Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (33)

32
Балконът на кино „Париж“

от Джон Уестмънт

Седях на бюрото в кабинета си и гледах през прозореца към Сентръл Парк. Има по един стол от двете страни на бюрото ми — единият гледа към вътрешността на стаята, а другият — към прозореца. Избирам къде да седна според това дали искам да се концентрирам, или да помечтая. На бюрото ми имаше една голяма купчина от курсови работи и аз трябваше да се съсредоточа върху нея, но умът ми се рееше някъде другаде.

Мислех за Анди и се чудех какво прави и защо не ме изчака след лекцията онзи ден. Надявах се да е, защото е добър човек и знае, че въпреки че не правим нищо лошо и неприлично, все пак не е редно. Една част от мен почувства облекчение, когато не се появи онзи ден. Никога не бях изпитвал такива чувства към никого, след като срещнах Керълайн. Чудех се дали тези чувства се дължат на растящата пропаст между нас — дали тази празнота не беше причината да се появи някой, с когото можех да я запълня. Това е класическото извинение на хората, когато мамят половинките си — да запълнят празнотата.

Знаех, че бракът ми не е стабилен, но също така знаех, че беше започнало още преди да срещна Анди. Дните се редяха едни и същи. Когато се прибирах вкъщи, Керълайн ме посрещаше с приветлива усмивка, но имах чувството, че не е искрена. Питах я много пъти дали има някакъв проблем, но тя винаги отричаше. Чувствах се сам, дори и когато не бях. Няма по-неприятно нещо от това да се чувстваш самотен, когато лежиш до човека, който би трябвало да те допълва. Въпреки всичко, нямаше да използвам това като извинение, за да й изневеря. Не вярвам да има каквото и да било извинение за изневярата. Реших, че тази вечер ще накарам Керълайн да седнем и да се разберем да потърсим професионална помощ за брака ни.

Най-накрая се отказах да оценявам курсовите работи и проверих какви филми прожектират в кино „Париж“. Бяха минали седмици от последния път, когато гледах филм там, и предположих, че са сменили програмата. Наистина я бяха сменили и аз хванах такси до моето любимо място за бягство от реалността.

Докато изкачвах стълбите към балкона, безпокойството ми се изпари. Седнах на обичайното си място в киното, сложих кутията с пуканки на парапета и съблякох палтото си. Тогава я видях. Сърцето ми отиде в петите. Анди седеше в края на моя ред. Почувствах се виновен и развълнуван едновременно. Почувствах се жив. И изплашен. Почувствах, че трябва да избягам. И след това тя ме видя. Усмихна ми се и мога да се закълна, че очите й се насълзиха. Светлините угаснаха, а ние тихо се преместихме на седалките в средата на реда. Не казахме и дума. След като филмът започна, аз й предложих от пуканките. След няколко минути двамата посегнахме едновременно към кутията. Ръцете ни се докоснаха и кутията падна на пода. Сграбчих ръката й в моята и не я пуснах до края на прожекцията. Не мога дори да ви кажа дали филмът беше хубав, или не, защото единственото, което усещах, беше нейната ръка в моята. Имах чувството, че през цялото време задържам дъха си. Нямах представа какво ме е прихванало — знаех, че това е грешно, но също така беше толкова естествено, приятно и правилно.

Финалните надписи се появиха на екрана, ние облякохме палтата си и отново я хванах за ръката, докато слизахме от балкона. В края на стълбището светлината отвън влизаше и осветяваше лобито на киното, все едно ни напомняше за реалността. Пуснахме ръцете си. Погледнах я с отчаяна усмивка. Тя ми отговори със същото.

Застанахме на 59-а улица на онази пресечка, която толкова напомня за Стария свят и която гледа към площада пред хотел „Плаза“. Като преподавател по филмово изкуство през главата ми често минават сцени от филми. Точно това място ми се струваше доста иронично. Анди се наведе да завърже връзката на обувката си и сякаш пред очите ми се разигра финалната сцена от „Каквито бяхме“ — филм за хора, които не могат да са заедно. Барбара Стрейзънд казва: „Момичето ти е прекрасно, Хъбъл“, преди да прокара ръка през косата на Робърт Редфорд за последен път. Той отговаря с болка в очите: „Довиждане, Кейти“, а тя прошепва на въздуха: „Довиждане“, защото той вече тича към таксито, което го чака.

Бях се побъркал — няколко срещи с тази жена, която въобще не познавах, и вече ни сравнявах с героите в една от най-големите любовни истории в киното на всички времена. Трябваше да започна да гледам повече фантастика и филми за края на света. Имам любящо семейство, което е всичко за мен и аз за тях. Когато Анди се изправеше, щях да й кажа: „Довиждане, Анди“. И щях да си тръгна, всъщност щях да избягам и никога нямаше да погледна отново назад.

— О, боже! — каза тя, когато се изправи. Лицето й пребледня. Изглеждаше така все едно е видяла призрак.

— Какво има? — положих ръка на рамото й.

— Не ме докосвай! — отскочи тя назад.

Бях объркан. Тя въздъхна, погледна отново към обувките си и започна да ми обяснява. Беше спокойна и пряма.

— Джон, има един фотограф от другата страна на площада, който ни снима. Съпругата ти го е наела, защото иска да докаже, че й изневеряваш.

Не можех да повярвам на ушите си. Имах чувството, че ме е зашлевила през лицето.

— Откъде знаеш? — успях да изпелтеча аз.

— Знам, защото съм частен детектив и понякога работя със същия фотограф.

Помислих, че се шегува, и дори се засмях. Но тя продължи:

— Съпругата ти Керълайн ме нае преди няколко месеца, за да докаже, че имаш любовница, и така да се възползва от клаузата за изневяра в предбрачния ви договор.

— Предбрачният ни договор? Какво, по дяволите, знаеш ти за предбрачния ни договор? — чувствах се нестабилен на краката си. Предаден. Объркан. Сърцето ми прескачаше лудо и ми стана много горещо.

— Казах ти, жена ти ме нае да те следя. Съжалявам, Джон, но накрая се оказа, че тя е тази, която има извънбрачна връзка. Тя те мами, но иска да докаже обратното заради парите ти.

Фонтанът по средата на площада започна да се върти пред очите ми. Трудно ми беше да осмисля това, което ми казва. Отстъпих назад и се подпрях на стената.

— Дай ми минутка…

Тя наведе глава, а аз стоях така, облегнат на стената на сградата, докато се опитвах да събера мислите си и да разбера какво се случва. Това ли беше краят на брака ми?

— Искаш да кажеш, че всичко това е било постановка? Ти и аз, всичко е било само капан, за да излезе, че аз изневерявам? — попитах я, когато отново почувствах земята стабилна под краката си.

По лицето й започнах да се стичат сълзи. Ядосах се, че се прави на жертва.

— Не, не, не — извика тя. — Само първата ни среща беше постановка, за да те разоблича — в „Блумингдейлс“. Аз престанах да работя за Керълайн, когато разбрах истината, но очевидно тя е наела друг. Съжалявам, Джон, трябваше да ти кажа, но не е етично. О, боже, чуй ме само как говоря за морал.

Погледнах я в очите изпитателно.

— Никога не сме се срещали по прищявка на съдбата. Аз те следях дори и след като жена ти вече не ми беше клиент. Знам колко извратено и ужасно звучи. Днес беше единствената ни случайна среща.

Тя млъкна за момент и погледна надолу обезсърчена.

— Сигурна съм, че това е последната ни среща… случайна или не.

Не реагирах по никакъв начин и тя продължи да говори:

— Джон, не искам да й помагам с фалшиви доказателства срещу теб. Засега няма нито една компрометираща снимка на нас двамата. Излязохме от театъра като приятели, които просто са гледали заедно филм. Ще свидетелствам, ако трябва, че тя се опитва да те натопи и че няма нищо между нас.

— Фотографът все още ли ни гледа? — попитах тихо, когато се съвзех.

— Да, апаратът му е насочен точно към нас — погледна тя над рамото ми.

— Защо продължи да ме следиш? — попитах я, като се молех да каже това, което исках да чуя. — След като си спряла да работиш за жена ми, имам предвид. Защо продължи?

— Съжалявам — каза тя тихо. — Аз… те харесвам. Липсваше ми. Не можех да стоя далеч от теб.

Изведнъж започнах да виждам кристално ясно цялата заплетена ситуация. Жена ми дванайсет години искаше толкова много да се махне от мен и беше стигнала до такива крайности, за да се отърве от мен, а Анди не можеше да стои далеч от мен. Аз не казах нищо и това явно я изплаши, защото тонът й стана много делови.

— Чуй ме — каза тя. — Битката ще е дълга и най-вероятно ще е в съдебната зала, но без значение какво ще стане с кариерата ми, аз ще разкажа под клетва какво съм направила и какво не сме правили заедно. Ще свидетелствам, че тя се е опитала да сключи с мен тайно споразумение в твой ущърб и да ме склони към измама. Няма да е лесно, но тя няма да си тръгне с твоите пари.

Пред очите ми минаха сцени от всеки филм за развод — от „Крамър срещу Крамър“ до „Войната на семейство Роуз“. Фонтанът пред хотел „Плаза“ започна отново да се върти. Затворих очи. Може би се дължеше на мястото, където се намирахме, или пък на внезапния момент на прояснение, но знаех какво трябва да направя.

На най-култовия ъгъл в Манхатън аз обхванах с ръце лицето на Анди Ранд и я целунах с такава страст, каквато не бях изпитвал години наред. В главата си чувах звука от фотоапарата.

— Какво правиш? Полудя ли? — запротестира тя.

— Да целуна жената, която си мечтая да целуна от седмици насам, или да прахосам месеци в битка в съда със съпругата си, която ми изневерява, но да не забравяме, че е и майка на детето ми? Определено не съм луд — казах и се усмихнах. Не се бях чувствал толкова сигурен в себе си от много време насам.

Целунах я отново. Този път тя напълно се отдаде на целувката.

— Тази целувка ще ти струва много скъпо — засмя се тя, когато най-накрая се отделихме един от друг, за да си поемем дъх.

— Какво са 10 млн. долара, когато имаш повече пари, отколкото можеш да похарчиш — засмях се аз на свой ред.

— Имах предвид обяд — отвърна тя шеговито.

— Какво ще кажеш да отидем в „Ойстър Бар“? — предложих аз.

— Каниш ме на среща? — попита тя.

— Да, това е първата ни среща — отвърнах с усмивка, хванах я за ръка и двамата се отправихме надолу по Пето Авеню почти подскачайки, а нашият личен фотограф ни следваше. Знаех, че ме чакат много важни решения, но засега щях да се съсредоточа върху първото — супа от омари или супа от миди?