Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (14)

13
ПланътВъобщеНеБешеТакъв

от Софи Стайнър, завършила Браун Юнивърсити

възраст: почти 23

Не очаквах нещата да се развият така — не бях планирала така живота си. Според плана ми годината, след като завършех университета, трябваше да е изпълнена със срещи със стари приятели и нови колеги, а аз — облечена в елегантни дрехи от скромния ми, но стилен гардероб. В този план гардеробът ми се намираше или в двустаен апартамент, който деля със съквартирантка, в сграда в покрайнините на града с портиер, или в моя собствен едностаен апартамент в сграда без асансьор в центъра на града. В мечтите ми гардеробът ми никога не се намираше в детската ми стая и не го делях с остарелите дрехи на майка ми.

Винаги съм била човек, който планира, но от семейство, което не планира нищо. Живея в Ийст Сайд в Манхатън и завърших P.S. 6 — местното държавно начално училище с точно такава репутация. Беше приятно, но в трети клас вече започнах да свалям документи за кандидатстване в Далтън, Тринити и Колумбия Преп^[1]. Оставях ги до кафемашината, така че родителите ми да ги преглеждат, докато пият сутрешното си кафе. Когато тази стратегия не проработи, започнах да слагам документите направо в чантите им, дори и в спортните им сакове. Баща ми Дейвид, дете на евреи активисти от Горен Уест Сайд, направо ми отказваше:

Завърших държавно училище и съм си много добре!

Майка ми Шейла, дъщеря на чернокожи консервативни учители от Бъфало, проявяваше повече разбиране:

— Изглежда наистина много го иска, Дейвид, голяма работа — ще обиколим няколко училища.

Всъщност беше голяма работа — и точно на това разчитах. След обиколката на първото училище дори и либерал като баща ми не можеше да отрече, че частно училище беше най-доброто място за мен.

Смайвах комисиите за прием на нови ученици с въпроси като: „Какви възможности за общественополезен труд предлагате в Далтън?“ или пък: „Дали ще мога да основа клуб за плетене, в който да се правят бебешки терлици за сирачетата в Китай?“

Като взеха предвид това и отличните ми оценки на входните изпити, те не взеха под внимание факта, че и двамата ми родители бяха завършили държавни училища. Това определено не беше плюс за мен^[2] и следователно не бях очевидният кандидат за Бръшляновата лига. След като завършиш частно училище в Ню Йорк, приемът в елитен колеж ти е вързан в кърпа. Всички родители, които разглеждат тези училища, освен моите, се правят, че това няма значение; твърдят, че повече ги интересува интеграцията и разнообразието. Всъщност това, което има значение, е колко ученици от това частно училище са били приети миналата година в престижните университети.

Веднага щом ме приеха в Далтън, насочих вниманието си към следващата стъпка в живота ми — Бръшляновата лига. Бях в 8-ми клас, когато ме приеха, и следващата година вече всичко щеше да е от значение. Прецених един по един новите си съученици. След време започнах да ги питам кое училище са завършили родителите им и си записвах отговорите в един малък бележник, който криех под леглото, за да не го намерят родителите ми и да ме пратят на психиатър. Като се замисля сега, жалко че не го откриха — малко терапия нямаше да ми се отрази зле. Все пак бяха забелязали, че състезателният ми дух понякога излиза извън нормалното, а дори и да не го бяха забелязали, учителите го отбелязваха на всяка родителска среща: „Софи е умно дете, малко по-амбициозна отколкото трябва — хихи.“ Това хихикане трябваше да омекоти удара от отрицателните забележки на родителска среща в частно училище. Но никога не беше смешно. „Карли е много любознателна — хихи — намирахме я в момчешката съблекалня повече от един път.“ Или пък: „Възхищаваме се на доброто зрение на Матю, но все пак би било най-добре, ако гледа само в своето контролно — хихи.“ Когато плащаш толкова много пари за частно училище, очакваш проблемите да се замитат под скъпите килими.

До Коледата на 9-ти клас съставих пълен списък с конкуренцията ми за Бръшляновата лига — отгоре бяха имената на елитните университети, а отдолу децата, чиито родители бяха завършили някой от тях. Крайният резултат включваше седем деца за първия ми избор — университета в Пенсилвания, а още по-обезкуражителното беше, че имаше девет деца за университета с най-лесен прием — Корнел. Тъй като не бях от академичната класа на Харвард, Йейл, Принстън или Колумбия, това ме оставяше с две възможности: Дартмут (2 момичета) и Браун (3 момчета). Проучих процента на приетите ученици от моето училище в двата университета през последните пет години — всичко изглеждаше добре, а после проучих и самите кандидати. Децата на завършилите Дартмут бяха умни момичета — едното от които беше чернокожо като мен на всичкото отгоре, но децата на завършилите Браун бяха само момчета, при това скучни бели сополанковци, които не ми бяха никаква конкуренция. Браун беше моят избор. Поръчах онлайн блуза с качулка с надпис „Университет Браун“ и през следващите 3 години и половина се посветих изцяло на подготовката си за кандидатстване в този университет. Както сами разбирате от заглавието на моята история, бях приета.

В Браун нуждата ми да се състезавам коренно се промени, защото просто не можех. Всички бяха с високи оценки на SAT и дори и да бях изплела достатъчно бебешки терлици за всяко сираче в Пекин с население от 11 млн. души, то момичето в другия край на аудиторията беше изплело достатъчно, че да обуе всяко краче на сираче в Шанхай с население от 14 млн. души. Прекарах по-голямата част от първата година в опити да съм най-добрата, но някъде към края на зимата, когато снегът започна да се топи, целите ми се промениха — престанах да се опитвам да постигна успехи и започнах да правя опити да се справя с разочарованието. Отказах се от желанието да съм на върха и четири години по-късно завърших с оценки, които ме класираха по средата на курса и нямах никаква представа какво ще правя след това. Бях безцеремонно зарязана в истинския свят и то без добре обмислен план, както правех преди. Взех си двете дипломи по сравнителна литература и история на изкуствата и се върнах вкъщи в Ню Йорк. Отново заживях с Шейла и Дейвид, защото нямах работа.

Сякаш всички други хора си намираха работа, вземаха заплати, вършеха куп интересни неща с парите, които получаваха. Аз, от друга страна, ходех от едно неуспешно интервю на друго и бях напълно разорена. Когато се върнах вкъщи, моите родители ми поставиха правила и те не включваха пари за забавление и интересни занимания: „Ще ти осигуряваме покрива над главата и храната в хладилника, но сме дотук с финансовата подкрепа“. Техните родители никога не им били давали пари след колежа и както обичаха да ми напомнят — те дори трябвало да изплащат студентски заеми.

Точно когато неуспешните интервюта за работа започнаха да се отразяват на психиката ми, аз се натъкнах на неочакван антидепресант — „Блумингдейлс“. След поредното интервю аз често слизах на спирката на метрото на 59-а улица и влизах в приземния етаж на „Блумингдейлс“. Понякога си слагах нов парфюм, понякога отивах да ме гримират безплатно, въпреки че не беше съвсем безплатно, защото плащах с чувството за вина, че не съм купила нищо. Тази черта на характера съм наследила без никакво съмнение от баща ми. Един ден през септември тъкмо ме бяха гримирали много добре и обличах сакото, с което ходех на интервюта, и се сблъсках с една съученичка от Далтън — Битси Бувие. Тя също беше с костюм и изглеждаше просто неотразимо. Винаги беше на крачка зад мен в Далтън и отиде да учи в университет от малката Бръшлянова лига — Хамилтън, ако не се лъжа.

— Софи, много харесвам косата ти! Изглеждаш толкова… яко! — изписка тя, когато ме видя.

Не можах да се сдържа и се разсмях. Само ако знаеше, че сама си бях направила новата прическа. Миналата седмица майка ми ме завари как се гледам отчаяно в огледалото.

— Какво е станало? — попита ме тя.

Тя проявяваше много повече съчувствие от баща ми и ме е срам да си го призная, но често се възползвах от това.

— Косата ми, мамо. Не знам какво да правя с нея. Знаеш колко е трудно да си намеря работа, а вече дори не мога да си позволя да отида на фризьор, за да ми изправи косата.

Очите ми се насълзиха, това е един от талантите ми и мога да го правя, когато си поискам. Тя ме съжали, все пак имаше същата коса като моята, въпреки че носеше своята с гордо вдигната глава. Хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята си. Пари на ръка, помислих си аз, ще ми даде пари на ръка и така баща ми няма как да разбере. Беше направила същото нещо две седмици по-рано, когато имах нужда от нови обувки, с които да отида на интервю за работа. Вместо това тя ме накара да седна срещу огледалото и размаха една ножица.

— Не, мамо, няма начин! — запротестирах аз, като я хванах за китката.

— Приеми го — отвърна мама. — Няма да харчиш половината си заплата за прическа, когато си намериш работа!

Оставих се в ръцете й. Беше права.

— Хайде де, ще изглеждаш много готина! — добави тя.

И двете се разсмяхме. „Готина“ не е от думите, които бихте ползвали, за да ме опишете. Практична, целеустремена, амбициозна, а отскоро и посредствена, изгубена и без работа, но не и готина.

— Какво пък? — съгласих се аз. — Ще я нося с ирония.

Според комплимента, който ми направи Битси Бувие, поне ми отиваше.

— Къде работиш? — зададе тя въпроса, от който най-много се страхувах.

— Изглеждаш прекрасно! Ти къде работиш? — отвърнах на въпроса й с въпрос.

— В „Голдман Сакс“^[3] — отвърна тя.

„Голдман Сакс“? А дори не е завършила университет от Бръшляновата лига. Може би трябваше и аз да отида в университет от малката Бръшлянова лига, където напрежението е по-малко и има повече възможност да се развиваш. Започвах да се съмнявам във всичките си решения.

— Това е чудесно — казах и добавих малко злобно, — учудвам се, че са те пуснали да излезеш от офиса, а още повече да се мотаеш из „Блумингдейлс“ в 17,30 в работен ден!

— Искам да си купя нова рокля. Довечера съм на балет с приятеля ми и родителите му — отвърна тя развеселено.

Работа и приятел… с родителите му, които ходят на балет? За малко да се пръсна от завист. Вместо това излъгах:

— Странно, аз пък съм тук, за да си купя бански — ще ходя в „Оушън Клъб“^[4] следващия уикенд с приятеля ми и неговите родители!

Тя се усмихна. Изглежда искрено се радваше за мен. Боже, ужасна съм. Тя извади телефона си, за да си направим селфи. Наведох се към нея, тя ме прегърна и „щрак“, снима ни.

— Ще я кача в Инстаграм. Как да я озаглавя? Сетих се! #ДвеРаботещиМомичетаОтДалтън. Толкова е сладко, ще те тагна. Къде каза, че работиш?

— „Сотбис“ — отвърнах аз толкова бързо все едно ме бе попитала за номера обувки, който нося.

Тя написа набързо на телефона си: #РаботаМечта #Сотбис&ГолдманСакс.

И така започна всичко.

С всяко следващо харесване на снимката в Инстаграм аз вече не се чувствах като пълна загубенячка, а като успяло момиче на 20-тина години със страхотен приятел и работа в „Сотбис“. Когато Битси Бувие вече е гледала последното плие в Линкълн център^[5], снимката беше събрала 179 харесвания. Сто седемдесет и девет души смятаха, че изглеждам зашеметяващо, вероятно дори готина, и че имам работа мечта в „Сотбис“!

Пристрастих се на момента.

Следващата сутрин хората вече харесваха горещото мачачино, което Битси пиеше на закуска, а аз отново се чувствах отвратително. Дори нямах и представа какво е мачачино. Трябваше да го проверя в гугъл. Нямах друга работа и отидох отново в „Блумингдейлс“, където се оказах в сектора за бански костюми. Нямаше други хора и продавачката се приближи към мен.

— Сигурно ще ходите някъде, където е топло?

— Да, на Бахамите с приятеля ми и семейството му — отвърнах веднага аз. Можех поне да си представям, че всичко ми е наред, нали така?

— Пробвайте този бански — каза тя и ми подаде красиви бикини на Eres.

Отидох в пробната. След малко продавачката почука на вратата и ми даде да пробвам още няколко бански костюми. Влюбих се в един оранжев бански с лилави цветя на Norma Kamali.

— Много добре ви стои! — каза продавачката, когато срамежливо отворих вратата на пробната. Погледнах цената и видях, че струва 185 долара — толкова струваха само бикините.

— Малко ми е скъпо — отвърнах аз. Дори когато си фантазирах, бях прагматична — такава смотанячка!

— Изглеждате страхотно в него — дайте ми телефона си и ще ви снимам. Така можете да изпратите снимката на приятеля си и може би той ще ви купи банския.

Искам сама да мога да си позволя бански на Norma Kamali, помислих си аз, докато подавах телефона на продавачката и се приготвих за снимка. Тя го погледна и се засмя:

— Вижте — с тези палми за фон зад вас изглежда все едно наистина сте на Бахамите! — и добави: — Давам ви моята визитна картичка. Кажете на приятеля си, че ако ви обича, ще ми се обади за този бански!

Седнах и се загледах в снимката. Изглеждах зашеметяващо в банския и тя беше права — наистина все едно бях на Бахамите. Не можех да устоя на изкушението. Качих снимката в Инстаграм: #По-добреЕНаБахамите. Седем души я бяха харесали, докато си закопчая сутиена, и двойно повече, докато си закопчая дънките. И както се казваше в първия коментар към снимката с главни букви, аз отново бях: #СТРАХОТНА!!!!!!!

Приятелите ми започнаха да ми пишат с въпроси: „Ти си на Бахамите?“, „С кого си?“, и най-плашещото: „Вече са те пуснали в отпуска от «Сотбис»?“.

Както се казва: „О, каква мрежа от лъжи си изплитаме сами…“^[6] И така продължи животът ми. Отговарях на всичките им въпроси с истории за приятеля ми Чарлс, моята работа мечта и зашеметяващия ми готин стил. За да не ми се налага да лъжа хората в лицето, а и за да не ме хванат, отказвах на всичките им покани с извинението, че с приятеля ми вече имаме планове, имам много работа или пък просто съм заета с това да съм зашеметяващо готина. Колкото повече извинения си намирах, толкова повече снимки качвах като доказателство. Колкото по-заета изглеждах, толкова по-популярна и търсена ставах и толкова повече харесвания събирах. Всяко харесване хранеше крехкото ми его. Това беше дяволски кръг и скоро започнах да прекарвам цялото си време в Инстаграм, за да лъжа за измисления си живот.

„Блумингдейлс“ беше перфектното място да намериш всичко, което се харесваше. Снимка в близък план в района за домашни потреби, на която държах моя нов готин миксер (198 харесвания), снимка как си дремвам на моето чисто ново легло Calvin Klein (243 харесвания) или пък как бързам за работа, а в ъгъла на снимката се виждаше новата ми чанта Hermes — 372 харесвания и жадувания коментар: „Това новата чанта Berline на Hermes ли е? #толковатизавиждам“.

Това се превърна в истинска работа, която вършех по 8 часа на ден. Отказвах покани за вечеря с извинения като: „Съжалявам, но съм на откриването на изложба в Метрополитън“. Следва снимка, на която съм облечена в красива рокля на Caroline Herrera от сектора за дрехи на известни дизайнери на шестия етаж — 379 харесвания! Ходех на точно толкова благотворителни събития, колкото е прието, с рокли от Gucci, Galliano и Gabbana, а пък миналата седмица бях на точно такова събитие в Нюйоркската обществена библиотека с най-сладката малка черна рокля на Max Hammer, която Натали, продавачката, ме увери, че е Роклята на сезона.

Едно телефонно обаждане и тази малка черна рокля се оказаха от първостепенно значение дали моят виртуален живот щеше да се превърне в реалност. Теа Бакстър, една от 900-те човека, които ме следваха в Инстаграм, беше завършила Браун със специалност история на изкуствата няколко години преди мен, и сега ми се обади (да, обади ми се!), за да ме покани на парти на „Кристис“.

Изглежда ме беше търсила на събитието на библиотеката, но не ме беше открила. Представете си! Докато аз бях заета с виртуалния си живот и избора на готини дрехи в „Блумингдейлс“, тя ме търсила в реалния свят.

— Исках да те запозная с шефката си в „Кристис“. Казах й, че познавам точния човек. Впечатли се от образованието и опита ти, а освен това, когато й показах снимката ти, направо не можа да повярва, че си с рокля на Max Hammer — това е любимият й дизайнер — добави тя.

— За каква работа става дума? — попитах спокойно.

— Търсят координатор за отдела за японско авангардно изкуство, който да започне преди Нова година.

— Магистърската ми тема е върху японското авангардно изкуство.

— Знам, не следя само твоя Инстаграм профил — отвърна тя. Някак си беше научила и това за мен.

Даде ми адреса, където щеше да е партито, а аз вече отивах към сектора за дрехи, за да потърся последната рокля на Max Hammer. Бях свила кредитната карта на мама за „Блумингдейлс“ само за спешни случаи, но това наистина беше един от тях. Щом бъдещият ми работодател обожаваше Max Hammer, аз трябваше да се облека подобаващо, за да ме назначат. Освен това, ако пресметнех добре времето, можех да купя роклята и да имам време да я върна обратно без проблем!