Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (28)

27
„For Shes a Jolly Good Fellow“^[1]

от Артър Уинтърс

Оказа се, че само след две интервюта Фелиша си намери друга работа и много скоро седях на бюрото си и се опитвах да напиша реч в нейна чест. Всичко вече беше подготвено за партито по случай нейното напускане. Бях уредил всичко съвсем сам и наистина се бях постарал, но трябваше да внимавам. Има правила и не исках някой да разбере за нашата връзка. Бях поръчал безброй кейкове от сладкарница „Паяр“, бутилки шампанско Veuve Clicquot и й бях взел красив букет от любимата й цветарница. Най-трудно ми беше да напиша речта си. Не знаех какво да кажа. Пожелавам ти късмет, благодаря ти, довиждане. Всичко, освен тези пожелания ми се струваше банално. Притесняваше ме, че след всичките тези години работа заедно, речта ми ще звучи не достатъчно лично. Не на колегите, а на Фелиша. Времето изтичаше, така че прибрах бележките си във вътрешния джоб на сакото и се присъединих към партито.

Дори след двуседмичното предизвестие бях напълно неподготвен. Радвах се за нея и бях щастлив, че най-накрая няма да се налага да се крием, но в същото време ми беше тъжно, че няма да я виждам по цял ден. Нейните знания и лоялност й осигуриха работа в една от най-престижните юридически фирми в града. Офисът се намираше на Уолстрийт, далеч от Мидтаун Манхатън, и когато си мислех за разстоянието помежду ни, в гърлото ми засядаше буца. Наистина трябваше да се стегна.

Влязох в стаята, където беше партито, и изпих на екс първата си чаша шампанско, за да се успокоя. Всички си говореха и времето минаваше неусетно. Не след дълго вече си личеше, че повечето ми колеги искаха да се връщат на работните си места и ме насърчиха да вдигна тоста си. Започнах с думите, които бях написал в бележките си:

— Искам да кажа няколко думи от името на всички в „Кенър, Силфън, Шиншанг и Уинтърс“ и да изкажа нашата благодарност за безценните години отдадена работа на Фелиша. Фелиша беше с нас почти осемнайсет години и през това време тя беше пример на всички за перфектно свършена работа и най-вече — на мен самия.

Засега се държах и бях спокоен. Но когато направих пауза, за да оставя новите съдружници да се засмеят, както е прието, срещнах погледа на Фелиша и се притесних. Стиснах непохватно бележника си, казах си, че трябва да се стегна, и продължих с това, което бях написал.

— Фелиша, седемнайсет години идвах на работа с този асансьор и ти ме посрещаше с усмивка — гласът ми секна и усетих, че очите ми се насълзяват. — Аз… Не мога да си представя, че… повече няма да виждам тази усмивка всеки ден…

Затворих очи, но вече беше късно — една огромна сълза се стече по бузата ми. Хората ахнаха и повечето жени също се просълзиха. В този момент сигурно им беше тъжно, че Фелиша напуска и също така бяха щастливи, че можеш да си толкова добра секретарка, че шефът ти да се просълзи на прощалното ти парти. Погледнах Фелиша — сълзите се стичаха и по нейното лице. Не можех повече да издържа. На шейсет години съм. Вече бях загубил първата любов на живота си и нямаше да стоя повече далеч от втората си любов. Захвърлих бележките си и застанах на едно коляно пред нея.

— Фелиша, отказвам да прекарам дори и един ден без теб. Щом вече не можеш да си ми секретарка, мислиш ли, че можеш да ми окажеш честта да станеш моя съпруга?

Тя едва не ме събори, докато хората около нас викаха и ни поздравяваха.

— Да, да! — извика.

Изведнъж осъзнах, че съм се разплакал и съм предложил брак пред всички колеги.

— Е, сега вече всички разбраха за нас — пошегувах се аз.

Хората се смееха и пиеха за наше здраве и за щастлив и дълъг семеен живот. Съдружниците ми докараха фирмената лимузина и заедно с останалите служители във фирмата ни придружиха до колата с още бутилки шампанско.

Потънахме в седалките на колата и затаихме дъх.

— Накъде, г-н Уинтърс?

Нямах никаква представа.

— Нека да попитам годеницата си.

Беше толкова хубаво да произнеса тази дума на глас — „годеница“, а скоро щеше да ми е и съпруга. Фелиша изглежда също се забавляваше. Разсмя се и каза:

— Така и не минахме по Бруклинския мост!