Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (31)

30
Затрупани от снега

от Натали

Бях толкова изнервена, когато се настанихме в лимузината, че започнах да си гриза ноктите, при все че никога преди не съм го правила. Исках да се измъкна и да се откажа, но само трябваше да погледна Албърт и Томас и се досетих, че пътуването вече не беше само заради мен. Всъщност от начина, по който те се гледаха, разбрах, че почти са забравили за мен. Това се потвърди, когато Томас ентусиазирано обяви първата ни планирана спирка — обяд в „Ресторантът на Мис Флорънс“ малко преди Нортхамптън, Масачузетс. Преди да кажа каквото и да било или дори да успея да попитам дали ни е по път, Албърт извика също толкова ентусиазирано:

— О, боже мой, никога не съм бил в Нортхамптън!

Обаче това спиране означаваше, че щях да имам повече време да се превърна в топка от нерви. Сигурно изражението ми ме е издало, защото Томас се обърна към мен все едно бях казала нещо на глас:

— Натали, Албърт никога не е бил в Нортхамптън!

Нямах нищо против, наистина, радвах се за тях и че искрите между тях прелитаха в колата, но аз бях човек, който предпочиташе болезнените моменти да свършват бързо, а сегашното пътуване щеше да се проточи вечно. Опитах се да погледна на това от тяхната гледна точка: Нортхамптън не е просто един готин град. Той е гей столицата на североизтока, място, което обещаваше гостоприемство и солидарност, място, където Томас и Албърт можеха да се опознаят. Ако не исках Томас да се впусне в разговора за това колко съм привилегирована, защото съм хетеросексуална, трябваше просто да се усмихвам и да се примиря. Освен това наистина трябваше да спрем някъде да хапнем.

Когато пристигнахме в „Мис Флорънс“ тревогата ми се изпари при вида на вкусните палачинки със сладко от боровинки. Не знам дали се държеше на чудата атмосфера на града, добрата компания или просто на надеждата, която изпитвах, но престанах да мисля за възможния катастрофален край — просто се наслаждавах на пътуването ни. Като човек, който обича да се вре в чуждите работи, Томас ни убеди, че трябва да изненадаме Джеръми. А той ходеше навсякъде с подходящото облекло. Сега, когато вече се наслаждавах, бях напълно съгласна с него. Планът му включваше още едно спиране в някой магазин за ски екипировка в Бенингтън, където щях да се издокарам от глава до пети, така че никой да не ме познае на снимачната площадка. Бях сигурна, че Албърт няма да го позволи, но той толкова беше хлътнал по Томас, че не искаше да задуши ентусиазма му. Аз бях готова за всичко — не се бях забавлявала така от почивката ми с Джеръми. Но след като вече бях облякла ски екипировката, отново се притесних и замолих Албърт да се обади на Джеръми и да проучи как стоят нещата — ами ако никога повече не искаше да ме види? Той не ми обърна внимание, като каза, че иска да притеснява Джеръми — това беше доста абсурдно, като се имаше предвид, че щяхме да се натресем неканени на снимачната площадка. Въпреки това се отказах да убеждавам Албърт.

Според близкия ми приятел и личен асистент Siri, щяхме да пристигнем на снимачната площадка около 17,00 ч. — час преди да се стъмни. Това явно беше много важно, защото Албърт твърдо настояваше да не прекъсваме снимките по никакъв начин, така че с Томас му обещахме, че ще чакаме тихо отвън. Когато пристигнахме, направихме точно както бяхме обещали. Аз дори бях със ски маската, за да не ме разпознае Джеръми и да оплеска снимките. Албърт отиде да пишка, а Томас и аз стояхме настрана, колкото се може по-незабележими. И двамата бяхме нервни и развълнувани. Тъкмо бяха приключили със снимките на една сцена и се готвеха за друга, а режисьорът викаше статистите на снимачната площадка. Една група от мацки в ски екипировки мина покрай нас и Томас ме бутна да тръгна след тях. Не се възпротивих — явно наистина подходящото облекло дава на една жена нужната самоувереност!

Една стилистка бързо огледа групата, оправяше ръбовете на дрехите, затваряше някои ципове и отваряше други, както й падне. Когато стигна до мен, ми свали маската.

— Това пък откъде се взе? — попита тя.

— Тишина на снимачната площадка! — извика някой и ме спаси.

Помнех сцената много добре. Предупреждение за спойлър: беше финалната сцена, след ски спускането в хижата, точно след последните 10–20 минути от всеки романтичен филм, през които момчето и момичето късат, заради някакъв непреодолим проблем само за да осъзнаят колко глупаво са се държали и отиват пеша или се мятат на такси, кон или, в този случай, снегомобил, за да признаят любовта си един на друг. Осъзнавах много ясно иронията в цялата ситуация.

Джеръми трябваше да седи с крака на масата и да гледа тъжно към планината, докато пие горещ шоколад. Огледах се наоколо, но видях само Албърт, който ми махаше оживено да се разкарам от сцената. Потърсих с поглед Томас за подкрепа, но него никъде го нямаше. Последно го видях да оглежда масата с кетъринга — или беше огладнял, или и той най-накрая се беше изнервил. И той беше една приятелка в трудни моменти, няма що!

Джеръми дойде на снимачната площадка в целия си блясък и сърцето ми слезе в петите, а коленете ми се разтрепериха. Цялата ми самоувереност, когато бях с него и мислех, че е гей, изчезна, заедно с гнева, който изпитвах заради недоразумението.

— Начало! — извика режисьорът.

Сцената започна точно така, както я помнех. Джеръми седеше, пиеше шоколад и се взираше в планината, в далечината се чуваше сирената на снегомобил на планинската спасителна служба. Друг скиор, тъкмо слязъл от планината, изтича при него и го хвана за якето. Това беше Ланс Людвиг Трети, най-големият враг на героя на Джеръми.

— Нанси падна много тежко — изхълца той. — Не съм сигурен дали ще оцелее.

— Нанси! — извика със силна болка в гласа Джеръми, докато се изправяше.

Докато викът ехтеше из околните гори, той взе щеките си и тръгна да я търся. Играеше толкова убедително, че първият ми импулс беше да го спра да не тръгва след нея. Беше автоматичен рефлекс — протегнах крак и спънах Джеръми. Той залитна напред и си удари главата в някакъв пън. Хвана с ръце главата си и охкайки се претърколи на една страна, а аз изтичах и клекнах до него и обхванах с ръце лицето му. Той отвори очи и ми се усмихна, а аз го целунах. Той се изправи все едно не си беше ударил главата току-що. Хвана ме за ръката и ме придърпа към себе си, за да ме целуне така, както трябваше да целуне главната актриса във филма.

— Хабим светлината тук! — изкрещя режисьорът, а Албърт караше всички хора с фотоапарати да снимат и да качват снимките в социалните мрежи. До залез-слънце бяхме станали сензация.

И така аз най-накрая бях на страниците на „Ню Йорк Поуст“. Кое е това мистериозно момиче с Джеръми Мадисън? Сладката (това е цитат) Натали Канарас.

Хайде, попитайте ме дали Флип Робърте е видял снимките.

Как ще ви отговоря ли? „Не знам и въобще не ми пука!“