Джейкъб Грей
Дивогласи (3)

Трета глава

Хуу — се промъкна по върха на оградната стена на парка, без да изостава от бащата на Лидия.

Що за глупост?!, възнегодува Мрън. Пак ще ни забъркаш в нещо, както стана снощи.

Коу не му обърна внимание. Стигнаха края на оградата. Мъжът зави надясно към входа на затвора и за миг Коу изпадна в паника. Не можеше да го проследи, без да го забележат. Скоро обаче се опомни и рече на враните:

— Ще се видим на покрива.

Спусна се на земята и претича през тъмната, пуста улица. В другия й край имаше изоставена, полуразрушена сграда. Едната стена беше срутена и вътрешността беше изложена на стихиите. В помещенията се виждаха останките от стара апаратура. Каквото и да бяха произвеждали вътре, времената, в които предприятието беше действало, бяха отдавна забравен спомен.

Коу се промъкна сред останките до първия етаж, като внимаваше да не вдига шум. Промуши се между кашоните, пълни със стари книги с прогнили корици, изкачи два етажа и стигна до капака, който извеждаше на гофрирания ламаринен покрив. След това се изкатери до най-високата точка. Мрън, Кряк и Милки вече бяха кацнали там. Далеч долу бащата на Лидия тъкмо беше стигнал до входа на затвора от другата страна на улицата.

Десетина мъже и жени с униформи на пазачи стояха на групички, осветени от прожекторите, видимо притеснени, но и възбудени. Кучетата опъваха поводите и душеха въздуха.

Воят на сирената внезапно секна и ехото му постепенно заглъхна.

— Къде е планът на канализацията? — каза бащата на Лидия. Коу чуваше гласа му без усилие.

Един от мъжете разгъна голям лист хартия на капака на една кола.

Пулсът на Коу се ускори. Предположението му, че бащата на Лидия е нещо повече от пазач, беше вярно. Мъжът раздаваше команди на останалите, сякаш управляваше целия затвор!

— Добре. Полицията ще пристигне до пет минути, но не можем да си позволим да чакаме. Времето тече. Разделете се на групи по двама. По едно куче на група. Разпръснете се по околните улици. Проверете всички канали. Ако ги видите, подайте сигнал. Не се опитвайте да ги хванете — знаете с кого си имаме работа. И бъдете предпазливи!

Пазачите започнаха да се разпръсват, а бащата на Лидия закова очи в картата. След миг остана сам.

Вече може ли да си тръгваме? Моля?, каза Мрън и настръхна. Студено е!

Ей, вижте тук., чу се Кряк.

Коу се обърна. Най-младият вран беше кацнал в далечния край на покрива. Отдолу долиташе глухо стържене.

Тук долу става нещо, продължи вранът.

Коу обърна очи към бащата на Лидия. Беше вдигнал глава, сякаш и той беше чул шума. Сгъна картата трескаво и закрачи през улицата.

Коу претича по покрива до Кряк и надникна в уличката под тях.

Тя беше празна, с изключение на няколко парчета хартия и една-две кофи за боклук. В единия си край се разделяше на лабиринт от проходи между околните сгради. Коу прецени, че другият вероятно водеше към главната улица покрай затвора.

Отново се чу стържене и капакът на канала точно под тях се завъртя. Единият му край се открехна, след което някой вдигна целия капак и го хвърли встрани, сякаш изобщо не тежеше. Металният диск се завъртя като монета и падна на земята. Коу се присви и надникна над парапета на покрива. От тъмната дупка в земята изскочи нещо дребно — насекомо или може би паяк. След това се появиха две ръце. Големи, месести ръце. След тях изпълзя могъща фигура. Беше с гола глава — огромно, лъскаво кубе от кожа, опъната по черепа. Мъж, облечен в оранжеви риза и панталон.

Внезапно картината се изясни. Разтревожените пазачи… Отрядите за издирване…

— Избягал затворник — прошепна Коу. — Него търсят!

Това го разбрах, каза Мрън.

Мъжът вдигна глава и гърлото на Коу се стегна от ужас. Нещо не беше наред с устата му. Беше твърде широка, сякаш бузите му бяха разцепени в неестествено огромна усмивка. След миг Коу осъзна, че това е татуировка. Постоянна усмивка.

Какъв красавец!, измърмори Кряк.

Затворникът опъна плата на дрехата си, надникна в канала и рече полугласно:

— Чисто е!

След това хвърли разкъсаната затворническа риза на земята и се обърна.

Щом зърна голите гърди на мъжа, кръвта на Коу замръзна. Заля го нова вълна от ужас, далеч по-силна от пристъпите по време на кошмарите му. Чиста форма на страх направо от най-мрачните кътчета на съзнанието му, несмекчена от логиката, напълно непреодолима. Ужасът скова и последния нерв в тялото му, а стомахът му сякаш се втечни.

На гърдите си здравенякът имаше татуировка, която играеше върху мускулите като жива. Осем крака, които шаваха пъргаво.

Паяк.

И то не какъв да е паяк. Тялото му беше очертано с една линия, а вътре беше изписано островърхо „М“.

Коу стисна парапета. Устата му сякаш бе пълна с пясък.

Това беше паякът от съня му.

До него Милки накокошини пера.

Татуираният затворник се наведе в канала, сграбчи нечия тънка китка и издърпа над земята втори силует — млада жена. Черната й коса стигаше до кръста и лъщеше като гарванови пера на уличната лампа. Тя се изправи — беше по-висока от него. Ръкавите на затворническата й униформа бяха оцапани с мръсна вода от канализацията. Тя взе да ги навива внимателно. Имаше жилави, мускулести ръце, които сякаш лесно можеха да стиснат някого и да изцедят живота от тялото му.

След нея се появи и трета фигура. Тя се изтърколи от дупката, изправи се на крака и изтупа дрехите си. Мъж, на половината на останалите по ръст, прегърбен. Изглеждаше стар, но се движеше като младеж, щураше се насам-натам. Дребосъкът зашари наоколо с очи и възкликна:

— Най-сетне, миризмите на града! Колко ми липсваше омайната воня на гнило!

Здравенякът изпука пръсти.

— Хайде, да продължаваме — рече той.

— Да, да не се бавим — изшептя жената с мек, съскав глас.

— Скоро ще установят накъде води тунелът.

— Не мърдайте!

Тримата затворници се обърнаха към дъното на уличката. Там беше изникнал мъж с пистолет с лъскаво дуло в ръка.

Ох, боже, цръкна Мрън.

Беше мъжът от къщата. Затворниците обаче не даваха вид да са уплашени. Здравенякът пристъпи напред.

— Директор Стрикъм — каза той. — Каква приятна изненада.

Да тръгваме, рече Мрън. Това изобщо не ни засяга. Те са…

— Хора? — прошепна Коу. — Знам. Но в случай че не си забелязал, аз също съм човек, Мрън.

Той обаче не беше останал заради това. Не му се щеше да споделя с враните, но трябваше да научи повече за татуировката. Трябваше да разбере какво означава.

— Връщаш се обратно в затвора, Хрущял — каза господин Стрикъм.

На лицето на здравеняка — Хрущяла — се изписа истинска усмивка. Тя разкриви изражението му и то стана още по-страшно, като на изгладнял пес.

— Какво ще кажете, приятели? Да изпълзим ли обратно в килиите си?

Ниският мъж се изкиска, а жената показа език за миг.

— Мисля да откажем любезната покана — каза тя. — На вкус е малко уплашен.

Господин Стрикъм стисна дръжката на пистолета и с другата ръка, за да го стабилизира.

— Не мисля — каза той. — Оръжието е в мен. А и на път е цял взвод полицаи.

Той погледна зад себе си.

Внезапно предчувствие разтревожи Коу.

— Оставете на мен — каза Хрущяла. — Ще ви настигна, щом приключа с него.

Другите двама кимнаха и се стопиха в уличката. Ниският мъж ситнеше пъргаво, а високата му спътница сякаш се носеше над земята.

— Ей! — извика директорът. — Още една крачка и ще стрелям!

Дулото на пистолета му проблесна и се разнесе оглушителен гърмеж. Затворниците обаче не обърнаха внимание на предупредителния изстрел. Жената тръгна по едното разклонение, ниският мъж — по другото. В следващия миг изчезнаха.

— Сега сме само двамата — каза Хрущяла и пое бавно към господин Стрикъм.

— Това не ми харесва — каза Коу. — Трябва да му помогнем.

Хрущяла се метна напред като светкавица, сграбчи оръжието с подобната си на лопата ръка и го изтръгна от хватката на директора. Господин Стрикъм изкрещя от болка, притисна ръка към гърдите си и отстъпи назад.

Онзи захвърли пистолета зад себе си.

— Никога не съм харесвал оръжията — каза той. — Убиват твърде бързо.

Той се пресегна, стисна господин Стрикъм за врата и го вдигна във въздуха с една ръка. Директорът зарита немощно с крака. Лицето му първо почервеня, а после стана лилаво.

Стомахът на Коу се сви от страх. Разстоянието от покрива до долу беше доста голямо. Вероятно щеше да се справи с няколко скока, но после какво? Преглътна и преметна крак през парапета.

В този миг се чу нов глас.

— Пусни го!

Измежду сенките в дъното на уличката се очерта дребна фигура. Коу затаи дъх. Беше Лидия — момичето от къщата! Все още беше по пижама и халат, а връзките на едната й обувка се влачеха развързани. Как така Коу не беше забелязал, че е последвала баща си?

Господин Стрикъм потръпна с разкривено до неузнаваемост лице в смъртоносната хватка на Хрущяла. Затворникът се ухили и го захвърли настрана като парцалена кукла. Тялото на директора се блъсна в един контейнер и се свлече на земята.

— Лидия? — изграчи той и успя да се надигне на едно коляно. — О, боже. Не!

Хрущяла заби ритник в стомаха му и той се сгърчи със стон.

— Татко! — извика Лидия и се втурна към него.

Хрущяла замахна към нея, хвана кичур коса и дръпна, за да я обърне към себе си. Лицето на момичето се изкриви от болка.

— Пусни ме! — изпищя тя и задращи по ръката му.

— Хайде! — прошепна Коу на враните. — Дръжте го!

Той се обърна назад, с лице към стената, след което се пусна и полетя надолу. Стовари се тежко на земята, претърколи се с кълбо назад и се изправи. Мрън и Кряк вече бяха връхлетели върху главата на Хрущяла. Кяу-кяу-кяу!, пищяха птиците.

Здравенякът пусна Лидия, замахна към тях с масивните си ръце и изрева:

— Махайте се!

Той размаха юмруци във въздуха, а враните задраха лицето му с нокти. Юмрукът му закачи Кряк. Птицата се блъсна в стената и падна на земята, но успя да изпляска с криле и да излети точно преди кракът на Хрущяла да се стовари тежко на мястото й. С крясък Мрън насочи клюна си към очите на затворника. Хрущяла залитна и започна да се брани, а татуираният паяк на гърдите му заигра. Кряк се хвърли смело обратно в мелето.

Коу се спусна към господин Стрикъм и двамата с Лидия му помогнаха да се изправи. В същия миг осъзна, че момичето го е зяпнало с отворена уста.

Господин Стрикъм повдигна вежди озадачено към враните, които се въртяха около Хрущяла в облак от пера. Гигантът се мяташе, сякаш се бореше със сенки.

— Хайде! — рече Коу и задърпа господин Стрикъм. — Бягайте!

Директорът обаче залитна в обратна посока. Коу осъзна, че се е насочил към пистолета на земята.

— Татко! Остави го! — намеси се и Лидия и се втурна след него.

Твърде късно. Господин Стрикъм взе оръжието, завъртя се и го насочи към Хрущяла. И към враните.

Коу се хвърли с вик към ръката му в мига, в който оръжието изтрещя.

— Не!

Гърмежът прониза тъпанчетата му и той стисна очи от силната болка. Когато ги отвори, господин Стрикъм му говореше нещо ядосано, но той не можеше да чуе нито дума. Обърна се: Хрущяла беше изчезнал. Враните също.

Постепенно слухът му се възвърна.

— … ни спаси, татко — каза Лидия.

— Помогна му да избяга! — отговори господин Стрикъм.

Лидия сложи ръка върху неговата.

— Онзи мъж щеше да те убие!

Радиостанцията на колана на господин Стрикъм изпращя и се разнесоха тревожни гласове.

— Сър, къде сте?… Чухме изстрели!… Директор Стрикъм?

Господин Стрикъм откачи радиостанцията от колана си.

— В уличката между Ректоре и 4-та улица — съобщи той. — Изгубих следите им.

Строгото изражение на лицето му омекна. Той обърна очи към Коу и ноздрите му потръпнаха, сякаш беше доловил лош мирис. Лидия също го изучаваше и Коу усети, че се изчервява.

— Кой си ти? — попита господин Стрикъм.

Коу не знаеше какво да отговори. Ако полицията беше на път, трябваше да тръгва, иначе щяха да го пратят в сиропиталище. Потърси с очи враните по покрива.

— И птиците — рече директорът. — Какво точно стана?

Коу заотстъпва крачка по крачка към другия край на уличката. Чувстваше се в капан. Враните бяха прави — не биваше да се намесва.

— Стой! Никъде няма да ходиш, младежо! — каза господин Стрикъм. — Трябва ми обяснение.

Коу се обърна и побягна. До слуха му отново достигна кучешки лай, недалеч от тях. Радиостанцията пак изпращя. Трябваше да се добере до гнездото.

— Върни се! — извика господин Стрикъм.

— Поне ни кажи името си! — извика и момичето след него.

Коу стигна до улицата. Към него се носеха няколко полицаи.

Тук горе, извика Кряк.

Той вдигна очи. Трите врани бяха накацали на една телена ограда в задънения край на улицата на двайсет метра от него. Кряк държеше единия си крак изкривен, сякаш е счупен.

„Ранен е — помисли си Коу. — Пострада заради мен.“

От другата страна имаше занемарен парцел. Старата железопътна гара. Коу се спусна към оградата.

Лъчите на фенерите се заковаха върху тялото му и няколко души му изкрещяха да спре.

Той скочи на металната мрежа, прехвърли крака над върха й и се приземи от другата страна. Обърна се — десетина полицаи тичаха след него, заедно с три или четири кучета. Лидия и баща й също бяха с тях.

Той се спусна по насипа и се скри от погледите им.

— Стой! — извика директорът.

„Друг път“ — помисли си Коу.

Не спря да тича, докато не описа пълен кръг и не се върна в парка. Огледа и двата края на улицата, увери се, че няма никого, след което се покатери по портата. Горе една от хлабавите му обувки се изхлузи и падна на улицата. Нямаше време да се върне да я вземе, затова просто скочи от другата страна.

Накрая разтуптяното му сърце се поуспокои. Тук, в сенките, беше в безопасност. Беше си у дома.

Той закрачи бавно към дървото си, като накуцваше леко с босия крак.

Започна да се катери. Мрън вече беше в гнездото и го посрещна със сарказъм:

Е, това определено беше забавно!

Видя ли ме?, обади се Кряк. Как го подредих?

Младокът подскачаше нагоре-надолу, разигравайки действията си.

Клъв! Драс! Хряс!

Коу се намести на леглото си, отпусна се по гръб и остави потта да изстива по тялото му. Внезапно се почувства адски уморен.

Много бях смел, нали?, рече Кряк.

— И двамата бяхте невероятни — рече Коу.

Милки беше кацнал отстрани на гнездото с напълно невъзмутим вид. Той не се беше включил в битката. Сега обърна слепите си очи към Коу.

— Какво става, Милки? — попита момчето. — Кои бяха тези затворници?

Старият бял вран мълчеше, неподвижен като мраморна статуя.

Мисля, че приключи с приказките, обади се Мрън.

— Паяка — каза Коу. — Сънувах го. След което се появи и в действителност, на гърдите на онзи затворник. Ти знаеш какво означава това, нали?

Милки кривна глава и му обърна гръб.