Джейкъб Грей
Дивогласи (12)

Дванайсета глава

Коу отви одеялото бавно и изключително внимателно и се изправи в седнало положение. Лидия се беше обърнала на другата страна и спеше непробудно. Първоначалният му план беше да я събуди, но сънят промени намеренията му. Ако затворниците бяха последователи на Предача — това кошмарно създание, — беше по-добре тя да остане колкото се може по-далеч от него. Надяваше се, че Трохата ще й помогне да се върне вкъщи.

Щом се изправи, Кряк и Мрън се размърдаха на местата си до стълбището. Коу вдигна пръст пред устните си. Птиците запазиха тишина и го зяпнаха с любопитство. Той нахлузи палтото и се промъкна на пръсти по дъските. След това се спусна по стълбите. Враните го последваха.

Когато Коу вдигна резето на църковната врата, Кряк потрепери и попита:

Не вярвам да се връщаме в гнездото?

— Още не — прошепна му момчето.

Отвън погледна притихналата църква за последно. Зачуди се каква ли е била преди Мрачното лято. Може би щастливо място, където приятели и близки са се събирали на спокойствие. Предача обаче беше разрушил всичко това.

Паяците от съня пропълзяха отново в съзнанието му с лъскавите си, шаващи телца и тихите, леки стъпчици, подобни на падащи игли. Той потръпна и отпъди спомена.

Промъкна се през изоставения паркинг, наслаждавайки се на прохладната тишина на нощта. Тъкмо зави по улицата към реката, когато чу нечии стъпки, които бързаха след него.

Мрън прелетя над главата му и обяви:

Имаме си компания.

Коу вдигна юмруци, за да се защити, и се обърна.

Беше Лидия. Лицето й беше бледо и тя изглеждаше сякаш дори не беше мигнала.

— Отиваш да търсиш Квакер, нали? — попита тя. — Е, аз също идвам.

Коу отпусна ръце с въздишка.

— Не си длъжна — рече й.

— Знам. Но така искам. Не забравяй, че затворниците заплашиха и моето семейство.

— Предполагам, че не мога да те спра? — повдигна вежди той.

Лидия се ухили.

— Ще го приема за покана.

Има си хас, измрънка Мрън, литна нагоре и изчезна.

Двамата тръгнаха заедно и прекосиха Блекуотър по металните греди на железопътния мост. По това време на денонощието по него не минаваха влакове.

— Имаш добър слух — рече Коу. — Дори гълъбите не се събудиха.

— Сигурно съм го наследила от мама. Винаги ме чува, когато слушам музика, вместо да си пиша домашните. Дори и когато съм със слушалки!

Коу се ухили. Беше решил твърдо да тръгне без нея, но му стана приятно, че е тук. С Лидия и враните до себе си се чувстваше по-уверен. Родителите му бяха сторили всичко по силите си, за да го предпазят и родът на вранегласите да продължи. Щеше да направи каквото трябва, за да не остане смъртта им напразна.

— Мисля, че родителите ти са били изключително смели — подхвана Лидия, сякаш беше прочела мислите му. Бяха стигнали на другия бряг на реката. — Сигурно се гордееш с тях.

— Вероятно да — рече Коу и тръгна по северния бряг. Крайбрежната улица беше обрамчена от галерии с магазини и заведения, затворени през нощта.

Последният му сън го следваше неотлъчно като сянка, съпровождана от далечното ехо на виковете на родителите му, преди да изчезнат под паяците. Коу още не беше готов да разкаже на Лидия за съня — шокът все още беше твърде пресен. Цял живот беше подхранвал разочарованието от родителите си, а сега се оказваше, че негодуванието му е било насочено не към когото трябва. Човекът, който заслужаваше гнева му, беше Предача — задето му беше отнел родителите.

— Надявам се моите мама и татко да са добре — рече Лидия тихо.

— Аз също — каза Коу отнесено.

— Те не са лоши хора, нали знаеш? — каза Лидия.

Коу я стрелна с крайчеца на окото.

— Вярно, не се държаха много добре с теб — добави Лидия.

— Имаш предвид момента, в който ме заключиха в стаята, или онзи, когато баща ти се опита да ме арестува? — рече Коу, опитвайки се да остане сериозен.

Тя се засмя.

— Прав си, но ще се убедиш сам. Когато всичко това свърши и затворниците се озоват обратно зад решетките, ще те опознаят по-добре. Може отново да дойдеш на вечеря!

— Последната не мина особено добре, а? — подметна Коу, но въпреки всичко се усмихна при спомена. — Сигурно съм приличал на някое зверче.

Внезапно Лидия забави крачка, след което отново се забърза, вперила очи решително напред.

— Какво става? — попита Коу.

— Нищо — отвърна тя. — Да побързаме.

Коу спря и се огледа. Очите му се спряха на купа завързани с канап вестници, оставен на тротоара до затворената вестникарска будка. На първата страница грееше рисунка на лицето му.

— О, не — изпъшка той, застана до вестниците и приклекна на колене.

Добре са те докарали, обади се Кряк и подскокна до него.

Портретът не беше съвършен — просто скица в черно-бяло, — но беше достатъчно точен. Отдолу с огромни букви бяха изписани няколко думи, следвани от две доста по-малки снимки: на Лидия и на госпожица Уолъс.

— Какво пише? — попита Коу.

Лидия надникна през рамото му.

— Не ти трябва да знаеш.

— Кажи! — тросна се той.

— Пише, че те издирват за разпит във връзка с убийството.

Коу стисна очи.

— Какво ще правя сега? Целият град ще тръгне да ме търси.

Лидия го докосна по ръката.

— Тези хора просто искат да си продадат вестниците, Коу — рече му тя. — Ще оправим нещата. А когато всичко свърши…

— Знам, знам — прекъсна я той с раздразнение. — Всичко ще си тръгне постарому.

Вдигна яка и продължи напред, оставяйки Лидия да подтичва след него. Тя явно се опитваше да го ободри, но дълбоко в себе си беше сигурен, че вече нищо нямаше да бъде нормално. Беше тръгнал по път, от който нямаше връщане назад. В края му го чакаха или истина и възмездие, или същата участ, която беше застигнала родителите му.

Насам паякът пълзи, беше казал Милки. А ние сме просто жертви в неговата мрежа.

Враните описаха кръг над реката и прелетяха над главите им. Беше доста след полунощ, но улиците не бяха съвсем пусти. От време на време минаваха коли, а от баровете се изсипваха подпийнали хора. Без да вдига глава, Коу се насочи към западния край на града. Портите на Блекстоунския зоопарк бяха заключени, но той можеше да подуши животните вътре и топлината на спящите им тела. Никога не беше влизал, но враните му бяха разказали за всички животни в клетките и дори го бяха научили на имената им с помощта на една илюстрирана книга в гнездото. Дали имаше дивогласи за всяко живо същество, зачуди се той. Трохата беше споменал, че са много, из целия град…

Във въздуха проехтя сирена и Кряк се спусна към тях.

Полицейска кола!, каза той.

— Бързо! — изсъска Коу и стисна Лидия за ръката.

Иззад ъгъла пред тях просветна синя светлина, затова се върнаха назад и свиха в павирана уличка, обвита в облаците пара, която бълваше вентилацията на някаква сграда. Коу се долепи до стената и надникна през кълбата пара. Сирената спря, но светлините все още работеха. Полицейската кола бавно зави в тяхната уличка.

— Не, не… — промърмори Коу.

Двамата изскочиха от скривалището си и побягнаха, а двигателят на колата зад тях изрева.

— Насам! — викна Коу, сви зад един ъгъл и се покатери по няколко стъпала. Сграбчи Лидия за ръката и я повлече след себе си. Прекосиха на бегом малка декоративна градина, а зад тях колата наби спирачки. Заскачаха през цветните лехи, пресякоха още една улица, мушнаха се в една галерия и затичаха покрай редицата магазини в нея. По земята се търкаляха боклуци, гонени от поривите на вятъра. Коу чу приближаващи зад тях стъпки и мярна лутащия се в тъмното лъч на фенер.

— Видя ли накъде отидоха? — извика нечий глас.

— Не — отвърна му друг. — Ти провери натам!

Коу и Лидия излязоха в другия край на галерията. Коу се беше задъхал, а Лидия се преви на две, опряла ръце на коленете си. На отсрещната страна на улицата имаше нощен клуб с ярък неонов надпис над входа.

— Май им се измъкнахме — рече Коу, когато Лидия се изправи, — но не трябва да спираме.

— Добре — кимна тя и махна кичура коса, залепнал на потното й чело.

Отново поеха напред. Завиха зад поредния ъгъл и Коу се обърна да погледне зад себе си. И се сблъска с мъж и жена, хванати за ръце. Той се спъна и се облегна на Лидия.

— Извинете — смотолеви.

— Здравейте! — рече му жената.

Беше с високи токчета и кожено палто, с яркочервени устни. Мъжът до нея беше в черен костюм, а бузите му червенееха. Коу реши, че е почерпен.

— Продължавай напред — каза той на Лидия.

Двамата се отдалечиха.

— Скъпи — чу той гласа на жената, — това не беше ли изчезналото момиче от новините?

Коу хвана Лидия под ръка и се затича. Редицата едноетажни барове, клубове и празни витрини на магазини отстъпи пред зоната на бизнес сградите. Тук беше абсолютно пусто, а небостъргачите се извисяваха като стражи, пазещи улицата от двете страни. В черните им прозорци се отразяваха стотина двойници на Коу. Той наостри уши за нови сирени, но спокойствието на нощта не се смущаваше от никакви шумове.

— Може ли вече да забавим ход? — изпухтя Лидия. — Трябва да внимаваме. Физиономиите ни… Твърде познати са.

Коу кимна свъсено.

След офисните сгради от стъкло и стомана се издигаха няколко обрасли с дървета хълма, осеяни с еднофамилни къщи.

— Отиваме при Квакер, нали? Хълмът Херик е насам — посочи Лидия по една улица, обрамчена с дървета от двете страни. — Ей, какво става?

Коу беше спрял на тротоара.

— Нищо — отвърна той. — Просто… Никога досега не съм стигал толкова далеч.

Лидия му се усмихна и пресече улицата. Той я последва.

Оставиха оживлението в центъра зад гърба си и около тях се възцари странна тишина. Въздухът дори миришеше другояче: по-чисто и по-свежо. Нямаше улични лампи, а скоро изчезнаха и тротоарите. Коу и Лидия продължиха нагоре по хълма по края на платното. Враните почти не се забелязваха между клоните на боровете. Коу се взираше през дърветата, но виждаше само на няколко метра, след което тъмнината поглъщаше стволовете. От време на време пресичаха алеи, в чийто край доста навътре от улицата се мержелееха очертанията на къщи.

Нервите му бяха опънати и той често хвърляше поглед през рамо. На ново място винаги изпитваше тревога, която нарастваше колкото повече се отдалечаваха от Блекстоунския парк.

— Сигурна ли си, че е насам? — попита той с тънък и неуверен глас.

Лидия кимна.

— Не можеш да сбъркаш Горт хаус — отвърна тя. — Една от най-старите постройки в града. С татко понякога идваме насам в почивните дни — правим дълги разходки с Бенджи сред природата — лицето й застина. — Тоест правехме дълги разходки с Бенджи.

Коу очакваше да види сълзи в очите й. Вместо това изражението й стана още по-решително.

Тя се оказа права — Горт хаус не можеше да се сбърка. Пред очите им първо изникна висока ограда, покрита с бодлива тел. Стигнаха до двойна порта с шипове отгоре. Мястото изглеждаше, сякаш навремето е било непревземаемо като крепост. Може би това беше опазило Квакер от последователите на Предача в Мрачното лято. Коткогласият обаче явно беше поизоставил мястото оттогава насетне. Няколко от шиповете на вратата бяха отчупени и вместо тях стърчаха само тъпите им основи.

Двамата се приближиха и различиха дълга алея от другата страна на портата, в чийто край се виждаше и къщата. Тя се издигаше на върха на хълма, очертана на фона на небето. В средата на двора пред нея имаше покрит с мъх фонтан, чиято вода ромонеше и искреше като сребро на лунната светлина. Къщата беше триетажна, с кула във всеки ъгъл и амбразури между кулите. Навремето стените може да бяха яркосини, но с годините боята се беше олющила и опадала и сега сградата беше мръсносива. Различни по височина сводести прозорци покриваха фасадата и останалата част на къщата, а по стените пълзеше бръшлян, който сякаш се опитваше да ги засенчи. В един-единствен прозорец на първи етаж мъждукаше слаба светлина.

— Продължаваме ли? — попита Лидия и се хвана за една от решетките.

Коу кимна и й помогна да се изкатери догоре, след което се качи след нея.

— По-силен си, отколкото изглеждаш — отбеляза тя, докато се прехвърляше внимателно от другата страна през участъка, в който шиповете бяха изпочупени.

Коу се изчерви, а тя се спусна от другата страна. Той я последва: скочи и се приземи с безшумно приклякване.

Не всичко в двора на Горт хаус беше оставено на разрухата. Алеята, водеща към къщата, беше заобиколена от подрязани градини; храстите бяха оформени като котки. Коу забеляза, че фонтанът също беше статуя на играещи си котки, а водата струеше от устите им. Чакълът под краката му хрущеше при всяка стъпка. Обзе го чувството, че някой ги наблюдава през някой от многото прозорци. Вдигна тежкото чукало — студена желязна лапа — и пулсът му се ускори.

Чук! Чук!

Металът дрънна гръмко.

Коу отстъпи и зачака. Враните му бяха кацнали високо на една от кулите, скрити от поглед.

„Странно — помисли си той. — Вчера щяха да се възпротивят остро на подобно пътешествие. А сега почти не се обаждат.“

Сякаш щом истината излезе наяве, бяха склонили да следват желанията му. Не можеше да прецени дали го правеха, защото уважението им към него беше нараснало. Може би просто той беше станал по-упорит.

Отвътре се дочуха стъпки и в ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори няколко сантиметра със скърцане и през процепа се промуши зеленоока котка, която се уви около глезените на Коу.

Той я огледа, след което очите му тръгнаха над нея: широки лилави панталони, следвани от обемист корем, прибран зад елече в същия цвят с кристални копчета. Над елечето мъжът беше сложил вълнено сако в мандариново-оранжево. Имаше широко, червендалесто лице с гъсти прошарени мустаци, завити в краищата, така че да напомнят котешки. Малките му очички просветнаха подозрително. Едното изглеждаше малко по-голямо зад монокъла, прихванат със сребърна верижка.

Котката около краката на Коу се шмугна обратно вътре. След миг скочи на рамото на мъжа и се сви там.

— Феликс Квакер? — попита Коу.

— А вие кой сте?

Коу замълча и осъзна, че не беше премислил плана си в такива подробности. Всичко зависеше от следващите му думи.

— Какво, да не си глътнахте езика? — рече мъжът сърдито и се усмихна зловещо. Зад устните му проблеснаха малки, заострени зъби.

— Името ми е Коу — каза Коу. — Аз съм дивоглас като вас и…

Вратата се захлопна.

Лидия отново потропа с чукалото.

— Трябва да говорим с вас — извика тя срещу вратата.

— Много жалко, скъпа — рече мъжът отвътре. — Защото не искам да имам нищо общо с вас!

— Моля ви — поде Коу. — Знаем, че сте дивоглас.

— Не знам за какво говорите. Ще извикам полиция. По-добре да се омитате, преди да са дошли.

Коу се обърна към Лидия.

— Няма да ги повика — прошепна тя. — Да потърсим друг вход.

Запромъкваха се крадешком покрай къщата. Някъде по средата Мрън изкряка от тясната козирка над тях.

Прозорецът на първия етаж не е затворен добре.

— Идеално! — прошепна Коу.

За щастие бръшлянът беше достатъчно дебел и щеше да издържи тежестта му. Коу внимателно се хвана за плетеницата от стъбла и пое нагоре. Лидия тръгна подире му с колебание.

— Не се тревожи — каза й той. — Ще те издържи.

В парка се беше катерил по далеч по-рехав бръшлян.

Стигна до леко открехнат прозорец. Рамката беше оловна, а стъклото — толкова старо, че се беше разместило. Коу побутна прозореца. В стаята не се виждаше кой знае колко добре, но все пак успя да различи стъклени витрини положени върху маси.

Той се качи на перваза и се наведе да издърпа Лидия. Тя залитна леко, но Коу я държеше здраво за ръката и й помогна да мине първа през прозореца. Трите врани кацнаха до него в облак от черни и бели криле и се скупчиха на перваза.

— По-добре останете отвън — каза им Коу.

Щом настояваш, каза Мрън и се отпусна по корем. Но внимавай.

— Обещавам — отвърна той.

Кряк се намърда до него.

Мръдни, шишко.

— Ей, виж това! — прошепна Лидия.

Коу се прехвърли в стаята. Лидия беше застанала до една от стъклените кутии. В помещението нямаше нищо, освен масите с витрини. Коу проследи сочещия й пръст и се стресна. Под стъклото имаше малка съсухрена ръка, сбръчкана и кафява.

— Мислиш ли, че е истинска? — попита той.

Лидия повдигна рамене и пристъпи към съседната витрина, в която имаше извит щит, изработен от стъкло или кристал, а може би дори диамант, с инкрустирани косми. Коу не беше виждал подобно нещо. В третата витрина имаше направена от тънък лист метал маска, която изобразяваше муцуната на лъв.

— Струва ми се, че е златна — каза Лидия. — Какво, за бога, е това място?

— Трохата спомена, че Квакер събира неща, свързани с дивогласите — подхвърли Коу. — Но това тук не са просто вехтории. Изглеждат ценни. Чудя се какво ли друго крие тук?

Той се приближи до вратата и натисна дръжката. Вратата се отвори тихо и ги изведе в застлан с пътека коридор в горния край на широко стълбище с красиво резбовани тъмни дървени парапети. По стените висяха огромни портрети на мъже и жени в облекло от различни исторически епохи. Дали всички бяха дивогласи? По завоите на стълбището имаше черни статуетки на котки върху поставки. Една от тях внезапно се размърда и Коу осъзна, че е жива. Тя заслиза по стъпалата като сянка.

Коу излезе от стаята и килимът приглуши стъпките му. Той пресече площадката и застана пред друго стълбище, което продължаваше нагоре. На площадката имаше още стъклени витрини, както и няколко врати, всичките затворени. Беше категоричен, че никога не беше идвал тук, но въпреки това къщата му се струваше позната по необясним начин. Той сложи крак на първото стъпало.

Някъде отдолу някой задрънка фалшиво на пиано, след което спря.

— Къде отиваш? — попита го Лидия шепнешком. — По звука изглежда, че Квакер е долу.

Коу сложи ръка на парапета. Краката му се задвижиха и го понесоха към върха на къщата, без сам да знае защо.

— Ей! — изсъска Лидия. — Няма ли да разгледаш това?

Беше застанала до една от витрините, долепила нос до стъклото.

— Тук има огърлица с паяк!

Нещо неосъзнато привличаше Коу и го теглеше нагоре по стълбите.

— Просто реших… сещаш се, заради паяка — изрече Лидия зад него, някак глухо и отдалеч.

Коу заизкачва стълбите. Горе нямаше нищо — само малка квадратна площадка с гол дъсчен под, без прозорци.

— Коу, върни се! — прошепна Лидия настойчиво. — Какво ти става?

Той се приближи до стената и прокара пръсти по неравната повърхност. Очакваше да е студена, но не беше така. Лидия се изкатери по стъпалата зад него.

— Коу! — рече тя. — Не ме ли чуваш?

Той долепи длан на стената близо до ъгъла.

— Плашиш ме — продължи Лидия. — Какво става?

Той натисна силно и част от стената поддаде и хлътна навътре. Тясната тайна врата се завъртя безшумно на пантите си. Пулсиращите слепоочия на Коу се успокоиха.

— Откъде знаеш, че тук има врата? — удиви се Лидия.

— Не знам — отвърна Коу и прекрачи прага. Макар че може би някак знаеше.

В стаята нямаше никакво осветление и цареше сумрак. Вероятно се намираха в една от кулите, тъй като помещението беше съвсем кръгло, с един-единствен прозорец високо горе. Приличаше доста на килия. Имаше един разнебитен стол, стар гардероб и мръсна мивка. Всичко останало обаче избледня в мига, когато очите му се спряха на предмета в средата на стаята.

Там, на червената кадифена възглавница в стъклената витрина, лежеше дълъг близо метър меч с черно, леко извито острие — широко в основата и изтъняващо до смъртоносно остър връх. Напомняше древен артефакт, изровен от земята и полиран до блясък. Дръжката беше скрита под няколко извити метални нокътя, увита в нещо като черна кожа. По дължината на острието беше гравиран надпис.

— Какво пише? — попита той с дрезгав, грачещ шепот.

Лидия се приближи.

— На някакъв чужд език е — установи тя. — Със странни символи. Слушай, долу има една огромна двойна брадва. Ела да видиш!

Коу обаче не се интересуваше от брадвата. Необяснимо, но знаеше, че този меч е важен. И отнякъде знаеше колко тежи и как ляга в ръката, без дори да го е докосвал. Осъзна, че именно мечът го беше призовал в стаята. Искаше да бъде открит. Той посегна към витрината.

— Сигурен ли си? — попита Лидия.

— Да — отговори.

Щом пръстите му докоснаха стъклото, в съзнанието му блесна ослепителна светлина и той залитна назад. Пред очите му заиграха образи от съня му — устата на майка му, изкривена от страх, баща му, драскащ с пръсти гърлото си, пръстенът с паяка на дългия пръст на Предача.

— Коу! Някой идва! — сепна се Лидия.

Коу премигна и пропъди виденията. Стъпки. Стаята внезапно се изпълни с котки, които фучаха и виеха. Тясната врата се отвори рязко и Феликс Квакер нахлу вътре.

— Мога да обясня… — започна Коу.

Квакер го стисна за ухото.

— Как смееш да влизаш тук? — рече той. — Марш!

Той повлече Коу към вратата. Ухото го болеше адски, но все пак успя да долови, че Лидия тръгва след тях.

— Моля ви, не го наранявайте! — молеше се тя. — Просто искаше да поговори с вас.

Квакер извлече Коу от стаята на площадката отпред. Момчето се препъваше по пътя си, превито почти на две, за да не позволи мъжът да откъсне ухото му. Потокът от котки ги последва, като огласяше всичко с непрекъснат вой.

— Малки плъхове! — изръмжа Квакер. — Иде ми да… Какво, по дяволите…

Коу чу пляскане на криле и Квакер залитна назад. Милки, Мрън и Кряк връхлетяха в помещението.

— Не! Недейте! — извика той, но птиците се спуснаха върху коткогласия. В същия миг няколко котки скочиха във въздуха. Коу потръпна — четириногите свалиха съпротивляващите се врани на земята и ги притиснаха на пода с лекота. Квакер приглади елечето си, облиза устни и огледа враните.

— Моля ви! — извика Коу. — Враните просто се опитват да ми помогнат!

Котките погледнаха господаря си с гладен блясък в очите.

— Май е време да възнаградя любимците си с някое лакомство — каза Квакер с леденостуден глас. — Все пак, намираме се в моя дом.

Хайде да те видим, коткогласи, изкряка Мрън и се размърда под лапата.

Коу, каза Милки спокойно. Остави ни. Бягай.

Гласът на белия вран изненада Коу. И му вдъхна кураж. Не беше стигнал дотук, за да изостави враните си.

— Няма да ходя никъде — каза той. — Дойдох, за да поговоря с Феликс Квакер за родителите ми и за Предача.

Коу, трябва да се махнеш оттук!, каза Милки по-настоятелно.

Квакер зави върховете на мустаците си и погледна Коу със следа от любопитство.

— Упорството ти е похвално, млади момко, но както вече споменах, нямам какво да кажа. Сега се омитай от…

Входната врата долу се отвори с трясък. През дебелите колонки на перилата Коу видя три масивни кучета с олигавени муцуни да се промъкват във фоайето. Някой отвън хвърли сянка на килима, след което огромното туловище на Хрущяла прекрачи прага.