Джейн Л. Роузън
Малката черна рокля (26)

25
В дълбокото с детективска агенция „Острич“

от Анди Ранд, частен детектив

Тенис мачът в Гранд Сентръл мина добре, защото си паснахме перфектно. Чудех се дали играят заедно с Керълайн. Помислих си, че сигурно играят заедно на летните си почивки, и усетих, че ме прободе странна ревност. Беше ми много трудно да не го попитам. Лъжата ми щеше да стане още по-отвратителна, ако я спомена в разговор все едно не я познавам. Устоях на изкушението. Джон имаше друга работа след мача, но ме помоли да се видим отново.

— Тази седмица в клас ще гледаме и ще обсъждаме филма на Хичкок „Север-северозапад“, трябва да дойдеш.

Погледнах го неразбиращо.

— Говориха за него на обиколката ни на Гранд Сентръл, помниш ли? Алфред Хичкок, Кари Грант и Ева Мари Сейнт?

Не помнех, но ентусиазмът му беше заразителен и Джон изглеждаше много сладък.

— Това ми стига, идвам — усмихнах се аз.

И така два дена след това бях отново в аудитория в университет, където не бях стъпвала от 20 години насам. Беше забавно, почувствах се отново като студентка, когато всичко ми предстоеше и нямах един несполучил брак зад себе си. Джон каза няколко въвеждащи изречения, изключи светлините в залата и седна при мен.

— Радвам се, че успя да дойдеш — прошепна той.

Притеснявах се, че няма да мога да се концентрирам, докато седя в тъмното с Джон, но филмът напълно ме погълна. След като свърши, той зададе и няколко въпроса за Гранд Сентръл по време на лекцията. Неща, които бяхме научили по време на обиколката. Всеки път той ме поглеждаше и безмълвно ме приканваше да отговоря. Докато отговарях, почувствах невероятно силна връзка с него — бяхме двама души с тайна сред море от непознати.

— В кой друг филм на Хичкок се появяват и Гранд Сентръл и гара „Пенсилвания“?

— В „Омагьосаният“! — отговорих аз, като едва изчаках да ме посочи.

Отговарях толкова ентусиазирано, че няколко студенти от предната редица се обърнаха и ме зяпнаха, все едно се чудеха какво правя там. Когато видях израженията им, осъзнах, че и аз самата не знаех какво правя. Не трябваше да ходя там. Започвах да се влюбвам в женен мъж, когото мамех от самото начало и който често споделяше колко е привързан към жена си (която го лъжеше и му изневеряваше). Реших да не го изчаквам за кафе след лекцията, въпреки че му бях обещала, и се зарекох никога повече да не го виждам.

Две седмици по-късно наруших обещанието си. Този уикенд бях в почивка, но отново седях и следях на компютъра си къде е Джон Уестмънт. Ако трябваше да съм напълно честна, проверявах къде е почти всеки ден, след като се заклех, че няма повече да го правя, но само на проследяващото устройство — не четях имейлите му. Така чувствах, че все пак мога да се контролирам. Беше се превърнало в мания. Беше като пристрастяване. Джон Уестмънт беше моят хероин. Бях се пристрастила след няколко срещи с него и исках още.

В онзи ден той вървеше по Хай Лайн. Знам, вероятно си мислите, че този човек наистина си пада по забележителностите, но мога да ви уверя, че това беше единствената туристическа забележителност, която беше посетил през последните две седмици. Повечето вечери си беше вкъщи, в апартамента на Пето Авеню, който между другото е толкова голям, че излиза като две отделни места на устройството за проследяване. Трудно е да си представиш, че такъв земен човек е толкова богат. Повечето дни беше в или около Колумбийския университет. Миналата неделя отиде до Медисън Скуеър Гардън — за мача на „Никс“, предположих аз; в четвъртък посети конференция в центъра за медийни изследвания „Пейли“, а миналата сряда гледа филм в кино „Париж“. Трябваше да проявя невероятен самоконтрол, за да не се появя на балкона на киното и да седна до него. Представях си какво бих му казала: „Би ли престанал да ме следиш!“ или „О, не, не отново ти!“. Представях си как би ми предложил от своите пуканки и как ръката ми леко щеше да докосне неговата, когато и двамата едновременно посегнем да си вземем пуканки. Минути след въображаемата сцена с пуканките, излязох на улицата и махнах на едно такси. Държах се като наркоман.

Преди няколко години Хай Лайн беше възстановена и от изоставена влакова линия на естакада се превърна в залесена тясна паркова алея от западната страна на Манхатън. Алеята е много приятна добавка към града. Малката зелена точица на компютъра ми показваше, че Джон се е качил от входа за Хай Лайн при 34-та улица и вървеше надолу, заради това аз щях да изляза на алеята от входа на улица „Гензворт“ и да продължа нагоре. Накрая щяхме да се срещнем, ако никой от двамата не променеше посоката си. Ако не се срещнехме, поне навън беше приятно и една хубава разходка и свеж въздух нямаше да ми навредят. Или поне така си мислех.

Забелязах го след десет пресечки. Сърцето ми прескочи няколко удара, когато го видях. Не знам защо изпитвах такива чувства към един мъж, когото едва познавах, а на всичкото отгоре една връзка с него би съсипала кариерата ми, за която бях работила толкова усилено. Той изглеждаше добре по един непринуден начин. Като Гари Купър или Грег Киниър. Беше сладък, много сладък дори и старомоден, и точно това харесвах в него. Беше умен и много грижовен. Всички тези неща са страхотни, но докато го наблюдавах как си купува сладолед, започнах да се чудя дали го харесвах, защото исках да натрия носа на лъжливата му жена и по този начин да натрия носа на лъжливия ми съпруг, или наистина го харесвах. Продавачът му подаде една фунийка със сладолед. Дали наистина можеше да е това — някакъв вид проекция на желанието ми за отмъщение заради изневярата на съпруга ми? Дали просто не му съчувствах, защото щеше да изпита същата болка като мен. Трябваше да отида на психоаналитик преди три години, когато всички ми го препоръчваха.

— Не задържай гнева в себе си — казваха те, — поговори с някого.

Продавачът на сладолед подаде на Джон още една фунийка. Два сладоледа. Два сладоледа — отне ми известно време, докато се осъзная. Към него пристъпи Керълайн Уестмънт с усмивка на уста. Не знам защо не ми мина през ума тази възможност — може би, защото му изневеряваше или поне преди това му беше изневерявала и той винаги ходеше навсякъде сам. Наблюдавах ги още няколко минути — изглеждаха като щастлива двойка. Може пък тя да беше променила решението си и да не му изневерява вече. Само един от двамата да погледнеше в моята посока, щяха да ме видят. Обърнах се и побягнах в обратната посока.

Върнах се в офиса си и изтрих малката зелена точка на проследяващото устройство, която показваше къде е Джон Уестмънт. Това беше краят, всички връзки бяха прекъснати. И вече бях решена да стоя далеч от него.