Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (15)

14
На работа в понеделник

От Фелиша

Радвах се, че Артър е честен с мен. Каза ми направо, че трябва да си ходя, защото има среща с Шери и дъщерите си в „Елиос“ в 18,00 ч. Имам предвид, че, да, предполагах, че нещата с Шери са приключили, в противен случай едва ли би ме поканил на вечеря в „Четирите сезона“, но в наши дни хората имат странни разбирания какво е нормално и какво не, когато излизаш с някого. Явно Артър следваше днешните разбирания, а не старомодните правила, с които беше израснал. Както и да е, бях на седмото небе, въпреки че изведнъж се бях превърнала в другата жена, нещо, което бях избягвала през всичките тези години.

Правилата в офиса забраняват романтични връзки между служителите. Съдружниците нямат право да излизат със секретарките си. Отново използвах тази дума — секретарка. Превърнала се е в лоша дума, в табу, както стюардеса и боклукчия. Асистентки, съдружниците нямат право да излизат с асистентките си. Не мисля, че съм старомодна, но въпреки това езикът, който използвам, показва възрастта ми. Не разбирам половината думи, които онези млади съдружници и техните асистентки използват: браузвам, пинвам и тем подобни. Иска ми се просто да казваха ясно това, което имаха предвид. Докато си ядях сандвича със сусам, погледнах момичето в съседната преградена кабинка, което ядеше с пръчици тофу и киноа от бамбукова купа. Бях благодарна, че работя за човек от моето поколение. Господи, надявам се, че не съм оплескала нещата, като спах с шефа си.

Щеше да ми е трудно да си намеря нова работа на моята възраст, а и не исках да си търся нова работа. Харесваше ми тук и то не само защото виждах Артър всеки ден. Дори и да скъсаше с Шери и да можехме да сме заедно всяка вечер, пак щях да искам да си остане тайна, докато се уверя, че връзката ни си заслужава да напусна работата си. О, боже. Наистина се вземах много сериозно. Какво щеше да стане, ако Артър влезе, повика ме в кабинета си и каже: „Фелиша, сигурен съм, че и двамата сме съгласни: това, което се случи вчера, беше изключение и трябва да го забравим.“ О, боже мой. Защо си мислех, че това беше нещо повече от похотливо желание? Трябваше да се подготвя и да го приема. „Разбира се, Артър, щях да кажа същото. Толкова се радвам, че ти първи го каза.“ Погледнах часовника. Закъсняваше. А той никога не закъснява. О, боже мой. Не идваше на работа, защото не можеше да ме погледне в очите. Проверих дали не ми е изпратил имейл. Защо направих това вчера? Бях ужасена. Защо не се контролирах? От самото начало трябваше да съм наясно какво ще стане. Още когато ме попита дали искам да прекося моста. Да, Артър, с удоволствие. Сигурно си мисли, че съм лесна. Аз и лесна.

Вратите на асансьора се отвориха и отвътре излезе Артър Уинтърс. Бях ставала свидетел на това близо 20 години подред. И се притеснявам да го кажа, но през по-голямата част от тези години усещах пеперуди в стомаха, щом го видех, а колената ми трепереха, докато отивах в неговия кабинет, за да уточним графика му за деня. И днес усетих същото, но не беше само от любов, а и от страх. Преди тази моя фантазия да се превърне в реалност, идеята да сме заедно с Артър ми даваше сили, поне що се отнася до романтичния ми живот. За това си мечтаех вечер, преди да заспя. Сега дори и тази идея можеше да изчезне.

Последвах го и се подготвих за това, което щеше да последва. Вратата се затвори зад мен и аз се подпрях на нея. Нямах избор — не можех да се държа на краката си. Той дори не си направи труда да закачи палтото си — просто го остави да се свлече.

— Фелиша — започна той.

Опрях се с ръце на вратата за стабилност. Мислех, че няма да мога да проговоря, но едно „да“ се отрони от устата ми. Той се приближи и повтори името ми, този път все едно имаше да ми каже нещо много важно. Застана точно срещу мен.

— Фелиша… Аз…

И ме целуна. Притисна ме до вратата и ме целуна с такава страст, с каквато ме целуваше предишния ден. Може би дори по-силна. Когато прокара ръка под полата ми, вече бях мокра. Притесних се, докато не видях реакцията му. Когато ме докосна там, по лицето му бавно се разля най-топлата усмивка, която някога съм виждала да озарява красивото му изморено лице. Свлякохме се до вратата и се любихме на пода, без да издадем и звук. Беше много по-различно от предния ден. Беше бавно — така, както понякога се наслаждаваш на всяка хапка от десерта си. Гледахме се в очите през цялото време. Беше красиво и когато свърши, една сълза се търкулна по бузата ми. Той я улови с целувка, но не попита защо плача. Знаеше защо. Знаеше, че въпреки че „го бяхме направили“ два пъти предния ден и въпреки че бяхме на пода в кабинета му, току-що бяхме правили любов… за първи път. И беше красиво. Станахме от пода и той ме погледна — в очите му се четеше щастие, каквото не бях виждала от много време насам. Гледахме се и се усмихвахме сякаш с часове. Когато наближи 10,00 ч. обаче, шумът от офиса ни върна към действителността.

— Какво друго имаме да вършим днес? — попита той, като едва потискаше смеха си.

Аз също се засмях, пооправих полата си и му прочетох останалата част от графика. Денят се очертаваше да е натоварен.