Джейкъб Грей
Дивогласи (9)

Девета глава

Коу натисна по-силно, за да е сигурен. По кожата му пробягаха тръпки. Погледна отново враните; Мрън наклони глава, сякаш казваше: „Видя ли?“

Коу долепи ухо до вратата. Заради звука от телевизора не чуваше всичко.

— … най-добре е… — долови гласа на господин Стрикъм.

Гласът на Лидия беше по-силен.

— Коу няма нищо общо с това, честна дума!

Намеси се и госпожа Стрикъм:

— Не разбираш. Когато всичко приключи, ще си ни благодарна.

— Моля те, татко, недей!

— Вече е уговорено — каза господин Стрикъм. — Ще се обадя на инспектор Стаг, за да изпратят полицейска кола.

— Не! — възкликна Лидия. — Как можахте!

Коу се обърна отново към заключената врата на балкона. Прескочи дивана и спря пред камината. Отгоре й бяха наредени украшения, сред които — три малки гърненца… Заобръща ги пъргаво. Къде беше ключът? Отиде до високия бюфет с порцеланови и стъклени съдове. Бръкна в едно от чекмеджетата по средата, но вътре имаше само листа хартия.

— Не, не, не… — промърмори под носа си.

Очите му попаднаха върху саксията с цветето. Втурна се към нея и я вдигна. Отдолу нямаше нищо, но пък синята глинена саксия се оказа доста тежка. Достатъчно тежка.

Приближи се до прозореца и я вдигна до рамото си. Враните явно се досетиха какво е намислил, защото хвръкнаха в небето.

Коу се поколеба. Дали беше редно да постъпи така? От стената го гледаше снимка на господин Стрикъм, стиснал с доволен вид ръката на жена в полицейска униформа.

Да, редно беше.

Саксията се вряза в прозореца с оглушителен трясък и цялото стъкло се пръсна на остри парчета.

— Какво става? — изпищя госпожа Стрикъм.

С разтуптяно сърце Коу прескочи стъклените отломки, хвана се с две ръце за парапета на балкона и се прехвърли отвън. Приземи се в тревата долу и се стрелна към оградата в далечината. Изкатери се отгоре й и зърна страничната улица, която водеше към парка. Към спасението. Погледна назад тъкмо когато господин Стрикъм излезе на балкона с бесен вид.

— Връщай се тук! — изкрещя той.

Коу се обърна, скри се от погледа му от другата страна и се втурна към оградата на парка.

Две минути по-късно се набра през капака в пода на гнездото, задъхан тежко. Милки кацна на клона отпред.

Мрън и Кряк го чакаха сгушени един до друг на площадката и го наблюдаваха притихнали, сякаш усещаха настроението му.

Коу изпълзя до ръба на гнездото и зарови лице в дланите си. Как можа да се съгласи да се върне в дома на Лидия! Подобна непредпазливост беше пълно безразсъдство. Сега беше загубил всичко. Всички шансове да задържи новата си приятелка се пръснаха като стъклото на прозореца.

Не се тревожи, обади се Мрън. Ние ще се грижим за теб.

Както едно време, добави Кряк.

Той ги погледна и поклати глава. Те не разбираха. Не можеха да разберат.

Коу си нямаше никого. Родителите на Лидия вероятно щяха да я затворят вкъщи за няколко седмици и никога повече нямаше да й позволят да дойде в парка. Полицията щеше да го издирва из целия град и спокойното търсене на храна щеше да стане почти невъзможно.

— Не мога да повярвам, че ме предадоха — рече Коу. — Защо не послушаха Лидия?

Тя е просто дете, каза Мрън. В твой интерес е да се държиш настрана от това семейство.

Коу усещаше празнина отвътре.

— Може би си прав — каза той.

— Здравей, вранегласи — изрече мъжки глас.

Коу подскочи на мястото си и се притисна към стената на гнездото. Враните пощуряха: закрещяха и запляскаха с криле, когато завесата през средата на гнездото се отвори.

— Какво по… — извика Коу.

Срещу него изникна омърляно лице. Беше бездомникът — същият, който го отърва от бандата пред закусвалнята. Тук, приклекнал в гнездото. В сините му очи проблясваше любопитство.

— Махай се! — изкрещя Коу и вдигна юмруци.

Кряк и Мрън се вдигнаха във въздуха пред него и загракаха с клюнове.

— Не се плаши — каза мъжът и размаха ръце в ръкавици без пръсти. — Не съм дошъл да ти причиня зло.

— Как се озова тук? — попита Коу и изгледа строго Кряк и Мрън. — Защо не ме предупредихте?

Явно се е промъкнал, докато бяхме пред къщата, каза Мрън и нададе няколко враждебни крясъка.

Коу повдигна вежди объркано.

— Но нали Милки беше…

— Бялата врана знае, че съм тук — прекъсна го мъжът.

— Моля? — опули се Коу.

— Моят помощник Семчо те държи под око. Моля те, вранегласи, трябва да поговорим за много неща.

— Престани да ме наричаш така! Името ми е Коу!

— Така ли? — каза мъжът със загадъчна усмивка. — Обаче говориш с врани, нали?

Коу се задъха.

— Да — отговори той. — И какво от това?

— „И какво от това“, наистина! Звучиш, все едно е нещо напълно нормално. Познаваш ли някой друг, който да може да говори с животните?

Пулсът на Коу започна да се успокоява.

— Не — призна той, но за миг си спомни затворниците в библиотеката. И кучетата, хлебарките и змията…

Мъжът щракна с пръсти и иззад него изскочиха два гълъба.

Махайте се от гнездото ни!, изкряска Кряк.

— Запознай се с моите приятели — каза мъжът. — Отляво е Синяк, а отдясно — Лъскавата опашка. Имаш късмет — тя те забеляза, преди да се натъкнеш на онези хлапета зад закусвалнята. Повече късмет, отколкото предполагаш.

Двата гълъба изгукаха.

— Аз съм Трохата.

— Можеш ли да говориш с тях? — попита Коу.

Много ясно, че не може, обади се Кряк. Гълъбите знаят само едно. Клъв, клъв, клъв цял ден.

— Започнах да чувам гласовете им в деня, в който умря баща ми — рече Трохата. — Преди дванайсет години, или някъде там. Хубава бърлога, между другото — той побутна платнището с пръсти. — Таванът можеше да е малко по-висок, но е уютно.

Милки влетя през дупката в платнището и изкряка.

Някой идва!, обяви Мрън.

Коу се изуми колко светкавично се долепи до пода Трохата. Мъжът повдигна тихо единия край на платнището и надникна долу.

Коу се доближи до отвора в пода и също погледна. Пре плетеницата от клони различи Лидия в основата на дървото.

— Коу? — извика тя.

Трохата долепи мръсен пръст до устните си.

— Коу, горе ли си? — продължи Лидия. — Искам просто да поговорим.

— Коя е тази? — прошепна Трохата.

Един от гълъбите изгука. Той завъртя глава към него и попита:

— От библиотеката?

Гълъбът заклати глава и изгука отново. Трохата повдигна вежди.

— Моля те, Коу — продължи Лидия. — Просто искам да се извиня. Стана недоразумение.

Коу не можа да сдържи гнева си и тресна капака встрани.

— Баща ти се канеше да ме предаде на полицията!

Лидия наведе глава.

— Знам. Беше безумна грешка. Сметнал, че така ще е най-добре.

— Най-добре за кого? — кресна Коу. Беше невероятно, че се опитва да го оправдае. — Определено не и за мен!

— Може ли да се кача? — попита Лидия.

Забрави, кукло, рече Кряк.

Никакъв шанс!, добави Мрън.

— Не мисля, че е добра идея — каза Коу. — Вашите не ми вярват.

Той огледа останалите. Мрън закима удовлетворено.

— Не можем да бъдем приятели, Лидия — добави той с половин уста.

Лидия замълча за доста дълго.

— Моля те, Коу! Не разбираш — каза тя накрая. — Татко… Не повика полицията. Обеща да не ги замесва. Може ли да се кача?

Не й вярвай, каза Мрън.

Коу се обърна към Трохата.

— Аз не бих й се доверил — рече онзи, — но гнездото си е твое.

Коу се застави да помисли трезво. Вярно, родителите на Лидия не го харесваха, но самата тя… тя просто се беше опитала да му стане приятел.

След време можеше и да съжали за постъпката си, но сега не можеше да я отреже просто така.

— Качвай се — каза той. — Знаеш пътя.

— Благодаря! — отвърна тя с облекчение.

Трохата се дръпна в другия край на гнездото с гълъбите си. Клоните на дървото се разклатиха лекичко и не след дълго Лидия се появи в отвора и влезе в гнездото.

Щом зърна Трохата, тя изписка и припълзя до Коу.

— Кой е този? — попита.

— Лидия, това е Трохата — представи го Коу.

Трохата разгъна дългите си крайници, протегна ръка с натъпкани с мръсотия нокти и наклони глава в лек поклон.

— Приятно ми е да се запознаем, Лидия.

Лидия огледа ръката му за част от секундата, след което я пое.

— Приятел на Коу ли сте?

— По-скоро познат — отвърна мъжът. — А ти? Ти приятелка ли си на Коу?

Лидия изгледа изпитателно момчето, преди да отговори:

— Надявам се. Коу, знам, че нямаш доверие на полицията, но помисли дали да не поговорим с тях.

— Казах ти, изключено е — отговори Коу. — Ще ме отведат някъде. Без враните. Край с гнездото. Това е животът ми.

Само така!, обади се Кряк и тръсна клюн в подкрепа.

— Няма да се откажат да те търсят — продължи Лидия. — Утре ще пишат за теб във вестниците, ще те покажат по новините — в очите й се четеше молба. — Ще те заловят.

— Тогава ще се махна — каза Коу отчаяно. — Ще си намеря ново гнездо в друг град.

Мрън и Кряк го зяпнаха с удивление.

— И как ще стигнеш до там? — попита тя. — Не можеш да шофираш, не можеш да ползваш и обществения транспорт. Преди да си изминал и километър, някой ще се обади в полицията.

Коу посърна. Тя беше права. Освен това паркът му беше залипсвал само за няколко часа отсъствие… Мисълта да напусне Блекстоун беше нелепа.

Внезапно в гнездото нахлу гълъб и зацвъртя.

— Какво? — рече Трохата. — Къде?

Коу с ужас прозря какво става и стомахът му се сви. Как изобщо Лидия беше стигнала тук? Родителите й вероятно я следяха като соколи.

— Как така баща ти те пусна да излезеш, Лидия? — рече той гневно.

— Коу, успокой се! — долетя глас отдолу.

Лидия опули очи изненадано.

— Татко? — каза тя.

Сякаш някой заби нож в сърцето на Коу.

— Довела си го тук?

— Не! — отговори Лидия с пребледняло лице. — Кълна се!

Коу я изгледа бясно, но тя поклати глава.

— Заклевам се, Коу! Явно ме е проследил.

Той надникна от гнездото и сърцето му натежа като камък. Долу имаше и полицаи — поне трима бяха наобиколили дървото заедно с господин Стрикъм.

— Ето го! — обяви един от полицаите и посегна към пистолета си.

— Това няма да е нужно! — сряза го господин Стрикъм. — Това е просто дете. А и дъщеря ми също е горе, за бога.

Полицаят остави оръжието в кобура.

— Коу! — извика господин Стрикъм. — Тези хора са мои приятели. Няма да ти сторят нищо, обещавам. Нека разрешим проблема заедно! Но ще трябва да слезеш.

Трохата сложи ръка на рамото на Коу.

— Тези долу не могат да ти помогнат. Враговете, срещу които сме изправени… те са като нас самите. Дивогласи.

Думата увисна във въздуха. Имаше древно, могъщо звучене. И учудващо познато, въпреки че Коу беше убеден, че не я е чувал досега.

— Хора, които разговарят с животните — обясни Трохата. — Струва ми се, че вече си се запознал с още трима, въпреки че всъщност сме много повече.

— Затворниците! — рече Коу.

— Разбира се! — вметна Лидия. — Кучетата, хлебарките… И онази отвратителна змия!

— Лидия? — каза господин Стрикъм. — Миличка, слез долу, моля те.

Лицето на момичето се изкриви от гняв и тя се надвеси от ръба на гнездото.

— Как можа да ме излъжеш! — викна тя. — Обеща, че ще ме оставиш да говоря с него.

— Времето за разговори изтече! — отсече господин Стрикъм. — Слизай долу веднага!

И сега какво?, изкряка Кряк. Последната битка?

— Полицията е безсилна пред лошите дивогласи — продължи Трохата. — Чуй ме, вранегласи. Има и друг начин да се измъкнем от тук.

— Как? — попита Лидия, вдигна ръце и огледа тясното гнездо. — Да полетим?

Трохата я измери с очи и рече простичко:

— Да.

Лидия завъртя очи. Трохата обаче не се усмихваше.

— Говоря сериозно — заяви той, обърна се към Коу и сините му очи светнаха. — Накарай враните си да те пренесат.

Коу посочи Милки, Мрън и Кряк:

— Само три са. Съмнявам се, че ще успеят да ме вдигнат.

— Извикай още — каза Трохата и поклати глава с досада. — Хайде!

— Аз… не мога — каза Коу. — Не знам как.

Трохата го стисна здраво за ръката.

— А опитвал ли си? — попита и се наведе толкова близо, че Коу забеляза отчупено парченце на един от предните му зъби.

С другата ръка Трохата отметна платнището от половината гнездо. Вътре нахлу дневна светлина.

— Гледай и се учи — каза той.

После вдигна двете си ръце и изсвири. След секунди в притъмнялото небе от изток се появиха тъмни точки. Гълъби… Със стотици! Коу зяпна, а ятото прекоси парка, завъртя се над гнездото, спусна се към върховете на дърветата и птиците една по една накацаха по раменете и ръцете на Трохата.

— Какво става горе? — извика господин Стрикъм.

Гълъбите не спираха да пристигат. Коу забеляза, че и Лидия също е зяпнала. Това беше най-невероятната гледка, която беше виждал, но в същото време му беше позната. Сънят… нощта на прозореца в стаята му, когато враните дойдоха и го отнесоха. Това беше същото.

— Откъде се взеха? — зачуди се някой долу на земята.

Коу надникна долу. До господин Стрикъм беше застанал полицай в шлифер. Мъжът тихомълком даваше команди с ръце на останалите полицаи. Бяха стеснили кръга около дървото.

— Сега опитай ти! — каза Трохата.

С пляскане на криле и гукане гълъбите се мъчеха да си намерят място по тялото му.

— Няма да стане — поклати глава Коу с разтуптяно сърце.

— Хайде! — рече Трохата рязко.

Без платнището Коу можеше да се изправи в цял ръст в гнездото. Лидия го наблюдаваше напрегнато.

— Хайде — каза и тя и му кимна окуражително. — Ще се справиш. Сигурна съм.

Коу протегна ръце.

— Внуши им да дойдат! — каза Трохата.

Коу опита да изсвири като възрастния мъж и трите му врани скочиха на ръката му. Нито Мрън, нито Кряк обелиха и дума. Коу забеляза, че бяха добили странно изражение: отнесено, едва ли не сякаш бяха изпаднали в нещо като транс. Той затвори очи.

Елате при мен!, помисли си. Елате при мен!

— Точно така — каза Трохата. — Ще успееш!

Коу стисна юмруци и си представи силата в ръцете си. Представи си как привлича птиците към себе си. Отвори едно око и видя, че в далечината над затвора се бяха събрали птици.

— Удивително! — прошепна Лидия.

Коу се съсредоточи върху чувството. И изведнъж вече не се налагаше да си го представя, защото то просто започна да се случва. Не само в ръцете му. В дъното на стомаха му се оформи топка топлина, която нарасна, уголеми се и изпълни цялото му тяло, чак до върха на пръстите и отвъд тях. По ръцете му накацаха шест врани — птици, които не беше виждал дотогава. Коу отново затвори очи и се потопи в енергията, почувства се лек, сякаш тялото му тежеше не повече от перо. Още врани, безброй врани, задраскаха с нокти по палтото му. С всяка следваща птица върху себе си той усещаше, че силата му нараства. Ставаше все по-силен и по-лек.

Осъзна, че вече не чувства гнездото под краката си и отвори очи. Беше се вдигнал във въздуха, а враните махаха с криле в синхрон. Споменът от перваза на прозореца преди толкова много години се завърна по-силно от всякога. Усещането сега обаче нямаше нищо общо. В онзи случай беше изпитал единствено страх и объркване. Сега чувстваше, че владее положението. Махащите криле на враните сякаш бяха част от самия него.

— На твое място бих се хванал здраво — посъветва Трохата Лидия.

Коу забеляза, че стъпалата на гълъбогласия също се бяха отлепили от пода на гнездото и той висеше на около половин… не, на цял метър над дъските.

— Сериозно ли говориш? — попита Лидия.

— Хвани се за мен — Коу звучеше по-уверено от всякога.

Лидия го прегърна през кръста. В съзнанието му проблесна мисълта, че никой не го беше прегръщал по подобен начин, откакто се помнеше, но усещането не беше неловко — чувстваше топлина и мощ. Това му вдъхна допълнителни сили.

— Качваме се! — извика господин Стрикъм с тревога в гласа. — Ако нараниш дъщеря ми, Коу…

— Готови ли сте? — попита Трохата и кацна на ръба на гнездото. — На „три“ скачаме! Довери се на птиците, Коу, и те няма да те разочароват.

Вярвам им, помисли си момчето.

Той стъпи до Трохата в мига, в който през отвора на пода се появи главата на полицай.

— Едно…

Онзи се обърна към тях и зяпна с уста. Стотина врани закрещяха и закряскаха гневно.

— Хайде! — каза Лидия. — Бързо!

— Две…

Коу погледна надолу през клоните. Ако паднеха, със сигурност щяха да загинат. Но той нямаше да падне. Беше невъзможно.

— Три! — довърши Трохата.

Полицаят се хвърли напред, а Коу стъпи в нищото.