Джейкъб Грей
Дивогласи (11)

Единайсета глава

Коу стоеше с гръб към вратата, обърнат към централната пътека на църквата.

Сигурен ли си?, изграчи Кряк.

Враните му бяха накацали по близката пейка.

— Не — пророни Коу, — но трябва да опитам.

Трохата беше в предната част на църквата, под светлеещите очертания на липсващия кръст. Беше седнал небрежно върху голия олтар, провесил крака от ръба.

— Готов ли си? — попита гълъбогласият.

— Давай, Коу! — извика Лидия от балкона над тях.

— Дай му да се разбере, Троха — викна Семчо до нея.

— Готов съм — каза Коу.

Трохата изсвири, както беше направил в гнездото. Стотици гълъби се спуснаха от гредите на покрива и накацаха в краката му с пърхане.

Добре де, това беше впечатляващо, рече Мрън и наклони глава.

Не мога да гледам, обади се и Кряк и заслони очи с крило.

Коу протегна ръце и внуши на враните да дойдат. Отново, както по-рано, усети зародилата се в стомаха му топлина. Щеше да се справи.

Трохата замахна напред с лява ръка и всички гълъби от тази страна мигом плеснаха с криле като с камшик и излетяха. Понесоха се право срещу Коу.

Концентрацията му прерасна в паника.

— Спрете ги! — изписка той.

Джеронимо!, гракна Кряк.

Трите врани се вдигнаха във въздуха, но облакът гълъби ги погълна за секунди. Кресливото пернато меле категорично превъзхождаше Милки, Кряк и Мрън. Гълъбите ги принудиха да кацнат на земята, а храмът екна от пронизителния кикот на Семчо.

— Не е честно! — възмути се Лидия. — Коу нямаше време да извика враните си!

Трохата все още седеше на олтара в пълно спокойствие.

— Мислиш, че последователите на Предача ще му оставят време, а? — попита той. — Има късмет, че това са просто няколко приятелски настроени гълъба. Кучетата на Хрущяла щяха да разкъсат трите врани на парчета.

Враните продължаваха да се борят безпомощно под тежестта на гълъбите. На Коу му се щеше да изтича и да разрита проклетите птици, но осъзнаваше, че така ще признае поражението си. Вместо това се опита да се съсредоточи и да събере враните около себе си.

— Съжалявам — рече Трохата, надигна се от олтара и изтупа ръце, сякаш дуелът беше приключил. — Но сега разбираш…

Силата се надигна в корема на Коу. Той усети, че враните се събират.

„Идват“ — помисли си с усмивка.

Вратата се разтвори с трясък, а той изпита задоволство от стъписаното изражение на Трохата. По-старият дивоглас скочи на крака. Десетките черни силуети прелетяха покрай Коу и се насочиха към килима от гълъби. Момчето ги изчака да стигнат до тях, след което насочи ръце към Трохата. Враните размахаха яростно криле и се надигнаха във вълна от мрак, готова да погълне гълъбогласия.

— Давай, Коу! — извика Лидия.

— Внимавай! — чу се и Семчо.

Трохата плесна с ръце и останалите му гълъби полетяха в гъсти шахматни редици пред него. Той се скри напълно зад сивата завеса.

Нападащите врани се врязаха в средата на морето от гълъби и ги пръснаха във всички посоки.

Внезапно гълъбите паднаха на земята като един.

Трохата беше изчезнал.

— Какво?! — удиви се Коу.

— Номерата на занаята — чу се гласът на мъжа в ухото му.

Коу се завъртя. Гълъбогласият седеше на пейката до него.

— Как го направи? — попита момчето.

— Малко пъргавина в ръцете може да се окаже доста полезна — рече Трохата.

Той разтвори якето си и отвътре излетяха дванайсетина гълъба. Те се скупчиха около Коу и започнаха да го кълват и дращят, принуждавайки го да заотстъпва покрай пейката, докато не опря гръб в каменната стена и нямаше накъде да продължи. Писъците им бяха толкова пронизителни, че заглушаваха дори собствените му мисли. Той размаха ръце в опит да ги пропъди и да предпази лицето си, но гълъбите бяха твърде много. Опита да призове враните си, но не можеше дори да отвори очи, за да ги потърси. Целият свят се беше свил до кълбо от криле, пищящи птици и болезнени драскотини по всеки сантиметър от непокритата му кожа.

— Моля те… — изскимтя Коу. — Моля те, накарай ги да спрат!

Нападението на гълъбите секна на мига. Коу се свлече до стената засрамено, а птиците отлетяха обратно на гредите над тях. Останалите врани бяха изчезнали. Само тримата му верни спътници бяха накацали на пейката, разчорлени, но невредими.

— Ура-а! — извика Семчо. — Трохата победи!

Трохата се приближи и подаде на Коу ръка.

— Извинявай — каза той. — Малко се поувлякох.

Коу се срамуваше да погледне гълъбогласия в очите, но все пак му позволи да го изправи на крака. От дланите и ръцете му течеше кръв, но драскотините не бяха дълбоки.

Добър опит, Коу, каза Кряк.

Шестица за старанието, вметна Мрън с немалка доза сарказъм.

Кряк бутна по-възрастния вран с рамо.

Направи каквото можа.

Коу изсумтя.

— Но „каквото можах“ далеч не беше достатъчно — рече той.

Вдигна очи. Лидия го гледаше отгоре със съчувствие.

— Да, така е — обяви Трохата чистосърдечно. — Ако се изправиш срещу последователите на Предача в това състояние, ще се простиш с живота си, заедно с враните ти, а родът ти ще изчезне.

Коу изгледа Кряк, Милки и Мрън. Вярно, бяха готови да умрат за него, но бяха само три. Дори и цялото ято, което бе събрал днес, също не беше достатъчно.

— Как успяваш да призовеш толкова много? — попита той Трохата.

— Сила на волята — отвърна гълъбогласият. — И сериозни тренировки. Аз съм дивоглас доста по-отдавна от теб и винаги съм осъзнавал заплахите, срещу които сме изправени.

— Можеш ли да ме научиш? — попита Коу.

— Ще отнеме месеци — рече Трохата. — Не… години усилени тренировки. Няма време.

— Ще се уча бързо — каза Коу и се постара да прозвучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

Трохата се усмихна.

— Дори и да се справиш, ти не си боец, Коу. Хората, с които ще ни сблъска съдбата, са жестоки. Нямат и капка милост.

Лидия и Семчо се присъединиха към тях в подножието на стълбището. Лидия беше стиснала устни решително.

— Не може да се откажем — каза Коу. — Не може просто да потънем в неизвестност!

— Мислиш ли? — попита Трохата. — Остани тук, с нас. Тук сме в безопасност.

— Ще ни намерят — каза твърдо Лидия на Трохата.

За момент сякаш тя беше възрастният, а Трохата — детето.

— Откъде знаеш? — попита Трохата предизвикателно. — Досега никой не ни е тормозил тук със Семчо.

Лидия изпуфтя.

— Може би защото досега никой не ви е търсил. Враговете ви са трима. Кой знае — може да се съберат и с други. Известно време може и да останете незабелязани, но е нужна само една издънка и ще ви надушат.

В църквата се възцари тишина. Коу се чувстваше напълно безсилен.

— Навремето се разправяха истории — пророни Трохата — за дивогласи с такава мощ, че били способни да се превърнат в животните, които управлявали.

— Само истории? — попита Коу.

— Аз никога не съм срещал такъв — каза той. — Тренирам от петнайсетгодишен, но не смея и да си мечтая.

— Може би просто не знаеш как — подхвърли Лидия и вирна брадичка предизвикателно.

— Слушай какво! — тросна се Трохата с почервеняло от яд лице. — Какво разбираш ти от това? Не си губила приятели и близки до сърцето ти хора, нито пък животни, които са ти по-близки и от семейство.

— Уви, лъжеш се — рече Лидия и за миг нахаканото й изражение изчезна. — Змията на Мамба уби кучето ми Бенджи. Той беше най-добрият ми приятел в целия свят.

Трохата се сепна и погледът му омекна.

— Съжалявам да го чуя — рече. — Това обаче не променя нещата. Този път няма надежда.

— Трябва поне да опитаме! — каза Коу.

— И да загинем? — намеси се Семчо. — Какъв е смисълът?

— Така или иначе, ще умрем, ако ни издирят — каза Коу.

— А и знаят къде е домът ми — прекъсна ги Лидия. — Домът на родителите ми.

— Вярно е — потвърди Коу. — Ако не ни помогнете, двамата с Лидия ще се изправим срещу тях сами.

Ние също ще дойдем!, обади се Кряк и заскача по облегалката на пейката.

Така ли?, подхвърли Мрън и го погледна учудено, след което повдигна криле. Е, явно се налага.

Коу хвана Лидия за ръка и пое към вратата на църквата.

— Чуй се само! — извика Семчо подире му. — Момчето, което едва овладя три врани. А приказваш, все едно си Феликс Квакер и имаш няколко живота.

Коу застина. Квакер. Лидия стисна ръката му по-здраво.

— Кой е Феликс Квакер? — попита той и се обърна.

Трохата повдигна рамене.

— Коткогласият — каза той. — Според мълвата има девет живота и живее вече няколко столетия.

Коу погледна Лидия.

— Трябва да говорим с него.

Трохата поклати глава.

— Не се надявайте да ви помогне. Старият Квакер не е много приятелски настроен. Когато настъпи Мрачното лято, той просто изчака — заключи се в имението си, без да взема ничия страна.

— Но все пак е в Блекстоун? — попита Коу.

— Да — отвърна Трохата. — Живее в Горт хаус. Голяма, величествена къща на хълма Херик — с островърхи купички и каквото се сетиш. Колекционира всякакви неща, свързани със света на дивогласите. Вещи, книги, какви ли не боклуци. Надали има някого, който да знае повече за историята на дивогласите от него.

— Знам мястото! — сети се Лидия. — Хората говорят, че човекът, който живее там, не е с всичкия си.

— Не са далеч от истината, ако питате мен — рече Трохата.

— Обаче може и да ни помогне — каза Коу въодушевено.

— Не обича гости — поклати глава Трохата. — По-добре се съсредоточи върху уменията си и се научи да се отбраняваш и да се изплъзваш от клопки.

Лидия се беше вперила в Коу с леко извити вежди. Той се досещаше какво си мисли: „Защо не му кажеш за бележката на госпожица Уолъс?“.

Той повдигна рамене насреща й с надеждата Трохата да не забележи. Защо пък да казва всичко на гълъбогласия? Вярно, мъжът им беше предложил подслон, но не кой знае колко повече от това. Коу беше убеден, че щеше да научи повече от този коткоглас, уединил се на хълма над реката. Беше му втръснало от изненади и от хора, които му нареждаха какво да прави — искаше поне веднъж той да вземе решението.

Трохата въздъхна.

— Слушайте, защо не прекарате нощта тук? Да изчакаме утрото, после ще поговорим отново.

Коу кимна в знак на съгласие. Наум обаче вече кроеше други планове.

 

 

Коу сънува.

Същият сън като преди, само че този път вижда как бледият, висок непознат чука с чукалото по вратата на родителите му. Пръстенът с паяка грее на лунната светлина.

— Не отваряйте — вика Коу, но от устните му не излиза нито звук. Вратата се отваря от само себе си.

Ето го ужаса, от който са го спасили враните му. Сега обаче, за пръв път, те го внасят вътре, по петите на непознатия.

По петите на Предача.

Вратата се затваря с трясък зад гърба им.

Коу вижда родителите си, застанали един до друг край масата в трапезарията. Върху нея стоят две преполовени чаши с вино. До тях каца самотна врана. Майката на Коу застава лице в лице с Предача, без да трепне. Черната й рокля се развява около тялото й подобно крилете на врана, сякаш тя владее дори въздуха около себе си.

— Махай се от дома ми! — заповядва през стиснати зъби.

Коу забелязва, че по челото й проблясва пот, сякаш тя полага някакво огромно усилие.

— Няма да ти кажа къде е.

Враната накокошинва пера в съгласие.

— Не се приближавай! — вика бащата на Коу. Той стои редом до жена си, стиснал в ръка ръжена от камината.

Предача просто се усмихва.

— И какво мислиш да правиш с това? — гласът му напомня коприна, шумоляща по камъните. Той кимва към ръжена.

Майката на Коу поглежда съпруга си.

— Моля те, трябва да тръгваш. Веднага. Това изобщо не те засяга.

— Няма да те оставя — казва й той.

— Ще се справя с това чудовище — казва майката на Коу, впила очи в Предача. Гласът й обаче звучи уморено.

— Не мисля — казва Предача. — Не и без враните ти.

Ужасен, Коу осъзнава, че прозорците са покрити със светла мрежа: паяжина. Ако се заслуша, чува ударите с криле и отчаяните крясъци на стотиците врани, които се опитват да влязат.

— Щом се противиш да ми кажеш онова, което ме интересува, не струваш нищо за мен, вранегласа.

Майката на Коу се поколебава и черната рокля увисва вяло около тялото й. Тя се обръща към съпруга си и казва:

— Бягай, скъпи… Моля те, бягай!

— Не — отвръща баща му и стисва ръцете й в своите. — Никога.

— Както искате — казва Предача. — Ще умрете заедно.

Той повдига ръка и в стаята притъмнява, сякаш е намалил лампите.

От ъгълчетата плъзват сенки. Не сенки — паяци. Стотици паяци. Излизат по тавана и плъпват по стените като неравна черна драперия. Враната се опитва да полети, но пълзящите твари я надмогват. Родителите на Коу се притискат плътно един към друг и до масата. Една от чашите с вино се разбива в пода. Коу иска да се спусне напред, но враните го държат и той остава безсилен свидетел. Паяците вече са хиляди и движат крака в пълен синхрон. Те обграждат родителите му като килим от лъскави, черни тела. Толкова са много, че чува шумоленето и потракването, с които се движат.

Проследява с поглед как паяците се покатерват по стъпалата и по краката на родителите му. Двамата се опитват да ги изтръскат, но гадините са твърде много. Ръженът пада и изтропва глухо между паяците. Родителите на Коу се гърчат и потръпват, сякаш горят в пламъци, докато паяците ги поглъщат, а той изпитва агонията им чрез собственото си безсилие. Звуците, които издават, не са викове от болка, а нещо по-лошо. Кратки, ужасени писъци. Паяците покриват гърдите, раменете и шиите им.

Коу опитва да отклони очи, но не може.

Родителите му вдигат брадички нагоре, сякаш се давят и искат да си поемат въздух. Баща му надава вой, но се задавя, когато паяците нахлуват в устата му.

Със сетния си дъх майката на Коу проговаря на Предача с глух глас:

— Няма да победиш. Ще видиш.

След миг паяците заглушават гласа й. Очите й накрая се спират на Коу и от нея сякаш тръгва порив на вятъра, който се завихря към него. Поривът подухва за части от секундата, след което напливът от паякови крака я заслепява и…

 

 

Коу се събуди стреснато. Таванът на църквата изплува пред очите му, осветен единствено от греещите въглени в мангала. Той се подпря на лакът и потрепери под вехтото одеяло. Сънят все още го стискаше в хватката си и го изпълваше с тревога. Той стисна очи в опит да прогони кошмарните видения.

Дали наистина бяха загинали така, в безмълвен ужас, задушени от тварите на Предача? Милки кацна безшумно до него и наведе глава. Замъглените му очи бяха влажни. Внезапно Коу прозря, че това беше истината.

Трохата лежеше по гръб и просвирваше тънко през устни с всяко вдишване. Семчо се беше сгушил под одеялата, съвсем невидим. По гредите цяла армия гълъби спяха, сгушили клюнове в гъстата перушина на гърдите си.

Ако искаше да се измъкне, сега беше идеалният момент.