беше сигурен, че не чува нищо освен презрение и насмешка над всичко, което флотът бе направил. Тя атакуваше увереността на хората, подкопаваше авторитета им. Под цялата тази дегизировка на корава журналистка. Е-кономът му каза, че получава защитено обаждане за офиса на Рене. Във виртуалното му зрение се отвори файл с данните на Едмънд Ли. Фактът, че идваше от Буунгейт, бе достатъчен, за да заинтересува Алик.

— Опитвах се да се свържа с Рене — каза Едмънд Ли.

— Тя не е тук — каза му Алик. Моралът в офиса беше спаднал още повече, когато разбраха, че няма място в нито една клиника на Федерацията, където можеха да я съживят. Най-оптимистичната прогноза беше седем години, преди да се отвори дупка. Всички бяха затрупани от работа с жертвите от Изгубените23, а това беше още преди новото нашествие. — Аз съм командващият й офицер. Какъв е проблемът?

— Тарло е тук.

Алик изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на всички, докато отваряше защитена връзка към хората от екипа си.

— Как го разбра?

— Защото в момента е горе в офиса ми.

— Къде си ти? Какъв е офисът ти?

— Аз съм на планетарната гара на Буунгейт, в частта, отговаряща за Далечината. Точно сега съм се скрил в офиса за полети на въглеродните гъски в административния блок, на приземния етаж. Тарло е в офиса на отдела по сигурността на третия етаж. Успях да вкарам наблюдателна програма сянка, за да следя какво прави.

— Колко души има с теб? — попита Алик.

— Нито един.

— Какво?

— Тук няма никой. Само аз и той сме. Доколкото знам, ние сме единствените в частта за Далечината.

— Исусе! — Алик виждаше собствения си ужас, отразен в лицата на останалите около него. — Какво прави той?

— Превзема защитните системи, които пазят периметъра. Тук има много оръжия; бяха монтирани, в случай че някаква враждебна сила някога премине от Далечината. Старомодни неща, но още са доста мощни. Освен това има пълен контрол над силовото поле. Няма как човек да влезе или да излезе. Изключих няколко от сензорите в стаята, която използвам, така че той не може да ме види, но, ако отида другаде, вътрешните сензори на сградата ще ме намерят веднага.

— Нали каза, че си вкарал програма сянка в системите на сигурността?

— Така е.

— Тогава трябва да разполагаш с копия от кодовете му. Можеш да вземеш контрол над мрежата на района и да я изключиш.

— Никакъв шанс. След като се устрои в мрежата, инсталира собствени програми за управление. Програмата сянка постепенно губи зрението си.

— По дяволите! — Алик удари с юмрук по бюрото и трепна при изблика на болка от изгарянията. — Добре, Едмънд, въоръжен ли си?

— Да, с йонен пистолет — „Колт8000“, осемдесет процента заряд. Не мисля, че ще ми свърши особена работа срещу него. Прегледах заповедта, която сте издали за него. Неврооръжията, с които разполага, са тежка категория.

— Слушай, идваме да те вземем.

— Ха! Червеевата дупка към Буунгейт е затворена. ТСП няма да я отвори сега. Хората ще се върнат във Федерацията, а Шелдън и Дой искат да накарат всички да отидат в бъдещето. Ще можете да ме вземете след двадесет години.

— Неприемлив вариант — каза Вик. Категоричността на гласа му беше плашеща.

— Ще те измъкнем оттам, обещавам — каза Алик на Едмънд, — дори ако трябва да докараме звезден кораб до Буунгейт. Слушай ме сега, искам да поддържаш тази връзка отворена постоянно. Прати всичката информация, която наблюдателната ти програма е събрала. След това ще те свържа с някой от техническия отдел. Те ще си поблъскат главата дали има начин да използваш йонния си пистолет, за да свалиш силовото поле.

— Шегувате се. Генераторът е в сграда на триста метра от тази.

— Добре, разполагаш ли с някаква броня и костюми със силови полета? Отделът по сигурността не може да няма.

— Разбира се. Горе при него.

— Тогава ще повикаме тактически експерт, който да анализира ситуацията. Остани спокоен, ще те преведем жив през това.

— Щом казвате. Но бих искал да сваля спомените си в защитен трезор, ако нямате нищо против.

— Разбира се, ще отворим един веднага. — Той щракна с пръсти на Матю Олдфийлд, който кимна отривисто.

— Знаете ли защо е тук Тарло? — попита Едмънд.

— Не, не знаем.

— Можете да ми кажете. Все пак сега не мога да издам класифицирана информация на когото и да било.

— Наистина не знаем, но трябва да е свързано по някакъв начин с Далечината.

— Да. Сетих се, че сигурно е тук, за да помогне на Звездния странник да се върне у дома.

— Какво знаеш за Звездния странник? — попита изненадано Алик. „Аз ли съм единственият, който не е знаел, че е истински?“

— Нищо особено, наистина. Напоследък на Далечината стават странни неща. Просто беше логично, това е всичко.

— Сигурно си прав. Слушай. Сега ще те оставя с екипа си, окей? Ще започна да търся начин да стигнем до Буунгейт.

— Как? — попита Вик.

Алик се изправи.

— Адмирала. Той разполага с влиянието да ни прекара.

— Ха! Той няма да приеме подобно нещо.

— Ако не го приеме, аз напускам. — Той огледа изненаданите им лица и леките усмивки на одобрение. — Знам, че не е кой знае каква заплаха. Но е единствената, с която разполагам.

— Тогава му кажи, че ние напускаме заедно с теб — каза Джон Кинг.

От останалите се чуха викове като „Да, по дяволите“ и „Аз също“.

Вик сложи ръка на рамото на Алик.

— Успех. И благодаря, шефе.

 

 

Когато вратата на офиса му се затвори зад него, трябваше да седне бързо и да издиша дълго. Беше достигнал пределите на дързостта си. Екипът го наблюдаваше през стъклото. Всъщност усещането беше много приятно.

„О, по дяволите. Онова копеле Тарло се опита да ме убие. Това прави нещата лични.“

Виртуалният му пръст докосна иконата на адмирала. Без колебание, както установи със задоволство. Е-кономът на адмирала каза на Алик, че нивото му на достъп е било снижено до седма степен.

— Ще почакам — каза той на програмата.

На Рафаел Колумбия му отне двадесет секунди, за да отговори.

— Давам ти пет минути — каза той на Алик.

— Установихме местоположението на Тарло.

— Тогава го арестувайте.

— Той е на Буунгейт.

— По дяволите! Ще трябва да почака, Хоугън. Ще го хванем, след като излезе, където и да го прати Шелдън.

— Нуждаем се от него сега, сър. Той е агент на Звездния странник. — Алик затвори очите си, почти очакваше от небето да се стовари мълния и да го изпече зад бюрото му.

— Исусе, не и ти, нали? Мислех, че мога да разчитам на теб.

— Можете, сър; затова ви казвам това. Помислете. Тарло е предател, двоен агент, това е безспорен факт; аз бях един от хората, по които той стреля на Илюмината. За кого работи той, сър? Ако не е за Звездния странник, тогава кой се опитва да унищожи Федерацията? Кажете ми. Дайте ми друго име и аз ще го преследвам колкото е нужно.

Последва дълга пауза.

— Не можете да стигнете до Буунгейт — каза адмиралът. — Това е класифицирана информация, но червеевите дупки на Вторите48 няма да бъдат отворени наново. Военният кабинет реши, че не може да рискува масово нахлуване на хора във Федерацията. Тези населения трябва да отидат в бъдещето.

— Вие имате власт, сър. Можете да накарате ТСП да отвори червеевата дупка на Буунгейт за нас. С екипа ми ще останем на Буунгейт, а след това ще отидем в бъдещото с останалите хора. Но трябва да стигнем там преди евакуацията. Трябва да установим намеренията на Звездния странник. Флотът трябва да знае. Не може да не разбирате.

— Наистина вярваш в това, нали?

— Всички го вярваме, сър.

— Добре, Хоугън, но ако това се осъществи, няма да бъде въведено в документацията, докато не се стигне до успешно разрешаване на случая. Няма да преговарям по въпроса.

— Разбирам, сър.

— Добре. Събери екип за арест и с него отидете на Уесекс. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ви, сър.

— И, Хоугън, ако си сбъркал, остани на Буунгейт. За теб няма да има бъдеще никъде и по никое време. Разбираш ли?

— Разбрано, сър.

 

 

Мелани вървеше по широкия коридор на имението, а черната й дантелена роба се развяваше зад нея. Светлината на скулптираните във форми на лебеди стенни лампи беше намалена до червеникаво мъждукане, което се променяше в зависимост от сенките между арките. Беше два сутринта и наоколо нямаше никой.

Вината, която изпитваше в момента, само я възбуждаше още повече. Мортън не се бе помръднал, когато тя излезе от стаята им. Рандтаун го бе изтощил повече, отколкото му се искаше да признае.

Вратата се отвори още преди да почука. Найджъл беше вътре, облечен в свободен смарагдов халат. Виждала бе жадната усмивка на лицето му безброй пъти — беше си помислила, че при него може да е по-различно. Той хвана ръката й и бързешком я издърпа в спалнята.

— Какво… — понечи да каже тя.

— Не искам жените ми да ме ревнуват — измърмори той, докато оглеждаше театрално коридора, преди да затвори вратата.

— Не те ревнуват, затова не се преструвай.

— Добре. — Беше се притиснал към нея, ръцете му сваляха робата й. Устата му покри нейната.

Мелани сложи ръка на гърдите му и го отблъсна.

— Няма ли първо да кажеш „здравей“?

— Не се преструвай на викторианска мома. Сама дойде при мен. — Той се усмихна и отиде до огромното легло. — Сега ела тук.

Потупа вълнестия матрак, по който бавно се образуваха вълнички.

— Какво е това, главната ти стая за оргии? — попита дяволито тя.

— Ще бъде твоята стая.

Тя огледа с преценяващ поглед класическия декор в бяло и лилаво, докато се приближаваше, за да седне до него.

— Хубава е, предполагам.

— Разбира се, ще си организираме и оргии в нея. Сериозно.

Нямаше как да не се засмее, той говореше толкова невъзмутимо и честно.

— Да, знам. По-рано се запознах с Аурелия. Как да не се чувствам невзрачна след това. А на нея дори не й е трябвало препрофилиране, за да изглежда така.

— Виждаш ли, дори харесваш другите ми жени. От какво повече се нуждаеш? — Ръката му свали една от презрамките на робата й и слезе към оголената гърда.

— Това е много ласкателно, Найджъл.

— Искам да бъде приятно, не ласкателно.

Мелани изпъшка с желание. Той вече бе свалил и другата й презрамка. Робата се свлече до талията й. Ръцете му знаеха как да се движат по кожата й, точно както бе учила другите мъже.

— Вече е — призна тя.

— Тогава кажи да.

— Не. Ахха. — Наистина почувства как тялото й трепери под нежния натиск на пръстите му. Не беше реакция, която можеше да контролира.

Найджъл я смъкна на матрака и развърза халата си.

Мелани се изкикоти.

— Найджъл!

— Какво очакваше? — попита скромно той. — Все пак аз съм владетелят на галактиката.

— Господи, мъж, който е променил пишката си, за да отговаря на егото му.

Той се ухили.

— Защо мислиш, че съм я променял?

Кикотът на Мелани стана още по-шумен.

— Вземам си думите назад, егото ти е по-голямо.

— Обърни се.

— Защо?

— Масаж. Като за начало.

— О! — Тя се обърна по корем. По гръбнака й покапа масло с телесна температура. Той започна да го втрива.

— Как разбра за „Кипарисов остров“? — попита тя.

— Ако ти кажа, просто ще ми се ядосаш. Затова толкова много искам да правя секс с теб.

— Няма да се ядосам.

— Ще се ядосаш. Защо не искаш да се омъжиш за мен?

— Честно ли?

— Да.

— Не бих искала да те споделям с никой друг. Това, което правим сега, ми харесва, забавно е. Дори би ми било забавно да се присъединя към теб и останалите ти жени някой път. Но за постоянно… Не е за мен. Съжалявам.

— Хей, харесва ми. Ревност.

— Не ревнувам. — Мелани се опита да се обърне назад, за да изрази протеста си, но ръцете му стигнаха до дупето й. Трябваше да стисне зъби, за да не изписка.

— Какво получава СИ от договорката ви? — попита Найджъл.

— Господи, има ли нещо, което да не знаеш?

— Не знам това като за начало.

— Казва, че просто иска да знае какво става, това е всичко. Мога да стигна на места, където няма покритие на унисферата.

— Логично е. Значи е знаел за естеството на Първите?

— Научи за това на Рандтаун. Хакна комуникациите му през имплантите ми.

— По дяволите, така и не ни е казал нищо. Копеле. — Найджъл премина към бедрата й.

— Мислиш ли, че е враждебно настроен?

— Мисля, че е снобар. Мисля, че ни възприема като някакви съседи от по-ниска класа, които развалят атмосферата в галактиката. Не е активно войнстващ, но като всички сноби е очарован от това, което му липсва. Затова се е договорил с теб и с останалите като теб. Ръководи се от негови си сантименти, заради което ни помага от време на време. Въпреки това винаги представя действията си като нещо друго: благотворителност или загриженост, предизвикана от превъзходството му. Проблемът е, че не знам дали ще ни помогне, ако се изправим пред геноцид. Той вероятно също не го знае. Подозирам, че изчаква до самия край. А тогава ще е твърде късно за нас.

— Затова ли реши да взривиш ПланинаНаЗората?

— Заради това, както и по други причини. Никой няма да ни измъкне от това. Това решение притеснява ли те?

— Почувствах ПланинаНаЗората — каза бавно тя. — Можех да чуя мислите му. Имплантите ми блокираха подвижните-войници, така че бях физически защитена, но все пак бях уплашена. Не мисля, че можем да споделяме вселената с него. На него му липсваха каквито и да е емоции. Имам предвид, че в съзнанието му нямаше аналог на това, което имаме ние. Щях да кажа, че с него не може да се общува рационално, но в това е целият проблем: то е свръхрационално. Няма начин да се свържем с него. Дори СИ не успя да го накара да види нашата логика и разсъдък. То трябва да бъде унищожено, Найджъл, само така ще бъдем в безопасност.

— Обърни се.

Тя се подчини. Възбудата я бе напуснала; споменът за Рандтаун и чудовищното съзнание на ПланинаНаЗората беше сигурен страстоубиец. Тогава Найджъл започна да масажира корема, гърдите, бедрата й и тя отново забрави за всичко удивително бързо.

 

 

— Е, как разбра? — попита Мелани.

— А?

— За „Кипарисов остров“?

— А. — Найджъл се обърна по корем, за да са лице в лице. — Микеланджело ми е син, петнадесетият.

— Какво? Шегуваш се. Не ми е казвал.

— Не се гордее с това. Всъщност точно обратното. Тръгна си с гръм и трясък, когато беше на седемнадесет.

— Еха! Обзалагам се, че не се случва често.

— Не — каза сухо той. — Беше класически тийнейджърски бунт, дори ми каза: „Ще ти покажа аз“, когато си тръгна. След това сам си направи кариера. Всъщност се гордея много с него. Обикновено черните овци се връщат с подвити опашки век по-късно и получават комфортна позиция на управител от средно ниво в династията.

— Значи той ти е казал, че отивам на Илюмината.

— Не. Не можехме да разберем какво се случва, Мелани. А това се отразява доста тежко на хора като мен и Нелсън, особено в такива времена. Сключих сделка с Микеланджело. Той ми каза, че преследваш адвокатите от Ню Йорк, Нелсън ги откри в клиниката „Сафрън“ и му даде информацията. Искахме да знаем защо са важни за теб. В края на краищата това изглеждаше просто като поредната финансова измама на Уолстрийт.

— Ще го убия.

Найджъл прокара ръка през разрошената й коса.

— Казах ти, че ще се ядосаш.

— На него! Как мога да му се доверя отново след това?

— Доверила си се на репортер?

— Туше.

— Значи все още съм от любимците ти, нали?

— В топ сто си — отговори разсеяно тя.

— Затова те искам. Различна си от останалите ми момичета.

Тя проследи извивките на устните му с пръста си.

— Трябва да излизаш повече.

— Кажи да. Просто опитай за няколко години. Пак можеш да имаш кариерата си, ако това те притеснява.

— Но няма да е моята собствена кариера, нали, не и ако съм твоя съпруга. Ще получавам всички възможности, но не заради себе си.

— И разликата между това и фактът, че агентът ти е СИ, е…?

— Може би няма такава — каза тихо тя. — Може би вече се уморих да бъда курва.

— Никой не е казал, че си курва.

— Аз го казах. — Мелани въздъхна и пролази по вълнистия матрак, за да стигне до халата си. Намръщи се към охлювената следа от масло, която оставяше след себе си по матрака.

— За да стигнеш дотук след делото на Мортън се изисква невероятна решителност.

— Да стигна до леглото ти ми се стори доста лесно, ако трябва да съм честна.

— Нямах предвид леглото ми, имах предвид тук, тази малка клика или бунт, наречи странната ни група, както искаш. Не виждаш ли, решенията ни в следващите няколко часа ще решат бъдещето на човешката раса. Не Дой. Не флотът. Не Сенатът. Не династиите. Ние. Ти стигна до развръзката. Ще останеш в историята, Мелани: за следващото поколение ти ще бъдеш новата кралица Елизабет, или Мерилин Монро, или Сю Бейкър. Недей да примигваш.

Мелани погледна срамежливо към халата, който държеше в ръцете си. Не се чувстваше особено исторически.

— Нямам представа кои са тези жени.

— Наистина? О… Ами, имам предвид, че сама си си спечелила място на масата. Затова си неустоима. Невероятно сексапилна и корава си, фантазията на всеки мъж. И конкретно моята.

— Много си мил.

— От доста време не са ми го казвали.

Тя се прозя.

— По-добре да се връщам. Не искам Морти да се събуди без мен.

— Добре — каза нещастно Найджъл. — Просто помни, че предложението продължава да важи.

— Благодаря. Изкушаващо е. Идва ли в комплект с място на спасителния ти кораб, ако вземем грешното решение?

— Да. — Той се засмя. — Ще ти запазя стая с първокласна гледка.

— Нека да позная. Съседна е на твоята.

Той разпери широко ръце.

— Къде другаде може да е?

— Тук има ли душ? Трябва да отмия маслото.

Найджъл я погледна похотливо и слезе от леглото.

— Ще ти покажа.

— Това не е… о, добре.

Той я поведе към матова стъклена врата, която сияеше в тюркоазено.

— Кажи ми нещо. Какво виждаш в Боуз?

— Не знам. — Тя сви рамене. Въпросът я притесняваше, което беше глупаво, предвид това как бяха прекарали последния час. — Беше полезен.

— А сега?

— Не съм сигурна. Мислиш ли, че прехвърлянето на спомените ще проработи?

— Според е-конома ми нещата вървят както трябва. Ще знаем със сигурност след закуска.

Банята беше незначително по-малка от спалнята. Мелани огледа доволно египетския интериор и се изкикоти при гледката на скандалните стенописи. Найджъл отиде до ниския минерален басейн в средата. Беше пълен с ароматна вода, която бълбукаше яростно.

— Душовете са скучни — каза той. — Позволи ми да те измия тук.

 

 

Мелани и Мортън се присъединиха към семейството на Найджъл за закуска на сутрешната тераса. Жюстин и Кембъл вече бяха там. Разговаряха небрежно и пасваха идеално в обстановката.

Мелани зае мястото си, недалеч от Найджъл, който я посрещна любезно. Каза на сервитьора, че иска бъркани яйца и сок от портокал, след като помогна на Нуала с шишето на малкия Дигби. Бебето носеше някои от чертите на Найджъл.

Уилсън и Ана пристигнаха и получиха топло посрещане от Найджъл. На Мелани й се стори, че ексадмиралът изглежда малко вглъбен и изтощен. Искрено топлият прием от хората около масата го посъживи малко.

Ястието на Мелани пристигна, храната беше приготвена идеално. Тя се наведе напред, опитвайки се да следи всички разговори едновременно. Количеството политическа и финансова власт, събрано около масата, беше невероятно. Намери за очарователен начина, по който всички се отнасяха непринудено към влиянието, с което разполагаха.

Земите на имението бяха красиви, макар и мащабите да бяха малко плашещи, що се отнасяше до воденето на семеен живот тук. Изглежда, това не притесняваше харема. Е-кономът й отвори файловете за жените на Найджъл до сто години назад и обобщи картината; всички, изглежда, бяха от богати семейства, не като нея. Може би затова се държаха толкова естествено в тази среда. Можеше да почувства силния интерес на Мортън към хората около него, макар и той да се стараеше да го прикрие. Именно такава свръхвласт бе планирал да изгради за себе си, докато Тара Дженифър Шахийф не се бе превърнала в потенциален проблем.

Честно казано, реши Мелани, щеше да е много по-трудно да откаже всичко това, отколкото си бе представяла първоначално. „Може би само няколко години брак…“

Пристигна Паула Майо, както винаги облечена в спретнат бизнес костюм. Беше най-официално облеченият човек на терасата, и то със солидна преднина пред останалите. Тя отказа закуска, но прие чаша чай от сервитьора.

— Куатукс е готов — каза тя на Найджъл.

Мортън бе спрял да яде при появата й и седеше напълно неподвижен. Но сега остави ножа и вилицата си и се изправи срещу нея.

— Следовател — каза с насилена учтивост.

На терасата се възцари тишина. Всички ги наблюдаваха.

— Не прави сцена — прошепна ужасено Мелани през зъби. Надали я чу.

— Мортън — каза Паула.

— Радвате ли се да ме видите?

— Любопитно ми е да те видя.

— Стига, деца — каза Найджъл. — Бъдете добри, моля ви, и двамата сте мои гости.

Мелани стисна Мортън за китката, опитваше се да го дръпне обратно на стола.

— Любопитна, а? Странно как се подрежда животът? Вие съсипахте живота ми, а сега аз съм жизненоважен за бъдещето ви.

— Може да вземеш участие в действията ни спрямо Звездния странник. Но едва ли можеш да се наречеш жизненоважен.

— Какво имаш предвид? — каза Мортън. — Имаш ли представа какви рискове поехме, за да ви доставим подвижния Боуз? Имаш ли?

— Наясно съм със склонността ти да поемаш неуместни рискове, както и със самозаблудите, които използваш, за да оправдаеш действията си впоследствие.

— Я чуй…

Мортън почти издърпа Мелани от стола й, когато се опита да се придвижи към Паула.

— Спри — извика му Мелани. — Ти си я убил, какво очакваше?

Мортън я погледна шокиран.

— Така ли мислиш? — попита той.

Искаше й се суперневероятните й импланти от СИ да притежават функцията да връщат времето. „Само няколко секунди ще свършат работа.“

— Е, направи ли го? — попита немощно тя.

Мортън седна, войнствеността му беше утихнала.

— Не знам — каза дрезгаво той. — Не помня.

Мелани го прегърна през рамо.

— Няма значение, Морти. Вече всичко е свършено. Минало е.

Найджъл въздъхна шумно и смачка салфетката си.

— Е, изглежда, закуската свърши, предлагам да започваме.

 

 

Дъдли Боуз и подвижният Боуз ги чакаха в офиса на Найджъл. Мелани видя, че Дъдли очевидно не е спал миналата нощ. Кожата под очите му беше тъмна, както когато се бе запознала с него. Беше брадясал и още носеше дрехите от вчера — ръждивооранжева риза и измачкани сини дънки. Фигурата му обаче се бе отърсила от мъчителната умора, която сякаш беше постоянният му спътник в онези ранни дни. Дъдли всъщност изглеждаше доволен. Оглеждаше кабинета с оцъклени очи, сякаш току-що се бе събудил от дълъг сън.

Още не му бе простила съвсем за обидите, с които я бе нарекъл пред всички, макар че моментът тогава беше напечен. Затова го целуна сестрински по бузата.

— Как си?

— Добре — каза той и се усмихна, сякаш това беше някакво откровение. — Да, добре. Странно, споменът как умрях е всъщност доста освобождаващ. Обикновено причинява големи проблеми на съживените хора. Спомням си, че ми разказваше за бившата съпруга на Мортън.

— Мисля, че тя си е била малко изперкала и преди това — каза Мелани.

Мортън се бе държал раздразнително, задето го изключиха от срещата им.

— Арогантен тъпак — измърмори той по адрес на Нелсън, след като началникът на сигурността на династията му каза, че не е в списъка.

— Ще ти кажа всичко, обещавам — каза му Мелани. Всъщност чувстваше сериозно облекчение, че той няма да е там. Ако двамата с Дъдли бяха в една стая, щеше да е доста неловко. Тя все още нямаше представа какво ще прави по този въпрос — щеше да зареже нежно Дъдли, така предполагаше. Разбира се, Мортън вече не я привличаше чак толкова, колкото преди. Беше вълнуващ, но пък същото се отнасяше и за Найджъл.

— Беше ли… — Мелани дори не знаеше как да попита. — Смъртта ти, ти…

— Беше бърза. Дори не знаех какво ще се случи. ПланинаНаЗората просто ме застреля. Единствената неприятна част са собствените ми спомени, когато ме разтвори, за да извади клетката ми със спомени, това наистина ми обръща стомаха. — Той се огледа и повдигна вежда, когато Уилсън и Ана влязоха в офиса.

— Адмирале, радвам се да ви видя отново.

Уилсън го погледна удивено, преди погледът му да се задържи върху подвижния.

— Дъдли, радвам се, че в крайна сметка се върна.

— Беше интересно пътуване — каза подвижният Боуз.

— Благодаря за предупреждението — каза Уилсън. — Дължа ти услуга за това. В противен случай „Конуей“ нямаше да се завърне.

— Федерацията трябваше да знае — каза скромно Дъдли. — Какво друго можех да направя?

Погледът на Уилсън се върна върху човека, малко беше объркан от двойния събеседник.

— Разбира се.

Мелани също не знаеше как да възприема Дъдли. Това я притесняваше. Обикновено той едва успяваше да закопчае дрехите си, без тя да е наоколо и да го убеждава, че се справя добре. А ето го сега, самоуверен и спокоен, докато разговаряше с човека, когото мразеше най-много от всички на света. Това не беше нейният Дъдли, вече не. Той дори не я поглеждаше крадешком с похотливи очи.

 

 

Найджъл обиколи подвижния Боуз и го огледа любопитно, преди да седне зад бюрото си. Беше си доста странна работа в офиса му да присъства същество, чиито други въплъщения смятаха всички останали видове в галактиката за израждания, които трябваше да бъдат изкоренени. Е-кономът му го увери, че системите за сигурност на офиса го сканират непрекъснато.

Това изглежда не беше достатъчно задоволително за Нелсън, който зае необичайно близка позиция до бюрото на Найджъл. Кембъл заведе Жюстин до дълъг кожен диван честърфийлд и учтиво й подаде ръка, за да й помогне със сядането. Държеше се доста покровителствено, помисли си Найджъл, миналата нощ дори бе взел стая, съседна на нейната.

Вратата на кабинета се затвори зад Паула. Е-печатът на стаята се спусна и леко замъгли прозорците.

— Паула — каза Найджъл. — Искаш ли да започнеш първа?

— Разбира се. — Паула се изправи пред огромен портал. Той оживя и показа Куатукс.

— Благодаря ти, че се присъедини към нас — каза тя.

— Удоволствието е мое. Разпознавам много от хората с теб. Толкова много влиятелни личности. С колко ли емоции е заредена тази стая.

— Това, което се случва, стимулира всички ни — каза Паула. — Искам да кажа на всички, че Куатукс е тук днес, защото след Илюмината…

— Всъщност — каза Дъдли — мисля, че аз трябва да говоря първи. Разполагам с най-важната информация.

Найджъл не каза нищо. Всъщност беше по-скоро заинтересуван от този нов, уравновесен Дъдли, който имаше дръзката увереност на стария астроном, лобирал толкова ефективно за мястото си на „Втори шанс“, но без огромното раздразнение, което предизвикваше. Забеляза как Мелани потъва във възглавниците и разтърква челото си с ръка, отбягвайки погледа на Дъдли.

— Добре, Дъдли — каза Найджъл с престорена учтивост. — Моля, започни.

— Знам какво е Звездния странник — каза астрономът.

— Какво? — попита Найджъл.

— Има нещо, което искам в замяна за участието си днес.

— Моля?

— Преминах през много неща и допринасям повече от всички останали. Вярвам, че трябва да получа някакво признание, не смятате ли?

— Дъдли! — каза Мелани. — Не разбираш ли какво става?

— Разбирам идеално, благодаря, Мелани. Сигурна ли си, че ти разбираш?

— Какво искаш? — попита Найджъл.

— Да продължа да работя като твой главен съветник по въпросите за ПланинаНаЗората, ако той успее да унищожи Федерацията.

— А — каза Найджъл. — Разбирам. Място на един от спасителните ми кораби.

Видя, че Мелани започва да се изчервява. Раменете й се повдигаха от гняв.

— Не би трябвало да представлява кой знае какво за теб — каза Дъдли.

— Не. Тази молба включва ли новия ти близнак?

Дъдли сви рамене.

— Ако пожелаеш.

Найджъл се изкушаваше да изчака достатъчно, за да чуе как Мелани крещи на някогашния си любовник, защото очевидно възнамеряваше да го направи — за съжаление точно сега не се нуждаеха от кавги.

— Ще бъде направено.

— Благодаря — каза Дъдли. — Много добре: докато се намираше до структурата, която нарекохме Наблюдателната кула, „Втори шанс“ излъчи сигнал към родния свят на Дайсън Алфа.

— Знаем това — каза му Уилсън. — Оскар откри запис в дневниците ни, на който се вижда разгръщането на сателитната чиния. Но Звездния странник се добра до тях, преди да успеем да кажем на когото и да било.

— Но знаете ли какво е излъчил? — попита Дъдли, нетърпелив да възвърне предимството си.

— Не.

— Това беше предупреждение, че „Втори шанс“ е извънземен кораб и трябва да бъде унищожен. Съобщението беше на комуникационния език на Първите.

— Не разбирам — каза Уилсън.

— Първите са напускали Дайсън Алфа и преди издигането на бариерата — каза Дъдли. — Двигателите им с ядрен синтез им позволили да колонизират всяка друга планета и по-голям астероид в тяхната система. Можели да предвидят, че един ден ресурсите на звездната им система ще се изчерпят. Няколко от групите неподвижни изпратили кораби към съседната звезда, Дайсън Бета. Предполагали, че на Дайсън Бета ще има само материални ресурси и нищо повече. Грешали. Неподвижните на борда на първия звезден кораб открили друг извънземен вид. Те последвали природата си и го подчинили. След това погълнали индустриалната и научната им база.

Оттам започнал истинският проблем. За Първите от Дайсън Алфа, оригиналните Първи, приемствеността е изключително важна, тя е вградена в душите им. Неотделима част от расовата им идентичност е. Те си спомнят как предците им са започнали да мислят, спомнят си собственото си издигане до съзнателност. Тези древни мисли предопределят какво са те. Един самотен неподвижен на три и половина години път от първоначалната си група разсъждавал малко по-освободено. Местният вид на Дайсън Бета развивал генетични изследвания. Тази идея била табу за Първите. Но неподвижните на звездния кораб започнали да използват генните науки, за да се променят физически, а Бог знае, всички същества страдат от много дребни ограничения и липси. Подвижните им били подобрени значително, което довело до последвало подобрение на неподвижните. Като за начало те възвърнали способността си да се движат.

Дъдли се усмихна безрадостно на слушателите си.

— Първите от Дайсън Алфа били ужасени. Те нарекли хибридите от Дайсън Бета чуждите Първи и започнали да се отнасят към тях като към еретични извращения. Започнала война, която приключила рязко с вдигането на бариерите около двете звезди. Следващият път, когато ПланинаНаЗората видял вселената, било при падането на бариерата. Тогава получил сигнал от неподвижен, чийто комуникационен подпис го идентифицирал като ПланинаНаЗората17735. Това било помощна група от неподвижни, която ПланинаНаЗората бил поставил на един от ранните звездни кораби. Ето това е Звездния странник.

— Звездния странник е ПланинаНаЗората? — попита Мелани.

— Версията на ПланинаНаЗората от системата на чуждите Първи, да. Бил е на звезден кораб, който трябва да се е намирал в космоса между Дайсън Алфа и Бета, когато са се издигнали бариерите. Когато не могъл да нападне целта си или да се прибере у дома, трябва да е отлетял в междузвездния космос и най-накрая се е разбил на Далечината.

— Опасявам се, че не е така — каза Уилсън. — Попитах лично директора на Института Джеймс Тимъти Халгарт. „Мария Селесте“ не би могъл да идва от Дайсън Бета. Не е бил достатъчно дълго в космоса, за да може да пропътува толкова голямо разстояние.

— Ако основаваш предположенията си на информация от Института, тогава тя трябва да е грешна — каза Паула. — Директорът трябва да те е излъгал, за да прикрие истинското естество на Звездния странник.

— Въвлекли са ни в най-лошия вид война — промърмори Нелсън.

— Каква война? — попита Кембъл.

— Това е гражданска война. Те винаги са били най-жестоки и трудни за водене. А ние сме по средата на тази.

— Не, ние се сражаваме за Звездния странник — каза Найджъл. — Ние сме неговите щурмоваци, независимо дали ни харесва, или не. Ако това, което Дъдли ни каза за първоначалните Първи, е истина, тогава Звездния странник знае, че те няма да позволят на чуждите Първи да оцелеят. Използва ни, за да доведе тях, а в най-добрия случай и нас, до унищожение. Ние сме новата порода подвижни. Съществуваме, за да ни манипулира и да ни праща да умрем, докато той е невредим далече от фронта.

— Затова ПланинаНаЗората имаше слънчеви бомби — каза облекчено Уилсън. — Технологията не е изтекла от нас към Дайсън Алфа. Първите са я имали от самото начало. Звездния странник е пренесъл технологията тук. О! Чакайте. Когато бариерата падна, засякохме необичайно квантово излъчване вътре в Крепостта на мрака. Преди това го нямаше. — Той се обърна към Найджъл. — Разполагаш ли със защитен достъп до записите на флота?

— Да.

— Накарай физиците си да сравнят излъчването с това на слънчевите бомби.

— Добра идея.

Разширеното съзнание на Найджъл извлече записите и започна да прави сравнения. Все още му се струваше забавно как хората постоянно забравят каква е професията му. Всичко, което виждаха днес, беше водачът на имперска династия, никога стария физик, който тласкаше напред границата на човешкото познание.

— Все още не виждам смисъл в това — каза Ана. — Звездния странник очевидно разполага със способността да изключва бариерата. Защо просто не го е направил, когато е пристигнал при Дайсън Алфа, и не е изстрелял слънчевата бомба? Или да се върне при Дайсън Бета и да освободи собствения си вид?

— Може би строителите на бариерата още са наоколо? — каза Уилсън — Искал е да мине някакъв по-сериозен интервал от време, преди да направи опит да ги освободи. Вероятно затова е избягал толкова надалече в самото начало.

— Дори така той е организирал мисията на „Втори шанс“. Защо не ни е изпратил до Дайсън Бета, за да пуснем чуждите Първи? Първоначалните Първи са щели да останат затворени.

— Имал е не по-добра представа какво ще се случи от нас самите — каза Паула. — По този начин ще спечели независимо от резултата. Ако строителите на бариерата още са били наоколо и той е опитал да свали бариерата около Дайсън Бета, те са щели да усетят опита и да ни спрат. Правейки опит с Дайсън Алфа, е можел да види дали някой още пази бариерите. В случай че не, е щял да пусне свръхвраждебен вид в директен конфликт с нас — раса с образцова военна история и достатъчно напреднала технологична основа, за да построим оръжията, нужни за тази междузвездна война. Видовете ни са щели да се сражават и да се отслабят един друг, което е щяло да му даде шанс да освободи Дайсън Бета, така че собственият му вид да излезе в галактика, в която най-непосредствените две заплахи са се довели една друга до ръба на оцеляването.

Тя навлажни печално устни.

— Почти точно съвпада с това, което Брадли Йохансон твърдеше през цялото време.

Във виртуалното зрение на Найджъл се появиха резултати.

— Квантовите излъчвания са сходни — каза той на останалите в стаята. — Не са еднакви, но определено се основават на същия принцип. От това, което можем да преценим, слънчевата бомба на Първите работи, като променя свойствата на околната маса, а това, от своя страна, не е твърде далече от принципа на нашия квантов разрушител. Можем да заключим, че ако достатъчно от свойствата на Крепостта на мрака бъдат променени, тя просто няма да е способна да изпълнява заложената й функция и бариерата ще падне.

— Значи най-накрая знаем срещу какво се изправяме — каза Жюстин. — Предполагам, че никой няма нищо против да кажа на Йохансон.

— При условие че си мълчи, докато не се справим със Звездния странник — каза й Найджъл. — Това не трябва да излиза наяве.

— Е, каква част от проблема всъщност ни остава? — попита Жюстин. — Разполагаме с оръжие, което Звездния странник най-вероятно не е очаквал да произведем. Твоята нова-бомба ще ни донесе пълна победа над ПланинаНаЗората. След като вече знаем, че той съществува, можем да го неутрализираме.

— Паула? — попита Найджъл. — Можем ли да го неутрализираме?

— Не съм сигурна. Куатукс, знаеш ли докъде се простира влиянието му?

Образът в портала показваше райела, който ги наблюдаваше търпеливо.

— Това очевидно е изключително вълнуващо за всички вас — каза извънземното с глас, напомнящ мек вятър, преминаващ през дървени звънци. — Иска ми се да можех да споделя преживяването.

— Куатукс, моля те, отговори на въпроса — каза строго Паула.

— Изабела Халгарт е имала контакти с много хора, които страдат от същия принудителен контрол. Организирани са в структури от по трима души на принципа на старите човешки шпионски клетки. Контролиращият ги може да се свързва с всеки от тях по време на специфични мисии, но като се изключи това, работят изолирани едни от други.

— Разбираш ли метода, по който Звездния странник контролира нея и останалите?

— Техниката е сложна, показва, че контролиращият има огромен опит с манипулирането на мислите на други същества. Създание от типа на Първите би разполагало с очевидно преимущество над единичните съзнания; той разбира мисловните конструкции на инстинктивно ниво.

— Какво е направил с Изабела? — попита Мелани. Гласът й бе натежал от нервно очакване. Очевидно се страхуваше от това, което щеше да чуе, но трябваше да го знае въпреки всичко.

— В мисловните й програми, или това, което вие бихте нарекли личност, са проникнали чужди бихевиористични модификатори. В ежедневни условия тя се е държала като нормален човек, но в тази рамка на поведение е действала изцяло в интерес на Звездния странник. Мислете за това по следния начин: все едно че сърцевината на съзнанието ви е била изрязана като тази на ябълка и дупката е била запълнена с желанията на Звездния странник.

— Колко е била голяма, когато е станало това? — попита Паула.

— На пет или шест. Споменът е неясен. Била е на Далечината с родителите си. Завели са я в стая, която приличала на болница, била е уплашена. След това съзнанието й вече не е било нейно.

— Гадост. — Мелани сбърчи нос. — Причинил е това на шестгодишно дете? Отвратително.

— Ах — въздъхна Куатукс. — Сантименталност. Често съм го изпитвал в човешките спомени. Това е едно от най-изтънчените ви чувства. Бихте ли споделила вашите с мен, Мелани?

— Ъъ. Не, разбира се!

— Значи не знаеш какво всъщност мисли Звездния странник? — каза Паула.

— Не — каза Куатукс. — Въпреки това има остатъчни следи от присъствието му в съзнанието й, които показват някои аспекти на характера му.

— Като например?

— Промени в първоначалните директиви. Изабела и останалите агенти са получили изключително неочаквано нови инструкции, когато Федерацията е обявила, че строи звезден кораб. Преди това работели с идеята, че до Дайсън Алфа ще бъде отворена поредица от червееви дупки. Цялата му стратегия трябвало да бъде променена, за да включи развитието със свръхсветлинното пътуване. Изабела също не е знаела за вашите квантови разрушители, очаквала е флотът да използва слънчеви бомби срещу второто нашествие на ПланинаНаЗората. Извънземното е изпращало информация за това към екипа на „Сиатъл“.

— А ние подобрихме идеята — каза напрегнато Уилсън.

— В спомените на Изабела Алесандра Барон появява ли се като агент на Звездния странник? — попита нетърпеливо Мелани.

— Да. Изабела била включена в операцията по прикриването на адвокатите от Ню Йорк, когато Алесандра Барон научила, че ги разследваш.

— Пипнах те, кучко! — Мелани удари във въздуха. — Да!

— Това не е важно на този етап — каза Паула, без да й обръща внимание. — Куатукс, знае ли Изабела къде е или къде ще бъде Звездния странник?

— Не. Знае само какво трябва да прави. Била е на Илюмината, за да се присъедини към адвокатите, след като те получат нови самоличности. Щели да научат задачите си след това.

— Йохансон твърди, че той ще се завърне на Далечината — каза Жюстин.

— Не може — каза й Найджъл. — Не и ако вече не е на Буунгейт, в който случай може и да има шансове. Червеевата дупка от Уесекс до Буунгейт няма да бъде отворена отново за транспортни цели.

— В такъв случай извънземното е пленено във Федерацията — каза Паула. — Куатукс, ако задържим доказани агенти на Звездния странник, можеш ли да четеш спомените им за нас? В някакъв момент трябва да попаднем на някой, който знае къде се намира той. Важно е да го разберем възможно най-бързо. Ще дойдеш ли във Федерацията, за да ми помогнеш?

— Подобно начинание би било изключително привлекателно за мен. Бих искал да участвам чрез твоите възприятия и умения за интерпретация.

Паула се обърна към образа на райела, лицето й беше каменно.

— Обсъждали сме това преди. Не може да споделяш емоционалното ми състояние.

— Тази задача не е ли спешна? Не е ли това начинът, по който се държат хората? Цената не се ли договаря предварително?

— Ами да — каза Паула, объркана от молбата. — Ти обаче ще имаш достъп до мислите на агента, ще почувстваш неговите емоции. Това е стандартното ни заплащане.

— Техните емоционални нива са значително ограничени, потиснати са от поведенческите модификатори на Звездния странник. Имитират истински чувства, не ги преживяват сами, там няма нищо ценно за мен. Вие обаче, следовател, ще чувствате много, докато този случай се разплита, това е кулминацията на сто и тридесет години от работата ви. Бих искал да позная това усещане.

— Аз… — Паула се огледа, търсейки помощ.

— Аз ще те спася този път — каза Мелани. — Но в замяна искам нещо голямо. Цената ми е интервю, след като всичко това свърши.

— Ще го оставиш да чувства през теб? — попита Паула.

— Не, но познавам едно момиче, което ще го направи, а и тя вече има невронните модификации, нужни за това. — Мелани се обърна към портала с изражението на победител. — Куатукс, какво ще кажеш, ако ти уредя някой, който е много по-емоционален от следователя? Да си го признаем, тя си е малко студенокръвна.

— Това би било приемливо.

— Страхотно. Нелсън, ще ми трябват няколко телохранители, за да я вземем.

— Телохранители? Няма да отвличаш някого, нали?

— Не за нея, за мен. Не съм много популярна сред приятелите й.

— Можеш да вземеш телохранители — каза Найджъл. Той се усмихна с възхищение. — Нещо друго?

— Експресен билет до Дарклейк Сити.

— Разбира се.

— Кого ще арестуваш? — попита Мелани.

— Всеки агент, с когото Изабела е влизала в контакт.

— Добре, значи това включва и Барон. Ще отразя репортажа за Микеланджело.

— Не тя те е използвала и злоупотребила с теб — каза Паула. — Тя вече не е човек.

— Никога не е била — каза грубо Мелани.

— Ако предположим, че това ще ни отведе до Звездния странник, какво ще правим, когато го открием? — попита Жюстин.

— Ще го екзекутираме — каза Уилсън.

— Без да вдигаме шум — добави бързо Найджъл.

— Ако Йохансон е прав, че той иска да се завърне на Далечината, и е бил прав за всичко останало, тогава ще трябва да стигне до Буунгейт през Уесекс — каза Жюстин. — Пазителите внимават за това. Сега може да е добър момент да им помогнем. Разполагаме с Мортън и взвода му. Те биха могли да се справят с всеки, който охранява влака на Звездния странник.

Найджъл погледна въпросително към Нелсън.

— Могат да са начело — каза Нелсън. — Но операцията трябва да е наша. Няма да допусна чужди отряди да се разтакават около генераторите на червееви дупки, независимо колко добра е каузата. Ангажирали сме половината от техническия ни персонал на Нараби, за да помага с модифицирането на генераторите, преди да задействаме проекта по заселване в бъдещето. Не можем да рискуваме престрелка точно там.

— Добре — каза Найджъл. — Ще устроим операцията в Нараби. На планетарната ни гара там има достатъчно място, за да я скрием, а и можем да пренесем Куатукс дотам, без да привличаме внимание. Да започваме.